Дамоклевият меч на възможна терористична атака винаги ще виси над България

Интервю на Десислава Пътева с Любомир Кючуков, директор на Института за икономика и международни отношения
Фотография: Антоанета Киселинчева

Считате ли, че без да се борим с причините, имаме шанс да постигнем ефект в борбата срещу тероризма? Като че ли напоследък само констатираме последствията от нападенията в Брюксел, в Анкара, в Париж…

За мен е изключително важно, отвъд поредицата от атентати, да видим процесите, които ги предизвикват. Те определено са крайно обезпокоителни. Тук бих се върнал на едно неотдавнашно изказване на бившия шеф на военното разузнаване на Съединените щати по време на войната в Ирак. Той охарактеризира американската и европейската политика след атентатите от 11 септември като поведение на глупаци. И той каза: „Зададохме си грешния въпрос – къде са терористите, за да ги избием, а не защо ги има и защо ни атакуват.” Точно това е верният подход – ние трябва да отчетем, че светът вече е коренно различен. Това е един много дълбок геополитически въпрос, генериран от процесите на глобализация. Той е между евроатлантическия свят като цяло – от Ванкувър до Владивосток, и останалите. Ние се опитахме да изнасяме ценности, а си внесохме нестабилност.

Може ли да се счита, че терористичната вълна през последните години е резултат от Арабската пролет и употребата на исляма за геополитически цели?

Безспорно като евроатлантическа общност имаме своята отговорност за всичко това, което се случва. Просто ние не отчетохме промените в света. След изчезване на двуполюсния модел, заживяхме с илюзията за еднополюсен свят. В резултат на това се родиха и Афганистан, и Ирак, и Сирия, и Либия. Но това наистина се оказа илюзия, защото светът вече не е еднополюсен. Ние виждаме, че той става все по-мултиполярен и наред със страните от БРИКС, тоест другите геополитически фактори – Русия, Бразилия, Китай, Индия и Южна Африка, съществено влияние върху международните отношения, конкретно за ситуацията в Близкия Изток, оказват и регионалните фактори – Турция, Саудитска Арабия и Иран. От тази гледна точка, новата Студена война е анахронизъм, защото – както стана дума – живеем в нов свят и липсва идеологическата алтернатива. Тоест ние се опитваме да решаваме нови проблеми със стари инструменти, като най-парадоксалното е, че двата полюса – Русия и Съединените щати, реагираха на новите предизвикателства като свързана ос. Те потърсиха външния враг, намериха го в лицето един на друг – Русия с цел вътрешна консолидация, Съединените щати с цел международна консолидация около себе си, а изпуснаха най-важните процеси, които ги ситуират от едната страна на барикадата.

По време на предишните атентати из медиите се чуха и такива тези, че тероризъм в Европа винаги е имало, затова не е нужно да се притесняваме особено. Даден бе пример с времената на Червените бригади. Може ли въобще да се прави паралел между тези процеси?

Бих казал, че процесите са много различни. Червените бригади и предишните атентати в Европа – говоря за тези, които и тогава бяха идеологически мотивирани, бяха в рамките на една държава и те целяха борба срещу ръководството, управляващите на съответната държава. Сега имаме съвършено друг процес – той е излязъл извън държавите. Войната вече не е срещу държави и не е с армии. Тя се води между идеи и между хора. Това е една от основните характерни черти на „Ислямска държава” и на радикалния ислям. За тях войната за територии и ресурси е инструмент. Целта е борбата за съзнанието на хората, стремежът да се превърне религията в идеология, в радикална антизападна идеология. Трябва да се има предвид, че терористите не са просто престъпници, те са индоктринирани убийци. И дотолкова, доколкото всяка държава има инструментите да се бори с престъпниците, ние нямаме инструментите да се борим с идеологията. Затова те рекрутират ежедневно, и то вътре в нашите общества, нови убийци. И тук големият разлом вече, извън геополитическия, е вътре в европейските общества.

След атентата в Брюксел отново станахме свидетели на дежурното минорно, неангажирано говорене от страна на европейските лидери за това, че трябва да сме солидарни с жертвите и решителни по отношение на терористите, че не трябва да се отклоняваме от демократичния път. Според Вас има ли Европа сили да промени политиките си така, че да ликвидира източника на проблема, а не просто да чака поредния атентат?

Тук нещата би следвало да се разглеждат поне в два пласта. Естествено, че единият пласт са мерките за сигурност, като се използват всички налични ресурси и механизми за предотвратяване на такива терористични атаки. Но вторият, по-важният, е как ние да се противопоставяме именно на тази радикализация, на тази геополитическа конфронтация. И докато първото е въпрос на мобилизация на национални или европейски ресурси и механизми, то второто е въпрос на един много по-дълъг процес.

