Това лято стана ясно, че Старият свят навлиза в нов етап на политическата си история. Няколко несвързани помежду си събития теглиха чертата на проекта „Голяма Европа” във вида, който имаше преди 25 години.

Прецедент стана референдумът във Великобритания. Никога досега интеграцията в ЕС не е губила участници. Европейският съюз само се разширяваше. Това естествено не означава, че друга страна ще последва примера на Лондон, още повече като се има предвид, че никой не е наясно какви ще бъдат последствията от Брекзит. Обаче, обратимостта на интеграционния процес е факт, а психологически това е важно.

Турция вече няма намерение да се присъединява към ЕС. Формално тази цел не е отменена, но атмосферата в турската политика след опита за преврат, практически е несъвместима с изискванията на Брюксел . В Анкара отдавна разбраха, че интеграцията им в Европа е фикция. ЕС постоянно намираше някакви поводи за да отлага присъединяването на Турция. Въпреки това, миналата година страните от ЕС внезапно подновиха дискусията за членството ѝ, защото беше жизнено необходимо да се постигне споразумение с Анкара за бежанците. И тогава никой не се съмняваше, че възобновяването на преговорите е поредният блъф. Но сега ЕС може с облекчение да си отдъхне, тъй като темата за членството вече не е актуална.

Русия никога не е имала намерение да става член на Европейския съюз, но идеята за „стратегическо партньорство” беше концептуална основа на отношенията с ЕС през целия постсъветски период. Тя предвиждаше уеднаквяване на законодателната база с тази на Евросъюза, или иначе казано интегриране на Русия в общото пространство на „Голяма Европа” с център Брюксел. Разбира се, реалистичността на този сценарий още от самото му начало започна бързо да намалява. Стана ясно, че Русия няма намерение да следва пътя на останалите страни-кандидатки за присъединяване и безропотно да приема налагания от ЕС модел . Но принципно, макар и по инерция, Москва продължаваше да се придържа към тази схема почти до края на 2014 г. Украинската криза зачеркна фактически предишния подход, а от лятото на тази година той престана да действа и чисто формално. Новата външнополитическа стратегия на ЕС определи Русия като „стратегическо предизвикателство”. А решенията на Варшавската среща на НАТО поставиха на алианса задачата да респектира Москва.

Великобритания, Турция и Русия в продължение на столетия са били несменяеми участници в европейските политики, но винаги всяка една от страните е имала собствена малко по-особена позиция. Характерно е, че тези три страни, отношенията с които се измениха през последните месеци, сега като че ли очертават от изток, запад и юг граничния периметър на континентална Европа. Това открива пред европейския проект нови възможности. Дава възможност на ЕС да рестартира интеграцията в по-компактни и хомогенни (макар, че за хомогенност даже на един по-компактен ЕС може да говорим много условно) рамки, ясно обозначаващи границите на общността, които до момента Евросъюзът съзнателно отказваше да фиксира.

Философията на Европейския съюз от момента на неговото учредяване през 1992 г. беше експанзионистична, а за това – докъде се простират границите на тази експанзия – не се говореше. Като цяло ЕС принципно се опираше не толкова на военната, колкото на „умната” сила, правовия ред, икономическото взаимодействие и идеологическата привлекателност. Европейските институции предполагаха, че или няма да срещнат съпротива, или, ако има конкуренция, тя ще бъде изразена в такава „мека” форма,  която не би могла да заплаши превъзходството на Брюксел .

По-късно, когато стана ясно, че това не е така, Евросъюзът изпадна в концептуален ступор. Да се откаже от аксиомата за разширяване би означавало да признае, че социално-политическият модел за обединена Европа не е единствен и универсален. А убедеността в историческата и морална правота на интеграцията винаги е била фундамент на това начинание. Кризата на модела отдавна назряваше, но събитията от последните месеци заставиха Евросъюза окончателно да обърне поглед навътре към себе си и да ревизира собственото си устройство .

Невъзможно е да се предскаже как ще изглежда европейският проект след пет години. Но сигурно е, че той ще бъде друг, много по-интровертен. Малко вероятно е по-нататъшно разширяване на ЕС, макар че от гледна точка на стабилността е нецелесъобразно балканските страни да бъдат оставени да решават сами проблемите си. Тези страни трябва да формулират своите стратегии така, че те да отчитат оформящите се нови параметри на обединението. Сътрудничеството с тях ще бъде възможно, но не и институционалното им присъединяване към Евросъюза.

Много остър ще се окаже този проблем и за други страни, като Украйна и Молдова, които са заложили на „европейския избор”. Великобритания по-скоро ще се насочи към атлантическия Сингапур, извличайки изгоди от разположението си в пресечната точка на огромни финансови потоци и възможността самостоятелно да диктува правилата. Турция вероятно ще направи опит да реанимира идеята да бъде  енергиен диспечер на Западна Евразия и геополитически водач на променящия се Близък Изток. За Русия не остава нищо друго, освен да поддържа максимално прагматични контакти с ЕС и да участва в строителството на новото евразийско пространство, за което на този етап всичко все още е в сферата на прогнозите. Има и още един сценарий: той е за карикатурното връщане към Студената война и милитаризацията на Европа . Но той е толкова безсмислен, че не може да се вярва в неговата реалност.

Автор: Фьодор Лукянов
Източник:rg.ru