Философът и революцията

В средата на юли 1967г. в Лондон се провежда конференция под надслов „Диалектика на освобождението“. Сред говорителите на форума са някои от най-важните фигури на набиращата скорост  контракултура. На сцената излизат поетът Алън Гинзбърг, анархистът-философ и психотерапевт Пол Гудман, съоснователят на Ливинг тиатър Джулиан Бек, чернокожият активист и „почетен премиер на „Черните пантери“ Стоукли Кармайкъл. Лекциите и политическите дискусии се редуват с театрални представления, поетични четения и всевъзможни хепънинги. Присъстват хора буквално от целия свят – анархисти от Амстердам, студенти от Западен Берлин, политически активисти от Норвегия и Швеция. Има и хора от Куба, Нигерия, Индия, Канада, Съединените щати. Обединяват ги две неща – толкова характерното за 60-те години на миналия век желание за тотално отхвърляне на всички догми и предразсъдъци и, разбира се, младостта.

На целия този младежки фон силно впечатление прави един човек – намиращият се на прага на 70-ия си рожден ден германски философ Херберт Маркузе. В присъствието му обаче няма нищо странно. То е напълно естествено, защото именно в онези години д-р Маркузе се превръща в интелектуална звезда и гуру на ляворадикалната младеж. Книгите му „Ерос и цивилизация“/1955/ и „Едноизмерният човек“/1964/ са настолни четива за всеки убеден противник на принципите на капиталистическото общество и пазарните механизми. Революционно настроените младежи намират в тях точно идеите, които търсят така настървено – бецпощадна критика на съвременното репресивно общество и призив за установяване на царство на свободата, където ще бъдат премахнати  всякакви задръжки и комплекси. В лекцията си на Лондонския форум, озаглавена „Освобождаване от обществото на благоденствието“, Херберт Маркузе развива радикалната идея за необходимостта от победата на социализма. В представите на философа социализмът представлява тотално отричане на съвременното общество и заменянето му с едно свободно и щастливо съществувание, в което играта ще доминира над работата, а човешката чувствителност най-после ще бъде освободена от репресията на разума.

Маркузе припомня на аудиторията, че по време на Парижката комуна от 1871 г. доста често се е случвало комунарите да стрелят срещу градските часовници. Смисълът на това действие се изразява в стремежа да бъде спряно съществуващото време, обяснява лекторът, и да бъде възвестена една нова епоха. Това е знак за абсолютното скъсване между старото и новото общество.

Сред хората, които попиват всяка дума, произнесена от германския професор, е и 23-годишната американка Анджела Дейвис. Тя не пропуска участие на Маркузе. Записала се е да учи в Университета в Брандейс, където той преподава, а когато професорът се мести в Университета на Калифорния, Сан Диего, Анджела го последва. Няколко години след конференцията в Лондон чернокожата активистка за човешки права ще се превърне в световна знаменитост. Освен че е университетски преподавател по философия тя става член на американската Комунистическа партия и е близка до ляворадикалната структура Черните пантери. През 1970 г. е обвинена, че е закупила оръжието, с което е стреляно по време на атентат, при който загива съдия, и е поставена в списъка с 10те най-големи престъпници, издирвани от ФБР. Скоро е арестувана и прекарва 16 месеца в затвора. Кампанията за освобождаването й обхваща много страни. „Роулинг Стоунс” й посвещават песен. Същото правят Джон Ленън и Йоко Оно. Световноизвестни интелектуалци организират подписки в нейна подкрепа. В крайна сметка съдът я обявява за невинна. Когато я питат кои са хората, които са допринесли най-силно за оформянето на политическите й позиции, Анджела Дейвис винаги споменава Херберт Маркузе. „Той ме научи, че е напълно възможно да бъдеш учен, политически активист, преподавател и революционер” – казва тя. Това виждане на Маркузе рязко се отличава от схващането на един друг философ, негов дългогодишен колега и приятел, Теодор Адорно. За известно време Анджела Дейвис е негова студентка във Франкфурт и разказва, че той постоянно е критикувал опитите й да свърже интереса си към философията със социалния активизъм. „По време на една от последните ни срещи – разказва Анджела – Адорно сравни стремежа ми да се ангажирам с радикалните политически движения с желанието на някой университетски преподавател по медии да се труди в работилница за радиоапарати.” При подобно отношение не е чудно, че радикалната активистка Дейвис предпочита революционно настроения Маркузе пред консервативния Адорно. Анджела и Херберт дори участват заедно в една студентска демонстрация, чиято цел е да принуди ръководство на техния университет да нарече един от новите кампуси „Лумумба-Сапата” в чест на конгоанския и мексиканския революционер. По време на демонстрацията е счупена вратата на една от канцелариите и ръководството иска някой от участниците да плати щетите. Плаща Херберт. „Направи го, защото беше убеден, че университетската собственост трябва да бъде уважавана – разказва негов студент. – Беше правилно както да бъде счупена вратата, така и след това да бъде поправена.”

