Евно Азеф | infacto.bg

Житието на великия грешник

През 1868 г. Достоевски замисля роман с обещаващо заглавие „Житието на великия грешник”. Това трябва да е епос за неволите на атеизма и преоткритата вяра. Но кредиторите преследват Фьодор Михайлович. Грандиозното по замисъл „Житие” е зарязано. Писателят бърза да публикува „Бесове”, скромен роман, по замисъла на автора, който всъщност се превръща във велико пророчество. Това е историята на неколцина безбожници, „съчувстващи на революцията младежи”, които едно убийство трябва да сплоти в името на делото. Романът провижда моралните и политическите лутания на настъпващата руска трагедия. Описва галерията от трескави, обладани от бесове персонажи, които ще излязат на историческата авансцена. През 1869 г. тъкмо когато Достоевски зарязва идеята за „Житието”, в днешен Беларус се ражда един велик грешник, който ще изиграе ключова роля в прелюдията към трагедията. Романът на Достоевски остава ненаписан, но Евно Азеф ще го изживее.

Въплътеният дявол

Евно Фишелевич Азеф се ражда в село Лисково, недалеч от Гродно. Селото е еврейско. Баща му е шивач. Евно обаче е различен от другите 5 деца в семейството. Няма намерение да наследява занаята на татко си. Едва ли някой в село с 50 къщи допуска, че грозното пате на семейство Азеф скоро ще сътресе империята. Да, момчето расте умно, но на вид е истински Квазимодо. Хилав е, за полска работа не става, а семейството няма пари да го изучи за търговец. Скоро обаче за него ще пишат „Ню Йорк Таймс” и френският „Матен”. Държавната Дума ще проведе извънредно заседание, посветено на персоната му. По петите ще го следват всички полиции в Европа. А днешните терористи едва ли съзнават, че той е великият майстор в техния мерзък занаят.

Духът в бутилката

В онези години антисемитизмът е официална политика на Руската империя. Законът определя така наречената „черта на уседналост”, границата, отвъд която седемте милиона евреи, поданици на Негово Величество Николай II, могат трайно да живеят и работят. За тях е отредена западната периферия на империята. Днес тези територии са в Беларус, Западна Украйна, Молдова, Полша и Прибалтика. В Москва, Петербург и Киев, в сърцето на Русия евреите пътуват, учат и работят, но с ред усложнения. Великият княз Сергей Александрович, генерал-губернатор на Москва, изселва 25 000 от подопечната си територия под натиска на местните предприемачи, които не търпят конкуренцията на пришълците. Тази политика минира империята. Евреите се превръщат в най-отчаяните социални революционери. Това пък ще захрани теории на конспирацията, които ще припишат руския смут на „еврейския заговор”. Всъщност причините за революционните настроения в края на XIX век са социални. Русия е в бурен икономически подем, а обществените отношения си остават крайно архаични. В една държава живеят бурлаци и префинени князе, Распутин и Юсупов, Чехов и Сталин. Интелигенцията търси своята роля между безделното дворянство и невежите мужици. Просветените младежи винят царя за неволите на народа. В последните години на XIX век се появяват социалистите революционери (СР, эс ер), за удобство наричани есери, леви радикали, които вярват, че пътят към свободата минава през взривяването на трона. Но в предизвиканата от тях серия исторически експлозии ще загинат милиони. Включително мнозинството от дореволюционната интелигенция.

„Ваш покорен слуга”

Евно Азеф рано напуска селото си и от тук насетне превръща живота си в истинска рулетка. В Ростов амбициозният грозник за пръв път стъпва в бардаците, наднича в ресторантите, където местните търговци гуляят с френско вино и есетри под звуците на цигански оркестри. За да пристъпи прага им, му трябват пари. Неговият „първи милион” всъщност са няколко бурета с масло, които завлича от свой приятел. Продава ги за 800 рубли, нелоши пари за онова време, и офейква в Германия. Никога повече не поглежда семейството си. Но съдбата на студент в Политехниката на Карлсруе също му се вижда посредствена. Евно е роден за игра с огромни залози.

