Един ден и един нов играч на политическата сцена могат да имат знаменателно значение в съдбата на Украйна, както и за геополитическото бъдеще на Европа.

Пускайки телевизорите си рано сутринта на 25 май 2016 г., ранобудните украинци с недоумение наблюдаваха на екраните си горящи свещи вместо сутрешен блок. Но едва ли са останали много изненадани, защото напоследък много се нагледаха на траурни свещи по телевизията. За съжаление траурът се очертава да се превърне в нещо като украински национален символ. На 18 май скръбно отбелязаха годишнината от депортацията на кримските татари. Преди това на 8 май отбелязаха новата национална дата – Деня на жертвите на войната. Украинците вече не отбелязват Ден на победата, а се причисляват към жертвите. И намират нови герои. На 7 май президентът Петро Порошенко откри паметник на Иван Мазепа, хетман (командващ армията) на васалната на Русия Хетманшчина. Мазепа е най-довереният васал на Петър I, който го назначава за владетел на Левобережна Украйна. Но той му забива нож в гърба, като се съюзява с шведския крал Карл XII и участва в Северната война срещу Русия. Заради него Петър I създава в един екземпляр Ордена на Юда, който да му бъде връчен за предателството към руския цар. Анатемосан от Руската православна църква, Мазепа бяга в Османската империя след разгрома на шведските армии край Полтава и умира в изгнание. И за този „светъл подвиг”, а именно предателството към Русия, Иван Мазепа днес е почетен с паметник. Кулминацията на траура е 25 май, когато украинците отбелязаха 90 години от убийството на Симон Петлюра, президент на независимата Украинска народна република (25 януари 1918 г.), която е ликвидирана през 1921-ва.

След това Петлюра живее в изгнание до 25 май 1926 г., когато е убит от евреина анархист от Измаил Самуел Шварцбурд. Причината е ликвидирането на стотици хиляди евреи по време на погромите на Петлюра. Един от тези погроми е описан в книгата „Как се каляваше стоманата” на Николай Островски чрез атаман Голуб. В рамките на декомунизацията днес в Украйна губернаторът на Одеска област Михаил Саакашвили прекръсти улица „Островски” на „Иван Мазепа” в Полтава, където Порошенко му откри и паметник. Убиецът на Петлюра е съден от френски съд и оправдан. Негов адвокат е известният френски юрист, политически деец и писател Антир Торес. В защита на Шварцбурд застават философът Анри Бергсон, художникът Марк Шагал, писателите Ромен Ролан, Анри Барбюс, Максим Горки, както и Алберт Айнщайн. Експертните материали са подготвени от унгарския премиер Михай Карой. След осем дни убиецът е оправдан, а процесът се превръща фактически в процес срещу Петлюра, където той е признат за виновен за смъртта на 50 000 евреи. Един от 180-те свидетели разказва как еврейска делегация отишла при Петлюра с молба да спре убийствата, които извършват бойците от неговата армия, на които той е разрешил да присвоят всичко, което успеят да плячкосат. А Петлюра изрича знаменитата фраза, която е включена и в книгата, издадена във връзка с този процес: „Вие сега какво искате, да ме скарате с моята армия ли?”. Днес украинските историци твърдят, че не Петлюра, а войската на Украинската съветска социалистическа република и белогвардейците на генерал Деникин са виновни за еврейските погроми. По повод на годишнината от смъртта на Петлюра новият председател на Върховната Рада Андрей Парубий даде заявка за честване на още един забравен герой, който сега идеално пасва на конфликта между Западна и Източна Украйна. В интервю за „Украинска правда” той каза: „Източна Украйна също има герои, за които малко знаем. Например полковник Петро Болбочан от армията на Украинската народна република. Той е гениален пълководец, наричан „украинският Наполеон”, който е отвоювал за Украйна цялата източна територия и дори Крим”. Капитан Болбочан е служил в Руската имперска армия и в края на Първата световна война измисля хитър начин да сформира украински националистически части (вероятно това е неговият пълководен гений) от дезертьори от малоруските губернии, които използват своя произход, за да не отиват в армията. С тези части той навлиза в Киев през януари 1918 г., когато на 25 януари е обявена независимата Украинска народна република. Но съвсем скоро армията му е прогонена от белогвардейците, а след това и от болшевиките. Но тъй като според Бресткия мирен договор болшевиките се отказват от териториите, върху които претендира Украинската народна република, и те са отстъпени на германците, армията на Болбочан се присъединява към германските войски и най-напред превзема Киев, а след това започва победоносен поход по левия бряг на Днепър – Полтава, Харков, Запорожие (тогава Александровск), Мелитопол. По време на тази офанзива се случва любопитен епизод в района на Александровск (Запорожие). Запорожката дивизия на Болбочан се среща с корпуса на Украинските сечеви стрелци (Украински доброволчески легион) от армията на Австро-унгарската империя. В него са украинци от Галиция, командвани от ерцхерцог, който обичал да се кичи с рубашка с украински шевици, заради което войниците го наричали Василий Шевицата. Днес губернаторът на Одеска област Михаил Саакашвили издаде указ за преименуване на улица „Подполковник Николай Богданов”, кръстена на героя на Съветския съюз, загинал на 24 години за освобождението на Полша, на улица „Вилхелм Франц Хабсбург-Лотарингски”. Та, когато се срещнали Запорожката дивизия на Болбочан с Украинските сечеви стрелци от армията на Австро-унгарската империя, те били едно и също и вместо да се сбият, започнали да играят заедно украинския танц гопак! Подобни срещи се получават и днес, украинци се оказват от двете страни на барикадата – в зависимост за чии геополитически интереси са се съгласили да бъдат използвани. След като завършила своя рейд из степите на Новорусия, Запорожката дивизия на вече повишения в полковник Болбочан нахлува и в Крим, където окупира Севастопол и обявява полуострова за част от Украинската народна република. Но тъй като Бресткият мир отрежда друга съдба както за Крим, така и за Черноморския флот, украинският „Наполеон” трябва колкото се може по-скоро да изчезне. С това военните „подвизи” на Болбочан свършват и той безславно тръгва обратно към Киев. Но Петлюра вижда в полковник Болбочан съперник и конкурент за глава на Украинската народна република и го подгонва. През юни1919 г. скалъпва процес срещу него и го осъжда като предател и организатор на заговор, след което го ликвидира. Болбочан е единственият военачалник, осъден и разстрелян от трибунала на Украинската народна република.

