Писателят, който ни завеща 20 романа за окованите в мрак човешки сърца

Целият смисъл на живота е едно безкрайно завладяване на неизвестното, във вечното усилие да се узнае повече.

- Емил Зола

На 10 април 1940 г. главният редактор на вестник „Литературен глас” проф. Димитър Борисов Митов пише: „Тази година при грохота на оръдията, при почти всекидневното потопяване на параходи по океани и морета, при зловещото профучаване на самолетните бомби Франция и целият културен свят празнува стогодишнината от рождението на един от най-знаменитите писатели на новото време, на този, който сполучливо беше наречен от Анатол Франс „Един момент от човешката съвест”. На първата страница на вестника виждаме и фотографски портрет на този писател. С голямо жабо на точки, с очила на носа и силно вдигнато нагоре оплешивяло чело, от снимката ни гледа един уморен поглед. Това са очите на писателя Емил Зола, на автора, чийто първи превод на български език е през далечната 1885 г., когато той е на върха на славата си. Днес името на писателя, макар и добре познато, е помрачено от незнанието ни за неговата личност. Всеки разпознава името, но малцина са ония, които разтварят книгите на Зола. Като че ли никой няма потребност от съвест, а още повече от протяжни и разточителни разкази за някакво далечно парижко общество. Живеенето се случва на висока скорост, а чувстването преминава все по-често през виртуалното общуване. „Зола е писал прекалено много, за да бъде четен днес”, споделя един приятел във Facebook. Да, живеем във век на кратките мисли и чувства, а дългото писане като че ли е достойно единствено за филмиране. Въпреки това припомнянето на разказа за Емил Зола, който ни завещава своите 20 романа, написани за 22 години, има смисъл, защото това е историята на един човек, който цял живот пише. Пише, за да може да преодолее разрушителната сила, владееща изначално човека и тласкаща го към низостта – бордея, алкохола, опиума, смъртта. Разказът за Зола е разказ за собствената ни борба с ужаса да не бъдем сами, да не бъдем обичани, да не бъдем забравени. Е, Емил Зола успява да излезе победител в тази битка, но нашата, тази на хората от днешния ден – продължава.На 13 юни 2017 г. в музея „Орсе” в Париж се откри изложбата „Портретите на Сезан” и може да бъде видяна там до 24 септември. От октомври експозицията ще бъде подредена в Националната портретна галерия в Лондон, а от 27 март 2018 г. и в Националната галерия във Вашингтон. За изложбата се изписа много, а според мнозина от критиците това е едно от най-значимите културни събития в изложбения живот през 2017 г. Изложбата респектира както с мащабите на изследователския труд, който седи зад нея, така и с изяществото си. Най-впечатляващ, разбира се, остава разказът за всеки от потретите, които големият майстор на четката Пол Сезан създава. Това са разкази за художници, писатели, приятели, леконравни жени, които в даден момент пресичат житейския път на художника. Там, сред тази богата колекция от образи и съдби, съвсем в първите зали, на една от стените виси едно от най-големите платна. Със своите размери 135х163 см картината приковава стотиците любопитни погледи на посетителите. Сам аз ден след откриването на изложбата трябваше да чакам повече от 20 минути, докато успея да се изправя очи в очи с платното. Вътрешността на мрачна стая, на една от стените на която се вижда разтворен прозорец. Мъж, облечен в бяло, е приседнал на тапициран също в бяло диван, а вдясно от него друг господин е седнал и чете нещо от някакви листове хартия. Този на пръв поглед съвсем обикновен сюжет всъщност привлича с живописното си майсторство и особената си неестественост. Образите са сякаш приклещени в пространството. Това е картина, която Пол Сезан работи почти две години в периода между 1869 и 1870 г. Пол Сезан тогава е на 30 години. Но кои са нарисуваните на платното лица?

Мнозина от парижките посетители на изложбата разпознават портретните характеристики на изобразените мъже. А още повече са ония, които познават добре историята, която седи зад създаването на това платно. Картината е апотеоз на едно приятелство, възникнало през октомври 1852 г. в Екс-ан-Прованс, когато Пол Сезан е едва на 13 години. През ХІХ век Екс-ан-Прованс отдавна е изгубил блясъка си. Градчето в Югоизточна Франция, което някога е било столица, днес е един потънал в дрямка град, чиято аристокрация, макар и още жива, отдавна се е оставила на меланхолията от отминалите епохи. Пол Сезан е роден тук и на 13-годишна възраст трябва да се запише в колеж. Родителите му имат възможност да го пратят далеч от Екс, за да получи по-добро образование, например в Париж, но въпреки това той постъпва в колежа „Бурбон” в родния си град. „Предпочитахме да отложим колкото се може повече срещата на Сезан с примамливия и в същото време разгулен блясък на столицата!”, отбелязва майката на бъдещия художник. „Бурбон” е едно от най-добрите учебни заведения в Екс, а Пол полага изпитите за прием с лекота. През същата 1852 г. в колежа постъпват общо 78 нови ученици, сред тях е и единият от изобразените на платното от 1869 г. – четящият, седнал на стола мъж. През 1852 г. той е момче на 12 години, което още от първия учебен ден се превръща в обект на неприкрита враждебност от страна на съучениците. Всички, големи и малки, са обединени от общата си омраза към това дете, дразнят го и се заяждат трескаво с него. „Но защо, какви са неговите грехове?”, пита неразбиращо малкият Пол Сезан, който е сред малцината, дистанцирали се от всеобщата детска злоба. В действителност греховете на момчето не са малко. Той е на 12, а още е в четвърти клас (повтарял е два класа) и макар да не е прекалено висок, всъщност стърчи с една глава над останалите деца. Нищо не знае, нищо не може и както го определят малчуганите, е „кръгъл глупак”. „Поне да имаше нещо положително у него, да можеше малко от малко да клинчи. Но не, не стига, че е глупав, ами и е късоглед, черви се с повод и без повод, вълнува се като момиче, сякаш никога не се е отделял от полата на майка си”, коментират съучениците му. В едно те са удивително прави. Майка му и баба му са единствените му живи роднини, които често посещават своето ангелче в пансиона на училището, за да го видят. Нещо повече. Това момче има изумителен грях в очите на съучениците си – то не е от Екс, а е родено в Париж. „Някакво парижанче с писклив глас и нелеп акцент. А като капак има и дефект в говора и вместо салам казва талам”, коментират децата. Но най-големият грях на това отхвърлено от съучениците си странно момче е, че отгоре на всичко е и смущаващо беден. Задно с майка си и баба си живеят някъде накрая на света, в предградието Пон-дьо-Беро, където е пълно с цигани катунари, скитници и просяци. Поне там са живели, докато той е приет в колежа, а от няколко месеца са се установили в една схлупена къща на ул. „Белегар”. Но и там не струва, даже е още по-зле. Целят град знае, че семейството на това дете е много бедно и че от пет години насам, откакто е починал бащата, кредиторите не престават да хлопат на вратата им. Ето, това е ученикът Емил Зола, когото всички презират. А единственото изключение от омразата е дребният на ръст Пол Сезан, който подава ръка на несретния парижанин, за да станат двамата приятели, докато „смъртта ги раздели”.