Херберт Маркузе е роден през 1898 г. в семейство, принадлежащо към по-високата средна класа. Родителите му са берлински евреи, които са добре интегрирани в германското общество. По повод на еврейския си произход и успешната асимилация Маркузе обича да си припомня как в петък следобед често се е разнасял гласът на майка му: „Зигфрид, Брунхилда, гответе се за Шабат!” . През 1916 г. Херберт е мобилизиран. Безсмисленият ужас на Първата световна война води до бърза радикализация на младите хора и до търсене на нови пътища за обществено устройство. След като Германия губи войната, страната е раздирана от вълнения, а вероятността от установяване на съветска власт силно нараства. Младият Маркузе е избран за член на Съвета на революционните депутати в Берлин. В крайна сметка комунистите губят битката, а Херберт се оттегля от участие в активната политика. През този период започва да чете Маркс и други леви мислители, опитвайки се да научи повече както за динамиката на капитализма, така и защо революцията в Германия се е провалила. Междувременно завършва Университета във Фрайбург, защитавайки дисертация, посветена на романите, които описват конфликта между творците и обществото.

След края на обучението си Маркузе се връща в Берлин, където получава от баща си, търговец с успешен бизнес, апартамент и средства, за да стане партньор в книжарница за антикварна литература. През този период Херберт се занимава не толкова с търговски въпроси, колкото с четене основно на философска литература. Внимателното изучаване на текстовете на Маркс, Хусерл, Хайдегер го водят до извода, че марксизмът се е превърнал в закостеняла теория, която е изгубила революционния си потенциал, понеже не си дава сметка за съвременното развитие на обществото. Според Маркузе марксисткият анализ на обществото пренебрегва културните и психологическите фактори, като безсмислено фаворизира най-вече икономическите условия. Кризата в обществото е не само икономическа, настоява той, тя е също така духовна и културна. Ето защо при тази нова ситуация е необходима и нова революционна концепция, която не се опира единствено на икономически фактори. Маркузе смята също така, че марксистката теория неглижира дълбоките вътрешни усещания на индивида и затова той поставя акцент върху личното освобождение и личното щастие заедно с необходимостта от дълбоки социални трансформации.

През 1928 г. Херберт Маркузе отново отива във Фрайбургския университет и става асистент по философия на Мартин Хайдегер, пред чието творчество се прекланя. Скоро започва да публикува есета, в които се опитва да съчетае философията на ментора си с постулатите на марксизма. Двамата прекъсват всякакви отношения, когато след идването на Хитлер на власт през 1933 г. Хайдегер става член на Националсоциалистическата партия и първи нацистки ректор на Фрайбургския университет. Евреинът и привърженик на левите идеи Маркузе разбира, че с университетската му кариера е свършено. Свързва се с Макс Хоркхаймер, който е ръководител на Института за социални изследвания във Франкфурт, и става един от най-дейните участници в проектите на тази институция. Всъщност говорим за прословутата Франкфуртска школа, създадена още през 20-те години на ХХ век и превърнала се в символ на западния марксизъм. Сред най-важните й представители са Макс Хоркхаймер, Теодор Адорно, Валтер Бенямин, Ерих Фром, Херберт Маркузе. Всички те са силно повлияни от Марксовите идеи, но собствените им концепции значително се отличават от онзи ортодоксален марксизъм, който се налага най-напред в Съветския съюз, а после и в новосъздадените социалистически държави. Оригиналната марксистка версия на Франкфуртската школа е известна под името „критическа теория”. Според Макс Хоркхаймер тази теория „осъжда съществуващите социални институции и практики като безчовечни, ръководи се от стремежа за създаване на нормални условия на живот и се стреми да положи основите на едно радикално изменение на обществото”. Херберт Маркузе пък допълва, че смисълът на „критическата теория” е да покаже как човек може да постигне възможно най-голяма свобода.

