Външният министър на Турция предложи на Руската федерация да ползва авиобазата в Инджирлик още на 4 юли 2016 г., тоест преди неуспешния опит за преврат. Този ход на Мевлют Чавушоглу подсказа тогава, че вероятно се подготвя рязка смяна на външнополитическите нагласи на Анкара. Инджирлик е знаменит военен обект в Турция, който има противоречив международноправен статут. Формално се счита за военна база на ВВС (военновъздушните сили) на САЩ, която е „за съвместно ползване” с турските Военновъздушни сили и НАТО. Пентагонът е дислоцирал в Инджирлик 39-о спомагателно авиокрило, в чийто състав влизат транспортни самолети и самолети цистерни за презареждане във въздуха. Интересно е да се знае, че в Инджирлик има около 5000 души американски военни, което е абсолютно несъразмерно. Тази бройка е много над необходимия персонал за обслужване на военния обект. Американците са юридически собственик на базата, на двете самолетни писти за излитане и кацане, както и на целия логистичен технически инструментариум. Инджирлик е база на САЩ, НАТО и ЦРУ на турска територия. Тя е едновременно залог и барометър на събитията в Турция и региона. Инджирлик е една от стратегическите бази на Пентагона по света, съизмерима по значение с авиобазите в Рамщайн, Окинава, Гуам и др. По време на неуспешния опит за преврат Инджирлик бе блокиран от 7000 тежко въоръжени полицаи и множество бронирани коли. Турските ВВС не считат Инджирлик за своя основна база. Те са ориентирани към летището в Ерзурум. По време на Студената война от Инджирлик излитат американски разузнавателни самолети. След свалянето на американския шпионски самолет U-2 над СССР самолетите разузнавачи са изтеглени от Турция. И в Инджирлик се появява ядрено оръжие. Като резултат от Карибската криза през 1962 г. американците оставят ядрените бойни заряди в Турция, а извеждат от страната неговите носители, ракетите „Минитмен”. Както показва историята, турците имат кураж в определени моменти безкомпромисно да извиват ръцете на Вашингтон. През 1974 г. след нахлуването на турските войски в Кипър американският Конгрес налага ембарго върху военното сътрудничество с Турция. Следва моментален турски отговор. Анкара замразява своето сътрудничество с американските ВВС. Турция има добър опит да капитализира политико-военното сътрудничество със САЩ, когато трябва да реализира своите исторически претенции в нашия регион. На американците им се налага след „кипърската война” да реконструират, разширят и модернизират за своя сметка военната база в Инджирлик. Турците имат навик виртуално да търгуват политически с военната си база, въпреки че де юре не я владеят напълно.
През април 2016 г. Анкара предложи Инджирлик на германците за дългосрочно ползване в борбата с ДАЕШ. В замяна на това от Берлин бе поискано да модернизира част от инфраструктурата около базата. Цената на предлаганата „сделка” е 65 милиона евро. За нов команден пункт – 34 милиона евро, за жилищни постройки – 15 милиона евро, и около 10 милиона евро за разширяване на летището. При това става въпрос за дислоциране на няколко германски самолета разузнавачи „Торнадо” и два самолета цистерни. Министърът на външните работи на Турция е способен да „сватоса” Инджирлик едновременно и с Германия, и с Русия, а ако трябва, сигурно ще го направи и с някой друг.
Подобен политически алъш-вериш като подход у турците датира още от времената на Османската империя. Този манталитет, който идва от ориенталската „политическа генетика”, не зависи от фасадата на държавността. Неговото формиране е назад във вековете. Наличието на хронотоп в съзнанието на homo sapiens е доказан факт. Хронотоп (гр. chronos – време, и topos – място) буквално означава време-пространство и изразява органичната връзка между тези две категории. Терминът обхваща времето като четвърто измерение на пространството. Промените на времето се разкриват в пространството. А пространството се осмисля чрез времето. Всяко явление, което се възприема от човека, се проявява не само в сферата на пространствено-временното съществуване, но и в сферата на логическото осмисляне. Хронотопът е с дълги и свръхкъси вълни. Последните се наслояват по повърхността на съзнанието на индивида. Дългите вълни на хронотопа са свързани с цивилизационния код и са напластени някъде много надълбоко в съзнанието на човека. Турци, китайци, индийци, иранци и други живеят с хронотоп с рязко разграничаване между двата вида вълни. Кратките вълни са свързани с консуматорския подход, те „озападняват” личността. Дългите вълни са свързани с цивилизационния код на индивида, носят информация от поколенията в съзнанието на личността. Дългите вълни са носители на историята на прадедите във всички нейни измерения.
