Западната агентура е силно прицелена в свалянето на Путин като обединяваща фигура за руския политически елит. Петата колона „официално” се занимава със задачата да разруши Путин, а „шестата колона” е директно инфилтрирана в обкръжението му. Усилието е толкова фиксирано, защото Путин изгради властови модел със силна концентрация на властта в един център. Тоест ударът по Путин ще разруши вертикала на властта практически до дъното и е много възможно властта в Русия направо да се разпадне, да се разгради, да се преформатира. Приемствеността след Путин е лотария и доста непредсказуем фактор. Вячеслав Володин, зам.-шефът на кремълската администрация, описва ситуацията в момента в страната така: „Есть Путин – есть Россия, нет Путина – нет России”.
Путин беше принуден да концентрира властта поради либералния разгул на 90-те години, който заплашваше да демонтира суверенитета на Русия. Играта обаче е толкова подмолна, силна и груба, че докато Путин укрепва своя вертикал на властта, Русия се сблъсква с реалната възможност да изгуби контрол върху енергоресурсите си. Още от 1998 г. се влачи договаряне на сделка между прословутата компания на Ходорковски „Юкос” и конкурентната й „Сибнефт”. Ходорковски настоява за сливане със „Сибнефт” като подобна шеметна сделка би предизвикала радикално изменение на нефто-газовия ландшафт на Русия. През юни 2003 г. преговорите са приключени и пътят за сливането е разчистен. Обединената компания след сливането ще се превърне във втората в света по запаси на нефт и газ след американската Exxon Mobil и четвъртата в света по добив. На 14 юли се състои среща на Ходорковски с вицепрезидента на САЩ Дик Чейни. Това, което Чейни иска да договори, е американските компании Exxon Mobil и Chevron Texaco да придобият крупен дял в руската „Юкос”. Сключването на подобна сделка практически привързва „Юкос” към Вашингтон и дава на олигарха Ходорковски почти пълна свобода от влиянието на руското правителство. Тази сделка позволява на американската администрация практическа възможност да прилага вето на бъдещите руски тръбопроводи на нефт и газ и изобщо върху енергийните проекти на Русия. Едновременно с това освен дял в „Юкос” американците водят преговори за изкупуване на огромен пакет акции в бъдещия нов обединен холдинг „Юкос–Сибнефт”. Exxon Mobil се опитва да договори контролен пакет, а в най-лошия случай около 40%. Подобна покупка на Exxon Mobil и Chevron в обединената компания на Ходорковски ще бъде равна на енергиен държавен преврат. Ако „Юкос” се превърне в международна корпорация, то Русия ще загуби контрол върху много решения, свързани с разработването на нефтените и газовите ресурси на страната, и ще зависи от намеренията на западните нефтени компании. По същото време натискът за осъществяване на сделката между американските компании и „Юкос” се засилва максимално. Хенри Кисинджър, както и Буш-старши, молят Владимир Путин да подкрепи „Юкос” в неговите намерения за развитие. Самият Ходорковски месец преди ареста обикаля САЩ и Германия, където развива тезите, че единствено крупният бизнес (като „Юкос”) може да се противопостави на властта. И допълва, че между властта в Русия и „Юкос” всъщност се води война. Няколко дни преди ареста на Ходорковски той приема в дома си Джордж Буш-старши. Двамата обсъждат окончателните детайли по покупката на акции на „Юкос” от американските нефтени компании. В този план на фактите арестът на Ходорковски изглежда доста обясним предвид преди това и мошеническото му придобиване на „Юкос”, с което той практически навлиза в геополитиката на света. Михаил Ходорковски нарушава неписаното споразумение между Путин и олигарсите, съгласно което те могат да запазят своите богатства (фактически откраднати от държавата по времето на Елцин), но при положение че останат настрани от вътрешната политика на Русия и върнат скритите в офшорки пари. Ходорковски, безкрайно повярвал в своето могъщество, не само че не се съобразява със специфичните правила на руската действителност, но и буквално се включва в заговора на Вашингтон срещу Путин. Ходорковски има намерение да предаде на САЩ, главния опонент на Русия, всички лостове към руските ресурси, което автоматично би свалило суверенитета на страната. След ареста на Ходорковски сделката между „Юкос” и „Сибнефт”, чийто главен акционер е Роман Абрамович, се разваля. Държавата спечелва, отстоявайки своите интереси. Всъщност конфронтацията между Путин и Ходорковски става знаков разделител за бъдещото развитие не само на нефтения отрасъл, но и на цялата енергийна и тръбопроводна стратегия на Русия. Започва един решителен поврат в отношението на държавата към енергийния отрасъл и става ясно, че не частните компании, а само държавата ще определя енергийната и ресурсната стратегия на Русия. Защо е важна тази история?
