Александър Рар: Ангела Меркел няма път назад

Могат ли днешните отношения между Русия и Запада да се нарекат конфронтация? Как се промениха те през последните 25 години от руска и немска гледна точка? Какво се случва днес с Европа и може ли Русия да стане част от нея? На тези въпроси отговаря пред „Российская газета” известният немски политолог, научен директор на Германо-руския форум Александър Рар, който представи в Москва своята нова книга „Русия-Западът. Кой кого?”

Заглавието на Вашата книга предполага съществуването на някаква конфронтация…

Да, заглавието е доста ярко, но то съответства на духа на времето. Аз не бих използвал израза „Студена война”, но ми се струва, че сега се намираме в пика на конфронтацията между Русия и Запада. И този процес на практика започна още преди идването на власт на Владимир Путин. С течение на времето в отношенията между Запада и Русия се появяваха все нови и нови конфликти. В книгата това е описано от различни гледни точки – и от руска, и от западна. Нека си спомним епохата на Елцин, когато се появи проблемът с Чечения. Няма да засягам първата чеченска война (1994 – 1996 г. – бел. прев.), тя бе свързана с разпада на Съветския съюз. А втората чеченска война (1999 – 2000 г. – бел. прев.), по мнението на много експерти, бе предизвикана от това, което се опитваха ислямистките сили да построят на територията на Северен Кавказ,  даже руски халифат. Те сериозно се заеха с това – в Русия бяха внедрени арабски легионери, терористи, които трябваше да се опитват да дестабилизират ситуацията в цялата южна част на страната. Тогава Русия влезе във война с тези сили и след ожесточени борби, не веднага, но за 3-4 години, ги победи. Струва ми се, че на Запад сега се оформя доста сходна ситуация. Тогава силно критикуваха Русия, смятаха, че това е нарушаване правата на човека, а сега Западът сам се сблъска с проблема, макар и да не осъзнава това, че някакви си ислямски сили искат да построят свой халифат в Европа. Това неразбиране, този двоен морал действително провокира по-нататъшните конфликти: конфликта около „ЮКОС” и Михаил Ходорковски, сетне „оранжевите революции” в Грузия и Украйна, газовия конфликт с Украйна, както и грузинско-руския конфликт за Абхазия и Южна Осетия. Веднага след това ние преминахме на нивото на културното противопоставяне, на културните конфликти, по-конкретно случките с групата Pussy Riot, критиката на законите, които се приемаха в Русия. И на практика още през 2011-2012 г., т.е. още преди последните събития в Украйна, Западът се отказа от партньорство с Русия в сферата на модернизацията. Това за мен бе ключов момент, защото ние спряхме именно дотук. След това всички очакваха само взрив, който щеше да се случи, един вид кулминацията на всички тези конфликти. И той се случи в Украйна. В книгата си аз се опитвам да опиша къде е същината на тези конфликти. На първо място,  това е триумфализмът на Запада след победата в Студената война. На второ място е неприемането на Русия в новата европейска архитектура. На практика на Русия се предлагаше ролята на младши партньор. Предполагаше се, че тя ще играе по правилата на Запада и с течение на времето, чрез различен вид обвързване, стъпка по стъпка ще се приближи до Европейския съюз и НАТО. Всичко това доведе дотам, че се получи пълно отчуждаване. За съжаление, вече не само на нивото на политиците, но и на нивото на елитите, а също и на нивото на обикновените хора. Макар че, слава Богу, все още няма ”Студена война”…

В своята книга аз се връщам към тези конфликти. На мен ми се стори, че трябва да се поразсъждава върху тях. Какво се случи в последния четвърт век? 25 години не са просто малък етап, всъщност това вече е цяла епоха. Как да наречем тази епоха? Несъстояло се приятелство? Несъстояла се любов? Развод? Време на конфликти? Преддверие към големия конфликт? Ето тези въпроси си задавам в книгата и се опитвам да им отговоря. Настъпва момент, когато всеки журналист, публицист чувства, че завършва една епоха и започва нещо ново. За да се разбере какво именно е то, трябва да се анализира старото. Но тези проблеми трябва да се разглеждат от „птичи поглед”. Предимството на такъв анализ е в това, че могат да се разграничат някакви линии, които невинаги са отчетливо ясни при поглед по хоризонтала или отдолу. Може да се сравнят определени процеси в развитие, да се разберат някакви комплексни взаимовръзки на едно или друго явление и да се представи пред читателя опит за по-осмислен анализ на последните 25 години.