Тези объркани, скандални и дори срамни факти от историята изобщо не смущават днешните украински „патриоти”, които в един и същи ден скърбят за трагичната съдба на Петлюра и едновременно обявяват за нов герой на Източна Украйна жертвата на Петлюра – пълководеца, превзел Крим, украинския герой, „украинският Наполеон” полковник Петро Болбочан. Но това е напълно в духа на невъобразимо бурната, кървава, белязана с безброй предателства и подли обрати, тотално объркана украинска история, която продължава и до днес да намира какви ли не тълкувания, обяснения, продължения. На този фон в Деня на национален траур за Петлюра, когато властта е разпоредила навсякъде да се палят траурни свещи за Петлюра, единственото забавление в медиите са информациите за третата сватба на един от героите на Майдана, най-известния казак сред депутатите с дългия си „оселедец” Михаил Гаврилюк, който стана известен като голия мъж, с когото се гаврят командосите на „Беркут” по време на Евромайдана. 36-годишният депутат от „Народен фронт” Гаврилюк се жени за 20-годишната студентка от Киевския университет Ирина, с която се запознали на барикадите. Те искали да подпишат на 25 май, но не им позволили заради траура, затова решили да го направят на 22 май.

И точно когато украинците са потънали в дълбоко траурно-меланхолично настроение, в 11:09 часа медиите разпространяват истинска мълния: „В близките няколко часа самолетът на украинския президент ще пристигне на летището в Ростов на Дон, където ще бъде осъществена размяна на осъдената в Русия Надежда Савченко за двама руски военнослужещи”. Официално нито Кремъл, нито от Мариинският дворец потвърждават информацията. Първата сериозна новина по въпроса идва три часа по-късно, когато на сайта на руския президент е публикуван указ за помилването на Надежда Савченко. Оказва се, че украинците не успяват дори да се натъгуват и да изпитат истинска скръб, както се полага. А веднага трябва да изстрелят душите си в точно противоположната орбита на емоциите. В този ден те тихо отбелязват печалната втора годишнина от президентството на Порошенко, който не изпълни нито едно от предизборните си обещания, но успя да прехвърли 800 милиона долара по офшорни сметки, както стана ясно от Панамските документи. За кратко в страната настъпва оживление: ами ако това е само заблуждаваща маневра, а иначе Порошенко е решил да последва Янукович и да търси спасение някъде в чужбина? Но и тази украинска радост се оказва краткотрайна – отново заради вездесъщия Кремъл.

В 14:05 часа на сайта на Путин се появява указът му за помилване и размяната на Савченко за двамата осъдени руски военнослужещи Александър Александров и Евгени Ерофеев. В 14:38 часа настъпва краят на всички догадки, конспиративни теории, слухове, задкулисни игри. Самолетът Ан-148 се приземява на летище „Внуково” с двамата руснаци. Малко повече от половин час по-късно на летище „Бориспол” край Киев каца и президентският самолет Ан-74ТК-300Д с бордови номер UR-AWB. Самолетът е правен по поръчка за президента Леонид Кучма и струва 15 милиона долара. Това е базовата цена без екстрите. Той е уникален с това, че салонът е облицован с рядка светла кожа и рядка африканска дървесина от помело – махагон. Избрани са лично от съпругата на Кучма. А пепелниците са от чисто 24-каратово злато, каквито няма дори в самолета на саудитския крал (там са от 18-каратово). Илюминаторите също са с уникална овална форма. Всичко това е изработено от Харковския авиационен завод, а сега машината се стопанисва и обслужва от държавната авиационна компания. Един час полет струва 6000 долара, колкото, общо взето, е струвал 48-минутният полет на Савченко от Ростов на Дон до Киев. Следва широко отразяване на посрещането на Савченко на аерогарата в Бориспол, след което тя е наградена с ордена „Герой на Украйна” в президентския дворец, после е импровизирана екскурзия до работното й място във Върховната Рада, след което в програмата на Савченко се губи един час и половина. Някои медии писаха, че тя поискала да хапне, защото била изтощена, а майка й така и не успяла да й сготви борш заради изненадващата новина с освобождаването й. Но по-любопитно е какво се случва след това и защо само една медия отразява истинското завръщане на Надежда Савченко у дома в крайния киевски квартал Троещина.

