Тъй като ежеминутно сме атакувани от всевъзможни злободневности, невинаги успяваме да разчетем глобалните промени, които оформят нашия свят. А това знание е крайно необходимо, ако искаме да разберем защо се случва едно или друго нещо. Една от най-знаменателните промени днес е свързана с все по-силното изхабяване на евроатлантическия либерален модел и със засилването на евразийското начало. След края на Студената война изглеждаше, че оттук-насетне не може да има нищо друго освен един стопроцентов нерушим евроатлантизъм. Мъдрите експерти ни обясняваха, че най-естественото нещо на света е евроатлантическият флаг победоносно да се развява както над небостъргачите в Ню Йорк, така и над лепените с кал колиби в Уганда. Само дето тази илюзия се оказа по-краткотрайна дори от комунистическата. Световната финансово-икономическа криза от 2008 г. взриви вярата в непогрешимия пазар, както и представата, че държавата трябва да има само символични функции. Десет години по-късно окончателно е разрушено и схващането за еднополярния свят и вечната американска хегемония в него. При това основна роля за това разрушаване изиграха обикновените американци. Избирайки за президент Доналд Тръмп, те показаха, че не искат повече страната им да хаби време и ресурси в търсене на някакво имагинерно световно господство, а предпочитат тя да се състеродоточи върху собствените си, съвсем не малко на брой, проблеми. Съвсем отделен е въпросът дали настоящият американски президент ще изпълни това или и той като предходниците си ще бъде само маша на хемегонистите във Вашингтон. Каквото и да стане обаче, тенденцията вече е ясна. Евроатлантизмът, който всъщност е фасадното, политкоректно име на американския хегемонизъм, е в отстъпление. Има други държави, без чието съгласие вече не може да бъде решен нито един глобален казус. Русия и Китай са страните, които в най-голяма степен олицетворяват преместването на центъра на тежестта в световната политика към евразийското пространство. Китайската икономика, напук на всички песимистични прогнози от толкова години, продължава да се развива с бясно темпо. Китайските инвестиции заливат целия свят. Китайският модел, в който основна роля играе държавата, а не пазарът, се оказа много по-успешен в икономически аспект, отколкото традиционните евроатлантически либерални практики. От своя страна Русия, където либералното безвремие от времето на Елцин беше окончателно отхвърлено, също показа, че когато държавните структури действат активно, това е от полза за всички. Държавата си върна централната геостратегическа роля, а икономиката, макар и не в блестящо състояние, е несравнимо по-добре от времето, когато в Кремъл господстваха либералните ученици на Милтън Фридман. Държави като Турция и Иран също отправят успешни предизвикателства към задъхващия се евроатлантизъм. Можем да критикуваме до утре турския президент Ердоган, но е неоспорим факт, че по време на неговото управление Турция се превърна от послушен западен сателит в държава със собствена автономна политика. Иран пък устоя на дългогодишните санкции и става все по-незаобиколим фактор в региона си. Именно Техеран заедно с Москва преобърнаха хода на гражданската война в Сирия и напълно естествено претендират да имат главната дума при оформянето на новия Близък изток. Докато Китай, Русия, Турция, Иран увеличават влиянието си, старите евроатлантически сили отдавна са загубили блясъка си. Вижте само с какво се занимават и как изглеждат лидерите им. Тереза Мей окончателно затъна в тресавището на примитивната русофобия. Ангела Меркел изглежда изтощена още преди да е заработило на пълни обороти съставеното с толкова компромиси германско правителстно. На умората й най-вече се радва Еманюел Макрон, на когото много му се иска да е новият господар на Европа. Само дето заради хиперактивността си  прилича повече на карикатура на Саркози, вместо на държавник от калибъра на Дьо Гол. Доналд Тръмп пък е зает основно с това да доказва, че не е марионетка на Путин и едва ли ще му остане време да направи „Америка отново велика“. Като цяло евроатлантизмът скърца и издава болезнени звуци, подобно на Съветския съюз в годините на късната перестройка. Финалът вече сме го виждали.