Фалшивите новини са форма на алтернативна публичност, а търсенето им означава че официалната публичност е в криза
Систематична работа за борба с фалшивите новини започва новият еврокомисар по цифровите технологии Мария Габриел, обяви самата тя в края на август. За тази цел г-жа Габриел стартира консултации по създаването на експертна група, чиито констатации да помогнат за намирането на работещи решения, в това число и нови законодателни предложения относно борбата с интернет пропагандата. По-рано тази година Германия вече въведе свой собствен национален закон (Netzwerkdurchsetzungsgesetz), който предвижда глоби за социалните медии, ако не премахват незаконно съдържание от своите платформи. Въпреки че законът породи множество дискусии (и политически и правни), той стана повод да се мисли за възможно ново европейско законодателство, което да определи общи правила в целия съюз, и да помогне за намаляване на различията в подходите към интернет пропаганда. На дневен ред отново изниква важния въпрос – възможно ли е да се спрат фалшивите новини със законови и бюрократични регулации.
Цялата концепция на ЕК за борба с фалшивите новини е изградена върху предпоставката, че пропагандата (най-вече руската) застрашава европейските демократични ценности и подкопава доверието в институциите на ЕС. Фалшивите новини често се смятат за основен фактор за възхода на радикалната популистка десница, „която под влиянието на Кремъл цели унищожаването на ЕС“. Причините за така наречения популизъм и реч на омразата не са в интернет. Те се намират в самата социална тъкан. И няма как да пребориш фалшивите новини, ако не обърнеш внимание на характеристиките на социалният климат, който прави този тип комуникация ефективна.
1. Проблемът с легитимността и прозрачността
Медиите са основната институция, чрез която се осигуряват връзките между принципите и ценностите на системата, от една страна, и тези на гражданите, от друга, или онова което Грамши нарича „културна хегемония“. В система, която не разполага с легитимност и прозрачност, в която виждаме примери за разкъсани връзки между елита и останалата част от обществото и там, където политическото и социалното доверие са сведени до минимум – много трудно може да се поддържа културната хегемония. Все повече граждани предпочитат да вярват на фалшиви новини отколкото на системните политици. И причината за това не е „прокремълската пропаганда“. Просто е изключително тъжно да гледаш и слушаш политици без власт, чиято функция в управлението обикновено е сведена до реализиране на интересите на големите корпорации и финансови организации. Подобна подмяна на смисъла на политическата власт няма как да не се отрази и на прозрачността в процеса на вземане на решения, в която вярват все по-малко хора.
Ние наистина знаем много малко за това, което реално се случва в ЕК отвъд бюрократичните декларации. Още по-малко знаем за това как Еврогрупата взема своите решения. Същото се отнася и за Европейската централна банка или за МВФ, чиито интереси и препоръки влияят много повече на политическите решения отколкото всякакви политически демократични инсититуции и процедури. Като добавим към липсата на прозрачност все по-голямото икономическо неравенство, все по-лошото състояние на публичното образование (резултат от неолибералните догми за икономически остеритет), получаваме идеалната хранителна среда за налагането на лъжи, конспирации и фалшиви новини. В подобен контекст алтернативният, антисистемен политически дискурс не просто е възможен, но става все по-приемлив за голяма част от европейските граждани. Кризата на доверие е неоспорим факт, но тя едва ли е причинена от „вражеската пропаганда“. По-скоро геополитическите фактори използват недоверието в инситуциите на съюза, за да реализират целите на своята стратегическа комуникация. В този смисъл големият проблем на ЕС е липсата доверие и прозрачност, а не новините за тази липса.
2. Потребителска маса, а не общество от граждани.
Напоследък май често забравяме, че глобалната мрежа е доминирана от няколко големи корпорации. Традиционно корпорациите не са известни с искрените си усилия за създаване на информирани граждани. Точно обратното - голяма част от капитала им се изразходва всяка година за създаването на неинформирани потребители, които правят неразумни решения в името на корпоративната печалба, като крайният резултат е превръщането на потребителския етос в базисна характеристика на цивилизования човек. Медиите произвеждат и възпроизвеждат морала и стимулите на тази потребителска култура, като по този начин се случва онова, което Чомски нарича „произвеждане на съгласие“.
