Още звучат в главата ми. Вувузели, свирки, тъпан, който бие в един и същ ритъм, и виковете на тълпата: „Мафия, мафия”. Всеки ден минавах покрай СУ „Св. Климент Охридски”, храма „Св. Александър Невски”, Народното събрание и ул. „Раковски” и затова звуците от протестите през лятото и есента на 2013 година се запечатаха дълбоко в паметта ми. По природа и форма те бяха женски и хистерични. Техният характер бе на невротична жена, която не знае какво иска, но го иска веднага, която реагира свръхемоционално по дребни и незначителни поводи и която непрекъснато подменя реалността, защото вследствие на хистерията е загубила зрението си. В някакъв смисъл това не бяха протести, а експресивни неврози, които ескалираха на определени периоди, добре направлявани от експерти по пиар и политици в сянка. Интересното е, че колкото по-малко хора излизаха на улицата, толкова по-истерични ставаха уличните им прояви и медийното им отразяване. Незабравима бе и нощта с белия автобус, както и барикадите от огромни камъни, които „умните и красивите” бяха струпали на определени места около сградата на парламента. Това бяха дните на най-голямата истерия, която настъпи след предложението на правителството на Орешарски да актуализира бюджета и да вземе един милиард лева заем. Е, тогава стана страшно – протестиращи бяха извели невръстните си деца с плакати, на които се виждаха надписи от рода на „Защо ограбвате бъдещето ми”, икономисти като Георги Ганев, Георги Ангелов и прочие обясняваха от сутрин до вечер, че този заем е излишен, а Радан Кънев, който по професия е адвокат, направо обяви, че БСП и ДПС ще вземат заема, за да го откраднат. Много добре помня и истерията във ФБ от страна на протестърите и раздраните от морално възмущение коментари на Александър Кьосев, Калин Янакиев, Любомир Канов, Протестна мрежа и т.н. „Кой ще плаща”, „Не искаме милиард, искаме избори”, „Загробихте България”, още виждам тези плакати заради десетките пъти, в които най-гледаните телевизии ги показваха в близък план с кинематографичен маниер – бавно, буква по буква, едва премествайки камерата към края на изречението - все едно Серджо Леоне снима новините. По-точно е да се каже новината, защото друго освен протестиращите не бе показвано по телевизията в онези дни. То не бяха извънредни включвания, „живи” предавания, импровизирани дискусии за заема, обречеността, моралното дъно в политиката, червената мафия и комунистите, които за пореден път загробват България. Връщам този спомен, защото лекотата, с която правителството на Борисов взе 16 милиарда лева заем, който бе гласуван с огромно мнозинство в Народното събрание, го налага. Изглежда, че скоро ще трябва да припомняме подробно не какво се е случило онзи ден, а какво се е случило вчера. България живее като героинята от една популярна пиеса, която всеки ден се събужда, без да помни коя е, нито знае къде е, нито кой е мъжът в леглото й, нито кои са децата, чиято глъч се чува от съседната стая. Всеки ден жената започва живота си отново и до края на деня благодарение на бележките, които е започнала да си води, си припомня донякъде коя е, но след като заспи, забравя всичко, а на другия ден започва отначало.

