Външният натиск над Европа е толкова силен, че няма да позволи създаването на общи сили за сигурност
През изминалата седмица канцлерът Ангела Меркел и Върховният представител на ЕС по въпросите на външните работи Федерика Могерини заговориха за нуждата от създаването на нови сили за отбрана и обща европейска система за сигурност. В сегашната ситуация, когато около Стария континент бушуват локални войни, идеята изглежда приемлива и даже желана от европейските граждани. Още повече за България, след като състоянието на армията ни изисква, дори в мирно време, да търсим съдействието на чужди сили за патрулиране на нашата територия. Въпросът, който много хора си задават, е защо да не се използват досега съществуващите структури на НАТО, а отговорът е свързан с геополитиката. Северноатлантическият пакт е създаден от САЩ, воден от тях и работещ изцяло в тяхна полза. Съответно той защитава изцяло интересите на Вашингтон, а не европейските. Структурите на НАТО дават възможност за поддържане на американски бази и военни контингенти навсякъде из Европа, като същевременно могат да блокират опитите на някои от членовете на организацията да провеждат самостоятелна политика, свързана с отбраната. За съжаление като пример може отново да погледнем към нашата страна, където превъоръжаването на авиацията се бави и спъва, поради факта, че не се поръчват самолети от „подходящия“ производител.
Като система за сигурност НАТО не веднъж е доказал, че не гарантира мира и сътрудничеството, дори сред своите членове. Войната за Кипър между Турция и Гърция през 1974 г. доказва неефктивността на организацията като система за предотвратяване на вътрешни конфликти.
Днес често се забравя и основната причина за създаването на НАТО. Когато договорът за учредяването му е подписан през 1949 г. най-важната цел е противопоставянето на СССР и разпространението на комунизма. Тогава правителството на САЩ използва като модел за военния съюз структурите и устава на създадената година по рано Организация на американските държави. Основната цел на структурата, обединяваща двете Америки, е борбата с комунизма. Днес този член от договора е премахнат, но това ни дава представа за основите, върху които се формира и НАТО. Така, теоретично с разпадането на СССР през 1991 г. би трябвало и Северноатлантическият съюз да престане да съществува, защото основният му идеологически и политически противник е изчезнал. НАТО не само не последва Варшавския договор, а напротив, започна процес на разширяване. Днес той е един от спорните моменти свързани с историята на Европа, защото според част от съветските политици във времето от 1989 до 1991 г. западните им колеги са гарантирали, че в бъдеще няма да се приемат нови членове на алианса.
Безспорно, в момента НАТО е единствено и само проводник на интересите на САЩ в Европа. Този факт е видим за всички, но дори и сега европейските политици не смеят да го заявят откровено. Единствената страна, която някога е реагирала открито, е Франция по време на управлението на Шарл дьо Гол, но през 2009 г. Никола Саркози я върна като „пълноправен член“ в структурите на командването на военния съюз.
За САЩ залогът за съществуването на НАТО е огромен. На първо място това е способът, по който те упражняват военен контрол над цялата европейска територия. Обикновено действията на Вашингтон не отговарят на интересите на европейските държави. За последен път общи действия на организацията видяхме във войната срещу Сърбия през 1999 г. като създадените тогава политически прецеденти със създаването на Косово и до днес блокират включването на държавите от Западните Балкани в Европейския съюз.
Водещ фактор във външната политика на САЩ винаги е била икономическата изгода. Структурите на НАТО гарантират закупуването на огромни количества американско оръжие от европейските държави. Европейските партньори в организацията заплащат за поддържането на американските бази и военни контингенти на територията на континента. За 2015 г. сумата е била около 850 млн. долара, а през следващите се повишава още повече. Така Вашингтон осигурява част от присъствието си в ключов регион, без да натоварва със значителни разходи своя бюджет. Ключов момент в тази политика беше и искането за „плащане за сигурност“, което отправи президентът Тръмп към германския канцлер Ангела Меркел в края на миналия месец, но то беше отказано. Различията във все повече позиции, като например излизането на САЩ от ядрената сделка с Иран и протекционистката политика на Вашингтон, все повече затрудняват диалога. Опитите за намеса в енергийния пазар на Германия и противодействието на строежа на газопровода „Северен поток 2“ също засилват реакциите на Берлин. Явно най-накрая германските политици ще обявят очевидното, че НАТО е преди всичко инструмент за поддържане на напрежението между Европа и Русия. Последните противоречия с Доналд Тръмп и изказването му за „капризната Европа“ още повече ще засилят желанието за еманципация на големите сили в ЕС.