В действителност Емил Зола произхожда от добро семейство. И ако мама Емили-Орели Обер е просто дъщеря на един бояджия и племенница на градинар, то татко Франсоа е изтъкната фигура, намерила място в историята на Франция въпреки краткия си житейски път от 52 години, който е прекъснат, когато Емил е едва на 7. Франсоа е наследник на смесен брак между венецианец и гъркиня от остров Корфу, пътешествал е къде ли не по света, та чак до Африка. Следвал е военно училище в Павия и Модена, служил е като младши лейтенант в артилерията на принц Йожен, а сетне претърпява пълна професионална метаморфоза и се захваща с геодезия. Назначен е на служба в кадастъра в Горна Австрия през 1823 г. и работи активно по проектирането на първата европейска железопътна линия, свързваща Линц и Будвайс. Емил Зола разказва често за баща си пред своя единствен приятел. Говори превъзбудено: „През 1830 г. е участвал в борбата срещу холерата в Алжир, а година по-късно пак там е станал лейтенант в Чуждестранния легион. Може да ти звучи преувеличено, но когато се завръща във Франция, тате изработва новите планове за пристанището в Марсилия, а в Париж изобретява и машина за пренасяне на пръст!”. Франсоа Зола е впечатляваща фигура от френската градоустройствена история на ХІХ век, който благоустроява не един и два града, в това число и Екс, където по негови проекти са реализирани язовирът и каналът на Екс. За целта той основава акционерно дружество с капитал от 600 000 златни франка. Но освен всички тези обществени интереси бащата Зола е истински романтик. Той е на 44 години, когато се влюбва в Емилия, майката на Емил, която тогава е на 19 години. Срещата е на входа на църквата в една студена зимна неделна утрин. Тази среща само след 10 седмици е скрепена с брак на 16 март 1839 г. „Да, това е брак по любов, срещната пред входа на църквата. Тате взел за жена едно бедно младо момиче заради красотата и обаянието му”, потвърждава с гордост Емил Зола пред своя приятел Сезан. „На тези двама човека дължа всичко!”, подчертава бъдещият писател.

В дъждовната вечер на 2 април 1840 г. в къща №10 цари истинска хармония. Франсоа и Емилия живеят тук вече няколко месеца – в самото сърце на Париж, на две крачки от булеварда, борсата и пазара, в търговския квартал, където животът кипи от сутрин до вечер, на улица „Сен-Жозеф”, в пасажа между улиците „Сантие” и „Монмартър”. Именно тук и в тази нощ проплаква Емил Зола. Когато той е на три години, семейство Зола се установяват в Екс, а след четири години изгубват всичко. Смъртта на Франсоа е неочаквана, а това, което той е успял да натрупа като капитал, се стопява за миг. Авантюристът Франсоа е започнал реализацията на канала на Екс и всички пари са били вложени в реализацията му. Мама Емилия и малчуганът Емил остават без нито един франк и без надежда, че това положение някога ще се промени. Тогава между момчето и мама постепенно се изгражда връзка, която му навлича подигравките на съучениците в колежа, но пък го спасява от страха от неизвестното. Емилия се залавя с единствените неща, на които е способна – да обгрижва с любов сина си и да шие. Часовете, прекарани през нощта над шевната машина, са онова, което осигурява минималния доход, с който едва се справя фамилията Зола. Това са пари, които са достатъчни едва за насъщния хляб, а всички други екстри, като пътувания, месо и плодове, а какво да говорим за играчки и книги, са недостижима екзотика. След години, припомняйки си този ранен етап от своя живот, Емил Зола споделя: „Ех, какво време беше тогава. Истинска романтика. Ходех с едни и същи дрехи, които мама вечер изпираше, а сетне цяла нощ ги въртеше край огъня в камината, за да могат да изсъхнат. Днес всичко това ми се струва, че е било толкова отдавна, но пък е един от най-романтичните епизоди в моя живот!”. Точно в този епизод от живота на Зола се появява и фигурата на Пол Сезан. Годината е 1852-ра. Между двамата малчугани се заражда истинско приятелство, каквото никой от тях до този момент не е имал. Скоро към компанията им се присъединяват и други аутсайдери – Маргьори и Байл. Онова, което ги свързва освен интровертността им, е и музиката. И четиримата участват в училищния духов оркестър. Зола свири на кларинет, Сезан и Маргьори на тромбон, а Байл на флейта. Малко по-късно, през 1857 г., към компанията се присъединява и петият член на групата – Пол Алекси, бъдещ писател, верен последовател и първи биограф на Емил Зола. Това е и мъжът от платното на Сезан от 1869 г., който е облечен в бяло и слуша умислено четящия Зола. Великолепната петорка от Екс днес е емблема на региона. Това са хлапетата, които след години със славата си на изявени артисти ще накарат стотици туристи да пътуват до провинциалното градче. Ето как сам Зола описва дългите излети със своите приятели в покрайнините на Екс: „Още от шести клас обикнахме разходките. Използвахме всеки свободен ден, за да отидем колкото се може по-надалеч, и колкото по-големи ставахме, толкова по-дълги ставаха скитничествата ни. Нощувахме, където ни падне: ту в цепнатината на някоя скала, ту на някой харман, нагрят през деня от слънцето, ту в овършаната слама, ту в някоя изоставена къщурка, където си застилахме пода с мащерка и лавандула. Това бяха пътешествия в неизвестното, инстинктивен стремеж да бягаме от заобикалящото ни в делника”. Това са бягства на подрастващите мъже от шума и модата на съвремието им, в което ходенето по кафенета, играта