Савченко у дома

В Киев има един популярен каламбур: „Жизнь дала трещину – еду на Троещину”. На 25 май той придоби нов смисъл. Троещина е най-отдалеченият жилищен микрорайон на украинската столица, в който живеят 200 000 души и който бе обявен от британския таблоид Daily Mail за Beast in the East (звярът на Изтока) – едно от най-опасните, грозни, бедни и нещастни места в Украйна и сред десетте най-зловещи гета на планетата. Квартал Троещина, Деснянски район на Киев, е разположен на левия бряг на Днепър, до там метрото не ходи, мръсно е, сиво, неуютно, страховито. Е, точно в този квартал се завърна Надежда Савченко след освобождаването й от руския затвор. Тя живее от раждането си именно там, на деветия етаж в 16-етажен блок. Когато пристига около 19:45 часа със сребърната шкодичка на сестра си, пред входа я чакат шейсетина нейни съседи. Колата спира пред блока, но две-три минути Савченко така и не се решава да излезе – взира се в лицата, мъчи се да си ги припомни. След това излиза и извиква: „Слава за Украйна!”. След което тръгва към групичката пред входа, където й поднасят два букета от божури, леко поувехнали, което означава, че са я чакали дълго. Савченко ги поема и отново, както на аерогарата, моли никой да не се докосва и да не се приближава до нея. След което тръгва към входа на блока, усмихва се на прощаване и казва: „Извинявайте, че не мога да ви поканя”. От репортажа става ясно, че Савченко и сестра й са единствените, които говорят на украински – всички останали общуват на руски. Но Савченко някак не реагира патриотично и не показва, че това я дразни. А в книгата си, която написа в затвора – „Сильне iмя Надiя”, тя пише: „Тежко е да не чуваш украински език, наоколо звучи само руска реч. Никога не бих си и помислила, че това може да бъде толкова тежко за ушите ми”. Разказва, че когато на свиждане в следствения изолатор във Воронеж идва украинският консул в Русия Геннадий Брескаленко, тя не се оплаква от нищо, а само се усмихва и казва: „Я так рада слiшат рідну мову” (Толкова се радвам да чувам роден език). А на сбогуване поискала да й донесе следващия път мляко и овесени бисквити. За съседите си Савченко е не само съседка. Тя е героиня. Шанс, макар и призрачен, да се измъкнат от този бетонен лабиринт. Поне да се измъкнат на другия бряг на Днепър, до който се стига (колко символично) през Московския мост по булевард „Генерал Ватутин”. Естествено, в рамките на „декомунизацията” кметът Виталий Кличко прекръсти моста и той вече официално е „Мостът на Фукс”. Но на битово ниво той си остава Московският мост. Дори в картите на Google пише, че най-краткият път от Троещина до „цивилизацията” е през Московський мiст и булевард „Генарал Ватутiн”. За този булевард също се развихря истинска битка, защото Кличко иска да го прекръсти на булевард „Роман Шухевич”, на оберщурмбанфюрера на колаборационисткия украински батальон „Нахтигал”, който нахлува в Украйна и се сражава с партизаните. Шухевич убива генерал Ватутин в края на февруари 1944 г., като устройва засада край село Милятин, далеч зад фронтовата линия, докато Ватутин прегрупира войските си. При завързалата се престрелка съветският генерал е ранен и умира от раните си две седмици по-късно. Всъщност булевардът носи името на Ватутин, тъй като той участва в изтласкването на германските войски през Втората световна война от Украйна. На 6 ноември 1943 г. войските на Ватутин освобождават Киев и успяват да изблъскат германците на запад. Във войната загиват и другите двама братя на Ватутин. За два месеца майката Вера Ефимовна губи и тримата си сина. И ето, че днес в Украйна Шухевич трябва да убие Ватутин за втори път. Този път в умовете на хората. Но жителите на Троещина са против, сред тях вероятно има и съседи на Савченко. Съседите обаче едва ли ще потърсят съдействие от народния депутат от партия „Батькивщина” Надежда Савченко. Пък и по всичко изглежда, че тя няма да се задържи още дълго в този квартал. Първо от Троещина до Върховната Рада пътят е дълъг, неудобен, няма метро, а с градския транспорт някак си не е престижно.

А и от много места вече я искат. Не само във Върховната Рада. Преди освобождаването й председателят на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) Педро Аграмунт написа в профила си в социалните мрежи: „С нетърпение я чакам в Страсбург, възможно е дори на следващата сесия през юни. Ако й позволи здравето”. Не е ясно какво иска да каже с този намек за здравето Аграмунт. Лекарите и адвокатите й казаха, че тя е в отлична физическа форма. Може би и той има опасения заради някои по-емоционални изяви на „героинята на Украйна”, които са на ръба на граничното състояние. Прочутата журналистка Кристиан Аманпур от CNN така и не успя през цялото си предаване да налучка поне веднъж името й и наричаше Надежда „Шавшенко” с ударение на последната сричка, нещо много близо до Шевченко, в което до известна степен има нещо символично и може би се харесва на украинците. Прогнозата на Аманпур е, че Савченко ще стане катализатор на взрив в украинската политическа система, предричат й дори бъдеще на президент на страната. Но при всички случаи прогнозират трайно присъствие във властта. Обаче не са малко и онези, които пророкуват и трагично развитие на съдбата й, например гибел от провокатор в стила на загадъчното ликвидиране на Борис Немцов пред Кремъл. Списание Newsweek коментира: „За мнозина в Украйна Савченко в затвора беше много по-удобна, отколкото на свобода”. Списанието допълва, че Савченко може би има шанс за политическа кариера, но само „ако се промени”. С освобождаването на Надежда Савченко започна истинската политическа битка между клановете зад президента Петро Порошенко и лидера на „Батькивщина” Юлия Тимошенко. Надежда стъпва боса на пистата и респектира ентусиазираната тълпа с разпалена и шокиращо агресивна реч, това са първите й стъпки в голямата политика. И за да бъде пълен екшънът за украинците на 25 май, късно вечерта малко преди да настъпи новият ден, министърът на вътрешните работи Арсен Аваков съобщава в профила си във Facebook, че неговите момчета са предотвратили покушение срещу съпругата на секретаря на Съвета за сигурност на Украйна Александър Турчинов. Аваков разказва подробно как мъж с нож се е опитал да нападне Анна Турчинова до входа на учебното заведение, в което тя преподава, нахвърляйки се срещу нея с думите: „Вие... ще отговаряте за…”. Но бързите действия на хората на Аваков успели да заловят нападателя. Той се оказал добре познаният адвокат от Донецк Владимир Олинцевич. Адвокатът стана известен с това, че през 2005 г. оспори в съда указа на президента Ющенко за присвояване на званието „Герой на Украйна” на Степан Бандера и Роман Шухевич. При обиска у нападателя е открита голяма сума рубли и швейцарски нож. Както и разпечатан на принтер указа на Александър Турчинов от 15 април 2014 г., с който тогавашният временно изпълняващ длъжността президент на Украйна обявява началото на „Антитерористичната операция” в Донбас. Според следствието нападателят е имал намерение, след като извърши убийството, да остави на местопрестъплението този лист като мотив за своите действия.