Защото именно тогава, през 2003 г., руското ръководство окончателно се прощава с евроатлантическите илюзии на Елциновата епоха. Влизането на САЩ в Ирак, игнорирането на протестите в Москва срещу разполагането близо до границите на Русия на американската система ПРО, превръщането на Грузия в антируски преден пост начело с изработения в американски инкубатор президент Саакашвили, всичко това още тогава показва истинските намерения на САЩ спрямо Русия. За Москва става пределно ясно, че започва война – гореща в Близкия изток и студена в постсъветското пространство – за стратегически контрол над енергийните ресурси. Геополитическата цел на Вашингтон е да се сдобие с нефто-газовата структура на Русия, ако може. В отговор на американската експанзия Москва разработва многослойна и продължителна тръбопроводно-енергийна стратегия, която да сдържа външния натиск и да намалява ефективността на враждебните действия. Така газът придобива статус на най-важния геополитически инструмент за Русия. Новите газопроводи от Русия за Европа се приемат нееднозначно от европейците и напълно враждебно от американците. Всеки опит на Русия за газово сътрудничество с Европа е свързан със слагането на прът в колелата. Така е още от Студената война, така е и след Студената война. Още през 1960 г. се сключва сделка между СССР и тогавашната ФРГ за дългосрочни доставки на газ по тръба от Западен Сибир. Отначало канцлерът Аденауер няма нищо против контракта, но после под силния натиск на САЩ на 11 април 1963 г. заявява, че осъществяването на този тръбопровод заплашва сигурността на ФРГ. В резултат на това само концернът Mannesmann, който трябва да достави тръби с голям диаметър за тръбопровода (чиято конструкция ще бъде изплатена чрез газ), загубва около 100 милиона германски марки. Подобни загуби търпи и фирмата Krupp. Ситуацията предизвиква рязка отрицателна реакция на германския бизнес, той не е съгласен търговските сделки да се провалят заради политическата намеса на Америка. Но по онова време Аденауер е изключително зависим от САЩ, буквално правителството на Германия се подрежда от американците. Те подреждат и германската медийна политика, както и образователната им система – възпитава се ново поколение европейци с неясна представа за истината. През есента на 1969 г. обаче за пръв път във ФРГ е сформирано правителство без участието на християндемократите. Федерален канцлер става социалдемократът Вили Бранд и идеята за газови доставки от Русия отново се повдига. Реакцията на САЩ е яростна, започват поредица от предупреждения към Бон, но предприемаческите и бизнес кръгове настояват за реализацията на газов договор със СССР. След трудни преговори се подписват няколко договора, които предопределят донякъде картината на днешната геополитика. Въпреки паническата реакция на Америка от сътрудничеството на Германия със Съветска Русия сделката на XX век е сключена по схемата: инфраструктура и пари от страна на ФРГ срещу получаване на газ от страна на Русия. Оттогава и до сега САЩ непрестанно се опитват да изтласкат от Европа, а и от всички части на света Русия в качеството й на газов партньор. Но оттогава до сега държавната мрежа от газопроводи на Русия непрекъснато се разраства. През 80-те години Рейгън се опитва да въведе санкции от страна на Запада срещу СССР по отношение на нефто-газовото оборудване и в частност да въведе забрана за доставка на тръби за изграждане на тръбопроводи до Западна Европа. Скоро обаче съветската промишленост започва сама да произвежда тръбите, които по-рано е трябвало да купува от Германия. Технологията на санкциите срещу Русия е стара колкото и двуполюсният свят и днешните санкции относно Украйна са просто римейк. По време на комунизма Русия лесно може да бъде отхвърлена от страните в западната система. Когато обаче Русия престава да бъде комунистически гигант, страховете нарастват още повече. Фактите сочат, че САЩ днес се страхуват още повече от Русия, отколкото в комунистическия й период. Плашилото на комунизма е изгубено като инструмент и трябва да се търсят други начини за демонизация, но обикновено те пак са свързани с уклони към „комунизма”. Всеки, който противоречи на западната доктрина и препятства американската хегемония, е обвиняван в „комунизъм” или най-малкото в „погазване на демократичните ценности” (справка Орбан, Ердоган и др.). Езиково-фразеологичният-медиен бич, опасващ световните комуникации, е мощен инструмент и фактор. САЩ създават световното