На предстоящите избори в Турция основен противник на Ердоган ще бъде Кемал Ататюрк.
Един късен следобед в края на 1990 г., когато бях на работа в българското посолство в Мадрид, ми се обади Фернандо Родригес, испански съсед и приятел. Той е една от основните фигури в известната испанска фондация „Ортега и Гасет”, която издава Revista de Occidente, интересно и експертно списание, търсено от политици, дипломати и университетски преподаватели в испаноговорящия свят. Фернандо бе лаконичен по телефона: „Ела тази вечер във фондацията. Няма да съжаляваш. Ще присъстват много от твоите колеги дипломати”. Около Фернандо винаги гравитираше рояк от интересни хора, не липсваха и множество дипломати, работещи в испанската столица. Отидох в седем вечерта на улица „Фортони” в Мадрид. Залата бе претъпкана с хора. В уречения час на президиума се появи една невисока, леко закръглена, симпатична и усмихната жена. Тя бе руса с големи красиви очи. Бях изненадан, когато Фернандо обяви пред микрофона: „Уважаеми господа, за мен е удоволствие да ви представя госпожа Тансу Чилер”. Тансу Пенбе Чилер е първата и единствена жена, заемала поста министър-председател на Турция. Тя е от аджарски произход. Нейният баща Неджмети Хюсеин Чилер е бивш губернатор на турската провинция Биледжик. Тансу завършва американски колеж в Истанбул, получава докторска степен в Кънектикът и специализира в Йейл. Когато я видях в Мадрид, тя наскоро се бе присъединила към консервативната Партия на верния път. На 13 юли 1993 г. я оглави. Малко по-късно стана и министър-председател. По време на управлението на Тансу Чилер влиза в сила митническият съюз между ЕС и Турция. А турската армия става една от най-силните в света. Обичайното обвинение срещу Тансу Чилер е, че тя е една от причините през 2002 г. ислямистите в Турция да вземат властта и на турската политическа сцена да изгрее звездата на Реджеп Ердоган. В края на 1990 г. присъстващите в зала „Фортони” се интересуваха от бъдещото развитие на Турция. И от това как Чилер оценява отношенията между Анкара и ЕС. Според нея работещите експерти в Брюксел не долавят дълбоките промени, които протичат в турското общество. Чилер считаше, че липсата на интерес към Турция от страна на Брюксел е в резултат на неразбиране и прекомерен европоцентризъм. Тансу обърна внимание, че в края на 80-те и началото на 90-те се забелязва методично настъпление на ислямистите в Турция. За този процес според нея голяма вина носи и Западът. Тъй като намаляването на квотите за турски студенти и докторанти в западните университети води до необратими последици за турското общество. Към 1990 г. повечето провинциални младежи в Турция вече получават своето висше образование в турски университети. Те идват от малките градчета и села, където ислямът е ключов фактор в бита на хората. И нямат възможност да усвоят западната ценностна система и западния бит. С годините техният брой нараства в държавните институции и силовите структури. Елитът на Турция става все повече made in Turkey. А диалогът между брюкселската и турската администрация се влошава. Тансу Чилер завърши своята лекция с прогноза. Ако негативната тенденция се запази, то няма да е далеч денят, когато ислямистите ще вземат властта в Турция. Точно 12 години по-късно прогнозата на Тансу Чилер се сбъдна. През 2002 г. турските умерени ислямисти взеха властта. Тансу Чилер бе последната преграда пред новата политическа вълна на неоислямистите, върху която днес „сърфира” звездата на Реджеп Ердоган. Необходимо е да се подчертае, че Тансу Чилер е американски възпитаник. Турската външна политика до 2002 г. съвестно изпълняваше ролята на регионален подизпълнител при геополитическото преформатиране на региона в полза на концепцията Pax Americana. Когато човек види за първи път на живо сегашния турски президент, няма как да не се впечатли. Висок, със спортна походка и поглед, който подсказва един изключително