Дори и в свръхмодерните общества, а може би най-вече в тях, хората не могат да живеят без митове. Нуждаят се от образи, в които безусловно да вярват. Да знаят, че всичко друго подлежи на критика, но въпросните образи и концепции са абсолютно верни, истински аксиоми. В общества като българското, което постоянно е разкъсвано от противоречия, съмнения, резки движения от оптимизъм към песимизъм и обратно, митотворчеството е особено силно. За близо три десетилетия демокрация повярвахме в какво ли не – в безкористния Запад, който няма друга цел, освен да ни издигне до собственото си прекрасно ниво, в невидимата ръка на пазара, в добрия цар, в още по-добрия бодигард, в идеята, че членството в ЕС и НАТО ни правят пълноправни членове в клуба на богатите и красивите. Почти нищо от тази вяра не съществува днес. И понеже в природата и в обществото няма празни пространства, се задават нови митове. Една от най-силно рекламираните концепции за щастие в последно време е свързана с общата европейска валута. Задължително е да приемем еврото, убеждават ни неговите адепти, и ще решим всичките си проблеми. Ще напуснем най-после печалното последно място по доходи в ЕС. Ще привлечем всевъзможни чуждестранни инвестиции. Ще намалим имиграцията. Ще се справим с демографската криза. Ще подобрим съществено имиджа си. Тези обещания безспорно галят ухото. И ако има някакво съмнение, което разваля удоволствието от предъвкването им, то е, че вече сме ги чували. Да, същите тези словеса звучаха и в навечерието на приемането ни в НАТО и в Европейския съюз. Произнасяха се като заклинания, когато приемахме възможно най-ниските данъци за доходите на гражданите и на корпорациите. На много българи въпросните обещания им се струваха логични и лесни за изпълнение. Точно както и днес има хора, които вярват, че Обетованата земя има ново име – еврозона. Защитниците на общата европейски валута имат три основни аргумента, върху които се гради оптимизмът им. Първо, еврото ще сближи още повече европейските държави. Второ, въпросната икономическа интеграция ще доведе до по-бърз икономически растеж. Трето, икономическата и политическата интеграция завинаги ще гарантират мира в Европа. Привържениците на еврото обичат да казват, че няма как да съществува могъщо държавно или наддържавно образувание без обща валута. Нима би било възможно, риторично питат те, САЩ да имат сегашното си влияние, ако нямат обща валута, ако всеки щат си имаше отделна парична единица? Съответно, ако ЕС иска да играе същата значителна роля, трябва да има обща валута. Увлечени в това сравнение, хората, които толкова го харесват, забравят най-важното – въпреки немалкото сходства Европа не е Америка. И в Америка има разлики между различните щати, така както съществуват разлики между отделните европейски държави. Някои са промишлени, други селскостопански. Някои се облагодетелстват от падането на цените на петрола, други страдат. Едни щати постоянно вземат заеми, други постоянно дават. И въпреки тези немаловажни различия общите неща между отделните щати са доста повече от факторите, които ги разделят. Ако в даден щат възникнат сериозни икономически проблеми, много негови жители без никакви проблеми ще се преместят другаде. Жителите на Айова, Уисконсин, Илинойс мислят за себе си преди всичко като за американци и едва след това са жители на въпросните щати. Когато има финансови или икономически сътресения в някой щат, помощта идва основно от федералната власт. Докато действителността в Европа е съвсем различна. Независимо от всички наднационални институции „делото за спасяване на давещите се е дело на самите давещи се”. А когато все пак се стигне до някакъв тип „спасяване” на отделна държава, например на Гърция, условията за отпускането на „помощ” са такива, че тe задълбочават кризата, вместо да я решат. Въпреки падането на множеството бариери в Европа, въпреки Шенген, преместването от една европейска държава в друга съвсем не е толкова безпроблемно, колкото движението от един щат в друг. Никой не пита живеещите в щата Вашингтон дали са родени там, или идват от Индиана или Канзас. Всички те са американци. А независимо от всички интеграции в Европа нещата не са такива. Във Франция един българин винаги е възприеман като българин, а не като европеец. Най-голямото различие между Европа и САЩ е, че на нашия континент отделните нации и култури имат огромно значение. Така че идеята за Съединените европейски щати няма как да бъде реализирана. Поради всякакви причини. Включително и икономически. Различията между някои от страните – членки на еврозоната, са толкова големи, че конвергенцията наистина изглежда трудно постижима, ако не и невъзможна. Когато Латвия приема еврото през 2014 г., тя има БВП на глава от населението едва 31% от този на Германия. Така е, казват почитателите на общата европейска валута, обаче именно нейното въвеждане ще направи така, че тези разлики да изчезнат, ще засили интеграцията, при това далеч не само в икономиката. Този извод обаче има силно пожелателен характер. Обективните данни за състоянието на икономиките на различните европейски държави, откакто съществува еврото, ясно показват, че някои от тях се справят твърде добре, при това, без да са членове на еврозоната, докато други, макар да са нейни членове, нямат особени поводи за радост. На тази тема ще се спра малко по-късно, а сега ще спомена няколко думи по повод другите аргументи в подкрепа на еврото – че успоредно с интеграцията то спомагало за запазването на мира в Европа и че било изключително важен фактор при засилването на европейската идентичност. Колкото и важна да е темата за мира, няма никакви данни, че именно общата валута намалява риска от възникването на военни конфликти. Най-малкото, защото такива в Европа няма много преди нейното въвеждане. Така че явно не еврото, а съвсем други фактори допринасят за запазването на мира. Например създаването на редица наднационални институции, които да тушират още в зародиш възможните конфликти, както и преобладаващото негативно отношение към войната. И ако въоръжени конфликти на територията на Европа все пак избухваха, в страните от бивша Югославия, в Украйна, те не бяха резултат от естествени процеси. Основна вина за въпросните конфликти носеха „великите сили”, които бяха решили да наложат смятаната от тях за единствено правилна политика на въпросните държави. 