обществено мнение. Те определят кого да нарекат неблагонадежден, те въвеждат етикети и през тях създават реалност – този е терорист, онзи е комунист, и пр. И както смята Бжежински, САЩ са длъжни да предотвратят появяването на доминиращ и противостоящ на Америка евразийски субект, съюз или държава, защото това ще бъде заплаха за планетарната власт на Съединените щати. Затова и задачата на американците е, първо, да пречат на Русия да намери съюзници и, второ, да полагат усилия да бъде разчленена руската държава на автономни региони. САЩ непрестанно работят за организирането на русофобски режими в цялото постсъветско пространство, а и не само там. Русия обаче също не спи.
През октомври 2002 г. „Газпром” и „Нафтогаз”, Украйна, подписват учредителни документи за създаването на „Международен консорциум за управлението и развитието на газотранспортната система на Украйна”. Много бързо обаче преговорите относно условията за сътрудничество в рамките на консорциума се провалят. Украинската страна трябва да предаде на консорциума контрола върху газопреносната си система, но в замяна на това иска да получи правото да препродава целия обем експортен газ. Тоест Украйна настоява да получава руския субсидиран газ на границата си, а след това да го продава на европейците на доста по-високи цени, оставяйки печалбата за себе си. Русия не се съгласява на такива абсурдни условия и консорциумът не се получава. Опи тът на Русия да контролира преноса на газ през Украйна обаче е сигнал за тревога у американците. На 19 декември 2008 г. министърът на външните работи на Украйна Володимир Огризко и държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс подписват във Вашингтон споразумение за стратегическо партньорство, където са записани намерения за разширяване и модернизиране на газопреносната система на Украйна. Реакцията на Москва е рязка. Зам.-шефът на „Газпром” Александър Медведев изказва недоумение как САЩ, които нито добиват, нито транспортират газ в Европа, сключват споразумение, което касае транзита на руския газ през Украйна. Той също така обвинява САЩ, че с този ход влияят негативно на преговорите между Русия и Украйна, които се водят по отношение на цената на газа и дълговете на Украйна. В крайна сметка въпросното споразумение със САЩ няма никакъв ефект, по-скоро тогавашната щатска администрация се опитва да прехвърли на Барак Обама ангажимента за Украйна, която скоро трябва да бъде превърната в главно оръжие срещу Русия. И другата цел на фасадното споразумение е да засили позициите на Украйна в хода на преговорите с „Газпром”. Което довежда до пълен провал на преговорите и до разразяването на т.нар. „втора газова война”. След неуспешния резултат за Украйна САЩ решават, че ЕС е по-удачен инструмент по отношение на казуса „как да отнемем газопреносната система на Украйна” или най-малкото „как да не я получи Русия”. Двете схеми по същество са едно и също. Опитът на Русия за консорциум е подсказал на САЩ, че трябва да се включат яростно и с всички средства в битката за газопреносната система на Украйна, защото иначе тя рано или късно ще бъде в ръцете на руснаците. На 23 март 2009 г. в Брюксел се провежда инвестиционна конференция относно модернизацията на газотранспортната система на Украйна. Там е подготвен чуден сюрприз за Русия. Оказва се, че Русия е поканена като делегат на конференцията, но статусът й е такъв, че не позволява тя да участва в подписването на каквито и да са документи. В крайна сметка правителството на Украйна, Еврокомисията, Европейската банка за възстановяване и развитие, както и Световната банка, подписват една съвместна декларация за модернизация на газотранспортната система на Украйна. На „Нафтогаз” е обещан кредит от 2,5 милиарда долара. Но само обещан. Никакви решения около кредитирането не се обсъждат. Фактически в документа се подчертава правото на Европа да закупува газ непосредствено на руско-украинската граница, тоест газотранспортната система на Украйна да бъде в зоната на контрола на европейския потребител, а Украйна да влезе в енергийното общество на ЕС. Истинският резултат е, че Украйна се отказва от суверенитета над „тръбите”, но при условие че заедно с ЕС няма да бъде и Русия. В документа става дума за „независим оператор”, който да управлява газотранспортната система на Украйна. Този „независим оператор” ще се контролира от съучастниците в съглашението. За Русия, чийто газ се транспортира по украинските тръби, не се намира