В края на 1970 г. американецът Уилям Давидон се обръща към няколко свои познати, които също като него са активисти на движението срещу войната във Виетнам, със следния въпрос: „Какво мислите за идеята да проникнем в някой офис на ФБР?”. Но дори и в средите на тогавашните радикални американски отрицатели на политиката на Вашингтон този въпрос звучи странно. Едно е да маршируваш с призиви за мир, даже да участваш в ръкопашни схватки със силите на реда, но да влезеш с взлом в офис на ФБР е нещо съвършено различно. И несравнимо по-опасно. Първо, тези офиси са строго охранявани. И, второ, дори да се допусне възможността, че е възможно незаконно проникване, последствията за извършителите биха били много тежки. ФБР със сигурност ще ги открие, след което безумците ще бъдат осъдени на дълги срокове затвор. Има и още нещо много важно. В онзи период американската публика не знае почти никакви подробности нито за Федералното бюро за разследване, нито за човека, който оглавява службата в продължение на близо 50 години. През тези десетилетия Джон Едгар Хувър е положил неимоверни усилия, за да не научат съгражданите му никакви подробности за начините на действие на ФБР. Нещо повече, дори и високопоставени политици не са се осмелявали да искат информация за делата на Бюрото. А за критики пък изобщо не може да се говори. Неведнъж Хувър е доказвал, че гневът му може да съсипе живота на всеки, който се осмели да постави под съмнение действията му. Ето защо да се получи по легален начин информация за дейността на ФБР, още повече пък такава, критична към Бюрото, е на практика невъзможно. Уилям Давидон знае това. Но знае и нещо друго. Без да има конкретни доказателства, той е убеден, че американската държава чрез своите тайни служби прави всичко възможно, за да дискредитира своите активни противници. Служби като ФБР, смята Давидон, не просто ловят престъпници. Те се занимават и с тайни операции срещу хора и организации, настроени критично към властта. Само че убедеността не е достатъчна. Нужни са факти. Нужни са документи. След дълъг размисъл Давидон решава да се обърне към девет души с въпроса: „Какво мислите за идеята да проникнем в някой офис на ФБР?”. Ако някой друг им беше задал същия въпрос, и деветимата щяха веднага да прекратят разговора. Не толкова от страх, колкото от убедеността, че подобно действие е невъзможно. Но тъй като въпросът е поставен от Уилям Давидон, те продължават да слушат. Защото му вярват. Защото през годините, в които се познават, той е доказал, че може да му се има доверие.
Уилям Давидон е физик, преподава физика и математика в Хевърфорд Колидж, Филаделфия. Интересите му включват математическа логика, теория на множествата, нестандартни анализи. От самото начало на намесата на САЩ във Виетнам Бил Давидон е твърд неин противник. Още през 1966 г. той заедно с още няколко мирни активисти отива в Южен Виетнам. Престоят му там го прави още по-голям противник на войната. Давидон организира живота си така, че да има максимално свободно време за антивоенната кауза. Никога не пропуска часовете си в колежа, заедно със съпругата си Ан Морисет, видна активистка в различни пацифистки и феминистки движения, се грижат отговорно за двете си дъщери. Останалото му време е посветено на антивоенна дейност. По онова време именно Филаделфия е градът, където движението за мир има особено много поддръжници. Десетки са групите, които активно се противопоставят на войната във Виетнам. Бил и Ан работят най-вече в групата „Съпротива”, която е най-значимата антивоенна организация в града. Нейната основна мисия е да оказва подкрепа на младежите, които отказват да служат във Виетнам, както и на онези, които вече са били там и искат да напуснат. През дома на семейство Давидон минават много войници, които не желаят да се връщат във Виетнам. Пред тях стои следният избор: да се предадат и да бъдат съдени или да избягат в Канада, Швеция или Франция. Това са трите държави, които приемат американци, отказващи да воюват във Виетнам. Само че независимо от всички усилия през 60-те години на активистите за мир войната не престава. Тъкмо обратното. Всяка година там се изпращат все повече американски войници. И всяка година убитите и ранените се увеличават. Уилям Давидон не спира да мисли какво още може да бъде направено, за да бъде преобърната тази тенденция. В търсене на нови и нови съюзници той влиза в средите на Католическото движение за мир. Особено го привличат действията на най-радикалните негови членове. Редица дълбоко вярващи католици проникват незаконно през нощта в наборни центрове и унищожават списъците с младежи, които трябва да бъдат призовани в армията. Първоначално Бил Давидон, вярващ дълбоко в идеите на Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг за абсолютно ненасилствена съпротива, е шокиран от подобни действия. Бързо обаче се убеждава в тяхната полезност. И дори отива една стъпка напред. За радикализацията му голяма роля изиграват не само срещите с членовете на Католическото движение за мир. Международният контекст, както и събитията в самите Съединени щати, силно повлияват на по-сетнешните му действия. През ноември 1969 г. американската публика с ужас разбира, че предната година американски войници са избили 500 жени, деца и старци във виетнамското селце Ми Лай. Първоначално ръководителят на извършителите на клането лейтенант Уилям Кейли е осъден на доживотен затвор. След намесата на президента Никсън присъдата е намалена на 20 години затвор. Всъщност Кейли прекарва три години под домашен арест, след което е помилван. На 30 април 1970 г. Ричард Никсън официално обявява по телевизията, че САЩ водят война и в Камбоджа. Още на следващия ден броят на участниците в антивоенните протести рязко се увеличава. На 4 май 1970 г. Националната гвардия на Охайо открива огън срещу студенти от университета в Кент, демонстриращи мирно срещу войната във Виетнам. Четирима протестиращи са убити на място, други деветима са ранени. Единайсет дни по-късно полицията в град Джаксън, Мисисипи, открива стрелба срещу чернокожи студенти от местния университет, убивайки двама от тях. Никой не е осъден за тези престъпления. Няколко дни след тези убийства десетки студенти се събират в Ню Йорк, за да почетат паметта на жертвите. Изведнъж обаче те са нападнати от множество строителни работници, които започват да ги бият с метални пръти, увити в американски знамена. Скоро след това някои от въпросните работници са поздравени лично от президента Никсън, който им благодари за проявения патриотизъм. А вицепрезидентът Спиро Агню пише благодарствено писмо до Питър Бренън, шеф на синдиката, изпратил работниците срещу студентите. Това е Америка в началото на 70-те години на миналия век. Никога след Гражданската