властен човек. Реджеп Ердоган е роден на 26 февруари 1954 година в Истанбул. Баща му е обикновен работник от бреговата охрана в Ризе, където семейството живее, докато Реджеп е малък. Парадоксално е, че и той като Тансу Чилер има аджарски корени. Паносманистът произхожда от семейство на аджарски лази, които принадлежат към групата на ислямизираните грузинци. Те живеят в Турция по Черноморското крайбрежие и повечето от тях са мюсюлмани сунити, но има и такива, които са запазили своето православно вероизповедание. Фамилията на Реджеп идва от района около грузинския град Батуми. Семейството му е бедно. Още като ученик Реджеп започва да се труди сам за своето парче хляб. Продава лимонада и кифлички в крайните квартали на Истанбул. И става лидер на улицата. Той завършва Икономическия факултет на Мармарския университет в Турция. Обожава футбола. Играе винаги централен защитник и капитан на отбора. По това време получава прякора „имам Бекенбауер”. Ценностната система на Реджеп е изградена в истанбулското медресе „Имам Хатип”, което завършва на 19 години. Поради неговата религиозност в училище го наричат „ходжа”. Тази религиозност се отразява по-късно и на политическата му дейност. Докато е кмет на Истанбул, той ограничава употребата на алкохол. И като ортодоксален мюсюлманин днес Ердоган никога не сяда на една маса с човек, употребил алкохол. Едва двадесетгодишен, влиза в Националната асоциация на студентите. Три години по-късно оглавява районната младежка организация на ислямистката Партия на националното спасение, а след това и цялата истанбулска организация. Военният преврат през 1980 г. го лишава от партията, както и от неговата работа. След три години политическите партии отново са разрешени. Партията на националното спасение е сменена от новата умерена ислямистка Партия на благоденствието („Рефах”). Тя е основана от турския идеолог на политическия ислям Неджметин Ербакан. На 30 години Реджеп тръгва отново нагоре по стълбицата. Изминава за пет години пътя от истанбулския квартал с лазовското наименование „Бейоглу” (княжески синове) до съратник на Ербакан в ръководството на партията. На 40 години Реджеп е кмет на Истанбул. Като градоначалник той успява да разреши проблемите с водоснабдяването, уличното замърсяване и градския транспорт. През 1996 г. Неджметин Ербакан е премиер на Турция. Но година по-късно военен преврат отново срутва живота на Реджеп Ердоган. Партията „Рефах” е забранена, а Ердоган е осъден на няколко месеца затвор за „стихотворения с ислямистко съдържание”. През 1999 г. Реджеп е на свобода. Но неговият път към правителството и парламента е затворен. На 45 години Ердоган отново тръгва в политиката от нулата. „Рефах” е заменена от Партията на добродетелта („Фазилет”). Реджеп Ердоган оглавява в новата партия реформаторското крило. През 1999 г. „Фазилет” е третата партия в турския парламент. Две години по-късно Конституционният съд в Турция забранява ислямистката Партия на добродетелта заради несъвместимост със светския характер на държавата. Тогава Реджеп Ердоган е принуден да обедини своите млади съмишленици в своя собствена партия – Партията на справедливостта и развитието (ПСР). Сред неговите съратници е Абдуллах Гюл, който през 2002 г. оглавява турското правителство, а през 2007 г. заема поста президент на страната. С желязна воля и отлична памет Реджеп Ердоган е избран за депутат именно от тази провинция, където той е чел злополучното стихотворение и заради което е осъден да лежи в затвора. На 11 март 2003 г. Реджеп Тайип Ердоган заема поста министър-председател на Турция. В историята на Турция на тази дата се открива нова страница. Реджеп Ердоган носи в себе си „искрица” от Османската империя. Турските ислямисти изградиха един оригинален модел, в който демокрация, морален консерватизъм и пазарна икономика взаимно се уравновесяват. Неоислямистите в Турция най-после осъзнаха, че само ЕС и кортежът