През март 1893 г. полицията в Петербург получава анонимно писмо. В него някакъв младеж предлага услугите си на Охранката (тайната политическа полиция) като информатор в революционния кръжок на руските студенти в Карлсруе. Те се канят да изпратят подривна литература в Русия. Младежът моли полицаите, ако решат да го наемат, да му пишат „до поискване” в местната поща. Подписва се „На Вашите услуги, Ваш покорен слуга, В.Ш”. В Охранката обаче не са вчерашни и след седмица младежът получава отговор. В него полицейският инспектор Семякин предлага на кандидат-доносника да подава информация срещу поисканото от него скромно възнаграждение от 50 рубли месечно. „Без многословия и теоретически съждения, без преувеличения и прибързани изводи.” А писмото завършва с туш: „Едва ли ще сбъркам, ако ви нарека г-н Азеф. Моля да уточните дали да пращаме пощата на сегашния ви адрес Шютценщрасе 22.11”. В продължение на шест години Евно праща донесенията си в Петербург. Отначало го молят да си подобри краснописа, но скоро оперативният му ръководител отбелязва „поразително точните сведения” на агента. Азеф е проницателен психолог, от първа среща разпознава силните фигури и алармира полицията: „Има един господин на име Григорий Гершуни... Особено внимание обърнете на Пьотр Карпович... Не изпускайте от поглед Борис Савинков”. Бойната организация на партията на социалистите революционери (БО) е създадена в нелегалност през 1902 г. Оглавява я Григорий Гершуни, същият онзи млад есер, върху когото Азеф обръща вниманието на полицията още след първата им среща. И той е беден евреин, истинското му име е Герш-Исаак Гершуни, а по професия е фармацевт. Отбира от химия и знае как се правят самоделни бомби. Пронизващият му поглед подчинява съзаклятниците. За една година Гершуни успява да подпали чергата под краката на полицията. Терористичният летопис на БО на есерите започва с убийството на самия вътрешен министър Дмитрий Сипягин. Атентаторът Степан Балмашов прониква в министерството в униформата на офицер и застрелва достолепния Сипягин от упор. Новият министър Вячеслав Плеве заварва в кабинета си камари траурни букети и венци за покойния си предшественик. „Не ги изнасяйте. Скоро ще ви потрябват и за мен”, нарежда Плеве на секретарите. Черният му хумор е съвсем на място. 1902 г. е белязана от серия покушения. Есерите стрелят срещу оберпрокурора на Синода Константин Победоносцев, харковския губернатор Оболенски. Убиват уфимския губернатор Богданович, докато се разхожда кротко в парка. Противно на легендите, царските сановници са лесни жертви, повечето ходят без охрана. Но кариерата на Гершуни приключва през март 1903 г. Полицията го залавя при засада в харковската му квартира. Адреса издава лично Азеф. Гершуни е осъден на смърт. Вътрешният министър Плеве, човек с фин ум и литературни дарби, дори сам влиза в килията на смъртника, за да види с очите си човека, дръзнал да клати царщината. Самият император Николай II е крайно снизходителен и помилва осъдения на смърт Гершуни. Каторжните вагони го откарват в Сибир, а той чак на смъртния си одър научава кой го е предал.

Гражданинът терорист или другарят провокатор

Бойната организация е обезглавена. Но ступорът не трае дълго. Ръководството й скоро избира за заместник Евно Азеф. В Охранката не са и мечтали, че техният информатор, грозникът от Карлсруе, ще оглави най-опасната терористична група в империята. А той има изумителни дарби. Паметта му е безпогрешна. „Фотографира” лица, „картотекира” имена, „осчетоводява” цифри и всичко това наум, без да оставя никаква писмена следа. Съратниците му богоговеят пред феноменалната му способност да запомня и най-малките детайли от градския декор. Москва и Петербург познава до последния двор, сграда, табелка. Понякога от Париж дава писмени инструкции под кое дърво да застане атентаторът, а от кой прозорец да надзирават жертвата. „Имаше свръхчовешка пространствена ориентация”, свидетелства съратникът му Борис Савинков. Азеф се впуска в безпрецедентна двойна игра с терористите и полицията, от която получава двойна облага. Заплатата му в полицейския департамент вече е над 500 рубли, огромна сума по тогавашните стандарти. Но дори тя бледнее пред безотчетните пари от партийната каса, които сластолюбивият Евно харчи за свои нужди. Той няма политически идеал. „Интересуват го само две неща: парите и жените”, счита историкът Николай Сванидзе. Пред съпартийците отказва да наема файтон, имат го за аскет. В Трувил залага хиляди на рулетка. Непосредствено преди да оглави Бойната организация, Азеф преминава школовка в полицията при прословутия майстор на контраразузнаването Зубатов. Учат го как да проследява и да бяга от преследвачите. Да предава кодирани послания. Да проверява достоверността на сведенията. Да профилира противника. Така той бива посветен в методите на антитерора.