Носителят на Нобелова награда, турският писател Орхан Памук, дава отличен пример за казаното по-горе: „Проектът „Съвременна Турция” на Кемал Ататюрк се е състоял в това, че е трябвало да се затворят очите към ислямското, а фактически това е арабското минало на османската култура. Видите ли, нека да отхвърлим всички перси и араби, които така или иначе са ни повлияли. Хайде сега да се „озападним”!... Става дума за промени в цивилизациите, в менталните структури. Всичко започва с военните науки, медицината, университетите и прочие, но, разбира се, в такъв амбициозен проект за изменение на културата въпросните цивилизации, които стоят от двете страни на барикадата, винаги ще бъдат противници и по различен начин ще си противодействат една на друга. В този смисъл проектът за озападняване изисква врагове и те се намират – реакционери, традиционалисти, консерватори. Те и до днес воюват. И културният дух на страната се определя именно от тези борби”.
Разказват следната случка с известния френски художник Йожен Дьолакроа. По време на пътуване в Османската империя той посетил дома на един турски паша, който бил живял дълго време във Франция. Художникът се изумил. Пашата бил облечен съгласно последната европейска мода. На неговите обноски можел да завиди дори френски благородник. Турчинът говорел перфектен литературен френски по-добре от самия Дьолакроа. Интериорът на стаята, в която бил поканен художникът, с нищо не се различавал от подобен в Париж. По време на обяда били сервирани великолепни типично френски блюда, приготвени от турчин готвач, живял дълги години с пашата във Франция. Предложеното вино било една от най-известните и реномирани марки в страната на Волтер. В края на обяда пашата се отпуснал леко и деликатно попитал Йожен Дьолакроа дали може да отправи критика към неговите картини. След като получил утвърдителен отговор, домакинът споделил, че художникът не рисувал правилно набучените на копие отрязани глави. Турчинът обърнал внимание на Дьолакроа върху следното: вратът на отрязаната глава не може да бъде хоризонтално срязан като дърво. Правилно е той да приеме формата на дъга. Пашата бил прав. След отрязването на главата мускулатурата на врата се свива и срезът придобива дъгообразна форма, а не хоризонтална, както го рисувал художникът. Дьолакроа обаче изказал известни съмнения по отношение на забележката. Тогава домакинът любезно извикал своя слуга Али, свалил закачения ятаган от стената и с един замах му отрязал главата. След което показал на своя европейски гост дъгообразния срез на врата на неговия слуга. Накратко казано, това е нагледен пример за разликата между късите и дългите вълни на хронотопа в главата на даден индивид в зависимост от неговата цивилизационна принадлежност. Дори придобил най-фини френски маниери, в турския паша дълбоко е закодиран източният бруталитет, според който човешкият живот не струва нищо, а господарят има всички права и хрумвания върху живота на хората около него. Мултикултурализмът в Европа претърпя пълно фиаско. Тъй като европейските интегратори игнорират тотално двата вида вълни на хронотопа в главите на прииждащите хора от Африка и Азия.
Днес много анализатори се опитват да анализират поведението на Реджеп Ердоган. Да предскажат неговите политически ходове, но подобно на адептите на мултикултурализма игнорират хронотопа в неговото съзнание. Търсят се обяснения на резкия завой във външната политика на Турция. Трябва ясно да правим разлика между стратегия и прагматизъм в действията на Реджеп Ердоган. Двете понятия не се противопоставят, но са различни. При неопределена ситуация се прибягва само към прагматизъм, а стратегията се свежда до нула. Прагматизмът върви напред, а стратегията го следва. Както постъпи Ердоган в случая. Понякога има и обратен ред. Първо стратегия, а после прагматизъм. Но стратегия без прагматизъм е пълна глупост. На 27 юни 2016 г. дванадесетият турски президент Реджеп Ердоган заяви: „Казвам извинявайте. С цялото си сърце споделям болката. Семейството на руския пилот ние го възприемаме като турско семейство”. Само 18 дни по-късно се прави опит за преврат, който се оказа неуспешен. Руският самолет беше свален на 24 ноември 2015 г. А извинението от турска страна идва след седем месеца. През този период Реджеп Ердоган потърси сближаване с Украйна на антируска основа. Поръчителите на свалянето на бомбардировача Су-24 целяха да предизвикат студена война с елементи на гореща между турци и руснаци. Но още по време на потушаването на опита за преврат започна антиамериканската риторика на Реджеп Ердоган. Повлия ли Русия за тази промяна? Определено да! Ердоган се спаси, успя да избегне физическото си ликвидиране. Някои твърдят, че това е станало с руска помощ. На 15 юли 2016 г. в критичния момент за турския президент САЩ и други съюзници на Анкара по линия на НАТО отказаха да му окажат помощ. Ердоган се спаси благодарение на своята решителност и една значителна част от турския елит, включително силовият турски елит, който той предвидливо беше подготвил.
