Лошото момче на Виена
Позволявайки си да перифразираме думите на големия Артур Шопенхауер, творците могат да се разделят на три вида – падащи звезди, планети и неподвижни звезди. Първите произвеждат мигновен ефект: погледнеш нагоре, извикаш: „Гледайте!”... и тях вече ги няма. Вторите, тоест кометите и планетите, имат по-голяма трайност. Те даже често блестят по-ярко от неподвижните звезди, но тяхната светлина е отразена и сферата им на въздействие се ограничава с техните спътници по орбита, тоест със съвременниците им. Единствено третите са неизменни. Те имат своето постоянно място на небосклона, притежават собствена светлина, въздействието им не се ограничава само в едно определено време. Те не принадлежат само на една система (нация), а на целия свят. Но тъкмо поради височината, на която сa, обикновено са нужни много години, за да стигне светлината им до жителите на Земята. Именно от ранга на неподвижните звезди е и героят на този разказ – художникът Егон Шиле. Момчето, което в краткия си житейски път създава 330 картини и повече от 2500 рисунки. Едно творчество, което и до ден днешен прелъстява погледа. То заблестява като фойерверк във времето, когато е създадено, но зрителите му са сякаш слепи. 100 години след смъртта на автора наследството му засиява с все по-силна светлина, омагьосва и задушава – с искреността си, с похотта и болката, въплътени от ръката на художника. Егон Шиле е лошото момче на Виена, чиято история, ако улиците на града са забравили, то картините му все още помнят…
Bahnhof Straße 69 в Тулн е една от най-оживените улици в това кокетно градче, разположено на брега на река Дунав в Долна Австрия. Тук е един от инфраструктурните възли на града – железопътната гара, на която пристигат и от която отпътуват стотици хора, за да донесат или отнесат със себе си спомени, мигове на щастие, а и тъга, защото, както е написал поетът: „На щастието името е мъка, без мъка няма щастие, нали?”. Пристигам в Тулн от Виена с малък куфар. Нося си най-необходимото, нищо, че съм предприел едномесечно шествие из дебрите на Австрия. Изключил съм телефона, излязъл съм от собственият си свят, за да направя опит да проникна в потайностите на един друг свят. Денят е 12 юни 2010 г. Слизам на перона. Никой не ме очаква. Пристъпвам по каменния под на гарата. Всеки бърза на някъде, а стрелките на часовника ми на лявата ръка сочат точно 9 часа сутринта. Денят е пред мен. След десетина минути суетене на хора наоколо гарата опустява, а локомотивният стон се е разтворил вече в далечината. Присядам на дървената пейка. И чакам да стане 10 без 5. Чакам, защото се надявам да съпреживея едно важно за културна Европа, а и за цялата история на изкуството събитие – раждането на едно дете, което ще кръстят Лео Адолф Лудвиг, или просто Егон Шиле. Излизам пред гарата и нервно следя стрелките на часовника да се превъртят. Между пръстите си втъквам една цигара, а димът, напуснал дробовете ми, излиза на плътни облаци, които се надвесват над мен. Взрян в силуета на близките възвишения, очаквам да чуя детски плач... Но все още е рано. Часът е едва 9 и 25.
