Катастрофата на германска Европа

Идеята за германска Европа вече не е възможна. Тя беше допустима по време на Студената война, когато Западна Германия трябваше да бъде помпана настоятелно, за да бъде антипод на икономическия провал в Източна Германия. Германското превъзходство днес е резултат от многогодишните усилия от страна на САЩ да изковат верен съюзник в противопоставянето на комунистическата система. По онова време този съюзник в никакъв случай не можеше да бъде Франция, която винаги е била своенравна и самостоятелна, а към онзи момент (втората половина на XX век) се изживяваше и като доминиращ културен и икономически фактор, който е конкурент на интересите на САЩ и Великобритания. Най-удобна е Германия. Първо, заради това, че е окупирана от победителите след Втората световна война. Тоест Германия лесно може да бъде насочвана отвън по естествен начин, тъй като е със свален суверенитет. Второ, с появата на Източна Германия задачата да се създаде блясък и могъщество в западната част на германската държава става абсолютно задължителна.

Така Германия се превръща в икономически най-силната държава в Европа, нещо като образец, който има за задача да разгроми отблизо комунистическата илюзия, показвайки на своите сънародници от Източна Германия колко драстична е разликата в животите на една и съща нация, разделена от двете системи.

Европа трябва да се спаси от демоните си. Но знае ли Европа кои са нейните демони? Днешните елити са доста объркани в определянето на заплахите и грешките. Европейският истаблишмънт не желае да се изправи лице в лице с истината и не е способен да признае основната базова грешка на Европа, направена доста отдавна, още след Втората световна война: изборът да се строи обединена Европа под диктата на САЩ извън рамките на нациите и дори срещу нациите. След това целите и програмите на Европа постепенно започват да се изчерпват с догмите на неолиберализма. Както казва французинът Жан-Пиер Шевенман, бивш министър (в различни периоди) на отбраната, на вътрешните работи и на промишлеността: „Те не виждат друга Европа освен тази, построена с помощта на пазара в глобализирания свят под егидата на САЩ. Европейските нации трябва да бъдат отписани от сметките. И днес европейските елити жънат плодовете на своите собствени решения. Във всички европейски страни с изключение на Германия производствената база се разрушава. И всички европейски нации, пак с изключение на Германия, едва се държат на крака, а някои са на границата на разпада... Повечето европейски „национални държави” са се отказали от своя суверенитет и са се лишили от собствени силови инструменти. И вместо да се изградят общоевропейски силови и военни структури, в Европа се установи мощта на САЩ... Така страните от Европа се превърнаха в сенки на самите себе си”. Тази Европа срещу нациите няма никакво бъдеще. Антинационалният европейски модел, поставен в служба на хегемона отвъд Атлантика, не работи. За съжаление обаче брюкселският властови елит толкова се самовлюбва, самоохранява и се самоподхранва ежедневно, че е невъзможно да прогледне и да определи сам себе си като катастрофа, ако няма силов натиск отвън (планиран от САЩ) или от долу нагоре (приложен от народите чрез бунтове). Пълният абсурд, в който е затънал Брюксел, най-ясно се забелязва по отношение на мигрантската вълна (или по-точно война), както и по отношение на новоизбрания американски президент Тръмп. Америка се опитва да излезе от капана на своята имперска изключителност и да признае невъзможността си да управлява целия свят чрез износ на политически инженеринг и наказателни преврати, а в същото това време Европа слабоумно се тревожи и обижда, че нещо в дисциплината, въведена отвън, се променя. Да, променя се. Европа беше ползвана за щатските национални интереси, както американските корпорации наричат своите частно-финансови цели, прикрити зад държавни стратегии. Именно за тези интереси Европа беше превърната в съвкупен проект, в който общият пазар да доминира над националния суверенитет на всяка една от нациите, а едно „агентурно” ръководство да има монопол над законодателната