Интервю на Юлия Владимирова с поета, драматург, режисьор и журналист Елин Рахнев.

Господин Рахнев, нека коментираме споровете след връчването на Нобеловата награда за литература на Боб Дилън. Навсякъде се отприщи дебат относно това заслужава ли Боб Дилън такова високо литературно отличие – едните твърдят, че това е спад за високата литература, а привържениците на Дилън обратното, че той представлява една различна литература. Литературата на улицата, на протеста, на контракултурата, на рокендрола, довела до социална съпротива. Защо това шокира обществеността?

Шок е, защото литературата навсякъде има ортодоксални литератори и ортодоксални възпитаници. И когато дадеш наградата на човек, на когото предимно нотите са му важни, естествено е тези ортодоксални университетски преподаватели, изповядващи определено отношение към литературата, да се разбунтуват. Аз примерно не мисля, че едно стихотворение на Джим Морисън е по-малко литература от един роман на Октавио Пас. Според мен всичко това е как ти можеш да издигаш времето над себе си, как от вкусовете обагряш нови такива, а не мислиш само колко книги си написал и колко добър писател си. Според мен в момента в света има адски много добри писатели, адски много хора, които умело боравят с думите, но рядко могат да променят метеорологията и да повдигнат леко областите. Който и да не харесва Боб Дилън, който и да има различни вкусове от него, Боб Дилън е просто един от тези хора. Макар че моят най-любим човек Джон Ленън никога не го е харесвал и се е изразявал по отношение на него като един вид „чалгар”. Една книга, която мина незабелязано – „ЦРУ и ФБР срещу Джон Ленън” –  там се казват много неща за отношенията между тях двамата. Така или иначе шокът е шок. И то за този тип среди, за които литературата е нещо ортодоксално. Но за други хора, като мен, които много повече обичат 60-те, вярват, че това са най-великите години, ягодовият период, годините, променили света, в които поезията и рокът са били толкова важни, наистина тези неща се отместват във времето.

Проблемът не е ли точно това, че от такива награди трябва да очакваме имена от високата литература, много често и непознати автори, с които тепърва се запознаваме. Защо, когато поезията е достигнала до много по-голяма публичност, я принизяваме?

Аз не мисля, че Боб Дилън е най-популярният поет на света, макар и да е икона. Според мен дразнещото е амалгамата между поезия и музика. Явно оттук идва целият проблем. Защото, какво значи поезия за улицата и по-масова поезия? Примерно един претендент за Нобеловата награда като Харуки Мураками не е ли масов автор с тези огромни тиражи? Нека високите естети в един момент да видят, че има и друго нещо. Нека почувстват, че в крайна сметка има и контра на тях. Аз не мисля, че Боб Дилън е чалга, не мисля, че Боб Дилън е ниска топка автор. Напротив, неговото присъствие в света е важно. И тази награда според мен се дава повече за цялостно присъствие във времето и не виждам нищо лошо в това – да присъстваш във времето по един много специален, по един единствен, по един много особен начин като него. И бих се радвал, ако тази награда бъде по-разширена, защото какво значат едни награди, какво значат едни журита, какво означават те на този свят? В крайна сметка всичко се оказва субективно. Заговори се и за еврейски лобита, които са настояли за тази награда. Но това не е изненадващо, литературата, както и спортът, отдавна не са нещо толкова чисто. Всичко е в лобита, всичко е в пари. Дори в литературата вече има корпоративен нюанс и това чисто изкуство, за което говорим непрекъснато, мина и замина. Светът е движен от други ценности. Аз вярвам, че има адски големи писатели, които никога няма да могат да достигнат до никъде, нито до номинации, нито до награди, нито до журита. Те нямат този тип лобита. Може да си толкова беден, че да не могат да ти се преведат книгите на чужд език. Така че всичко това е едно голямо завъртане. В този смисъл, какво значи една награда? Както разбрах, Боб Дилън дори не й е обърнал особено внимание.

Да, той не е споменал за нея на концерта си в Лас Вегас, нито е дал интервюта, а от академията на Нобеловата награда се отказват да го издирват за церемонията по връчването на наградата.

Това говори много за него. Той просто е рокендрол пич. Нормално е да има толкова много опоненти, защото днес наистина литературният свят е разделен на две – уличната литература и академичната литература.

Защо трябва да я разделят?

Не знам. Ето това е много сериозен въпрос. Нямам представа защо. Ето тези неща не ги разбирам. Не разбирам разделението в изкуството в лобита и никога няма да го разбера.

Освен, че Нобеловата награда е дадена на музикант, проблем ли е, че е дадена за поезия, а не за проза?