Другият, често изтъкван аргумент в полза на еврото, е, че използвайки едни и същи пари, хората в Европа се чувстват повече европейци. Това също не звучи особено убедително. Най-малкото защото все повече хора си служат с дебитни и кредитни карти, а не с цветните еврохартийки. Същото се отнася и за туризма. Германците и французите със сигурност не ходят само на места, където еврото е официална валута, за да им е по-удобно. Ходят там, където е хубаво. Хърватия и Турция не са членове на еврозоната, но туристическият поток там не спира.

Както много точно отбелязва Нобеловият лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц, за да работи добре една икономическа федерация, съставляващите я държави трябва да имат не само сходни икономически структури, но и сходни убеждения. Става дума за убеждения относно социалната справедливост и относно това как работи икономическата система. Факт е, че сред страните от еврозоната има коренни различия по въпроса за това кое може да бъде наречено добре работеща икономическа система. Това се вижда особено ясно след световната финансово-икономическа криза, разлюляла света през 2008 г. Програмите, замислени от някои държави, всъщност основно от Германия, за спасяването на изпадналите в криза страни, изобщо не бяха възприети с радост от засегнатите държави. Нещо повече, подлежащите на „спасяване” са убедени, че грубо им налагат определени изисквания, заплашвайки ги, че ако не ги изпълнят, следва изхвърляне от еврозоната. Междувременно минаващите за икономически корифеи бяха успели да убедят общественото мнение, че напускането на еврозоната е равносилно на слизане в ада. Тоест по-добре изобщо да не си членувал там, отколкото да си членувал и да напуснеш. Във втория случай един цял апокалипсис се стоварва върху ти. И за да не се случи това, убеждават ни либералните икономисти, трябва да се приеме пакет от мерки. Основните принципи, на които се подчиняват въпросните политики, са два – строги икономии и приватизация. В либералния катехизис се казва, че една страна в рецесия би могла да бъде спасена чрез съкращаване на разходите. В подобно предписание няма нищо ново. Това „лекарство” е изписвано в САЩ още по времето на президента Хувър в края на 20-те и началото на 30-те години на миналия век. В резултат от „лечението” се стига до Голямата депресия, която обхваща не само САЩ, но и целия тогавашен модерен свят. За последиците, свързани с възхода на нацистка Германия, всички знаем.

Другият основен темел на неолиберализма, залегнал и в идеологическите обосновки за съществуването на еврозоната, е приватизацията. Тя е смятана за панацея срещу всички икономически проблеми, но съвсем не се оказва онзи чудодеен лек, за който е представяна. Защото не е въпросът в това кой управлява даден отрасъл или предприятие – държавата или частният собственик. Важното е как се управлява. Световната практика показва най-различни резултати. През 90-те години на миналия век едни от най-ефективните стоманодобивни компании в света са държавно управляваните фирми в Корея и Тайван. Няма много доказателства за това, че изисканата от МВФ приватизация на корейската компания ПОСКО е довела до повишена производителност. Подобни неолиберални идеи са здраво вградени във философската концепция на еврозоната. Сигурно, защото, когато еврото е замисляно и въвеждано, именно това е господстващата идеология. Тези възгледи, вместо да водят до сближаване (конвергенция) между отделните страни – членки на еврозоната, всъщност водят до раздалечаването между тях. На практика се получава така, че силните страни печелят за сметка на по-слабите. Вместо „приливната вълна да повдига всички лодки”, както гласи неолибералното клише, капиталът започва да тече от бедните и закъсващите държави към богатите и преуспяващите. Те пък могат да си позволят да инвестират в по-добри училища и инфраструктура, а банките им дават повече заеми. И още нещо важно, на изоставащите страни се забранява да провеждат определени политики, които биха им позволили да настигнат по-напредналите. Един от главните мисловни дефекти при конструирането на еврото е, че тази валута се осланя на вярата в добре функциониращите пазари. Неговите създатели изобщо не си дават сметка за провалите и несъвършенствата на пазара. Ако все пак имаха едно наум за ограниченията на пазара, вероятно щяха да бъдат по-внимателни. Според пазарния фундаментализъм пазарите сами по себе си са ефективни и стабилни и всяка намеса на държавата само разваля нещата. А истината е, че дори Адам Смит, смятан за кръстник на това схващане, е мислел по доста различен начин, твърдял е, че държавата все пак има важна роля. Концепцията за „минималната държава” се сблъсква челно с реалността през 2008 г. Тогава става ясно, че без активната роля на държавните структури световната финансово-икономическа криза ще се превърне в пълномащабно и непоправимо бедствие. Именно тази криза става най-важният тест за това как функционира еврозоната и дали провежданите в нейните рамки политики водят до бързо възстановяване.

