„Един мъж държи ключа за бъдещето на Турция и нашите отношения: премиерът Ердоган” – пише бившият държавен секретар на САЩ Хилъри Клинтън в новата си мемоарна книга „Трудни решения”. Тя посочва, че за първи път го срещнала през 90-те години на XX в., когато Реджеп Тайип Ердоган е кмет на Истанбул. И го описва като „амбициозен, твърд, страстен и ефективен политик”. Той постигна нещо невиждано в най-новата турска история – три поредни мандата като премиер (от 2003 г.) и победи на всички избори от 2002 г. на неговата ислямистка Партия на справедливостта и развитието (ПСР). През това време Турция утроява Брутния си вътрешен продукт на глава от населението (по паритет на покупателна способност). И освен това: за първи път една партия успява да се наложи над военните, които неизменно „коригират” с преврати и натиск турската политика. В резултат управлението на Ердоган постига по-здрава хватка върху властта от което и да било цивилно правителство преди това.

ПОБЕДИТЕЛ СЛЕД НЕВИЖДАНИ ПРОТЕСТИ И СКАНДАЛ

Ердоган, който е на 60 години, оцелява след една тежка година на многохилядни протести, тръгнали заради парка „Гези” в Истанбул и превърнали се в антиправителствени. По улиците излизат около 3,5 милиона демонстранти във всички провинции, а в сблъсъците загиват 8 души, над 8000 са ранени и повече от 5000 арестувани. Управлението му е разтърсено от обвинения в корупция срещу негови приближени, като през декември 2013 г. са извършени 80 ареста. Това е кулминацията на най-тежката му битка – срещу съюзник, който му помогна да избута военните от пиедестала на турската политика с процесите „Ергенекон” и „Чук”, с които бяха арестувани и осъдени стотици, включително десетки генерали и офицери, дори бивш шеф на Генщаба. Този вече бивш съюзник е движението „Хизмет” на ислямския проповедник Фетула Гюлен (на 73 години), живеещ в самоналожено изгнание в щата Пенсилвания, САЩ. Става дума за изграждана от десетилетия мрежа, базирана на възпитаници на частните школи на „Хизмет”, със силно влияние в правосъдието и полицията, с медии и бизнес организации. Тя набляга на образованието и религиозната толерантност, но около нея витаят тайнственост и мистерия, наподобяващи масонството. Но Ердоган не се предава – с меча на административния ресурс, подкрепен от харизмата му на оратор, той разсича стягащата се около него мрежа.

И пак побеждава на избори – на местните в края на март, като получава 43% при рекордна избирателна активност от над 80%. Същевременно Ердоган силно поляризира турското общество, като постепенно променя заветите на Ататюрк за светска република с пълзящо навлизане на исляма в държавата. Съчетава това с все по-натрапчиви тенденции към авторитарно управление.

ВСЕ ПО-БЕЗЦЕРЕМОНЕН

Тактиката, с която силите за сигурност разпръскват демонстрациите, става все по-брутална. Ердоган не спира с опитите да подчини правосъдната система, която десетилетия наред е стожер на светския елит. Основната мишена сега са хората на Гюлен. Показателен е фактът, че на 12 юни излезе решение, с което се преназначават 2224 съдии и прокурори. Подобни са и мащабите в полицията. Ердоган не се свени да критикува съда, когато отменя забраните на правителството му за Twitter и YouTube. Кара се на централната банка, че държи лихвите високи. А след критиките петима шефове в нея са сменени. Безцеремонен е към критичните журналисти и интелектуалци, които дори праща в затвор. Обвинява кореспонденти на чужди медии, като CNN, в шпионаж. Но се възмущава, когато „Фрийдъм хаус” за първи път тази година характеризира медиите на Турция като несвободни след няколко години влошаване на медийната среда. Непрекъснато вижда заговори – на „паралелната държава”, както вече нарича движението на Гюлен, на външните сили (проправителствените медии посочват Израел и САЩ), на „лихвеното лоби”, „международните банкери”, „ционистите”. Кабинетът му отрича, че е нарекъл демонстрант „израелско изчадие”, но Ердоган почти в прав текст казва, че Израел стои зад военния преврат в Египет, с който на 3 юли 2013 г. бе свален президентът ислямист Мохамед Мурси. Той е от „Мюсюлмански братя”, чиито идеи са близки до тези на партията на Ердоган.

ПРЕЗИДЕНТ С „КАБИНЕТ В СЯНКА” ДО 2023 Г.