на карти и домино са задължителни, за да се впишеш в средата на колежа. Но Емил и другарите му отказват. Те предпочитат да тичат из полето, върху червената, наситена с желязо земя на Екс, насред оскъдна растителност като маслинови дървета и хилави бадеми, а над главите им да се стеле сивото небе. Зола и Сезан са сърцето на тази скромна петорка, в която рисуването, музиката и четенето на литература, разиграването на така модерните в тези години пиеси на Виктор Юго са задължителна част от разходките. Младежите израстват заедно, а в това съзряване няма място за жени. Има само поезия и мечтания за срещата с истинската любов. В тези дълги скиталчества се сътворява художникът Пол Сезан и се ражда дръзновението на Емил Зола, което му позволява да си помисли, че може да бъде писател. Нищо, че на осем години той все още не е знаел азбуката. Пол Алекси след години отбелязва: „На училищната скамейка в колежа Зола написа първите си произведения: 1. Голям исторически роман от епохата на средните векове, свързан с кръстоносните походи; 2. Няколко разкази и стихове; 3. „Пипнаха наставника”, комедия в три действия”. Това ранно литературно прохождане на Зола днес е непубликувано. Отпечатани са само няколко поетични опита. Определено Емил желае да стане поет. Но на онзи етап това е немислимо. Той осъзнава колко е важно да се дипломира и да получи някакво основно образование, защото, както сам отбелязва: „Произхождах от семейство с малко доходи, а няма нищо по-несигурно от бъдещето и не бива да се надявам на нищо друго освен на онова, което мога да спечеля със собствените си усилия”. Разбира се, професията на писател е само мечта, но затова пък така задушаваща, че тя е единствената, която му дава възможност да продължи напред. Зола прави първия си опит за самоубийство още след като постъпва в колежа в Екс. През следващите пет години нещата в семейство Зола не вървят в нормалното русло, но след опита да прекъсне живота си с отрова, купена от аптеката, Емил вече не посяга на живота си. Продължава да мечтае да стане поет, да пише стихове, докато мама Емилия започва да търси неистово работа, отправяйки се дори към единствения бардак в Екс, където се опитва да предложи тялото си, защото парите от шивачеството не стигат. Но дори и там е отхвърлена. Така през късната есен на 1857 г. вдовицата Зола оставя Екс зад гърба и поверява Емил на грижите на дядо му, а заедно със своята застаряваща майка отпътува. Надалеч. Към Париж. Към свърталището на интелигенцията. Към града, пълен с вертепи на сладострастието и варианти за изкарване на пари. Няколко месеца по-късно, на 11 февруари 1858 г., в Екс пристига дългоочаквана телеграма. Мама се е устроила в Париж. Намерила си е жилище, намерила си е богати клиенти, на които може да шие дрехи, затова и продажбата на удоволствия засега остава на заден план. „Скъпото ми момче, знам, че ще е трудно за теб, но трябва да направим тази промяна. Моля те, продай малкото мебели, които ни останаха в Екс. С парите купете билети, вземете със себе си всичко останало и елате. Това е единственият ни път. Обичам те! Мама”, пише Емилия до сина си. Това наистина е тежък етап от живота на Емил Зола. Тук, в Екс, той не само е намерил приятели, не само е направил своите първи литературни крачки, но най-после вече е спечелил уважението на своите съученици. Раздялата обаче е неизбежна. На 23 февруари Емил заедно с грохналия си от възрастта и недоимъка дядо се отправят към гарата. Денят е студен, вали дъжд, улиците са кални. След половинчасов преход двамата са на перона. Товарят багажа и се качват в студеното купе. През малкия прозорец нахлува сивотата на утрото. Емил очаква да види приятелите си тук, но ето, че локомотивният рев оповестява потеглянето, а тях ги няма. Тъкмо в този миг на перона изскачат останалите четирима от петорката. Сезан, Байл, Пол Алекси и Маргьори запъхтени крещят: „Ще се видим пак! Да ни чакаш!”. Крещят, а от очите на всички потичат сълзи едновременно на радост, че приятелят им се е откопчил от мизерията на малкия град, и на тъга, че всичко свършва. В първата си повест Емил Зола пише прощалните думи, изречени от героя му Клод: „Сега ти предстои борба. Вчера ние те окуражавахме и обнадеждавахме, но утре няма да ни има до теб. Ти ще бъдеш сам и беден, само спомените ще запълват и украсяват самотата ти. Казват, че не е лека такава съдба. И все пак замини, щом си жаден за живот. Не забравяй само намеренията си: бъди също така упорит и честен в постъпките си, както си в мечтите си”. Това са всъщност думите за раздяла, изплакани от четиримата му приятели. Всеки от тях ще поеме в различна посока. На Пол Сезан му предстои да се превърне в един от най-влиятелните художници от втората половина на ХІХ век.

Общуването с него и Алекси намира своето щастливо продължение в Париж само след няколко години. Байл става известен инженер, а по-късно и професор, като никога не изгубва страстта си към музиката и продължава да свири. Единственият, който потегля в съвсем различна, макар и не неочаквана посока, е Маргьори. Той е син на адвокат и поема по пътя на баща си. Животът му тече спокойно до нощта, в която изпада в умопомрачение заради провалено дело, изпратило на смърт негов клиент, и изпразва карабината в гърдите си. Маргьори е само на 34 години и всички вестници пишат за случилото се. Но в деня на раздялата на 23 февруари 1858 г. това е просто едно непредвидимо от никого бъдеще.