Изминалото десетилетие от началото на кризата не ни показва особено обнадеждаващи резултати в това отношение. Да, добре е, че безработицата в Испания намалява от 26% през 2013 г. на 20% през 2016 г., само че това се дължи до голяма степен на факта, че много млади испанци напускат страната в търсене на по-добър живот в чужбина. Като цяло резултатите на страните от еврозоната са по-лоши, отколкото на онези европейски държави, които не са нейни членове. Еврозоната губи и от сравнението със САЩ, които станаха причина за кризата и поради това би трябвало да са най-силно пострадали. И още нещо важно, вместо до конвергенция се стига до допълнително раздалечаване между отделните страни – членки на еврозоната. Германия, макар и не особено триумфално, дърпа напред, докато Гърция се срива катастрофално. В кризисни държави като Гърция действа и още един неблагоприятен фактор, който води до спад в жизнения стандарт – политиката на Тройката, която изисква драстични намаления на държавните разходи, включително в програмите, осигуряващи образование и други основни услуги. БВП на глава от трудоспособното население в ползващите евро държави се увеличава с едва 0,6% за периода 2007- 2015 г., докато за европейските страни извън еврозоната увеличението е близо 4%. Сравнението със САЩ е още по-неблагоприятно, защото тяхната икономика до голяма степен се връща до предкризисните времена. Особено потискащи са данните за безработицата в еврозоната, достигащи почти 11% през 2015 г. Особено притеснителни са данните за младежката безработица. Голяма част от хората, които са бъдещето на всяка една държава, имат трудности при намирането на работа, което пък увеличава чувството за безперспективност. В същата посока действа и все по-засилващото се неравенство. Както между отделните страни – членки на общата европейска валута, така и вътре в самите държави. В годините преди кризата неравенството в Испания намалява, а към 2014 г. коефициентът на Джини, който измерва равнището на неравенство в дадена страна, е с около 9% по-висок от нивото си през 2007 г. В Гърция пък само в периода 2010-2015 г. този коефициент се увеличава с 5%. И тук идва най-логичният въпрос. Какво би се случило, ако Гърция не беше член на еврозоната? Ако страната не беше вързана за еврото, тя би могла да девалвира валутата си. Централната й банка щеше да даде още един тласък на икономиката й, като свали лихвените проценти. А в реалността ЕЦБ направи точно обратното, през 2011 г. вдигна лихвите. По време на кризата Гърция страда от проблем с платежния си баланс, внася повече, отколкото изнася. Евентуални промени в обменните курсове биха допринесли за коригирането му, като обезсърчат вноса и насърчат износа и туризма. Създателите на еврозоната смятат, че сред нейните предимства силно се откроява свободното движение на капитали и работна сила. В техните представи именно това свободно движение ще укрепи просперитета на Европа. Според теорията на почитателите на еврото е напълно нормално капиталът да напуска богатите страни, които изобилстват от капитал, и да отива в бедните, където се наблюдава недостиг на капитал. Това води до изравняване на доходите и до по-добро функциониране на цялата еврозона. Само че тези чудесни теоретически концепции много рядко функционират в реалния живот. Даже в рамките на една държава не се случват. Имам предвид Италия. Всички условия са налице, за да текат като пълноводна река капитали от силно развития Север към слабо развития Юг. Само че това не се случва. И така италианският Юг продължава да е по-слабо развит от италианския Север.

Отново, противно на хубавата теория, парите в банките също не се държат така, както им предписват либералните мислители. Когато избухва кризата, парите напускат банковите системи на слабите страни и се насочват към силните държави. Останали без достатъчно средства, на банките в слабите държави им се налага да свият отпускането на заеми. Това изтичане на капитали към банките в силните държави е напълно естествено. Парите се насочват към дестинация, където е сигурно, че държавата ще оказва помощ на изпадналите в затруднение банки. След кризата от 2008 г. парите се стичат основно към американските банки, въпреки че проблемите дойдоха именно от САЩ. Защо се получава този на пръв поглед парадоксален резултат? Ами защото всички виждат, че от самото начало американското правителство спасява тъкмо банките. Още през 2008 г. републиканци и демократи отпускат спасителен пакет от 700 милиарда долара, а следват и още спасителни мерки. Що се отнася до изпадналите в криза държави, от които изтича капитал, положението им все повече се влошава. Те попадат в един затворен омагьосан кръг. Капиталът напуска, банките ограничават отпускането на заеми и икономиката отслабва. Отслабената икономика не позволява на съответната държава да спаси изпадналите в затруднение банки. Бягството на капитали, както и засилената имиграция, характерни за засегнатите от кризата държави, са двата основни източника, които водят до раздалечаване на различните страни в еврозоната. Интересното е, че развити европейски държави, които не са членки на еврозоната, се справят доста по-добре с предизвикателствата, породени от кризата. Швеция е класически пример в това отношение. Най-драматичният момент