Как пряката демокрация се превърна от рядко използван политически инструмент в любим метод за извиване на ръце

Най-необичайният факт около предстоящото решение за излизането на Великобритания от ЕС – избор, който носи невъобразими последствия и усложнения – е това, че то идва под формата на референдум. А още по-необичайно е, че това е поредното сложно решение, което е поставено директно в ръцете на европейските гласоподаватели. Миналото лято в Гърция се проведе референдум за условията на кредиторите за погасяване на гръцкия дълг. През 2014 г. пък беше референдумът за независимостта на Шотландия. Държави като Дания, Холандия и Ирландия също се допитаха до гражданите си по не толкова първостепенни въпроси като условията за участие в Европол, споразуменията за евроинтеграция и Европейския механизъм за стабилност. Очевидно Европа е в капана на мания по референдумите.

Остава неясно какво точно предизвика този бум на пряка демокрация и какви са гаранциите, че това е здравословно явление. Политиците невинаги са поверявали подобен тип решения в ръцете на избирателите. Допреди около десет години референдуми се организираха по изключение за решаване на вътрешнополитически въпроси – например за одобряване на конституционни промени или за да се прехвърли топката на избирателите по деликатни въпроси, по които не може да се постигне единогласие на ниво правителство. Подлагането на даден въпрос на референдум бе начин да се размие отговорността за отказа от вземане на решение. Темите на допитванията варираха от тривиални до съществени проблеми като карането в дясна лента в Швеция, механизмите за формиране на заплатите в Италия, разрешаването на гей браковете в Ирландия и Хърватия.

Тъкмо обратното, външната политика бе изключителна привилегия на дипломатите и външните министри. Обикновените граждани не бяха смятани за достатъчно компетентни, за да решават въпроси от международен характер . Международните споразумения, за които се водят толкова детайлни преговори, не изискваха народното волеизявление. Известни дипломати като бившия държавен секретар Хенри Кисинджър и американския дипломат Джордж Кенън призоваваха въпросите от външната политика да бъдат разрешавани от „тесен кръг професионалисти“, които знаят кое е в интерес на гражданите.

Въпреки това, днес европейските правителства не се свенят да прехвърлят решенията за външната политика върху гражданите. От 2000 г. в рамките на ЕС са проведени повече от 40 референдума по въпроси от външнополитически характер. За сравнение, през 90-те години е имало само 10 такива допитвания, а през 80-те години – едва 3.

Но какво се е променило оттогава насам? До известна степен обяснението е съвсем просто. Европейските дипломати откриха в референдума удобен инструмент за набиране на преднина пред своите опоненти . С обещанието, че ще дадат на гражданите възможност да одобрят определени споразумения, намериха начин да подобрят позициите си в процеса на преговорите.

Превръщането на референдума в инструмент за извиване на ръце се корени още в самото основаване на ЕС . До онзи момент, причината някоя страна да постави на референдум въпрос, простиращ се отвъд националните граници, бе или защото конституцията го изисква, или защото политическите партии не могат да постигнат решение. Това се промени през 1992 г. Тогава, след като гласоподавателите отхвърлиха Договора от Маастрихт, датското правителство установи, че това може да бъде използвано като политическа тежест в процеса на преговорите . На практика, датчаните принудиха други европейски страни да направят известни отстъпки, за да бъде съхранен проектът за Обединена Европа. Дания искаше да се откаже от единната валута, както и от сътрудничеството в областта на отбраната, вътрешния ред и имиграцията. Заради заплахата от последващ негативен вот и в други европейски държави, Дания получи всичко, което поиска .

Други страни бързо взеха пример от датчаните и на свой ред изровиха позабравените разпоредби за общонародни допитвания, отдавна погребани някъде в конституциите им. Когато през 1993 г. Австрия, Финландия, Норвегия и Швеция стартираха процеса на преговорите за присъединяване към ЕС, те решиха да подложат на референдум ратифицирането на Договора от Маастрихт. Шведите и норвежците успяха да се откажат от общата валута в резултат на заигравката си с допитването до народа, а Финландия и Австрия си извоюваха известни отстъпки даващи им правото на неутралитет по отношение на външнополитическите въпроси.

Референдумът като инструмент за извиване на ръце бе използван и по време на преговорите за обща европейска конституция . Тогавашното испанско правителство се опасяваше, че според новата конституция на ЕС квотата на Испания в Съвета на министрите е твърде малка. Но останалите страни не се трогнаха особено от притесненията на испанците и тогавашният премиер Хосе Мария Аснар изигра коза си. Макар да твърдеше, че е персонално ангажиран с новата европейска конституция, Аснар заяви, че е длъжен да проведе референдум и предупреди, че сънародниците му не се отнасят с особен ентусиазъм към идеята за обща конституция, освен ако няма известни отстъпки. Това беше номер, но тактиката сработи. Аснар успя да спечели повече гласове в Съвета на министрите, конституцията бе одобрена благодарение на подкрепата на повече от 80% от испанците, гласували в референдума през 2005 г. За да не остане по-назад, полският президент Александeр Квашневски прибягна до същата тактика, заплашвайки с референдум, ако Полша също не получи по-голяма квота. Така той получи отстъпките, за които настояваше и реши да не провежда общонародно допитване. Но желанието за печелене на политическа преднина не дава цялостно обяснение за безпрецедентната честота, с която политиците прибягват до референдумите днес. Този бум не може да бъде обяснен, ако първо не вникнем по-дълбоко във фундаменталните промени, които настъпиха в начина на управление на ЕС.