Точно преди 120 години в утрото на 12 юни 1890 г. тук, между пейките на гарата в Тулн, припадналата на земята от слабост Мари Соукуп разтваря болезнено бедрата и пред погледа на уплашения си от гледката съпруг Адолф ражда четвъртото дете на семейство Шиле. Ражда го неочаквано в седмия месец. Тате Адолф е старши офицер и управител на гарата в Тулн от десетилетие. Той е висок и снажен господин с мъдър поглед, гъста брада и извит мустак, макар че, както сам той пише в едно свое писмо: „Тази сутрин, докато се бръснех пред огледалото, видях една физиономия на мъж, който в живота си не е постигнал нищо повече, освен да стане добър съпруг и баща на няколко деца. Нищо повече! В това ли е смисълът на живота?”. Мама Мари е жена, която има всички основания да бъде нещо повече от добра домакиня – родена e в заможно семейство и има добро образование, но всъщност се превръща в една, вечно свила се в ъгъла на стаята съпруга, която изпълнява стриктно семейните задължения, но никога не прекрачва отвъд това. Заради мрачните периоди на своето детство – три самоубийства на роднини, едно убийство, извършено от по-голямата й сестра, която в стремежа си да отблъсне опит за изнасилване наръгва смъртоносно извършителя с нож, а също и смъртта на баща й, който издъхва в ръцете й, Мари се превръща в депресивно създание. Бракът й с Адолф, макар и спасителен ход, никога не я изважда от сянката на детските спомени, в които тя остава окована до смъртта си. На 12 юни 1890 г. денят пристъпва в дома на семейство Шиле, които са се установили в Тулн преди повече от десет години, и с нищо не подсказва наближаващата промяна. Мари е бременна, а двете момичета, които е родила, са вече млади госпожици. Адолф е излязъл рано, взел е приготвения от вечерта сандвич, разтворил се е в мрака на предутрото, за да стигне до гарата и да посрещне първия влак. Мари оправя момичетата, оставя ги на бавачката, г-жа Теди от съседната къща, и довършва къщната работа. В 9 часа с пригладени назад дълги черни коси, пременена в любимата си черна рокля, преминава по Bahnhof Straße с наведена глава, за да стигне до гарата. Там изчаква търпеливо съпруга си, който да й подаде няколко монети, с които тя трябва да отиде до магазина в центъра на градчето, да купи хляб и да се прибере. Но най-неочаквано пристегнатата рокля се окървавява и Мари ражда първия и единствен син на фамилията Шиле.
Стоя, взрян към мястото, където се е случило всичко това. Разумът ми въз основа на всичко, което съм узнал до сега, се опитва да възстанови в детайли събитията. Ала някакъв мъж, охраната на гарата, ме прекъсва: „Какво правите, господине?”. След секунди на смут отвръщам неосъзнато: „Чакам да се роди Егон Шиле! Художникът Егон Шиле”. Униформеният ме поглежда неразбиращо и ме оставя, а аз продължавам своето пътешествие. Часът е точно 10 без 5. Според дошлата тогава след 30 минути местна акушерка детето едва ли ще оцелее. То е твърде слабо и неразвито, за да остане живо. Акушерката не подозира, че момчето не само ще оцелее, но и ще се устреми към личната си Голгота по път, който е осеян с всичко друго, но не и с добри намерения. Път, който го превръща в един от гениите на ХХ век.
Детството на Егон е нерадостно. Бъдещият художник още на три години се изправя пред лика на смъртта. През 1893 г. умира най-голямото отроче на семейство Шиле – Елвира. Тя е на десет години, когато един ден излиза да си играе край железопътната линия и там на релсите приключва всичко. Товарният влак минава и Елвира вече я няма. Болката не стихва никога, дори и след раждането на Гертруд Шиле през 1894 г., най-малката, а както ще се окаже, и най-обичана сестра на Егон. Той се грижи за нея още докато тя е в пелени, с него тя прохожда и произнася първите си думи. Гертруд привиква така силно с Егон, че когато той тръгва на училище, момиченцето непрекъснато плаче и семейство Шиле се принуждават да изпращат Гертруд заедно с Егон на учебната скамейка. „Това бе едно странно семейство! Преминаха през много болки, но пък никога не сме чували викове от техния дом. Никога не биеха децата си, макар те да изглеждаха много по-различно от другите. Още невръстни, наследниците на Мари и Адолф приличаха на възрастни. С изрядни обноски, умни и твърде