в отношението на Швеция с еврото е през 2003 г. На 14 септември шведските граждани гласуват на референдум, на който е поставен въпросът, дали страната им да се присъедини към общата европейска валута. Любопитното е, че още тогава икономическите показатели на Швеция са по-добри, отколкото средните за еврозоната. Безработицата е по-ниска, а растежът е по-висок. Привържениците на отказа от влизане в еврозоната имат и други аргументи освен чисто икономическите. Те твърдят, че ако това стане, Швеция ще загуби значима част от своя суверенитет и ще бъдат накърнени демократичните принципи, върху които се гради обществото им. Колкото и странно да звучи на пръв поглед, демокрацията наистина не е сред основните характеристики, определящи наднационалните евроструктури. Причините за демократичните дефицити се крият в самото устройство на Евросъюза. Той се ръководи от закони, създавани в комисия, която не е пряко избрана от гражданите. Председателят на Еврокомисията също не се избира пряко. Тъй като умните хора в структурите на Евросъюза си дават сметка за този недостатък, те са правили и правят много неща, за да бъде засилена демокрацията. И тя действително печели пространства, с изключение на един фронт – валутния съюз. Най-важната институция в еврозоната е Европейската централна банка (ЕЦБ). В самото й създаване е залегнала една класическа неолиберална идея – нейните ръководители да се отчитат пред избрани лидери. А както ще покаже и бъдещето, държавите, които се справят по-добре с кризата, са тези с по-отчетни централни банки. Един от основните проблеми на ЕЦБ е, че тя се фокусира основно върху инфлацията. А основните трудности пред европейските държави са свързани с безработицата и дефлацията. Принципните действия на ЕЦБ отговарят преди всичко на интересите и възгледите на банкерите, отколкото на обикновените граждани. Докато други централни банки, най-вече американският Федерален резерв, правят реформи, фокусирани много повече върху безработицата и стабилността на финансовия пазар, правомощията на ЕЦБ са ограничени от Маастрихтския договор (1992 г.) до едностранчиво фокусиране върху инфлацията. Подобен фокус е крайно неуместен в една глобална среда, в която другите централни банки имат възможността да действат по-гъвкаво. Докато Федералният резерв намалява лихвите като отговор на кризата, в еврозоната няма подобни намаления. Това води до поскъпване на еврото и съответно до негативен ефект в европейското производство. Ако ЕЦБ бе предприела действия за понижаване на обменния курс на еврото, това би стимулирало икономиката и би неутрализирало поне отчасти последиците от строгите икономии. Това е и една от причините за по-силното възстановяване на САЩ в сравнение със страните от еврозоната, които определено се замотаха.

Нека се върнем на шведския референдум за еврото от 2003 г. В случая трябва да имаме предвид и че три години по-рано референдум със същия въпрос се провежда в Дания. В началото на кампанията в датското общество преобладават нагласите в подкрепа на присъединяване към еврозоната. Само че от юли 2000 г. до септември, за когато е насрочен референдумът, тази тенденция се обръща. Няколко са факторите, които играят роля в това отношение. През май Датският икономически съвет публикува доклад, в който се казва, че икономическите ползи, които страната ще извлече от евентуалното си членство в Европейския валутен съюз, са „несигурни и малки”. Фактът, че по същото време ЕС заплашва Австрия със санкции заради коалицията между Консервативната партия и Партията на свободата на Йорг Хайдер, се разглежда в Дания като неправомерна намеса във вътрешните работи на независима държава и подкопава доверието във всичко, свързано с Евросъюза. Тогавашният датски премиер Паул Расмусен официално заявява, че ако Дания се присъедини към еврозоната, би могла, при положение че реши това в бъдеще, да я напусне без никакъв проблем. Еврокомисията моментално опровергава това схващане, подкопавайки по този начин доверието към министър-председателя, който е един от основните застъпници на присъединяването към еврото. Гуверньорът на Датската централна банка казва, че противно на възгледите на привържениците на „да”-то, датският представител в Съвета на ЕЦБ няма правомощията да действа като защитник на датските интереси. Нарастват и страховете, че ако страната се присъедини към еврото, това би могло да подкопае основите на датската държава на благоденствието. В крайна сметка референдумът е спечелен от привържениците на „не”-то с 53,2%.