Пристигането в Париж за Зола е като сбъдната приказка. Той е напуснал града на Сена в несъзнателна възраст, на три години, и досега не е дръзвал и да си помисли, че някога ще се върне отново тук. Емил е наистина вдъхновен: „Скъпи приятелю, трябва да ти съобщя една новина, твърде приятна. Вече се къпя в Сена. Сена е река с най-широка ширина и най-дълбока дълбочина. Но тук ги няма вековните борове, няма ги прохладните извори, в които можеш да изстудиш бутилка божествено вино, няма го Сезан… Париж е огромен, препълнен с всевъзможни развлечения, с паметници, с прекрасни жени. Екс е градче, съвсем малко, еднообразно и с доста груби нрави… но въпреки това предпочитам Екс. Може би ме теглят боровете, овеяни от ветровете, сухите клисури, скалите, натрупани една върху друга, непокътната природа на Прованс. Не зная. Но моята поетична мечта ми говори, че стръмната скала е по-хубава от новичката току-що боядисана къща. Шепотът на вълните е по-приятен от шума на големия град, девствената природа е по-прекрасна от изкуствените паркове на Париж. И могат ли да съществуват по-добри приятели от ония, които оставих там, в страната на рибената чорба и на чесъна?”. Това са редове от първото писмо, изпратено от Емил до Сезан. Промяната за Зола е трудна. От отличник, в какъвто се е превърнал в колежа в Екс за пет години, сега е не само сред двойкаджиите, но и отново е в групата на необичаните ученици. Още с пристигането си в Париж Емил продължава образованието си в лицея „Сен Луи”, но тук, далеч от приятелите си, е обхванат от апатията и нежеланието да общува с някого. Единственото, което прави, е да изпълнява стриктно поставените му задачи по литература и френски език. Всичко друго му се струва безсмислица и след две години това го проваля на държавните изпити. Емил Зола остава с незавършено средно образование. На 3 декември 1860 г. той горчиво пише: „На двадесет години съм, а нямам никаква професия. Вървя по ронлив пясък и кой знае дали няма съвсем да потъна в него”. Без диплома, без каквато и да е професионална подготовка, без ничия подкрепа Зола скита из улиците на Париж. Огромен град, който, макар и очарователен с красотата си, е твърде неприветлив към млади господа като него, които са без служба, без пари. Бъдещето е абсолютно неопределено. Мама изкарва все по-малко и сега той трябва да е глава на семейството. Но има ли качества за това? Всеки месец наема ново жилище, взема пари назаем от стари познайници, които не може да върне с месеци. А намирането на работа се оказва почти непостижимо. Но ето, че идва моментът, в който отдавнашен приятел на баща му за щастие му урежда служба като чиновник на парижките докове. Става дума за извършване на механичен, затъпяващ труд – безкрайно преписване на някакви канцеларски книжа, при това за най-мизерна заплата от шестдесет франка на месец. Зола обаче няма избор, той трябва да започне работа, защото в противен случай обрича не само себе си, но и майка си на глад. Както мечтаещият да стане поет Емил сам изтъква: „Животът е кълбо, което никога не се търкаля натам, накъдето го е насочила ръката ти!”. Зола стоически издържа на това работно място само шест месеца. За него това е „позорно място”, което поглъща цялото му време. А вечер, когато се прибира у дома, е напълно изтощен. Не е в състояние да напише и ред. Все пак той продължава да се стреми към онова, за което счита, че е предопределен животът му – да стане писател. Тъкмо затова напуска работа, а с това и квартирата, в която се е установил на ул. „Сен Виктор”, малка, дванайсет квадратни метра стая на шестия етаж. Сега трябва да си намери ново жилище. Навън е октомври, а есента на 1860 г., макар и топла, все по-настоятелно припомня на младия мъж, че студът тепърва предстои. В началото на ноември Зола и майка му, превърнала се за няколко месеца в старица, се установяват на своя нов адрес. Става дума за едно таванско помещение на ул. „Ньов Сент Етиен дьо Мон” №24. Жилището обаче е твърде малко и мама Емилия трябва да се настани в близкия пансион за бездомници. „За първи път ми предстоеше да остана сам. Ще имам цялото свободно време на света, за да се посветя на писането”, гордо отбелязва Зола. А и мансардата, която е наел писателят, е повече от романтична. Вътре е пусто, няма мебели, но пък има два прекрасни прозореца, на юг и на север. Единият с изглед към Сена и сърцето на огромния град, а другият към Булонския лес. Какво повече му трябва на един мечтаещ мъж? Нищо. Е, не съвсем, защото, когато настъпва краят на ноември, а сетне идва и студеният декември, мансардата на г-н Зола се изпълва не само с романтични мисли, но и със сковаващ студ. Тук няма нито печка, нито камина, а вятърът, който навлиза от двете капандури, пронизва пространството. Зола лежи с часове в дървеното легло, увит в одеялото, треперещ от студ, разтърсен от болести. Въпреки това мечтателят от Прованс не унива. И денем, увит във всичките си топли дрехи, той се разхожда с походка на аристократ по северния бряг на реката. Там, където и до днес са се подредили десетки букинисти в опит да пласират някоя стара книга. Зола няма пари дори да си купи хляб, но пък това не му пречи да разглежда. Да разтваря страниците на книгите, да се зачита в някой пасаж колкото да разбуди апетита си към четенето и да продължи напред. А когато съвсем прималее от студ, се отправя към отворената целодневно градска читалня, тогава все още безплатна за посещения, и потъва в обаятелния свят на литературата. Всъщност Зола никога не е чел толкова много, колкото в този така смразяващ етап от живота си. Именно в тези дни той написва и една от първите си новели – „Порив на вятъра”, замисля и десетки разкази и поеми, които по-късно ще отпечата. Да, сега никой не знае за него, но той е сигурен, че ако не сега, ако не утре, то съвсем скоро светът ще научи за съществуването му. Зола не престава да пише. В студените нощи, свит под завивките, с премръзнала ръка ниже ред след ред, от които се раждат все по-изящни стихоплетства. Но животът на артиста в Париж наистина е труден. Особено за такива като Зола, които нямат дори и диплома за средно образование. „Бъдещият автор на „Ругон-Макарови” едва преживяваше. Обядваше, когато му падне, търчеше подир недосегаемата монета от 100 су, по-често посещаваше спомагателните каси, отколкото ресторантите. Той сам ми разказа, че веднъж през зимата известно време ял само хляб, като го топял в зехтин. „Няма да умреш от глад, щом ти се намира зехтин”, казваше тогава той със спокойствието на философ. Понякога поставяше на покрива капани за врабци и печеше улова си, като го нанизваше на пръчката от пердето. Понякога, когато залагаше последната си дреха, той