на неговата правна хармонизация са способни да изтласкат армията обратно в казармите от сцената на властта. В противен случай превратите ще продължават. Партията на Ердоган приобщи към себе си редица либерални интелектуалци и прозападни индустриалци. Това й спечели уважение на международната сцена. През 2011 г. за трети път ПСР е управляваща. Печели 50% от вота на турския електорат. Опекунството на военните е премахнато напълно. Ислямистите контролират изцяло властта и не я делят с никого. Доктрината на ПСР не е някакъв вид „политически” ислям. Тя просто отговаря на изискванията на едно общество, което се сблъсква с разюзданата и невъобразима модерност на Запада. Турците търсят сигурност. И гаранции за турската автентичност, които могат да бъдат дадени само от ръководител, чийто профил заприличва все повече на Реджеп Ердоган. На 28 август 2014 г. малкото момче от аджарски произход, което преди години е продавало лимонада и кифлички в предградията на Истанбул, заема поста президент на Република Турция. Още като кмет на Истанбул Реджеп разбира за огромния потенциал, който крие старата имперска столица, разположена на кръстопътя на множество разнопосочни глобализационни оси. В Истанбул живеят около 16 милиона жители, които се увеличават главоломно след механизирането на селското стопанство и кюрдския конфликт. В един от своите романи турският писател Зюлфю Ливанели описва по впечатляващ начин как хората от провинцията се настаняват в предградията: „Всички избори съвпадат с амнистия в бидонвилите (жилища на бедняци) и има възможност да бъде закупена земята, която е обитавана. След 2-3 години теренът се прехвърля на строителен предприемач, от което пък се става собственик на 3 до 5 апартамента в построената сграда. Така пришълецът се превръща в добре уреден собственик, който дори отдава под наем. След това вече като жител на Истанбул той си отваря дюнерджийница или си купува такси. Веднъж като реши въпроса с жилището, останалото е лесно”. Рано и навреме, ислямоконсерваторите в Турцияразбраха, че е безполезно да се противопоставят на истанбулската хипертрофия. Напротив, те се възползваха от големите мутации, предизвикани от глобализацията – отваряне на границите, интеграция в обширни зони за свободна търговия, прогресивна урбанизация. Големите градове концентрират икономическо, политическо и културно управление и висши функции. Освен това са много привлекателни. Поради тези причини турското правителство престана да субсидира селскостопанските райони в криза. С риск да бъдат създадени спекулативни балони, турските управляващи заложиха повече на финансиализацията, отколкото на производството. Истанбул е кръстопът на пътищата изток–запад, между Европа и Азия, между север и юг, между Евразия и Африка. Турция е интерфейсът между бързо развиващите се страни от Далечния изток и потъващия в пълен маразъм Запад. За да се развива успешно Истанбул, трябва да се изпълнят две предварителни условия. Първо, строеж на инфраструктура, способна бързо да абсорбира нарастващия брой жители. Второ, постоянно увеличаване на работните места, което да задоволи привлечените от светлините на града мигранти. Затова правителството на ПСР лансира „Проектът Истанбул 2023”. Символичното приключване на проекта през 2023 година е свързано със стогодишнината от основаването на републиката. Така управляващите неоислямисти имат за цел да лишат своята опозиция от всякакви конкурентни проекти. Защото реализирането на този проект планира радикално преподреждане на истанбулското пространство. Предвижда се прокопаване на канал, дълъг 50 км и дълбок 25 метра, с широчина 150 метра, който да свързва Черно море с Мраморно море. Планирано е трето огромно карго летище, което да бъде по-голямо от това в Щутгарт.
