В средата на XX век в Близкия изток се случват две чудеса – възраждането на еврейската държава и възраждането на иврита. И за държавата, и за езика се е смятало, че веднъж изчезнали, никога не могат да бъдат възстановени. Действителността обаче опровергава здравия разум. Как се стига до двете чудеса и защо те са неразривно свързани?
Многоезичието е естественото състояние на еврейския народ по време на хилядолетната му история. И в случая не става дума за това, че евреите обичат да учат езици. Факт е, че те по принцип обичат да учат, ама не това е основното. Били са принудени да бъдат мултилингвисти, за да имат що-годе нормален живот. В продължение на много векове този народ няма своя земя, а е разселен из всички континенти. Евреите постоянно се местят от една държава в друга, а във времето, когато не се местят, не забравят, че вероятно скоро ще им се наложи да го направят. И покрай всичко останало учат езици. Най-различни. Защото само Йехова знае накъде ще им се наложи да поемат след поредния лош за тях завой на съдбата. Ето какво пише по този повод израелският писател Амос Оз в книгата си „История за любов и мрак” (най-хубавата му впрочем): „Баща ми четеше на 16 или 17 езика и говореше на 11 (всички – с руски акцент). Майка ми говореше на 4 или 5 езика и четеше на 7 или 8. Когато не искаха да ги разбирам, си говореха на руски или на полски. (Те често не искаха да ги разбирам.) Стъпвайки на представите си за културните ценности, четяха книги основно на немски и английски и вероятно са сънували на идиш. Мен обаче ме учиха само на иврит. Може би са се опасявали, че знаенето на езици ще ме направи беззащитен пред съблазните на Европа – толкова великолепна и толкова убийствено опасна”. Факт е, че първото поколение евреи, които започват масово да пристигат в Светите земи (тогава това място се е наричало Палестина, а така също и Ерец Израел – израелска земя) в края на XIX и началото на XX век, са многоезични. Обикновено говорят от пет до седем езика, а в отделни случаи и над десет. Стандартният набор говорими езици включва идиш, иврит, полски, руски, немски, евентуално френски, както и новия световен език – английския. Тези, които са посещавали йешива (религиозно еврейско училище), могат да четат на арамейски. Тези, завършили класически гимназии, знаят древногръцки и латински. Важно е да се отбележи, че мултилингвизмът важи не само за интелектуалците. Средностатистическият еврейски дядо в Ню Йорк, Санкт Петербург или Тел Авив знае най-малкото идиш, както и немски, руски, полски, английски. Едва ли има разумен човек, който би седнал да оспорва полезността от знаенето на различни езици. Само че, когато стигаме до еврейски случай, нещата никога не са толкова прости, колкото изглеждат на пръв поглед.
Раждането на ционизма, идеологията, според която евреите трябва да възстановят своята държавност, поставя страшно много въпроси.
Най-важните от тях са тези за конкретното географско място, където да бъде възстановена еврейската държава, както и за общия език, който да бъде говорен там. Да, прекрасно е, че евреите говорят на много езици. Но нима е възможно да има държава, където всеки да си говори на какъвто език му хрумне? За да има чувство за общност, трябва да има не само една обща територия, трябва да има и един официален език. И тук въпросът става изключително сложен. Кой точно да бъде този език, който да е общ за евреите от Източна и Западна Европа, от Америка, Африка и Азия? В края на XIX век един от най-разпространените еврейски езици е идиш. Този език възниква и се развива в периода X-XV век в средите на евреите, живеещи в Централна и Източна Европа. Идиш се оформя върху основата на среднонемските диалекти, славянските езици, както и свещените иврит и арамейски. Когато се ражда ционизмът, изглежда, че именно това е езикът, който биха могли да използват гражданите на бъдещата еврейска държава. Все пак в края на XIX век на него говорят приблизително 11 милиона евреи по целия свят. Само че тук се явява един проблем, който с течение на времето става все по-непреодолим. Евреите, които мечтаят за възстановяването на своята държава, искат тя да бъде абсолютно различна от всичко, с което са свикнали. Евреинът в Ерец Израел не бива да има нищо общо със своите предци, които са живеели в изгнание. „Старите” евреи са живеели в постоянно съобразяване с желанията на силните на деня и в постоянен страх за живота си. Те са обитавали нехигиенични и тесни пространства. Занимавали са се основно с търговия, лихварство и всякакви други неособено престижни занимания. Говорили са на идиш. “Новите” евреи трябва да са техен антипод. Трябва да са силни, здрави и независими. Да са в състояние да отстояват свободата си. Да могат да опазват себе си, близките си и сънародниците си. Да са строители, земеделци, откриватели. И в никакъв случай не бива да говорят на идиш, този „преиначен немски” език, станал символ на страхливото и жалко съществувание в изгнание. Такива са, най-общо казано, вижданията на най-запалените ционисти. И ако сред тях цари сравнително единодушие по темата, че във възстановената еврейска държава не бива да се говори на идиш, въпросът за това кой да бъде официалният език се превръща в източник на ожесточени спорове. Самият създател на модерния ционизъм Теодор Херцел смята, че официалният език в новата държава трябва да бъде немският. Това е езикът на най-извисения в културно отношение народ, а и езикът, на който говорят постигналите големи успехи евреи. В крайна сметка идеята не се приема. Повечето от останалите ционистки лидери решават, че не е нормално народ, който тепърва ще се бори за възстановяването на държавата си, да ползва чужд език. Ето така, лека-полека, започва да си пробива път концепцията, че единственият език, който може да служи като спойка на новата нация, е иврит. Да, това е древен език. На него е написан Танах (Старият завет, т.