място в тази комбинация от интереси. Русия е изключена от играта. Руската делегация демонстративно напуска Брюксел, след като разбира номера, който й е скроен. Путин заявява, че тази декларация ще усложни отношенията между Русия и ЕС, тъй като интересите на Русия демонстративно се пренебрегват. Всъщност реалният резултат е ясен: украинската газотранспортна система вече няма да е украинска, а европейска. Как завършва този фарс? Никак. ЕС се ограничава с декларативен подход и никакви 2,5 милиарда не стигат реално да Украйна. Проблемът идва от това, че Украйна няма никакви пари и сама си признава, че не може да поддържа газотранспортната си система в работно състояние. Освен това идва на власт Янукович. Махалото отново се сменя в обратната посока и на 30 април 2010 г. Путин обявява идеята за сливане, за съвместно предприятие между Русия и Украйна на паритетни начала, което да обедини газови активи. Тъй като украинската компания „Нафтогаз” е в критично финансово състояние, целта за руснаците изглежда много близо. „Газпром” ще инвестира в модернизация на газотранспортната система на Украйна и ще увеличи нейната транзитна мощност. Освен това, казва Алексей Милер, шефът на „Газпром”, Украйна ще получава газ по вътрешни цени, в пъти по-ниски от тези, които сега плаща. Естествено, огромна изгода има и Русия. Тя получава тръбопровод с пропускателна способност от 150 милиарда куб. метра, които относително бързо могат да бъдат увеличени на 180 милиарда. Ако трябва да се говори направо, става дума за поглъщане на „Нафтогаз” от „Газпром”. Опозицията в Украйна веднага определя „сливането” като национално предателство и смъртоносен удар по независимата държава Украйна. Още по онова време много от адептите на украинския национализъм мечтаят Вашингтон да се намеси и Украйна да се превърне в боен антируски отряд. Поглъщането на „Нафтогаз” от „Газпром” така и не се случва. Дори Янукович се страхува да направи солидна крачка в тази посока и разтяга времето. И ето, че идва Майданът. Той е старателно подготвен по обичайната схема през годините. Американските стратези умеят да създават климат, който подхранва разширяващо се влияние на доктрината, която устройва най-много тях. Те се отнасят изключително внимателно към отглеждането на фина прослойка „създатели на общественото мнение”, те трасират своите агенти за влияние безупречно по върховете на управлението, те възпитават лоялни към САЩ журналисти и превръщат всички медии в мрежа, която маскира истината. Всъщност американците са изобретили нов вид пропагандна машина – доброволната пропагандна машина. Която много често може да бъде наречена още и „несъзнателна” пропагандна машина. Когато участниците съдействат на американския интерес в ущърб на националния, просто защото разглеждат Америка в старата проекция на по-добрия културологичен избор. Само че комунизмът премина като болест на човечеството. И днес САЩ придобиват други неочаквани черти. На империя, която иска да получи всичко. До „взривяването” на Украйна и пълното й прихващане от САЩ на Русия някак й се струваше, че ще може да се вгради успешно в световния елит. Или, казано по-точно, че ще бъде допусната да се присъедини към клуба на значителните. След украинския Майдан нещата коренно се промениха. Първо, никой няма намерение да допуска Русия, а тъкмо обратното – Русия трябва да бъде отстранена като фактор в бъдещето изобщо, точно както беше отстранена през последните 25 години. И, второ, самият световен елит такъв, какъвто е сега, няма да успее да се съхрани, защото протичат трусове, които заплашват конструкцията на света. САЩ необяснимо тласкат себе си към гибел. Може би просто повтарят графиката на живота на всяка империя – начало, нарастващо доверие, мощ, преяждане, свръхсамонадеяност, упадък, загиване. Нима властта в САЩ наистина мисли, че останалият свят не разбира и не вижда нещата, които творят по цялото земно кълбо? Американските оперетни преврати в примитивни държави са потресителна гледка. САЩ проявяват изключителна некомпетентност в опитите си да създадат прилично действащи протекторати и след като възцарят кръвопролитен хаос, който наричат с отчайващата дума „демокрация” (като например в Ирак или Афганистан), махват с ръка, че там са загинали някакви си примерно над 100 хиляди човека, и се отправят в друга посока за монтирането някъде другаде на ново марионетно правителство. Светът обаче не е игра на кубчета, които те събарят, докато си ближат сладоледа.
