Превърнаха ли се борбата с корупцията и съдебната реформа в търговския бранд, под който се продава контролът на глобалния полицай?
Реформаторството в съвременна България започва все по-малко да прилича на идейно-политическо течение и се превръща в диагноза. За двадесет и седем-осем години на фона на модерно звучащи лозунги и хиляди клишета успешно реформирахме първо българското селско стопанство. Днес последна стъпка към заветната реформа остава издаване за скрап на напоителните съоръжения и арматурата от бившите ТКЗС-та. Желязото трябва за задоволяване нуждите на реформираната българска промишленост, която след приватизацията продължава да се бори за пазарен дял в растящата търговия с пирони, тесли и прокат. Битката с конкуренцията е трудна, тъй като, както знаем, българската промишленост е сред най-енергоемките. Каква по-добра причина от тази, за да направим и енергийната реформа? Зелената енергия, кафявата енергия (моля, да бъда извинен ако пропускам някой цвят), продажбата на електропреносната мрежа на „специализирани в областта чужди компании” и приемането на „енергиен либерализационен пакет” успешно повишиха цената на тока и изолираха България от всякакви значими енергийни проекти в близките години. Но реформите не свършват с изброените. Днес част от реформираната българска политическа класа с нотки на истерия се опитва да наложи друга реформа – тази в съдебната система.
На пръв поглед „съдебна реформа” звучи добре – всеки гражданин иска справедливост, а редица спорни решения от последните години създадоха впечатление, че политическият елит е недосегаем и не отговаря пред закона. Справедливият процес и независимостта на съдебната система са жизненоважни за бизнеса и инвестициите, убеждават реформистите и са напълно прави. Обаче както сме се убедили за двадесет и седем години добрите намерения почти винаги водят до не толкова добри резултати. Какво се крие зад фразата „съдебна реформа”? Какви са конкретните нормативни предложения, рекламирани от медии, неправителствени организации и политически партии? Кой стои зад тези предложения и каква е целта? Това са въпросите, на които всеки средностатистически български гражданин без полиран от либерални клишета мозък трябва да си отговори.
За съдебна реформа се заговори усилено още в първите месеци на 2013 г. Студеният февруарски въздух не спира тридесетината съдии, прокурори, членове на Висшия съдебен съвет и дейци от неправителствения сектор, придружени от завидно количество камери и репортери да си проправят път до НДК. Повод за мръзненето е конференция, организирана от неправителствената организация Съюз на съдиите на тема: „За нов модел на управление на съдебната система. Мерки за укрепване на независимостта и отговорността на органите на съдебната власт”. Сред презентаторите са предимно млади лица от магистратската гилдия като съдия Атанас Атанасов и членът на ВСС Калин Калпакчиев. Говорител е и програмният директор на друго НПО – Български институт за правни инициативи (БИПИ) Христо Иванов, а на големия винилов транспарант зад младите лектори се мъдри надпис: „Конференцията се провежда по проект „Укрепване на капацитета и солидарността на съдийската общност” с подкрепата на Фондация „Америка за България”.
Участниците в мероприятието са категорични по въпроса за властта в съдебната система – тя не отговаря на международните стандарти. Конференцията е историческа за българското съдебно реформаторство. Тук за пръв път са подробно формулирани предложенията, които ще станат ядрото на идеята за съдебна реформа, във вида, в който я промотират медии, неправителствени организации и партии. Сред мерките са разделянето на ВСС на две колегии – съдийска и прокурорска, превръщането на висшия управленски орган в системата (ВСС, бел. авт.) в непостоянно действащ, пряка номинация за членове на ВСС от неправителствени организации, отпадане на тайното гласуване и ограничаване на правомощията на председателите на съдилища. Още тогава наблюдателните анализатори си задават въпроса каква е тази реформа, която ще доведе до разбиване на върховния административен орган в съдебната система. Според дискутиращите обаче промените ще доведат до независимост на съдебната власт, справедлив и достъпен процес, както и отговорност на прокуратурата. Клишетата рядко срещат разбиране сред сериозната аудитория в системата на съдебната власт, но с рязката промяна на политическата обстановка пред реформаторите се открива шансът да привлекат обществена подкрепа.