Привържениците на влизането на Швеция в еврозоната не спират да повтарят по време на цялата кампания, че ако и тяхната държава отговори с „не” на референдума, тя ще бъде маргинализирана в рамките на ЕС, ще се превърне в държава „втора категория”. Този аргумент влияе силно на членовете на политическия и икономическия елит на страната, както и на богатите хора (на проведения референдум 75% от обитателите на най-богатия квартал в Стокхолм гласуват за присъединяването). Обикновените хора обаче не се впечатляват особено от този довод. На тях им е ясно, че и с евро, и без него държавата им с нейното деветмилионно население няма как да има особено влияние в организация, която в момента, а и след бъдещите разширявания ще достигне близо половин милиард души. Тогавашното социалистическо правителство на Йоран Першон пробва и други аргументи, за да убеди шведските граждани в ползите от присъединяването към еврозоната. Першон прибягва до вече цитирания довод относно това, че еврото благоприятства запазването на мира в Европа. Специално за Швеция обаче този аргумент няма особена сила по простата причина, че страната така или иначе не е участвала в значими военни конфликти през последните 200 години. Освен това привържениците на „не” са силно негативно настроени към факта, че за големите страни – членки на еврозоната, явно не важат правилата, които са задължителни за малките. Франция и Германия нарушават изискването бюджетният им дефицит да не надхвърля 3% от БВП, наложено с Договора от Маастрихт, и въпреки това няма никакви санкции срещу тях. Ясно е, че ако други, по-малки държави, бяха направили същото, наказателните процедури срещу тях нямаше да закъснеят. Всичко това обяснява защо в навечерието на шведския референдум за влизане в еврозоната отрицателните нагласи преобладават. Няколко дни преди вота се случва едно събитие, чийто трагичен характер би могъл да преобърне нагласите. На 11 септември шведската министърка на външните работи Анна Линд пазарува в търговски център в Стокхолм. Купува дрехи, с които да се яви вечерта на телевизионен дебат между привърженици и противници на еврото. Анна Линд, смятана за наследник на Йоран Першон, както за лидер на социалдемократите, така и за премиер, е ярка привърженичка на присъединяването на страната към еврозоната. Докато се отправя към касите на магазина, е нападната от мъж, който я намушква няколко пъти в гърдите и корема. Умира от раните си няколко часа по-късно в болницата. Нападателят успява да избяга, но по-късно е заловен. Оказва се, че това е 35-годишният Михайло Михайлович, роден в Стокхолм в семейството на сръбски имигранти. Пред разследващите Михайло казва, че не е изпитвал някакви силно негативни емоции конкретно срещу Анна Линд. Просто „мразел всички политици” и когато видял министърката в магазина, решил да я нападне. Независимо от очакванията трагичната смърт на шведската външна министърка не успява да преобърне нагласите по отношение на влизането на страната в еврозоната. На проведения няколко дни след убийството й референдум привържениците на „не”-то печелят с 56%. Любителите на еврото сред елита започват да чертаят катастрофични сценарии за държавата, но в Швеция така и не настъпва нито финансов, нито какъвто и да е друг апокалипсис. Оказва се, че държавата се справя чудесно, без да е член на еврозоната. Дори според някои икономисти, Джоузеф Стиглиц е един от тях, Швеция се справя добре именно защото не членува в този клуб. По-късно развитието на нещата показва, че обикновените хора, а не елитът, са заели вярната позиция. Особено след избухването на кризата от 2008 г. става ясно, че страните извън еврозоната се справят по-добре от онези, които са вътре. И вината не е толкова на отделните държави, колкото на политиките, налагани от наднационалните институции и преди всичко от т.нар. Тройка (Еврокомисията, Европейската централна банка и Международният валутен фонд). Подходът на Тройката задълбочава последиците от кризата, отслабва трудно постигнатото европейско единство и засилва недостатъците в структурата на еврозоната. Даваните от Тройката лекарства, вместо да оздравят пациентите, ги вкарват в още по-големи проблеми. Факт е, че нейната програма за икономическо преустройство на изпадналата в беда Ирландия издърпва страната от ръба на икономическата пропаст. Но икономиите, наложени от Тройката, допринасят за запазване на голямата безработица в страната чак до 2015 г. Там безработицата в продължение на няколко години е двуцифрено число, докато в САЩ тя достига 10% само за един месец през 2009 г. През 2011 г. МВФ спасява португалското правителство. Разбира се, финансовата инжекция от 78 милиарда евро идва със съответните условия. Правителството е принудено да намали дефицита от почти 10% от БВП през 2013 г. до 3% през 2013 г. За да бъде постигнато подобно намаляване, Лисабон прибягва до изключително строги икономии в държавните разходи като намаление на заплатите на държавните служители и увеличаване на данъците. Ако се интересуваме единствено от лихвите по държавните заеми, можем да определим спасяването като успешно. Португалия, която плаща 13% по десетгодишните си облигации в края на 2011 г., стига до по-малко от 3% към края на 2014 г. Само че основните параметри на икономиката остават слаби. До 2015 г. БВП на глава от населението е все още с 4% по-нисък, отколкото преди кризата, а в началото на 2016 г. безработицата е 12%. Всъщност истинското възстановяване на Португалия започва, след като на власт идва коалиционното ляво правителство на Антонио Коща. Той отхвърля всички остеритетни политики на Тройката и въпреки това, а май тъкмо заради това, безработицата намалява, а заплатите се увеличават. През 2017 г. правителството предсрочно погасява половината от дълга си към МВФ. Така се спестява плащането на лихви за две години. Затова изглежда напълно естествено, че начело на Еврогрупата (групата на финансовите министри на еврозоната) застава именно бащата на „португалското чудо” Марио Сентено, финансовият министър в правителството на Коща.