В далечната 2005 г. е публикуван доклад на Националния разузнавателен съвет на САЩ относно глобалните изменения в света, които биха били факт през 2020 г. Докладът е изготвен по поръчка на ЦРУ. В доклада относно Русия се казва следното: „През 2020 г. енергийните ресурси на Русия ще поддържат нейния икономически ръст, но страната ще има сериозни демографски проблеми. Населението в трудоспособна възраст катастрофично ще намалее поради ниска раждаемост и лошо медицинско обслужване. Траекторията на Русия в посока на бюрократичен авторитаризъм ще намали шансовете й за чужди инвестиции и ще ограничи възможността за диверсификация на икономиката извън енергийния сектор. Проблемите по южната граница на Русия ще се засилят, в това число ислямският екстремизъм, тероризмът, а също и някои слаби държави с конфликтно управление ще задълбочат неприятностите около Русия. Вътре в Русия някои автономни републики като Северен Кавказ ще тръгнат към упадък и ще бъдат непрестанен източник на напрежение. Въпреки че тези социални и политически фактори ще ограничат възможностите на Русия да стане крупен играч на световната политическа сцена към 2020 г., тя все пак ще остане важен фактор, който ще предизвиква безпокойство у САЩ. Русия има потенциална възможност да увеличи много своя ръст най-вече поради експорта на нефт и газ. Нарастващото предпочитание на Европа към природния газ дава допълнителен импулс на вече предприетите усилия за сближаване с Русия и Северна Африка. Делът на потреблението на газ в Европа към 2020 г. ще се увеличи с 2/3 от сегашното. Това ще помогне на Русия да увеличи продажбите си за Европа и Турция с повече от 40%. Като най-крупен доставчик на енергия извън ОПЕК през 2020 г. Русия ще се намира в крайно изгодно положение за постигане на своите вътрешни и международни политически цели, използвайки ресурсите си от нефт и газ. Напълно вероятно е Русия да си сътрудничи със средноазиатските държави за развитие на транспортни енергийни коридори. Има опасност обаче етническите и религиозните конфликти да дестабилизират целия Средноазиатски регион при влиянието на радикалния ислям – Казахстан, Киргизия, Таджикистан, Туркменистан, Узбекистан. Но е възможно при затягане на икономическата ситуация и състояние на криза Русия да се превърне в опора на тези страни и регионът на Евразия да тръгне към сплотяване”. От щрихите в този доклад се вижда ясно, че енергийната стратегия на Русия е най-голямото плашило за бъдещето на еднополюсния свят, доминиран от Америка. И че САЩ много добре осъзнават инструментите, които могат да ползват за съпротива срещу нарастването на Русия – създаване на враждебни държави около нея, задължително придобиване на газотранспортната система на Украйна, радикален ислям, сепаратистки движения, раздробяване и пр. Не само това, САЩ използват тези инструменти – напълно безогледно. Във връзка с всичко изложено на 24 октомври 2014 г. на международния форум „Валдай” в Сочи Владимир Путин направи изказване, което взриви световното публично пространство. Той откровено каза:
„Студената война приключи. Но тя не приключи със сключването на мир, с понятни и прозрачни договорености. Създава се впечатление, че т.нар. „победители” в Студената война са решили да прекроят света изключително според своите интереси”. „САЩ спонсорираха ислямските екстремистки движения за борба със СССР. От тях се изобретиха и „Талибан”, и „Ал Кайда”. Западът си затваряше очите и поддържаше информационно, политически и финансово нахлуването на международни терористи в Русия. Ние не сме забравили това.” „Аз не мисля, че САЩ са заплаха за нас. Аз мисля, че „политиката на управляващите кръгове” в САЩ е погрешна. Тя противоречи на нашите интереси и подрива доверието към САЩ. И в този смисъл нанася на САЩ определен ущърб. Разрушава доверието към САЩ като един от глобалните лидери в икономиката и политиката.” „Нашите колеги използват регионалните конфликти и конструират „цветни революции” в свой интерес. Но духът излезе от бутилката. И какво да правят с него, не разбират дори самите автори на теорията за управляемия хаос. В техните редове има разнобой и лутане.” „Ние нямаме никакво намерение да се връщаме към тоталитарното минало. Това е безизходица.” „Русия е самодостатъчна страна.”