Да бъдеш евреин и марксист, макар и нетрадиционен, в нацистка Германия не само слага край на перспективите за спокойна работа, но и гарантира бъдеща смъртна присъда. Затова представителите на Франкфуртската школа емигрират в Швейцария, а когато почти цяла Европа е завладяна от нацистите, намират убежище в Съединените щати. Херберт Маркузе започва работа в Колумбийския университет, който предоставя възможност на Института за социални изследвания да възстанови своята дейност. През 1943 г. Маркузе заедно с други двама представители на Франкфуртската школа, Франц Нойман и Ото Кирхаймер, са вербувани от ген. Уилям Донован, известен като Дивия Бил, който е ръководител на Бюрото за стратегически операции (Office of Strategic Services), предшественик на ЦРУ. Тримата започват работа в централноевропейската секция на аналитичния отдел на OSS, който наброява 1200 души, сред които са някои от най-видните американски историци, икономисти, социолози. Задачата на Маркузе и на неговите колеги от Франкфуртската школа е да изготвят анализи, посветени на причините за възхода на националсоциализма и на най-подходящите стратегии за борба с него. След края на Втората световна война и разпускането на OSS Маркузе работи няколко годни като ръководител на Централноевропейското бюро на Държавния департамент. Напуска държавната служба през 1952 г. и се отдава на преподавателска кариера. Най-напред преподава политически науки в Колумбийския, а после и в Харвардския университет. През този период написва и издава една от най-популярните си книги „Ерос и цивилизация” (1955). Книгата повдига именно онези въпроси, които ще се превърнат в най-обсъжданите теми през 60-те години, свързани с потискането на сексуалните инстинкти и начините за премахване на това потискане. Цялата съзнателна история на човечеството, твърди Маркузе, преповтаряйки Фройд, се гради върху репресирането на стремежа към удоволствие и върху преобразуването на сексуалните инстинкти в работа. За разлика от създателя на психоанализата обаче Маркузе вярва, че е възможно да съществува и друг тип общество. Общество, в което стремежът към пълноценна свобода и щастие няма да бъде потискан, а, напротив, ще бъде окуражаван. „Днес либидото е отклонено към общественополезни изяви – пише Маркузе, – в които индивидът работи за себе си само доколкото работи за системата. Да се твърди, че работата трябва да се върши, защото е работа, е върхът на отчуждението. Това е пълна загуба на инстинктивна и интелектуална свобода. Това е репресия, която е станала не втора, а първа природа на човека…” По-нататък Маркузе обяснява, че нищо не пречи на „хората да работят по-малко и същевременно да определят своите собствени потребности и тяхното задоволяване”. Именно тази теза ще развиват с особена страст най-видните представители на контракултурата от 60-те. Подобно на германския философ ще твърдят, че сексуалното освобождение ще донесе не разруха, а нов разцвет и че истинските промени в политиката и икономиката са възможни само ако бъде извършена и радикална смяна на мисленето в посока премахването на прилаганите от свръх-Аза ограничения. Ако в „Ерос и цивилизация” Херберт Маркузе описва детайлно възгледите си за постигане на пълно освобождение, то в другия си най-известен труд „Едноизмерният човек” (1964) описва подробно начините за контрол над индивида в днешния свят. Масмедиите, рекламната индустрия, религиозните и образователните институции, семейството, държавата изпълняват преди всичко една цел – да внушават на хората, че живеят в най-добрия възможен свят и че всякаква съпротива срещу неговите закони е безсмислена. Според Маркузе ние живеем в общество, което е тотално мобилизирано срещу собствената си свобода. Хората са превърнати в едноизмерни консуматори, които се интересуват единствено от това как по-бързо да си купят нов автомобил, хладилник или телевизор. Критическото мислене по отношение на действителността почти е изчезнало не защото е забранено като в комунистическите държави, а защото хората са заети да удовлетворяват безбройните си лъжливи потребности, създадени им от всепроникващата потребителска индустрия.