е. еврейската Библия). Само че за разлика от други древни езици, като латинския и старогръцкия, ивритът никога не е преставал да се ползва от неговите носители. След като Древна Гърция и Древен Рим отиват в небитието, същото се случва и с езиците им. Латинският и старогръцкият остават достояние само на една изключително тънка прослойка от учени хора. С течение на вековете повечето от тях също изоставят тези езици и единствените, които ги знаят, са класическите филолози. Ситуацията с иврита е съвършено различна. През цялата история на изгнанието на евреите – от прогонването им от Ерец Израел през 70 г. до възстановяването на държавата им през 1948 г. – те не престават да четат и пишат на него. На него са създадени огромна литература, включваща религиозни и научни съчинения, художествена проза, стихове, поезия. Освен това в редица държави евреите постоянно пишат писма и документи на иврит. През XII-XII век в Англия именно на този език се съставят разписките за дълговете, които се дават на неевреите. Ивритът се използва и в устното общуване. Евреи, живеещи в различни държави, говорят на него, ако нямат друг общ език. Силно ортодоксалните юдеи в събота говорят само на иврит. Този език има и едно основно предимство пред идиш. Представлява живата връзка със Светите земи и с Библията. Той се явява третият, незаменим компонент в светата триада – земя, език, литература. Разбира се, в края на XIX век на всички е ясно, че ивритът има и недостатъци. Той се концентрира върху ограничено количество религиозни теми и игнорира множество други сфери, дори и тези, които са съществували в миналото. Библейският речник е доста стеснен, а литературният език е свързан с жанрове, срещащи се основно в Библията. В резултат на това в иврит липсват най-обикновени думи, свързани с ежедневието. Евреите или не обръщат внимание на конкретните вещи, или използват чужди думи, за да ги назовават. В една многоезична култура това не представлява проблем. При необходимост чуждите думи просто се вмъкват в текста на иврит. Именно така Раши – един от най-значимите средновековни коментатори на Талмуда – вкарва в творбите си редица старофренски думи. Когато обаче става дума за налагането на един език за официален, чуждите заемки не са препоръчителни. Затова и възраждането на иврита като модерен език е съпроводено с къртовски труд по създаването на нови думи, които да отговорят на новите реалности. Основна роля в този процес играе Елиезер Бен-Йехуда (1858-1922). Той се ражда като Елиезер Исак Пърлман в градчето Лужки в Руската империя, днешна Белорусия. Подобно на всички еврейски деца започва да учи иврит от най-ранна възраст. От малък е отличен ученик и може да чете големи части от Тората, Мишна и Талмуд. Записват го в религиозното училище – йешива, за да стане равин. Елиезер обаче се интересува не само от религиозни въпроси. Вълнуват го темите, свързани с еврейското Просвещение – Хаскала, както и всичко останало, което засяга съвременните проблеми на евреите. В крайна смета се оказва, че интересът му към съвременността е несъвместим с традиционното образование в йешивата. Елиезер напуска религиозното училище, а чичо му, при когото младежът живее след смъртта на баща си, го изгонва от къщата си заради „несъобразяване с традиционните юдейски ценности”. Не след дълго Елиезер е приютен в дома на Шломо Йонас, проспериращ и светски настроен бизнесмен. Той е впечатлен от интелектуалните способности на момчето и казва на дъщеря си Дебора да му преподава френски, немски и руски. Съвсем естествено между двамата тийнейджъри пламва любов, която е стопирана, когато Елиезер постъпва в руска гимназия. Завършва я през 1877 г., когато Русия обявява война на Османската империя. Война, която година по-късно води до освобождаването на България. Темата за националното самоопределение е изключително актуална в онзи период. Постоянно се говори за това, че всяка нация има нужда от собствена държава. Елиезер е силно вдъхновен от примера на гърците и италианците, постигнали своята независимост през XIX век. Освобождението на България през 1878 г. също изиграва голяма роля в оформянето на мирогледа му. Той се убеждава, че след като българите и останалите балкански народи са успели да създадат свои държави след дълги години живот под чужда власт, то същото биха могли да направят и евреите. За целта е необходимо да бъдат изпълнени две условия – евреите да се върнат в Ерец Израел и отново да започнат да говорят на иврит. Ето какво пише Елиезер в автобиографията си: “Разбрах, че по същия начин, по който евреите няма да станат нация, освен ако не се върнат в древната си родина, не могат да бъдат и нация, ако не се върнат към езика на своите деди. Като е задължително да го използват не само в молитвите и обучението, но също и във всекидневния живот, по всяко време на деня и нощта. Това беше решителният момент в моя живот, когато осъзнах, че двете основни неща, без които евреите не могат да бъдат нация, са земята и езикът!”. Още през 1878 г. Елиезер решава, че ще се засели в Светите земи. Първо обаче заминава за Париж. Идеята му е да учи медицина, за да бъде полезен на сънародниците си в Ерец Израел. Във френската столица живеят много евреи и Елиезер веднага се включва в техните ожесточени спорове за това необходимо ли е или не да бъде възстановена независимата еврейска държава. Едни смятат, че с окултуряването на нравите и с отпадането на религиозните предразсъдъци евреите ще се чувстват еднакво добре във всички държави и затова не е нужно да си правят собствена. Други, напротив, са убедени, че антисемитизмът никога няма да изчезне и че ако евреите не искат да бъдат изтрити от лицето на земята, трябва да имат своя държава. Елиезер е горещ привърженик на втория подход. През 1879 г. той написва статия по тази тема, озаглавена „Горещият въпрос”, подписва я с името Бен-Йехуда и я праща в „Ха-Магид”, едно от най-популярните еврейски издания в Русия. Там обаче отказват да я публикуват и тогава Бен-Йехуда я дава в изданието на Перец Смоленскин „Ха-шахар”, което излиза във Виена. В тази статия за първи път се повдига въпросът за връзката между еврейското национално възраждане и езика иврит. Уникалността в операцията, която предлага Бен-Йехуда, се състои в това, че във всички предишни подобни случаи разговорният език измества писмения в различните сфери на общуване, докато тотално не го замени. Това, което