Можем да изброим няколко основни резултата от „постиженията” на Тройката при нейната намеса в засегнати от кризата държави – членки на еврозоната, като Ирландия, Португалия, Испания, Гърция. Всяка страна, възприела програмите на Тройката, навлиза в дълбок спад, понякога рецесия, понякога депресия, възстановяването от които става изключително бавно. Това е така, защото основната цел на Тройката е да върне достъпа на страната до международните кредитни пазари, които са загубени. Тук става дума за една основна грешка – фокусиране върху достъпа до капиталовите пазари и изплащането на дълговете вместо върху възстановяването на растежа и повишаване на жизнения стандарт на хората. Акцентът, който Тройката слага върху необходимостта от строги икономии, също е крайно контрапродуктивен. Просто защото икономиите никога не са проработвали. Те водят до икономически забавяния, като намаляват приходите и увеличават социалните разходи за такива неща като застраховки за безработица и социални помощи. Всяко подобрение във фискалната позиция на страната е по-малко от очакваното, а страданието е много по-голямо от очакваното. Ако държавите харчат пари за инвестиции в образованието, здравеопазването, новите технологии, инфраструктурата, те със сигурност постъпват по-добре, отколкото, ако просто спестяват. А икономиите са вредни както в краткосрочен план, защото водят до по-висока безработица, така и в дългосрочен, защото предизвикват по-нисък растеж. Когато през 2011 г. се появяват първите признаци на провал на политиките на икономии, европейските лидери най-после осъзнават, че имат нужда от стратегия за растеж, и обещават мерки в тази посока. Най-вече на закъсали държави като Гърция. Само че, вместо да изпълнят обещанието си, правят още повече от вече направеното. Всеки непредубеден наблюдател би останал с впечатлението, че спасяването на Гърция, Испания и другите, изпаднали в криза държави, е насочено по-скоро към спасяването на европейските банки, които са заемали пари на тези страни, отколкото към оздравяването на кризисните страни. Мерките са насочени по-скоро към спасяването на еврото отколкото към връщане на благополучието на държавите в криза. Джоузеф Стиглиц твърди, че единственият работещ вариант за спасяване в онази ситуация е било преструктурирането на гръцкия дълг, първичен излишък от 1% вместо 3,5%, както иска Европа, и разумна структурна реформа. Вместо това обаче Тройката налага политика на строги икономии, осигурява косвена помощ на германските банки чрез спасителен заем, наречен „гръцко спасяване”, а после на Гърция се налагат политически условия, които да я принудят да изплати взетото назаем. Социалните и политическите последици не само в Гърция, а и в цялата еврозона от подобни политики са неизбежни. Има силна дискредитация на партиите, които подкрепят програмите на Тройката и се кълнат, че еврото ще донесе благоденствие на всички. За сметка на това расте популярността за формации, които са силно критични към всичко, свързано с европейската интеграция. Тези неща се усещат най-силно в обхванатите от дълбока криза страни, но ги има и другаде в еврозоната, особено в Италия и Франция. Един от кандидатите за премиер на Италия след проведените на 4 март тази година парламентарни избори е Матео Салвини. Той е непоколебим противник на еврото, смята го за виновник за всички икономически проблеми на Италия, а партията му Лигата постига висок изборен резултат, непредвиден от никого. Неуспехите в еврозоната със сигурност допринасят за развитието на по-широк скептицизъм към ценностите на евроинтеграцията. Вместо да мисли за тази опасност, Тройката се занимава със съвсем други неща. В кризисните страни тя налага смесица от реформи, вариращи от незначителни до контрапродуктивни. Най-тежките реформи са наложени на Гърция. Те са едновременно неефективни и разрушителни. Множество явно незначителни реформи попадат в „целевия списък”. Например „проблемите с млякото”. Гърците обичат своето прясно мляко, произвеждано на място и доставяно бързо. Явно холандските и другите европейски млекопроизводители биха искали да увеличат продажбите си, като представят своето мляко, транспортирано на големи разстояния, за също толкова прясно като гръцкото. През 2014 г. Тройката принуждава Гърция да махне думата „прясно” от етикетите на своето наистина прясно мляко и да удължи допустимия срок на годност. Така едрите европейски производители смятат, че ще смачкат дребните си конкуренти в Гърция. На теория гръцките потребители трябваше да се облагодетелстват от по-ниските цени, дори и те да означават по-ниско качество. На практика обаче новият пазар на дребно далеч не е конкурентен, а изглежда, че по-ниските цени не стигат до потребителите. Ето и друг пример за фокусиране на Тройката върху незначителното. Тя иска от Гърция да промени регулациите си относно големината на хляба. Преди е можело да се продава хляб само с тегло от 0,5 кг, 1 кг и 2 кг. Тези стандарти помагат на конкуренцията, защото улесняват сравняването при пазаруване. Но Тройката иска магазините да продават хляб с всякакво тегло. И явно смята тази дреболия за нещо изключително важно. Много въпросителни предизвиква и настояването на Тройката за премахването на ограниченията пред отварянето на аптеки. Допреди кризата в Гърция съществува изискването всяка аптека да се притежава от фармацевт и не се позволява продажбата на нерецептурни лекарства извън аптеките. Според Тройката тези регулации водят до високи цени на лекарствата и трябва да бъдат премахнати. Евробюрократите твърдят, че въпросната реформа цели да помогне на потребителите, като засили конкуренцията и намали цените. Странно е, че Тройката така изведнъж проявява загриженост за съдбата на обикновените гърци, след като прокарването на наложените от нея политики води до спадане на реалните доходи с една четвърт и изхвърля дори съвсем бедните гърци на улицата. Изглежда, целта тук е същата като при прясното мляко – Гърция да се отвори за мултинационалните вериги и да укрепи магазините за хранителни стоки. Това може и да прави цените по-ниски, но същевременно унищожава поминъка на хиляди гърци. За недоверието към западните лечители допринася и фактът, че те искат да бъдат премахнати правила, като например за работното време, които иначе спокойно си съществуват в техните държави, в това число и в Германия. Когато това е напомнено на тогавашния германски финансов министър Волфганг Шойбле, неговият отговор е, че понеже Гърция е в отчайващо положение, тя не можела да си позволи неефективности, каквито Германия може. Само дето не обяснява как по-дългото работно време ще доведе до по-малък търговски дефицит и до по-висок БВП. В крайна сметка налаганите от Тройката реформи имат силен контрапродуктивен ефект. Местните фирми са изместени от европейските мултинационални компании. Реформите просто увеличават печалбите им и намаляват дохода на гърците. Разбира се, има структурни реформи, които със сигурност биха довели до подобряване на икономиката на изпадналите в криза страни. Съществуват много неща, които държавата може да извърши. Става дума най-вече за т.нар. индустриални политики, които са доказали своята ефективност в подобряване на икономиката. Нека отново се върнем към САЩ в търсенето на добри практики. След Втората световна война държавата осигурява безплатно висше образование за всички сражавали се и така си гарантира, че ще получи огромен брой хора, които ще имат уменията, необходими за новата икономика. После американската държава отново изиграва централна роля с големите си инвестиции в технологиите. За жалост през последните години неолибералните нагласи водят до голямо съкращаване на тези политики в САЩ. Като процент от БВП делът от федералния бюджет, заделян за изследвания и разработки, е с над 70% по-малък, отколкото преди 50 години. Тези политики, които оказват такъв добър ефект по целия свят, са до голяма степен изключени в еврозоната, а мерките за икономии, налагани от Тройката, водят до принудително намаляване на обществените разходи, които биха могли да улеснят подобно структурно преобразувание. Много от политиките на Тройката водят до повече неравенство и до икономика, облагодетелстваща по-малко хора. Структурата на еврозоната и на самия ЕС благоприятства развитието на тези негативни тенденции. Преди кризата една Испания е пример за успешно намаляване на неравенството в заплащането. След кризата неравенството и бедността в страната нарастват, а това се случва и в другите, силно засегнати от кризата държави.