война страната не е била толкова силно разделена. Войната се води вече не само във Виетнам. Войната се води и в самите Съединени щати. Воюват противниците и защитниците на официалната американска политика. През 1970-а мирът у дома, в САЩ, изглежда също толкова невъзможен, колкото и мирът във Виетнам. По същото време Бил Давидон си дава сметка и за съществуването на още една война. За разлика от другите две тази е скрита, но е не по-малко опустошителна. Става дума за войната, която водят специалните служби срещу антивоенните и левите активисти. Колкото повече общува със свои съмишленици, толкова по-често Бил чува обезпокоителни слухове. Чува ги от най-различни хора – университетски преподаватели, студенти, работници. Тези слухове са свързани с нарастващите подозрения, че антивоенният лагер е пълен с агенти на ФБР. Съмненията, че новото момче в офиса на правозащитната организация или новото момиче, което раздава антивоенни листовки, всъщност са информатори на службите, стават все по-силни. Първоначално Давидон отдава това на параноята. С течение на времето обаче започва да му се струва, че подобни опасения съвсем не са безоснователни. Целта е, разбира се, да бъдат разбити отвътре движенията, които се противопоставят на официалната политика на Вашингтон. Тези съмнения, напълно логични между другото, обаче не струват нищо, ако не са подкрепени с конкретни доказателства. Доказателства, които да показват директно незаконна намеса на службите в работата на левите и антивоенните организации. Единственото място, където могат да бъдат намерени тези доказателства, е самото ФБР. А единственият начин да бъдат придобити е чрез кражба. Съвсем скоро Уилям Давидон стига до извода, че това ще бъде най-резултатната възможност. И точно когато пристъпва към плана си за вербуване на съучастници, в САЩ се случват две събития, които насочват вниманието на обществото към Дж. Е. Хувър и ФБР. На 27 ноември 1970 г. шефът на ФБР отива в съответната сенатска комисия, за да поиска увеличение на бюджета на ведомството си. Той не се съмнява, че ще получи исканата сума. Винаги когато Хувър иска нещоот сенаторите, го получава. За близо половин век начело на ФБР той е научил всички – конгресмени, министри, дори президенти и вицепрезиденти, че независимо от високите позиции, които заемат, те се отчитат пред него, а не обратното. Особено след началото на Студената война Хувър оправдава ежегодното искане за увеличаване на бюджета с „все по-нарастващата комунистическа заплаха в САЩ, срещу която трябва да водим неумолима борба”. Той повтаря тази фраза с леки изменения всяка година. Дори и когато подобна заплаха в САЩ отдавна не съществува, тъй като сред членовете на Американската комунистическа партия агентите на ФБР са повече, отколкото истинските комунисти. Затова на 27 ноември 1970 г. Хувър е убеден, както винаги, че ще му отпуснат толкова пари, колкото поиска. Само че във въпросния ден той иска да направи още нещо. Обещал е, че ще разкрие важна информация, свързана със сигурността на страната. И тази информация наистина звучи бомбастично. Имаме сигурни данни, казва той, че група антиправителствено настроени католически свещеници, студенти и преподаватели подготвят взривяване на електростанции и водопроводи, както и отвличането на Хенри Кисинджър, по това време съветник по националната сигурност на президента Никсън. После в замяна на освобождаването му заговорниците щели да поискат пускането от затвора на всички политически затворници, както и прекратяването на американската военна намеса в Югоизточна Азия. Разбира се, нито тогава, нито по-късно ФБР представя въпросните „сигурни” доказателства за съществуването на такава конспирация. Просто защото подобна „завера” съществува единствено във въображението на несменяемия шеф на Бюрото. В конкретния ден обаче той постига целите си – бюджетът му се увеличава и той получава възможност да назначи стотици нови агенти, както и да създаде в обществото представата, че най-активните представители на антивоенното движение са маниаци, чиято основна цел е да взривяват и да отвличат.
Второто събитие от този период, което насочва вниманието на обществото към ФБР и неговия директор, е критичното изказване на конгресмена Уилям Андерсън по адрес на Хувър. По това време Андерсън е всенароден любимец. Той е герой от Втората световна война, когато е служил като подводничар. Голямата слава обаче идва по-късно. На 5 август 1958 г. командваната от него ядрена подводница „Наутилус” е първата в света, която достига до Северния полюс. Това е американският технологичен отговор на изстреляния година по-рано съветски космически апарат „Спутник”. По-късно Уилям Андерсън напуска флота и влиза в политиката. Няколко пъти поред е избиран в Конгреса от Демократическата партия, като на всички следващи избори победата му е все по-убедителна. С течение на годините възгледите му се променят. От убеден „ястреб” в началото на политическата си кариера, той става привърженик на мирните решения – както в международен, така и във вътрешен план. През лятото на 1970 г. Уилям Андерсън заедно с още няколко конгресмени посещават Южен Виетнам. Въпреки съпротивата на местните власти те успяват да стигнат до известния с ужасяващите си условия затвор на остров Кон Сон. Видяното надминава и най-лошите им очаквания. Затворът всъщност представлява множество клетки, във всяка от които са вкарани по няколко души. Много от затворниците са там по обвинения в комунизъм. Надзирателите постоянно ги бият, заливат ги с вар, хранят ги с развалена храна, смесена с пясък, държат ги оковани дни наред. Андерсън се връща от Южен Виетнам напълно убеден, че тази война е безсмислена и вредна. Че действа деградиращо както на виетнамците, така и на американците. Конгресменът започва да симпатизира все по-силно на антивоенните движения в родината си. Той категорично отказва да повярва на твърденията на Хувър, че такива хора са способни да извършват бомбени атентати и отвличания. Уилям Андерсън прави нещо, което почти никой не си е позволявал да прави в американския Конгрес – публично критикува шефа на ФБР. Отговорът на Дж. Е. Хувър не закъснява. Агенти на Бюрото започват да обикалят момичетата на повикване във Вашингтон, да им показват фотографии на Андерсън и да ги питат дали той е ползвал услугите им. След дълго издирване най-после откриват една „мадам”, която казва, че Андерсън „вероятно” е бил клиент на нейни момичета. Това е напълно достатъчно за Хувър. От ФБР започва да изтича информация към строго подбрани репортери, според която Уилям Андерсън „в продължение на години е ползвал услугите на проститутки”. Мръсната кампания на ФБР се увенчава с успех. На изборите през 1972 г. Уилям Андерсън губи мястото си в Конгреса.