предлага младият Елиезер, е писменият иврит да замени различните разговорни езици, които евреите използват. Първоначално тази идея не се приема позитивно дори от много от ционистките лидери. Теодор Херцел смята, че и дума не може да става за това иврит да бъде езикът на новата държава, тъй като никой не го разбира. „Кой от нас знае иврит достатъчно, за да си купи билет за влака на него?”, пита създателят на ционизма. Бен-Йехуда обаче е абсолютно убеден в правотата си и никой не може да го разубеди. В предисловието към големия речник на иврит, който съставя години по-късно, той разказва, че за първи път е заговорил на този език в едно парижко кафене на Монмартр. След като се убеждава, че може да говори на него с приятели и познати, той се зарича, че отивайки в Ерец Израел, ще общува само на иврит. През 1881 г. Бен-Йехуда заминава за Йерусалим. На път за там минава през Виена, където има среща с Дебора, любовта си от тийнейджърските години. Тя решава да пътува заедно с него и двамата се женят в Кайро. Когато пристигат в Йерусалим, Елиезер информира младата си съпруга, че от тук нататък двамата ще говорят само на иврит. Когато на следващата година се ражда първият им син, Бен-Йехуда решава, че той трябва да проговори на иврит. Момчето се казва Бен-Цион и по-късно ще стане журналист и активен пропагандатор на ционистката кауза. В своята автобиография Бен-Цион разказва за драстичните мерки, предприети от баща му, за да може детето да проговори на иврит. Когато в дома им идват гости, които не знаят този език, момчето е изпращано да си ляга, за да не слуша чужди езици. Всъщност Бен-Цион проговаря на сравнително късната четиригодишна възраст. Ето как става това. Майка му Дебора не сдържа обещанието си и когато съпругът й не е вкъщи, тя пее песни на детето на родния си руски. Един ден Бен-Йехуда се връща изненадващо рано и заварва жена си да прави това. Веднага й се развиква, а Дебора избухва в сълзи. Шокиран от видяното, синът им произнася първите си изречения на иврит. Фактът, че в къщата вече има дете, засилва необходимостта от създаването на ивритски думи, които да означават и най-тривиалните обекти от ежедневието. Така Бен-Йехуда изковава думи за предмети като кукла, сладолед, сладко, омлет, кърпичка, хавлия, колело. Неговото семейство, в което се говори само иврит, се превръща в жива легенда, която трябва да бъде следвана от всички ционисти. През 1889 г. Елиезер Бен-Йехуда заедно с още няколко съмишленици основават Комитета на езика иврит. Вече след създаването на държавата Израел именно върху основата на тази организация ще възникне Академията по иврит. Комитетът, създаден от Бен-Йехуда, установява единни правила за граматиката и произношението, а така също определя и новите думи, които да влязат в иврит. Един от основните аспекти на работата на комитета е борбата срещу буквалните заемки от чужди езици. Тази тенденция продължава и до днес. Академията по иврит разработва алтернативни варианти на такива приети по целия свят думи, като интернет, блог, флашка, аватар...
Елиезер Бен-Йехуда прекрасно разбира, че ако иска мечтата на живота му да се сбъдне, т.е. иврит да стане не просто официален език на бъдещата еврейска държава, а и езикът, на който всички нейни граждани да общуват свободно, обучението в домашни условия съвсем не е достатъчно. Необходимо е иврит да бъде преподаван във всички училища, където учат еврейски деца. Бен-Йехуда започва преподавателската си дейност още през 1882 г. и за кратко време постига забележителен напредък с учениците си. Само след няколкомесечно обучение те вече са в състояние да говорят свободно на иврит по всички интересуващи ги теми. Стремежът на Бен-Йехуда е да запали както децата, така и родителите им със своите идеи. Още с пристигането си в Йерусалим почва да пише в местните вестници, а през 1884 г. създава първия свой вестник „Ха Цви”. Изданието предизвиква истинска революция в местното вестникарство. За първи път във вестник, списван на иврит, могат да бъдат открити както религиозни, така и всякакви теми, свързани с ежедневието, с вътрешната и международната политика, с прогнозата за времето, с модата. Особено след като синът му се присъединява към изданието, „Ха Цви” започва да използва привличащи вниманието ярки заглавия на ръба на сензационното и скандалното, като по този начин къса решително със законите на журналистиката от старата школа и така става много търсен от читателите. Целта на Бен-Йехуда обаче не е да печели повече пари. За него смисълът в издаването на вестник е да убеждава читателите в правотата на идеята си, че ивритът може да бъде разговорен език. Той използва „Ха Цви” включително и за да измисля и налага нови думи като вестник, редактор, телеграма, абонамент, войник и множество други. В един момент Бен-Йехуда разбира, че е крайно време да се заеме с нещо много по-сериозно, а именно със съставянето на подробен речник на съвременния иврит. Докато говори иврит у дома или с приятелите си, може да използва каквито си иска думи и по какъвто желае начин. Но ако иска всички евреи да общуват на този език, думите трябва да бъдат прецизни и да отговорят на стриктни филологически правила. Така Бен-Йехуда се превръща в лексикограф. Работи с невероятно усърдие, понякога по 18 часа на ден, за да се стигне до неговия 17-томен „Пълен речник на древния и съвременния иврит”. В работата, естествено, се включва и съпругата му, а по-късно и първородният му син. Само че Дебора се разболява от туберкулоза. Предчувствайки неизбежния край и нежелаеща да остави съпруга си сам с пет малки деца, тя пише на сестра си Паула с молба да дойде в Йерусалим и да се омъжи за съпруга й. През 1891 г. Дебора умира, а няколко месеца по-късно сестра й, която е с 16 години по-малка от нея, пристига в Йерусалим. Тя приема ивритското име Хемда и се омъжва за Елиезер. Скоро се превръща в най-ценния му помощник в литературната и политическата дейност. Пише безброй статии за неговите издания, като темите варират от мода и готвене до решаване на любовни проблеми. Бен-Йехуда има не само много съмишленици, но и доста противници, при това сред собствените си