инициатива. Самият Жан Моне, когото наричат „бащата на Европа”, дължи своята кариера на тесните си връзки с англосаксонските финансови кръгове и на отношенията си с американската администрация. Тъй като Жан е роден в областта Коняк в семейството на производители на коняк, още на 18 години е изпратен в САЩ, където да действа за просперитета на френския семеен бизнес, а и не само на своя бизнес, но общо на производителите от областта. Жан е толкова силно впечатлен от САЩ, от мащаба на страната и бизнес климата, от начина, по който са организирани отношенията между различните щати, че още тогава започва да мечтае за обединяване на вечно воюващите европейски нации в един общ съюз на европейски щати, при което водещият мотив да бъде бизнесът. Той е човекът, който предлага на френския министър Робер Шуман да изгради френско-германски съюз във връзка с производството на въглища и стомана. Именно с тази крачка, прошепната от един убеден американофил, започва изграждането на обединена Европа, която в хода на Студената война се оказва един от най-успешните инструменти в противопоставянето на съветския комунистически модел. След края на Студената война обаче същинските (а не формалните) цели на обединението на Европа отпаднаха. Постепенно брюкселска Европа пожела да се превърне от политически инструмент, подпомаган от САЩ, в самостоятелен геополитически фактор. Отначало присъединяването на Източна Европа към ЕС и НАТО беше полезно за окончателното сразяване на Русия, но скоро след това огромното европейско обединение под доминацията на Германия, Франция и Великобритания стана твърде неудобно за хегемониалния статут на САЩ. Франция беше елиминирана със слагането на агентурна слаба управленска „мишка” начело на държавата. Великобритания беше издърпана и нанесе унищожителен удар на ЕС. Остана Германия, която е икономически силна, но няма да е трудно възходът й да бъде преустановен чрез нагнетяване на напрежение по периферията на съюза, чрез разпадането на Европа на няколко скорости и изобщо чрез бламиране на „успешното германско ръководство”.

Германия ще затъва все повече в решаването на неразрешими външнополитически въпроси (които друг ще запалва) като тези с Турция, Русия, Балканите (Македония, Гърция, Албания), Украйна, Вишеградската четворка и прочее, което ще изцеди ресурсите й докрай и ще разклати лидерството й. Например сближаването между Путин и Ердоган е кошмарно за Берлин. В момента напрежението в отношенията Берлин–Анкара е по-силно от всякога и заплашва да създаде големи проблеми по-скоро за Берлин, отколкото за Анкара. Предстоящият референдум на 16 април в Турция, който се очаква да потвърди президентската република, се определя от германското ръководство (което на практика е и европейско ръководство) като затвърждаване на авторитаризма на Ердоган. Берлин се опитва да противодейства на диктаторските амбиции на Ердоган по всевъзможни начини, но за съжаление единственото, което постига като резултат, е политическо безсилие. Тоест на Европа й предстои да се убеди, че Берлин не разполага с този ресурс за влияние, с който си въобразяваше, че разполага, докато САЩ категорично дирижираха политиката на ЕС. Германия отмени редица прояви на турски министри, които трябваше да убеждават турската общност, живееща на германска територия, че е необходимо да гласуват на референдума. В отговор Ердоган реагира остро и обвини германците в „нацистки практики”. На многохиляден митинг в Истанбул той заяви: „Ще вдигна на крак целия свят! Германия, ти не си демократична, твоите днешни действия с нищо не се отличават от времената на нацизма. Вие ни четете лекции за демокрация, а не позволявате на нашите министри да се изказват при вас. Ще говорим за поведението на Германия на международната сцена и ще ви опозорим пред целия свят. Ние не искаме да виждаме повече нацизъм в Германия. Аз ще дойда в Германия, когато поискам, и ако вие не ме пуснете, ще вдигна на крака целия свят!”