Тези събития окончателно убеждават Уилям Давидон, че нужните доказателства за неправомерните действия на ФБР няма как да бъдат събрани по легален начин. Остава само една възможност – влизането с взлом в някой офис на Бюрото. Давидон много внимателно подбира участниците в бъдещата акция. Първите, към които се обръща, са семейство Бони и Джон Рейнс. Джон е истински ветеран в правозащитното движение. От 1961 г. той заедно с други доброволци обикаля южните щати, за да отбелязва случаите на расова сегрегация. С Бони се запознават в Ню Йорк, а после се местят във Филаделфия, където веднага се включват в антивоенното движение. Те са част от групата „Заговор за спасяване на живот”, която прониква нощем в наборни центрове и унищожава намиращите се там списъци. Атакуват специално места, за които знаят, че викат в армията младежи от бедните райони на Филаделфия. По времето, когато Давидон се обръща към семейство Рейнс с необичайното си предложение, Джон е преподавател по религия в университета Темпъл във Филаделфия. Съпругата му Бони се дипломира в същия университет и едновременно с това е ръководител на детски център. Двамата имат три деца – на осем, на шест и на две години. Първоначално се отнасят със скептицизъм към предложението на Давидон. Не са сами в това отношение. По същия начин реагира и съпругата на Уилям, когато той й разказва какво замисля. „Ако си мислиш, че ФБР няма да те докопа, значи окончателно си се побъркал”, казва му тя. Уилям обаче не се отказва. Трябват му няколко срещи със семейство Рейнс, за да ги убеди да участват. Преди да се съгласят окончателно, Джон и Бони получават съгласието на близки роднини да гледат децата им, в случай че двамата бъдат заловени и осъдени. Следващият, с когото Давидон разговаря, е Кийт Форсайт. Кийт е напуснал колежа, за да има повече време за антивоенна дейност. Издържа се с каране на такси. Той задава на Уилям резонния въпрос: „Офисите на ФБР не са ли твърде строго охранявани? Или поне охранявани така, че любители като нас няма как да ги пробият”. Давидон спокойно отговаря, че вече е проучил централния офис на Бюрото във Филаделфия. И, да, преценил е, че пробивът там ще бъде изключително труден. Обаче е проучил офиса на ФБР в градчето Мидиа, което се намира на двайсетина километра от Филаделфия. По негова преценка именно този офис е идеален за целта. Кийт решава да се увери в това с очите си. Минавайки близо до въпросния офис, установява, че главният му вход е снабден с най-обикновена ключалка. Явно на никого във ФБР не му е хрумвало някога, че има толкова луди хора, които ще се опитат да нахлуят при тях. Освен семейство Рейнс и Кийт съгласие да участват в акцията дават още петима души. Всички се събират за първи път заедно малко преди Коледа на 1970 г. Решават да се нарекат „Граждански комитет за разследване на ФБР”. Така искат да запълнят празнината, създадена от официалните институции, които толкова време не са се осмелили да създадат подобна комисия. Комисия, която да разследва все по-ширещите се предположения, че ФБР нарушава основните права на американските граждани. Подготовката за нахлуването започва в началото на януари 1971 г. Групата се събира в къщата на семейство Рейнс, където се уточняват всички подробности. Междувременно Кийт Форсайт се записва на курс за шлосери, защото е решено именно той да отвори вратата. Бони Рейнс също има важна задача. Тя отива в проучвания офис на ФБР на предварително уговорена среща с работещите там. По телефона е казала, че е колежанка, която ще пише за възможностите на жените да постъпят на работа във ФБР. Бони разговаря дълго време с агента, съгласил се да й отдели време. Междувременно оглежда много внимателно обстановката, стараейки се да запомни всичко. На никого в офиса, изглежда, не му прави впечатление фактът, че по време на посещението си младата жена така и не сваля нито шапката от главата си, нито ръкавиците си. След като са направили всички приготовления, участниците в подготвяната атака трябва да решат още нещо много важно – кога точно да действат. Спират се на датата 8 март. Тогава в Медисън Скуер Гардън в Ню Йорк е планирана боксовата среща между Мохамед Али и Джо Фрейзър за титлата световен шампион. Заговорниците логично предполагат, че в този момент цяла Америка ще е прикована към телевизионния екран. На 8 март вечерта успяват да проникнат в офиса на ФБР в Мидиа. Носят няколко големи куфара, които напълват догоре с документи. След това напускат необезпокоявани сградата и се отправят към предварително наета ферма, намираща се на час път с кола. Напрежението, което изпитват, е огромно. При отварянето на куфарите може да се окаже, че са рискували да бъдат осъдени на дълги срокове затвор само защото са взели разни бюрократични формуляри. Съвсем скоро обаче се оказва, че рискът си е заслужавал. Откраднатите документи разрушават веднъж завинаги митовете, които Дж. Е. Хувър е създавал около оглавяваното от него ведомство. Изнесените от офиса в Мидиа документи показват, че всъщност има две ФБР-та. Едното е официалното. Онова, което повечето американци почитат, защото вярват, че ги пази от престъпниците и защитава гражданските свободи. Само че има и едно друго, скрито ФБР. Преди нахлуването в Мидиа неговото съществуване е известно на много малко хора. Напълно разбираемо. Защото основната дейност, с която се занимава „тайното” ФБР, е да потъпква гражданските свободи, да използва измама, дезинформация и всякакъв вид насилие срещу онези личности и организации, чиято дейност ръководството на Бюрото и самият Хувър не одобряват. Агентите и информаторите на ФБР имат за основна задача да проучват из основи личния живот и най-вече сексуалните навици на най-значимите американци. Голяма е ролята на ФБР и в изборните манипулации. Целта там е да бъдат компрометирани онези кандидати, които директорът не харесва. Ето какво е конкретното съдържание на откраднатите от офиса в Мидиа документи. 