сънародници. Още от самото начало на дейността му в Ерец Израел ултраортодоксалните евреи, а в Йерусалим те са много, не приемат виждането му, че иврит може да стане език на ежедневието. За тях това е свещен език, езикът на Тората, и трябва да бъде използван единствено при изучаването на светите текстове. Пък и с годините Бен-Йехуда все повече се отдалечава от религиозните правила на юдаизма, което го прави още по-съмнителен в очите на ортодоксите. Стига се дотам, че те го наклеветяват пред османските власти (до края на Първата световна война Палестина е в състава на Османската империя). Поводът за доноса е статия, написана от тъста на Бен-Йехуда и публикувана в неговия вестник. Доносителите твърдят, че тя е насочена директно срещу властта на султана. Докато тече следствието, Бен-Йехуда е изпратен в затвора. Освободен е след международен натиск и значителни суми пари, дадени на властите. След освобождаването си Бен-Йехуда започва да работи с удвоено усърдие върху речника си. Преглежда хиляди страници древни ръкописи, пътува до Европа и Америка, за да прави лексикографските си справки. Усилията му правят впечатление не само на евреите в Ерец Израел. Той е единственият човек, на когото управата на Нюйоркската обществена библиотека позволява да се труди в отделен кабинет, докато прави изследванията си. Разбира се, индивидуалните усилия на Елиезер Бен-Йехуда колкото и да са титанични не биха били в състояние да превърнат един по същество писмен език в използвано от всички евреи средство за комуникация. Работата е там, че ивритът и новото общество, което евреите изграждат в Ерец Израел още далеч преди официалното обявяване на новата държава, си влияят взаимно. Хората непрекъснато произвеждат нови неща, които имат нужда от обозначаване, а езикът е онази спойка, която ги кара да се чувстват като една нация. Пристигащите в края на XIX и в началото на XX век евреи в Светите земи бързо осъзнават, че ционизмът се нуждае както от огромен труд и смелост, така и от език, който допълнително да ги сплотява. Когато през 1948 г. е обявено официално възстановяванетo на еврейската държава, тя стъпва върху онези структури, които са изградили ционистите в предходните няколко десетилетия. Израел съществува де факто много преди това да стане юридически факт. А подобно съществуване става възможно благодарение на работническото движение в Ерец Израел и неговия нов говорим език – иврит. Още през 1919 г. Берл Кацнелсон, един от основните идеолози на това движение и близък сътрудник на първия израелски премиер Давид Бен Гурион, пише: „Работническото движение в Ерец Израел е част от световното работническо социалистическо движение, което се бори за пълното освобождение на човека от гнета на съществуващата система. Целта на това движение е да възроди израелската нация, която масово се връща в страната си и пуска корени на своята земя, създава своите селища и се превръща в свободна нация, говореща на иврит”. Основен рупор на работническото движение става вестник „Давар”, чийто главен редактор е именно Берл Кацнелсон. Във вестника непрекъснато излизат статии, в които се твърди, че възраждането на Израел е невъзможно без утвърждаването на иврит като основен език.
По време на Първия ционистки конгрес, проведен през 1897 г., никой не говори за социализъм. Повечето от делегатите сигурно биха отхвърлили с възмущение всеки опит за съчетаването на ционизма със социалистическите идеи. Само няколко години по-късно обаче ционистко-социалистическите партии стават неразривна част от движението за еврейско национално възраждане, а през следващите десетилетия работническият ционизъм се превръща в основна политическа сила. Работническото движение има определяща роля както върху характера на ционизма, така и върху новосъздадената държава Израел. Един от създателите на социалистическия ционизъм е Нахим Сиркин, който още в края на XIX век започва яростно да критикува ръководството на Световния ционистки конгрес заради неговия „буржоазен характер”. Сиркин обвинява Херцел и останалите лидери, че си представяли раждането на новата еврейска държави като резултат от паричните дотации на богати евреи. Нищо подобно, казва, той. Еврейската държава може да бъде създадена само в резултат на масова миграция към Светите земи и на упорит труд там. Представите на Нахим Сиркин за бъдещата еврейска държава са силно повлияни от романа на Чернишевски „Какво да се прави” и от идеите на социалиста Шарл Фурие. Земята ще бъде собственост на държавата, а гражданите и селяните ще бъдат организирани в гигантски комуни. Нахим Сиркин не е марксист, но разглежда класовата борба като централна тема в еврейската история, открива я дори в Петокнижието и в Писанията на пророците. Според доктора по философия на Берлинския университет цялата еврейска история представлява низ от постоянни борби на еврейските маси за социализъм. Сериозен опит за съчетаването на марксизма и ционизма прави и Бер Борохов, един от основателите и главните идеолози на Поалей Цион, първата социалистическо-ционистка масова организация. Неговата основна идея е, че социалистите първопроходци трябва с цената на тежък труд да облагородяват все повече и повече земи в Ерец Израел, за да създадат условия за масова еврейска имиграция там. Към подобни схващания се придържат и много от евреите, които се отправят към Светите земи в началото на XX век. Почти никой от тях не е пролетарий. Това са синове и дъщери на ниската средна класа в Русия, Полша и Литва. Много от тях не са навършили още 20 години, но са пълни с ентусиазъм и желание да изградят новото еврейско социалистическо общество. Много от новопристигналите са отгледани в традиционна еврейска среда и говорят много по-добре идиш, отколкото иврит. Затова и езиковата бариера се оказва една от най-големите спънки пред хомогенизирането на еврейската имиграция на новите места. На първите общи събрания се налага да бъде осигуряван превод от иврит на идиш и руски, както и обратното. Йосиф Тръмпелдор, който губи ръката си в Руско-японската война и впоследствие става един от най-активните ционисти, не знае и дума иврит, когато пристига в Яфо. Ето и