Савченко президент

На Савченко сега всичко й е позволено: да ходи боса по пистата и в парламента, да се къпе в шадравана на Майдана, да нарича журналистите псета и чакали, да разказва, че сега само си мечтае да изпие два литра водка или да си признава, че в главата й е пълен бардак. Всеки друг политик само при намек за подобни изпълнения приключва на момента с кариерата си. Но не и Савченко. На главната героиня на Украйна всичко й е простено. Тя все още не се е наиграла. И не само тя. В деня на нейното освобождаване са разрушени пет „комунистически” паметника в рамките на „декомунизацията”. А дори се появиха и идеи Украйна да издигне паметник на Савченко приживе. Като в приказката за „голия крал”, за да не кажат, че Савченко не разбира ситуацията, тя се оправдава на първата си пресконференция на свобода: „От килията направо на сцената, от тигана та в огъня, в главата ми е пълен бардак”. Но истинският бардак в главите на присъстващите настъпва, когато Савченко обявява: „Ако на украинците им потрябва, ще стана и президент”. Украинският политолог Олег Соскин отбелязва, че при тези думи лицата на Порошенко и Тимошенко изобщо не са излъчвали възхищение. Но според Соскин тази закана не радва и Виталий Кличко, и бившия министър на отбраната Анатолий Гриценко, и Олег Ляшко (лидер на Радикалната партия, бивш кандидат за президент), и Андрей Садовий, лидер на партия „Самопомощ”, все бъдещи кандидати за президент. Сега най-остра е битката между клановете Порошенко–Тимошенко. Тимошенко взе преднина по точки и привлече задочно Савченко в редовете на своята партия, като на последните избори дори я постави пред себе си под №1 в изборните листи, след което я уреди да стане и депутат от ПАСЕ. Президентът Порошенко обаче издърпа килимчето към себе си: изпрати й най-луксозния самолет със златни пепелници, връчи й наградата „Герой на Украйна” и я посрещна първи в Мариинския дворец. Тимошенко му отвърна, че тя е наела и финансирала адвокатите на Савченко – Марк Фейгит (прочул се на запад със защитата на Pussy Riot) и Николай Полозов. На този етап Тимошенко няма възможност да си върне разходите, защото Порошенко яхна бранда „Савченко” и натрупа активи около личното си участие в нейното освобождаване, а самата новоизлюпена народна героиня направи Тимошенко за смях пред цяла Украйна, като отказа да я прегърне на аерогарата и отклони букета й с думите, че не се познават добре и не са си толкова близки. Според украинския политолог Вячеслав Пиховшек неопитната в задкулисните политически игри Надежда Савченко веднага ще бъде замесена и хвърлена в безмилостната системна олигархична борба за власт и дори без да иска, ще стане разменна монета в междупартийните игри. Кой ще успее да я използва най-добре в своята пиар кампания? Кой ще й осигури повече поле за действие? Това са част от въпросите, на които украинската политическа действителност ще отговори в близко бъдеще. В тази борба може да се намеси и кметът на Киев Кличко, който би могъл да й осигури, или просто да й купи, подобаващо жилище в центъра на Киев. През март 2016 г. точно преди да бъде обявена присъдата на Савченко, двамата братя Кличко оповестиха, че ще купят тристайно жилище за сестрата на трагично починалия през 1985 г. в съветски затвор украински поет, дисидент и националист Василий Стус. Той е обявен за герой на Украйна през 2005 г. До миналата година Мария Стус живееше в Донецк, на 5 км от аерогарата, която стана мишена на ожесточени сражения и бомбардировки. Но сега Стус е бежанец в Киев. Кличко решиха да й купят жилище в Святошински район на Киев, точно на улицата, кръстена на брат й. С подобен жест и към Савченко Кличко може да я привлече към неговата партия „Удар”. Но извън тези предположения по-вероятно е Савченко да бъде застигната от типичната украинската съдба: хората ще открият, че тя просто е играла роля и само е нарочена за герой, че ролите на украинската Жана д’Арк, украинската Хавел и Нелсън Мандела просто са й натрапени от обстоятелствата на момента и сегашното разпределение на силите в геополитическия театър. А след това ще й бъдат отнети, както се получава с куклите. А украинците просто ще кажат за пореден път: „И тя е такава като всички останали”. И ще я забравят.

