Френският журналист Давид Томсон от години разговаря с френски бойци на „Ислямска държава“ и Ал-Кайда за мотивите им, времето в Сирия, вярата и плановете им за бъдещето. През 2014 г. Томсон издаде книгата си, в която са публикувани над 50 такива интервюта. Журналистът отхвърля сътрудничество с полицията и тайните служби, и осигурява на събеседниците си абсолютна поверителност. В интервю за Spiegel Давид Томсон казва, че основният му извод е, че бойците на „Ислямска държава“ са изненадващо нормални, но твърдо решени да пренесат борбата си в Европа.
Господин Томсон , когато за първи път чухте за атентатите в Париж, зададохте ли си въпроса, дали не познавате някой от атентаторите?
Питам се това всеки път, превърнало се е в рефлекс за мен. Винаги започвам да си мисля, че вероятно познавам лично или индиректно тези хора.
Бяхте ли изненадан, че такъв атентат е възможно да се случи в центъра на Париж?
Всички, които се занимават с темата, знаеха, че рано или късно ще има голям терористичен атентат във Франция. Но никой не е очаквал, че зад тях би стоял тъкмо мъжът, който в джихадистките кръгове е познат с името Абу Омар: белгиецът Абделхамид Абауд. Това беше голям провал за френските разузнавателни служби.
Вие сте го познавали и смятате, че е можело да бъде спрян?
Абу Омар е човек, който преди година виждахме по всички новинарски канали на френската телевизия. Не разбирам как той е могъл да се завърне с цяла група, която с дни се е помещавала във Франция, наела е апартамент, в който е имало оръжия и е боравила с експлозиви. Това е много повече от провал на сигурността. Но разузнавателните служби са напълно претоварени. Джихадизмът междувременно придобива измерения, които стават невъзможни за наблюдение.
Това звучи така, сякаш подобни атентати като този в Париж няма да останат единични случаи.
Не искам да плаша никого, но мисля, че подобни атаки ще се превърнат в нещо обичайно. Дали нещо такова ще се случи отново след шест месеца или след една година, не мога да кажа. Но ние ще трябва да се научим да живеем с това. В това нямам никакво съмнение. Живеем в нова епоха.
Какво ви кара да бъдете толкова сигурен?
От 2012 г. провеждам интервюта с френски джихадисти. И сред тях безспорно има много, които мечтаят да правят точно това, което тази група атентатори направи в петъчната парижка вечер. По моя информация има цяла бригада, чието съществуване се крепи върху това да извършват атентати в Европа. Тази общност се ръководи от един французин.
И за това ви разказаха джихадистите?
Да. И то много от тях. Преди половин година имах контакт с френски боец, който ми каза, че иска да се върне във Франция, за да извърши атентат. Аз му отговорих: „Това няма да стане, ти си прекалено познат“, а той още тогава ми отговори: „Гледай Абу Омар, той направи същото“.
Откога Франция е цел за тези кръгове?
От началото на интервенцията на САЩ срещу „Ислямска държава“ в Ирак. От август 2014 г. Тогава стратегията на „Ислямска държава“ се промени: от една регионална организация, която имаше за цел да запази своето собствено ядро, до глобален джихад. Това може да се наблюдава много внимателно, когато се проследят комюникетата на групировката. През август 2014 г. беше интервенцията, а първото комюнике на „Ислямска държава“, което се отнасяше до всички държави, които участват в коалицията, изплува през септември 2014 г. Шефът на пропагандата на „Ислямска държава“ Абу Мохаммед ал-Аднани, един от най-високопоставените кадри на групировката тогава каза: „Като отговор ние трябва да убием граждани от държавите от коалицията и по-конкретно французи, навсякъде, с всички средства“.
Защо Франция е предпочитана цел на „Ислямска държава“?
Затова има най-малко три причини. Едната е колониалното минало на Франция, особено в Магреб. В „Ислямска държава“ магребците са от най-многобройните групи. А джихадистите имат дълга памет. Второ, Франция е по-мразена от другите държави, защото законодателството й се възприема като ислямофобско – забраната за носене на бурка, дискусиите за носене на мюсюлмански забрадки, принципът на лаицизма. Всичко това се счита за вражеско на исляма. Трето, Франция има силни външнополитически намеси в Афганистан, Централна Африка, Мали и сега в Ирак и Сирия.
Много ли са французите, които стават бойци?