необщителни. Живееха в Тулн на Дунав, но се държаха като чужденци в родния си град”, разказват местните жители. Сега аз седя сам сред днешните местни жители на Тулн на Дунав. На 120-тия рожден ден на Егон Шиле. Хората вече са съвсем различни. Облечени по друга мода. Карат коли. Улиците са покрити с асфалт, а аз вървя по непознатите улици с карта в ръце и се опитвам да намеря всички онези места, за които Егон Шиле или родителите му са писали в своята частна кореспонденция. Днес тук малцина помнят историята на семейство Шиле, но пък всички знаят кой е Егон Шиле и познават творчеството му. Вървя по пустите тротоари. Макар и на прага на лятото, денят е облачен. Сив. Вятърът повдига леката ми връхна дреха. Колелата на куфара рухолят след мен. Единствено тракането на влака е останало неотменна част от това място. Настанявам се в малкото хотелче в центъра на града и потеглям на разходка с тетрадка под мишница. Опитвам се да запиша всяко едно впечатление. Поемам стремглаво по Staasdorfer Straße, за да достигна до брега на реката, а от там вдясно към едно от любимите места на художника като дете – AubadErholungspark. Градината е пълна с цветя, а песента на птиците и ароматът на водата превръщат парка в своеобразен рай. Именно тук през 1895 г. Егон според разказа на баща му за първи път се обръща към рисуването. В този далечен ден той е на разходка с по-голямата си сестра Мелания. След продължителна игра двамата се излягат на зелената трева, а сестра му разтваря книгата с пиеси на Лесинг и започва да чете „Емилия Галоти”. „Това бе текстът, който ме превърна в пленник на изкуството. Бях едва на пет, но от тогава още помня репликата на принца от тази пиеса, която така ме впечатли, че сетне седнах и се опитах да накарам ръката ми да увековечи образа на сестра ми Мелания върху един от листовете на книгата”, споделя след години Егон. Тъкмо в тази година обаче, в която Егон прави опит да създаде първия си портрет, в дома на семейство Шиле се настанява лудостта. Тате Адолф от деня, когато вижда трупа на първородното си момиче, бавно се е отправил към един друг свят. Това е вселена, населена от нереални образи, които само той вижда. А безкрайното общуване с тях го отвеждат към умопомрачение, което през 1895 г. започва да възпрепятства работата му на гарата и се превръща в повод да бъде освободен от длъжност. След лудостта идва и безпаричието. „Израснах в семейство, което бе удавено в беди! Но понеже аз и сестрите ми бяхме с души, леки като перца, останахме да се реем близо до повърхността и никога не позволихме да потънем на дъното. Никога!”, четем в едно, изпълнено с горчивина и плам писмо на Егон. Децата на семейство Шиле обаче потъват във вертепа, изпълнен с игри за възрастни. През 1899 г. Мари пише до сестра си: „Не знам какво да правя. Вчера вечерта открих Гертруд и Мелания да се въргалят голи в леглото заедно с брат си. Как да реагирам на това? Заслужават ли да бъдат наказани, или всъщност те нямат представа какво вършат?”. Пита тревожно майката. И докато лудостта все повече превзема ума на Адолф, синът му Егон напредва в рисуването. Той е едва на девет години, но рисува като зрял художник. Сред десетките му листове, изпълнени с рисунки, Мари открива такива, в които са изобразени оголените като кукли тела на своите дъщери. И ако това предизвиква силно притеснение у нея, то учителят по рисуване на Егон, старият господин Харден, казва: „Егон има всички данни да израсне като художник. Макар и дете, в рисунките му има нещо толкова зряло, каквото малцина големи художници притежават!”. Всичко обаче се обърква, когато през зимата на 1902 г. Егон Шиле скандализира учениците в училище, показвайки им свои рисунки с образа на майка си. Той ги е нарисувал, наблюдавайки я тайно, докато тя се къпе. Егон е изхвърлен от училище, а семейство Шиле са принудени да напуснат града. Така на 17 юни 1902 г. умопомраченият Адолф, сломената Мари, Егон и двете му сестри и любими модели Мелания и Гертруд отпътуват. С няколко големи куфара, с надежда за промяна и с купища мечти, че всичко ще се оправи, те се качват на влака, за да не се върнат повече никога тук. Отправят се към Клостернойбург, град, два пъти по-голям от Тулн, град, в който никой не познава семейство Шиле.