Седем мига от бъдещето на Савченко

Списание Newsweek прогнозира за Савченко добро политическо бъдеще, но при едно условие, ако се промени. И още един съвет: да престане да повтаря, че е готова да умре за Украйна. „Повече не е нужно да доказва, че е готова на саможертва”, пише американското списание. Но какво бъдеще наистина очаква Савченко и как би могла да се развие нейната кариера. Депутатите я посрещат много тревожно в украинския парламент, тъй като се опасяват, че ще се превърне в проблемна персона, която може да взриви парламента с необмислени действия. Ето няколко сценария, които се появиха в различни политически коментари и анализи.

СЦЕНАРИЙ 1: УКРАИНСКАТА ЖАНА Д’АРК

На този етап Савченко наистина се вживява в ролята на Жана д’Арк, вижда себе си като спасителката на отечеството, ходи боса, за да демонстрира връзката си с украинската земя и корените на нацията, увива се в украинския национален флаг и издава непрекъснато бойни викове: „Слава на Украйна!”, „Да живее Украйна!”. Първата реч на Надежда Савченко във Върховната Рада е оценена като „странна”. Тя самата разказва, че изобщо не се е готвила за нея, не е мислила предварително, искала е всичко да изглежда експромпт (както обичат да казват руснаците). Поради това обръщението й е слабо, накъсано от дълги мисловни паузи, мъчи се да компенсира липсата на съдържание с евтини патриотарски ефекти: познатите вече викове за славата на Украйна и разпъване на трибуната украинския флаг. Савченко разказва и какво е видяла в градския транспорт при идването си до Върховната Рада: „Видях тъжни хора, замислени хора. Но и сдържани хора”. След това разказва, че искала да си направи експеримент дали ще започнат да я замерват с цветя или с камъни. Но се оказало, че чудото не е за три дни, а само за един ден и само двама човека се осмелили да се приближат до нея и да я окуражат с думите: „Дръж се на положение! Не им се давай!”.

После идва и задължителната част на извиненията и благодарностите: „Искам да благодаря на всички украинци по света, които показаха на световната общественост какво е Украйна. И искам да поискам прошка от майката на Вадим Пугачов, защото синът й отдаде живота си за нашата свобода. Извинете, Татяна Пугачова, че съм жива, а вашето дете е мъртво”. Този епизод е подбран много ефектно. Вадим Пугачов е руснак, който доброволно се сражава в 92-ра бригада на украинската армия и загива край село Щастие в Луганска област при акцията за залавянето на двамата руски военнослужещи Александър Александров и Евгени Ерофеев. Майката протестира срещу тяхното освобождаване, което означава и срещу размяната със Савченко. Така тя атакува и официалния мотив за нейното освобождаване – съгласието на родителите на убитите по нейна вина руски журналисти за размяната, с което Путин аргументира своя указ. И на финала Савченко се заканва с пръст на депутатите, като ги предупреждава: „Не позволявайте да бъдат забравени героите на Украйна, които лежат в гробовете на войната в Донбас. Те бяха на Майдана в името на Украйна, а днес продължават да мрат в Донбас”. Накрая прозвучава и химнът на Украйна, а Савченко заменя своя портрет, който виси там, докато тя е в затвора, с плакат, на който са портретите на арестувани в Русия украинци, които тя се заклева да освободи, използвайки позицията си на депутат. Ефектно като патос в стил 70-те години на СССР. На фона на днешните политически реалности той изглежда твърде неадекватен. Въпросът е дали Савченко ще успее да се адаптира към стандартите на украинската политика, или нейните изяви ще се маргинализират постепенно, докато накрая я изтласкат от политическата сцена?! Или обратното, ако украинският политически елит наистина е деградирал до крайна степен, възможно е тези патриотарски лозунги да се възприемат като образец за отговорно поведение. Тогава тя ще се превърне в силен играч. Например Надежда Савченко като за начало може да оглави Комисията по въпросите на националната сигурност и отбраната във Върховната Рада, съобщава депутатът от „Батькивщина” Иван Крулко. В парламента вече е внесено проекторешение за освобождаването на Сергей Пашински от поста председател на комисията и за назначаването на Савченко. Изобщо кариерата на Савченко е барометър за състоянието на украинския политически елит, затова е важно какво развитие ще получи тя през следващите месеци. И ако сега играе ролята на спасителка и обединителка на нацията, дали ще избегне и кладата на Жана д’Арк?!

СЦЕНАРИЙ 2: ЗНАМЕ ЗА НАЦИОНАЛИСТИТЕ И ЕКСТРЕМИСТИТЕ

Речите на Савченко не са нещо невиждано във Върховната Рада и из улиците на Киев. Върховната Рада помни речите и заканите на командира на батальона „Азов” (влизащ в състава на Националната гвардия на Украйна) Андрей Билецкий, който също се заканва на депутатите и издига лозунги за героите на Украйна. В този смисъл Савченко само продължава един поизбледнял патриотически устрем и с това може да бъде превърната в удобен символ на радикалните националисти. Лежала в затворите на Путин, воювала срещу сепаратистите в Донбас – това е много ценен капитал, който може да я превърне в обединяваща националистическа фигура. Това, в което се провали крайнодесният вожд Дмитрий Ярош.