спомените на Берл Кацнелсон по отношение на новия език: “През първите дни ми беше тежко с иврита. Никога не бях говорил този език. Ивритската реч винаги ми се беше струвала толкова неестествена, че с нежеланието си доставях много тъга на учителя си в Белорусия. Той ми говореше на иврит, а аз му отговарях на идиш, понеже смятах, че ивритът не е разговорен език. След като пристигнах в Ерец Израел, не можех и една нормална фраза да съставя на иврит, а не желаех да говоря на чужди езици. Тогава реших да го науча, а междувременно да не произнеса нито една чужда дума. В продължение на дни не говорех, а ако все пак се налагаше да кажа нещо, отговарях с някой библейски цитат, близък до темата”. Съвсем скоро Берл Кацнелсон ще се превърне в един от най-активните пропагандатори на иврита. А Давид Бен Гурион прави отлично впечатление още с пристигането си, защото на едно от събранията изнася реч на перфектен иврит. В писмо до останалия си в Полша баща той пише следното: “Ето го еврейското възраждане! Ивритски букви на всеки магазин, ивритска реч на улиците и в ресторантите!”. Господството на иврита личи особено силно в Тел Авив. Днешната столица на еврейската държава е основана през 1909 г. като нов квартал на древния Яфо. На иврит името означава „хълм на пролетта”. Макар в началото да е малко селище, твърде скоро Тел Авив се превръща в истински град. Целта на неговите създатели е да го превърнат в образцово място за живеене, което тотално да се отличава от неподредените и мръсни околни арабски селища. „Първият ивритски град” Тел Авив е отрицание както на миналото, така и на арабското настояще, символизирано от съседния Яфо. От самото начало основният език там е иврит. Градският съвет на Тел Авив разпорежда да се садят дървета като знак за връщане към природата, забранява продажбата на алкохолни напитки, организира дежурства по охраната и насаждането в обществото на новия език. Още през 1906 г. Акива Арие Вайс, един от първите пропагандисти на идеята за ивритския град, пише как си представя бъдещото селище: “Длъжни сме бързо да закупим значителен участък земя, на който да построим къщите си. Това ще бъде първият ивритски град, а жителите му ще бъдат стопроцентови евреи. В града ще се говори на иврит, ще се поддържат чистота и ред”. Чистотата, това е основният мотив, който се повтаря в спомените на всички основатели на Тел Авив. Когато през 1906 г. се правят първите събрания, посветени на бъдещото селище, участниците, които идват от най-различни държави, бързо решават, че дискусиите ще се водят само на иврит. Създаването на първия чисто еврейски град в света (след двехилядигодишна пауза) установява териториалната база, върху която ще се развива новият език на евреите. Впоследствие този опит ще бъде повторен от кибуците. През 1912 г. Комитетът за езика иврит изисква от служителите на националната банка и на други институции да говорят само на новия език. Има специални обявления, постановяващи да се говори на иврит, изискването е всички документи да се попълват на иврит, а един от висшите постове се заема от бивш учител по иврит. Изобщо иврит триумфира в целия град. И това се постига само за четири години. В ивритския Тел Авив протича и още един важен процес. Цялото обучение на децата и тийнейджърите се извършва на иврит. Ето какво си спомня американският идишки поет Йехоаш, който със сигурност няма интерес да участва в ивритската пропаганда: “Докато гледах как децата в училище играят футбол, забелязах, че дори и в най-напрегнатите моменти на мача всички те викаха само на иврит. Това за мен беше най-доброто доказателство, че ивритът е проникнал в душите им и е станал органична част от тях”. В началото на XX век именно училището се оформя като главния фактор за възраждането на иврита и затова е съвсем естествено именно между неговите стени да се разгарят истински междуеврейски езикови войни. Ето един пример. Благотворителната еврейска германска организация „Езра” управлява редица училища в Ерец Израел, включително и учителски курсове в Йерусалим. „Езра” счита за своя първостепенна задача да разпространява езиците на европейската култура и най-вече на немския. Постоянното налагане на този език започва да предизвиква противодействие, особено от страна на занимаващите се в учителските курсове. Напрежението достига връхната си точка, когато през 1913 г. „Езра” решава да създаде висша техническа школа в Хайфа и обявява, че цялата преподавателска дейност ще бъде на немски. Обяснението е, че ивритът все още не е достатъчно развит и е неподходящ за преподаването на точни науки. В знак на протест учителите и учениците напускат учебните заведения на „Езра”. Намесва се и Световният ционистки конгрес и в крайна сметка откриването на висша школа, където преподаването да е на немски, се проваля. Напълно естествена е основната роля, която тогавашното еврейско общество в Ерец Израел отделя на образователния процес. Работата е там, че в този период подрастващите поколения, младежите, са най-висшата ценност. Стремежът към разрив с еврейския живот в изгнание е тотален. Мисли се основно за бъдещото и затова най-важни са децата. В началото на XX век това на практика е обществото, в което няма баби и дядовци (те не са пожелали да емигрират и са останали в Европа), а децата имат пълното право да оспорват всяко решение на родителите си. Култът към младостта е изключително силен. Голяма е ролята, която играят в еврейския живот в Ерец Израел, различните младежки групи. Веднага след края на Първата световна война в Светите земи пристигат първите представители на Ашомер Ацаир („Млада стража”). Това е движение, създадено в Галиция, която обхваща територии в днешна Украйна и Полша. Членовете му са силно повлияни от марксистко-ционисткия синтез на Бер Борохов. Те произхождат от семейства на средната класа, но въпреки това са убедени, че възраждането на еврейската държава може да стане само с упорит труд в Ерец Израел. Техни интелектуални вдъхновители са Маркс и Зигмунд Фройд, Фридрих Ницше и Мартин Бубер. Младежите се бунтуват както срещу либералния еврейски елит в Западна Европа, който държи на асимилацията, така и срещу