Натам, но 98 години по-късно се отправям и аз. Пътуването до Клостернойбург сега трае 15 минути, а тогава около час. Градът преди, а и днес е белязан от силуета на величествената сграда на манастира, съградена от маркграф Леополд III Светия през ХІІ век. Прекрасно старинно здание, което във вътрешността си е изпълнено с блясък, разкош и молитвите на монахините. Този град също е разположен на брега на Дунав и очарова новодошлите бегълци, които успяват да си открият евтина квартира. До края на лятото на 1902 г., когато децата трябва да започнат отново училище, всичко се връща в порядъчното за семейството русло. Егон продължава да рисува, а вечер заспива в обятията на сестрите си. Адолф разговаря, ръкомахайки със своите въображаеми събеседници, а мама Мари, когато не е в кухнята и над легена с пране, се взира с огромните си сини очи през прозореца навън и предпочита да потъне в спомените си за ужаса от собственото си детство, но не и да живее в настоящето. В училище децата се справят добре, макар че Егон съвсем не обича да чете, да решава задачи или да наизустява някакви исторически факти. А уроците по латински са най-големият му кошмар. За сметка на това учителите са възхитени от таланта му да рисува. Освен разголената съзряваща вече плът на сестрите си той показва десетки свои портретни скици. Негови съученици са готови дори да му плащат дребни суми, за да бъдат нарисувани от малчугана – доход, който в тези години на недоимък се оказва добре дошъл за семейство Шиле. Похвалите, идващи от училище, въпреки неуспехите по другите учебни предмети радват Мари, доколкото тя изобщо може да се зарадва. Опитите на Егон да разкаже на баща си колко е щастлив, когато рисува, завършват с огорчения. Адолф не е в състояние да разбере сина си. Но затова пък учителите му по рисуване Макс Карер и Лудвиг Щраух го подкрепят във всеки негов порив. Нещо повече, 29-годишният Макс, който е завършил Виенската художествена академия, започва да го подготвя за изпити за кандидатстване във висшето учебно заведение. „Стояхме с часове в ателието ми и му преподавах всичко онова, на което можех да го науча. Егон беше схватливо дете, макар и твърде интровертно”, разказва г-н Карер. На 1 януари 1905 г. Клостернойбург е потънал в сняг. Денят е студен, а слънцето изобщо не обещава да се появи. Сутринта Егон, както често прави, се измъква тайно от дома си и се отправя с папката си, пълна със скици, към ателието на учителя си Макс Карер. В 9 часа, примрял от студ, той е там. Вмъква се в топлото ателие и жадно попива думите на Карер, който го посреща по халат. След дълъг разговор учителят оставя халата си да се свлече на земята, а Егон трябва да се опита за първи път в живота си да нарисува голо мъжко тяло. Изследва всяка гънка, всеки мускул. Ученикът се справя блестящо и след повече от осем часа работа, уморен и отегчен от задачата, захвърля всичко и се прибира. Вечерта бавно е започнала да спуска плаща си, а крехкото Егоново тяло си проправя път през заснежените тротоари. Светлината и топлината на учителското ателие са останали зад гърба му. Той се шмугва в студения и мрачен дом, където го очакват близките му. Днес този дом е запазен, но в него живеят други хора. Влизам вътре след дълъг разговор със собствениците на жилището. Изминали са 105 г. Но всичко е някак постарому. Домът е същият като тогава. Само хората са се сменили. Запазено е и леглото на Адолф, който същата вечер, когато Егон се прибира от учителя си по рисуване, на 1 януари 1905 г., умира. Седнал съм на същото това легло, около което тогава се събират мама Мари, Мелания и Гертруд. Мари държи изстиващата ръка на Адолф, а дъщерите на семейство Шиле не могат да проронят дори и сълза. Когато Егон се прибира, баща му вече е мъртъв. Новината го връхлита като далечен тътен, тя е болезнена за хлапака. Егон не веднъж отбелязва: „Ако трябва да отсъдя кого обичам повече, със сигурност бих посочил баща си. От него, макар и умопомрачен, срещам много повече разбиране, отколкото от мама. Тате е човекът, когото след сестрите си обичам най-много!”. Егон оставя папката с рисунките и изпълва стаята си с крясъци да бъде оставен сам. Ляга на леглото до мъртвия Адолф и отпуска главата си върху него. Сутринта, когато мама Мари влиза в стаята, Егон се е съвзел, приседнал е на ръба на леглото, а моливът се разхожда нервно върху белия лист, за да увековечи образа на Адолф. Този образ от този ден нататък стои винаги във вътрешния джоб на сакото му. Рисунка върху сгънат на четири лист. Рано сутринта пристига и докторът, който да издаде смъртния акт на тате Адолф. Пристига и неочаквано писмо, адресирано до единствения мъж вкъщи – Егон Шиле. Егон, още силно разтревожен, отваря плика, а отвътре изважда пространно писмо, което завършва с думите „Ако останеш с мен, ще бъда силен, но ако ме оставиш, това ще бъде моята гибел!”. Учителят му по рисуване г-н Макс Карер е влюбен в него. В този тежък за подрастващия юноша момент, в който трябва да понесе болката от загубата, между двамата се случва нещо, което завършва с драматична раздяла. Егон приема случилото се за грешка и затръшва вратата на ателието на своя учител. Въпреки увещанията да остане, въпреки шантажа на Макс Карер, че ще се самоубие, Егон си тръгва, оставяйки в ателието всички свои рисунки до този момент. Вечерта, когато се прибира у дома, не говори с никого.