Информацията е, че има около 500 бойци, 140 са загинали в Сирия. Идват и хиляди хора, които са наблюдавани във Франция. Само 100 от тях обаче бих сметнал за по-тежко ядро на групировката, което би организирало терористична атака. Много французи, които са ходили в Сирия и са се върнали, привличат към Франция още джихадисти. Те си водят приятелчета от тяхното крило или квартал, момичета също така. За тях да си намериш жена е много важно и това личи и в социалните мрежи.
Тези бойци биват ли тренирани за бъдещи акции в Европа?
Това не знам. Но наскоро научих, че има общности, които искат да правят атентати из цяла Европа. Човек не се нуждае от някакви специални познания. Нужно е да знаеш да се разхождаш с Калашников и да умееш да боравиш с взривни устройства. Но в Сирия тези неща ги знаят доста хора.
Знаете ли как изглежда профилът на един класически джихадист?
Има момент на фрустрация, който бих казал, че обединява всички тях. Това може да бъде религиозна фрустрация, тъй като религията не може да се практикува по желания от тях начин. Социалната фрустрация също – тя идва от желания статус, за който някои от тях си мечтаят, но не могат да имат. Тук могат да се пресрещнат всички възможни явления в социалната среда. Но разбира се важна роля играе и самата реалност. Повечето френски джихадисти произхождат и обитават изолирани зони, гета. Те носят със себе си социалните последствия на културата на крайните квартали в градовете. Между другото всички тези хора имат минало, което няма нищо общо с исляма. Те преживяват превръщането си в джихадисти като един вид пречистване, особено за тези, които имат криминални прояви в миналото. На мой въпрос дали това е често срещано, те отговарят следното: „Най-доближените до Пророка преди това са били и най-големите грешници“.
Изглежда, че Сирия е бленувано място за много. Но също така и място за себенамиране, себеоткриване.
Има хора, които тук не представляват нищо, но там изведнъж се превръщат във важни за общността. Един от тях ми каза, че в Ракка се чувства като в Euro Disney на джихада. Тези, които се връщат обратно пък казват: „Времето, прекарано там, ни достави голямо удоволствие“. Там тези хора получават социален статус, превръщат се в част от общност и усещат, че тази общност става все по-силна благодарение и на тях. От изолирани в квартала младежи, тези момчета се превръщат в победители. Един от завърналите се ми разказа, че си е публикувал снимки с оръжието в социалната мрежа Facebook, защото някой му е казал, че така ще започнат да му пишат много жени. След тези снимки, той наистина започнал да има много „харесвания“ и ми каза „Аз бях доволен, имах впечатлението, че наистина съществувам. Жените започнаха да ми пишат, че искат да се омъжат за мен“.
Всичко звучи изненадващо нормално.
Абсолютно. Учудващото при тези хора е именно тяхната нормалност. Те гледат футбол, питат ме често „Гледа ли вчера мача на Олимпик Марсилия?“. Човек може да си говори с тях за Сирия, в следващия момент разговорът отива към епизодите на Breaking Bad. Има профил на бойци, които изглеждат още по-нормални. Такъв е например Максим Ошар, един младеж, който е от Нормандия, израснал е в еднофамилна къща, класически представител на средната класа с френски родители. Той никога не е имал проблеми с полицията или съда. Изведнъж този човек изплува във видео като командос на „Ислямска държава“, който извършва екзекуции. С това искам да кажа, че младежите не идват само от крайните квартали.
Как успяхте да постигнете такава близост с джихадистите?
Всичко стана случайно. През 2011 г., две седмици след революцията в Тунис. отидох там като кореспондент на радио Франс Интернационал. Тогава бяха освобождавани ветерани на джихада, в това число и някогашни кадри на Ал Кайда. Тогава никой не обърна сериозно внимание на този факт. Но изведнъж тези хора построиха свои клетки навсякъде. И много френски джихадисти отидоха в Тунис, останаха там два или три месеца и се изнесоха към Либия. Всичко започна от Тунис. Там срещнах много от тези бойци.
Вие сте говорили и с един от десетте най-важни французи днес, които са в „Ислямска държава“ – Бубакар ал-Хаким.
В неговата кариера ясно личи типичната биография на боец. Ал-Хаким започна през 2000 г. изграждането на клетка в Buttes Chaumont в Париж. Той е бил близък приятел на братята Куаши, които направиха атентата в „Шарли Ебдо“. Тогава той се премести в Ирак, за да се бори срещу американците. Беше заловен и върнат обратно във Франция, където прекара седем години в затвора. След освобождаването му през 2011 г. Ал-Хаким замина за Тунис и започна да се занимава с контрабанда на оръжие за тамошните джихадисти. По-късно се премести в Либия и там стана емир на „Ислямска държава“. Той изгради също така и тренировъчен лагер, в който са се обучавали терористите, които тази година направиха атентата в Тунис. Ал-Хаким прави същото днес в Сирия.