Големите въпроси, които засягат основните български национални интереси, са: Ще продължи ли меката ислямизация на Турция, както и методичната борба с кемализма (условно казано)? Иска ли Ердоган да умре като Юсуф Салах ад-Дин ибн Аюб или Саладин (между другото кюрд), султан на сарацините в Сирия и Египет през втората половина на XII век, запомнен като най-силния и благороден противник на кръстоносците? Ще продължи ли агресивният неоосманистки курс на Анкара в Близкия изток и на Балканите? Ще продължи ли Турция все по-осезаемо да присъства в българските държавни институции? Смущаващо е, че българският премиер може да бъде привикан моментално от Високата порта като васал, когато интересите на Турция налагат той да бъде ползван като обикновен куриер. Не зачестиха ли подобни изяви на българския премиер в ролята на „гласът на Анкара” в ЕС? Такъв беше случаят и с желанието на Турция за изграждане на „буферната зона” в Сирия. Смущаваща е възможността Анкара да променя „от днес за утре” предварителната програма на българския премиер. България не е Източна Румелия и българският премиер не е назначен от Високата порта. Още малко и ще се окаже, че Турция неформално чрез София е „приета” частично в определен смисъл в ЕС. България трябва да има ясна представа какъв мирогледен курс ще поддържа Анкара от тук нататък. Но малко вероятно е Ердоган да забрави, че неговите прадеди през 1683 г. са били пред стените на Виена. Стратегията на Ердоган винаги ще бъде реализиране на дългите вълни от хронотопа, закодирани в неговото съзнание.
Турция в геополитически план притежава ясен регионален геополитически код. За да се осмисли поредицата от военни преврати в Анкара след Втората световна война, е необходимо да се познава предисторията на съвременна Турция. Тя е дълбоко вкоренена в евразийството. Турция от времето на Кемал Ататюрк притежава мощно национално самосъзнание. Възприема своята държавност като колосална, висша и абсолютна ценност и се стреми да играе самостоятелна и силна роля в регионален контекст. За своя геополитически избор Турция прави исторически инвестиции в политическа воля и интелектуални усилия. Анкара балансира между силовите линии на атлантизма и евразийството и това е най-важният политически процес за страната. Преди да разгледаме четирите военни преврата в посткемалисткия период на Турция, е необходимо да подчертаем изключително важната теоретична постановка: една евразийска или атлантическа партия в еднаква степен може да бъде дясна или лява, религиозна или светска, демократична или тоталитарна, консервативна или прогресивна. Нещо повече. В рамките на една и съща партия и политическа система могат да съществуват полюси, ориентирани към противоположни геополитически реалности. Съвременна Турция се ражда в кървава битка за Босфора срещу англичаните. Кемал Ататюрк строи нова Турция на базата на твърдото противопоставяне срещу англосаксонския атлантически проект. Евразийският избор е вграден дълбоко в основите на съвременната турска държавност. Тя се заражда с антианглийски и прогермански импулс. Геополитическата линия на Ататюрк е еднозначна: Турция не желае да бъде атлантическа колония. Евразийството е фундаментален избор на бащата основател на новата турска държава. То е съществена част от наследството, което оставя Кемал Ататюрк на турския народ. Ататюрк решително скъсва с османското минало, а съвременен Карабах е даден от Кремъл на съветски Азербайджан като знак на симпатия към младотурската Анкара. Въпреки че е прекалявал с алкохола, Ататюрк е бил умен човек. При разпадането на Османската империя той се договаря едновременно с руснаците и англосаксонците и успява да запази едно прилично „парче” от империята, което нарича Турция. Трудно е да се каже, че новата държава е стабилна и естествена. Турция е наследник на Османската империя, която се е разширявала върху окупирани територии и за сметка на присъединяването на чужди народи. Като резултат се е получил миш-маш от множество различни етноси. Нещо като Ноевия ковчег, от всяка твар по един чифт. Националният въпрос в Османската империя е по-забъркан и от този в Руската империя. След 1917 г. комунистите в СССР провъзгласяват интернационализма и вземат на въоръжение лозунга „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”. След което започват неистово да отглеждат in vitro нации, които по принцип не ги е имало. Например украинците или македонците на Балканите. Кемал Ататюрк решава да тръгне по друг път. Той провъзгласява, че в Турция няма нито арменци, нито кюрди, забележете, даже нито тюрки, а само... турци. Кемал Ататюрк издига съвършено друг лозунг: „Една държава, един език, един народ!”