Дори гласът на обичната му Гертруд не го успокоява. Свива се в ъгъла на стаята, допреди няколко месеца обиталище на лудия му баща, и след малко започва да блъска главата си в стената. Хваща бръснача на баща си и го прокарва през ръцете си. Изведнъж обаче се изплашва и побързва да се превърже. „Не съм в състояние дори да се самоубия. Аз съм абсолютен страхливец!”, пише в свое писмо художникът. В тези мрачни часове на 19 август 1905 г., с порязана ръка, с неспиращи сълзи Егон дочува раздиращи тишината на нощта викове. През прозореца младият наследник на семейство Шиле вижда в далечината обгърнатото от пламъци ателие на своя учител Макс. На сутринта камбаната на девическия манастир в Клостернойбург оповестява смъртта на Макс.
Опитите ми да открия гроба на Макс Карер в местното гробище се оказват безуспешни. Сега от дистанцията на толкова много години се опитвам да си представя какво се е случило в следващите месеци с Егон. За съжаление – никой не знае. Този мрачен и болезнен период от живота на художника е забравен. След години Гертруд разказва: „Това беше период, който Егон се опита да заличи. Унищожи всичко. Рисунки, писма, всичко, което припомняше по някакъв начин събитията от тогава, Егон сам изтри. Не успя да изтрие спомените единствено от собственото си сърце!”. Каквото и да се е случило през тези месеци, Егон е работил неистово, защото на следващата година полага изпити за прием във Виенската художествена академия.
След едноседмичен престой в града аз също потеглям. Давам си сметка, че едва ли някога ще се завърна в този град, може би един от най-старите в Австрия и със сигурност един от най-болезнените пристани в живота на Егон Шиле, който на 16 години се превръща в студент по живопис във Виена. Столицата на Австрия ме посреща гореща, бляскава, изпълнена с хора, глъч и с тревожната констатация, че съм си изгубил мобилния телефон. Преминавам в нелегалност и се отдавам на магията на града, а отправната ми точка е Виенската академия за изящни изкуства. Тя е основана през 1692 г. като частно рисувално училище. Днес това е един от елитните образователни центрове, а през 1906 г. е бастион на академичната живопис. Именно тук Адолф Хитлер за съжаление е отхвърлен да бъде студент, ако бе станал, може би светът щеше да си спести Втората световна. Но за Егон вратите на учебното заведение се отварят и той е приет в класа по живопис на професор Кристиан Грипенкерл. „Това е някакъв беловлас старец, който се опитва да ме убеди, че за да стана художник, трябва да рисувам точно като него в излизан академичен стил”, споделя Егон със сестра си Гертруд. И действително в годините, когато Европа е кипеж на всевъзможни творчески революции, а Виена е обсебена от лудостта на сецесиона и стремглаво се е запътила към мрачните дебри на експресионизма, уроците на проф. Грипенкерл в очите на Егон изглеждат твърде неуместни. Шиле е непримирим. Той не е положил токова много усилия, за да се окаже в смъртоносната според него хватка за всеки творец на академичната живопис. Студентът пише оплаквания до ректора на академията и събира цял кръг съмишленици, които правят опит да организират революция. За съжаление без успех. Затова пък тези му действия, както и изключителният му своеобразен почерк, привличат вниманието на всички останали. Сред тях е бащата на виенския сецесион Густав Климт и покровител на редица млади художници. В негово лице Егон открива съмишленик. Именно вечерта след първата си среща с него Егон Шиле пише вдъхновен в писмо до чичо си Леополд Чихачек, който е и негов попечител: „Ще стигна толкова далеч, че хората ще се уплашат от живата сила на моите произведения!”, а в заключение на писмото си добавя: „Съвременният художник е и трябва да бъде самият себе си, за да може сам да положи собствените си основи, без да се обръща