Най-доброто доказателство за тоталната манипулация, на която е подложено населението, е съдбата на работническата класа. Според един от централните постулати на марксистката философия именно това е класата, която ще унищожи капитализма и ще създаде новото справедливо общество. Само че, ако този извод е бил логичен за средата на XIX век, той изобщо не е валиден 100 години по-късно, убеден е Маркузе. Условията за живот на работническата класа са значително подобрени и тя вече има много неща, които да изгуби освен веригите си, пише той. Ето защо тази класа вече не е склонна да провокира революция, която е в състояние да разруши статуквото. Работниците отдавна са интегрирани в капиталистическата система, разсъждават по сходен начин с работодателите и се стремят не към разбиване на действащия модел, а единствено към по-пълното си вписване в него. Този извод изглежда крайно песимистичен. След като в продължение на един век почти всички революционно настроени мислители се надяват, че само работническата класа е в състояние да осъществи радикалната промяна на обществото, сега Херберт Маркузе съвсем убедително твърди, че подобни надежди са пълна химера. Работниците искат да станат капиталисти, а не да събарят капитализма. Все пак в края на „Едноизмерният човек” радикалният философ посочва, че въпреки това има и хора, които са в състояние да предизвикат гибелта на капитализма. И ги посочва: „Под консервативно настроената народна маса е скрита прослойката на отхвърлените и аутсайдерите, на експлоатираните и преследвани представители на други раси и цветове на кожата, безработни и нетрудоспособни. Те остават зад борда на демократичния процес и животът им е най-доброто доказателство за необходимостта от отмяна на непоносимите условия и институции. Тяхното противопоставяне само по себе си е революционно, дори и съзнанието им да не е. Фактът, че вече отказват да играят по правилата на играта, може би показва, че идва краят на настоящата цивилизация”. Съвсем скоро Маркузе ще добави и още групи, които са в състояние да предизвикат края на капитализма и установяването на нов тип общество – радикалните студенти и интелектуалци, както и борците срещу неоколониализма в Третия свят. Той разчита преди всичко на студентите от хуманитарните дисциплини, чието обучение им помага да разберат кои са истинските сили, които управляват, да осъзнаят фалшивия характер на т.нар. „либерална демокрация”. Не е възможно повечето хора да стигнат до това познание, твърди Маркузе, те просто са твърде добре интегрирани в системата, за да имат времето и силите да мислят критично. Да, радикалните студенти и интелектуалци не са в състояние да извършат революцията поради своята малочисленост, но могат да бъдат убедителни изразители на необходимостта от кардинална промяна на системата. Защитавайки тези си възгледи в безброй статии, интервюта и публични изяви, Херберт Маркузе съвсем логично се превръща в любимец и гуру на Новата левица. За разлика от старата левица с нейната привързаност към ортодоксалния марксизъм, работническата класа, синдикализма и централизираните партийни структури новите леви поставят акцента върху стремежа към освобождение от вътрешните задръжки, борбата за човешки права, съпротивата срещу авторитарните тенденции, където и да се намират. Новите леви се стремят да реабилитират индивидуалното начало, силно пренебрегвано от старата левица за сметка на колективните интереси. В понятието Нова левица влизат най-различни групи, обяснява Маркузе, радикални студенти, хипита, троцкисти, неоанархисти, интелектуалци-антикомформисти. Интересното е, че техни говорители не са традиционните политици, а поети, писатели, революционно настроени журналисти и преподаватели. Всички те изпитват истинска любов към възрастния професор.