1% от тях са посветени на организираната престъпност, и по-специално на хазарта. 30% са наръчници, формуляри и всякакви други бланки. 40% са свързани с политическото наблюдение. Има две разследвания на десни групировки и над 200 разследвания на леви и либерални организации. Още 14% засягат организации, които се борят срещу изпращането на младежи на военна служба във Виетнам. Останалото се отнася до банкови обири, убийства и кражби. След като вече са наясно с богатствата, които притежават, предвожданите от Уилям Давидон заговорници започват да звънят на журналисти. Сред репортерите, които получават пресниманите документи, е и Бети Мецгер от „Вашингтон пост”. Първият документ, който тя прочита, е заповед до група агенти на ФБР. В нея се казва, че задачата им е да създадат параноични настроения сред участниците в антивоенните движения, да ги накарат да повярват, че „до всяка пощенска кутия има агент на ФБР”. Когато става ясно, че „Вашингтон пост” се готви да публикува историята за скандалните документи, главният прокурор на САЩ Джон Мичъл се опитва да убеди издателите на вестника да не правят това. В крайна сметка обаче историята излиза. Така обществото започва да научава с какво действително се занимават във ФБР. Научава например, че една от основните цели на агентите е да превръщат полицейските шефове, пощенските служители и телефонистките във всяко населено място в информатори на Бюрото. Скоро след като откраднатите документи стават публично достояние, обикновените американци започват да променят мнението си за ФБР. Марк Фелт, който скоро ще се превърне в „Дълбокото гърло” от скандала Уотъргейт и който по онова време е много близък с Хувър, по-късно пише следното: „Разкритията, които направиха хората от Мидиа, накърниха може би завинаги имиджа на ФБР в съзнанието на много американци”. Представата за Бюрото еволюира от възхищение към силен критицизъм. Това пък от своя страна води до твърдото убеждение, че тайните служби никога повече не бива да бъдат оставяни без контрол. Разбира се, има и хора, особено в средите на вашингтонския елит, които реагират отрицателно на разкритията. Според тях всичко това било „комунистическа конспирация”, дело на „съветски агенти”. И все пак повечето реакции са от съвършено друг тип, а гласовете за детайлно разследване на работата на тайните служби стават все по-силни.
Една дума, която фигурира в откраднатите в Мидиа документи, допринася изключително много за тези искания. Думата COINTELPRO. Нито заговорниците, нито журналистите, публикували документите, знаят в онзи момент какво означава тя. Истината за нея излиза наяве чак в края на 1973 г. благодарение на усилията на журналиста от телевизия NBC Карл Стърн. След като той печели дело срещу ФБР за предоставяне на информация, става ясно, че COINTELPRO означава COunter INTELigence PROgram – контраразузнавателна програма. Зад този евфемизъм се крият серия от тайни и в повечето случаи незаконни акции, извършвани от ФБР. Става дума за следене, дискредитиране, инфилтриране и в крайна сметка разрушаване на политически и неправителствени организации, които Бюрото и лично Дж. Е. Хувър смятат за „подривни”. Операцията официално започва през август 1956 г. и първоначално е насочена основно срещу Американската комунистическа партия. Целта е в нея да бъдат инфилтрирани колкото се може повече агенти, като по този начин се създадат вътрешни раздори в партията. През следващите години COINTELPRO е насочена главно срещу нововъзникващите организации за равноправие на чернокожите. Сред лидерите на тези структури на най-голямо внимание от страна на ФБР се „радва” Мартин Лутър Кинг. През 1963 г. той е един от организаторите на прочутия „Марш до Вашингтон за работни места и свобода”. В него вземат участие 250 000 души, включително такива известни личности като Марлон Брандо, Сидни Поатие, Хари Белафонте. Във Вашингтон Мартин Лутър Кинг произнася знаменитата си реч „Имам една мечта”. И веднага след това най-младият носител на Нобеловата награда за мир се превръща в основна мишена на COINTELPRO. „В светлината на демагогската реч на Кинг – пише в секретен документ на ФБР – ние трябва до го определим, ако не сме го направили досега, като най-опасния негър за бъдещето на тази нация от гледна точка на комунизма, негрите и националната сигурност.” От този момент нататък агентите на Бюрото започват систематичното подслушване и следене на Мартин Лутър Кинг. Той пък публично критикува ФБР, задето не обръща достатъчно внимание на дейността на многобройните расистки организации. През 1964 г. Мартин Лутър Кинг получава анонимен пакет, който съдържа запис на негова извънбрачна авантюра, както и придружително писмо. В него се казва, че най-достойният изход от създалата се ситуация за получателя на пратката е самоубийството. По-късно се установява, че пакетът е изпратен от ФБР. Усилията на Бюрото за дискредитиране на Мартин Лутър Кинг не спират дори и след убийството му през 1968 г.
През този период важна мишена на COINTELPRO е и Малкълм Екс (повече за него виж в раздела за книги на този брой). Агенти на ФБР правят всичко възможно, за да влошат колкото може повече отношенията между него и Илайджа Мохамед, лидер на организацията „Нация на исляма”, която Малкълм в крайна сметка напуска. Той прави своя структура, Организация за афроамериканско единство, в която още от самото начало са инфилтрирани множество агенти на Бюрото. Малкълм Екс е застрелян на 21 февруари 1965 г. Изследователи на делото му смятат, че основна роля за убийството са изиграли именно интригите на ФБР.