. Постепенно добрите отношения между Анкара и Москва започват да се развалят. По-точно – отношенията между кемалисти и комунисти. Нещо по-лошо, Републиканската народна партия, която е партията на Кемал Ататюрк и която заема социалдемократически позиции, по време на Втората световна война за малко не става защитник на страните от Оста (Рим–Берлин–Токио). Ататюрк не тръгва по пътя на „съветизацията” на Турция. Той настоява за „трети път”, който е между социализъм и капитализъм. И води Турция към модел на солидарна и самобитна национална държава. Това е причината в началото на XX век да се появят търкания със Съветска Русия. Ататюрк завещава следната стратегическа линия на Турция: позитивна ориентация към Москва и отхвърляне на атлантизма, но с голям дял независимост. Именно това е автентичното кемалистко наследство в чисто геополитически аспект. Турция съгласно геополитическата наука е „брегова” страна, римланд. Това прави нейния геополитически фундаментал (вектор), от една страна, относителен и ограничен, а от друга, винаги спрегнат в стремежа като регионална държава да увеличи своята национална мощ и независимост. Естествено, играейки върху геополитическите противоречия между главните планетарни полюси. В момента наблюдаваме точно тази турска тактика, този турски феномен на сирийска територия. Реджеп Ердоган се възползва от конфликта на интереси между САЩ и Русия в Сирия. Анкара вкара турски войски на сирийска територия под предлог, че се бори срещу ДАЕШ. В действителност Турция се опитва да реши своя основен проблем, който заплашва нейната териториална цялост, вероятността от възникване на независим Кюрдистан в Северна Сирия.
След Втората световна война (както и сега) Турция отново е изправена пред необходимостта да определи своя геополитически вектор. Германия като самостоятелен континентален играч вече не съществува. Европа е разделена. Политическият избор е кристално ясен в прозрачната дуална геополитическа картина: американски атлантизъм или съветско следвоенно евразийство. След 1945 г. СССР предявява териториални претенции към Турция. Настоява за връщане на предадените от Ленин на Анкара територии по силата на договора от 1921 г. Съгласно текстовете на споразумението на Турция се предават бившата Карска област и южната част на бившата Батумска област (които са били в състава на Руската империя от края на войната през 1878 г.), както и бившият Сурмалински окръг на Ереванската губерния, където се издига планината Арарат, и който е част от Руската империя от друга, по-ранна война с османците – през 1828 година. СССР се опитва да преразгледа този договор непосредствено след Втората световна война, през 1945 година, но не среща подкрепа от тогавашните си съюзници Великобритания и САЩ. Освен това СССР се опитва да промени статута на черноморските проливи, включително признаването на право на Кремъл да създаде своя военноморска база на Дарданелите. Това ускорява влизането на Турция в НАТО през 1952 г. За това способстват и разпространените слухове от американците, че „Сталин се стреми да завладее Северна Турция” и да реализира в съветска версия стария царски мит за „освобождаването на Цариград”. Днес същият този мит в момент на срив в двустранните руско-турски отношения се раздухва в глобалното информационно пространство. Просто царят е заменен с Путин. След влизането на Турция в НАТО руснаците започват да поддържат редица ислямски държави, които са регионални съперници на Турция. Американците от своя страна предлагат на Анкара защита в замяна на присъединяване на Турция към атлантическата стратегия. По въпроса за Северен Кипър СССР заема прогръцка позиция, също така поддържа кюрдите и арабските баасистки режими, които са против Израел. На този фон Анкара в крайна сметка прави своя атлантически избор и започва да строи своята политика на базата на антикомунизъм и антисъветизъм. Но както показва историята, въпреки това Турция си остана една абсолютно самобитна държава. По време на Студената война един от ръководителите на турското разузнаване