А в книгата си давате ли отговор на въпроса „Кой кого”?

Признавам, че в началото исках да озаглавя книгата по друг начин: „Несъстоялата се Еврусия”, т.е. Европа и Русия като един континент. В процеса на работа аз все повече и повече стигах до разбирането, че ние ще живеем в най-добрия случай в Европа на различните погледи към света. Русия няма да стане част от Запада, както мнозина може би смятаха, че ще се случи през 90-те години. А сега става ясно, че Русия няма да стане дори част от Европа. Защото днешна Европа се държи на две „основи” – НАТО и Европейския съюз. В началото на управлението на Путин страната вече не желаеше да стане част от Трансатлантическата общност, както може би беше при Елцин и Козирев (Андрей Козирев – мининстър на външните работи на Русия от 1990 г. до 1996 г., превърнал се в синоним на пълно подчинение на руската външна политика на стремежа за интеграция със Запада на всяка цена – бел. прев.), но все още мислеше по някакъв начин да се асоциира с НАТО и Европейския съюз. Днес мисля, че това е и невъзможно. Сега ние, в най-добрия случай, ще живеем в своего рода двойна Европа: образно исторически казано ще живеем в Европа в границите на Западната Римска империя и, може би, даже Източната Римска империя. Русия, Беларус и Източна Украйна, даже Гърция и България са страни, които за в бъдеще ще усещат Европа по друг начин и по всяка вероятност ще бъдат свързани с византийското наследство, а другата част на Европа – със западноримското наследство. Европа не трябва да губи от това. Просто, това вече е друго виждане, други рамки. Сега трябва да се говори не как Русия да се включи в НАТО и Европейския съюз, а как да се създаде Европа на различните погледи към света, които могат взаимно да се обогатяват, защото все пак имаме общи корени, като например християнството.

На Стария континент все повече нарастват тенденциите, които наблюдаваме и в Русия: залагане на националната история, национална икономика и т.н. Неотдавна се разгоря спор в Ирландия заради данъчните облекчения за компанията Apple. Въобще в много страни в ЕС се чувства недоволство от това, че им налагат някакви правила, не само в областта на фискалната политика. Накъде върви Европа днес?

Добър въпрос. В предишните ми книги, последната от които излезе през 2011 г., аз гледах на това някак си едностранчиво, така ми се струва днес. Писах за това как се развива ЕС, как той привлича другите страни, в това число и голяма част от руските елити, със своя комфорт, със своята икономическа система, със своята политическа сила. А Русия описвах като страна, която търси своето място някъде между Азия и Европа. Сега параметрите се промениха. И Вие сте права, че днес е необходимо абсолютно обективно, без каквото и да е злорадство, но самокритично, да се казва, че Европа не е онази, която бе до 2013-2014 г. Днес тя минава през много сериозни трудности. Тези проблеми може да се решат заедно с Русия, защото ние трябва да строим общоевропейско пространство. Ние живеем на един континент и не можем да враждуваме. Някъде трябва да си ударим по едно рамо. И това е възможно. Нека си спомним, че в началото ни се струваше, че Европа и Русия достатъчно успешно са излезли от финансовата криза. Сега става ясно, че това не е така. Все още страдат от нейните последствия. Спасителните чадъри, които бяха разпънати вътре в Еврозоната не са шега работа. Това е залог за бъдещето. Но те могат да бъдат много бързо загубени, ако се случи катастрофа – колапс на финансовата система в Гърция. А сега виждаме, че този въпрос стои достатъчно остро и в Испания, и в Португалия, и в Италия. И до голяма степен тревожи Европа. Но на това отгоре дойде втората много сериозна криза – кризата с бежанците. Читателите разбират за какво става дума – страхът на населението пред лицето на ислямизацията на Европейския съюз; страхът, че социално-икономическата система няма да издържи на такъв голям поток миграция; страхът, че с потоците бежанци в Европа ще се промъкнат терористи, които ще създават там своите клетки и непрекъснато ще взривяват хора. Това всъщност е и паралелът със ситуацията в Русия преди 20 години, просто за това още не се говори открито, но мисля, че е въпрос на време. Аз съм израснал в Западна Германия и усещам как европейците за първи път от много години, от десетилетия започват да се чувстват наистина некомфортно. Да, винаги е имало някакви кризи – в Близкия Изток, в Азия, около Европа. Но ние ги наблюдавахме, седнали на дивана пред телевизионните екрани. А сега кризите дойдоха при нас, в Европа и това е много тревожно чувство. До какво води това? До ръст на недоволството от политическите институции на Запада, от политиците, от брюкселската бюрокрация. Това води до появата на силни „десни” движения. Никой не можеше да си представи, че в страна като Германия, в която имаше много силна имунизация против национализма, расизма и ксенофобията, страна, която очисти себе си след всички тези беди, които се стовариха на света заради хитлеризма, се появи много силна партия, за която е характерен националистическият поглед за политиката на страната. И това също е само началото на някакъв мощен процес.

Разбира се, Европейският съюз се съпротивлява. Има опити за създаване на коренна Европа, има ги опитите на „Вишеградските страни” да поемат върху себе си ролята на двигател на бъдещето на Съюза. Но честно казано, от моя гледна точка, това е смехотворно, защото няма да промени същността на проблемите, пред които е изправен ЕС. Европа не се руши, тя се преразделя и мисля, че на руския читател ще му бъде интересно с моя помощ да „опипа” с каква Европа Русия ще си има работа след 10, 15, 20 години. Както и с какви съвместни предизвикателства, като например ислямския тероризъм, ще ни се наложи да се борим заедно, независимо дали искаме това или не.

Нека се върнем към новопоявилите се в Германия партии. Какво влияние ще окаже успехът на „Алтернатива за Германия” в източните части на страната върху позициите на канцлера Ангела Меркел вътре в нейния блок ХДС-ХСС, включително и в Берлин?

Днес германското общество е разделено горе-долу наполовина. В други европейски страни, особено в източните части на континента, около 80% от населението се отнася отрицателно към политиката на прием на бежанците, в Германия 50% подкрепя политиката на Меркел. Тя смятат, че Германия трябва да стане по-отворена страна, да развие нова либерална идеология. Германците винаги са обичали да си поставят исторически задачи и в това също има определено месианство на германския дух. Аз в никакъв случай нямам предвид хитлеровата епоха – става дума за по-ранни времена. На много германци им се струва, че те могат да докажат на целия свят, че те са възприели положително предизвикателствата на глобализацията и, за разлика от французи, англичани и испанци, са способни да интегрират такова голямо количество чуждоземци. Много от тези хора, с които аз лично общувам и споря, смятат, че когато представител на ислямска страна попада в Германия и на практика чувства западните либерални ценности, той може да отхвърли своето „средновековно” религиозно разбиране и да започне да изповядва либерални ценности. Според мен, това е много наивно. Но много германци така вярват в своята либерална система, че, мисля, могат да покорят и едните, и другите в положителния идеологически смисъл. Другата част на населението напълно отрича това, страхува се от ислямизация, от социални сътресения. Много германци също се боят, че заради напливът на бежанци може да разтвори самата германска нация, но това се смята за расистка риторика, която не трябва да се употребява. А другите страни в ЕС смятат, че това е чисто германски проблем, те казват „това трябва да си го решат германците, а не ние”. Дяснопопулистката „Алтернатива за Германия” и занапред ще набира сила, но на федерално ниво тя едва ли ще получи повече от 15%. Това все още не е промяна на режима. Но ако получи 20%, това ще доведе до сериозни промени в политическия пейзаж в Германия и даже в геополитическата ситуация в Европа. Сега всичко отива в такава посока, че в Германия се фрагментира традиционната партийна система. Може така да се получи, че даже двете главни партии – Християндемократическият съюзи Германската социалдемократическа пария, да не бъдат в състояние да съберат 50% от гласовете, за да създадат коалиция. Ще се наложи да се прави коалиция от три партии, но това ще бъде сигнал за недоволството на хората и за разклащане на стабилността. Всичко това ще доведе до там, че ще се окаже, че в левия и особено в десния край на политическия спектър растат радикални сили. Това просто трябва да се види.