През 60-те години Хувър насочва COINTELPRO и срещу най-ярките представители на американската „Нова левица”. Това е определение, описващо най-различни организации, които се борят срещу авторитаризма във всичките му измерения. За разлика от „традиционната” левица, която слага акцент върху правата на пролетариата и класовата борба, „новите леви” се съпротивляват срещу потисничеството не само в политическата и икономическата сфера. Те призовават за освобождение както в обществения, така и в личния живот. За тях Съветският съюз се е превърнал в същата бюрократична и авторитарна структура, каквато е и Западният свят. Затова „новите леви” търсят вдъхновение най-вече в разработките и действията на Мао Дзъдун, Хо Ши Мин, Фидел Кастро, Че Гевара. ФБР обаче не прави никаква разлика между „старата” и „новата” левица. За Бюрото и за неговия несменяем ръководител всички тези хора са „крайно опасни елементи”, които действат по „заповед от Москва” и чиято крайна цел е установяването на „комунистически строй в Съединените щати”. Ето защо всички леви структури, били те „нови” или „стари”, са постоянен обект на наблюдение, следене, инфилтриране, дезинформация. Една от най-активните организации на Новата левица е Students for a Democratic Society (SDS) – Студенти за демократично общество, която е създадена през 1960 г. Структурата става особено популярна с разгарянето на войната във Виетнам. SDS организира множество антивоенни протести в различни градове на САЩ. През 1965 г. организацията провежда марш до Вашингтон срещу войната във Виетнам. Това превръща SDS във водещата лява антивоенна организация. Нейни представители провеждат окупационни действия в различни университети, както и други прояви на гражданско неподчинение. През пролетта на 1968 г. SDS организира най-голямата студентска стачка в историята на САЩ, в която участват близо един милион души. Тъй като организацията става все по-популярна, ФБР прави всичко възможно за нейната дискредитация. Според становището на Бюрото членовете на SDS „стават все по-силни и все по-безочливи в опитите си да разрушат американското общество”. Тези хора „изпълняват целите на комунистическата партия и затова структурите им трябва да бъдат неутрализирани и разрушени отвътре”. Същият подход сеизползва и по отношение на всички останали партии и групировки, които настояват за дълбоки социалнополитически промени в Съединените щати. Колкото по-голямо влияние има дадена група, толкова по-безкомпромисни са мръсните кампании на ФБР срещу нея.
През втората половина на 60-те години Бюрото хвърля огромни усилия за противодействие на структурите, борещи са срещу расовата дискриминация и най-вече срещу „Черните пантери”. Организацията е създадена през 1966 г. в Оукланд, Калифорния, от Хюи Нютън и Боби Сийл. Официалното й название е „Партия на черните пантери за самозащита”. Първоначалната цел на партията е да защитава чернокожите от полицейското насилие. Нютън и Сийл се познават още от колежа, където и двамата търсят начини за най-ефективна защита на чернокожите американци. Като колежанин Хюи Нютън чете основно леви теоретици и постепенно стига до извода, че печелившата стратегия за борба със сегрегацията е канализиране на гнева на гетото. Заедно с четенето на революционна литература Нютън внимателно изучава Закона за притежаване на оръжие в Калифорния. Скоро го научава по-добре от много полицаи. Първата задача на партията е да организира патрули от афроамериканци, които да наблюдават действията на полицията. Важното уточнение в случая е, че тези патрули трябва да носят оръжие. Най-напред Нютън и Сийл купуват две пушки. Събрали са парите за тях, след като са купили евтино много екземпляри на „Малката червена книга” на Мао Дзъдун, а после са ги продали на по-високи цени на ляворадикални студенти. Двамата основатели на партията измислят и нейната униформа – синя риза, черни панталони, черно кожено яке, черна барета. Първият записал се член на „Черните пантери” е 16-годишният Боби Хътън. Хюи Нютън и Боби Сийл детайлно разработват партийната програма. За разлика от други сходни организации, които се опитват да приведат в действие „черната сила” и които възприемат всички бели като потисници, „пантерите” имат друг, доста по-нюансиран подход. Те делят белите на расисти и нерасисти, опитвайки се дори да влязат в съюз с вторите. Освен това „Черните пантери” подчертават, че и сред чернокожите вече се е оформил капиталистически елит, който е не по-малко потиснически от белия. Половин година след създаването си организацията публикува своята прословута програма от десет точки. Основните искания в нея са следните: прекратяване на експлоатацията на чернокожото население от капиталистите и пълна трудова заетост, незабавен край на полицейските жестокости и убийства, образование, което да разкрива упадъка на бялото общество и истинската роля на чернокожите. Лека-полека численият състав на партията започва да се увеличава. „Черните пантери” стават национални знаменитости след акцията си от 2 май 1967 г. в Сакраменто, столицата на щата Калифорния. Тогава е насрочено заседанието на щатското законодателно събрание. Предстои да се разгледа промяна в местното законодателство, което да направи незаконно откритото носене на оръжие от чернокожи. В знак на протест срещу тези промени 26 „черни пантери” начело с лидера Боби Сийл влизат напълно въоръжени в събранието. Това е сензация, която е широко отразена от медиите. Този момент се превръща в поредното важно събитие през 60-те години, което поляризира Съединените щати. За повечето чернокожи, за левите радикали и противниците на войната във Виетнам станалото в Сакраменто е символ на желанието за свобода на потискани дълго време хора. Боби Сийл небрежно пуши цигара, докато чете официалното заявление на „пантерите” след акцията сред гора от камери и микрофони. Той е приветстван от силите на антиистаблишмънта. От другата страна обаче е бялата консервативна Америка. За нея появата на партия като „Черните пантери” е поредното доказателство, че страната върви към провал и че правителството трябва да вземе всички възможни мерки, за да обуздае радикалите. Сийл и петима от другарите му са арестувани. Законодателното събрание на Калифорния мълниеносно приема подготвените промени, след което на територията на щата става незаконно откритото носене на оръжие от чернокожи. Боби Сийл е осъден на шест месеца затвор. От тук насетне цялата мощ на тайните служби е насочена срещу „Черните пантери”. Хувър официално ги обявява за „най-голямата заплаха за вътрешната сигурност на страната”. COINTELPRO се насочва основно срещу „пантерите”. Целта на програмата е да не допусне обединението на различните организации на чернокожите радикали – леви, националистически, религиозни. Важна част от COINTELPRO е създаването на непрекъснато напрежение и съперничество между тези структури и лидерите им. От ФБР пускат информация до лидера на Blackstone Rangers, могъща криминална групировка в Чикаго, според която „пантерите” се готвят да го убият. Бюрото успява да предизвика истинска война между „Черните пантери” и друга радикална чернокожа групировка – US Organization. Агенти на ФБР в двете структури правят всичко възможно да ги убедят, че другата групировка постоянно крои заговори. В резултат на тези интриги се стига и до въоръжени сблъсъци между членове на двете организации, при които има убити и ранени. Също така от ФБР полагат големи усилия, за да провалят социалните програми на „Черните пантери”, благодарение на които организацията дължи голяма част от популярността си, особено в средите на мизерстващите чернокожи. Тези програми включват обучение, медицински грижи, правна помощ, раздаване на дрехи и обувки. В началото на 1969 г. „Черните пантери” дават старт на добилата най-голяма популярност социална програма – „Безплатна закуска за децата”. Тя се провежда във всеки американски град, където има офис на партията. Всяка сутрин около 10 000 деца закусват в рамките на тази програма, преди да отидат на училище. Полицейски служители и федерални агенти подлагат на тормоз хората, които пряко участват в програмата, нейните спонсори, както и онези организации, които са предоставили помещенията си за раздаване на безплатни закуски на децата.
