Заради историческите събития, разтърсили света в началото на XX век, България се оказва родина на едно от най-интересните философскополитически течения в руската мисъл – евразийството. Именно в София излизат първите основополагащи трудове, очертали развитието на евразийската мисъл през следващите десетилетия. В историята на евразийството има какво ли не – смели интелектуални решения, наивни политически действия, фатално обвързване със спецслужбите. Има моменти, в които изглежда, че тази философия е погребана завинаги. Но независимо от всичко успява да възкръсне.

През 1920 г. става напълно ясно, че болшевиките печелят Гражданската война в Русия. Огромен брой руснаци, убедени привърженици на бялото движение или просто нежелаещи да се подчиняват на новата власт, търсят спасение в чужбина. Заради географската си близост с Русия България е една от страните, приютили много белоемигранти. На наша територия се оказват не само генерали, полковници и прапорщици, князе, графове и барони, но и писатели, музиканти и учени. Сред тях е Николай Трубецкой. Той е потомък на аристократична фамилия, а баща му Сергей Трубецкой е ректор на Московския университет в бурните времена около Първата руска революция от 1905 г. Едва 13-годишен, Николай посещава сбирките на Московското общество на любителите на естествознанието, антропологията и етнографията. На 15 години публикува първата си научна работа, посветена на отражението на езическата обредност в една финландска народна песен. В следващите години младият Николай Сергеевич отделя особено внимание на лингвистичните проучвания. Като студент в Московския университет учи философия, западноевропейска литература и сравнително езикознание. Революцията от 1917 г. го заварва на научна работа в Кавказ. Преподава известно време в Ростовския университет, а през 1920 г. емигрира в България. Още същата година в София е издадена книгата му „Европа и человечество”. Именно този труд поставя началото на евразийската философска школа. Самият Николай Трубецкой признава, че терминът „евразийство може и да не е много сполучлив, но бие на очи, предизвикателен е и затова е подходящ за агитационни цели”. Две думи за този термин. Евразия в никакъв случай не представлява механично съединяване на европейското и азиатското начало. Евразия е съвсем отделен „континент”, различен както от Европа, така и от Азия. Тъй като основното място в този „континент” принадлежи на Русия, именно на нея се пада уникалната мисия да покаже на цялото човечество неговото бъдеще. Тази месианска идея, развивана от Николай Трубецкой и останалите евразийци, е напълно логична за интелектуалните нагласи в началото на XX век. Тогава европейският модел за развитие, сочен за пример на целия свят, е силно дискредитиран. Огромното разочарование от западния свят намира най-силно интелектуално отражение в прословутата книга на Освалд Шпенглер „Залезът на Запада”.

Първият том на този труд излиза през 1918 г., когато приключва Първата световна война. Тази истинска касапница, довела до милиони човешки жертви и неописуеми разрушения, разбива дълго насаждания мит, че Западът, или Европа, е венецът на прогреса, на хуманизма и че всички останали народи трябва сляпо да следват европейския модел на развитие. Критиката към Европа звучи особено силно и в първата книга на Николай Трубецкой. Основната идея на 30-годишния учен е, че европейският, или, както той често го нарича, романо-германският модел няма никакви основания да се представя като най-велик и пример за подражание. Николай Сергеевич твърди, че той е само един от многото възможни пътища за развитие на човечеството и претенциите му за единственост и изключителност носят расистки характер, пренебрежителен към останалите култури. Още в началото на „Европа и человечество” Николай Трубецкой пише: „Европейската култура не е културата на човечеството. Това е продукт на историята на една определена етническа група”. Трубецкой задава и много важния въпрос, защо редица незападни народи, и най-вече техните елити, приемат безкритично европейската концепция за изключителност. Ето и отговора на автора: „Обяснението, разбира се, се крие в хипнозата на думите... Тези, които са се поддали на пропагандата на романо-германските шовинисти, са заблудени от думи като „човечество”, „общочовешки”, „цивилизация”, „световен прогрес” и т.н. Всички тези думи бяха приети буквално, а всъщност зад тях се крият съвсем определени и достатъчно ограничени понятия. Баламосваните от романо-германците „интелигенти” трябва да разберат грешката си. Трябва да разберат, че тази култура, която им се поднася под формата на общочовешка цивилизация, всъщност е култура само на една определена етническа група на романските и германските народи. Това прозрение, разбира се, трябва значително да промени отношението им към културата на собствените им народи и да ги накара да се замислят дали са прави, когато се опитват в името на някакви „общочовешки” идеали да наложат на народите си една чужда култура и да изкоренят националните им особености”. Според Николай Трубецкой последиците от насилствената европеизация са толкова тежки и ужасни, че този процес трябва да бъде определян не като благо, а като зло. Ето какво се случва с един „силно европеизиран” народ: „Изучавайки историята си, този народ я оценява от гледната точка на родения европеец: всичко, което противоречи на европейската култура, е зло, признак на ограниченост и изостаналост; за най-значим момент в историята се признава този, в който е осъществено решителното обръщане към Европа; по-нататък всичко, което се взема от Европа, се смята за прогресивно, а всяко отклонение от европейските норми – за реакционно. Постепенно народът бива приучван да презира всичко свое, самобитно, национално”. Николай Трубецкой категорично отхвърля песимизма на всички онези, които смятат, че борбата с европейския диктат е безнадеждна. Тази борба има всички шансове за успех, убеден е основателят на евразийството, като за целта е необходимо да бъдат изпълнени няколко условия: „Центърът на тежестта трябва да бъде пренесен в областта на психологията на интелигенцията на европеизираните народи. Тази психология трябва да претърпи коренни изменения. Интелигенцията на европеизираните народи трябва да свали от очите си превръзката, сложена от романо-германците, и трябва да разбере ясно, че европейската култура не е нещо абсолютно, не е култура на цялото човечество, а е просто продукт на определена етническа група, че тя с нищо не е по-съвършена и по-висша от всяка друга култура, създадена от друга етническа група. Изобщо няма висши и нисши култури и народи, а има само култури и народи, които повече или по-малко си приличат... Да се направи всичко това е трудно, изключително трудно, но е абсолютно необходимо”. Тезите на Николай Трубецкой имат огромен ефект в средите на руската емиграция. Някои ги приемат безусловно, а други, най-вече прозападно ориентираните либерали, остро ги критикуват. Сред най-запалените почитатели на Трубецкой е 25-годишният Пьотр Савицкий, който скоро ще се превърне в една от основните фигури на евразийското движение. Той завършва Петроградския полиграфически институт като икономист-географ. Още 21-годишен започва работа в руското посолство в Норвегия. Връща се в Русия малко преди Октомврийската революция, която категорично не приема. Заминава за Украйна, където воюва на страната на хетман Скоропадски. През 1919 г. се присъединява към Доброволческата армия на ген. Деникин, а след нейния разгром става част от правителството на генерал Врангел в Крим. След окончателното поражение на белите се евакуира в Цариград заедно с остатъците от армията на Врангел. Малко по-късно заминава за Прага, където и прочита „Европа и человечество” на Н. Трубецкой. Савицкий е дълбоко впечатлен от прочетеното и именно този труд го кара да загърби дотогавашния си европоцентризъм и да прегърне евразийската концепция. През 1921 г. той издава статията си „Европа и Евразия”, която също намира широк отклик и моментално го превръща в един от водещите евразийски мислители. Пьотр Савицкий доразвива идеите на Трубецкой в посока на това кои са силите, които биха могли да се противопоставят на западното високомерие и чувство за превъзходство. Савицкий смята, че силата, която иска да се изправи срещу Запада, трябва да бъде по-силна от него духовно и в същото време да не отстъпва и в материален план. Според Пьотр Николаевич това може да бъде единствено