Реджеп Ердоган реши да се включи в амбициозния китайски геоикономически проект, наречен „Икономически пояс на Новия път на коприната”, който е до голяма степен координиран с изграждането на Евразийската икономическа общност (ЕАИО). Това вбеси САЩ. Реализирането на китайския икономически пояс влиза в остър конфликт с Pax Americana. Турските неоислямисти перфектно са оценили символичната аура на Истанбул. В сравнение с Анкара, републиканска столица, загубена някъде в Анадолското плато, Истанбул е имперски град по определение. В него се сливат Изтокът и Западът и той олицетворява идеята за универсална империя. Реджеп Ердоган обича символи, свързани с историята на Османската империя. На 29 май 2013 г. той прави първата копка на новия мост над Босфора. Неговият бюджет е повече от 2,5 милиарда долара. Тази дата е годишнина от падането на Константинопол, тоест от превземането му от турците. Мостът е наречен „Султан Явуз Селим” и ни препраща към славните и бляскави години в османската история. Селим I (1512-1520) прибавя към своята титла султан и тази на халиф. Той се обявява за повелител и защитник на правоверните мюсюлмани сунити ханефити. Именно около сунитите, които са 75% от турците, Реджеп Ердоган желае да сплоти турския социален корпус. На тържествена церемония по случай 560-годишнината от покоряването на Константинопол той благодари на Бог и определи две цели пред турския народ, свързани с 2053 г. и 2071 г. Първата година отново е годишнина от падането на Константинопол. Втората е хиляда години от битката при Манцикерт. Тогава селджукските турци нанасят решително поражение на Византийската империя. Реджеп Ердоган завърши своето слово с думите: „Днес е 560-годишнината от покоряването на Истанбул. Завещали са ни най-хубавия град на света, респект и благодарност към Мехмед и неговата армия!”. Мехмед II Фатих е дядо на Селим I и е покорител на огромни територии от Балканския полуостров. Прекомерната любов на Реджеп Ердоган към величието на Османската империя понякога му играе лоши шеги. В стремежа си да реинтерпретира турската история с националистически цели понякога турският президент изпада в комични ситуации. Кемал Ататюрк също има подобни исторически пориви и смешни „постижения”. Той например окуражава група турски историци, антрополози и лингвисти да създадат обширен разказ, според който... най-старият език на света е турският. Нещо повече. Турците са създали първата човешка цивилизация в Централна Азия и са в основата на древни цивилизации като китайската, гръцката, етруската, шумерската, хетската. Даже всички езици по света произхождат от турския език! Този подход има и чисто приложен аспект. Кюрдският фактор е основен проблем в Турция и е удобно да се „докаже”, че не съществуват нито кюрдски народ, нито кюрдски език. Просто кюрдите са клон от турския народ и идват също от Централна Азия. Други турски учени пък „доказват” предисторически миграции на турците. Доказват „научно”, че местните езици на континента Америка са също с турски произход. В този смисъл Ердоган не се „отличава” много от Кемал Ататюрк. По време на една среща в Истанбул с мюсюлмански ръководители от Латинска Америка турският президент декларира, че Америка е открита от моряци „мюсюлмани” през 1178 г., а не от Христофор Колумб през 1492 г. През 2013 г. целият свят е фокусирал вниманието си върху драматичните събития, свързани с парка Гези. Той е в съседство с площад „Таксим” в Истанбул. Естествено, глобалните медии представят сблъсъка като обикновена битка между светско настроените последователи на Кемал Ататюрк и неоосманистите в лицето на Реджеп Ердоган. Но събитията имат геополитическа проекция. Тъй като конфликтът светско настроени срещу неоосманисти определя до голяма степен и посоката на геополитическия вектор на Турция. Площад „Тaксим” е най-оксидентализираната част на Истанбул. Неговото пространство е аранжирано през 30-те и води директно към новите кемалистки елити. Замислен и конструиран от френския урбанист Aнри Прост между 1936 и 1951 г., площад „Таксим” символизира скъсването с обичайния