На 28 октомври 1967 г. малко преди зазоряване в Оукланд автомобилът, в който пътуват Хюи Нютън и негов приятел, е спрян от полицейски патрул. В завързалата се престрелка един полицай е убит, а Нютън е ранен. В болницата е прикован с белезници към леглото, а скоро му повдигат и обвинение за предумишлено убийство. Това събитие допълнително радикализира цялата американска левица, която застава в защита на Хюи Нютън. Започва кампанията „Освободете Хюи”, в която се включват много хора – студенти, преподаватели, антивоенни активисти. Това взаимодействие води до сближаване на възгледите на „Черните пантери” с редица организации, които представляват Новата левица. Атаките на властта срещу левите все по-често биват свързвани с атаките срещу чернокожите. Тъй като и двамата основатели и ръководители на „пантерите” са зад решетките, начело на партията застава Елдридж Клийвър. Тийнейджърските години на Елдридж са доста бурни. Извършва дребни престъпления и прекарва известно време в поправителен център. На 18 години е осъден за притежаване на марихуана. На 23 отново попада в затвора след присъда за изнасилване и опит за убийство. Освободен е от затвора и веднага се присъединява към „Черните пантери”. Оценяват ораторските му качества и го правят говорител на партията. Елдридж участва на студентска конференция в Нашвил, където представя позицията на партията. Там среща Катлийн Нийл, 22-годишно момиче, родено в Далас в семейство на университетски преподаватели и активисти за граждански права. Баща й Ърнест Нийл преподава социология, а майка й – математика. Когато Ърнест започва работа във външно министерство, в продължение на няколко години семейството живее в Индия, Либерия, Сиера Леоне, Филипините. По време на престоя си в Индия тийнейджърката Катлийн се запознава с идеите на национализма и комунизма. След връщането на семейството в САЩ Катлийн завършва с отличен успех училище и започва да учи в колеж. През 1966 г. напуска колежа, за да се включи в Студентския координационен съвет за ненасилие, една от най-влиятелните организации на движението за граждански права през 60-те години. Тя е сред организаторите на конференцията в Нашвил, където се запознава с Елдридж Клийвър. През ноември 1967 г. Катлийн става член на „Черните пантери”, а месец по-късно двамата с Елдридж се женят. Веднага се превръщат в любимци на медиите. Те са смели, решителни и харизматични. След излизането си от затвора Елдридж е издал книга с впечатленията си от там, която се казва „Душа върху лед”, и която се превръща в бестселър. Катлийн става въплъщение на добиващия все по-голяма популярност лозунг „Черното е красиво”. Катлийн и Елдридж Клийвър са основните говорители на „пантерите”, а Катлийн е и първата жена, която влиза в ръководството на партията. Тя е главният двигател на кампанията „Освободете Хюи”.
На 4 април 1968 г. в Мемфис е застрелян Мартин Лутър Кинг. Това е не просто убийство на най-влиятелния чернокож борец срещу сегрегацията. Това е и тъжно потвърждение на тезата, в която много от „пантерите” вярват: че борбата срещу расизма не може да бъде ненасилствена. Веднага след убийството на Кинг в десетки американски градове избухват протести, съпроводени с яростни сблъсъци с полицията. Елдридж Клийвър решава, че това е началото на революцията на чернокожите и решава да й даде още един тласък. Отряд от десетина „пантери” под негово командване влиза в престрелка с полицията в Оукланд. В отряда е и 18-годишният Боби Хътън, първият член на партията след нейните основатели. Полицията успява да обкръжи „пантерите” и ги призовава да се предадат. Версиите на двете страни за последвалите минути тотално се различават. Според Елдридж Клийвър всички „пантери” излезли от къщата, където били обкръжени, с вдигнати ръце и почти голи, за да се вижда, че нямат оръжие. Според полицията Боби Хътън бил облечен, посегнал към джоба си и бил застрелян. Клийвър твърди, че нищо такова не е имало и че Боби е убит умишлено. Този случай допринася за още по-голямото разрастване на популярността на „Черните пантери”. На погребението на Боби Хътън присъстват хиляди, включително и актьорът Марлон Брандо, който казва, че в ковчега би могъл да лежи неговият син и че той, Марлон, ще направи всичко възможно подобни тъжни събития да не се повтарят никога повече. Елдридж Клийвър е обвинен в предумишлено убийство на полицай. По-късно съпругата му Катлийн разказва, че положението изглеждало безнадеждно. Нямало никакъв шанс Елдридж да се измъкне. И все пак той го прави. Съдията по делото решава, че Клийвър е задържан не за опит за убийство, а заради политическите му възгледи. Ето защо съдията постановява освобождаването му. Партията на мира и свободата номинира Клийвър за свой кандидат-президент. По време на кампанията си Елдридж използва изключително предизвикателна реторика по адрес на истаблишмънта. Нарича губернатора на Калифорния Роналд Рейгън Мики Маус, а всички полицаи според него са „свине”. По-късни анализатори на онези събития отбелязват, че Елдридж Клийвър е нещо средно между политически фактор и поп икона. От една страна, прилича на знаменития през 90-те години рапър Тупак, от друга, е неуморен политически активист, който успява да превърне „Черните пантери” в национално революционно движение.