Тук очевидно става дума за криза, която не е циклична. И тя е свързана с новите процеси, които се развиват в света. Ние имаме оголени неравенства в световен мащаб. Бедността на Африка вече е проблем на Европа. И когато ние говорим за бежанците – това е върхът на айсберга. Този процес би могъл по някакъв начин да се регулира. Но много по-трудно би могъл да се регулира процесът с икономическите мигранти. Ако направим една аналогия – както навремето хората са се придвижвали от малките населени места към столиците, където са търсили своето препирание и по-добър живот, в глобалния свят се случва същото между бедните държави и богатите. Казвам „глобалният свят”, защото защитната черупка на националната държава до голяма степен беше разчупена от глобализацията. Няма препятствие пред свободното движение на информацията, пред комуникацията, пред свободното движение на капитали. На практика почти няма препятствие пред свободното движение на стоки, а ние се опитваме единствено да спрем хората. Това едва ли ще бъде възможно.

Много често се среща твърдението, че сред бежанците и икономическите мигранти могат да бъдат внедрени терористи. Според Вас свързани ли са атентатите в Брюксел с бежанския поток? Често се оказва, че хората, които извършват атентати в Европа са родени и възпитани на Стария континент.

Именно това е най-обезпокоителното. Процесите в нашия свят не са просто между и само между държавите, те са вътре в обществата. Виждаме разделението на нашите общества. Ние виждаме дълбока конфронтация. От една страна, се появяват крайнодесни, ксенофобски тенденции. От друга страна, се проявява гетоизацията на други общности. Ако ние тръгнем по линията на етническата и религиозната конфронтация, това означава, че ще влезем в коловоза на „Ислямска държава”. Тя се стреми да конфронтира вътрешно обществата, да пренесе войната в Европа, да всее страх и в крайна сметка да превърне международния тероризъм и радикалния ислям във война между религиите. Ако искаме да търсим трайно и дългосрочно решение, войната с радикалния ислям може да бъде само и единствено в съюз с много широката ислямска общност в целия свят, за да се изолира радикалния ислям, а не той да черпи и да рекрутира непрекъснато нови бойци. И за мен е много важно, че жертвите не бива да се сравняват и не могат да се противопоставят, защото човешкият живот е еднакво ценен и в Брюксел, и в Истанбул, и в Анкара, и в Мали – навсякъде, където имаше атентати през последната седмица. Ние не можем да си позволим дори нашата солидарност допълнително да ни разделя.

Как по-конкретно си представяте да бъде ограничен радикалният ислям?

Естествено, първото е борбата срещу радикалния ислям – там, където той е завоювал своя база. Става дума за Сирия, за Ирак, виждаме подобни тенденции в Либия и в Йемен. Международната общност трябва да разбере, че геополитическото противопоставяне в досегашния му вид – Русия, Европа и Съединените щати, е контрапродуктивно, защото общият враг е един и той е много по-страшен. Второ, разбира се, е какво да се прави оттук нататък – и това вече е процес, който не може да се реши за един или два дни – ние тепърва имаме да решаваме как човечеството ще живее заедно. Като за целта е необходимо вече да се търси решение на проблеми като бедност, безработица, като пандемии и всичко друго, което да позволи на света да намери нов баланс. Балансът е нарушен, нарушена е стабилността.

Според Вас адекватна ли беше реакцията на българския министър-председател Бойко Борисов относно случилото се в Брюксел? Нелепо прозвуча изказването му, че „не е честно” джихадистите да нанасят удар върху Европа и че „няма как да интегрираме терористите”…

Бих казал, че проблемът не е национален. Той, наистина, е глобален. От тази гледна точка, затварянето на национални граници, изграждането на стени не решава проблема. Всичко това, което особено централноевропейските страни предлагат по проблемите на бежанците, не е решаване, а е прехвърляне на проблема. Това е израз на своеобразен щраусов синдром. Ние не можем да си заровим главата в пясъка, защото проблемите няма да ни отминат. Тоест тук трябва да се търсят общите решения и те са дългосрочни.

Има ли опасност България да бъде засегната от подобна атака? Спомняме си атентатът на летище „Сарафово” в Бургас. Според Вас управляващите способни ли са да гарантират сигурността на българските граждани?

Няма държава, която да е застрахована от подобен атентат. Дори и да беше възможно на всеки гражданин на всяка държава да се аташира по един полицай, това пак не би гарантирало абсолютната сигурност на хората. От тази гледна точка, трябва да се вземат всички мерки, които системите и структурите за сигурност могат да предприемат за опазване на гражданите, но без дългосрочни решения, които да засягат генезиса на проблема, този дамоклев меч винаги ще виси над нас.

Преди няколко години, малко след въпросния атентат в Бургас, в медийното пространство си проправи път един въпрос: „Защо България не знае дали изнася джихадисти?”. Ясно е, че в някои части на страната, особено населени с мюсюлмани, се говори за подклаждане на радикален ислям. Има ли реална опасност България да се превърне в инкубатор за джихадисти?