Затова с голям интерес се очакват следващите му ходове на политическата арена. Когато тази статия бъде публикувана, вероятно ще е факт един от тях – че Ердоган ще се кандидатира за президент. Неотдавна зам.-шефът на неговата партия (ПСР) Мехмед Али Шахин каза, че Ердоган ще остане на власт до 2023 г., т.е. два петгодишни мандата, след като спечели изборите на 10 август. И прогнозира промени в конституцията, които ще дадат повече власт на държавния глава от сегашната, която дава като цяло церемониални правомощия. Ердоган не успя да прокара такива в сегашния парламент – попречиха му непрекъснатите кризи, пред които бе изправено управлението, както и липсата на мнозинство. Следващите избори за Меджлис, ако по някаква причина не се стигне до предсрочен вот, са догодина. Мнозина се питаха защо Ердоган да отива в президентството, след като постът ще му върже ръцете. Той можеше да промени устава на ПСР, който ограничава до три последователните мандати на депутатите, респективно на премиера. Но Ердоган се обяви против това. Едва преди дни източници от ПСР, цитирани от Ройтерс, разкриха плановете му. Първо той се надява на убедителна победа още на първия кръг на 10 август, когато за първи път президентът ще се избира пряко от избирателите, а не от парламента, и на който ще имат право да гласуват турските граждани в чужбина. С тази цел бе визитата му Кьолн, а предстои такава и във Виена. Основание за победата дават резултатите от местните избори, а се разчита и на подкрепа от кюрдското малцинство. И може би най-важното: Ердоган се готви да управлява от двореца Чанкая чрез „кабинет в сянка”, който ще изземе най-важните функции на правителството. В този условно наречен „съвет на мъдреците” ще влязат най-близките му министри от сегашния кабинет. Сред важните сфери, за които той ще отговаря, са енергийната политика, мирният процес с кюрдите и елементи от външната политика. В резултат на което ролята на някои министерства ще бъде сведена до техническа. По подобен начин управлява от Кремъл и руският президент Владимир Путин, който обаче има повече правомощия по конституция.

Ролята на досегашния президент Абдула Гюл, който е от партията на Ердоган, бе церемониална. По сегашната конституция сред по-важните му правомощия са: назначава премиера и шефа на Генщаба, свиква и председателства заседания на правителството, когато се наложи, свиква и председателства Съвета за национална сигурност, назначава членове и председател на сметната палата. Гюл бе избран от парламента, а седемгодишният му мандат изтича на 28 август. Той имаше някои различия с Ердоган, но нямаше ресурс да ги наложи.

ПОСЛУШЕН ПРЕМИЕР

„Има доста спящи правомощия в президентството, които Ердоган може да използва. От дълго време политиката на ПСР се прави от Ердоган и тесен кръг негови съветници. Той ще продължи да го прави (и от Чанкая). И затова му е необходим послушен премиер, който да го наследи на поста” – казва Джонатан Фридман, анализатор за Турция на базираната в Лондон консултантска компания „Кънтрол рискс”. Дълго разглежданата възможност Гюл да стане премиер сега изглежда нереалистична, тъй като той отхвърли размяната по модела на Путин–Медведев в Русия като неподходяща за демокрацията. Висши представители на ПСР казват, че Ердоган се оглежда за премиер и нов партиен лидер (като стане президент, трябва да се откаже от партийно членство) сред хора, които да не са ограничени от устава на партията за трите мандата и да могат да изкарат на постовете си два мандата. Сред фаворитите в тази категория са външният министър Ахмет Давутоглу и вицепремиерът Емрула Ишлер. С оглед на условието за трите мандата за членове на кабинета в сянка се спрягат имената на правосъдния министър Бекир Боздаг, енергийния Танер Йълдъз, на вицепремиерите Бюлент Арънч и Бешир Аталай. „Но в крайна сметка Ердоган ще има последната дума за всички тези решения” – казва висш представител на ПСР, цитиран от Ройтерс. В същото време Ердоган трябва да внимава да не изпусне здравия рул, с който управлява държавата и партията. На парламентарните избори през юни 2015 г. няма да могат да кандидатстват за преизбиране 73-ма от сегашните 313 депутати в 550-местния Меджлис. Това означава, че след изборите през август ще настъпят значителни промени в правителството, както и в партията. А се знае, че кадрите решават всичко. Последните действия на Ердоган обаче не дават основание да се мисли, че ще изпусне юздите. Големият въпрос е, докъде ще стигне и какво цели. И дали няма да се превърне наистина в султан, както твърдят критиците му.