MIT е разкрит и разстрелян като агент на американците. И ако по времето на Кемал Ататюрк Анкара върви по „третия път на евразийството”, то след Втората световна война Турция тръгва по „третия път на атлантизма”. Днес Турция е близо до своята точка на бифуркация по отношение на своята геополитическа ориентация. Като цяло националната политика на кемалистите постигна определени успехи. Реджеп Ердоган по произход е от народността чвенебури – грузинци, изповядващи исляма. Други твърдят, че турският президент е от лазите, отново субетническа група на грузинския народ. Независимо кое е вярно, този факт се крие прилежно от общественото мнение. Политиката на турския национализъм дава засечка преди всичко с кюрдите и арменците. След като по време на Студената война Турция се превърна в аванпост на САЩ в битката срещу СССР, отговорът от Москва не закъсня. Руснаците започнаха да разиграват кюрдската карта. Така се роди ПКК (Работническа партия на Кюрдистан). „Рожбата” се оказа изключително жизнеспособна и надживя своя родител – СССР. През 1998 г. бяха арестувани всички ръководители на ПКК. Очевидно някой предаде всички явки и адреси. Същата година Борис Елцин и Хафез Асад предадоха и лидера на ПКК Абдула Йоджалан. Те не пожелаха да му предоставят политическо убежище и той се принуди да избяга в Кения. Там израелското разузнаване го откри и го предаде на турците. Това е причината кюрдите да загубят доверието, което имаха към Русия и Сирия, преди всичко към фамилията Асад.
Защо Турция днес има изключителен интерес и претенции към Сирия? Територията на Сирия е била в състава на Османската империя от 1571 до 1920 г. За сравнение, ако България е била под турско робство 500 години, то Сирия е била под турско робство 400 години. Въпреки това има една голяма разлика. За Турция Сирия е нещо като Украйна за Русия. Притежаването й незабавно връща усещането за имперски статут на метрополията. Трябва да се подчертае значението и на сериозните нефтени запаси на сирийска територия, както и откритите наскоро огромни газови находища. Един кратък анализ на военните преврати в посткемалистка Турция дава определена представа за флуктуацията в показанията на турския геополитически „компас” след Втората световна война.
ПЪРВИ ВОЕНЕН ПРЕВРАТ, 27 МАЙ 1960 Г.
Свалени са министър-председателят Аднан Мендерес и президентът Махмуд Джелал Баяр, трети президент на Турция за периода 1950–1960 година. Превратът е осъществен от 27 офицери от турската армия. Главен архитект, идеолог и сив кардинал на преврата е Алпарслан Тюркеш, полковник, основател на организацията „Сивите вълци”. На преден план на „витрината” е поставен генерал Джемал Гюрсел, премиер в периода 1960–1961 г. По-късно през 1961–1966 г. той е президент на Турция. Генерал Джемал Гюрсел преди преврата заема поста главнокомандващ Сухопътните войски на Турция. Премиерът Аднан Мендерес и двама от неговите министри са осъдени на смърт от съвместен цивилно-военен трибунал, след което са обесени. Президентът Махмуд Джелал Баяр е осъден на 12 години затвор. От армията са отстранени 325 генерали, 3000 офицери, 500 съдии и съдебни изпълнители. Впоследствие тази кадрова метла се превръща в турска традиция при подобни случаи. При всеки следващ преврат в Турция се извършва масова чистка на генерали, офицери и съдии. Така че Реджеп Ердоган не направи нещо по-различно от това, което за Турция е традиция в подобни драматични моменти. По-важно е да се установи истинската причина за преврата, а не официалната легенда, която се разпространява. По онова време умереният антикомунист Аднан Мендерес прави плах опит да се сближи със СССР. Тъй като постепенно икономическото състояние в страната се влошава. Аднан се опитва да промени нещо в генералната линия на турската външна политика. По това време приключва планът „Маршал”, турската икономика започва да буксува и Мендерес иска икономическа помощ от СССР. Москва се съгласява да окаже икономическа помощ. И започва подготовка за организиране на посещението на Аднан Мендерес в СССР. Превратът всъщност предотвратява пътуването на турския премиер до Москва и подписването на икономическо споразумение с руснаците. В резултат Анкара напълно се завръща в американско-натовския коловоз. Това е окончателният резултат от първия преврат във все още кемалистка Турция.
ВТОРИ ВОЕНЕН ПРЕВРАТ, 12 МАРТ 1971 Г.