към миналото или традицията”. Тези думи след две години се превръщат в основа на манифеста на „Нова арт група” във Виена, едно общество на млади художници, които правят първата голяма крачка към експресионизма, който ще завладее редом с другите „-изми” света на изкуството. През 1909 г. Егон Шиле напуска Виенската академия със скандал, а смелост за тази дръзка постъпка му дава самият Густав Климт, който вече го е приютил в ателието си и го е превърнал, ако не в свой ученик, то в съратник. Двамата обожават да претворяват в картините си голата женска плът такава, каквато никой преди тях не е дръзвал да я изобрази. Макар разликата във възрастта между двамата да е 28 години, между тях се разгаря истински творчески тандем. В този смисъл истинският учител на Егон е Климт. От него той се вдъхновява, но и разбира, че онова, което учителят му прави, е преживяло своя връх и скоро ще залезе. Шиле овладява до педантизъм магията на линията, а целият му досегашен, макар и кратък, житейски път го тласка към изследване на човека и достигане до мрачните кътчета на човешката душа. Този мрак досега никой не се е осмелявал да претвори в картини. Тъкмо тази способност на Егон го превръща в една от звездите на организираната през 1909 г. във Виена международна изложба Kunstschau. Там сътвореното от Егон Шиле блести сред платната на Анри Матис, Едвард Мунк, Оскар Кокошка, Ван Гог, Пол Гоген. Изпълнено е с неподражаема чувствителност, неприсъща на никой друг. Това е изложбата, която извежда Егон Шиле под светлините на рампата и го доближава до края на неговия кратък виенски период, от който той получава всичко – любовта на публиката, признанието на критиката, уважението на колегите и най-важното – една нова, помитаща любов, която го извежда от сянката на нелекото му и мрачно минало.
На 7 януари 1911 г. Егон Шиле е в ателието на учителя си и приятел Густав Климт. Тази вечер Густав е поканил нов модел, някаква си камериерка Вали Незил от близкия хотел, която се е съгласила за нищожна сума да му позира. Вали е приветливо момиче, едва на 17 години тя има образ на зряла жена, а тялото й излъчва диаболичен сексапил, какъвто Густав често търси, но рядко открива в моделите си. Тази вечер Климт е пиян още преди да застане пред платното и да накара дошлото момиче да свали дрехите си. Стаята бавно се изпълва с дима от цигарата на пушещия Егон, който внимателно следи работата на художника. Вали свенливо се съблича, а Густав трескаво подмята: „Хайде, не се прави на девственица. Няма камериерка в хотел, която да не се е изучила да увеличава доходите си, преспивайки с богати чичковци, отсядащи в стаите по етажите! Все пак аз само ще те рисувам. Не искам нищо повече от теб!”. В следващите шест часа, обгърната от цигарен дим, алкохолен аромат и смрад на алкохол, Вали позира на своя „благодетел” и се превръща в картина. В поредната картина. Но това са шест часа, в които Егон Шиле изпива с поглед всяка частичка от тялото на камериерката. Кестенявата коса, която се спуска като реки от злато по раменете й. Гладкият фин тургор на кожата. Дълбокият и мрачен поглед. Очи на момиче с опит, на жена без свян. Устните, изпръхнали от жажда да бъдат вкусени. Изящният дълъг врат, разливащ се надолу към топлата гръд. Ръцете – изящни, крехки, прилични на върбови клони, са се отпуснали естествено към вътрешната страна на бедрата. Шиле приканва модела да се държи еротично и без да отронва дума, Вали изпълнява всичко, за което в този момент Егон Шиле си мисли, докато пияният Густав Климт се опитва да рисува. Той къса една след друга скиците си. Това не е неговата вечер. Но това е нощта на Егон. Нощта на Вали. Между двамата пламва страст, каквато Шиле никога не е изпитвал преди, макар да се е радвал на ласките на десетки други жени. Но Вали не прилича на никоя друга. Егон