Съдебният процес срещу Хюи Нютън е насрочен за юли 1968 г. Стотици членове на партията – мъже, жени, тийнейджъри, демонстрират пред съдебната палата подкрепа за Хюи. Все повече холивудски знаменитости, интелектуалци, спортисти изразяват съпричастност с каузите на „пантерите”. Лозунгите и иконографията на партията стават неразделна част от ежедневната култура. През октомври 1968 г. в Мексико се провеждат XIX летни олимпийски игри. Американските чернокожи лекоатлети Томи Смит и Джон Карлос печелят златен и бронзов медал в състезанието на 200 метра. На церемонията по награждаването двамата свеждат глави и вдигат ръка, свита в юмрук, официалният поздрав на „Черните пантери”. Остават така, докато звучи химнът на САЩ, изразявайки по този начин солидарността си с борбата за равноправие на чернокожите. Малко след това предизвикателство Томи Смит казва пред пресата: „Когато печеля, съм американец. Но ако направя нещо лошо, всички ме наричат негър. Ние сме чернокожи и се гордеем с този факт. Чернокожа Америка прекрасно разбира какво направихме тази вечер”. Много други обаче не ги разбират. Двамата са изгонени от игрите, а след връщането им в САЩ получават множество смъртни заплахи. Звездата Джеймс Браун пише песента Say It Loud – I'm Black and I'm Proud, която се превръща в неформален химн на протестното движение. Постепенно идеологията на „Черните пантери” еволюира. Ръководителите на партията се отказват от черния национализъм и я превръщат в международно революционно движение. Вместо да атакуват белите като цяло, „пантерите” залагат на класовия анализ на обществото. Междувременно истаблишмънтът прави всичко възможно, за да пречупи влиянието на „пантерите”. Хюи Нютън е осъден за предумишлено убийство, а Елдридж Клийвър научава, че решението за освобождаването му е отменено и трябва да се върне в затвора. Елдридж отдавна е заявил публично, че няма да отиде доброволно в затвора. На въпрос на журналисти какво би го посъветвала, съпругата му Катлийн отговаря с усмивка: „Да не отива там”. Елдридж минава в нелегалност, а в края на 1968 г. става ясно, че е успял да избяга в Куба.
В същото време ФБР продължава с усилията си да не допусне обединението на „пантерите” със сходни леви организации. Особено внимание се обръща на възможността за координирани действия между „пантерите” и най-влиятелната организация на Новите леви – Студентския координационен комитет за ненасилие. Голям радетел на подобна симбиоза е Стоукли Кармайкъл, който заема ръководни позиции както при „Черните пантери”, така и в Студентския комитет. През 1968 г. Хувър подписва специален документ, в който се казва, че основна задача на Бюрото е да предотврати появата на чернокож „месия”, а пък Стоукли Кармайкъл има всички качества да изпълни подобна роля. Стоукли е роден в Тринидад и Тобаго и на 11 години отива в Ню Йорк, за да се присъедини към родителите си, които са емигрирали в САЩ, когато той е бил на две. След завършване на училище постъпва в университета Хауард във Вашингтон, където завършва философия. Предлагат му стипендия за Харвард, която той отказва, защото иска да се посвети изцяло на движението за защита на гражданските права. Още от началото на 60-те години Стоукли Кармайкъл участва активно в десегрегационните процеси в южните щати. Групите, в които участва, са обект на постоянен натиск както от бели расисти, така и от полицията. През 1966 г. Кармайкъл оглавява Студентския координационен съвет за ненасилие. Макар че терминът „черна сила” не е изобретение на Стоукли Кармайкъл, той влиза в ежедневия език, именно след като той го използва във възпламеняващите си речи. Когато говори за „черна сила”, Кармайкъл има предвид обединение на чернокожите, които да създадат своя политическа сила, вместо да разчитат на вече съществуващите партии. Под влияние на трудовете на Малкълм Екс и Франц Фанон Стоукли Кармайкъл все повече се радикализира и води в тази посока и Студентския координационен съвет за ненасилие. Всъщност отношението му към термина „ненасилие” е доста специфично. Той се възхищава на Мартин Лутър Кинг, участва в повечето му инициативи и в същото време казва: „За да проработи концепцията за ненасилието, твоят опонент трябва да има съвест. САЩ нямат съвест”. Междувременно агент-провокаторите на ФБР в протестното движение започват все по-активно да разпространяват слухове, според които Стоукли Кармайкъл е агент на службите. Клеветническата кампания се оказва успешна. Оплетен в подозрения, Кармайкъл е принуден да напусне ръководните си постове както в Студентския съвет, така и при „Черните пантери”. През 1969 г. той напуска САЩ и живее в различни африкански държави, опитвайки се да реализира там революционните си идеи. Хувър може да въздъхне с облекчение, защото се е отървал от един от най-опасните си противници. Има обаче и други. А разправата с тях е много по-жестока.
Един от хората, които особено много притесняват шефа на ФБР, е Фред Хемптън. Това е 21-годишният лидер на „пантерите” в Чикаго. Независимо от младежката си възраст той се оказва изключително успешен ръководител. Привлича много нови хора в партията и което е особено важно, успява да установи добри отношения с някои от най-могъщите местни гангстерски групировки. Този съюз никак не се харесва на ФБР и Хувър натиска офиса в Чикаго да направи всичко възможно, за да разреши „проблема”. В крайна сметка „проблемът е разрешен”. В края на 1968 г. в местното ФБР е докаран Уилям О’Нийл, дребен мошеник, арестуван последно за кражба на кола. Предлагат му отпадането на всички обвинения, както и месечно възнаграждение, ако успее да се внедри във вътрешния кръг на „Черните пантери”. О’Нийл се оказва добър инфилтратор. Бързо се издига в редиците на партията и влиза в най-близкото обкръжение на Фред Хемптън. Това е фатално за чернокожия лидер. На 4 декември 1969 г. около 4 часа сутринта голям полицейски отряд атакува дома на Хемптън. Основанието е свързано с подозрението, че там има скрити оръжия и наркотици. Официалното съобщение след атаката е, че Фред Хемптън и неговият бодигард са убити при възникнала престрелка. Истината обаче е съвършено различна. Всички изстреляни куршуми идват от страната на полицията. Освен множеството огнестрелни рани по тялото Хемптън има и два куршума в главата, изстреляни от много близко разстояние. Тоест полицаите са направили всичко възможно той да не остане жив. Става ясно също така, че присъстващият предишната вечер в дома му О’Нийл е сложил в храната му сънотворно, така че Хемптън да не може да се събуди независимо от вдигания шум. О’Нийл предоставя на полицията и детайлен план на апартамента и спалнята на Хемптън. Така нападателите знаят точно къде да насочат смъртоносния огън.