Безпрецедентното в случая „Азеф” е, че за пръв път в историята власт и терор влизат в двусмислени отношения. Внедряването на информатори е част от традиционната полицейска методология. Но никога дотогава нито в Русия, нито другаде агент на полицията не се е издигал до лидер на революционна, терористична организация. Азеф балансира по острието на бръснача, за да изглежда лоялен на двете страни. Някои атентати планира тайно от полицията, за да запази доверието на революционерите. За други информира Охранката, за да продължи играта докрай. Едва ли сам знае на чия страна са симпатиите му. Ролята му изисква отказ от морал. От политически убеждения и нравствени въпроси. Инак би се подхлъзнал по острието на бръснача. Би избрал своя лагер. Аморалната и аполитична роля на Азеф е истински пробив в отношенията власт–терор. С дейността си виртуозният безскрупулник помага на полицията да осъзнае своя интерес от инструментализирането на терора. Да се научи с ръцете на терористите да защитава своите професионални и политически интереси. Да инкорпорира нелегалния терор в политическия арсенал на властта. Това размиване на границата между власт и революция, между ред и терор е стратегически пробив, който днес усещаме с кожата си. Вече никой не може еднозначно да твърди дали терорът на „Ислямска държава” обслужва бунта на унизените мюсюлмани, циничните интереси на петролните шейхове или нечии други геополитически планове. В основата на тази нова роля на терора, която днес е част от рутинния политически инструментариум, е той, Евно Азеф, въплътеният дявол, който размива политическите граници и моралната определеност.

Казусът „Плеве”

През април 1903 г. в губернския център Кишинев (днес столица на Молдова) едно руско момче е убито при неясни обстоятелства. Местните антисемити пускат слух, че трупът е намерен със зашити уста и клепачи. Тръгва мълвата, че детето е жертва на „юдейски ритуал”. Избухва погром. Хлапаците трошат с камъни еврейските витрини. След тях групи от хулигани плячкосват стоката и пребиват собствениците. Загиват 60 човека. Ранените са стотици. БО на есерите издава смъртна присъда на вътрешния министър Вячеслав Константинович фон Плеве. Счита го за вдъхновител на погрома. Операцията ръководи лично Азеф. Терористите възприемат разработената от него тактика. Бомбите заменят револверите. Евно не си е губил времето на курсовете в полицията и инкорпорира нейните методи в работата на БО. Жертвата се проследява седмици наред, за да се установят маршрутите на придвижването и охраната й. В атентата участват неколцина бомбаджии, които блокират всички пътища за отстъпление на министъра. Нищо не е оставено на случайността. Уви, първите две покушения се провалят. Чак на 28 юли 1904 г. Егор Сазонов хвърля бомба, маскирана като пощенски колет, в каретата на Плеве. Министърът загива.

Казусът „Плеве” е илюстрация за разлагащата роля на Азеф върху полицията. Той готви атентата скришом от Охранката. Според някои автори иска да ликвидира министъра, за да отмъсти за погрома. Успехът на атентата го бетонира в очите на революционерите. Но първите две покушения се провалят. Въпреки това в полицията решават, че агентът им е по-скъп от министъра, и не му търсят сметка. Нито вземат мерки да опазят Плеве. Мнозина полицейски шефове недолюбват министъра. Така той става жертва на атентат, организиран от агент на подопечните му служби. Фронтът между властта и терора вече е размит. Следващата мишена на Азеф е московският генерал-губернатор, великият княз Сергей Александрович, зет на царя. На 4 февруари 1905 г. високият, изящен аристократ е разпарчетосан от бомбата, която есерът Иван Каляев мята в каретата му. Един на Плеве. Министърът загива. Казусът „Плеве” е илюстрация за разлагащата роля на Азеф върху полицията. Той готви атентата скришом от Охранката. Според някои автори иска да ликвидира министъра, за да отмъсти за погрома. Успехът на атентата го бетонира в очите на революционерите. Но първите две покушения се провалят. Въпреки това в полицията решават, че агентът им е по-скъп от министъра, и не му търсят сметка. Нито вземат мерки да опазят Плеве. Мнозина полицейски шефове недолюбват министъра. Така той става жертва на атентат, организиран от агент на подопечните му служби. Фронтът между властта и терора вече е размит.