Русия. Това е така, защото именно тя е страната на сънищата и на технологическия гений, страната на мечтанията и на великите материални дела. Тя е западна и източна едновременно, съвременна и архаична, национална и интернационална. Пьотр Савицкий заминава за България, за да бъде по-близо до Николай Трубецкой. В София взема участие в евразийския семинар и в подготовката на сборника „Исход к Востоку. Предчувствия и свершения”. В предговора неговите съставители (Н. Трубецкой, П. Савицкий, П. Сувчинский, Г. Флоровский) заявяват: „Ние уважаваме миналото и настоящето на западноевропейската култура, но не нея виждаме в бъдещето… Ние чувстваме заедно с Херцен, че днес „историята влиза именно през нашите врати. Влиза не за да определи някакво нашенско „самоопределение”, а за да може Русия посредством великия подвиг на труда и извършването на изключителни събития да разкрие на света една общочовешка истина, както са я разкривали най-великите. Ние знаем, че историческият спазъм, отделящ една световна епоха от друга, вече е започнал. Ние не се съмняваме, че промяната на западноевропейския свят ще дойде от изток”. Последното изречение поставя един от централните въпроси, около които ще се върти евразийската философия, а именно отношението към Азия и към Изтока. В отговора на този въпрос евразийците, към които освен споменатите вече хора се присъединяват и много други руски емигранти, категорично се разграничават от преобладаващата преди тях в руския културен елит фиксация върху „съвършената европейска цивилизация” и „дивата и изостанала азиатщина”. Без да се отнасят прекалено възторжено към източния свят, евразийците правят всичко възможно за неговата реабилитация. И съвсем неслучайно първата статия в разглеждания сборник, чийто автор е Пьотр Савицкий, се нарича „Поворот к Востоку”. В началото той сравнява Френската революция от 1789 г. и Руската революция от 1917 г., твърдейки че втората ще има много по-голямо значение за бъдещето на човечеството. „Преди войната и революцията Русия също беше „съвременна цивилизована държава от западен тип, наистина най-недисциплинираната и хаотичната от всички съществуващи” (Х. Уелс). Само че по време на войната и революцията „европейскостта” на Русия падна, както пада маската за лице. И тогава ние видяхме един образ на Русия, неприкрит от тъканта на историческите декорации – видяхме, че Русия е двулика... С едното си лице е обърната към Европа като европейска страна. Но с другото си лице тя е обърнала гръб на Европа. Уелс разказва, че Горки е измъчван от един кошмар, от страха, че Русия може да се обърне на изток. Само че самата Русия не е ли вече Изток? Нима са много хората в Русия, в чиито вени не тече половецка, татарска или башкирска, мордовска или чувашка кръв? Нима са много руснаците, които да са изцяло чужди на източния дух с неговата мистика, любов към съзерцанието и дори съзерцателна леност? В простонародните руски маси се забелязва едно симпатично влечение към Изтока и в органичното побратимяване на православните с номадите, или париите на Азия, Русия наистина се явява православно-мюсюлманска, православно-будистка държава.” Развивайки концепцията за близостта на Русия с азиатския Изток, евразийците силно се отличават не само от любящите Запада руски мислители, но и от руските славянофили. Да, евразийската теория дължи много на славянофилството, най-вече в своето критично отношение към Европа и в подчертаването на уникалността на руската цивилизация. И в същото време евразийците смятат, че мисията на Русия съвсем не се изчерпва само с това да води славянските народи. Още повече че доста от същите тези народи съзнателно обръщат гръб на Русия и държат най-вече на „европейската си идентичност”. Изконната Русия винаги е била свързана с Изтока, твърдят евразийските мислители, и тази връзка трябва да се подчертава, а не свенливо да се премълчава. Съобразно този възглед те предлагат и своя поглед върху руската история, коренно различен от каноничния. По тази тема отново най-задълбочено разсъждава Николай Трубецкой, чиято книга „Наследие Чингиз хана” се превръща в програмен документ на евразийската мисъл. Според него основна роля в руската история играе Московското царство (XVI-XVIII в.), което идва след монголо-татарското владичество и предшества Петербургския период. По отношение на Киевска Рус, която мнозина историци смятат за люлка на руската цивилизация, мнението на Трубецкой е доста снизходително. Според него тя е само една разновидност на източноевропейските княжества, типична религиозна провинция на Византия и политическа провинция на Европа. Тъй като не притежава кой знае каква икономическа сила и интелектуално величие, това квазидържавно образувание става лесна плячка на монголо-татарите. Според виждането на Трубецкой тези завоеватели съвсем не са диви варвари. Те изпълняват една, в същината си, имперска функция, полагайки фундамента на една бъдеща гигантска континентална държава. Московските князе успяват да създадат силна държава именно защото заимстват характерния за монголо-татарите управленски модел. А след краха на Византия Московската Рус прибавя към абсолютния автократичен модел и ролята на основен крепител на православната вяра. В книгата си „Евразийството в Русия” доц. Дарина Григорова пише: „Главната цел на евразийците е да запазят Руската империя, разширявайки я в евразийска, като я обявят за наследник на Чингиз хан. Туранският мит на Трубецкой легитимира геополитическия статут на Русия – Евразия на изток. Евразийците създават алтернатива на славянската идея, чиито геополитически посоки са на запад и на юг към Босфора, и ориентират Русия към Средния и Далечния изток. Евразийците са предшествениците на глобализацията по руски. Неслучайно „новите” евразийци след 1991 г. използват евразийската идеология, за да възвърнат постсъветското пространство към Руската федерация, ако не институционално, то икономически, културно и геополитически”. Реабилитирането на монголо-татарското владичество, възвеличаването на Московската Рус, така характерни за евразийците, съвсем естествено водят и до подчертано критичното им отношение по адрес на реформите на Петър I и неговите наследници, имащи за цел да приближат Русия до Европа. За евразийските мислители този Петербургски период в руската история, продължаващ от началото на XVIII в. до Октомврийската революция, е пагубен за развитието на държавата. Вместо отстояването на собствената културна самобитност се наблюдава непохватна имитация на европейския рационализъм и секуларизъм. Вместо „цъфтящата сложност” (К. Леонтиев) имаме сива бюрокрация и фелдфебелщина, вместо жива вяра – канцеларски синод, вместо народна стихия – цинично бръщолевене на официалната пропаганда, символизиращо пълното културно отчуждение на европеизираните върхове от архаичните низини. Според евразийците Петровите реформи водят до разделянето на Русия на две ясно обособени части. От едната страна е аристократичният елит, който маймунски подражава на европейската култура, а от другата страна е „дивият” народ, който въпреки постоянния натиск все пак е съумял да запази своята уникалност, своята традиция, своето евразийство. Така очертаният модел на руската история предопределя и отношението на евразийците към Октомврийската революция. Възгледите им по този въпрос коренно ги отличават от всички останали групи на руската емиграция. В емигрантската общност има два разпространени възгледа по въпроса за революцията. Единият е реакционно-монархически, а другият – либерално-демократически. И двата гледат на болшевизма като на изцяло отрицателно явление, макар и по съвсем различни причини. Според реакционерите революцията е изцяло западно явление, плод на козните на някои европейски държави и на еврейския заговор. За тях тя е типичен „юдео-масонски заговор”, задвижван и контролиран отвън с цел унищожаването на последната истинска християнска империя. За реакционерите предреволюционна Русия е била символ на величието, мъдростта и дълбоката православна вяра. Според либералите обаче Русия на Романови е била нещо съвършено различно – изостанала авторитарна държава, нуждаеща се от дълбоки реформи. От реформи, а не от революция. Либералите осъждат революцията, защото тя е отприщила стихийността на масите и е унищожила възможността Русия най-накрая да заприлича на класическа европейска държава. Евразийската трактовка на болшевизма и неговата победа силно се отличава и от двата анализа. Евразийците са убедени, че