по цели седмици прекарваше вкъщи, загърнат в одеяло. Стоически и с особеното си чувство за хумор наричаше това превъплъщение в арабин”, пише в спомените си Ги дьо Мопасан, авторът на „Бел Ами”, съученик и приятел на Емил Зола. През пролетта на 1861 г. Емил Зола не издържа повече в романтичната си квартира на ул. „Ньов Сент Етиен дьо Мон” №24 и се принуждава да се затвори в още по-долнопробна дупка. Парите просто не достигат за нищо повече от празна стая с един прозорец, без легло, без маса. Просто кубче пространство с размери два на три. Шест квадратни метра дом, шест квадратни метра самота. Това е стая в стара порутена кооперация на ул. „Суфло” №11. Сграда, която сред парижани е известна като един от евтините бардаци в града. Наемаш стая за половин час, свършваш с любовните си дела, а после се прибираш успокоен вкъщи. За Емил Зола обаче вкъщи е тук. В една от тези стаи, чиито стени са така тънки, че се чува всеки случаен звук, всеки хорски стон, всяко повишаване на тон. Свит в тази бърлога, Емил мечтае все по-страстно за работа, която да му осигури възможност да се оттласне от пропастта, в която е пропаднал. „Обходих много учреждения, за да търся работа, каквато и да е. Приемаха ме много любезно; разбрах, че не бива да отивам облечен като бедняк. Казваха ми, че съм пишел лошо и че за нищо не съм бил годен. Аз им вярвах и си отивах, срамувайки се как е могло да ми дойде наум да ограбвам тези честни хора, предлагайки им своя ум и своите искания”, пише огорчено Емил. Но един ден, както във всеки житейски път се случва, добрата съдба връхлита неочаквано. Скитникът Зола получава най-накрая желаната работа. Приет е на служба в техническото бюро на издателска къща „Ашет”. Първо трябва просто да опакова книги и да ги изпраща на съответните адреси, за което получава цели 100 франка месечно. Сума, която след месеци на мизерно съществуване му се струва цяло състояние. Година по-късно, през 1863 г., заради добросъвестната му работа е повишен и вече е част от екипа на рекламния отдел във фирмата. Заплатата му е увеличена със 100 франка, а от него вече се очаква не просто безкраен физически труд, но и интелектуални усилия, което той приема за предизвикателство. Справя се повече от блестящо. С финансовото успокоение идва и така лелеената свобода да разполага със свободното си време, както намери за добре. Това е време, лишено от страха да не се окаже гладен и гол на улицата. Зола си намира ново, далеч по-комфортно жилище. Първо на глухата уличка „Сен Доминик”, а след това и прилична огромна стая на улица „Фьойантин” с изглед към градините на „Екол Нормал”. Пред Емил Зола са четири спокойни години, в които ще направи своите първи ярки крачки в литературата, за да бъде забелязан от колосите в Париж, сред които е и „най-големият между гениите”, човекът, който по думите на Зола „няма равен на себе си и към когото като към слънцето се е устремило всичко волно, младо и любящо – самият Виктор Юго”. Сред онези, които с трепет разгръщат вестниците, за да видят кратка дописка за някакъв дребен успех на Емил Зола, са и част от старите приятели от Екс, които вече са във френската столица. Сезан е наел собствено ателие и активно работи за усъвършенстването си в магията на рисунката и живописта. Безгрижните години от Прованс са отдавна отминали за прохождащите художник и писател, но пък сега те са потопени в блясъка на Париж и ако не всеки ден, то със сигурност поне веднъж в седмицата могат да си позволят безцелна разходка по брега на Сена или в Люксембургската градина. В този четиригодишен период Зола написва повече от две хиляди стиха, голяма част от които и до днес остават неиздадени. Това са текстове за мизерията на Париж, за живота в големия град, за любовта, която така и не идва. До приятеля си Байл той пише: „Нашето време не е чак толкова материално, любовта е възвишено чувство и то е присъщо на всеки”. Докато се разхожда със Сезан, споделя: „Аз съм обичал само в мечтите си!... Ти ме питаш за моите възлюбени. Моите възлюбени – това са мечтите ми!”. Незнайно защо обаче Емил Зола лъже. Още докато живее на ул. „Суфло”, Зола вкусва от сладостта на любовта. Разбира се, не онази платоничната, чистата, която навярно е възможна само в мечтите, а съвсем реалната… Любовта на плътта. Емил е вече на 21 години, а все още не познава играта на сладострастието. И макар да е чел за нея къде ли не, сам не е дръзвал да се впусне във вихъра й. До една студена нощ през 1861 г., когато се прибира от безкрайното четене в градската библиотека и на стълбите, отвеждащи го към мизерната му бърлога, се спъва в примряла от глад и търсеща кому да продаде ласките си девойка на име Берт. „Жената от улицата”, както сам я нарича Зола. Макар да е само една мимолетна връзка, всъщност тя оставя трайни белези в душата на писателя. Това е жената, която не само отнема момчешката невинност на Емил, но му отнема и най-важното – надеждата, че една жена от улицата някога може да бъде щастлива. А Париж е пълен с такива жени. Зола се опитва да помогне на Берт и да я отскубне от мрака на вертепа, но „това е едно опустошено от безчувствие човешко създание”, което не умее нищо друго, освен да разиграва сексуални мизансцени. Това е жена, която предлага ласките си за пари по ъглите на малките улици в града, жена, обезкървена от нуждата да бъде нещо повече от купчина плът за удоволствие. Беднякът Зола е наистина смутен от отношенията си с Берт, а още повече от невъзможността си да я изтръгне от дъното. Така след години Берт като неканен гост ще се връща в спомените писателя, за да намери въплъщение в множество от неговите женски образи. Сега обаче това вече е зад гърба на Зола. От периода между 1862 и 1866 г. са съхранени не само спомените му за Берт, но и стотици негови писма. От тяхното прелистване научаваме, че Зола чете неистово, а отношението му към романтизма в литературата започва бавно да отстъпва място на действителността. „Купих си Жак-Жозеф Моро… четох Данте… чел ли си Ронсар?... съветвам те да четеш и изучиш Монтен... мислих върху това вчера, докато четях „Лукреция Флориани” на Жорж Санд... четох Андре Шение... четох „Жак” на Жорж Санд... чета Шекспир... сутрин винаги пиша; вечер след работа прочитам няколко стихотворения от Ламартин или Мюсе, или В. Юго... обещах да ти говоря за Шекспир... четох стиховете на Виктор Лапрад...” Сред всички упоменати имена най-често срещаното е това на Данте Алигиери, което не слиза от устата му. А божествената „комедия” на новото време, в което Зола живее, намира все по-трайно място в мислите му. Това е време на дълбоки политически и социални проблеми, които според служителя на издателска къща „Ашет” водят обществото към катастрофа, към битие, изтърбушено от ценности. За тези ценности и морал Зола пише в множество публицистични статии, които редица френски списания и вестници започват да отпечатват по страниците си след 1864 г. Емил бавно и постепенно започва да оформя образа си не само на писател, но и на публицист. Всъщност Зола не е от онези велики автори, чийто талант се пробужда в целия си блясък още в ранна възраст. Зола е писател по призвание, което следва дълго и с постоянство. Зола, както казват съвременниците му, не е писател, защото му е дадено като божествен дар, а защото вярва и къртовски работи за това. Започва от поезията, от която е обсебен, но през 60-те години на ХІХ век тя окончателно остава зад гърба му. Сега той се изявява предимно във формата на разказа и новелата, а някой ден, ако положи достатъчно усилия, защо не и в тази на романа. Може би някой ден…