Независимо от напредналата си възраст главният теоретик на Новата левица постоянно пътува, за да участва в публични дискусии и конференции. По време на една такава конференция в Западен Берлин се запознава с лидера на радикалните германски студенти Руди Дучке, с когото стават близки приятели. Дучке е роден през 1940 г., а след края на Втората световна война родният му град Шьонефелд се оказва в пределите на Германската демократична република. След смазването на Унгарското въстание от съветските войски през 1956 г. младият Руди започва да се настройва критично към „реалния социализъм”. Призовава за свобода на придвижването, отказва да служи в армията на ГДР и призовава и познатите си да не го правят. Заради тези призиви му е забранено да учи. През август 1961 г. избира да остане в Западен Берлин, само един ден преди началото на строежа на Берлинската стена. Успоредно с изучаването на творбите на Хайдегер и Сартр чете Маркс и теоретиците от Франкфуртската школа. Участва в сформирането на множество студентски организации, чиято цел е да се противопоставят на капиталистическата система и да работят за установяването на ново, по-справедливо общество. През втората половина на 60-те години е сред основните организатори на протестите срещу американската агресия във Виетнам. Руди Дучке се превръща не само в любимец на радикалните германски бунтари, но и в основна мишена на дясната преса. Изданията на Аксел Шпрингер призовават да бъдат усмирени „размирните елементи”, а на проамерикански демонстрации се виждат плакати с надписи „Народен враг номер едно – Руди Дучке” . На 11 април 1968 г. студентският лидер е прострелян в главата от десния радикал Йозеф Бахман. Дучке оцелява като по чудо, лекува се във Великобритания, Швейцария и Италия и в продължение на месеци отново се учи да говори и да запомня. Атентаторът Бахман е осъден на 7 години затвор и Дучке започва да поддържа контакт с него, обяснявайки му, че изобщо не го мрази, опитвайки се да го приобщи към социалистическите идеи. През 1970 г. обаче атентаторът се самоубива в затвора, а Дучке казва: „Борбата за освобождение тъкмо започва и е жалко, че Бахман няма да може да участва в нея” . През 70-те Руди Дучке отново се включва в политическия живот на Западна Германия и участва в подготовката на създаването на Зелената партия. Същевременно поддържа близки контакти с източногермански дисиденти и организира конференции в тяхна подкрепа. На 24 декември 1979 г. Руди Дучке се удавя във ваната, след като получава епилептичен припадък следствие от черепно-мозъчната травма, получена след покушението.