и камериерката преживяват истински неподражаем романс, който постепенно прераства в творчески тандем. Вали иска да остане вечна в младостта си, копнее да бъде значима, а Егон търси вдъхновение, търси женска откритост, на каквато в онези години малко жени са способни извън мрака на бардаците. Само за три месеца отношенията между Егон и Вали прерастват в особена зависимост, която по някаква обществена договорка човечеството предпочита да нарича любов. Любовта отвежда 21-годишния Егон и спътницата му в Чешки Крумлов – родното място на Мари Шиле, майката на Егон. В къщата, в която е отрасла мама Мари, сега се установява нейното пораснало непослушно момче, което вече е скандализирало австрийската столица с откровеното си и дори по някакъв начин зловещо творчество.
Натам се отправям и аз. Денят е 23 юни 2010 г. Пътуването с влак през първите дни на лятото до Чешки Крумлов е истински романс. Пейзажът е така живописен, а въздухът е изпълнен с желание за живот. Преди 99 години тъкмо по тази железопътна линия преминават Егон и Вали. Художникът е нарамил рисунките си, платната, надеждите, а в ръката си е стиснал здраво ръката на Вали, която в следващите месеци ще се превърне в най-голямото му вдъхновение. Шиле отпътува от Виена успокоен, умиротворен, какъвто не е бил никога. Намерил е търговци, които да пласират продукцията му, както и няколко колекционери на изкуство, които са влюбени в творчеството му така силно, че са готови да броят немалка сума пари, за да притежават някое от големите, изпълнени със сласт, платна на художника. „Готов съм да живея!”, пише Егон в края на август 1912 г. в писмото си за раздяла с Густав Климт. Крумлов е малко китно градче, което и до днес прикрива разказа за случилото се тук между Егон и неговия модел. Единственият оцелял свидетел на събитията тук е творчеството на художника. Десетките живописни платна с пейзажи, автопортрети, бързи скици днес ни дават възможност да вникнем в този щастлив период от живота между муза и автор. Живот, който скандализира местното население. Егон и Вали не са семейни, но се държат като такива, а рисунките на художника с разголена женска плът провокират бесовете на пуританите, които издействат прокуждането на двойката извън града. Щастието обаче не може да бъде сломено от дребни сплетни. Затова Шиле и бившата камериерка потеглят в странство, като намират приют на 36 километра от Виена в Нойленгбах. Тук те купуват прекрасен двуетажен дом и посрещат Коледата на 1911 г. Сега аз самият пристъпвам в този опустял дом. Няма и следа от живот. Прах, мръсни стъкла, скрибуцащ под. През прозорците едва се долавя светлината на деня. Качвам се на втория етаж. Стаите са изтърбушени. Няма мебели. Единствено някакъв стар гардероб с разтворени врати зее като яма, от която, ако човек дръзне, ако си позволи, може да дочуе разговорите от онова време. Егон Шиле сам разказва: „Това бяха най-прекрасните дни в живота ми. Имах всичко, за което даже не съм си позволявал да мечтая. Рисувах, горях, чувствах!”. През 1912 г. именно тук Егон и Вали прекрачват не само личните си граници, затъвайки в мрачните покои на експресионизма, но и отвъд това. В отношенията между тях са привлечени няколко млади момичета, на които Егон плаща добри пари, за да му позират във всевъзможни сексуални пози. Шиле рисува крехката неузряла женска плът в реката, на полето, у дома в спалнята, в банята пред огледалото. Скоро обаче Нойленгбах разбира за странните и непристойни сеанси в дома на Шиле. Следва бурен скандал и бърз съдебен процес. Егон Шиле е обвинен за склоняване на непълнолетни към непристойно поведение. Нещо повече, рисунките на художника са обявени за порнографски, а част от тях са изгорени публично от съдията. Авторът е осъден на 27 дни затвор, от които, докато трае процесът, той вече е излежал 