През 1866 г. Емил Зола е на 26 години. Това е четвърт век, в който той е свършил немалко. Отпечатани са няколко негови книги, като едната от тях през 1865 г. предизвиква шумен скандал, който напуска литературните среди и булевардите на Париж, за да влезе в съдебната зала. Става дума за почти биографичната история на писателя „Изповедта на Клод”. Това е история, която според публикациите в пресата е пагубна за бъдещето на писателя. Образувано е дело по заръка на Министерството по печата до главния прокурор на Париж с цел да обследва това „позорно произведение” на някакъв млад писател бунтар. Квартирата на Емил Зола е обискирана, събрани са десетки разкази на свидетели, привлечен е всевъзможен доказателствен материал, уличаващ писателя в „престъпно низки страсти”. Зола трябва да приеме съдбата си на провинил се и да бъде вкаран в затвора за една година. Докладът на главния прокурор обаче изиграва решаваща роля: „Изучих съобразно инструкцията труда под заглавие „Изповедта на Клод” от Емил Зола, за когото ми съобщихте в спешната заповед от 16 ноември 1865 г. Сюжетът на тази книга може да се предаде с няколко думи. Клод е на двайсет години; той е поет и живее от литературен труд. Благородният му произход го предпазва от всякаква низост. Но една вечер неизвестно по каква случайност той се оказва в обятията на уличницата Лоранс, повяхнала от разврат и по-възрастна от него. На следващия ден той се срамува от минутното си заблуждение и се опитва да се избави от нея. Но Лоранс няма пари и няма жилище. Съжалението се оказва по-силно от отвращението. От човечност Клод решава да остави Лоранс при себе си, поне да й помогне да се измъкне от безчестието. Той иска да я направи отново целомъдрена, да я научи да работи. Усилията са напразни. Тя напълно е престанала да чувства и мисли. Цялата коварност на това морално явление се състои във факта, че малко по малко Лоранс увлича Клод в пропастта, от която той не може да излезе. Клод скоро забелязва, че обича Лоранс и че я обича такава, каквато е. Приятелите му се отдръпват от него. Тялото му е обхванато от нервен трепет, душата му слабее. Какъв ли тласък му е нужен, за да може да се измъкне от тази низост? Клод вижда как Лоранс почти пред очите му развратничи с негов приятел. Гордостта му се събужда и той започва да се възмущава. Клод бяга от Париж, за да може в родния си край, сред семейството си, да излекува сърдечната рана и да намери нов извор на младост и чистота. Такова е съдържанието на книгата на Зола. В нея има места, където с уговорки, разбира се, целомъдрието на езика често се оскърбява от свободни изображения и цинизъм в детайлите. Авторът следва направлението на реалистичната школа и с явно удоволствие се впуска в анализ на срамни страсти. Той забравя, че оскърбява мечтата на юношите, които търсят очищение за своето сърце. И това, че книга, която преследва морални цели, трябва да избягва всичко, което може да направи, за да заприлича на низко произведение. Въпреки всичко пред себе си нямаме безнравствена книга. Онова, което авторът показва, трябва да внуши на младите хора отвращение от мръсните връзки, да ги предпази от увлечение по поети, които идеализират любовта на бохемите. Зола енергично разобличава тези поети: „Техните любовници бяха гнусни, страстта им отвратителна като всяка низка страст. Те бяха измамени, оскърбени, омърсени; ни веднъж не бяха срещнали истински любещо сърце и всеки от тях имаше своя Лоранс, която бе обрекла младостта им на мрачна самота”. Следователно трябва да се убиват такива като Лоранс, щом те убиват плътта и любовта ни. На ония, които са увлечени от светлината и чистота, ще кажа: „Пазете се, вие се намирате на пътя на мрака и оскверняването”. На ония със спящите сърца, които са равнодушни към злото, ще кажа: „Щом не можете да обичате, постарайте се поне да останете достойни и честни хора”. Ето поуката, която може да се извлече от „Изповедта на Клод”. Аз не мисля, господин министър, че трудът със заглавие „Изповедта на Клод” следва да се забрани като противоречащ на обществения морал”. С това случаят поне привидно е потулен. На голямата литературна сцена се появява нова фигура. Ражда се великият изобличител на човешкото – Емил Зола. Изгрява звездата на писателя, който от тук насетне, та чак до края на дните си, ще се фокусира всецяло върху онова, което в действителност е човекът – кълбо от страсти и противоречия, при това човекът от всяко стъпало на нелепата според Зола социална йерархия. Вече всички започват да говорят за изобличителя Емил Зола, за мъжа със среден ръст, с набито телосложение, топчесто лице и черна гъста, късо подстригана брада, с очи, внушаващи доверие, и вечно забодено върху масивния му и неправилен нос пенсне. Вече всички знаят кой е Емил Зола, беднякът от Прованс, който смело върви по улиците на Париж, а в главата му препускат една през друга мисли за онова, което му предстои да свърши. Зад гърба му остават неуспешно положените държавни изпити, съмненията, ужасът на бедността, мечтите да стане писател. Той вече не мечтае да стъпи на литературната сцена, защото след появата на „Изповедта на Клод” Емил Зола се превръща в един от главните герои там, който с откровеността си поражда скандал след скандал. Пристъпил убедително в света на литературата, Зола изоставя работата си в издателска къща „Ашет”. Сега той няма време да опакова и рекламира чужди книги, защото сам той е писател. С хонорарите от списанията, в които публикува свои статии по актуални проблеми във френското общество, той може да си позволи не само нормален живот, но и разкоша да разполага напълно със своето време, за да работи върху поредната си нова идея. Именно в този момент за първи път го срещат бъдещите му приятели, също видни мъже във френската литература – братя Гонкур. Първото впечатление, което оставя у тях Зола, е поразително: „Той ни заприлича на гладен студент от „Екол Нормал”, едновременно набит и хилав. Здрав младеж, но с някаква деликатност, порцеланова крехкост на чертите, в рисунъка на веждите, в дръзко неправилния нос, в китките на ръцете. Той целият прилича малко на своите герои, съчетава в себе си два противоположни типа на онези свои герои, в които се сливат мъжкото и женското, дори в духовната сфера може да се забележи сходство със създадените от него душевности, пълни с двусмислени контрасти. Най-силно впечатление прави едно качество: неговата болезненост, уязвимост, крайна нервност, от които понякога ви пронизва усещането, че виждате пред себе си една крехка жертва на сърдечно заболяване. Или, казано само с няколко думи, страдащо същество, тревожно, безпокойно, двойствено”. Действително тази тревожност в образа на Емил Зола, настанила се трайно в цялото му същество още от детските години, следва силуета на автора до сетния му дъх. Но в дните, когато братя Гонкур се срещат с Емил, тревожността е обзела съществото му, защото цялото му съзнание е завладяно от друго човешко същество. Зола е влюбен за първи път в живота си. Опиянен е от желанието да сподели живота си с една девойка, бивша любовница на Сезан, с която го запознава самият художник – Габриел Елеонор Александрин Мьоле, или, както я наричат всички, просто Коко. Коко е всичко друго, но не и красива жена. С грубовати черти на лицето, с пищен, завладяващ всеки мъжки ум бюст, по думите на писателя Арман Лану, Коко прилича по-скоро на Юнона, отколкото на Венера. Но Александрин впечатлява Зола със спокойния си и улегнал характер, с нежността и грижовността си и както сам той отбелязва: „Порази ме приятелството на тази жена. Тя бе приятел, с когото можеш да споделиш наистина всичко – и лишения, и несгоди!”. Александрин се ражда в бедно семейство през 1839 г. и нерадостното й детство намира траен отпечатък върху цялото й същество, факт, който Зола обича да изтъква с думите: „Бедността на Коко е най-добрата зестра, която мога да получа. Тя все пак е някаква гаранция за честност, искреност и преданост”. Двамата заживяват заедно още през лятото на 1866 г., макар юридически бракът им да е скрепен едва в края на 1871 г. Това са пет години безбрачен семеен живот, в който те имат всичко. Добър дом на ул. „Вожирар” №10 с трапезария, спалня, кухня, стая за гости и с огромна тераса с изглед към Люксембургската градина. Около тях са безчет приятели на Зола – художниците Сезан, Едуар Мане, Реноар, Клод Моне, писателите Жул и Едмон Гонкур, Гюстав Флобер, Иполит Тен, Мендес, Дюранти, Мопасан, дори самият Виктор Юго. Семейната хармония се нарушава единствено от сексуалното безразличие на Зола и Коко един към друг. Опитите за плътска близост между двамата обикновено завършват с катастрофа, за която писателят споделя в няколко свои писма до Пол Сезан: „Приятелю, обичам тази жена. Тя е така грижовна, любяща, но в момента, в който я докосна, всеки порив на страстта в мен угасва. Дали това е характерно за двама млади човека?”. Проблемът с удоволствията в спалнята няма да угаси любовта между Емил и Александрин, но ще започне да се трупа като лепкав прах във взаимоотношенията им, прах, който в един по-късен етап от съвместния им път ще стане повод за редица унизителни за всяко човешко същество компромиси. Но сега пред него на писалищната му маса, която е отрупана с десетки книги и листчета и на която цари пълен хаос, има един бял измачкан лист, на който с изключително нечетлив почерк е написано:

- Роман за свещениците (провинцията)
- Военен роман (Италия)
- Роман за изкуството (Париж)
- Роман за съдопроизводството (провинцията)
- Работнически роман (Париж)
- Роман за женските интриги в търговията (Париж)
- Роман за семейния живот на кариериста (внезапно забогатяване на бащата и въздействието му върху дъщерите и синовете – Париж)
- Първи роман (провинцията).

Това е планът, върху който се е фокусирал Емил Зола и който възнамерява да реализира. Разказ, разгърнат в 20 тома. Човек, който е написал един разказ, се чувства като плувец, преборил се с река; онзи, който е сътворил един роман, може да се смята за мореплавател, прекосил морето. Но онзи, който е замислил творение от двадесет романа, както прави Емил Зола през декември 1868 г., прилича на храбрец, който с пробита лодка или на лошо скован сал се кани да прекоси океана. Но свръхработоспособността и страстта са в състояние да изведат до брега и най-големия удавник. А неуспелият в спалнята Емил има и от двете по много. До края на живота си той успява да завърши тази своеобразна романна „епопея”, а излизането на всеки том от нея е съпроводено със скандал. Човекът на ХІХ век все още не е в състояние да се погледне трезво в огледалото и да види слабостите си, низостите си, личното си грехопадение. Човекът от ХІХ век не желае да признае, дори пред себе си, че впримчен в страстите си, се превръща в чудовище, каквото не населява дори и най-мрачните приказки на братя Грим. Емил Зола разкрива всичко това. Оголва до болка всички социални прослойки – от провинциалния дребен човек, фокусиран върху своята земя, през образа на обсебения от парите или от леконравната жена човек, та чак до човеците, увлечени от евтините страсти на бардака, наречен живот. Зола работи неистово и с педантичност на учен. Проучва всеки детайл, всяка локация, всеки характер и както сам изтъква: „В литературата няма какво да си измисляш. Важното е да имаш очи да наблюдаваш света около себе си”. За 22 години от раждането на идеята Зола успява да напише своите 20 романа. Той не работи на пристъпи, на пориви, не разчита на вдъхновение. Просто четири страници на ден, а на всяка страница точно по 30 реда текст. „Една след друга се редят фразите, завършени, правилни, поразяващи със силата на логиката и яснотата. Чувстваш как тази проза се лее непрестанно ред след ред. Четири страници не са много, но това е всеки ден. Като капка, която пада на едно място и пробива в края на краищата дупка в твърдия камък”, споделя приятелят на Зола Пол Алекси. Но това не е дупка, а пропаст, в която се вмъква една тотална идея, обединена в проекта „Ругон-Макарови”. 20 мъчителни истории, изобличили света на човека, както никога досега. 