хаос на османците и мракобесието им. Както всички революционни утопии, републиката е пожелала да материализира своя мит чрез монументи от камък. „Таксим” е театър на огромни манифестации на кемалистката революция. Освещава приобщаването на нацията към култа на светската държава. На площад „Таксим” се сливат военни паради, синдикални прояви и училищни манифестации. В центъра се издига монумент, посветен на войната за независимост (1919-1922) и националния лидер Кемал Ататюрк. От другия край на „Таксим” е културният център „Ататюрк” от стъкло и бетон. Зачерквайки тотално миналото, републиката създаде своя собствена космогония. Чрез големите урбанистични проекти ПСР и Ердоган имат за цел премахване на бариерата между славното минало, настоящето и бъдещето. Желанието да се разруши културният център „Ататюрк” и на негово място да се построи гигантска джамия е многозначително и всъщност символизира покоряването на европейския, тогава византийски град, потискането на западното. Новият урбанистичен проект на неоислямистите предвижда също така построяване на търговски център и реставриране на стара османска казарма на територията на парка Гези. Не е случайност, че без да има писана заповед, ползването на термина „Република Турция”, все едно е забранено. На пътниците в метрото се напомня да спазват добрите нрави... влюбените да не дават воля публично на своите чувства. Но забраната стюардесите на Turkish Airlines да ползват червило е потресително неразбираема. Срещу ПСР се бори едно прозападно светско малцинство, вкарано в социологическо гето. Тъй като партията на Реджеп Ердоган създаде свои мрежи за образование, свои медии и свои асоциации от турски предприемачи. Създаде си и своя собствена средна класа, която гравитира около ПСР. Неоислямистите са модерни в своя стремеж към комфорт, но непреклонни по отношение на своята ценностна система. ПСР успя да интегрира анадолската периферия, която бе презирана до този момент. Реджеп Ердоган обвинява своите политически противници: „Според тях ние не разбираме политиката. Според тях ние не разбираме от изкуство, от театър, от кино, от поезия. Според тях ние не разбираме от естетика, от архитектура. Според тях ние сме необразовани, игноранти, по-долна класа, която трябва да се задоволи с това, което й е дадено. Което значи, че ние сме една група от негри”. И спонтанно възниква пред очите ни образът на бедното, но умно момче, което продава лимонада и кифлички в крайните квартали и което е стаило завист и гняв, и комплекс за малоценност пред богатите, образованите и рафинираните. По време на сблъсъците през 2013 г. на площад „Таксим” Реджеп Ердоган обявява, че срещу него има конспирация. Споменава името на Джордж Сорос. Журналистът Некати Озфатура от вестник Turkiye Gazetesi, близък до управляващите и братството Süleymancý, пише: „Християнският Запад, ционизмът, паганизмът (Китай и Индия) са неприятели на ислямската традиция, те образуват с атеистите съюз срещу Турция. Става въпрос за планирана стратегия за борба с исляма... Защо Турция е страна мишена? Турция е световният ум на исляма, неговият гръбначен стълб и източник на надежда. Тя е най-напредналата страна. Винаги когато исторически ислямът е бил силен в Анадола, Турция и нейната икономика са просперирали. Обратно, когато турското присъствие е слабо, империалистическите сили са запълвали вакуума, най-вече християнският Запад, и ислямският свят е експлоатиран и мачкан с ботуши. Турция е единствената, която може да разруши тази експлоатация... Разглеждането на събитията на площад „Таксим” като изолиран феномен е погрешно. Тези събития са резултат на терористични международни организации, стотици, хиляди чужди агенти са изпратени в Турция...”