В речта си пред Валдайския клуб Владимир Путин оповести неспособността на Америка да управлява света. Но това още не решава най-главния проблем: при какви договорености и как би трябвало да се управлява светът отсега нататък?! За това се изисква нова концепция, достатъчно елегантна, достатъчно разумна, достатъчно харизматична и удобна за лидиращите държави, която Русия все още не е готова да предостави. Русия в момента се опитва да защитава преди всичко своята субектност, своето израстване, своето право да има значение, своята цялостност. Трябва да се отбележи, че по време на „войната”, която се разрази между САЩ и Русия на територията на Украйна, се случиха две неща: Русия взе Крим. САЩ обаче взеха газотранспортната система на Украйна. Общо взето руснаците загубиха битката, макар и не напълно. Общо взето САЩ спечелиха, макар и не напълно. Войната продължава. Още през 70-те години на миналия век по време на Студената война САЩ разработват стратегията (по Бжежински) за уязвимите места на СССР. Тогавашният директор на ЦРУ Уилям Кейси привлича видни учени по международна политика, икономисти и специалисти, имащи опит в икономическите войни. В резултат на усилена работа екипът за изучаване на слабите места на Съветския съюз стига до извода, че най-слабото звено на СССР е икономиката и по-конкретно огромната зависимост на бюджета на комунистическата държава от износа на енергоресурси. Затова САЩ решават да нанесат удар в посока финансово-икономическо банкрутиране на СССР по две линии: рязко намаляване на доходите от енергийния износ на СССР плюс необходимостта от завишаване на разходите, свързани с въоръжаването и други спешни необходимости, като например поддръжката на някои размирни социалистически държави в лагера. Например индуцираните отвън антикомунистически движения в Полша карат съветската държава да отделя допълнителен финансов ресурс за овладяването им. Заедно с това в средата на 80-те САЩ се договарят с някои от страните – износителки на петрол, на световния пазар се образува световен излишък и в резултат на това цените на нефта се понижават почти 4 пъти. По оценки на американските експерти именно тази стратегия на откриване на „слабите места” и нанасяне на удари е довела до колапса на съветския комунистически гигант. Днес обаче четвърт век след края на комунистическата система войната продължава. Отново САЩ се опитват да колабират Русия, като я лишат от енергийните пазари, транспортни коридори и дори от най-новите технологии за добив на нефт и газ. Така че Майданът в Украйна е един цирк с много мъртъвци, който цирк има за цел да лиши Русия от възможността някога да контролира газотранспортната система на Украйна. А този, който контролира газопреносната система на Украйна, в някакъв момент да прекарва по нея газ към ЕС, но от други страни, например от Туркменистан. Вили Вимер, който в продължение на 33 години е депутат в Бундестага, експерт по отбраната, споделя: „В средата на 90-те Хелмут Кол се беше върнал от пътуване до САЩ и разпалено разказваше за настроенията, които изпълват американския Конгрес, за това, че там се говори следното: „Третата световна война свърши и ние сме победители!”. Само че тогава Хелмут Кол се обърна към нас и допълни: „Войната в Европа още не е свършила”.