управляващите класи на царския режим са се държали неадекватно и ненационално и, следователно, със своето престъпно поведение са предизвикали народната стихия да стигне до точката на радикалния бунт. Отношението на евразийците към болшевизма като явление съдържа както положителни, така и отрицателни оценки. Някои от тях одобряват болшевишката революция, защото виждат в нея органична проява на руския народен дух. Мислещите по този начин евразийци тълкуват революцията не като някакъв измислен чуждестранен заговор, а като неосъзнато и в същото време твърдо решение на руския народ да се върне към времената преди „романо-германското иго”. Именно от тази гледна точка те тълкуват и преместването на столицата от Петроград в Москва, извършено броени месеци след октомври 1917 г. От друга страна, евразийците са православни християни и традиционалисти и затова няма как да харесат атеистичния, идващ от Запада и силно икономизиран език на новата власт. Според тях прозападните характеристики на болшевизма му пречат да се превърне в пълноценна евразийска реалност. Според промонархически настроените емигранти толкова любимият на болшевиките интернационализъм е доказателство за тяхната антируска, антинационална същност. Евразийците обаче виждат в пролетарския интернационализъм не толкова желание за „унищожаване на нациите”, колкото стремеж да бъде създадена в рамките на СССР една мозайка на общоевразийския национализъм. Когато болшевишките лидери се отказват от съветизацията на Западна Европа и насочват погледите си към Изтока, това се възприема от евразийските мислители като опит за осъществяване на практика на мечтаното от тях евразийско държавно образувание. В тези свои разсъждения евразийците плътно се доближават до идеите на един също така оригинален следреволюционен мислител. Става дума за Николай Устрялов – създателя на теорията за националболшевизма. Той е роден през 1890 г. в Санкт Петербург и завършва право в Московския университет. В годините, предхождащи революцията, Устрялов се придържа към дяснолиберални позиции и след октомври 1917 г. се обявява категорично против новата власт. Пише яростни антиболшевишки статии, а след закриването на всички опозиционни издания успява да стигне до земите, контролирани от армията на белия адмирал Колчак. Устрялов оглавява пропагандния отдел на Колчаковата армия. След разгрома на белите Устрялов успява да стигне Харбин, създаден от руснаците град на китайска територия, който след края на Гражданската война се превръща в един от центровете на руската емиграция. В средата на 20-те години в града живеят 100 000 емигранти, там има 22 православни църкви и 6 висши учебни заведения. Устрялов започва да преподава право, но което е по-важно, започва да развива теорията си за националболшевизма. Още докато е на служба при Колчак, той започва да се разочарова от бялото движение. „Уви, това не е новата Русия. Това не е бъдещето. Това е отживелият времето си стар свят... Това не е авангардът на обновената държавност, а ариегардът на запътилото се към вечността минало”, пише Устрялов. Подобно на евразийците той смята, че с течение на времето болшевиките ще бъдат принудени да изоставят интернационализма и да се съсредоточат преди всичко върху изграждането на създадената от тях държава. Всъщност Устрялов открива елементи на национализъм в болшевишката теория и практика още по времето на Гражданската война. Това се дължи на факта, че техните основни противници, белите, се оказват прекалено силно обвързани с външни сили, разчитайки, че те ще им помогнат в борбата за сваляне на болшевишката власт. Ето защо по един парадоксален начин защитници на отечеството се оказват не толкова белите, колкото болшевиките. Николай Устрялов пише, че с течение на времето знамето на болшевиките става символ на руския империализъм и централизъм. Руските комунисти тръгват по пътя на събирането и възстановяването на Русия като велика и единна държава, те възраждат мощта на руската държава в областта на международните отношения. Съответно защитата на съветската власт означава защита на родината, тъй като пътищата на болшевизма съвпадат с пътищата на Русия. Твърде елементарно би било да виждаме в еволюцията на Николай Устрялов примиренчество с новата реалност или, още по-лошо, конформизъм. Неговата метаморфоза от защитник на бялото движение в привърженик на болшевизма се дължи преди всичко на твърдата му убеденост, че най-важното за Русия не е кой точно държи властта. Най-важното за Русия е да бъде силна държава. Устрялов счита, че: „Рим си остава Рим и под властта на републиката и под върховенството на императорите. Той помръква едва тогава, когато биват нанасяни несъкрушими удари на държавната територия. По същия начин Франция е също толкова национална и велика при Робеспиер и Наполеон, както и при Луи XIV”. Вярата във велика Русия според Устрялов означава преди всичко вяра в руската държавност. За разлика от евразийците Николай Устрялов харесва Петър Първи, защото този владетел извежда Русия на широкия път на великолепната държавност и бляскавото величие. Поради тази причина Устрялов, този яростен антиболшевик през 1918 г., след края на Гражданската война започва да харесва болшевиките. Харесва ги, защото те са успели да възродят буквално от нищото държавната дисциплина. Те са много по-национални от така харесваното от руските емигранти Временно правителство, което е довело Русия до пълен държавен разпад. Основната теза на Николай Устрялов за това, че съветската власт неизбежно ще се трансформира в силно националистическа руска държавност, няма как да остане незабелязана. Тя се обсъжда широко както в емигрантските среди, така и в Съветска Русия. Някои от емигрантите, които смятат, че дълг на всеки руснак, независимо къде се намира, е да подкрепя властта в Русия без значение каква точно е тя, аплодират неговата смелост. Много други обаче го обвиняват, че се е „продал на комисарите”. Интересното е, че идеите му се коментират публично и в Москва, където по принцип се мълчи оглушително за възгледите на емиграцията. При това коментарите изобщо не са доброжелателни. В официалния печат се появява терминът „устряловщина”, който в никакъв случай няма положителен характер. Междувременно Николай Устрялов започва работа в Източнокитайската железопътна линия в Харбин. Тя е построена още в самото начало на XX век като разклонение на Транссибирската магистрала и принадлежи на Русия, а след революцията – на Съветска Русия. През 1925 г. в доклада си на XIV конгрес на болшевишката партия новият силен човек в Страната на съветите Йосиф Сталин казва по адрес на Устрялов: „Той служи в транспорта при нас. Казват, че добре работи. След като работи добре, нека си мечтае за прераждането на партията, у нас не е забранено да се мечтае”. Същата година се обсъжда възможността неговата книга „Под знака на революцията” да бъде издадена в родината. Решено е да не бъде издавана. Все пак на автора е позволено да посети Съветска Русия и той прекарва няколко седмици в Москва, след което отново се връща в Харбин. През 1935 г. отново получава възможност да отиде в Съветския съюз. Този път завинаги. Преподава икономическа география в Московския университет, но две години след връщането си е арестуван. Осъждат го като „японски шпионин” и го разстрелват. В средата на 20-те години се извършват трансформации в самото евразийство. То излиза от сферата на чистата мисловност и започва да се оформя като обществено-политическо движение. В края на 1924 г. на конгрес във Виена е създаден неговият ръководен орган – Висш евразийски съвет. За председател е избран Николай Трубецкой, а в ръководството влизат и председателите на различните филиали, създадени в различни европейски градове – Пьотр Савицкий в Прага, Пьотр Сувчинский в Париж, Владимир Стороженко в Белград и др. Евразийски лектори провеждат семинари в различни европейски градове, издават брошури, вестници, списания. Това, разбира се, изисква средства, каквито самите евразийци, бидейки емигранти и, основно, хората на науката, не притежават. Основен техен спонсор в първите години от развитието на движението е британецът Хенри Норман Сполдинг. Връзката с него става посредством контактите на Пьотр Арапов, офицер от армията на Врангел, емигрант и евразиец. Именно той съобщава на своите съидейници за желанието на британския спомоществовател да дари за евразийската кауза 10 хиляди лири, огромна сума за онова време. През следващите няколко