СЦЕНАРИЙ 3: НОВИЯТ ЛЯШКО

Незабравимото шоу на босата Савченко на летището след кацането на президентския самолет показва, че в политическия живот на Украйна се намесва нов политик, който залага на добре напрегнатите гласни струни и емоционалните послания. Украинските политолози разполагат с достатъчно материал да гадаят как ще се развие кариерата й. Най-напред те започват с раздиплянето на посланието в недвусмислените й жаргонни цитати: „Не ми позволявайте да се олея”, „Първо ще гаврътна литър-два водка, а после ще говорим”, „Ако хората не говореха, политиците щяха вечно да мълчат” и т.н. Досега Украйна има един шоумен-политик-популист в лицето на Олег Ляшко, лидер на Радикалната партия, депутат със съмнително минало и озадачаващо бъдеще, един от най-яростните конкуренти на Порошенко на президентските избори, а след това и в сивия сектор. Но Савченко само с три-четири фрази разбива арсенала от политически послания, който Ляшко трупа от години. Въпросът е дали ще успее да се дистанцира от олигархическите групи и да търси самостоятелна политическа кариера. Може пък да залитне в другата крайност и да се превърне в политически тиранин, който да преследва и наказва своите политически противници. Савченко демонстрира качества, които липсват на украинската политическа класа: мъжество и упоритост.

СЦЕНАРИЙ 4: ПО СТЪПКИТЕ НА ГАВРИЛЮК, СЕМЕНЧЕНКО, ПАРАСЮК

В съвременната украинска политика се забелязва една характерна тенденция: в хилавия и безпомощен парламент да влизат личности, които преди това са се превърнали в общонационални „герои”. Командирът на доброволческия батальон „Донбас” Семьон Семенченко (Константин Гришин) влиза във Върховната Рада, след като неговите бойци се „отличават” с варварски бойни действия срещу цивилното население в Източна Украйна. Бившият бизнесмен и собственик на компанията „Новое спутниковое телевидение” очевидно страда от раздвоение на личността и от януари 2014 г. най-напред започва да ходи маскиран, скривайки главата си с балаклава (шапка маска с прорези за очите и носа), а след това сменя и името си, придобивайки нова идентичност. Самият той обяснява тази метаморфоза с реална заплаха за живота му и защото „от април 2014 г. станал много известен и навсякъде започнали да се появяват негови снимки, направо бил герой на руската телевизия, затова той решил да се скрие зад нова идентичност, за да защити себе си и своето семейство”. Савченко няма подобни личностни проблеми, но тя също се дразни от своята популярност. Откакто е депутат от партия „Самопомощ”, бившият страховит полеви командир Семенченко е безгласна буква и дейността му се изчерпва единствено с послушно натискане на депутатския бутон според указанията на своя партиен лидер Андрей Садовой. Не е ясно дали Савченко ще се примири да сподели съдбата на Семенченко, който преди също се отличаваше с натрапчиво демонстрирания си патриотизъм и клетви да жертва живота си за Украйна. Същото може да се каже за другия депутат герой Михаил Гаврилюк, най-популярния казак, политик, който носи гордо казашкия перчем. Създател е на Казашкия батальон от доброволци в редиците на Националната гвардия, след което става част от батальона за полицейски патрули „Златни врата”. Гаврилюк е един от най-колоритните украински политици, член на партията „Народен фронт”. Става известен с видео от януари 2014 г., в което той е жертва на издевателства от страна на командосите от „Беркут”. Като един от лидерите на протестите на Майдана Гаврилюк е арестуван, след което е бит и съблечен чисто гол. През май неговите мъчители са осъдени от Печорския районен съд в Киев, но Гаврилюк великодушно им прощава и обявява, че не настоява за сурови присъди. Така те получават само по три години условно с една година изпитателен срок. Гаврилюк става и главен герой на видео, което е социална реклама, под заглавие „Украйна: Закалена в бой”. В клипа се показват кадри, на които Гаврилюк отново е гол, но този път доброволно и героично бродира върху тялото си с голяма игла украинския национален флаг. Савченко също е готова да отиде до крайности, за да демонстрира самоотверженото си благоговение и преклонение пред украинските символи – знаме, герб, национални цветове. Тези двама депутати би трябвало да потвърждават тезата на Савченко, че във Върховната Рада трябва да работят само герои на Украйна. Ако трябва да се идентифицира с някои от сегашните герои в парламента, най-близко до нейния идеал обаче е Владимир Парасюк, който лично има заслуги за сваляне от власт на президента Янукович, след като на 21 февруари 2014 г. за изненада на всички на Майдана се качи на трибуната и произнесе импровизирана реч, в която каза, че не трябва да се вярва на Янукович и не бива да се подкрепят споразуменията на властта с протестиращите. След което издигна ултиматум до 10:00 часа на следващия ден Янукович да подаде оставка, в противен случай той ще щурмува президентството със своя отряд. Днес неговата реч на Майдана се разпространява като пример за патриотизъм и мъжество: „Ние не сме от никакви организации, ние сме просто народът на Украйна, който е тук, за да защитава своите права. Не сме от никакви сектори, от никаква самоотбрана, ние просто сме Боевая сотня. Искам да ви кажа на вас, политиците, които сте зад гъба ми: „Никакъв Янукович, никакъв! Няма да бъде президент цяла година. Още утре в 10:00 часа трябва да си тръгне. Ако не си тръгне, ще влезем с щурм и оръжие. Кълна се!”. Днес украинските политолози твърдят, че тъкмо тези думи са принудили Янукович да се откаже от борбата да запази поста си и да избяга още същата нощ в Харков. След като на власт идват новите политици, той продължава да ги критикува и твърди, че онези, които бяха в опозиция на Янукович, също са компрометирани. „За пореден път разбрахме, че ни захвърлиха. Зарязаха и „Небесната стотица”. Искам да призова неравнодушните хора на борба против бандата, която отново драпа за властта”. Той е яростен противник на политиците, които се вживяват в образа на патриоти, националисти и истински украинци: „Ти го питаш защо е откраднал парите и защо лъже народа, а той става и започва на ти пее химна на Украйна”. Според Парасюк Украйна трябва да се управлява от „висококвалифицирани специалисти, независещи от предишните политически сили”: „Министрите не трябва да принадлежат към никоя партия. В Украйна има множество разумни хора, които биха могли да поемат това звено. Извинете, ще го кажа просто: не бива да става така – ти си бил на Майдана, ти си готин пич, айде, отивай да управляваш. Не, трябват ни способни професионалисти”. След тези думи украински журналист се изгаври с него, като го помоли да назове по име поне пет жертви от „Небесната стотица”, която украинските политици възхваляват като символ на подвига на народа. Парасюк с мъка си спомни само три имена. Емоционален и непредсказуем, Парасюк е един от главните герои в шумните сбивания в парламента. Първият скандал, който предизвиква, е на 4 декември 2014 г., когато се сбива с депутати от Блока на Петро Порошенко, а в негова защита се намесва и Дмитрий Ярош. След това на 11 февруари 2015 г. се сбива с депутата Владимир Литвинов в хода на дебатите за статута на Донбас. На 14 юли 2015 г. се нахвърля с юмруци над депутата Виктор Бондар, който нарекъл „банда” бойците от Десния сектор. На 16 юли аргументира с шамари искането си директорът на Държавната фискална служба Роман Насиров да се откаже от съвместяването на две длъжности, депутат и фискален началник, наричайки го лаком сребролюбец, и пр. Сред законодателните му инициатива най-сериозната е призив за прекратяване на дипломатическите отношения с Русия. На 7 април 2016 г. Парасюк обявява, че има намерение да създаде своя партия.

