Наскоро Европарламентът излезе с две забележителни инициативи. Първата от тях получи подкрепа. Става дума за идеята да бъде създадена обединена европейска армия, а парламентаристите от Франция, Германия, Италия и Люксембург излязоха и с инициативата да се създаде федерация в рамките на стара Европа. Паралелно с това Брюксел заяви намерението си да поиска от Великобритания, която напусна ЕС, 60 милиарда евро. С други думи, свидетели сме на призиви, едновременно „да се сплотят редиците” и опит да се накажат „дезертьорите”. При това, тези призиви се предприемат на своеобразен фон. Германия потвърди намерението си да увеличи своите военни разходи до 2% от БВП (практически двойно на сегашните). Естествено, Берлин старателно отрича факта, че прави това под натиска на Вашингтон, който призова за действие всички страни-членки на алианса. Това е така, защото за Германия увеличаването на военните разходи е безболезнено на фона на рекордния бюджетен профицит. Обаче потъналите в рецесия и дългови кризи икономики на Южна Европа имат сериозен проблем с подобно решение за военни разходи, което определено не увеличава авторитета на европейските и трансатлантически структури. Създаването на европейска система за сигурност (включително и „евроармия”) фактически се явява алтернатива на неприемливия ръст на военните разходи. На свой ред, идеята за „федерация”, лансирана от Берлин, всъщност е потвърждение на третата от петте възможности за развитие на ЕС, очертани от Юнкер. Тоест Европа на „няколко скорости”, като всяка държава преценява в коя от общите политики на ЕС да участва. Впрочем, тази възможност също не е новост. През 2011 г. френският президент Никола Саркози за първи път официално прогнозира неизбежността на преминаването на Европа на две скорости – по-дълбоко интегрирана и по-конфедеративна. Нюансът е в това, че до неотдавна тази концепция се считаше за „еретична” и се посрещаше на нож от Брюксел и Берлин, които я считаха за нежелание на „латентните евроскептици” да субсидират все по-разрастващата се периферия. С други думи, плановете за построяването на свръхдържава от Атлантика до Урал бяха отложени за неопределен срок от време. На второ място, идеята за „федерализма” разцъфтя на фона на нарастващия евроскептицизъм. Най-силно тази идея се проявява във Франция и Италия. Така за пръв път броят на евроскептиците превиши половината от населението в Евросъюза. Марин льо Пен заяви: „Евросъюзът е мъртъв, но още не знае това. Той се провали във всички направления. В икономическо (слаб ръст), в социално (ръст на бедността и висока безработица), в сигурността (ЕС не е в състояние да защити своите граници и да осигури защита на страните от ислямския тероризъм). Ако експериментът вече е довел до този провал, той трябва да бъде приключен.” Льо Пен може и да не стане президент, но без съмнение има високо ниво на подкрепа. Тоест свидетели сме на паниката на европейските елити, превърнали се внезапно от господари на положението в колекция от най-впечатляващи неудачници. Практически елитите са заплашени от почти тектоничен по мащабите си трус. От една страна, заплашителен ръст на евроскептицизма на Стария континент, а от друга, изненадващо специфичните позиции на съюзниците от отвъд Атлантика. Мартин Шулц, който е основен конкурент на Ангела Меркел в предстоящите избори и лидер на Социалдемократическата партия на Германия, обвини администрацията на Тръмп в „атака срещу Европа”. В допълнение той каза: „Очевидно е, че има намерения Евросъюзът да бъде разцепен. За нас това означава, че има стремеж най-големият вътрешен пазар да бъде разрушен.” Това не е предположение от страна на Шулц, а само констатиране на факти. Одобрителното отношение на Тръмп към излизането на Великобритания от ЕС и към идеолога на Brexit Найджъл Фараж са само върха на айсберга и са отражение на общите възгледи на вашингтонската команда. Засега вицепрезидентът на САЩ Майкъл Пенс, който е външен за екипа на Тръмп, демонстрира привързаност към традиционните трансатлантически ценности. Но вътрешният кръг на президента излъчва принципно други сигнали. Така например, седмица преди визитата на Пенс в Мюнхен старши-съветникът на Тръмп Стивън Банън на среща с посланика на Германия в САЩ Питер Витиг изложи меко