Що се отнася до госпожа Меркел, тя иска да се кандидатира за поста канцлер през следващата година и е уверена, че мнозинството от германците ще я подкрепят. Тя свято вярва в правилността на своята политика, не вижда никакви грешки и смята, че проблемът се заключава в това, че опонентите й не са убедени в правилността на либералните ценности и тя трябва да се занимава с това. Ангела Меркел няма път назад. Тя искаше да влезе в историята като политик, който направи същото, каквото и Хелмут Кол. Той обедини Германия. Тя искаше да се възползва от историческия момент, за да си издигне паметник за вековете. И когато видя, че бежанците заседнаха в Унгария, когато видя тези железни огради, които унгарците започнаха да поставят, за да не ги допускат, тя високо заяви: Аз искам да разруша тази стена, както Кол разруши своята. И оттам като тръгна… Най-главната опасност за нея не са политическите конкуренти, такива като соцалдемократическата партия или „зелените”, а това че вътре в нейната партия може да се случи разкол. Например, ако ХСС – баварската партия на Хорст Зеехофер, която отдавна е братска партия на ХДС, реши да тръгне на самостоятелно плаване. През 1976 г. тогавашният лидер на Бавария Франц-Йозеф Щраус се опита да го направи. Разубедиха го. Сега този момент дойде отново. Проучванията на общественото мнение показват, че в такава ситуация ХСС получава от раз 20-25% из цяла Германия, а християндемократите губят тези проценти. Аз мисля, че ако ХДС продължи така катастрофално да губи, то това може да се случи още преди изборите за Бундестаг, които ще се състоят през септември следващата година. Мнозина в Християндемократическия съюз, разбира се, справедливо обвиняват госпожа канцлерката в това, че ХДС губи позиции, защото голяма част от германското население вини Меркел за политиката на отворени врати за бежанците. В ХДС има хора, които са способни да я заменят. Това са министърката на отбраната Урсула фон дер Лайнен, министърът на финансите Волфганг Шойбле, който е много популярен и германците, мисля, ще тръгнат след него. Но, разбира се, всичко това са спекулации за бъдещето. Всичко ще зависи от това дали ще бъдат спрени потоците бежанци. Днес това е основното изискване към Меркел и към политиката на Германия спрямо Европа. В своята книга аз повдигам този въпрос за бежанците и пиша за това, как тази друга Германия може занапред да продължава партньорството си с Русия. Ако бъде постигнато взаимно разбиране, това трябва да бъде съвършено друго партньорство – по-прагматично и целенасочено, както винаги са искали това в Русия. Партньорство основано на общи интереси, а не само на либерални ценности, както искаха в Германия в първото десетилетие на този век.

Очаквате ли отслабване на политиката на санкции на Запада спямо Русия в обозримо бъдеще?

Днес ограниченията остават, но не се засилват. Доколкото ми е известно, европейците, и в частност германците, не възнамеряват да въвеждат нови санкции. Въпросът е само за Украйна. Минаха три години, откакто се случиха тези събития на „Майдана”, в Крим и в Източна Украйна. И украинската позиция към Русия всяка година става все повече и повече непримирима и твърда. Аз мисля, че това е чиста психология: гняв заради собственото им безсилие. Киев вижда, че губи – той не може да получи онази подкрепа от Запада, която очаква. Вътрешните сили в Украйна също играят своята роля в Украйна. И кой трябва да бъде обвиняван? Русия трябва да бъде обвинявана. Трябва просто да просиш за помощ и да задържаш вниманието на Запада. Мисля, че Украйна сама разбира, че ако за нейна беда на власт в САЩ дойде Доналд Тръмп, тя може да забрави за всякаква помощ от Америка. Тя вече не получава помощ нито от Германия, нито от Франция, защото тези две страни изискват от Украйна най-накрая да даде на Донбас обещаната автономия. А украинските политици не искат да го направят. От друга страна, и на Запад също не могат да кажат, че са съгласни с това, че Крим е станал част от Руската федерация, че източните украински земи – Донбас, стават протекторат на Русия. Те не могат да признаят това по дипломатически и политически съображения. Затова на думи продължават да поддържат Украйна. Но всичко ще се реши в края на тази година, чрез избори. Сега пред нас е цял цикъл от избори, които могат да променят света: в Америка, във Франция и в Германия. След по-малко от година ще видим дали ще се закрепи сегашната политика или ще се случат резки промени. В такова интересно време живеем сега.

Превод: Александър Станчев