Тройката обича да говори за успехите си. И, да, програмите на еврозоната наистина са успех в смисъл, че германските и френските банки си получиха парите и беше постигнат баланс по текущата сметка, който е необходим, за да се осъществи прехвърляне на ресурси от кризисните страни към техните кредитори. Европейските лидери не могат да не си дават сметка, че проблемите на Европа няма как да бъдат решени без растеж. Само дето този растеж няма как да бъде постигнат с помощта на строги икономии и контрапродуктивни структурни реформи. Тъй като тези политики унищожават растежа и понижават стандарта на живот, те унищожават и доверието. То може да бъде възстановено само когато бъдат извършени фундаментални промени в структурата на самата еврозона и в политиките спрямо изпадналите в криза нейни членове. Това може да стане, ако има по-силно чувство за политическа сплотеност и социална солидарност, отколкото е налице днес. Така както Гърция става типичен пример за лошо поведение на член на еврозоната, така и програмата за „спасяването” й става типичен пример за грешките на Тройката. Най-големият спад на Гърция преди въвеждането на еврото е през 1981-1983 г., когато икономиката се свива с почти 4%, и през 1987 и 1993 г., когато се свива съответно с 2,3% и 1,6%. Само че по време на кризата на еврото свиването е 8,9% (2011 г.), като следват допълнителни понижения през следващите години. През 1999 г. безработицата в страната достига 12,1%, но това е доста по-малко от максимума – 27% през 2013 г., когато страната отдавна е член на еврозоната. Тези данни със сигурност оказват влияние и на онези държави, които са членки на ЕС, но които не бързат да се присъединят към еврозоната. Става дума за държави, които, подобно на нашата, някога бяха част от съветската сфера на влияние. Полша, Чехия, Унгария не бързат да приемат еврото, макар икономиките им да са в по-добро състояние от българската. През март тази година по време на конференцията „Бъдещето на Европа” в Брюксел полският премиер Матеуш Моравецки казва, че страната му все още не е готова за влизане в еврозоната. Той допълва, че за да стане полското членство факт, първо трябва да бъдат решени „толкова очевидните проблеми в самата еврозона”. Моравецки се придържа към това схващане още докато е финансов министър в правителството на „Право и справедливост”. Тогава той казва, че страната му едва ли ще приеме еврото през следващите десет години. Обосновава решението си с факта, че ако Полша се откаже от инструменти, като възможността за емитиране на дълг или определянето на лихвените проценти, то тя скоро може да съжалява за решението си. След избухването на световната криза през 2008 г. статистиките сочат, че благодарение на обезценяването на злотата полските продукти стават по-конкурентни в чужбина, заради което в Полша се наблюдава икономически растеж, който едва ли би се случил, ако страната беше станала част от еврозоната. Предпазливото становище на полските управляващи със сигурност се дължи и на настроенията в обществото. Според различни социологически проучвания над 60% от поляците са против замяната на злотата с евро.

По сходен начин стоят нещата и в Чехия. В средата на миналата година чешкият президент Милош Земан казва: „Страната ни изпълнява критериите от Маастрихт. Проблемът е, че има ментална бариера срещу приемането на еврото. Едва 30% от чехите подкрепят присъединяването към еврозоната”. Настоящото правителство на Андрей Бабиш няма намерение да подготвя влизането на страната в този клуб. Председателят на Чешката централна банка Иржи Руснок признава, че страната може да приеме еврото, но би било по-добре да се изчака заплатите и цените в Чехия да се приближат максимално до тези в държавите – членки на еврозоната. Той също смята, че това едва ли ще стане по-рано от 10 години. Иржи Руснок допълва, че ако в някои водещи европейски държави увеличението на заплатите е почти нулево, то увеличението им в Чехия е 5%. Според повечето специалисти чешката крона е много стабилна валута. За разлика от еврото, което мнозина обвиняват за спада на БВП в страните – членки на еврозоната, кроната не е рискова. Чешката финансова система функционира достатъчно добре и няма никаква необходимост да бъде променяна, зад този извод се обединяват доста наблюдатели. Събитията през последните години показват, че автономната парична политика е повече предимство, отколкото недостатък. Приемането на еврото би означавало Чехия да загуби контрола върху използваната в страната валута, както и че Централната банка няма да може да реагира адекватно в моменти на криза. Отказът от собствена валута означава и отказ от инструмента на обезценяване за подобряване на икономическото положение на гражданите. Изцяло в смисъла на неолибералната програма еврото елиминира една важна възможност за проява на собствена политическа преценка. Както пише Волфганг Щреек в книгата си „Купено време. Отложената криза на демократичния капитализъм”: „Еврото на практика задължава страните членки да се придържат към неолибералния инструментариум на вътрешната девалвация: повишаване на производителността и конкурентоспособността чрез по-гъвкави пазари на труда, по-ниски работни заплати, по-дълго работно време... Игнорирането на девалвацията като средство на националната икономическа политика не означава нищо друго освен насаждане на единен икономически и обществен модел върху всички, подчинени на общата валута страни”. Крайната цел, смята дългогодишният директор на института „Макс Планк”, е пазарите и пазарните отношения да заменят по насилствен начин държавите и тяхната политика.