. Любопитна е позицията на Бхадракумар, бивш посланик на Индия в Турция. На 7 юни 2013 г. той заявява: „Ердоган е жертва на атака, която по форма е маньовър или заговор вътре в неговото правителство начело с вицепремиера Бюлент Арънч и президента Абдуллах Гюл. Всичко това е инспирирано от Фетхуллах Гюлен, големия турски интелектуалец, живеещ в САЩ. Същият този, който Бюлент Арънч наскоро поздрави като „съвестта на 75 милиона човека” в Турция”. Съгласно тази интерпретация Гюлен е душата на заговора. А той е организиран от САЩ съобразно добре познатата американска стратегия regime change. Макар и противоречиви, оценките за Реджеп Ердоган съвпадат в един аспект: че Турция има най-висок икономически растеж при неговото управление. Даже световната икономическа криза през 2008 г. не прекъсва турския икономически ръст. Макар и позабавен, той достига 11,7%, с което поставя Турция на второ място след Китай по икономическо развитие. Под ръководството на Ердоган нашата южна съседка се превърна в безспорен регионален лидер с глобални измерения. Турция започна да строи тунел „Евразия”, съединяващ Европа и Азия под Босфора. Тоест досега традиционно ориентирана на запад, Турция все повече се разгръща на изток. До кризата в Сирия Реджеп Ердоган успя да изгради „турски модел” на поведение, основан на суверенитета и баланса в международните отношения. Но на хоризонта се появи сирийската криза! Тя промени всичко. Прояви се проблем с характера на Ердоган. И за кратко време почти всичко, което подчертаваше неговата легитимност, бе разпиляно. До този момент турската външна политика се ръководеше от свои принципни ориентири. Например по време на събитията в Грузия през август 2008 г. Турция подкрепи действията на Русия в Южна Осетия. С това Ердоган подчерта турския национален суверенитет. Той демонстрира това, което днес не притежава нито един европейски ръководител: политическа свобода и независимост. Европейските лидери трансферираха суверенитета на своите нации, разтвориха го в наднационални органи, които са лишени от всякаква легитимност. По този начин европейските държави изпразниха от съдържание всички свои външнополитически действия, а съответно и своите вътрешни политики. Превърнаха ги в емоции и истерия. Докато Ердоган тръгна по пътя на националната независимост. Започна да гради отношения извън блока на НАТО със страни като Русия и Иран. В битката срещу Башар Асад Реджеп Ердоган избра лагера на „идеалната сила” и обяви своите геополитически амбиции. Те минават през ликвидиране на Сирия в сегашната й форма. В резултат на тези необмислени външнополитически „движения” Турция се върна в орбитата на НАТО и САЩ. И влезе в съмнителни съюзи със страни като Катар. Съответно наблюдаваме разпадане на легитимността на турския президент и загубата му на влияние. На сирийско-турската граница имаме съмнителни действия на ислямистки групи, разположени в Турция и опериращи в Сирия под политическата диктовка на Ердоган. Виждаме организирани криминални групи, актове на насилие, оказване на натиск върху населението и др. Прекомерните и нереалистични мечти на Реджеп Ердоган за реставриране на Османската империя доведоха Турция до съзнателна самоизолация. Целият натрупан през годините политически капитал на турския президент и ПСР в резултат на трудна и ефективна работа бе похарчен заради почти истеричната външнополитическа стратегия на страната: сваляне на Башар Асад. Без да се засрами от сътрудничеството си с най-различни породи джихадисти и дори с порицаваната от целия свят „Ислямска държава”, Турция се самодискредитира не само в очите на регионалните си партньори, но и в очите на своите западни съюзници. Ако не изпадаме в краен антиамериканизъм и не абсолютизираме американското влияние в света, то смайващият успех на „Ислямска държава” можем да го припишем не толкова на САЩ, а на Турция. Анкара обаче се излъга, че халифатът ще й бъде естествен съюзник в борбата срещу Башар Асад, демонтирането на сирийската държавност и физическата ликвидация на кюрдите. Единствено икономическото партньорство на Турция с „Ислямска държава” носи