Много анализатори прогнозират, че Савченко ще бъде „вторият Парасюк” във Върховната Рада, и то с всички произтичащи от това последствия. Но първите изяви на Савченко показват, че тя ще бъде по-скоро събирателен образ от тези трима „депутати герои”. Възможно е обаче и да не стане така. Ето само един пример, свързан с позицията й по Минските споразумения: тя вече говори за изпълнението им в позитивен смисъл, а само преди няколко месеца беше категорично против тях.

СЦЕНАРИЙ 5: ОБРАТНО НА ФРОНТА

От биографията на Савченко става ясно, че тя се чувства най-добре, когато участва в конфликти, в които има противник и може да налага своята правда за Украйна. В книгата си тя признава, че войната е нейната стихия. И още от малка мечтае да стане военен летец. Затова, след като завършва гимназия, посвещава всичките си усилия, за да бъде приета да учи във военно училище. При четвъртото й кандидатстване в Харковския университет на въздушните сили й казват: „Всичко е хубаво, но имаш един проблем – ти си жена, а не приемаме жени за летци”. Тя отговоря: „Аз не съм жена, аз съм войник”. След което добавя: „Мога да спя само по два часа, мога да чистя тоалетни, мога да тичам, да марширувам четири часа по плаца в шинел и ушанка. Мога и пет дни да не спя, седем дни да не ям...”. Офицерите се споглеждат и казват, че биха могли да направят компромис, ако го докаже: да участва в марш на скок с пълно бойно снаряжение (50 кг) до рубеж на 25 км. И се убеждават, че тя казва истината. След като завършва, прави първия си самостоятелен полет и в книгата си описва чувството: „Ако имаше такова гориво, което не свършва, бих искала вечно да летя, никога да не кацам. Не мога да опиша това чувство. Ти си в рая. Струва ми се, че това може да се нарисува само в анимационните филми. Удивително щастие във всяка фибра на тялото”. Но Савченко така и не става пилот, а успява да стане само щурман – оператор на хеликоптер Ми-24. Отива да служи в поделението в град Броди, Лвовска област, като има зад гърба си 170 летателни часа. Kогато по онова време я питат защо е жертвала своята женственост и женското щастие да бъде съпруга и майка, за да стане летец и войник, Савченко казва в едно интервю нещо много важно: „Имам една мечта. Знам абсолютно точно, че един ден ще мога да летя на изтребител, когато настъпят форсмажорни обстоятелства. Когато последният летец откаже да тръгне на задание, командирите ще ми кажат: „Трябва да излетиш, кацането оставяме на теб”. Ето, това ще бъде моят полет. Готова съм за такъв полет. Живея за това”. Политологът Андрей Золотарев коментира: „Ако е вярно, че хората са готови на всичко, за да сбъднат мечтите си, Савченко няма да се задържи дълго във Върховната Рада. Савченко е човек, който не живее според писаните правила. Ако политическата й кариера не потръгне, Савченко е готова да се върне към Антитерористичната операция. Тя се присъединява към батальона „Айдар” (окомплектован с доброволци от Самоотбраната на Майдана и „Десен сектор”) по собствена инициатива, като си взема отпуск от своята военна част. Тя е офицер, военнослужещ. И неведнъж е повтаряла, че се е „присъединила към „Айдар” по заповед на сърцето”.