Социалните медии намаляват драстично влиянието на традиционните носители на знание и традиционните медии вече нямат монопол върху производството на съгласие. Facebook и Google са не просто технологични платформи, а крупни медийни организации. Интернет революцията произведе монополи, които все повече доминират на пазара на информация, без да са обект на почти никакви регулации. Малък брой играчи като Google и Facebook контролират 90% от мрежата. Те не произвеждат съдържание, не са отговорни за това, което публикуват, и не плащат данъци. Те изработват алгоритми за ефективно рекламиране. Тези вездесъщи алгоритми постепенно започнаха да посредничат не само на потребителските избори, които правим, но и на новините, които виждаме в социалната мрежа. Нищо около тези алгоритми не е неутрално. Винаги, зад всеки алгоритъм стои определен критерий за успешност и общото правило е, че ако не знаем какъв точно е този критерий, вероятно това е печалбата.
Една от основните движещи сили на този процес е моделът на приходите, основан върху кликването. Тук алгоритмите приоритизират елементите в новинарските емисии въз основа на това колко е вероятно индивидуалните потребители да се „ангажират“ с тях. Да се ангажираш, означава да кликнеш. Крайната цел на този „информационен процес“ е излагането на влияние на колкото е възможно повече реклами. За алгоритмите няма никакво значение дали новините, които ти предлагат, съдържат внимателно проучен или изработен материал. Всъщност, фалшивите, сензационни истории, които подсилват съществуващите предразсъдъци, са по-склонни да привличат кликвания, отколкото трезви анализи, които са предизвикателство за критичното мислене. Това е начина, по който търсенето на корпоративни печалби засилва разпространението на фалшива информация. Интересно би било да видим дали в борбата с „руската пропаганда“ ЕС ще посегне на свещения институт на корпоративната печалба. И ако някой се осмели да го направи как ще реагират любимите на повечето еврокомисари търговски арбитражи.
3. Политическа поляризация
Основен принцип, който ръководи нашето отношение към информацията в днешно време, е: „Всичко, с което не съм съгласен, е #FakeNews“ Социалната психология отдавна е доказала, че ние сме склонни да вярваме главно на това, което искаме и ни харесва да чуваме. Алгоритмите на Facebook са базирани на тази естествена склонност, в резултат на което все по-голямото потребление на информация в мрежата води до задълбочаване на политическата поляризация. Колкото повече кликваме, харесваме и споделяме неща, които резонират с нашия собствен свят, толкова повече Facebook ни захранва с подобни публикации. Това разделя политическия разказ на полярни филтърни балони - един за консерваторите и един за либералите. Един за еврооптимистите и един за европесимистите. Всеки от нас присъства в някой от тези балони, добре филтриран и убеден в правотата на групата, към която принадлежи. По важното е, че това налага едноизмерен свят, в който, ако не си съгласен лидер на партия да рита жена на границата си „либераст“, а ако кажеш, че ЕС има проблеми си „путинофил – рубладжия“. Има все по-малко пространство за рационално критичен дебат извън тези основни парадигми, и тук вината не е единствено в т.нар. Alt-right. В търсенето на ефективни инструменти за борба с фалшивите новини статуквото е на път да легитимира нови форми на цензура или самоцензура - нещо като Оруелианска полиция на мисълта. Напоследък виждаме все повече примери как на алтернативният дискурс, който не е съгласен с официалната версия, лесно се поставя етикета на пропагандата или информационната война. Такива практики насърчават политическата поляризация и подкопават основните принципи на демократичната публична сфера (плурализъм и рационално критичен дебат). Големият въпрос, който Европейската комисия следва да си зададе, е не как да блокира всички, които „не са съгласни с Европа", а защо толкова много хора не са съгласни с нея.
Ако Европейската комисия желае искрено и ефективно да се бори с пропагандата и фалшивите новини, то тя трябва сериозно да преосмисли проблема. Тук не става въпрос за предотвратяване на опасността гражданите да слушат и четат неща, които са неприятни за политическото статукво. Не става въпрос за това гражданите да мислят правилно. Става въпрос за това да бъдат оставени да мислят. Все повече граждани започват да разбират, че основният проблем на ЕС е напрежението между капитализма, подчинен на интересите на транснационалния финансов капитал и демокрацията, като инструмент на политическото равенство. Подобно формулиране на проблема обаче не върши работа нито на системните европейски политици, нито на Путин, нито на популистката десница.
*Авторът е асистент в катедра „Политология“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, преподава политически комуникации и политическа антропология.