Наричат го още Военен меморандум от 17 март. От власт е свален премиерът Сюлейман Демирел, умерен консерватор. Той е министър-председател на Турция многократно в периодите 1965–1971 г., 1975–1977 г., 1977–1978 г., 1979–1980 г. и 1991–1993 г. Сюлейман Демирел заема и поста президент на Турция в периода 1993–2000 г. Той е политик с огромна популярност сред турския народ. Всички турски военни преврати се базират върху стратегията на управляемия хаос или върху стратегия на напрежението. Сюлейман Демирел води борба с множество левичарски сили в Турция. По време на първия му мандат като премиер левите сили са много силни в страната. Сюлейман Демирел е гъвкав, пластичен, но не е абсолютно праволинеен и твърдо проамерикански настроен в своите вътрешнополитически действия. Това е основната причина да бъде свален с преврат. На Сюлейман Демирел не са му отправени никакви обвинения. Стратегията на напрежение се осъществява от левичарите и „Сивите вълци”. В играта за сваляне на Демирел участва и партията на Неджметин Ербакан, родоначалник на политическия ислям в Турция. Той е политическият наставник на Ердоган. Неджметин Ербакан не е умерен консерватор като Сюлейман Демирел. Той е хард консерватор и атакува Демирел от позициите на ултраконсерватор и националист. Заедно с него в същата посока действат и „Сивите вълци”, които са постоянен фактор във вътрешната турска политика, когато се прилага стратегия на напрежението. В задкулисието отново значима фигура е полковник Алпарслан Тюркеш, а на преден план публично е изваден началникът на турските ВВС. Прави впечатление, че след като турската военна авиация масово се въоръжава с F-16, от този момент участието на турските ВВС във военните преврати се превръща в постоянна мода. В момента на преврата главното действащо лице е генерал Мухсин Батур, командващ турските ВВС. Генерал Мухсин Батур се опитва да предяви меморандум на Сюлейман Демирел. Но Демирел отказва и затова го свалят от власт. Самият Батур не се превръща в публична политическа личност. Той стои зад кадър и подготвя няколко марионетни правителства. Първото правителство е на Исмаил Нихат Ерим. Последвалата поредица от турски правителства изпълняват стриктно всички указания на САЩ. Без отклонения. Турция отново е вкарана по брутален начин в орбитата на САЩ. Следват ексцесии от ляво. Един от водачите е Махир Чаян, наричан още турският Че Гевара. Той е основател на Народноосвободителната партия на Турция. През този период на размирици в югоизточната ни съседка навлизат огромно число служители на ЦРУ, които се включват в репресиите. Най-жестоки в гоненията са хората на полковник Алпарслан Тюркеш. Турската работническа партия, Революционната младежка федерация и някои други организации са подложени на жестоко преследване. „Сивите вълци” се сближават с хората на Неджметин Ербакан и неговата основана през 1970 г. ислямистко ориентирана Партия на националния ред. „Сивите вълци” участват в изтезания и в погроми. Те самите почти издевателски наричат себе си с романтичното име „Сърца на идеалисти”.
ТРЕТИ ВОЕНЕН ПРЕВРАТ, 12 СЕПТЕМВРИ 1980 Г.
Отново премиер е Сюлейман Демирел. Ръководител на преврата е генерал Кенан Еврен, началник на турския Генерален щаб. Преди това е заемал длъжността началник на Сухопътните войски на Турция. Установена е авторитарна военна власт. Кенан Еврен по-късно заема и поста президент на Турция в периода 1982–1989 г. През 2012 година той и неговият близък съратник генерал Тахсин Шахинкая, бивш ръководител на турските ВВС, са изправени пред съд за извършване на държавен преврат. Две години по-късно са осъдени на доживотен затвор и са разжалвани до редници. Каква е обстановката в Турция преди преврата през 1980 г.? Води се ожесточена борба между Сюлейман Демирел и левия Бюлент Еджевит. Последният е лидер на Народната републиканска партия на Турция, която е създадена от Кемал Ататюрк. Преди Бюлент Еджевит да оглави партията тя винаги е била желязно центристка. Така е замислена от самия Кемал Ататюрк. Бюлент Еджевит обаче формира лява вътрешнопартийна фракция. След като той става лидер на Народната републиканска партия, тя се измества в политическия спектър и заема място в ляво-център. В идеологически план приема социалдемократически позиции. Битката между Сюлейман Демирел и Бюлент Еджевит се изостря особено след 1974 г. Никой от тях не може да сформира правителство. За съставяне на правителство е необходима коалиция. Демирел логично търси своите съюзници вдясно. Еджевит прави неочакван и нестандартен политически ход. Приема за свой коалиционен съюзник ислямиста Неджметин Ербакан. Ситуацията в Турция се усложнява допълнително от събитията в Кипър на 20-21 юли 1974 г. Тогава Анкара въвежда войски в северната част на острова. Преди това Черните полковници в Атина, които са аналог на турските военни хунти, свалят архиепископ Макариос, който е президент на Кипър. Причината е, че