години Сполдинг продължава да спонсорира представителите на движението. Кой всъщност е той? Хенри Сполдинг е служител в Британското адмиралтейство в самото начало на XX век и по време на Първата световна война. Има два неуспешни опита за влизане в парламента, след което започва да се занимава с благотворителност основно в сферата на науката. Става съучредител на катедрата по източни религии и етики в Университета в Оксфорд. Редовно отпуска щедри дарения и на други британски университети за закупуване на литература, посветена на културата, религията, изкуството на Изтока. Интересът му към развитието на евразийството като философско и политическо движение е толкова голям, че той дори пише книга по темата, озаглавена: „Възкръсналата Русия: Преглед на възгледите и целите на една нова руска партия”. Още самите евразийци отбелязват, естествено, в частни разговори, че от научна гледна точка трудът на Сполдинг не представлява особен интерес. Честно казано, най-интересното в тази книга е заглавието. Сполдинг споменава думата „партия”. Вярно е, че от един момент нататък евразийците решават, че полето на философията им е тясно и трябва да навлязат в практиката. Започват да изнасят беседи, да се занимават с издателска дейност, да градят структури... Но никъде не говорят, че имат намерение да правят партия. Защо тогава техният основен спонсор в онзи период слага тази дума в заглавието на книгата си? Дали не приема желаното за действително? А дали някой упорито не му е внушавал идеята, че в онзи конкретен момент е добре евразийството да бъде представяно не като някаква сложна философска система, а именно като партия? И най-важният въпрос: кой би могъл да бъде този някой? Тук навлизаме в най-деликатния и спорен момент от историята на евразийското движение. Деликатен, защото е свързан с работата на съветските тайни служби, а спорен, защото там, където са намесени службите, има по-малко документи и повече предположения. Но нека се придържаме към фактите. Ръководителите на младата съветска държава и особено ръководителите на тайните й служби – най-напред ВЧК, после ОГПУ, си дават ясна сметка, че спечелването на Гражданската война изобщо не слага край на борбата срещу представителите на бившата власт. В самата Съветска Русия и особено зад граница, има много хора, които никак не харесват новата власт и са готови да работят за нейното сваляне. Съответно трябва да бъде направено всичко възможно тази власт да е напълно наясно с плановете на подобни хора и техните организации. Как може да стане това? По класическия начин, който секретните служби са използвали от векове и продължават да използват – създават фалшива опозиционна структура, чиято цел е да извади на светло реалните опозиционери, тези, които представляват най-голяма опасност за властта както в страната, така и в чужбина. Тази операция на прохождащите съветски тайни служби носи кодовото название „Тръст” и се оказва удивително успешна. Непосредствени ръководители на операцията са 30-годишният Артур Артузов и 24-годишният Владимир Стирне. Впоследствие и двамата правят добра кариера в органите за сигурност. През 30-те години под ръководството на Артузов работят такива знаменити разузнавачи като Шандор Радо и Рихард Зорге. В пика на сталинските чистки през 1937 г. обаче Владимир Стирне и Артур Артузов ще бъдат осъдени като шпиони и разстреляни. Началото на операция „Тръст” е поставено още през 1921 г., когато ВЧК създава фиктивната антисъветска организация „Монархическо обединение на Централна Русия” (МОЦР). Начело на организацията чекистите поставят Александр Якушев. Той работи в държавната администрация още в предреволюционна Русия. По време на Гражданската война се занимава с антиболшевишка нелегална дейност. След края на войната успява да постъпи на работа в Министерството на външната търговия. При пътуванията си в чужбина установява контакти с руски емигранти. Това веднага става известно на съветските служби, които го арестуват. Вместо обаче да го разстрелят като шпионин, чекистите правят нещо много по-умно – използват го за свои цели. Лично Артур Артузов води вербовката на Якушев, която приключва с инсталирането му като „ръководител” на МОЦР. Предстои по-сложната част – внедряването на Якушев сред лидерите на особено яростните антисъветски емигрантски среди. За да бъде представляваната от него организация убедителна, чекистите включват в нея не само свои колеги, маскирани като „антиболшевики”, но и бивши високопоставени офицери от царската армия, преминали по време на Гражданската война на страната на болшевиките. Легендата, която чекистите изграждат, е, че тези офицери, най-често генерали, са „осъзнали” направената грешка и в момента работят за свалянето на болшевишката власт. Това е много удачен ход от страна на съветските служби, защото доверието към военните сред емиграцията винаги е било високо. Естествено, всички генерали, включени в операция „Тръст”, са изцяло контролирани от чекистите. Тази операция има три ясно поставени цели: да бъдат разкрити противниците на съветската власт вътре в страната, да бъде установена връзка с най-важните емигрантски центрове и не просто да се събира информация за тях, но и да се контролира дейността им, да бъде разкрита агентурата на чуждите служби в Съветска Русия. Благодарение на свои агенти сред руската емиграция през 1922 г. чекистите уреждат среща в Берлин на Александр Якушев с лидерите на влиятелната антисъветска организация Висш монархически съвет. „Ръководителят” на МОЦР явно е талантлив актьор, защото никой от присъстващите на първата среща не се усъмнява в искреността му. Дори и такъв професионалист като един от бившите шефове на царския Департамент на полицията и началник на врангелското контраразузнаване Евгений Климович не разбира, че Якушев е агент на службите. Неговата основна цел е да внуши на своите задгранични „съмишленици” следното – болшевишкият режим се разпада, съпротивата срещу него вътре в страната се увеличава, целта на емиграцията трябва да бъде не да праща терористи в Съветска Русия или да работи за чужда интервенция, а да подкрепя вътрешната опозиция. Александр Якушев постоянно пътува между Москва, Берлин, Париж, Варшава, а престижът му сред емигрантите расте. Успява да се срещне с ген. Александр Кутепов, който е вторият човек след ген. Врангел в Руския общовоински съюз (РОВС), а след смъртта на барона го и оглавява. Посредством Кутепов Якушев стига и до самия велик княз Николай Николаевич, чичо на последния руски император Николай Втори. Според някои влиятелни среди в руската емиграция именно на Николай Николаевич принадлежи правото върху руския престол, като най-възрастен и най-известен член на династията. Разбира се, познавайки добре популярността на евразийците в онзи момент, ГПУ не може да си позволи да ги лиши от „вниманието си”. Самите евразийци подобно на почти всички руски емигранти също са заблудени, че в Съветска Русия наистина съществува силна антиболшевишка организация, която трябва да бъде подкрепена. Специално в техния случай действа и още едно обстоятелство, което обяснява лековерието им. Според евразийската теория за революцията новата власт в Съветска Русия постепенно ще изостави „пролетарския интернационализъм”, както и останалите Mарксови догми, и ще тръгне по пътя на евразийството. Ето защо целта на евразийците в емиграция трябва да бъде не просто да подкрепят вътрешната опозиция в Страната на съветите, но и да я насочват в точно определена посока. Само че евразийците не са нито политици, нито конспиратори, нито тайни агенти и това обяснява факта, че толкова лесно се хващат на въдицата на секретните служби. Става така, че не те ръководят мистична вътрешноруска опозиция, а чекистите направляват техните действия. По линия на операция „Тръст” за евразийците отговаря Александр Ланговой. Роденият през 1895 г. Ланговой принадлежи към известна интелигентска фамилия. Баща му е знаменит московски лекар, член на Попечителския съвет на Третяковската галерия, а чичо му е професор в Технологичния институт в Санкт Петербург. Самият Александр е участник в Първата световна и гражданската война, владее няколко езика, може да разговоря напълно свободно за философия и литература. Така че евразийците лесно разпознават в него „сродна” душа. Понеже той наистина е военен, не му представлява особена трудност да им се представи като заместник началник-щаб на МОЦР и ръководител на евразийското отделение на същата организация. В това си