. Отношенията между двете държави толкова се влошиха, че министърът на външните работи на Германия Зигмар Габриел направи „помирително” изявление, от което става ясно, че репресията и заядливостта на Берлин са преди всичко заради обръщането на Турция към Русия, а не толкова заради безспорния авторитаризъм на Ердоган. Авторитаризмът е само официален мотив за удари срещу турския държавник, но не е основният проблем. Германия счита, че прекалено динамичният диалог между Анкара и Москва може да отклони Турция от сферата на влияние на Запада. А също така да даде ход на оста Русия–Иран–Турция, което окончателно ще разшири и стабилизира влиянието на Русия в Близкия изток. Страни като Холандия, Швейцария, Австрия, където има турски малцинства, последваха примера на Германия и също забраниха агитацията на Ердоган за референдума. Европа винаги е единна, когато не знае какво да прави. Въпреки че забраняват на министрите му да агитират турците в Европа, Ердоган ще проведе своя референдум. По-опасното обаче е, че Турция ще засилва все повече офанзивата си на Балканите и много скоро ще станем свидетели на сериозни проблеми в България. България и Македония ще бъдат употребени в схемите на големите играчи, за да се решават външни за нашата държава интереси. Партия ДОСТ се конструира, за да може „легитимно” и отвътре, през политическата тъкан на България, да се подготви атмосферата за искане за локален референдум за автономия. По своеобразен начин подобен политически ход устройва всички с изключение на България: устройва Европа, която се опитва да докаже, че Ердоган е неоосманист и рекетьор и трябва да бъде отстранен, тъй като разговорът с него отдавна не върви; устройва напълно САЩ, които се движат от същите мотиви и не могат да позволят съюз между Турция и Русия, поради което правят всевъзможни опити за дискредитация на Ердоган, а освен това с любопитство се наслаждават на безсилието на Берлин да обхване процесите в Европа; устройва и самата Русия, за която всяка пукнатина в ЕС е доказателство за несъстоятелността на този съюз, а в случая подобен ход ще означава изключителен скандал на Балканите и повдигане на въпроса за турското членство в НАТО, въпреки че ходовете на Турция ще бъдат „мирни” и „легитимни” и ще се базират на демократичното желание на турското малцинство. Подобен сценарий ще отклони вниманието от случая с Крим и ще докаже, че и в ЕС може да се случват съществени промени, което напълно устройва Русия. Самото повдигане на този въпрос ще създаде паника на Балканите. Дори искането за подобна автономия да не се увенчае с окончателен успех, със сигурност подобен ход ще бъде предприет и използван за взривяване на равновесието на Балканите, откъдето за пореден път ще започне преформатиране на останалата част на света. Просто великите сили винаги използват периферията на Европа за изнасяне на своите конфликти и за решаване на своите геополитически задачи извън териториите си.

Старата поговорка Am deutschen Wesen, die Welt genesen (в по-свободен превод: германският дух ще спаси света) никога не е носила на Германия нищо друго освен неприятности. За пореден път германска Европа е наред да се провали с гръм и трясък. В момента германската политическа върхушка, създадена и инсталирана от предишната американска администрация, се опитва да спаси либералния проект в Европа, считайки че така всъщност се бори за запазването и на настоящата си лидерска позиция в ЕС. Груба грешка. Вместо да се превърне в лидер на промяната, Германия ще бъде пометена от невъзможността да се приспособи към новата действителност. А новата действителност е породена от трансформации в намеренията, политиките и целите на САЩ, Турция, Русия и Китай. Новата действителност идва и от самоосъзнаването на някои европейски страни като Великобритания, Франция, Унгария, Полша, Чехия, Словакия, Гърция. Те не приемат факта, че в ЕС е налице дефицит на демокрация. Геостратегическите разцепления в Евросъюза ще продължат да се засилват, защото те устройват напълно САЩ (тъй като Америка ще се стреми да запази своята доминация дори и при избор на консервативен изолационизъм). Както прогнозира Збигнев Бжежински: „Идеята за Европа като политически и военен гигант се превръща във все по-голяма илюзия”. Тоест, ако обединена Западна Европа беше