по-изостаналите си сънародници в Източна Европа, които сляпо се придържат към вехтите традиции. Те искат да живеят и да се трудят в колективни стопанства в Ерец Израел, където няма да има собственици и наемни работници, всичко ще бъде общо, а привързаността към колектива ще се цени повече от всичко останало. Членовете на Ашомер Ацаир и изобщо младите хора са сред най-активните работници в кибуците. Тази уникална еврейска форма на колективен живот и работа възниква през първото десетилетие на XX век. Членовете на кибуците не притежават нищо освен личните си вещи, всички печалби на кибуците се събират на едно място и оттам се вземат за нуждите на членовете, включително за храната им и за образованието на децата им. Дегания, първият кибуц, е основан през 1909 г. и за пет години възникват 14 такива комуни. Първото дете, което се ражда в Дегания, е Моше Даян, един от най-изтъкнатите военни и държавници на бъдещата еврейска държава. Той е кръстен на 18-годишния Моше Барски, член на Дегания, който е убит от няколко араби, опитали се да откраднат мулето му. Всъщност колкото повече се увеличава еврейската миграция към Светите земи, толкова повече нараства арабската съпротива. Първоначално арабите нямат нищо против новите заселници. Даже им се радват. Евреите купуват земите, които местните нямат особено желание да обработват, както и продукти от първа необходимост. Само че скоро арабите разбират, че не става дума за обречена инициатива на шепа ексцентрици, а за сериозен процес. Тогава радостта секва, а местното население се настройва все по-враждебно към евреите. Заселниците пък нямат никакво намерение да отстъпват пред арабската агресия. Толкова векове евреите са отстъпвали на всички в Европа и сега изобщо не възнамеряват да правят същото и тук. В кибуците и останалите еврейски селища се организират отряди за самозащита. Освен това е решено колонизирането на земята да бъде поставено на съвсем рационална основа. През 1920 г. е създаден т.нар. Работнически легион. Идеята за неговото създаване принадлежи на Йосиф Тръмпелдор, който загива малко преди това, защитавайки селището Тел Хай от арабски нападатели. Бройката на легиона стига до 700-800 души, които са разпръснати на малки групи из цялата страна. Работниците от легиона, в основната си част млади момчета и момичета, строят пътища, изграждат жилища в Йерусалим, Галилея, Хайфа, поправят автомобили в Беер Шеба. Младежите не получават заплати, всичко, което изкарват, се натрупва в общ фонд, откъдето се задоволяват нуждите им на принципа на пълното равенство. Това са евреи, тотално различни не само от дедите си, но и от собствените си родители. Бащите и майките на много от тях са останали в Източна и Западна Европа и без значение дали са богати или бедни водят съществуване, което са водили предците им столетия преди тях. Новите евреи са съвсем различни. Това не са пресметливи търговци или потънали в талмудически разсъждения побъркани учени. Те обработват земята, строят сгради, а когато се налага, се сражават за новата си родина. Възприемат себе си като авангард, като революционен елит, който трябва да проправи пътя за възстановяването на новата еврейска държава. Младежките движения от този период носят ясния отпечатък на две интелектуални влияния. Едното е свързано с кабалистичните дейности, практикувани от Исак Лурия и неговите последователи в Сафед още от XVI век. Тези кабалисти вярват, че една малка общност от напълно праведни хора е в състояние да избави света от греховете му и да възстанови изначалната космическа хармония. Другото влияние идва от Ленин и неговата представа, че революцията, призвана да установи вечна справедливост на земята, се извършва от малък революционен авангард, който сочи пътя напред. Между другото в началото на своята дейност по възраждането на иврит Елиезер Бен-Йехуда също няма особено много последователи. И въпреки това той нито за секунда не се отказва от идеята си. Продължава да вярва, че нито широко разпространеният по това време идиш, нито някой друг популярен европейски език биха могли да заменят иврит като основно средство за общуване в новото еврейско общество в Ерец Израел. С течение на времето все повече хора започват да споделят тази идея. Темата за езика влиза официално и в програмите на първите партии, възникнали в еврейската общност. Лозунгът на Апоел Ацаир, първата работническа партия в Ерец Израел, е: “Нашият свят се гради върху три неща – еврейската земя, еврейския труд и еврейския език”. Всички вестници и списания, които тази организация издава, са на иврит. Именно ударението върху този език различава Апоел Ацаир от другата лява партия Поалей Цион. Активистите на втората организация продължават да държат на идиш. Всъщност идишът съвсем не е толкова „изостанал” и „несъвършен” език, както обичат да твърдят феновете на иврит. Тъкмо обратното. През първите две-три десетилетия на XX век на идиш се създава уникална проза, както и великолепна модернистична поезия, правят се преводи на най-добрите образци на световната литература. Появяват се учебници, училища и академии, където се разработват правилата на идиш. Идишкият речник се обогатява до неузнаваемост, а езикът става толкова гъвкав, че свободно може да изразява всички оттенъци на импресионистичната проза, експресионистичната поезия и научните изследвания по икономика и лингвистика. Идишът обаче има един основен недостатък. Според представите на евреите заселници в Ерец Израел колкото и добре да е развит, това е езикът на живеещите в изгнание. Той символизира всичко онова, което новите евреи искат да отхвърлят. За да изразят тоталното си неприемане на всичко старо, строителите на бъдещата държава Израел трябва да се откажат и от традиционния език. Понякога този отказ е свързан с мъчителни вътрешни борби. Рахел Кацнелсон, активна деятелка на ционисткото работническо движение, учила история и литература в Санкт Петербург, разказва за преживяванията, които изпитват хората, емоционално свързани с литературата на идиш, но решили да изберат иврит като основно средство за общуване: “Революцията, бунтът на нашето поколение против самите нас – именно това намерихме в ивритската литература. Тя ни върна уважението към самите себе си. Единствено в ивритската литература няма цензура, която се усеща даже и в най-радикалните образци на литературата на идиш... На иврит хората си позволяват да размишляват напълно свободно за еврейския народ”. Подобно разграничение между литературите, писани на двата еврейски езика, прави и Ицхак Табенкин: „Показването на революционната истина на еврейската реалност, от която са отстранени всякакви покривала; сурово, безжалостно, критично и аналитично отношение – на всичко това ни учи ивритската литература. И именно литературата от този период заедно с Библията убеждава хората да емигрират в Ерец Израел”. Ицхак Табенкин е един от най-забележителните лидери на ционисткото работническо движение. 