качество той участва на всички заседания на евразийските структури в емиграция, получавайки прекрасна възможност не само да знае от първа ръка какви са намеренията на евразийците, но и да оказва пряко влияние върху дейността им. Хвърляйки поглед напред, ще кажем, че Александр Ланговой е един от малкото съветски агенти, работили по операция „Тръст” и запазили живота си по време на сталинските чистки. Да, подобно на много свои колеги е арестуван като шпионин през 1940 г. Само че не го разстрелват, а прекарва следващите 15 години в затвори и лагери. Неговият колега, единият от двамата преки ръководители на операция „Тръст” Владимир Стирне, няма това щастие. Той пише в докладна до висшето ръководство на ГПУ, че проникването на службите в евразийското движение е достигнало такива размери, че някои от водещите му фигури „изпълняват всяко наше поръчение и ще ни окажат всякакво съдействие”. Пикът на манипулирането на евразийците от страна на съветските служби идва през 1927 г., когато чекистите организират посещение на Пьотр Савицкий в СССР. Целта, естествено, е той лично да се убеди колко ефективно работят антиболшевишките и евразийските активисти в Съветска Русия. Когато водещият евразийски философ пристига в родната страна, той наистина се среща с много убедени хора и дори и през ум не му минава, че въпросните „евразийци” и „антиболшевики” са агенти на ГПУ. За затвърждаване на впечатленията на Савицкий чекистите дори му организират нелегална църковна служба. В защита на Пьотр Николаевич можем да кажем, че той съвсем не е единственият несъмнено умен човек, който се оставя да бъде разиграван от службите. Същото се случва и с много други умни хора от средите на руската емиграция. Класически в това отношение е слу- чаят с Василий Шулгин, едно от най-популяр- ните лица в императорска Русия, а после и в емиграция. Преди революцията той е депу- тат във Втората, Третата и Четвър- тата Дума от националистически организации. Когато избухва Февруарската революция, той е един от хората, които отиват при император Николай Втори, за да го убедят да абдикира. Срещата с монарха става в Псков. Шулгин се явява небръснат от четири дни, облечен с просто сако. Това е нетърпима дързост спрямо осветените от вековете правила по повод това как трябва да изглеждат „простосмъртните”, когато „помазаникът Божи” благоволи да ги приеме. В спомените си Василий Василиевич ще напише, че лицето му е приличало на „лице на каторжник, току-що освободен от изгорен затвор”. След приключването на срещата един от членовете на царската свита се приближава до него и просъсква: „Вижте какво, Шулгин, кой знае какво има да става... Но това сакенце никога няма да Ви го простим!”. След избухването на Октомврийската революция Василий Шулгин се присъединява към Доброволческата армия на ген. Деникин и става неин главен пропагандист. Впоследствие се присъединява към армията на Врангел в Крим, откъдето се евакуира в Константинопол. После обикаля България, Чехословакия, Германия, Франция и се установява в Югославия. Изключително популярен е в руските емигрантски среди и затова ръководителите на операция „Тръст” му обръщат специално внимание. През 1925-1926 г. те му организират тайно посещение в Съветска Русия. Шулгин живее в Москва, Ленинград и Киев. След връщането си той е убеден, че съветският режим ще падне, ако не днес, то задължително утре. Това му е внушено от многото „антиболшевики”, с които се среща и които всъщност са служители на ГПУ. Василий Шулгин дори издава книга, озаглавена „Трите столици”, която е много благосклонна към съветската действителност. Според него разгърналият се по това време НЕП (Нова икономическа политика) ще доведе до радикални промени не само в икономиката, но и в политическия живот на Съветска Русия. И докато различните емигрантски среди заживяват с мечтата, че съвсем скоро ще могат да се върнат съвсем легално в родината, където ги чакат едва ли не с разтворени обятия, се случва нещо извънредно. През май 1927 г. в руския емигрантски вестник „Сегодня”, издаван в Рига, се появява писмо, подписано с името Александр Стауниц-Опперпут. В писмото си авторът заявява, че е бивш агент на ГПУ и един от най-важните изпълнители в операция „Тръст”. Няма никакви антиболшевишки организации на територията на Съветска Русия, пише Опперпут. Всичко е мистификация на службите.

Благодарение именно на тяхната работа в Съветска Русия е примамен и ликвидиран видният британски шпионин Сидни Райли. По линия на подобна на „Тръст” операция в СССР тайно пристига и някогашният прословут ръководител на бойната организация на есерите, страшилище за царския режим, а впоследствие и непримирим враг на болшевизма Борис Савинков. Внушено му е, че на съветска земя действа тайна антиболшевишка организация, която само чака Савинков да дойде и да я оглави. След идването му в Русия е заловен и осъден на смърт. Впоследствие присъдата е заменена с 10-годишен затвор. В затвора Савинков официално се отказва от борбата си срещу болшевиките и призовава и останалите им противници да направят същото. На 7 май 1925 г. се самоубива, хвърляйки се от прозореца на петия етаж на сградата на „Лубянка”. Поне такава е официалната версия. Според неофициалната от прозореца са го изхвърлили чекистите, на които някогашният социалреволюционер и терорист повече не е нужен. В писмото си във в. „Сегодня” Опперпут пише още, че на Шулгин е било позволено да напусне Съветска Русия, за да разпространява сред емиграцията идеите си за постепенното прераждане на новия режим и липсата на необходимост да се води въоръжена борба срещу него. Така официално се слага край на операция „Тръст”. В историческата наука и до ден днешен се спори дали Александр Опперпут действително е разкаял се съветски агент, решил да разкрие на света една огромна манипулация, или това е просто финалният акорд, изсвирен от съветските служби, които са преценили, че въпросната операция е изиграла ролята си и трябва да бъде прекратена. По-сетнешната съдба на Александр Опперпут също тъне в мистерия. Знаем със сигурност, че само месец след като прави разкритието си, той отново е на територията на Съветска Русия. Този път е влязъл нелегално като член на бойна група, която трябва да извърши терористични действия срещу представители на властта. Групата е разкрита бързо и... тук отново няма нищо установено веднъж завинаги. Според едни данни Опперпут загива в завързалата се престрелка. Според други цялата работа с бойната група е поредната мистификация на ГПУ, Опперпут никога не е преставал да бъде агент на службите и продължава да работи за тях и през следващите години. Първо е изпратен в Китай, а по време на Втората световна война ръководи нелегална антифашистка организация в Киев. Според тази версия през 1943 г. Опперпут е арестуван от Гестапо и разстрелян. Каквато и да е истината, от операция „Тръст” има един неоспорим резултат. Много важни фигури сред руската емиграция са тотално дискредитирани заради сътрудничеството си, макар и неволно, с агентите на ГПУ. Особено силен е ударът върху евразийското движение, което така и не успява да възстанови влиянието, което е имало. Независимо от всичко обаче движението не умира. Особено активни са т.