прекрасно измислено политическо оръжие по време на Студената война, то прибавянето на Източна Европа към това обединение създаде един тромав гигант, който е съюзник на САЩ, но в много случаи е пречка за бързи геостратегически решения. Освен това е налице една съществена и реална заплаха, която от гледна точка на Америка e недопустима и трябва да бъде решително предотвратена. По време на Студената война нямаше никаква опасност Европейската икономическа общност да се договори със Съветска Русия. Днес обаче САЩ полагат непрекъснати усилия, за да възпират Европейския съюз да се договаря за ресурсите и пазарите на Русия. Това е страшно досадно и уморително за САЩ и най-вече създава ситуация на постоянен риск от раждането на евразийска суперобщност (между Европа и Русия, каквато, апропо, Путин отдавна предлага), която при всички случаи ще детронира САЩ от глобалното върховенство. Затова през последните петнайсет години усилията на САЩ са насочени изключително към разпалването на мащабна русофобия в Европа, която напоследък придоби патологични размери и абсурдни измерения. В капана на тази стратегия попадна и Германия, която, поощрявана от САЩ, реши, че има „правилна” концепция за създаването на конфликт в Украйна. Употребена „мъдро” от американските стратези, Германия предложи формално асоцииране на Украйна към и без това силно проблемния ЕС. Това беше и краят на току-що зараждащата се германска геополитическа доктрина. Берлин точно си беше помислил, че може да води самостоятелна политика (своя си) като решаващ фактор в ЕС. В германците дори се усеща един много добре прикрит, но все пак доловим исторически реваншизъм, едно самочувствие от конструирането на поредната германска Европа. Но Германия беше силно подведена от американските пропагандни тези в стил Бжежински, че: ако Украйна е враждебно настроена срещу Русия, но я изпреварва в достъпа си до Запада, то това ще поощри руското движение на запад; но ако Украйна е изолирана от Запада и е все по-доминирана от Русия, то това ще стимулира неразумния избор на Русия в полза на имперското й минало. Тази заблуда относно Украйна (използвана като част от американската стратегия за създаване на русофобска Европа) е една от най-големите грешки на Германия. В момента Берлин не е в състояние да се справи нито с конфликта в Украйна, нито с възраждането на Русия, в което определено има неоимперска нотка. Точно както и по времето на Втората световна война, Германия е силно поощрявана да води конфликтна политика с Русия за сметка на собствените й, а също така и за сметка на европейските интереси. Един от големите проблеми, който разпаря Европа по хоризонтала и отваря разделителна линия между елити и народи, е, че ЕС имаше намерение да бъде един постнационален проект, но се превърна в постдемократичен. Отдавна не става дума за свободна асоциация на народите в ЕС, а за технократска система за вземане на решения и контрол върху отделните държави. Националните парламенти нямат почти никакво поле за самостоятелни маневри. За да защити тази своя стратегия на „абсолютна” власт, брюкселската бюрокрация води война срещу нациите и националното, което е практическият фундамент на демокрацията – нациите гласуват и избират, а не обратното, на нациите да им налагат. В началото на XXI век в Европа се разгръща ужасяваща демонизация на нациите и патриотичния вкус. На патриотичното е нанесена непреодолима щета, то е маргинализирано и обявено за ретроградно и направо „срамно”. Целта е видима – да се установи удобен и неоспорим контрол през ръководството на ЕС (което по своята същност е спусната агентура за влияние на атлантическия фактор) над цяла Европа. Националните власти в различните държави са буквално делегитимирани и отстранени от крайните решения, касаещи живота на населението. Ако някое правителство си позволи да „не е съгласно” с определено решение, налагано от Брюксел, то се подлага на публичен словесен линч и се предприемат стъпки за свалянето му чрез индуциране на недоволство и прилагане на елементи от „цветните” технологии (всичко това, наречено „протести за демократични промени”). Тоест ЕС непрекъснато