СЦЕНАРИЙ 6: СЪДБАТА НА САША БИЛИЙ

Сценарият е напълно реален, макар да не се споменава на глас. Александър Музичко (известен още като Саша Билий) е пример за това как един „краен патриот” и борец за справедливост може да се окаже неудобен на всички и да бъде отстранен. Саша е един от създателите на радикалната неофашистка партия „Десен сектор”, а преди това е активист на Украинската национална асамблея (националистическа неонацистка партия със свое военно крило). Музичко става координатор на „Десен сектор” за Западна Украйна и силният човек на радикалните структури в Ровно. Участвал е в първата Чеченска война от 1994 г., бил е доверено лице на чеченския лидер Джохар Дудаев и е убивал лично пленени руски военнослужещи (вадил им е очите, чупил им е ръцете, изваждал им е ноктите с клещи, прерязвал им е гърлото и др.). По време на Майдана е един от най-ярките активисти, като обвинява в корупция както режима на Янукович, така и новите политици, които взеха властта след него. На 24 срещу 25 март 2014 г. специалните части „Сокол” и Групата за борба с организираната престъпност провеждат акция за задържане на престъпници в Ровно. В хода на операцията се завързва престрелка, в която Музичко е убит. Дмитрий Ярош обвинява за смъртта му вътрешния министър Арсен Аваков, а от МВР казват, че Саша Билий се е самоубил. Приятелят му Ярослав Гранитски казва, че когато открил Саша, той бил с белезници, разкъсани дрехи и огнестрелни рани в областта на сърцето. И до днес няма яснота как точно е намерил смъртта си Музичко – патриот №1 на Украйна, но факт е, че смъртта му устройва украинския политически елит. Затова не е изключено, ако Савченко продължи да следва курс наарогантна активност, да се окаже неудобна и да бъде отстранена. Такъв ход може много лесно да бъде оправдан, като се прехвърли вината върху руските тайни служби и Путин, които уж искат да отмъстят на храбрата украинска героиня. Но могат да се намерят и цивилизовани средства за нейното отстраняване от политиката, например трибунал за военни престъпления на батальона „Айдар”, който наистина е разследван както от военната, така и от цивилната прокуратура. Резултатите от тези разследвания очакват политически сигнал, за да се задейства машината.

СЦЕНАРИЙ 7: НОВИЯТ ДИКТАТОР

Според украинския политолог Вячеслав Пиховшек съществува вероятност политиците в Украйна да се опитат да превърнат Савченко във вожд на украинската национална кауза. „Не бива да се изключва вариантът от Савченко да бъде изваян нов политически лидер, който е с военна биография и кариера. Това е напълно реално, особено ако се включат специалисти от САЩ. Ако Порошенко и Тимошенко продължат да губят политическа тежест под краката си, Савченко би могла да се превърне в истински кошмар за тях”, прогнозира Пиховшек. Политологът допуска, че модел за развитие по този сценарий е бизнесменът политик Геннадий Корбан, бивш лидер на партия „Украинско обединение на патриотите” и близък съмишленик на олигарха Игор Коломойски. Той спечели значителна подкрепа, като най-напред критикува остро Порошенко, след това и Тимошенко заради тяхната „нерешителност при решаване на кризата в Източна Украйна”. Но след това не успя да използва натрупания политически капитал и изпадна в забвение. Според Пиховшек това е естествен процес и неизбежна съдба на политици, които се опитват да пробият и наложат своята воля самостоятелно, като критикуват само хората около себе си, без да събират достатъчно критична маса от привърженици, които са готови да застанат зад такава кауза. Така че с естественото затихване на популярността на Савченко тя неизбежно ще се радикализира и този сценарий може да се окаже единственият вариант за развитие. За да привлече отново вниманието към себе си, е възможно да прибегне до „реинкарнация на Бандера и Петлюра в един образ”. В подкрепа на този риск политолозите посочват изпълненията й на пистата на аерогарата веднага след завръщането й и логореята й, която до голяма степен излъчва прилика с тази на един тиранин на миналия век, също силно подценяван в началото на кариерата си. Много украинци в условията на объркана национална съвест обявяват, че са готови да минат през огън и вода за Савченко. Това някога бяха клетвите, върху които Хитлер се превърна във фюрер на нацията.

Само труповете остават

Украинската история векове наред се върти в омагьосан кръг, повтаря се отново и отново под формата на неподражаем драматично трагичен фарс. Булгаков (апропо роден в Киев) много точно описва в романа си „Бяла гвардия” как една власт се сменя с друга. В конкретния случай става дума за бягството на петлюровци от Киев: „След синята дивизия по вълчите пътеки на измръзналите коне премина войсковата част на Козир-Лешко, изтрополи някаква войскова кухня, след което всичко изчезна сякаш не е било. Остана само замръзналият труп на евреина в черно до входа на моста, утъпканите купи сено и конските фъшкии. И само трупът на евреина беше свидетелство, че Петлюра не е мит, че действително е съществувал. А защо е било нужно всичко това? Никой няма да каже. Ще заплати ли някой за кръвта? Не. Никой”. Оказва се, че всеки път когато една безумна власт си тръгва заедно със своите идиотски решения, човешки жертви, прекрояване на историята, реабилитиране на престъпниците, обявяване на убийците за герои, заедно с наказателните батальони, офшорните сметки и олигархическите конфликти, то още на следващия ден на нейно място идва нова действителност, която подменя всичко и не е ясно дали предишната изобщо е съществувала. Само труповете остават. Като доказателство, че украинската мечта не е мит, а реалност.