24-годишен пристига в Ерец Израел и веднага се включва в кибуцкото движение. Става една от водещите фигури в кибуца Ейн Харод. Дълбоко повлиян от идеите на Бакунин и Кропоткин, Табенкин се отнася подозрително към всякакви управленски структури. Но в никакъв случай не е либерал или пацифист. Признава нуждата от употреба на сила за постигане на целта. А целта е все по-пълното разрастване на кибуците, така че те да станат преобладаваща форма на съществуване. Това може да стане само с труд. Ежедневен, къртовски, изтощителен труд. И с общи действия, разбира се. По-късно редица изследователи ще кажат, че именно това съчетаване на еврейския национализъм със социалистическите идеи ще придаде така нужната легитимност на ционисткия проект. Младите ционисти завземат Светите земи не със силата на оръжието, а с труда си. Обработвайки земята със собствените си ръце, живеейки при изключително трудни условя, реализирайки един невиждан дотогава социален експеримент, те категорично отхвърлят обвиненията, че просто заграбват някаква територия. И тук езикът отново играе важна роля. Няколко дни преди 1 май 1922 г. млад поет, живеещ в кибуца Ейн Харод, превежда Интернационала на иврит. Ивритският вариант дава важен подтекст на оригинала. Сега вече текстът не е само за бедните и онеправданите, а и за най-потискания народ на земята. Той е за мисията, с която са се натоварили жителите на Ейн Харод: да разрушат стария свят и да изградят нов. Ицхак Табенкин е истинското въплъщение на тази ционистко-социалистическа симбиоза. Вярва в светлото бъдеще, но понеже освен социалист е и евреин, не престава да мисли за опасностите, които дебнат народа му. Двайсет години преди Холокоста той не престава да се опасява, че вероятността да се случи нещо толкова ужасно изобщо не е малка. Единственото спасение той вижда в младите хора и в техния активизъм. Това означава евреите да не изпускат инициативата през цялото време и да завоюват с труда си колкото е възможно по-голямо пространство в Ерец Израел. Но в конкретния еврейски контекст активизмът има и едно по-различно, но не по-малко важно значение. Активизмът е бунтът на новите евреи срещу пасивността на тяхното минало. Това е еврейското въстание срещу традиционната им трагична съдба. Активизмът е съпротивата на еврейския живот срещу еврейската смърт. Колкото повече години минават, толкова повече евреите в Ерец Израел разбират, че активността е единственото средство, за да постигнат голямата цел – възстановяването на своята държава. Още повече че в края на 20-те и особено през 30-те години, те се изправят пред нов противник – арабския национализъм. С течение на времето арабите започват да правят всичко възможно, за да стопират еврейската имиграция в Светите земи, и ако е възможно, да изгонят вече пристигналите. Постоянно пишат петиции до британските власти (в периода между двете световни войни тази територия се управлява от Великобритания), а в останалото време организират бунтове и терористични актове срещу евреите. Те, естествено, им отвръщат по същия начин. Създадената през 1920 г. еврейска организация за самозащита Хагана придобива все по-голямо значение. Ако в началото на 20-те години това все още са разпокъсани отряди за защита на кибуците, в края на 30-те Хагана представлява истинска нелегална армия с хиляди членове и още повече резервисти. Само че за да бъде успешна борбата, са необходими не само оръжия и пари. Необходим е исторически пример, нещо, случило се в далечното минало, което да е в състояние да вдъхнови днешните хора. В такъв символ се превръща крепостта Масада. Между 36 и 30 г. пр.н.е. еврейският цар Ирод превръща съществуващото в тази местност укрепление в непристъпна крепост. Когато през 66 г. от н.е. избухва прословутото въстание на евреите срещу римските окупатори, Масада е първата крепост, която бунтовниците завземат. През 70 г. въстанието е смазано окончателно, римляните завладяват Йерусалим и унищожават Втория храм. През следващите три години Масада е единственото укрепено място, което се съпротивлява на римската мощ. През пролетта на 73 г. обаче защитниците й вече са безкрайно изтощени и се очаква всеки момент римляните да сломят съпротивата им. Малко преди това да се случи, всички 960 бойци, жени и деца извършват колективно самоубийство, за да не попаднат в ръцете на врага. Когато римляните влизат в крепостта, откриват само трупове. През следващите векове колективната еврейска памет изтласква Масада в своето несъзнавано. Тя е пълно отрицание на съществуването на евреите в изгнание. За тях основният принцип е оцеляване на всяка цена, докато случаят Масада материализира схващането, че е по-добре да загинеш, отколкото да живееш като роб. С възраждането на еврейския национализъм се възражда и интересът към този трагичен случай от миналото. През януари 1942 г. един от неформалните лидери на ционисткото движение Шмариаху Гутман повежда петдесетина млади ционисти към Масада. Това не е обикновена екскурзия. Главната цел на пътуването е да бъде обединена еврейската младеж, тоест бъдещето на нацията, около един мощен конкретен символ на съпротивата. Дълго време Гутман работи в тясно сътрудничество с лидерите на ционисткото работническо движение Берл Кацнелсон и Ицхак Табенкин. Най-добрият му приятел Израел Галили е един от ръководителите на Хагана. В началото на 40-те Гутман