нар. леви евразийци, чийто център е Париж. През 1928 г. там започва излизането на вестник „Евразия”, чиито редактори са Сергей Ефрон и Пьотр Сувчинский. Към този момент евразийството вече е разделено на два ясно обособени лагера. Единият е в Прага под ръководството на Пьотр Савицкий. Макар че самият лидер се отнася със съчувствие към съветската власт, намиращите се в Прага евразийци са доста предпазливи към ставащото в Съветска Русия. За разлика от тях левите евразийци в Париж извървяват много бърза еволюция и скоро стават директни апологети на СССР. Безспорно голяма роля в тази еволюция изиграва един от най-активните членове на тази група – Сергей Ефрон. Той е роден през 1893 г. в Москва. Майка му е Елисавета Дурново, произхождаща от известен дворянски род, а баща му Яков Ефрон е евреин. И двамата му родители съчувстват на народоволската кауза. На 17 години Сергей остава сирак, а на 18 се запознава с Марина Цветаева. Тя е с една година по-голяма от него и наскоро е публикувала първата си стихосбирка. „Вечерен албум” веднага привлича вниманието на четящата публика и на такива знаменити творци като Валерий Брюсов, Максимилиан Волошин, Николай Гумильов. Именно в дома на Волошин в Коктебел (Крим) Цветаева се запознава с Ефрон. През януари 1912 г. двамата се женят, а година по-късно се ражда дъщеря им Ариадна. Когато избухва Първата световна война, Сергей иска да замине на фронта. Не го вземат заради влошеното му здраве и той работи като санитар във военно-полеви влак. Завършва юнкерското училище, а новината за това, че болшевиките са взели властта, го заварва в Москва. Участва в сраженията срещу болшевиките, които се водят в старата столица, и по чудо остава жив. Ето какво пише Ефрон в незавършената си автобиография: „Незабравимата есен на 1917 г. Едва ли в руската история ще се намери по-страшна година... заради непредаваемото чувство на разпад, на разпълзяване, на умиране, което беше обхванало всички ни. Десетки, после стотици, после хиляди с препълващото душите им „не мога” решиха да вземат в ръце меч. Това „не мога” беше изворът, основата на зараждащото се доброволчество. Не мога да понеса злото, не мога да гледам предателствата, не мога да съучавствам – по-добре смърт. А злото се олицетворяваше от болшевиките”. Така разсъждава в онзи момент 24-годишният Сергей Ефрон, който скоро след поражението в Москва се присъединява към Доброволческата армия на ген. Деникин. Смелостта и авантюризмът му са пословични. По негово желание командването на Бялата армия го праща на тайна мисия в Москва, откъдето Ефрон се връща с пари и още доброволци. През това време Марина Цветаева живее в Москва, без да има каквато и да било представа каква е съдбата на мъжа й. През 1917 г. се ражда втората им дъщеря Ирина. Марина няма с какво да я храни и я дава в детски дом, където момиченцето умира три години по-късно. Сергей Ефрон участва в прословутия Леден поход на Доброволческата армия, а след нейния разгром и в отбраната на Крим. Успява да се евакуира с Врангеловата армия в Галиполи. Следват Константинопол и Прага, където учи философия. През 1922 г. в Прага пристига Марина Цветаева с дъщеря им Ариадна. Когато три години по-късно се ражда дългоочакваният им син Георгий, когото родителите наричат Мур, семейството се мести в Париж. Във френската столица Сергей Яковлевич се присъединява към руските емигранти евразийци. Междувременно е в ход метаморфозата му от яростен отрицател на болшевизма в негов привърженик. В автобиографията си Ефрон отделя доста място на разочарованието си от бялото движение: „Къде е истината? Какви са, или, по-точно, какви бяха те, доброволците, герои подвижници или разбойници душегубци? Едни ги наричат с името „Георгий”, други с името „Жоржик”. Аз бях доброволец от първия ден и ако по някакво чудо бих могъл да се пренеса отново през октомври 1917 г., имайки днешния си опит, отново щях да стана доброволец. Моят отговор на въпроса, „къде е истината?”, е следният. „Георгий” доведе Доброволческата армия до Орел, „Жоржик” я разби, разложи и я завлече до Крим и по-нататък, „Георгий”, погребан в руските поля и степи, даде душата си за своите другари, „Жоржик” е жив и здрав, политиканства, проповядва злоба и отмъщение, хули, ругае и плюе, стреля в Милюков, убива Набоков (бащата на знаменития писател – б.а.), крещи на всички кръстовища за дълг, любов към родината, национализъм. Първият е ликът на доброволчеството, вторият – неговата мутра... Да, аз деля доброволците на „Георгий” и „Жоржик”. Но от това не следва, че всеки доброволец е или само едното, или само другото. Тези две начала са смесени, преплетени. Често е невъзможно да установиш къде свършва едното и къде започва другото. И първият наш дълг, дълг и пред родината, и пред онези, които с хиляди са погребани в Русия, и пред нас самите е да се освободим най-накрая от този тъп, зъл и бездарен „Жоржик”. Засилването на критичното отношение към бялото движение върви у Ефрон едновременно с все по-позитивния поглед към ставащото в Съветска Русия. Той стига до извода, че революцията е била неизбежна и необходима, че обществото, което се изгражда в СССР, е много по-национално и органично за Русия, отколкото либералните републики с техните учредителни събрания и конституции. Същите тези изповядват и другите леви евразийци – Пьотр Сувчинский, Лев Карсавин, княз Дмитрий Святополк-Мирский. Те са убедени, че никакво вътрешно въстание, което да свали съветската власт и за което мечтаят десните евразийци, не е възможно. Те са убедени, че Русия с присъщата й религиозна отдаденост изтръгва лидерската позиция от Запада и се превръща в „нов Запад” за целия останал свят. За да се случи това в действителност, е необходимо в СССР да се извърши идеологическа революция, тоест комунизмът да бъде изпълнен с религиозно, християнско съдържание. Тези идеи, които намират най-силно развитие на страниците на просъветския вестник „Евразия”, са посрещнати на нож не само от либерално и монархически настроените руски емигранти, но и от десните евразийци. Създателите на евразийската философия Николай Трубецкой и Пьотр Савицкий не признават вестника като орган на евразийската организация и обвиняват авторите му, че са се превърнали в апологети на марксизма. Макар че скоро „Евразия” прекратява съществуването си, Николай Трубецкой напуска ръководния орган на евразийското движение през 1929 г. Скоро ръководството се разпада и на негово място се създава Евразийски разпоредителен комитет, оглавяван от Пьотр Савицкий. Независимо от всички опити да бъде възродено, движението неотклонно върви към упадък. Още в началото на 30-те години толкова шумното ляво евразийство престава да съществува. Повечето от неговите представители се връщат в СССР, където независимо от положителното им отношение към властта са обявени за шпиони. Следва разстрел или дълги години лагери. През 30-те години Сергей Ефрон продължава да живее във Франция заедно със съпругата и децата си, но желанието му да се върне в родината става все по-силно. Марина Цветаева, която също страда от силна носталгия по Русия, обаче не споделя оптимизма на съпруга си по отношение на това колко хубаво биха живели в Страната на съветите. Може би, защото като гениален поет е имала и предчувствие за трагичната развръзка, а може би и защото независимо от всички материални трудности във Франция този недоимък й е по-близък, отколкото съветското съществуване. Всъщност недоимъкът на семейството й, за който често се пише, съвсем не е постоянен. В един момент се появяват пари. Да, не са много, но са достатъчни за едно нормално съществуване. Марина Цветаева никога не пита за произхода им, макар че вероятно се е досещала какъв е. Сергей Ефрон става агент на съветските тайни служби. Това е логичният финал, който извървява някогашният войник в антиболшевишката Доброволческа армия. Той вече е окончателно убеден, че бъдещето на Русия е болшевишко. И иска отново да служи на родината. По заръка на ръководителите си в разузнаването започва работа в Съюза за връщане в родината, вербува свои познати за съветската кауза и изпраща доброволци в Испания. През 1937 г. Сергей Ефрон участва и в операцията по отвличането от Париж на ръководителя на РОСВ генерал Евгений Милер, както и в убийството на Игнаций Райс, агент на службите, който бяга от Съветска Русия. Няколко месеца преди тези събития Ариадна, дъщерята на Сергей и Марина, получава разрешение да се върне в СССР. През октомври баща й, за когото вече никой не се съмнява, че е съветски агент, бяга в Съветска Русия. Марина Цветаева остава още две години в Париж, като клеймото „съпруга на предател и съветски шпионин” я преследва навсякъде. Почти никой от останалите емигранти не желае да общува с нея. В крайна сметка тя също се връща в родината заедно с малкия си син. В началото всичко върви добре. Семейството живее в голяма вила, собственост на НКВД. Тъй като говори прекрасно френски, Ариадна Ефрон работи в съветското списание Revue du Moscou. Арестувана е на 27 август 1939 г. и следващите 16 години прекарва в затвори, лагери и заточения. Но поне остава жива. Единствена от семейството. Малко след нея е арестуван и баща й. Следствието и процесът срещу него продължават цели две години. Много държат да даде показания срещу съпругата си. Независимо от мъченията, на които е подлаган в продължение на месеци, Сергей Ефрон неизменно пише в показанията си: „Съпругата ми Марина Цветаева никога не се е занимавала с антисъветска дейност”. Разстрелват го на 16 октомври 1941 г. в разгара на германското настъпление срещу Москва. Два месеца преди това в градчето Елабуга, където е евакуирана със сина си, се самоубива Марина Цветаева. Георгий Сергеевич Ефрон загива през 1944 г. на фронта, едва 19-годишен.