Голямо внимание ФБР отделя и на симпатизантите на „Черните пантери”. Особено на известните. Когато една звезда изразява публично симпатиите си към въпросната партия, вероятността организацията да стане още по-популярна силно нараства. Ето защо Хувър решава, че трябва да бъдат ударени именно известните симпатизанти на „пантерите”. В края на 60-те години една от най-прочутите почитателки на движенията за равноправие е американската актриса Джийн Сийбърг. Тя дарява пари за „пантерите”, приятелка е с много от тях, а според запознати има и любовни афери в тези среди. Това е напълно достатъчно за ФБР, за да започне да тормози актрисата. Когато през 1970 г. става ясно, че Джийн е бременна, във ФБР измислят историята, че бащата не е съпругът на актрисата, писателят Ромен Гари, а Реймънд Хюит, член на „Черните пантери”. Тази история се появява в „Лос Анджелис Таймс”, а после и в „Нюзуик”. Това съвсем не е единствената атака на Бюрото срещу Сийбърг. Дълго време телефоните й се подслушват и дори когато пътува в чужбина, местните агенти на ФБР постоянно я следят. На 23 август 1970 г. Джийн ражда преждевременно. Два дни по-късно бебето умира. На церемонията по погребението тялото на момиченцето е положено в открит ковчег. Така всички виждат, че е бяло и съответно бива опровергана „новината” за чернокожия баща. През следващите няколко години, независимо къде се намира, винаги около датата на смъртта на детето Джийн прави опити за самоубийство. Успява през 1979 г. Полицията в Париж открива тялото й на задната седалка на колата й. До него има шишенце барбитурати. На следващия ден Ромен Гари, с когото отдавна са разделени, дава пресконференция, на която обвинява ФБР за смъртта й. След година се самоубива и той. Освен в елиминирането на известни симпатизанти на „Черните пантери” ФБР успяват и по още една линия – да създадат или да засилят противоречията между лидерите на партията. В началото на 70-те години при „Черните пантери” ясно се оформят две противоположни линии. Едната, реформистката, настоява организацията да се концентрира върху социалните програми и подобряване на социалното положение на чернокожите. Другата, революционната, иска да се засилва конфронтацията със силите на реда. След излизането си от затвора Хюи Нютън, единият от основателите на партията, се оформя като главен защитник на реформистката позиция. На срещуположното мнение е Елдридж Клийвър. След Куба той отива в Алжир, където заедно със съпругата си Катлийн основават международното крило на „Черните пантери”. ФБР прекрасно се възползва от това разделение. Агентите на Бюрото в партията постоянно пускат информации към Клийвър и Нютън, че всеки един от тях ненавижда другия и крои планове да го убие. Стига се чак до въоръжени сблъсъци между привържениците на двамата, при които има убити „пантери”. В крайна сметка Хюи Нютън изключва Елдридж Клийвър и цялото международно крило от партията. „Черните пантери” продължават да съществуват, но влиянието им отслабва от година на година. Освен обективните противоречия между лидерите заслуга за това определено има и тактиката на ФБР за всяване на раздор и подклаждане на напрежението вътре в организацията.
Всички подобни операции минават под шапката COINTELPRO, дума, която за първи път вижда бял свят през 1971 г. след открадването на документите от офиса на ФБР в Мидиа. Тогава все още никой не подозира какво се крие зад този термин. За всеки случай Дж. Е. Хувър нарежда програмата да бъде официално прекратена. Година по-късно, на 2 май 1972 г., Хувър умира от сърдечен удар. Всички високопоставени политици, които са треперели от неговата мощ, могат да си отдъхнат. Могат вече и да разследват дейността на Хувър без страх, че той ще им отмъсти. През 1975 г. е създадена специална сенатска комисия, която трябва да направи обстойно разследване на методите на ФБР и на другите тайни служби. Това е известната комисия „Чърч”, кръстена на името на нейния председател, сенатора от Айдахо Франк Чърч. Именно тя прави достояние на обществото много от мръсните кампании, които службите са използвали, за да дискредитират критиците на властта. „Твърде много хора са били шпионирани от твърде много правителствени агенции”, пише в окончателния доклад на комисията. В основата на всички разкрития на комисията „Чърч” стоят, разбира се, заговорниците от Филаделфия. Именно стореното от тях на 8 март 1971 г. открехва завесата пред неморалните и често пъти незаконни действия на ФБР. Естествено, Бюрото хвърля огромни усилия, за да открие кои са извършителите на обира в офиса в Мидиа. В продължение на пет години по случая работят над двеста агенти. И най-интересното е, че те така и не успяват да влязат в дирите на конспираторите. Главната причина за това е разумното поведение на самите заговорници. След извършването на проникването те никога вече не се събират заедно. Повечето от тях дори прекратяват активното си участие в антивоенното движение. „Ние бяхме направили това, което трябваше да направим, а 60-те си бяха отишли. Нямаше нужда да вършим нещата, които бяхме вършили тогава”, обяснява Джон Рейнс. Публиката разбира кои са извършителите на обира в Мидиа едва 40 години по-късно. Това става благодарение на Бети Мецгер, журналистката, която първа пише във „Вашингтон пост” за същността на откраднатите документи. През 2014 г. излиза нейната книга „Обирът: Разкриването на тайното ФБР на Дж. Е. Хувър”. Мецгер е взела разрешение от участниците в акцията да разкрие самоличността им. Предишната година е починал Уилям Давидон, човекът, който ръководи цялата операция и без която неприятните тайни за ФБР щяха да останат скрити още много дълго време.