Честно казано, бях потресен от липсата на адекватна реакция (с малки изключения) на наглостта, с която Бойко Борисов си взе 16 милиарда дълг. Казвам „си взе” заради маниера му „да ни дава” или „да ни строи” ту метро, ту магистрали. Дългът не само че е безмерно раздут, поне с пет милиарда лева, но в него влизат и парите за КТБ, която на практика бе открадната от Борисов и Доган. Припомням, че държавата и нейните институции, командвана от последните двама, не разреши на Цветан Василев дори да опита сам да заздрави банката си, която бе разклатена от самата държава. Искам да кажа, че до днес никой не представи сериозни доказателства за така наречената дупка в КТБ, която сега ще плащат всички български граждани с парите, включени във въпросния заем. Сигурно за мнозина противници на протестите от 2013 година днешното мълчание на протестиращите и извъртането на политици като Радан Кънев не е новина, нито изненада. Трябва да призная, че аз се потресох. Не защото не съм го очаквал, а защото не мислех, че цинизмът и липсата на самоуважение у някои хора могат да достигнат до такива размери. Можеха поне от кумова срама да напишат разгневен статус във фейсбук от рода на „и тия са като ония” или да излязат на символично шествие пред Министерския съвет. Допусках, че мнозинството от протестиращите преди две години го правят от социална глупост, политическа неориентираност и не са платени, но не допусках, че всички са циници и въобще не им пука за собствените им думи, които излизат от собствената им уста. Че нямат нищо против да се окажат обикновени статисти в една политическа препирня за властта. Така излиза от днешната липса на реакция и от очевидния двоен стандарт, който се прилага в случая. Не само, но сега имат наглостта да ни обясняват, че шестнадесет милиарда са по-малко от един и че дългът всъщност не е заем, а далавера, която ни е толкова изгодна заради лихвите по главницата, че ще цъфнем и вържем. Човек може да полудее. Това е Кафка, Оруел, „Работническо дело”, каквото се сетите, но то няма нищо общо с истината, разума и нормалността. Нито с красотата и смелата гражданска позиция. Срам за всички онези хора с претенции, които ни надуваха главите в продължение на месеци с грозните си крясъци, свирки и тъпани. Така нареченият елит (поне този, който се мисли за такъв) се оказа примитивна тълпа, която излезе на бунт, за да върне примитивния си милиционер начело. А иначе гласуването по дълга очерта някакви политически тенденции, които ще имат развитието си през следващите месеци. И този път Бойко Борисов се оказа с много по-голямо мнозинство в парламента, отколкото формално изглежда. Това не означава непременно, че управлението на четворната коалиция ще изкара пълен мандат (зависи от сметките на Доган, които няма как да знаем), но днес е почти сигурно, че няма кой да попречи на Борисов да стане президент след година и девет месеца. Гласуването на дълга показа и желязната връзка между ГЕРБ и ДПС, която на този етап изглежда неразрушима. Най-вече заради международната конюнктура и все по-агресивния натиск, който САЩ оказват срещу Русия. Георги Първанов се самоуби, но понеже за последните четири години това му е поне за трети път, а още мърда, ще е трудно да се предвиди дали АБВ ще изчезне окончателно чак след местните избори, или това ще стане по-рано. Реформаторският блок загуби поне една трета от електората си, ако се съди по реакциите в социалните мрежи, но това далеч не е големият проблем на така наречените десни, които се оказаха крайно неподготвени за властта, творят шумно нелепости и с всеки изминал ден поради медийната си свръхактивност поемат негативите на управлението, което всъщност е на ГЕРБ. С патриотите се случи онова, което и с АБВ – самоубиха се от нерешителност и тънки сметки, а БСП и АТАКА получиха златен шанс не само да оцелеят в политиката, но и да играят важна роля в следващия парламент. Волен Сидеров, който има изключителен политически инстинкт, със сигурност ще се възползва от този шанс, докато левицата все още изглежда прекалено ленива външно и затворена в собствените си апаратни злободневни проблеми. Във всеки случай БСП не само че не умря, както предвиждаха почти всички политолози и анализатори след последните парламентарни избори, не само че остана втората политическа сила в страната, но получава поради обстоятелството много голяма възможност да се върне в управлението на страната, дори и това да стане след три години. Гласуването на заема показа и тоталното отсъствие на така нареченото гражданско общество. Няма такова. Дори партиите, които бяха против, не успяха да организират внушителен протест, да не говорим за свободно организираните граждани, които заедно с всички останали ще трябва да плащат от джоба си заради прищевките на Бойко Борисов и схемите, които се чертаят между Банкя и сараите на Доган. Това е нивото на днешната българска политика, а апатията, с която се посрещат безобразията на властта, показва, че то е напълно заслужено.