А какво се случва с останалите евразийци и най-вече със създателите на тази философия? Въпреки че категорично се оттегля от практическата дейност на евразийското движение, Николай Трубецкой продължава да участва в работата на евразийските теоретични семинари. Отделя все по-голяма част от времето си на езиковедски изследвания и става един от създателите на знаменития Пражки лингвистичен кръг. Трубецкой е и сред създателите на школата по славянски структурализъм в лингвистиката. През 30-те години живее във Виена, където преподава славянски езици и литература. С огромна тревога наблюдава нарастващата популярност на националсоциализма. Николай Трубецкой го разглежда като „биологически материализъм”, също толкова неприемлив, както и марксисткият „исторически материализъм”. Тъй като антинацистките му настроения са широко известни, след аншлуса на Австрия през 1938 г. Трубецкой е арестуван от Гестапо, в къщата му е извършен обиск и голяма част от ръкописите му изчезват. Потресен от загубата, Николай Трубецкой получава инфаркт на миокарда и умира на 48 години. Неговият най-близък съмишленик Пьотр Савицкий продължава да вярва в евразийския идеал независимо от всички удари, които движението понася, независимо от разцепленията и тежките обиди, които си разменят довчерашните съидейници. Именно Савицкий става председател на Централния комитет на евразийското движение, съставен през 1931 г. Той е и един от създателите на Руското емигрантско отбранително движение. Целта на организацията е да помага морално и практически на Съветска Русия в очертаващата се война срещу Германия. Пьотр Савицкий живее в Прага и остава там дори когато Чехословакия е окупирана от нацистите. По време на окупацията се занимава с антинацистка пропаганда и открито се обявява против руските емигранти, които стават част от армията на генерал Власов. Заради тази си дейност е следен от Гестапо. Независимо от тези свои усилия, които биха могли да му костват и живота, след като съветските войски освобождават Чехословакия, Савицкий е арестуван от органите на СМЕРШ. Връщат го в Съветска Русия, където го изпращат в лагер заради някогашното му участие в белогвардейското движение. Има някаква трагична ирония във факта, че най-голямото желание на Пьотр Савицкий – да се върне в родината – се сбъдва при такива ужасни условия. И все пак дори и в тези ужасни обстоятелства се случва нещо хубаво. В лагера Савицкий се запознава с Лев Гумильов, един от най-оригиналните руски историци на XX век. Именно тази среща е една от причините Гумильов да се превърне в своеобразен продължител на евразийските идеи. Двамата учени продължават да си кореспондират и след като са освободени. Благодарение на този контакт евразийството не умира напълно. Интересът към него се възражда в края на 80-те години на миналия век след публикациите тъкмо на Лев Гумильов, който нарича себе си „последният евразиец”. Както отбелязва доц. Д. Григорова: „Евразийската тема отново става актуална след разпадането на СССР, когато настъпва поредната криза в руското национално съзнание, резултат от която е създаването на постсъветското евразийство. И „старото” (емигрантското), и „новото” (постсъветското) евразийство се раждат при колапса на две империи – на Романовата и на съветската”.

Най-разпознаваемото име в неоевразийската мисъл безспорно е това на Александр Дугин. В многобройните си книги и статии той често изразява съжалението си, че след разпада на СССР страната му е тръгнала към атлантическия, а не към евразийския модел. „От една пагубна за Русия догматическа ортодоксия (марксизмът) ние преминахме към друга, не по-малко пагубна догматическа ортодоксия (хиперлибералната)”, пише Дугин. Александр Гелиевич е много по-радикален отрицател на либерализма, отколкото „старите” евразийци. За него той е „тоталитарна идеология”, която се харесва единствено на забогателите с кражби и всякакви други престъпления руски новобогаташи, на Елциновия елит в политическата, икономическата и медийната сфера. За Дугин либерализмът е един от синонимите на глобализацията и по-конкретно на глобализацията по американски. Той твърди, че „САЩ диктуват на всички своя модел, претендирайки да станат единствената глобална световна империя. Това означава, че държавите нации постепенно ще бъдат отменени в полза на висшата политическа инстанция – световната метрополия – САЩ”. Ако според Трубецкой и Савицкий основният външен враг на Русия е Европа, то в неоевразийската концепция на Дугин тази роля е отредена на Съединените щати. Изначалното противопоставяне между руската и северноамериканската цивилизация заема важно място и в трудовете на един друг съвременен евразиец – Александр Панарин (1940-2003). Той няма медийната популярност на Дугин включително и заради ранната си смърт, но написаното от него е изключително ценно не само в евразийския, но и в цялостния контекст на днешната световна криза, обхващаща икономиката, политиката, философията. Панарин извървява сложна идейна еволюция от класически либерален западник, критично настроен към руската самобитност (заради тези си възгледи е изключен от университета по време на Хрушчовото управление), до православен традиционалист с много силен ляв заряд. В днешното противопоставяне Русия – САЩ той вижда не толкова борбата на двете големи сили за моментно надмощие, колкото сблъсък на два символа. Ето подробното му обяснение: „Тези, които вече решиха, че естественият икономически подбор трябва да завърши своето дело и че народното мнозинство няма повече алиби, съсредоточават редиците си около САЩ – това пристанище на новия „икономически човек”. Тези, които великата религиозна традиция на състрадателността към „нищите духом” задължава да не вярват в естествения подбор и в тържеството на силните над слабите, се съсредоточават в Русия и ще продължат да се съсредоточават около нея. Противопоставянето на Америка като носителка на езическия култ на силата и успеха вече няма да става, както преди, на плоскостта на военнотехническото и политическото съперничество. В това отношение ролята на Русия като свръхдържава принадлежи на миналото. Новото противопоставяне е между икономическия човек и социалния човек, между морала на успеха и морала на солидарността. Тези, които се прекланят пред успеха, ще заемат позиция на американоцентризма. Но тези, които не могат да се съгласят с перспективата за умирането на собствената страна, както и на по-голямата част от планетарната периферия, ще намерят основание за състрадателния си морал във вели- ките религиозни традиции, които са много по-стари от модерна и ще надживеят модерна”. XXI век ще бъде векът на Русия, убеден е Панарин, защото именно „руската идея олицетворява солидарността със слабите, бедните и угнетените”. Русия е призвана да оглави един нов интернационал, който включва демократичните низини по целия свят и се явява алтернатива на американизирания глобализъм. Дълго време глобализацията ни беше представяна като едно райско място, обяснява Панарин, където не съществуват граници и всички хора живеят щастливо, окрилени от постоянната свързаност помежду си. Само че при един по-внимателен поглед се вижда, че проповедниците на глобалния свят имат предвид не света на народите, а света на елитите, които отдавна са излезли от националния контрол и вземат решения зад гърба на местното население. „В целия свят икономическият елит започна да шантажира собствените си правителства с това, че ще премести капиталите си зад граница, ако започнат да обременяват държавите с високи данъци и социални отговорности”, пише Панарин. Той обръща специално внимание и на ситуацията в нова, постсъветска Русия: „Раздялата с комунизма беше изтълкувана като разваляне на съюза със слабите в полза на силните... Предишният късносъветски елит все още не беше изгубил своята национална привързаност и идентичност – онова колективно „ние”, свързващо низините и върховете в една държава. Новият елит изначално не се отъждествява с „този” народ. Неговото „ние” се отнася повече към международните властови центрове – към интернационала на глобализма, а не към туземното население. Те държат капиталите си, имат вили, образоват децата си – съвсем не в „тази” страна. Всъщност най-малко ги интересува именно съдбата на „тази” страна. Вместо единно национално пространство, създадено в хода на великите премествания от времето на модерна и Просвещението, днес се образуват паралелни, практически никъде непресичащи се пространства