22 години живот, в които Емил не просто описва своя свят, но върви вдъхновено по личния си път. Път, който въпреки скандалната литературна слава той извървява кротко, смирено, вторачено в работата си и в любимия човек до себе си, Александрин. В романа си „Творбата” писателят описва съдбата на един писател така, сякаш пише за собственото си битие: „Работата ми отне живота. Малко по малко тя похити майка ми, жена ми, всичко любимо. Този микроб засяда в черепа, изяжда мозъка, завладява цялото тяло, всички органи, гризе ги. Сутрин, едва скочил от постелята, работата ме грабва, приковава ме към масата, не ми дава глътка пресен въздух; тя ме преследва на закуска; заедно с къшея хляб незабелязано предъвквам фразите за своите книги; тя ме съпровожда, когато излизам, стои в чинията ми, когато обядвам, вечер си ляга до мене на възглавницата, толкова е безжалостна, че ни за минута не мога да се разделя със започнатата творба, която зрее в мен дори когато спя. Вече не живея вън от работата. Отивам да целуна майка си, но съм толкова разсеян, че след десет минути не помня поздравил ли съм я или не. Нещастната ми жена вече няма съпруг, далеч съм от нея дори когато ръцете ни се докосват. Понякога ме пронизва острото съзнание, че си разрушавам живота – нали залогът за семейното щастие е в добротата, в откровеността, в отзивчивостта; и тогава аз се измъчвам от угризения на съвестта. Но чудовището здраво ме държи. Отново настъпват часовете на творческо ясновидство и погълнат от натрапчива идея, веднага ставам безразличен и мрачен”. Но освен завидното трудолюбие зад успеха на Емил Зола стои и нещо друго изключително важно – мъжество, или, казано по друг начин, способността да понасяш обидите, несправедливите упреци, клеветите и лъжливите обвинения. При появата на всеки роман на Зола от пресата се изсипва тиня, която има за цел да го нарани. Това е системен тормоз, продължил 22 години, на което Зола отвръща с думите: „Смятам, че оскърбленията са полезни, а липсата на признание е школа по мъжество. Нищо не поддържа така силата и жилавостта, както присмехът на глупците”. Но шумът на големия град е изморителен, което в един момент прокужда Зола. На 7 май 1878 г. след купища бюрократични ходове Емил, все по-немощната му майка и съпругата му, която го обгрижва безропотно във всеки негов каприз, чакат на гарата в Париж с цяла купчина куфари. Решили са поне в периодите, когато времето позволява, да се откъснат от квартирата си край Сена и да прекарват делниците си в закупения от Зола дом в Медан. Само на няколко часа път от френската столица. В 22 часа вечерта семейство Зола за първи път пристъпват през прага на къщата. Това е прекрасен дом, а по думите на Зола – „дворец”, в който ще протече остатъкът от живота му. Кабинетът му е просторен, с висок таван, с отделна камина в него, над която са изписани думите – девиз на Балзак: Nulla dies sine linea! (Нито ден без написан ред!) Дворът към този пръв и единствен личен рай на писателя се състои само от две малки самотни ивици земя, които се простират до полето, през което преминава железопътната линия. Отвъд пътя тече и река, в средата на която се простира неголям остров, който също е собственост на Зола. Това е островът, който през следващите години ще приютява другарските срещи на твореца, а отдадената му съпруга ще сервира всеки път любимото меню на гостите – супа Бовари, пъстърва ала Елиз, млада угоена кокошка с гъби ала Сент Антоан, артишок ала Просто сърце, сладолед, вино „Купо”, ликьор „Вертеп”. Това са известните в културна Франция „медански вечери на Зола”, на които присъстват редица представители на елита на Париж – художници, писатели, политици. Да, Емил Зола печели достатъчно, за да може да поддържа не само свой собствен имот и една просторна квартира в Париж, но и приятелския огън в сърцата на хората, които счита за важни в своя живот.

През октомври 1880 г. обаче животът на писателя е връхлетян от дълго очаквана раздяла. И все пак това е раздяла, за която Зола не е готов. Майка му умира, а с нея си отива и огромна част от него самия. Едмон дьо Гонкур е притеснен за състоянието на приятеля си: „Видът на този четиридесетгодишен мъж може да ви уплаши – едва ли не той изглежда по-възрастен от мен, а аз съм с 18 години постар. Пред мен стои човек, чието име гърми по цял свят и книгите му се разпродават в стотици хиляди екземпляри, човек, който може би повече от всеки друг е вкусил приживе шумната слава. Но неразположението му и хипохондричният му характер го правят още по-нещастен, по-тъжен и мрачен от който и да е отминат от съдбата нещастник”. Онова, което успява отново да върне Зола към живота, както винаги е работата и любовта му към животните. От дете Емил винаги има куче. Първо Бертран, след него Ротон, Фанфан, Пемпен І, Пемпен ІІ. Има и котки, а когато се установява в Медан, си устройва и собствена ферма – конят Бонбон, кокошки, две крави, гълъби и, разбира се, котки, много котки. Така сред котки и задъхваща работа през 80-те години се раждат най-значимите творби на писателя. Това е десетилетието, в което Емил Зола е на върха на славата, а книгите му се превеждат и четат по целия свят. Авторът обаче е свикнал да не вярва в любовта на читателите и критиката, тя е така изменчива, както и сезоните, които преминават в рамката на прозореца му всяка година. А и той няма потребност от тази любов, защото именно през това десетилетие среща жената, която разтуптява вече застаряващото му сърце. За любовния романс между писателя и обикновеното селско момиче Жан Розеро днес знаем оскъдно малко. Двамата се срещат за първи през 1888 г. Жан е едва на 20 години, а Емил вече е навършил 48, но това не пречи между тях да потече активна кореспонденция, която в крайна сметка завършва с раждането на двамата наследници на Зола – Дениз и Жак. Емил Зола получава всичко, за което някога е мечтал. На прага между ХІХ и ХХ век той е щастливо женен, а съпругата му знае за жената, в която не само е влюбен, но е и майка на децата му. Той също така е и един от отявлените защитници в аферата „Драйфус”, която го изпраща в изгнание през 1899 г. в Лондон. На прага между ХІХ и ХХ век Емил Зола крои планове за следващите си книги. За следващите истории, които е открил в света около себе си. В едно от последните си писма от 1 септември 1902 г., което Зола пише до приятеля си Сезан, той казва: „Това е свят, в който аз продължавам да вървя смело напред. Минах през всичко. Получих и онова, за което дори нямах смелостта да мечтая, и въпреки това продължавам да мечтая. Отново мечтая да стана писател, защото ми се струва, че написаното от мен е недостатъчно. Но пък мога ли да напиша всичко? Ти можеш ли да нарисуваш всичко? Едва ли, приятелю, ще успеем. Но това не ни пречи да дръзнем да мислим, че можем. Никога не ни е пречило”. За дръзкия ум няма пречки освен смъртта. Тя пристига съвсем неочаквано 28 дни по-късно… След това остават само дирите от гения на Зола. И днес ние все по-малко желаем да познаваме този гений, защото предпочитаме непосилната лекота на битието.