той е заподозрян в симпатии към СССР. Свалянето на архиепископ Макариос дава повод на турците незабавно да въведат своите войски на острова. Започват сблъсъци. Турците организират и провеждат етнически чистки. Целта е не само ситуационно, но и стратегически да бъде овладяна територията на Северен Кипър, която е най-развита в икономически план на острова. Периодът 1974–1980 г. е ключов за Турция. Битката за власт между Бюлент Еджевит и Сюлейман Демирел е на живот и смърт. И ако Сюлейман Демирел спазва някаква политическа хигиена, то левият Бюлент Еджевит не се гнуси да търси съюзници много надясно, че даже радикално надясно. Първоначално съюзник на левицата става Неджметин Ербакан, който е по-десен от Сюлейман Демирел. Бюлент Еджевит обаче не се спира и се съюзява с лидера на „Сивите вълци” Алпарслан Тюркеш. Сюлейман Демирел се опитва да привлече на своя страна Неджметин Ербакан, но няма особен успех. Алпарслан Тюркеш обаче е поливалентен. Той взаимодейства както с Бюлент Еджевит, така и със Сюлейман Демирел. В цитирания период на премиерския стол в Анкара се завърта една невероятна въртележка. От ноември 1974 г. до март 1975 г. временно премиер е неутралният Махмуд Садик Ермак. Той си отива много бързо. В края на 1975 г. Сюлейман Демирел взема властта и я държи до 1977 г. Но се нуждае от допълнителни гласове в Меджлиса и се договаря за подкрепа с лидера на „Сивите вълци” полковник Алпарслан Тюркеш, който получава поста вицепремиер на Турция. Алпарслан започва масово да внедрява „Сивите вълци” в турските служби за сигурност. От агенти на силовите структури неговите хора се превръщат в легитимни техни служители. Образно казано, фашизираният башибозук се превръща в редовен аскер. Естествено, една немалка част от „Сивите вълци” остават свободни радикали. От 21 юни до 22 юли 1977 г. премиер е Бюлент Еджевит. От юли 1977 г. до януари 1978 г. премиер отново е Сюлейман Демирел. От януари 1978 г. до ноември 1979 г. премиер е Бюлент Еджевит. От ноември 1979 г. до септември 1980 г. на премиерския стол се завръща Сюлейман Демирел, който обаче е свален с военен преврат. По това време Турция е залята от безпрецедентна вълна на политическо насилие. Страната навлиза в период на управляем хаос. Конфликтите се разпалват от „Сивите вълци”. Известни са няколко крупни ексцесии, в които са замесени хората на полковник Тюркеш, и те са наречени от турската историография „кланета”. На 1 май 1977 г. на площад „Таксим” в Истанбул е нападната първомайската манифестация. Убити са 30 човека. Премиер е Сюлейман Демирел. На 16 март 1977 г. е „клането” на площад „Баязид”. Извършено е въоръжено нападение срещу леви студенти в Истанбул. Премиер е Бюлент Еджевит. Бахчелиевлерското клане – на 9 октомври 1978 г. „вълците” Абдула Чатлъ и Халук Кърджъ разстрелват седем леви студенти в общежитие на университета в Анкара. Премиер е Бюлент Еджевит. „Клането” на алевити в Кахраманмараш от 19 до 26 декември 1978 г. (от 800 до 1000 убити и изгорени). Премиер е Бюлент Еджевит. На 1 февруари 1979 г. е убит Абди Ипекчи, главният редактор на вестник „Миллиет”. Премиер – Бюлент Еджевит. „Сивите вълци” дават около 1300 убити през този период, а техните противници над 2000. Заради бушуващото насилие в редица турски провинции се въвежда военно положение. Непосредствено преди преврата е установено военно положение в 20 провинции. Практически в „пълзящо” положение превратът вече се е състоял. През септември 1979 г. турските военни за първи път обсъждат доклад, в който се казва, че е абсолютно необходим военен преврат. Официално не се знае кой е авторът на въпросния доклад. Неофициално обаче е известно, че документът е изготвен от ЦРУ и полковник Алпарслан Тюркеш. Той е връзката на НАТО и Ленгли с турския Генерален щаб. Военните обсъждат доклада, но се колебаят и предпочитат все още да се осланят на правителството. През декември 1979 г. се обсъжда втори доклад със същия призив да се извърши военен преврат. След което е връчен меморандум на правителството. Меморандумът е подготвен от авторите на двата доклада, а техните приятели продължават да нагнетяват обстановката в страната. През март 1980 г. се появява поредният доклад, който не призовава, а обосновава необходимостта да се извърши военен преврат в Турция. В крайна сметка превратът е планиран за 11 юли 1980 г., но е осъществен на 7 септември 1980 г., а официално е обявен на 12 септември 1980 г. Правителството е свалено. Депутатите са изгонени от парламента. Временно е суспендирана конституцията на страната. Забранени са политическите партии и профсъюзите. Публично е обявено, че кемализмът се завръща в Турция. Проблемът е, че от доста време кемализмът вече има истеричен характер и е бутафорен. В действителност военните узурпират властта и я прочистват. Правят необходимите кадрови корекции съгласно интересите на поръчителите на преврата, които като цяло са специалните служби на САЩ.