на туземната маса и на глобализираните елити”. Едно от най-големите престъпления, извършено в новото „демократично” време, е унищожаването на държавата, убеден е Александр Панарин. При това и в двете нейни измерения – като пазителка на националната идентичност и като защитничка на слабите и неприспособимите. „Глобалното отворено общество се разбира като социалдарвинистка среда, в която ресурсите и териториите все по-безпрепятствено биват премествани от ръцете на по-малко умелите и приспособимите, в които са се оказали по волята на историческата случайност, в ръцете на по-приспособимите и достойните. Ако на основата на този принцип една по-приспособима номенклатура отнема националното богатство от неприспособимото национално мнозинство, то няма право да оспори този принцип и да укрива националните ресурси под остарелия предлог на националния суверенитет”, пише Панарин. Усилията на днешните либерални пропагандисти са насочени към тоталното дискредитиране на държавата. Тяхното съкровено желание е тя да изчезне и да бъде заменена от любимото им „гражданско общество”. Ето как описва този процес Александр Панарин: „Защо са тези постоянни атаки на либералите-деконструктивисти срещу националната държава? Ами защото националната държава в повечето държави беше успяла да стане плебейски демократична – тя интегрираше социалните програми, насочени към незащитените мнозинства. Напротив, гражданското общество на съвременните привилегировани групи се разглежда като среда, в която всякакви „метаисторически” или нравствени интуиции, отнасящи се до особени права на „нищите духом”, изглеждат празен звук. Директно ни поучават, че гражданското общество е социален ансамбъл, създаден от завършени индивидуалисти, които свободно се конкурират помежду си и се грижат единствено за личната си изгода. При това се уточнява, че гражданското общество е среда, максимално равнодушна към „традиционните” спорове за ценностите, за добро и зло, за социална справедливост и отговорност”. В същото време Александр Панарин отбелязва и един интересен парадокс, свързан с темата за „лошата държава”. Ето го: „Наблюдаваме една многозначителна асиметрия. Либералите-постмодернисти постоянно ругаят патриотизма, колективната идентичност, културната памет и всевъзможните други спънки по пътя на модернизацията-озападняването. Но неизвестно защо на гражданите на единствената свръхдържава не се забранява да се представят като неистови патриоти, егоистични националисти, фундаменталисти на протестантизма и на американизма. С други думи разрешава им се да влязат в глобалния свят „културно облечени”, притежаващи устойчива национална идентичност и даже очевиден национален егоизъм. А от всички останали се изисква да са съблекли до голо постмодерните си „тела” и абсолютно да са се освободили от културна и цивилизационна памет”. Критиката към подобно подравняване на всички хора спрямо един господстващ западен, или по-скоро американски, модел сближава Панарин с възгледите на отците основатели на евразийското движение. Подобно на тях той търси изхода в създаването на общество, съвършено различно от западното. Неговият отговор на съвременните предизвикателства е „модернизация без озападняване”. А. Панарин е за създаването на силна социална държава, която да се грижи за всички хора. В неговата концепция основна роля играе Православната църква. Той подчертава, че ако Западът е превърнал науката в централен социален институт, то за Изтока това е Църквата. Съединяването на научните постижения с духовните стремления – ето верния път според Александр Панарин. Евроатлантическият свят запада, убеден е философът, защото се е откъснал от корените си, дори от собственото си Просвещение. Инициативата от тук насетне принадлежи на Изтока, който се опира на религията и науката, а така също и на силната държава. Задачата на „православния проект” е да направи друга интерпретация на еманципаторското усилие на европейския модернизъм, отхвърляйки неговата хедонистично-индивидуалистична, потребителска насоченост. Тази колосална задача обаче може да бъде изпълнена само от елит, качествено различен от настоящия. Защото днешните източни „елити” тотално са загубили доверието на своите съграждани. Тези „елитарни” прослойки са просто безмозъчни кукли в ръцете на западните си инструктори. На куклите е позволено да грабят колкото искат на определената им територия при едно-единствено условие – безпрекословно да изпълняват западните нареждания. Докато действат в рамките на тези правила, няма да имат никакви проблеми с кукловодите. С течение на годините обаче източните „елити” имат все по-големи проблеми със своите сънародници. И затова е неизбежна появата на нов елит, убеден е Александр Панарин. „Ако елит означава най-доброто – пише той, – то неговите истински представители могат да се появят не в епицентъра на войнстващия икономикоцентризъм и пазарен социалдарвинизъм, а именно в четвъртия свят... На четвъртия свят е необходим нов елит, такъв, какъвто не се продава. Тъй като успоредно с икономическите мотивации е имало и ще има много по-висши, способни да предизвикват въодушевление и вдъхновение, които са непостижими за икономическия човек. Днес се опитват да ни убедят, че цялата световна духовна традиция, представена от великите религии и произлезлите от тях велики литератури, е бъркала по отношение на приоритетите и единствено новото чикагско учение не бърка. Само че тези, които не са скъсали връзките си с великите традиции, не могат да бъдат разубедени. Те знаят, че в дълбоката си същност човекът е не икономическо, а религиозно животно и тъкмо заради това нему е дадено да се издигне над животинския стадий. Истинският елит е страж и закрилник на това духовно начало и нему е дадено да открие пред човечеството такива перспективи, които в други измерения биха останали затворени.” Александр Панарин е убеден, че истинската модернизация, а не онази, фалшивата, озападнената, ще дойде тогава, когато бъде извършен дълбокият синтез на две основополагащи идеи – социалната и културната. Социалният импулс, искреното съчувствие към несправедливо обидените и тормозените е ключът към пълноценния творчески живот. В същото време, ако социалната идея бъде лишена от идеята за сериозна култура, тя рискува да се изроди, първо, в обидно опростенчество и, второ, в поредица от „безсмислени и безпощадни” бунтове, лишени от всякаква перспектива. Александр Панарин настоява, че ако иска да върви напред, а не да се върти в омагьосания кръг на вечното повторение, човечеството се нуждае от нови „големи идеи”: „Не всички са се досетили, че обявената от постмодернистите смърт на „метаразказите” – за смисъла на историята, смисъла на живота, смисъла на човешката борба – означава смърт на цялата духовно-интелектуална сфера. Да бъде превърната тази сфера единствено в обслужване на пазарните практики – това би означавало лишаване от перспективи на демократичния модерн, който се храни не само с приложно знание, но и с висока култура, дръзко надничаща отвъд хоризонта. И за „новите богати”, и за „новите бедни” е разрушително и опасно да живеят единствено с днешния ден. Трябва да бъде увеличаван символичният капитал, в чиито недра се създават мащабни синтези и се откриват дългосрочни перспективи. Когато се ръководят от такива дългосрочни перспективи, хората, дори разделените от високи социални бариери, са принудени да се замислят за изкуството да живеят заедно. Ето защо заради културата на гражданския консенсус, за която толкова обичат да говорят либералите, е необходимо да бъде преодоляна либералната алергия към „големите идеи”. Школата на „големите идеи” – ето школата, през която трябва да мине новото поколение интелектуалци, за да стигне до етапа, отменящ либерално-постмодернистката фаза”. Толкова характерният за Панарин, Дугин и други съвременни техни съидейници антилиберализъм е една от най-характерните особености на днешното евразийство. Другата е мечтата за създаването на Евразийски съюз. Това определено не е преди всичко икономически съюз, в смисъла, както си го представя президентът на Казахстан Нурсултан Назарбаев. За мислители като Панарин евразийската идея е най-вече хуманитарна и социална и тя „логически обединява принципа на единното суперетническо пространство с принципа на социалната справедливост”. А дали тази идея може да се реализира на практика? Ще видим...

Източници: Н. Трубецкой, „Европа и человечество”, Д. Григорова, „Евразийството в Русия”