не заема официални постове, но на практика принадлежи към вътрешния кръг на ционисткото ръководство. В разгара на Втората световна война той е сред хората, които си дават ясна сметка, че над евреите независимо от успехите им в Ерец Израел до този момент е надвиснала смъртна опасност. Единият им враг е арабският национализъм, а другият са нацистите. Информацията, която идва от Европа за съдбата на живеещите там евреи, добива все по-страшни очертания, а заедно с това се увеличава опасността предвожданите от Ромел войски да пробият британските линии в Либия и безпрепятствено да стигнат до Палестина. Разбира се, Шмариаху Гутман няма как да знае, че няколко дни преди да поведе своите младежи на поход към Масада, петнайсет представители на различни нацистки министерства са се събрали в берлинското предградие Ванзее, за да формулират Окончателното решение. Това е евфемизмът, с който се именува физическото унищожение на ВСИЧКИ евреи в окупираните от германците територии. Гутман обаче усеща, че става нещо много по-страшно от традиционните погроми, с които евреите са свикнали и които съпровождат всяка голяма война. През Втората световна война евреите вече няма да бъдат просто странични жертви на жестоките нрави, както много пъти в историята се е случвало. Сега те са основният народ, нарочен за унищожаване. Според Шмариаху Гутман единствената надежда е в младите хора, в тези, които са родени в Ерец Израел, а не в изгнание. Ето защо той прави всичко възможно, за да закали бойния им дух и да възпита в тях готовност за борба до край. Настоящото пътуване до Масада също служи на тази цел. Това е използване на еврейското минало, за да бъде вдъхнат допълнителен живот за изграждането на еврейското бъдеще. Гутман е наясно, че не всички ционистки лидери споделят неговите идеи. Редица от тях гледат на някогашните бунтовници срещу римската власт като на брутални екстремисти, които основно са грабели, убивали и са свършили живота си с безсмислено самоубийство. Самият Давид Бен Гурион е силно раздвоен относно символа Масада, защото за него това е история на смърт и безнадеждност. Гутман обаче вади различни поуки от тази история. Според него единствено готовите да умрат млади евреи са в състояние да запазят живота на целокупното еврейство. А опасността от неговото унищожаване никога не е била толкова силна от времето на разрушаването на Втория храм. Към победите на германските войски по фронтовете на Втората световна война се добавят и други факти, обещаващи съвсем скорошни трагедии. В края на 1941 г. Великият мюфтия на Йерусалим и лидер на арабските националисти Амин ал-Хусеини се среща в Берлин с Адолф Хитлер. Това вече е официален съюз на Третия райх с основните врагове на ционизма в Ерец Израел. А новините от фронта са все по-тревожни. В дните, когато походът на Гутман и неговите младежи е към края си, войските на маршал Ромел приключват пробива към Бенгази, а четири месеца по-късно побеждават британците при Бир ал-Хаким и достигат Египет. През юни 1942 г. Ромел е само на стотина километра от Александрия. Очаква се, че ако градът падне, британците ще оставят Близкия изток на германците, за да се укрепят в Индия. В ционистките среди се говори, че докато британците горят документи в Кайро, много евреи продават земите си в Ерец Израел, някои купуват чуждестранни паспорти, а други – отрова. Случващото се в Европа е много по-страшно. Още през първите месеци на 1942 г. започва депортацията на евреите от различни държави към лагерите на смъртта. Колкото и да е оскъдна информацията, усещането за наближаваща катастрофа се усилва. Ясно е, че тя ще се разрази и в Ерец Израел, ако британците загубят Египет. В тази ситуация ционисткото ръководство обсъжда изграждането на съвременна Масада на планината Кармел, където да бъде приютено еврейското население. Ясно е, че Хагана не може да победи германските войски, но поне може да забави настъплението им достатъчно дълго, за да бъдат убедени британците да не изоставят евреите. В тази обстановка историята на Масада се превръща в основен символ на еврейската съпротива. Крепостта там става обект на истинско поклонение и към нея се отправят безброй експедиции от еврейски младежи. През есента на 1942 г. историята прави поредния си радикален завой. Командващият антихитлеристките съюзнически сили Бърнард Монтгомери печели решителна победа при Ел Аламейн над войските на Ромел. Това е и краят на германските надежди да продължат настъплението си в Близкия изток. Евреите в Ерец Израел могат да си отдъхнат, но ужасите за сънародниците им в Европа вървят с пълен ход. Както ще се разбере по-късно, през 1942 г. са избити 2,7 милиона европейски евреи. Това е огромен удар върху ционизма. Изчезват големите еврейски маси, които той обещава да спаси. Освен това без този огромен резерв не е ясно откъде ще дойдат евреите, толкова нужни, за създаването на държавата в Светите земи. Само че хора като Табенкин, Кацнелсон и Гутман не се отказват. Те са твърдо решени да превърнат катастрофата в победа. Гутман пише, че сега отговорността на младежите в Ерец Израел е стократно по-голяма. Те трябва да са невероятно силни, за да реализират мечтите на предшествениците си, както и несбъдналите се надежди на милионите избити евреи в Европа. Именно силата се превръща в новия символ на ционизма. Той вече се дефинира не чрез пресушаването на блатата и превръщането на пустинята в градина, а с готовността за битка до край, за постигането на победа с цената на всичко, дори и на собствения живот. Тази тактика се оказва успешна. Само шест години след похода на Шмариаху Гутман до Масада еврейската държава от мечта се превръща в действителност. На 14 май 1948 г. Давид Бен Гурион обявява създаването на независим Израел. Прави го на иврит в главната зала на Музея на Тел Авив, първия ивритски град. Елиезер Бен-Йехуда е починал преди 26 години, но идеята на живота му най-после се е реализирала. Евреите имат своя държава, чийто официален и разговорен език е иврит, езикът, на чието възраждане Бен-Йехуда е посветил целия си живот.
Източници:
Бенджамин Харшав, Язык в революционное время;
Ari Shavit, My Promised Land