Мащабните терористични актове в Манчестър са поредното страшно потвърждение на това, че „израелизацията” на Европа, тоест превръщане в рутина  на заплахите от терористични атаки, вече е факт.

Великобритания е страна с мощни специални служби и богати традиции в справянето с различни видове екстремисти. И тя обаче е безсилна да гарантира на гражданите си защита от нападенията на терористи. Същото се отнася и за Белгия, Франция или Германия. Не е необходимо да обвиняваме единствено „органите”. Източникът на злото е вътре в самите общества, които структурно не са готови за условията на XXI век. Заличаването на границите и откритостта като главен (или поне деклариран като такъв) принцип на организация на обществото, не издържа на стълкновенията с реалността. Следователно, неизбежни са корективите, които впрочем вече започнаха. Въпросът е, ще има ли от тях резултат? Не си струва да опростяваме картината и да виним за всичко глобализацията, както правят привържениците на протестните партии и движения. Самата глобализация е плод на естественото развитие на западната цивилизация, определяна като експанзивна и месианска.

И, което е още по-важно, корените на днешната ситуация може да открием още в средата на миналото столетие, когато окончателно приключи колониалното устройство на световната периферия. Днес всички бивши колониални империи се сблъскват с терористични и екстремистки заплахи в много по-голяма степен, отколкото страните с друго минало. И нивото на тази опасност не зависи много от характера на бившата империя и формите на раздяла с колониите. Така например общото мнение е, че Великобритания  е успяла мъдро и елегантно да се раздели с предишните си територии, а Франция е оставила крайно лоши спомени с опитите си да запази своите завоевания. Но не можем да кажем, че това е определящо за днешната ситуация. Важно е друго. Взаимното преплитане на метрополиите с тяхната периферия, възникващо в имперските държави, се е запазило, променяйки само съдържанието си. Неспособността на голямо количество страни, получили независимост в средата на ХХ век, да изградят дееспособни, проспериращи държави, стимулира желанието им да прехвърлят отговорността на бившите си стопани и подхранва стремежа им да се преселят в културно-близките им метрополии. Самите метрополии поощряваха тези стремежи, защото икономическия подем на Европа след Втората световна война се нуждаеше от повече работна ръка. Последва възникването на крупни диаспори, което даде импулс за нарастващия приток на емигранти в годините, когато търсенето на работна ръка намаля. В същото време наличието на ясно очертани анклави, населени с хора от други култури, се превърна във фактор от социално-политическото битие на развитите страни. Така, че глобализацията не създаде този феномен, но за сметка на това рязко го катализира.

Провалът в интеграционната политика на емигрантските общности, признат още преди няколко години на висше политическо ниво в Европейския съюз, не предизвика никакви дискусии за възможните алтернативи. Политическите настроения обаче се променят. Расте подкрепата на гласовете за затягане на правилата за прием на мигрантите и условията за тяхното пребиваване. Но на първо място, това става много бавно и постепенно, защото иначе Европа просто не може да работи. И на второ място, тези мерки не решават въпроса с вече заселилите се групи и отношенията между тях. Тоест, ситуацията отдавна е преминала от областта на законово-правната сфера в областта на социално-политическото устройство на обществото, в принципите и приоритетите на неговата организация. Или иначе казано, има нужда от сериозни политически решения. Атмосферата се промени и макар, че популярността на т.нар. крайно десни сили в Европа вече не е във възход, то наложеният от тях дневен ред продължава своето разпространение.

След две седмици има парламентарни избори във Великобритания, обявени от Тереза Мей, с цел тя да получи нужната подкрепа в преговорите по Brexit. Терористичният акт в Манчестър едва ли ще окаже радикално въздействие на гласоподавателите. По-скоро ще укрепи позициите на консерваторите, на които така или иначе им предричат убедителна победа. Тереза Мей си създаде репутацията на твърд политик, докато управляваше Министерството на вътрешните работи, и то именно със своята позиция по отношение на миграцията. Привържениците на Brexit бяха убедени в своята правота още преди една година, противниците му може и да изпитват съмнения, но като цяло въпросът вече е свален от дневния ред. Даже като член  на Евросъюза, Великобритания твърдо отстояваше своето право да взима самостоятелни решения по въпросите за вътрешната си сигурност. А сега, след като се разделя с ЕС, още повече. Но както вече казахме, въпросът не може да се реши само с въвеждане на ограничителни мерки.

Неизбежно ще се наложи в ЕС да започне дискусия за устройството на европейската общност, в смисъл, че е необходим нов модел за управление на многообразието в общността. Тероризмът е само фермент, който ще придаде острота на дискусията, но проблемът е значително по-широк. Глобалният тренд на ресуверенизация и „възстановяване контрола” на националните правителства (основополагащ девиз на Brexit) поставя по-сложния въпрос, какво е суверенитетът днес? Източник на суверенитета след абсолютните монархии е народът. Известно е, че и преди народът е бил социално фрагментиран, но културно е бил еднороден. Сега обаче това не е така. Различните културни елементи от народа претендират за еднакви права и възможности. Така, че само със „стъпка надясно” въпросът няма да се реши. Тъканта на обществото невероятно се усложни. Тероризмът е само върха на айсберга. Под водата са скрити проблемите, от решаването или нерешаването на които, зависи бъдещото устройство на света.

 

Автор: Фьодор Лукянов

Източник: Российская газета