Да погледнем и към Унгария, която днес изпълнява три от петте Маастрихтски критерия. Инфлацията е ниска, бюджетният дефицит е под 3%, а дългосрочният лихвен процент е 3,2%. И въпреки това унгарските управляващи никак не бързат с присъединяването към еврозоната. Гуверньорът на Унгарската централна банка Дьорд Матолши дори споменава далечната 2030 г. като възможна година, когато форинтът да бъде заменен с евро. Според него по-слабо развитите държави трябва да провеждат своя собствена парична политика. Той държи най-вече на възможността за девалвиране на националната валута, за да бъде подобрена конкурентоспособността. Предпазлива е и официалната позиция на Министерството на икономиката. На въпрос на „Ройтерс” по темата, от там дават следния отговор: „Тъй като независимата парична политика помогна за преодоляването на финансовата криза, Унгария засега не би искала да се присъедини към групата на държавите с фиксиран обменен курс”. До този момент Виктор Орбан не изразява твърда позиция нито „за”, нито „против” скорошното въвеждане на еврото. Имайки предвид сложните му отношения с началниците в Брюксел, е трудно да се прогнозира каква би била окончателната му позиция по въпроса. „Йобик”, втората по големина партия в страната, напоследък доста смалява антиевропейската си риторика. Нейните представители дори заговориха за по-активна евроинтеграция, явно опитвайки се да спечелят десни евроентусиасти, разочаровани от антибрюкселското говорене на Орбан. Всъщност единствените политически сили в Унгария, които са твърдо за бързото влизане на страната в еврозоната, са партиите от либералната опозиция. Те обаче бяха тежко разгромени на изборите, които се проведоха през април, и не могат да оказват някакво значимо влияние върху основните процеси в унгарската политика. И макар мнозинството от унгарците (57%) да подкрепят въвеждането на еврото, засега правителството няма планове за бързо влизане в еврозоната.

Разбираема е предпазливостта на тези държави. Пределно видно е, че изградената в Европа валутна уредба води по-скоро до раздалечаване, отколкото до сближаване. Кризите в тази уредба не са редки случаи, ставащи веднъж на поколение, а чести проблеми, които водят до тежки последици. Има и още нещо много важно. Еврозоната никога не е била демократичен проект. Повечето от правителствата на нейните членове не се допитаха до хората дали да предадат паричния си суверенитет на Европейската централна банка. Както видяхме, когато Дания и Швеция потърсиха обществено одобрение за присъединяването си към еврозоната, гражданите отговориха с „не”. По-нататъшните събития потвърдиха тяхното решение. В страните, въвели еврото, безработицата се повишава, защото паричната им политика се определя от една централна банка, фокусирана едностранчиво върху инфлацията. Както много точно отбелязва Джоузеф Стиглиц, дебатът за еврото е свързан много повече с властта и демокрацията, със съперничещите си идеологии, с визиите за света и природата на обществото, отколкото с пари и икономика. От началото на 80-те години на миналия век в САЩ, а и изобщо в развития свят започна един експеримент, свързан с намаляването на данъците на богатите, уж за да подобри стимулите и да „освободи икономиката” чрез дерегулации, особено във финансовия сектор. В резултат на това „освобождаване” доходите на 90% от хората или изпаднаха в застой, или се смъкнаха. Само тези на върха са добре. Десните пренаписаха правилата на пазарната икономика по начини, които облагодетелстват малцинството. Еврозоната е друг опит да бъдат пренаписани правилата. Говорим за опит, който води до повече неравенство и икономически застой. Еврото е изградено върху опростенческата представа, че единната валута ще улесни движението на капитали и стоки, а получилата се икономическа интеграция ще подобри социалното благоденствие навсякъде в еврозоната. Основният довод на привържениците на еврозоната е, че всички или почти всички ще се облагодетелстват. Само дето действителността се оказва съвсем различна. Големият печеливш е Германия. Голяма част от останалите страни – членки на еврозоната, особено държавите, изпаднали в криза, са губещи. Като цяло еврозоната се представя слабо. Загубите на губещите далеч надхвърлят печалбите на печелившите.

В крайна сметка дори и еврото да отмре, това няма да е краят на света. Валутите идват и си отиват. Европейският проект, визията за обединена Европа е нещо много повече от парично споразумение. Валутата трябваше да засилва солидарността, да съдейства за интеграцията и просперитета. Тя не постигна никое от тези неща. В настоящия си вид тя дори е пречка за постигането на формулираните гласно цели. А европейският проект е прекалено важен, за да бъде съществуването му обвързвано с това на еврото.

Източник: Джоузеф Стиглиц, „Еврото”