Най-шаблонното определение за поезията е, че тя винаги се губи в превода. Това е АБВ-то за поезията. Аз и сега, ако ме питаш, не знам кои поети са взимали Нобелова награда. Поезията така или иначе се смята, в така наречените академични ортодоксални среди, за нещо много по-ниско, а романът е голямата литература, защото в него са вложени много усилия, много труд, много работа, много пот. Може би е така, мисля, че има логика в това, но пък поезията е есенцията. Есенцията е крайна точка на организма, крайна точка на сетивата. Тя затова е нещо висше. Като музиката. Без да подценявам писането на роман, това е наистина един труд и двете са несравними неща. Както в театъра аз получавам много пиеси, които са литература, а пиесата е нещо съвсем различно, така поезията е различна от романа. Академичното общество ще защитава винаги повече хората, които пишат дебели книги. Ако не си човек, който не пише романи, си втора категория. Което е много странно.

А Нобеловата награда за академиците ли е или също и за хората, достигнали до други социални пластове?

Нобеловата награда трябва да се дава в малко по-средна възраст, защото непрекъснато се дава на хора в заника си от гледна точка на годината на раждане. В един момент тя се превръща в награда за цялостно творчество. Например, мисля че Хемингуей взима награда само за определена книга. Но като цяло тези награди наистина се превръщат в такива за цялостно творчество, а не за конкретен литературен взрив, което е за мен по-важното.  

Означава ли, че след като представител на едно необикновено време като Дилън е взел тази награда, то днес няма толкова ярки личности като него, идоли за поколения хора и бунтуващи се?

В деня, в който разбрах, че Дилън е взел Нобеловата награда, аз поръчах уиски на няколко човека. Въпреки, че моят любимец Джон Ленън е казал, че е „почти чалгар”, аз я приемам като един реверанс към хора като Джон Ленън и Джим Морисън. Така ще я приема. И за мен това е важно. Защото тези хора не са по-малки поети, тези хора наистина са повдигнали света за сметка на много други мастити писатели. Те са много по-важни в цялостното присъствие на времето, отколкото тези, за които се говори. Така че аз я приемам по този начин. Нека някои да я приемат като еврейско лоби и т.н.

Хора като Самюъл Бекет, Томас Ман и Т.С. Елиът са нобелови лауреати. Превърнала ли се е тази награда в политическа през последните години, сякаш отсъстват от нея подобни ярки имена.

Това е много сложно нещо като се замисли човек. Как се стига до тези награди, как се избира, как те оценява журито и т.н. Ако питаш мен, аз мисля, че в литературата награди не трябва да има. Темата за литературните награди е една много голяма и пагубна тема. Всички литературни награди, включително и Нобеловата. Сигурно има десетки писатели извън тези, които са номинирани и те изобщо не могат да минат този път на номинации. И както в спорта няма чист спорт, същото е и в литературата.

В България също този спор е актуален.

Сега ще ти го кажа по най-честния начин – аз просто вече не се интересувам от такива неща. Това не ме вълнува. Така ми се случи в живота, че взех всякакви награди много малък – театрални, поетични и всичко, с което съм се занимавал. Мина време, в което по-скоро вървя към някакви свои лични хармонии, като чуя за литературни награди и някакви скандали и спорове, тези неща просто ме раняват. Нека има всякакви кръгове, всякакви спорове, но лично аз в този етап от живота си не желая да участвам в такова нещо. Просто моят свят е друг.

Сега с какво се занимавате?

Сега пиша една пиеса за седем алкохолика в един изтрезвител. Почвам и да режисирам една друга пиеса. За разлика от стопроцентовите писатели, аз съм от онези, които се разпеторяват в най-различни неща. Режисирам, пиша пиеси, пиша стихове, правя от време на време предавания, занимавам се от време на време с журналистика и тези неща въобще не ме притесняват. Нямам желанието да бъда литературен стожер или нещо подобно. Мога да правя каквото искам – продуцирам и едно момиче, което пее рок – всякакви такива неща ме вълнуват много повече и съм се разпръснал в тях. Така се чувствам много по-добре. Само в писането се чувствам ужасно тясно. За другите неща нямам какво да кажа, успявам да си кажа всичко с това, което правя. Ако имам някакви възмущения, ги правя в една колонка в един вестник всяка седмица. Малките неща ме вълнуват много повече, защото пред глобалните съм се предал. Аз с корпоративния свят няма да мога да се преборя, колкото и да се боря, нито ще се преборя с обществените поръчки. Това не е моят свят, това е ясно.

Но наградите все пак не галят ли самочувствието на един пишещ човек?

Може би наградите са важни, когато правиш първите стъпки в нещата, когато все още не си достатъчно възможен за света и средата. След това аз не виждам условията в една малка литературна страна като България, в един толкова малък литературен пазар, смешно малък, да има битка. Аз не се интересувам, но знам, че има десетки награди за проза, непрекъснато изскачат някакви нови награди. А пък за поезия, не знам дали знаеш – почти всеки има някаква награда. Всички са наградени някъде, един в Копривщица, друг в София, трети в Бургас. Всеки има някакви поетични награди. И това вече не са награди. Толкова са девалвирали тези неща тук, че аз въобще не виждам смисъл в тях. А и като знаем какъв е пазарът ни, те са само една суета. Ако човек измерва суетата си в награди, това е вече друго нещо. Много се радвам, че ме няма в това. Но пък направих много рецитали с „Канела” и ако знаеш на тях какво става. Това ми е достатъчно. А книгата претърпя и второ издание, и свърши бързо, пак ще се допечатва.