превръща своя чудесно замислен „федерален” проект за силна Европа в обикновен демонтаж на демокрацията. Това е основната причина, поради която Европа не успява да се превърне в сериозен глобален фактор, а след кризата от 2008 г. започна явно да клони към упадък. Партньорството между Европа и САЩ страда от силна асиметрия. Едната страна – САЩ – налага правила, а другата – Европа – ги приема и изпълнява. Така популярният германски социолог Улрих Бек наричаше Германия „добрият хегемон” на Европа, но Германия е невъзможно да се еманципира от зависимостите от САЩ, освен ако самата Америка не й предостави тази еманципация. Проектът на Меркел предлага обединена Европа при изцяло германски условия под приятелския диктат на САЩ, от който Германия хитроумно понякога за секунда се отскубва (например за Северен поток), но пък полива „грешката” с очакваната доза русофобски наративи и санкции, които имат за цел да демонстрират германската преданост към Америка. Тази двулична формула вече не върви пред американците, които се заеха да намачкат Германия, като й покажат, че е само инструмент в американските геополитически проекти и че всеки опит на Берлин за самостоятелно конструирани решения ще се оказва провал. Засега не е ясно дали Тръмп ще остави Германия без контрол, но по-удачният въпрос е дали Германия, дори и оставена сама на себе си, ще може да се справи със случайно оглавения от нея ЕС, в който всички държави поддържат проблеми на различни скорости и не желаят Германия да им е началник. Преди години Хенри Кисинджър се беше пошегувал: „А на кой телефонен номер отговаря Европа?”, с което искаше да каже, че такова съвкупно политическо понятие няма. Но ето, че от известно време телефонът на Европа е всъщност телефонният номер на Ангела Меркел, която недалновидно се опитва да експортира дисциплина и култура на стабилността в останалата част на Европа. Само че в Европа не живеят само германци. Кредитите за Германия са дългове за други. Затова и Оскар Лафонтен, бивш министър на финансите и председател на Германската социалдемократическа партия, казва: „Германците не са разбрали, че страните от Южна Европа, включително и Франция, потъвайки в блатото на пауперизацията, рано или късно ще дадат отпор на германската хегемония”. Да не говорим, че страни като Великобритания и Франция абсолютно не могат да понесат подобна германска опека. През 1946 г. в Цюрих Уинстън Чърчил призовава Германия и Франция да се примирят и да се създадат съединени щати на Европа. Половин век по-късно обаче Великобритания първа напуска ЕС, оценявайки го като несполучлив. Самата Франция, както казва Шевенман, дълго „гледаше на Европа като на проекта „голяма Франция”, само че това се оказа грешка. Франция и днес продължава да претендира за равенство с Германия, но всъщност отдавна е изхвърлена на втория ред на европейските държави. Това би трябвало да е неприятен факт за Германия, тъй като умаляването на френското самочувствие ще тласне французите към радикално решение, което Марин льо Пен вече предлага: напускане на ЕС. „Не съм уверен, че днешните лидери на Германия все още помнят действията на Робер Шуман, Шарл дьо Гол и нека добавим Франсоа Митеран, който за разлика от Маргарет Тачър през 1989 г. призна закономерния и благотворен характер на германското обединение. Осъзнават ли германските ръководители какви усилия са положили френските политици?! За разлика от личности като Аденауер и Кол, които идваха от пиренейските части на Германия, Ангела Меркел е израсла в ГДР, а през ваканциите е ходила в Чехословакия, затова не е свикнала да гледа в посока на Франция. Това, което свързваше Аденауер с Шуман и Дьо Гол, остана в друга епоха, а за Меркел е и друга вселена. Французите трябва да осъзнаят, че тази Европа, за която те мечтаеха тогава, няма нищо общо с Европа, която имаме днес” – пише откровено Жан-Пиер Шевенман. Всичко, което може да се каже за съвременна Европа, е неоспоримият факт, че европейските нации никъде не са изчезнали, дори по време на глобализацията и неолибералния европейски проект. Остава само да се събудят, един процес, който вече е започнал.