Следващата мишена на Азеф е московският генерал-губернатор, великият княз Сергей Александрович, зет на царя. На 4 февруари 1905 г. високият, изящен аристократ е разпарчетосан от бомбата, която есерът Иван Каляев мята в каретата му. Един вестникар описва печалната гледка така: „Главата, шията и част от торса на княза лежат на една страна, мозъкът му е на паважа. Левият му крак е натрошен. В тълпата наоколо никой не сваля шапката си. Съпругата на княза ридае и моли хората да се разотидат и да не гледат. Някой от зяпачите плю на земята и рече: „Видяхте ли сега, а викаха, че князът нямал мозък”.

Двойната игра на Азеф изисква железни нерви и абсолютно самообладание. В революционните среди още от 1904 г. циркулира мълва, че той поддържа връзки с Охранката, но след убийствата на Плеве и на великия княз никой не поставя под въпрос неговата отдаденост на делото. През лятото на 1905 г. есерът Ростковски получава анонимно писмо, в което благожелател от полицията го информира, че в БО на партията има двама агенти на Охранката: единият се крие зад инициала „Т.”, а другият е „инженер Азиев”. Ростковски събира куража си в шепи и занася писмото на шефа на БО. Той го познава под името Иван Николаевич (нелегалното име на Азеф). Наблюдава реакциите му. Евно го прочита, без да мигне, и отсича: „Този Т. трябва да е Татаров, а инженер Азиев трябва да съм аз”. След което убеждава подчинените си да очистят Татаров. Също като дявола Азеф има изменчива външност. След години някои негови съратници есери си спомнят със закъснение, че „очите му бягали и той никога не поглеждал събеседниците си в лице”. Други твърдят, че имал „змийски” поглед. Едни го описват като „затлъстял и тежкоподвижен”, други – като пъргав за килограмите си. Най-сантиментално наивен е партийният лидер на есерите Виктор Чернов, който си спомня шефа на своята Бойна организация като човек, „в чиито очи е достатъчно да се взреш внимателно, за да откриеш бездънната му доброта”! Също като Лукавия Евно Азеф сменя десетина имена: Иван Николаевич, Валентин Кузмич, Евгений Филипович, Дулин, Инженера, Дебелия, до степен, че само тесен кръг конспиратори знаят с кого си имат работа. В донесенията си до полицията Азеф неизменно се подписва като инженер Раскин.

БО на есерите, която в апогея на дейността си наброява едва 78 човека, се превръща в истинско проклятие за империята. Под ръководството на Азеф тя извършва над 30 покушения, много от които успешни. Но есерите не си дават сметка за ролята, която им е отредена. С техните ръце полицията подтиква властта да затегне гайките. Руската революция от 1905 г. принуждава Николай II да свика учредителната Дума, първия руски парламент, безпрецедентен пробив в самата философия на самодържавието. Царят издава и Манифеста от 17 октомври 1905 г., който прогласява гражданските свободи: неприкосновеност на личността, свобода на съвестта, на словото, събранията и сдружаването. В Охранката усещат как духът на руския бунт излиза от бутилката. Полицията оставя терористите да организират атентат срещу премиера Столипин. Те взривяват резиденцията му на Аптекарския остров. Експлозията убива 33-ма човека от охраната. Децата на министър-председателя се разминават със смъртта. Атентаторите формално нямат връзка с Азеф, но почеркът на бомбаджиите е красноречив. Потресеният Столипин тутакси учредява съдилища по бързата процедура. Русия обраства с бесилки, на които увисват враговете на властта, задушени с така наречените „столипински вратовръзки”. БО на есерите организира още три покушения срещу премиера, които Азеф хем подготвя, хем разкрива на полицията. И трите завършват с провал, но поддържат огъня под краката на Столипин, който втвърдява курса. Така Охранката постига политическите си цели чрез инструментализираните есери терористи.