Oще докато Дучке се възстановява от покушението, в интелектуалните американски и европейски среди се разпространява слухът, че Херберт Маркузе се готви да го покани за свой асистент в университета в Сан Диего. Като се има предвид, че там вече преподава членът на Комунистическата партия и приятелка на Черните пантери Анджела Дейвис, възможността в университета да пристигне и германският ляв радикал определено вгорчава живота на местните традиционалисти. В Сан Диего има военни бази и ултраконсервативна преса. Там живеят богаташи реакционери и множество пенсионирани генерали и адмирали. В разгара на студентските протести редица консервативни организации настояват Маркузе да бъде отстранен от преподавателското място, защото „идеите му развращават младежта”. От организацията на ветераните Американски легион дори предлагат да платят неустойката от 20 000 долара, която трябва да получи професорът, в случай че договорът му бъде прекратен предсрочно. Тези действия се ползват с подкрепата на губернатора на Калифорния Роналд Рейгън, който открито заявява, че няма да търпи никакви „университетски комунистически своеволия”, и като доказателство на думите си изпраща 2200 войници от Националната гвардия срещу протестиращите студенти от Университета в Бъркли. Но независимо от усилията на консервативните групи ръководството на университета в Сан Диего решава да продължи договора на Маркузе. С това обаче проблемите на радикалния философ не свършват. Той постоянно получава заплахи за живота си, някои от които са подписани с „Ку-клукс-клан”. По едно време негови студенти дори дежурят пред дома му, за да го предпазят от нападения. Заради идеите, които проповядва, Херберт Маркузе попада в списъка на ФБР като „подозрителна” личност, която трябва да бъде наблюдавана внимателно. И те наистина го наблюдават. Служителите на ФБР купуват всичките му книги и пишат обширни анализи върху тях. Събират всички статии, в които се споменава името му, следят внимателно пътуванията му, изготвят доклади за идеите и дейността му, както и за влиянието, което има. Консервативната преса пък твърди, че професорът работи за Кремъл и че именно московските му господари са го накарали да подкрепя студентските движения. По същото време органът на съветската компартия вестник „Правда” го нарича „фалшив пророк”, „вампир” и „лакей на Уолстрийт”. „След като постоянно ме атакуват от всички страни – обяснява Маркузе, – вероятно в думите ми има известна истина.” Вестникарските нападки не са в състояние да впечатлят дълбоко професора. Много по-неприятно му е все по-засилващото се раздалечаване на неговите позиции от тези на Макс Хоркхаймер и Теодор Адорно. Когато започват да работят заедно в началото на 30-те години, те са абсолютни единомишленици. Заедно развиват основните постулати на „критическата теория”, заедно търсят начините за изграждане на едно общество, което ще бъде несравнимо по-справедливо и от „либералната демокрация”, и от „Сталиновия комунизъм”. Пътищата им започват да се разделят още през 50-те години, когато Маркузе е недоволен от яркия антикомунизъм на някогашните си съмишленици. Той също не харесва нито теорията, нито практиката в СССР, даже има цяла книга с критика към съветския модел, „Съветският марксизъм – критически анализ” (1958). Само че за разлика от Адорно и Хоркхаймер смята, че този модел подлежи на реформи и че механичната му замяна с корпоративния капитализъм няма да доведе до нищо добро. От своя страна Хоркхаймер е изключително критичен към Маркузе, определяйки го като опасен пример за радикален революционер. Всъщност от създателите на Франкфуртската школа Херберт Маркузе е единственият, който безрезервно подкрепя студентския бунт през 60-те. Той неведнъж изразява учудването си от поведението на бившите си съратници, които цял живот са говорили и писали за необходимостта от революционна промяна на обществото, а когато тя най-после е на път да се осъществи на практика, се обявяват срещу нея. Теодор Адорно дори влиза в личен конфликт с левичарски настроени студенти във Франкфурт. Когато някои от тях се опитват да окупират Института за социални изследвания, Адорно вика полицията. Подбудителите на окупацията са арестувани, а Адорно е заклеймен от радикалните студенти като „предател” и „слуга на империализма”. В писмото си до Адорно Херберт Маркузе заявява: „Ако алтернативата е полицията или левите студенти, то аз съм на страната на студентите. Все още вярвам, че нашата кауза може да бъде защитена именно от бунтовно настроените студенти, а не от полицията” . Случката има и продължение. По време на една от лекциите на Адорно към него се приближават три студентки, които го обсипват с цветя, показват му гърдите си и се опитват да го целунат. В същото време в залата политат флаери, на които пише: „Институцията Адорно умря”. Тези и други подобни събития карат Теодор Адорно да определи действията на протестиращите студенти като „ляв фашизъм”. Маркузе категорично възразява срещу това определение, заявявайки че нищо в студентските действия не напомня дори и в най-малка степен фашистките практики. Спорът между бившите съидейници приключва с внезапната смърт на Теодор Адорно от сърдечен удар на 6 август 1969 г. Десет години по-късно на 29 юли 1979 г. умира и Херберт Маркузе. Смъртта го застига десет дни след 81-вия му рожден ден в Германия, където е отишъл да изнася лекции по покана на Юрген Хабермас, един от най-видните представители на второто поколение учени от Франкфуртската школа. През 70-те години левият радикализъм, завладял умовете на много млади хора през предходното десетилетие, изчезва, а либералният капитализъм изглежда по-жизнеспособен от всякога. Въпреки това Маркузе продължава да вярва, че е възможно да бъде построен един много по-справедлив свят. И макар да остава привърженик на радикалните идеи, той е категорично против екстремистките действия. Непрекъснато предупреждава младите, че ако искат да променят света, трябва да забравят за бомбите и атентатите и да се подготвят за дълга и упорита работа. И може би най-важното, до края на живота си Маркузе остава верен на възгледа, че човек не бива да се ограничава единствено в настоящето, а трябва да мечтае за по-добро бъдеще, да вярва в утопични проекти. За него утопията не е „място, което не съществува”, тя е съвсем реална възможност, чиято реализация е съзнателно блокирана от силите на властовата върхушка. Господството на тези сили обаче няма да е вечно, убеден е Маркузе. И най-сигурното оръжие срещу тях е въображението. „Погледнете графитите – казва той в едно интервю по повод на събитията във Франция през 1968 г. – За мен те са може би най-интересният аспект на Майските събития, защото съчетават Маркс и Андре Бретон… Въображението на власт, това наистина е революционен призив. Новаторски и революционно е да се опиташ да превърнеш в реалност най-напредничавите идеи и ценности на въображението. Това показва, че хората са научили един много ценен урок: истината не е само в рационалността, но също така и дори може би още повече – във въображението.”