Живеем в епоха, в която на практика почти всички политически въпроси имат проекция в международен план, и това важи с особена сила за Европейския съюз. Въпросите, свързани с проблемите на околната среда, финансите, търговията и сигурността се решават посредством обсъждания между бюрократите и политиците в Брюксел. В същото време, политиците на национално ниво, участващи във все по-голям брой международни обсъждания, продължават да бъдат отговорни пред местните парламенти и гражданите на своите държави, които се чувстват все по-отчуждени от европейската бюрокрация. Освен това, правителствата добре осъзнават, че рискът гласоподавателите да обърнат решението в обратна посока е сравнително малък. Данните показват, че в 73% от референдумите, поставящи на гласуване въпроси, свързани с ЕС, избирателите подкрепят позициите на правителството . Като цяло референдумите се превърнаха в инструмент за получаване на легитимност, печелене на политическа изгода и прехвърляне на политическата отговорност. И така, предложенията за плебисцити идват на рояци и понякога поставят прекалено откровено някои проблеми. Такъв е случаят с решението на унгарския премиер Виктор Орбан да подложи на допитване задължителните европейски квоти за приемане на мигранти . Той постави на принципна основа необходимостта от „подкрепата на хората“, определяйки референдумите като „част от европейските политики“ и призова другите страни-членки да го последват.

В тази ситуация германският канцлер Ангела Меркел премина към „план Б“ – сложна сделка с Турция за намаляване на бежанския поток. Така унгарският политик загърби идеята си за пряко допитване до народа. Ако перифразираме немския поет Фридрих Шилер, „Референдумът изпълни своя дълг и сега е време да си ходи“.

Легитимно ли е използването на пряката демокрация по тактически съображения? И дали тази употреба и дори злоупотреба с референдумите не води до апатия и недоверие? Любопитното е, че проучванията сочат тъкмо обратното. Референдумът за независимостта на Шотландия е един добър пример в тази посока. Годишният обзор на обществените нагласи сред шотландците, показва, че с повдигането на въпроса за референдума там, интересът им към политиката се е повишил. Хората, които споделят, че са силно ангажирани с политическите въпроси са били 32% през 2013 г., а през 2014 г. – 40%. Референдумът превърна Шотландия в най-политически ангажираната част от Обединеното кралство.

Някои политици действат от силно егоистични подбуди и биха използвали плебисцита, като средство за постигане на собствените си интереси, което едва ли е изненадващо. Това е начинът, по който политиката функционира. Апатията сред избирателите намалява, но това е страничен ефект. И каквото и да говорим за резултатите от референдумите, това е един здравословен ефект, който заслужава да бъде приветстван.

И все пак, разумната предпазливост изисква да кажем следното – референдумите не са магически пръчици за решаване на проблеми. А понякога дори самата заплаха от провеждане на общонародно допитване може да се превърне в театрален сюжет. Организирането на референдум за спасителния план за гръцката икономика в последната минута имаше за цел да даде кредит на доверие към премиера Алексис Ципрас. Гласуването се проведе след продължила по-малко от седмица разяснителна кампания и при липса на информация за потенциалните последствия. Гърците казаха „не“ на предложенията на кредиторите, но впоследствие се оказа, че това означава още по-неизгодни условия за спасяване на гръцката икономика.

Ако референдумът изпълнява задачите си по предназначение – а именно да изразява волята на народа, то избирателите трябва да имат достатъчно време да осмислят проблема и да се запознаят с предимствата и недостатъците на гласуването по един или друг начин. Демокрацията, включително и пряката демокрация, е нещо повече от просто гласуване. Тя означава и ползотворни дискусии и дебати.

Холандските гласоподаватели отхвърлиха споразумението за асоцииране на Украйна с ЕС, а сега подготвят петиция за свикване на референдум за споразумението за Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство (ТТИП) между Европа и Съединените щати . Подобно общонародно допитване обаче изисква избирателите да се запознаят с безбройните технически детайли на това извънредно сложно споразумение. Човек само може да се надява, че както гражданите, така и експертите, които трябва да повишат тяхната информираност, ще се докажат като достойни за изпълнението на тази задача. Защото това е въпрос, с който Европа все по-често ще се сблъсква.

Източник: Foreign Policy
Превод: Антоанета Киселинчева