Терорът: Изкуство и ежедневие

След царските реформи БО е задмината от събитията. Есерите губят монопола си върху терора. В Русия той се превръща в ежедневие. Близо 9000 политици, чиновници и военни стават жертва на покушения в периода 1905–1907 г. На мегдана на терора вече вършеят анархисти, „максималисти”, полски, украински, арменски и финландски националисти и всевъзможни социалисти. Унизените губят изконно руския респект от униформата. Двата свята, този на преситените и този на нищите, се сблъскват. Бесовете, предвещани от Достоевски, излизат на сцената. 1917-а окончателно ще размени полюсите. Азеф е „консервиран” от Охранката. Обикаля SPA курортите в Германия и по френския Лазурен бряг. Той вече се възприема като „артист на терора”. Край Мюнхен се запознава с немски изобретател, някой си инженер Бухало, който разработва товарен самолет. Евно убеждава есерите, че с два напълнени с тротил аероплана може да вдигне във въздуха самия цар, докато пребивава в някой от по-малките си дворци. Трябват му само 20 000 рубли. Дават му парите, а след време Азеф информира съратниците си, че „работата се отлага”. Днес знаем: с по-малко от век. На 11 септември 2001 г. тероризмът дозрява до амбициите на „артиста на терора”, авангардиста Евно Азеф. Провокаторът издава десетки съратници, благодарение на него полицията разкрива три покушения срещу Николай II. За да съхрани доверието на терористите, Азеф понякога залага буквално на „царска” рулетка. Двама матроси на крайцера „Рюрик” се наемат да застрелят императора при освещаването на кораба. Азеф оглежда лицата им, смутените им погледи, мазолестите им ръце, навикнали да мият палубата. Лично им връчва наганите. Преценил е, че нямат куража да прострелят царя. И те се провалят. Затова пък авторитетът му в БО е отвъд всякакво подозрение. Нима провокатор ще постави под риск живота на императора?!

Разговорът във влака

На 5 септември 1907 г. на гарата в Кьолн един угрижен руски дворянин се качва във влака за Лондон. По петите му се вмъква журналистът Владимир Бурцев. Бърза да седне срещу дворянина в купето. Заговаря го, щом влакът потегля. Двамата си приличат: високочели, с пенснета и чеховски брадички, елегантно облечени, с изискана реч. Но политиката ги разделя. Бурцев издава крайнолевия вестник „Былое”, близък до есерите. Дворянинът е Алексей Александрович Лопухин, бивш началник на департамента на полицията. Този сблъсък на двама интелигенти, единият враг, а другият пазител на империята, също е достоен за роман на Достоевски. В продължение на 6 часа Бурцев бомбардира Лопухин с подробности относно десетките атентати на есерите: кой, къде, с кого се е срещал, кои са посветените. Навсякъде в провалените атентати присъства някой си агент Раскин. Бюргерите в купето не разбират разговора на превъзбудените руснаци. А той е исторически. „Ще ви кажа едно име, моля ви само да потвърдите подозрението ми: провокаторът е Евно Азеф”, изригва Бурцев. „Да”, отронва сломеният Лопухин. Защо полицейският шеф се решава на това фатално разкритие, остава неясно. „Ръководех се от общочовешки съображения”, ще обясни по-късно той. Вероятно Лопухин не може да прости на Азеф убийството на своя приятел министър Плеве. Той презира провокатора до степен, че си навлича години каторга за разкриването на полицейски сътрудник. Но той е човек от XIX век, за когото моралът не е празна дума. Есерите имат свой, революционен морал. Той не е общочовешки. Успехът на делото е над остарелите разбирания за порядъчност, добро и зло. Когато през май 1908 г. вестник „Былое” изобличава Азеф като полицейски провокатор (без да споменава потвърждението на Лопухин), Русия е потресена. „Ню Йорк Таймс” пише: „Сега въпросът е кой първи ще стигне до доносника: екзекуторите на властта или бившите му другари”. Дясната му ръка в БО Борис Савинков споделя пред съпартийците си: „Ако срещу брат ми имаше толкова улики, колкото срещу Азеф, щях лично да го убия. Но никога няма да повярвам, че Евно е провокатор”. Докато в Петербург държавната Дума заседава по случая „Азеф”, в Париж есерите свикват така наречения Таен революционен съд на честта. Тричленката се състои от тримата най-авторитетни революционери: теоретика на анархизма Пьотр Кропоткин, руския преводач на „Капиталът” Герман Лопатин и „революционната Жана д’Арк” Вера Фигнер. Последните двама са изкарали по двадесет години в царските затвори и каторги. Смутителят Бурцев е призован в Париж да защити версията, публикувана в „Былое”. „Вие наклеветихте герой и би трябвало да се самоубиете”, посреща го от вратата Фигнер. „Ако бъркам, ще се самоубия”, отвръща Бурцев. Съдът на есерите провежда цели 18 драматични заседания. Погледите им са възпалени от безсъние и тютюнев дим. Бурцев отваря очите на тримата революционери, които осъзнават, че Азеф е изпразнил живота им от смисъл. В Петербург лично премиерът Столипин се опитва да успокои превъзбудената от разкритията държавна Дума, която се пита как тъй агент на Охранката е ръководел терора срещу държавата и свещената особа на императора? „Ако допуснем, че Азеф е донасял всичко на полицията, ще се окаже, че един от вождовете, един от главатарите на революцията не е бил революционер, а сътрудник на департамента на полицията, много печална и тежка новина, но не за правителството, а за революционната партия”, заключава Столипин. Впрочем самият той ще бъде застрелян от терорист през 1911 г., когато Охранката вече няма да се ползва от услугите на осветения Азеф. В опит да отърве кожата Азеф се прибира в Петербург. Моли Охранката да притисне Лопухин да оттегли думите си. „Късно е”, отвръща бившият полицейски началник, когото съдът скоро изпраща в Сибир за „разкриване на полицейски информатор”.