ЧЕТВЪРТИ ВОЕНЕН ПРЕВРАТ, 28 ФЕВРУАРИ 1997 Г.
Превратът е наречен от турската историография мек и постмодернистки. Свален е Неджметин Ербакан от позицията на премиер, тъй като е оценен като прекомерен националист. Военните привикват президента Сюлейман Демирел и му връчват ултимативно поредния меморандум от 55 точки, който на практика гласи: или го изпълнявайте, или си отивайте. Сюлейман Демирел призовава военните да „дружат” с цивилните власти. Естествено, те не му се подчиняват и организират преврат. На 28 февруари 1997 г. военните издават цитирания по-горе меморандум, който за пореден път „гарантира” спазване на принципите на Кемал Ататюрк. И най-вече запазване на светския характер на държавата. Под натиска на военните премиерът Ербакан, основател на ислямистката Партия на благоденствието, подписва меморандума. След което напуска премиерския пост. По-късно Партията на благоденствието е разпусната. Неджметин Ербакан е възмутен, но събитията вече имат постмодернистки характер. Той преименува политическата формация в Партия на справедливостта и развитието. В нея на първи план фигурира личността на сегашния турски президент. Ердоган осъществява своя реванш през 2012 г. Тогава той е премиер. Арестувани са и са наказани, но не разстреляни, а само осъдени организаторите на постмодернисткия преврат. Те са генерал Чевик Бир, зам.-началник на турския Генерален щаб, и 30 военни, зад които стои някоя си „Западна работна група”. Самата организация не е разкрита, нито разгромена. Само е признато, че тя съществува и в нея членуват превратаджиите. С четвъртия военен преврат са решени задачите за американизация и условна „нежна” деислямизация на Турция. Толкова „нежна”, че по-скоро тя служи като предвестник на последвалата ислямизация на страната. Малко след преврата не закъснява промяната в обратна посока. Нова вълна на ислямизация залива Турция и турските институции. Историята на кемализма след Втората световна война е история на постоянна борба на Турция да се измъкне от зададените евроатлантически рамки и бруталното й завръщане в тях след поредния военен преврат, легендиран като борба за запазването на наследството на Кемал Ататюрк. След многократното обратно „набиване” на Турция в предварително зададените рамки американците променят своята стратегия. Те решават да ползват ислямизацията за решаване на своите геополитически задачи. Но ислямизацията катапултира Реджеп Ердоган във властта и той става президент. Неговият „приятел” и „съратник” до преди три години, приятелят на ЦРУ Фетхуллах Гюлен успява да инфилтрира свои доверени лица в турските държавни институции. Решението на американците е очевидно. В Турция се демонтира кемализмът за сметка на пълзящата ислямизация, която е впрегната да решава глобалните задачи на атлантическата геополитика. В чисто технологичен план се извършва актуализиране. Натовската мрежа „Гладио-1” в Турция, която има за „арматура” неофашистките структури на „Сивите вълци”, поради „изтичане на срока на годност” се подменя от „Гладио-2”, която е базирана върху ислямистите. Очевиден е следният факт. Днес ислямизацията е в състояние да мобилизира далеч по-добре обществената енергия за разлика от кемализма.