казано една значително по-различна от „мюнхенската” позиция. Според източник на Reuters, сегашната вашингтонска администрация счита ЕС за „вредна конструкция”. САЩ не разглеждат ЕС в качеството му на необходим елемент за европейската сигурност. Това предполага, че Германия трябва да се подготви за прояви на „политическа враждебност” към ЕС от страна на САЩ. Белият дом предпочита да изгражда отношения с европейските страни на двустранна основа, без посредничеството на Брюксел. Конкретните причини за подобен подход бяха формулирани от директора на Националния съвет за търговия Питър Наваро. Според него, еврото се е превърнало в „скритата немска марка”, като при това „Германия занижава умишлено курса на еврото, за да получи преимущество над търговските си партньори”. Освен това, германското ръководство умишлено възпрепятства възможностите за сделки между САЩ и страните от ЕС. Тезисите на Наваро са отражение на доста своеобразната ситуация в търговията между САЩ и ЕС. Така например, за периода от 2008 - 2015 г. експортът в ЕС от страна на САЩ бележи понижение от 275,7 млрд. долара на 273,6 млрд. долара. В същото време, обаче, дефицитът на САЩ в търговията с ЕС рязко нараства от 101,3 млрд. долара на 161,7 млрд. долара. А натрупаният дефицит в търговското салдо на САЩ за този период възлиза на 925 млрд. долара. За сравнение, през същия период експортът на САЩ за страните от НАФТА, Мексико и Канада е нараснал почти със 100 млрд. долара, достигайки 516,4 млрд. долара, което е почти два пъти повече от експорта към ЕС. Тоест търговията с Евросъюза в сегашния формат е неизгодна за САЩ, въпреки че обективно погледнато американската икономика е значително по-конкурентоспособна от европейската. Производствените разходи в САЩ са значително по-ниски от тези в Германия. Използваната от индустрията в САЩ енергия е много по-евтина от тази в страната на „зелените”. В селското стопанство разривът в ефективността е драстичен. Американският аграрен сектор е значително по-технологичен, а средният размер на агрофирмите в САЩ е 13 пъти по-голям от този в Европа (съответно 170 хектара към 13). За обработката на 1000 хектара селскостопанска земя в САЩ са необходими 6 работника, а в Евросъюза – 57. Въпреки тези показатели, трансатлантическата търговия е много по-изгодна за ЕС и даже шистовият бум не успя да промени тенденцията към бързо нарастване на търговския дисбаланс. Къде е причината за това? Една, макар и не основна, причина са бариерите в търговията между партньорите. Средната митническа ставка за вноса на европейски стоки е 3,5%, а за американските в ЕС е 5,2%, като за селскостопанската продукция разликата е почти двойна (съответно 7 и 13%). Примерно, такава е ситуацията и с автомобилите. От друга страна, митата са по-малкото препятствие пред вноса в ЕС, отколкото нетарифните бариери. Такива, каквито са хипертрофираните изисквания за екология и дребнавите регулации и стандарти, за въвеждането на които Брюксел има напълно рационален, финансов подтекст. Още една сериозна причина е, че ЕС действително девалвира еврото много повече от допустимото спрямо долара. Споразумението TTIP, което се опита да прокара Обама, предвиждаше радикална промяна на баланса за сметка на зануляване на митническите ставки и сваляне на нетарифните бариери по образец на НАФТА. Това обаче предизвика сериозна опозиция в Европа и не беше подписано. Реално погледнато, ЕС не може да се конкурира със САЩ при равни други условия. Мексико е жив пример за това в какво се обръща „справедливият” стокообмен със САЩ за икономически по-неконкурентоспособния партньор. В заключение, Брюксел практически предлага Вашингтон да субсидира ЕС, като поеме 70% от разходите за издръжката на НАТО, и според леко завоалираното изказване на Шулц, да не се намесва във вътрешните работи на ЕС. Иначе казано, Берлин и Брюксел успяха да направят невъзможното. Те надминаха по наглост Вашингтон. При сегашната ситуация администрацията на Тръмп явно не вижда причини за благотворителност. Западна Европа беше под покровителството на САЩ и американската роля в следвоенния подем на европейските страни беше значителна. Но Америка правеше това не от абстрактна любов към демокрацията. Още през втората половина на 40-те години САЩ стигнаха до извода, че много по-слабият икономически СССР ще загуби играта в противопоставянето, но ако Москва установи контрол над Западна Европа, това ще я превърне в реална екзистенциална заплаха. Повече от половината от световното промишлено производство беше съсредоточено в САЩ и това им позволяваше подобна проява на „благотворителност”. След това в периферията на Съветския блок започна епохата на „плана Маршал” и дължащите се на него „икономически чудеса”. Рухването на СССР превърна ЕС в инструмент за по-нататъшна американска експанзия, подкрепена от ниското ниво на конкуренция на суровинните и стоковите пазари. Обаче времената се променят. Днес Европа е конкурент за САЩ и пасивен консуматор на сигурност. Като цяло настроенията във Вашингтон са такива, че даже Федерика Могерини след посещението си в САЩ прогнозира загубата на американското лидерство. След нейното връщане последва „автотренинг” на тема, „несъкрушимостта на Евросъюза”, който е „по-здрав от всякога”. Вашингтон продължава да оказва натиск за увеличаване на европейските военни разходи, което само по-себе си ще предизвика сериозни проблеми в ЕС. Но това не е единствената му цел. За да отстрани търговските дисбаланси е необходимо или да получи свободен достъп до европейския пазар, или да защити собствения си. Отказът от политиката на слабото евро би решило и двата проблема. Но това е равносилно на директно изземване от икономиката на Евросъюза на 150 млрд. долара, придружено със съответните негативни последствия за субсидираната периферия. А в периферията антибрюкселските настроения нарастват. Към Унгария, която постоянно създава главоболия, в последно време се присъедини и Полша. От гледна точка пък на проблемните икономики от юга, на тях и в момента еврото им се струва доста надценено. Тоест подобен вариант на засилване на еврото може да предизвика разпадане на Еврозоната, подложена и без това на засилени атаки от евроскептиците, нагледен пример за което е и традиционният съюзник на САЩ Холандия. Обективно погледнато, деструкцията на Еврозоната и ЕС като цяло е изгодно за Вашингтон. Днес той е принуден да сътрудничи с един европейски икономически блок, чийто БВП е малко по-висок от американския, а еврото се явява конкурент на долара в качеството си на глобална резервна валута и средство за разплащане. В същото време, няма отделно взета европейска страна съпоставима със САЩ, което открива възможността за изгодни споразумения. Освен това, нито една национална европейска валута не може да конкурира долара поради несъпоставимост на икономическата мощ. В заключение може да се каже, че дилемата пред Брюксел и на първо място пред доминиращия Берлин в ЕС, е проста. Или отстъпват част от „окупирания” от германците европейски пазар на САЩ и превръщат „четвъртия райх” в забележимо по-безобидна структура, или започват свободно плаване. Привържениците на последния подход доминират във Франция и почти отсъстват в Германия. Администрацията на Меркел видимо е склонна на частични отстъпки. Вероятно рано или късно ще бъде намерен компромис, но той ще струва на ЕС толкова скъпо, че само ще засили скепсиса към Брюксел. Видимо Евросъюзът не го очакват добри времена. Що се отнася до Русия, то събитията от последните години достатъчно ясно показаха ефимерността на проевропейските илюзии на Кремъл и крайно необоснованите симпатии към Берлин. Трябва да напомним, че още в средата на 2000 г. еврокомисарите в интервюта за руски медии сериозно говореха, че Русия трябва да бъде приета в Евросъюза на части. С други думи, идеята за разчленяването на Русия беше заявена напълно открито. Десетилетие по-късно Брюксел и Берлин все още явно не виждат други варианти на взаимодействие с Москва, освен на полуколониална основа. За това естествено има обективни причини. Пълноценната реиндустриализация на Руската федерация означава за Евросъюза, и на първо място за Германия, загуба на значителна част от суровинната руска база. Тази дилема съществува от векове и практически е неразрешима. Вероятността от превръщането на ЕС в пълноценен конкурент на САЩ е много малка. С други думи, колкото по-рехава и недееспособна общност съществува на запад от Брест, толкова по-добре.
Автор: Экономическая редакция EADaily
Източник:eadaily.com