Тази книга се роди втори път. Сега я откриха читатели от едно друго поколение. Тя се прероди.

Има хора, които купуват по 15-20 книги от „Канела” за подарък. И къде са наградите? За какво става дума изобщо и къде аз да се мушна в този спор? Какво да направя в този спор? Мисля, че съм човек, на който му се играят пиесите достатъчно добре, така че не знам защо отново да се върна в онези времена, в които съм живял някога, когато се карахме, когато имаше „Аспирин Б”, „Ах, Мария”, когато имаше едни литературни кръгове… Това е минало и заминало. И човек помъдрява малко или много.

А на какво отдавате завръщането на успеха на „Канела”?

Тази книга просто се е получила. И аз не мога да кажа нищо за това как. Тя е писана в полусъница. Сякаш в друг живот, който съм живял. Не ми се струва далечна, напротив. Но по някакъв начин е излязла от мен и се е получила. Никога не съм се напъвал да я пиша, никога не съм се напъвал да пиша стихове. Аз пишех стихове в много краен момент. Ето сега от 8 години почти нямам нова книга. Нямам никаква необходимост просто. Аз мога например сега пред теб да направя рецитал с две-три нови стихотворения и това да е достатъчно. Не е задължително да обличам нещата в книжни тела. Правя рецитали, понякога с група „Остава” или само с Жоро от „Остава”.

Не сте фетишист на тема книжни тела.

Не, нямам необходимост. Дори искам тези четения да станат много по-рокаджийски. Все пак се занимавам с театър, не мога да застана пред едно читалище за разговор с публиката, някой от там да обясни колко е велик Елин Рахнев. Търся друга форма. Но ще имам голям проблем с новата книга, която, няма как, ще трябва да пусна. Проблемът ще е, че все ще се свързва с „Канела”, а тя е много по-тъжна. Няма нищо общо с „Канела” и е доста по-различна. Много е трудно човек да издаде книга след „Канела”. Така едно време като излезе първата ми пиеса и я направиха навсякъде по театрите, след това втората – „Прозорецът на Йонеско” я смляха. Макар че това няма да ми бъде втората книга с поезия.

Четете ли младите български поети?

Аз всеки ден получавам стихове от така наречените „млади” поети. Но никога не съм разделял поетите на млади и стари. Не искам да изреждам имена, но има страхотна нова поезия, това са поне десетина човека, които пишат със сърдечната си област. И това се усеща. Те си знаят кои са. Има някои, които още не са известни и за тях тепърва ще се чуе. Поезията наистина е нещо много бутиково и нещо много деликатно. То не е задължително да влиза в масови измерения. Аз винаги съм казвал, че ако едно стихотворение промени трима човека, това не е малко. Така, че съм наясно с това, което се пише. Истината е, че има много писано, вече дали всичко е поезия, е друг въпрос. Това не го казва самият пишещ, а други хора. Според мен, за да бъдеш поет, трябва да живееш като поет. Живеенето като поет означава непрекъснато да си на ръба на депресията, потънал в мисли колко си излишен на този свят. И когато видя хора, които пишат стихове и изглеждат толкова самодоволни, загрижени изключително за бита си и с нелоши банкови сметки, няма как да ни изглежда сериозно и да ни звучи като 60-те години. Има нужда от нови сайтове за литература, има нужда от нови списания за литература, има нужда да се разцепи така нареченият литературен сорт, няма лошо да има литературни кръгове, да се карат, въпросът е, че тук наистина сме много малко. И ставаме все по-малко за съжаление. Аз затова съм много щастлив в театъра. Защото там си една идея по-свободен и средата е по-аристократична и можеш да избягаш от тези неща, за които си говорим.

В театъра няма ли ги?

Има ги, но са една идея по-аристократични. Миришат една идея на по-хубав парфюм. Това е спасението.

Защо решихте да пишете за тези седем алкохолика, които са в изтрезвителното? Сещам се веднага за типичния градски образ, бродещ зиме и лете с пластмасова бутилка евтин алкохол.

Знаеш ли защо? Защото интелигентните хора се напиват, за да забравят. Не пият тези, които, както казвам в „Канела”, правят „два пъти секс седмично с жена си”. Напиват се едни други хора. И тези хора, за които е пиесата, са интелигентни хора, те са хора, които са прочели едни книги, слушали са една музика. Наскоро много хора се бяха шокирали, че всеки четвърти клошар е висшист. И всички бяха много учудени. Значи ти не си видял, ти не си ходил на улицата да видиш какво става. Крехките, лабилните хора пият.