Ал-Хаким принадлежеше към поколението, което се изнесе към Ирак. След това дойде поколението „Сирия“.
Да. За 20 и 25-годишните младежи такива хора като Ал-Хаким са пример за подражание. Той някога също е започнал млад и неопитен, като момче от парижкия 19-ти арондисман. А днес е един велик емир. Французите, които го познават, говорят с много голям респект за него.
Как тези младежи биват събирани като новобранци за Сирия?
Основно чрез приятели. Някои от тях, които заминават за Сирия, никога преди това не са се молили. Един ми каза, че на 21 юни се е забавлявал на големия музикален фестивал Fête de la Musique , няколко дни по-късно замина с брат си за Сирия. За голяма част от хората всичко започва съвсем случайно, както са си у дома пред компютъра. Това важи особено много и за жените. Много млади жени през скайп се влюбват в бойци в Сирия, след което заминават и те.
Пропагандата основно през Twitter и Facebook ли протича?
Преди 2012 г. това се случваше преди всичко в определени уебсайтове. След 2012 г. в социалната мрежа Facebook започнаха да се появяват французи, облечени във фланелки на Lacoste и с калашници в ръка, които позират пред камерата. Те призоваваха хората да ги последват. Всичко това изглеждаше много самоорганизирано, някакви приятели в мрежата, които се следват, а всъщност се събират за война.
Как реагираха френските разузнавателни служби?
В началото бяха напълно слепи. В Париж познавах един млад мъж на име Абу Тасним, който през 2013 г. отиде в Сирия. Той всъщност туитна цялото си пътуване. Беше написал: „Здравейте, пристигнахме в Истанбул, братя мои“, беше написал през кои места са минали и също така беше сложил постове със снимки на имената на улиците. След това отиде в Асас, където тогава господстваше „Ислямска държава“ и показа на каква позиция е през GPS в Twitter. Имаше един друг човек, който година преди това беше написал в Twitter: „Да живее Мохаммед Мерах“, това е младият терорист, който в Тулуза уби еврейски деца. През това време френските разузнавателни служби си мислеха, че тези хора са просто клоуни, на които не трябва да им се обръща сериозно внимание.
В момента с колко човека имате контакт?
Ако се броят всички, с които съм бил в контакт досега, вероятно цифрата е около стотина човека. Но като цяло в момента е много по-трудно от преди. Сега има клетва за мълчание в „Ислямска държава“, хората не бива да говорят с журналисти. Много, които познавах вече са мъртви. Много се върнаха, други пък са в затвора.
Има ли бойци, които познавате и вярвате, че биха извършили атентати в Европа?
Несъмнено. Няма да казвам никакви имена, но има няколко такива.
И сте напълно сигурен?
Да, защото това са хора, които още през 2013 г. ми казваха „Искаме да дойдем във Франция, искаме да нанесем възможно най-много щети на тази държава, искаме да пренесем войната към вас, тъй като вие ни я докарахте на нас“. Тези хора никога не са се крили. Те винаги са казвали, че искат да започнат да правят това веднага. Мисля, че в момента сме в много по-деликатно положение, отколкото съм си представял самият аз.
Как изглежда ежедневието на чуждестранните бойци?
Това зависи много от самите общности. Не всеки воюва, много от тях имат административна работа. Има дори французи, които отвориха ресторанти в Ракка. Някои работят в болници. Повечето принадлежат към бригади, така наречените katibas. Който принадлежи към определен отряд, живее в казарма, а тези, които имат семейства, живеят в апартаменти, които са им предоставени от „Ислямска държава“.
Вие виждате ли някакво решение за този глобален феномен?
Искате ли да бъда напълно честен? Всички търсят магическата формула, с която първо да „премахнат“ радикализацията или както се казва да „отрадикализират“ радикализираните. И второ, да ги спрат от излизане от страната. Но досега няма решение, което да функционира.
Дори и програмите срещу радикализиране в училищата?
Според данни на френското правителство всяка седмица за Сирия заминават десет човека. Това е реалността.
Вие набавяте почти всичките си знания по темата чрез директни контакти с джихадисти и също така държите да не работите с полицията. Това не води ли до прекалена близост с бойците?
Аз съм журналист. Отнасям се към джихадистите като към всеки друг източник. Искам да разбера, как функционират те и нормално е, разбира се, към някои от тях човек да развие доверчивост. Случвало се е дори родители да се свързват с мен, за да могат да разберат по-добре какво мислят синовете им.
Източник: Der Spiegel
Превод: Юлия Владимирова