Но проблемите, които стоят пред създаването на европейска армия, не са никак малко и някои от тях вероятно ще блокират целия проект. В изказването си в началото на годината Федерика Могерини, неслучайно говореше за обща система за сигурност, а не за армия. В основата на цялата идея стои Берлин и търси защита на своите интереси, един от които е поддържането на икономиката. В това отношение, въпреки че тежестта по изграждането на първите съединения от бъдещата армия вероятно ще падне върху Германия, тя може и да се окаже в печеливша позиция, като измести САЩ от пазара на военно оборудване в Европа. За момента най-големият производител на оръжие и износител от ЕС е Франция. Това е един от основните препъни камъни в цялата концепция. За да се изгради обща система за сигурност френското и германското правителства трябва да си поделят по някакъв начин тази огромна пазарна ниша. От това зависят хиляди работни места и в двете държави, да не говорим за огромните печалби за собствениците на компаниите във военнопромишления комплекс. Теоретично Европа разполага с възможностите за изграждане и поддържане на армията. Германия, Франция и Италия разполагат с напълно самостоятелни разработки на танкови системи, съответно това са „Леопард“, „Леклерк“ и „Ариете“. Заводи за модернизация и подобрения на съществуващите машини има в Швеция, Испания, Полша, Чехия и дори у нас. Безспорно обаче заинтересовани в икономическо отношение са първите три държави, които ще дадат основата на евентуалното бъдещо ядро на въоръжените сили. Ситуацията във военновъздушните сили е сходна. Там също водещи са германските, френските и италианските компании. На теория, създаването на обща система за сигурност и отбрана би трябвало да включи реципрочно военните комплекси на всички държави членки в ЕС, но проблем ще бъде политическото договаряне на параметрите на участие.
Другият сериозен въпрос е политическото място на въоръжените сили. В момента системата, по която се формират армиите в повечето държави в Европа, е различна. На места се залага на наборната служба, а на други на професионалната армия. От тук се отваря и важният въпрос за използването на войските. Наличието на наемни сили създава възможността за използването им при разрешаване на вътрешни конфликти и превръщането на войските в репресивен апарат. Официалната идея за момента е с проекта да се гарантира външната сигурност на ЕС. Това предполага приемането на обща европейска стратегия, която да очертае противници и заплахи. Дори без особено задълбочаване сега могат да се видят четири такива заплахи. На първо място, това е досегашният противник на НАТО – Русия. За противопоставяне в тази посока ще натискат всичките прибалтийски държави, начело с Полша и вероятно Унгария и Румъния. Икономическите интереси на Германия и Франция, обаче са други.
Отказът от Северноатлантическия пакт ще постави въпроса за отношенията с Великобритания и САЩ. Ако за момента с тях се очертават предимно икономически спорове, едно евентуално противопоставяне ще бъде страшно, с оглед на ядрените възможности на двете страни.
Третата заплаха за Европа може да се очертае с агресивната политика на Турция. По тази тема за момента изглежда има консенсус. Създаването на обща система за сигурност ще изисква отделянето на огромни ресурси за защита на Балканите, които в момента са с най-малки възможности на своята отбрана.
Четвъртият аспект са кризите в Близкия изток и Северна Африка. В момента те генерират миграционна вълна, но са в състояние да прераснат и в пряка военна заплаха, както за Южна Европа, така и за Балканския полуостров.
Изключително неясен и важен въпрос остава структурата на командването, както и включването и подчиняването на военните контингенти от различните страни. Преодоляването на националните различия и историческите противоречия ще бъде изключително трудно. Например, на преден план излиза въпросът за контрола върху ядрения арсенал в Европа. В момента в ЕС само Франция разполага с такъв и едва ли ще се откаже от преимуществата, които той ѝ дава. Политическата съпротива срещу изграждането на атомни оръжия в Германия е толкова силна, че е в състояние да блокира всяко решение на правителствата в Берлин.
Създаването на армия би означавало превръщане на Европейския съюз в една държава, нещо, от което големите играчи в Европа нямат интерес, да не говорим за външни фактори като Вашингтон, Лондон или Москва. Заради това, за момента, темата се използва преди всичко като политически инструмент, който да стряска съюзници и противници и да дава безпочвени надежди на държави като нашата, която самостоятелно се лиши от армия и не може да гарантира суверенитета си. НАТО безспорно изживява криза, но САЩ едва ли ще позволят на Германия да ги измести от Европа. Поради тази причина, дори Северноатлантичския пакт да се разпадне, няма да бъде позволено създаването на европейска армия.