Реална заплаха съществува и в България, и на Балканите, и в цяла Европа. Както виждаме има няколко десетки хиляди – по официални данни – бойци на „Ислямска държава”, които са европейски граждани. Немалка част от тях са от страните от нашия полуостров. Когато говорим за рекрутирането на бойци от Балканите, те са основно от Босна и Херцеговина, от Косово, частично от Албания и Македония. При това аз бих разграничил процесите – докато за реална индоктринация можем да говорим за бойците, които влизат основно от Босна и Херцеговина, където очевидно войната в постюгославското пространство създаде възможност да се генерират такива радикални, джихадистки тенденции, то за останалите страни – Косово, Албания, Македония, аз бих говорил по-скоро за наемници.

А когато се върнем към България, към Балканите, тук също трябва да се направи едно разграничение с мюсюлманските общности на Балканите и в Западна Европа. На Балканите мюсюлманските общности са традиционни, те са тук от векове. Има вече установени отношения вътре в общностите, вътре в държавите, между мюсюлмани и християни и този радикализъм липсва. Докато в Западна Европа това са нови общности, които тепърва изграждат вътрешно отношенията си със съответната приемаща държава. И от тази гледна точка – разбира се, опити ще бъдат правени от страна на „Ислямска държава”, но умереният балкански ислям може в известна степен да играе възпираща роля за радикализацията на исляма към Европа.

Ще ви върна на темата за атентатите в Анкара. Как ще коментирате факта, че по време на поредната атака в Турция, Ердоган нареди всички социални мрежи да бъдат блокирани, а по телевизиите да не бъдат излъчвани кадри от нападението?

По-скоро бих поставил това действие в общия процес на пълзящ авторитаризъм в Турция през последните 12 години, откакто Ердоган и неговата партия поеха властта там. Там постепенно се подриват основите на светската държава. Върви се към една пълзяща ислямизация и все по-голяма концентрация на властта в ръцете на Ердоган, респективно ограничаване на демократични права и свободи. Знаем за репресии, включително спрямо политически опоненти, спрямо медии, спрямо представители на системите на следствието и прокуратурата, които се опитаха да възбудят съответните следствия дори спрямо членове на семейството на Ердоган. Тоест това е процес на един все по-нарастващ авторитаризъм в Турция.

Турция в момента буквално осребрява своята геополитическа значимост в Европа. Казвам геополитическа в смисъл, че Турция се разглежда от Европа като своеобразен буфер спрямо преливането на нестабилност от сирийската криза и като препятствие и възможна спирачка за бежанския поток. Съзнавайки това си значение Ердоган се стреми да получи съответните отстъпки от Европа.

Ние, като Европейски съюз, предпочетохме стабилността на Турция по време на изборите миналата година с посещението на канцлера Меркел и спестяването на критиките, с отлагането на доклада на Европейския съюз за състоянието на Турция и също спестяването на критики. Ние предпочетохме стабилността пред демокрацията в Турция. Естествено, сега консумираме това свое решение. От друга страна, Турция е фактор, който е ключов във всички тези процеси и не може да бъде пренебрегван.

Вие коментирахте, че войната на Европа срещу „Ислямска държава” би била по-лесно спечелена в Сирия и Ирак, отколкото в Париж и Брюксел…

Според мен е очевидно – ние, като европейска общност, като НАТО, имаме цялата необходима сила и мощ, за да се разправим с всеки един противник, с всяка една държава. За добро или за зло, сме свидетели на всичко това, което се случва през последните 15 години. С държавната компонента на „Ислямска държава” ние бихме могли да се справим, ако такава изобщо съществува. Дотолкова, доколкото това е свързано с някаква територия, управление и т.н. По-сложно е справянето с ислямската компонента, тоест с радикалния ислям, именно с идеологическата компонента, за която стана дума. Неин носител вече не са държавни институции, а са отделни хора. Затова, когато говорим за „Ислямска държава”, ние говорим, че нейната борба е за хората и тяхното съзнание.

Появиха се мнения, че пред Е вропа вече има 3 алтернативи – да се превърне в сунитски или османски халифат , да се завърне фашизмът в лицето на различни паравоенни формирования или да се тръгне към реална борба с екстремизма , но като тази на Израел, Русия и САЩ…

Очевидно е, че първите два варианта отпадат. Трябва да се води реална борба с екстремизма. Но тук големият проблем е, че Европа не може и да се затвори. Жалкото е, че 16 века след падането на Римската империя ние като че ли не сме измислили нищо по-добро за справянето с подобен тип проблеми от изграждането на стени. Първо, опитът да се изградят стени, да се превърне Европа в обсадена крепост, рано или късно ще превърне нейните граждани в затворници. Второ, бих казал, че крепостта е превзета отвътре. Ние сме едно общество с етическо и религиозно многообразие. Ние не бихме могли да решим проблемите на обществата си, затваряйки се сами вътре в себе си. Тъй че тук отново проблемът опира до ключовия въпрос: Как ние ще живеем заедно оттук нататък като човечество?