24. Затворът връща художника към дните на собственото му мрачно детство, където е окован в клетката на болка, погнуса, страдание. В очакване на присъдата „лошото момче на Виена”, както всички са започнали да го наричат, се променя безвъзвратно. Егоновата душа се прекършва така, че никога повече усмивката му не се завръща в оставащите му само шест години живот. След случилото се в Нойленгбах Егон Шиле се завръща във Виена заедно с Вали. Но тук пътищата им трябва да се разделят. Това е желанието на художника: „Искам да остана сам, а и, повярвай ми, едва ли ще мога някога отново да те направя щастлива!”. Въпреки това през следващите години срещите между двамата не прекъсват. След преживяната страст с Вали Егон среща Едит Хармс, своенравна жена, произхождаща от дребен буржоазен род, но притежаваща едно важно качество – дълготърпеливост, която се оказва ключ към живота на твореца. Едит Хармс влиза бързо в живота на Егон. Двамата сключват брак на 21 юни 1915 г., когато Европа е окървавена от избухналата Първа световна война. Те съграждат прекрасен свой дом в ателието на художника във Виена на Hietzinger Haupt Straße 101. В тези години Егон е оставил зад гърба си агресивната женска плът и е открил силата на образа, разкриващ мрака и тъгата на човешката душа. Оголената плът е отстъпила място на портретите и пейзажите, които не само се търгуват повече, но и стават повод Шиле да реализира множество самостоятелни изложби. Егон е сякаш безтелесен и обезкървен. Той съществува, рисува, но нещо в него бавно е започнало да угасва. Огънят не може да бъде разгорен отново, дори и от новината, че ще става баща. През септември 1918 г. Едит е бременна в петия месец, а в една от първите дъждовни нощи на октомври през вратата на ателието пристъпва неканен гост. Испанският грип, който е задушил цяла Европа, сега се настанява кротко в организма на г-жа Шиле, за да предизвика цитокинна буря и да повлече бъдещата майка към смъртта. Стените на ателието на Егон са покрити с картини. След смъртта на любимия си учител Климт ученикът се е превърнал в звездата на Виена, а критиката смело го нарича „баща на австрийския авангард”. Това обаче не е в състояние да измъкне Егон от превземащия го мрак. В началото на октомври го застига новината за болната му съпруга и в отчаянието си той я обсипва с грижите си. Рисува само докато Едит се е унесла в съня си, и се надява, че с рисунките си ще я върне към живота. Жената, която днес съзираме, увековечена в толкова много картини н Егон Шиле, бавно се стопява в ръцете му, а детето му никога не се ражда. Сега стоя в стаята, в която се случило всичко това. Стотици туристи преминават от тук в опит да се докоснат до мига, така болезнен за тези две човешки същества. Стоя, изпаднал в нелегалност, без мобилен телефон и очаквам утре да потегля обратно към дома си, за да седна пред лаптопа и да разкажа съпреживяното по стъпките на Шиле. Не го направих тогава, през есента на 2010 г. Правя го едва сега, в навечерието на 100-годишнината от смъртта на художника. Но и сега виждам, чувствам, зная, помня онези часове от моя престой в стаята с леглото, в което е лежала бременната Едит. Стоя и чакам задъханите туристи да се снимат за спомен в това пространство, в което се чува умореният глас на някакъв музеен работник: „No Flash, Please!”. Стоя и оглеждам всеки детайл, а в главата ми нахлува всичко онова, което съм узнал от вече написаното за художника. В последните си часове Едит моли Егон да я целуне. Да, във Виена има две знаменити целувки. Шедьовърът на Густав Климт „Целувката”. И целувката на Егон Шиле и Едит. Една истински смъртоносна целувка. Целувка, която три дни след смъртта на Едит отвежда Егон Шиле по следите на нероденото му дете. Една самоубийствена целувка, която започва още 28 години по-рано в мрачното му детство.