Дяволът свърши своята работа, дяволът си отиде

Съдът на есерите осъжда Азеф на смърт. Присъдата трябва да изпълни Борис Савинков. Той открива Евно в един парижки хотел. На входа и под прозореца бдят други двама терористи. Доносникът е уплашен. Знае, че съдбата му е решена. Но се случва нещо необичайно. Савинков му дава 24 часа, за да направи пълни самопризнания. „В онзи момент все още го обичах като брат”, изповядва се той в мемоарите си. Дори след революционната „присъда” Савинков не смее да застреля някогашния си кумир, защото така би застрелял идеята, на която сам е посветил живота си. Минути след като захлопва вратата, Азеф офейква с жена си. Никой никога не посяга на живота му. Есерите са морално сринати. Неколцина от терористите се самоубиват от отчаяние. Някои видни революционери споделят, че предателството на лидера е похитило каузата им и лишило живота им от смисъл. А Азеф? Двойствената му мисия е приключила и той се разтваря някъде в Европа. Неуловим като Лукавия. Само непримиримият му съпартиец Аргунов го издирва с пистолет в джоба из Берлин, но не го открива. Войната срива руските ценни книжа, в които Евно е влагал спестяванията си. Очевидно е бил убеден, че империята няма да рухне. През 1915 г. той, „артистът на терора”, открива ателие за производство на корсети и сутиени. В писмо съветва жена си „да ги прави по-тесни, защото по време на война жените слабеят”. Скоро германското правителство го арестува като „подозрителен елемент”. В затвора хваща туберкулоза. През 1918 г., когато смъртта всеки ден покосява хиляди по фронтовете на войната, някогашният враг номер 1 на Руската империя е погребан само от жена си в анонимен гроб в Берлин. „Великият грешник” умира като банален циник. В разрез със замисъла на Достоевски.

Епилог

Евно Азеф е жалонна фигура в историята на революцията и терора. Преди есерите терорът е индивидуален, рядко групов, често аматьорски. Те го превръщат в организиран. След Азеф терорът става политически инструмент, двуостър нож, с който си служат и бунтарите, и властта, понякога едновременно. Случаят Азеф научава властта как да похищава каузите на бунта за свои цели. Да обезврежда моралния заряд на революциите. Днес това е част от политическите технологии.

Изт. М. Алданов, „Азеф”, Париж, 1936; А.И. Спиридович, „Записки жандарма”; П.А. Столыпин, Речь о деле Азефа, произнесённая в Государственной Думе 11 февраля 1909 года; Николай Сванидзе, „Исторические хроники, 1909 год”.