ПРЕНАРЕЖДАНЕ НА ЕЛИТА

Първото, което се набива на очи, е, че няма намерение да става обединител на нацията, в която има значими етнически (най-значимото е кюрдското) и религиозни малцинства (алеуитите), а се стреми да формира ново мнозинство – консервативно, сунитски центрирано, с надеждата за привличане на представители от стария светски елит с идеята за възраждане на една по-силна Турция. За целта Ердоган противопоставя „белите турци” (кемалистите, образованите, ориентираният към Запада елит) на „черните турци” (обезвластените, по-слабо образовани и по-консервативни). „Вашият брат Тайип е от черните турци” – казва той. Затова много го заболява, когато тръгват обвиненията в корупция срещу негови приближени и членове на семейството му. Те удрят Светая светих на стратегията му, а именно, че е от простолюдието, че не краде, че властта не го развращава. И затова е безкомпромисен и ще продължава да мачка хората, за които смята, че стоят зад тези обвинения. Ердоган подава ръка на отслабените военни, като се обявява за преразглеждане на процесите „Ергенекон” и „Чук”. Още не е сигурно дали това ще бъде прието, но той има лостове, с които да подобри отношенията си с генералитета. Основната подкрепа за Ердоган идва от по-бедното селско и градско население и големи сегменти от средната класа. Докато икономиката върви сравнително добре, а засега няма признаци за противоположното, подкрепата ще се запази. Но повече пари в повечето случаи значат по-добро образование и стремеж към повече свободи, които не е ясно дали Ердоган ще позволи. Многохилядните протести обаче показват, че в турското общество нараства съпротивата срещу преяждането с власт.

ТУРЦИЯ, ВСЕ ПО-НЕЗАВИСИМА И НЕЗАОБИКОЛИМА

Другият момент е свързан с външната политика на Турция. Тя се стреми да става все по-независима, някои анализатори я наричат неоосманска заради разширения й обхват и фокусиране в райони, владени от Османската империя. Ердоган прокарва исканите от ЕС реформи, които позволяват на Турция през 2005 г. да започне преговори за присъединяване към съюза. Но вижда ясни сигнали от Германия и Франция, че членството е трудно осъществимо. Затова Анкара поглежда на изток към по-тясно сътрудничество с Русия, Китай и Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). През ноември 2013 г. разочарованият от ЕС Ердоган дори призовава Путин да подкрепи влизането на Турция в ШОС. А в началото на юни президентът на Казахстан Нурсултан Назарбаев кани Турция да се присъедини към новосъздадения Евразийски икономически съюз между Русия, Беларус и Казахстан. Изглежда, че Москва, Астана и Пекин не се притесняват от исляма на Ердоган, който бившият съветник на Пентагона Харолд Роудс описват като „арабски” и насочен към Близкия изток, докато този на Гюлен е „тюркски” и е насочен към Централна Азия и Западен Китай. Успоредно с Арабската пролет Ердоган пренастройва политиката, като се опитва да покаже Турция като един модел за ислямска демокрация в Северна Африка и Близкия изток с цел повишаване на влиянието и нови пазари. Анкара подкрепя движения, близки или свързани със сунитското движение „Мюсюлмански братя”. Затова и трудно преглъща падането на ислямиста Мурси в Египет. Другото поражение е в Сирия, тъй като Ердоган страстно желае падането на президента Башар ал Асад (представител на близкото до шиитите алеуитско малцинство). Но прокараната от Русия сделка за унищожаване на химическите оръжия на Дамаск намалява ентусиазма на Запада за по-силна интервенция. Въпреки различията за Сирия Турция се стреми към прагматични икономически отношения с шиитски Иран, доказателство за което е неотдавнашната визита на иранския президент Хасан Рухани в Анкара – първата такава от 18 години. Мирният процес с бунтовниците от Кюрдската работническа партия (ПКК), съпътстван с даване на някои права на кюрдите, помага на Турция да стане износител на петрол от Иракски Кюрдистан. През страната ще минава газопроводът ТАНАП, с който азерски газ ще стига до Гърция и оттам към други страни в Южна Европа. А ако ЕС продължава да спъва „Южен поток”, Путин предупреждава, че може да пусне тръбата към страни извън ЕС. А Турция, до която по дъното на Черно море вече стига „Син поток”, изглежда логичният избор. Но и без тази тръба Турция се очертава като стратегически важен разпределителен енергиен център.

Въпреки недоволството на Запада от не толкова демократичния Ердоган Турция става незаобиколима и за изострящия се проблем от завръщащи се джихадисти от Сирия и Ирак. Западни разузнавания вече са дали на Анкара списък с 5000 заподозрени, които могат да отидат да се бият за различни ислямистки групировки, а на бойните полета се смята, че вече има 2-3 хиляди „западняци”. От Турция в голяма степен ще зависи дали ще ги спре.

Тази незаобиколимост, предвождана от силен лидер като Ердоган, не може да не дава сериозни основания за размисли, особено за съседните страни като България.