дивиденти и на двете страни. В резултат на необмислените външнополитически ходове на Анкара бе спрян и преговорният процес за интегриране на страната в ЕС. Играта на Турция с бежанците по отношение на Европа е много ясно обяснена от Ален Родие, високопоставен офицер от френското разузнаване, заместник-директор на Френския център за разузнавателни изследвания. В интервю пред Atlantico той твърди следното: „Мащабите на стоящите проблеми са огромни. Анкара обеща да затвори границата със Сирия, което трябва да спре кислорода на „Ислямска държава”. Да видим как всичко това наистина ще изглежда, още повече, че Ердоган се опитва да постигне формиране на буферна зона на запад от Ефрат, която ще раздели на две части зараждащия се Сирийски Кюрдистан. Официалната цел е създаването там на лагер за бежанци, които в момента в Турция са почти два милиона. От тях един милион са сирийци. Втората, скрита цел е формиране на тилова база за „умерените” опозиционни движения за сваляне на режима на Башар Асад, към когото в момента Реджеп Ердоган изпитва лична неприязън, въпреки че това не е било винаги така. Не може да се отрече, че неочакваната устойчивост на Асад стана удар за плановете на Ердоган да разшири своето международно влияние. След Арабската пролет той мечтаеше да стане лидер на сунитския свят с опора върху „Мюсюлмански братя”. Точно поради това е зъл и към президента Абдел Фатах ас Сиси, който ги свали от власт в Египет”.
Откровената неуравновесеност на Реджеп Ердоган развали отношенията на Турция със САЩ. Липсват и ги няма приятелските връзки на Анкара с Русия и Израел. През 2009 г. по време на срещата на Г-8 в италианския град Аквила Реджеп Ердоган рязко осъди Китай за разгонването на уйгурска демонстрация. Той заяви буквално следното: „Против уйгурите практически бе извършен геноцид!”. Днес е публична тайна, че в Турция се обучават два батальона на уйгурската опозиция и кадри на терористичната организация ИДУ („Ислямско движение на Узбекистан”). Тази дейност се курира от турските специални служби и едва ли се гледа с добро око от Пекин, Москва, Ташкент и други столици в Средна Азия. По отношение на кюрдите политиката на Реджеп Ердоган напомня на тази на Петро Порошенко към населението в Донбас. Заявявайки публично, че „в Турция кюрдски въпрос не съществува”, турският президент си отряза 5-10% от своите избиратели. Явно Реджеп Ердоган е решил преди изборите да върви с лозунга „Отечеството в опасност”. Конфликтът между кюрдите и Анкара лиши от сигурност турските газотранспортни системи на национална територия. На 24 август тази година бяха взривени два участъка от магистралния газопровод Баку-Тбилиси-Ерзурум. Този факт срива доста съществено концепцията за реставриране на Османската империя. Днес президентът на Турция преследва една цел. Чрез парламента да бъдат направени поправки в конституцията, които да са основа за неговия бъдещ президентски режим. Опозицията го нарича „новият султан”. Но резултатите от парламентарните избори през юли тази година не му позволиха да направи поправките. Причината бе появата в парламента на група от 80 депутати на прокюрдската Демократична партия на народите (ДПН). На предстоящите извънредни парламентарни избори, които ще се проведат на 1 ноември 2015 г., Реджеп Ердоган има прост план: да не се даде възможност на лидерите на ДПН да вземат нормално участие във вота. Да бъдат изведени от играта чрез обвинения за връзки с ПКК (Работническа партия на Кюрдистан), призната все още за терористично движение. Обаче по всичко изглежда, че на предстоящите избори основен противник на Реджеп Ердоган ще бъде... Кемал Ататюрк. А той не е лесен противник, той е историческа икона. Афиши с надписи „Човекът на народа”, „Лидерът на света”, както и такива с неговия лик са разлепени навсякъде в страната. Основателят на турската нация, обожател на Европа и убиец на исляма, ще „досажда” до изборите на Реджеп Ердоган.