Кризата, в която изпадна правителството на Пламен Орешарски след лятото на 2013 г. даде тласък на множество политически проекти, някои от които поставиха като основна точка в платформите си съдебната реформа, при това – изненадващо – точно във вида, в който е разработена от неправителствения сектор. „Движение 21” на Татяна Дончева и десният Реформаторски блок бяха в авангарда на усилията. Реформаторите например излязоха с план „Чисти ръце” и радикална съдебна реформа, която освен финансираните от фондация „Америка за България” идеи включва още „модерни предложения, съобразно международните стандарти”. „Международните стандарти” очевидно не обичат българската прокуратура. Сред идеите на РБ са избор на главния прокурор от Народното събрание и подчиняването му на политическата власт, възможност за неговото предсрочно освобождаване при хипотези, допускащи обтекаемо тълкуване, възможност за назначаване на членове във ВСС от квотата на Народното събрание, които не са юристи и др. От политическата проекция на идеите за реформи до реализирането им посредством инструментите на властта крачката е само една и тя бе направена по-скоро от очакваното.
След падането от власт на кабинета „Орешарски”, президентът Росен Плевнелиев изненадващо взе решение да даде правосъдното министерство именно на неправителствения сектор, лобиращ срещу ВСС и прокуратурата. За служебен министър на правосъдието бе назначен програмният директор на Българския институт за правни инициативи Христо Иванов. Неправителствената организация има богат опит в работата на тема съдебна реформа. През 2012 г. организацията получава грант на стойност 697 800 лева от Фондация „Америка за България” в подкрепа на разработките си. Траншовете от Америка, последният от които е на стойност 142 360 лв. (подпомага „измерването на индекса на реформа в българската прокуратура”), са редовни и към днешна дата БИПИ е усвоил 1 117 000 лева от фондацията. Сумата, дарена от „Америка за България” за неправителствената организация на Христо Иванов, е по-голяма дори от грантовете за Съюза на съдиите, които са получили „скромните” 436 хиляди лева. Рекордьори в усвояването на средства за реформирането на българската съдебна система обаче са медийните издания от „Икономедиа” на бизнесмена Иво Прокопиев. По различни данни сайтовете и хартиените издания на групата са получили между 5 и 6 милиона лева от фондацията. Тъй като една част от средствата не са пряко предназначени за медийно подпомагане на съдебната реформа е трудно да се уточни точният размер на помощта за българската правосъдна реформа. Въпреки това Фондация „Америка за България” се утвърди безспорно като партньор номер едно в подкрепата за реформаторските предложения.
Назначението на Христо Иванов послужи като сигнал, че проектите на неправителствения сектор ще бъдат разглеждани на най-високо държавно ниво. Още с встъпването на новия политически екип зачестиха атаките срещу Висшия съдебен съвет и Прокуратурата на Република България, което бе посрещнато с отпор. „Реформирането на системата е станало тяхна професия, щедро финансирана с грантове, проекти и дарения от наши и чужди спонсори”, обясни главният прокурор Сотир Цацаров, който постепенно се превърна в цел номер едно на атаките.
Влизането на Реформаторския блок в коалиционно правителство с ГЕРБ, министър в което продължи да бъде Христо Иванов, отвори широко вратите за реализацията на реформаторската идея. Общественият дебат около промените в съдебната система бе съпроводен от мощна медийна кампания в подкрепа на предложенията на Христо Иванов и другите лобистки неправителствени организации. Традиционните „протестърски ивенти” също не бяха чужди на кампанията. В разгара на обсъжданията на конституционните и законодателни промени през лятото на 2015 г. пред Съдебната палата бе проведен протест в подкрепа на съдебната реформа с искане за оставка на главния прокурор Сотир Цацаров. Организатор на мероприятието бе друга неправителствена организация – Инициатива „Правосъдие за всеки” – на пръв поглед малко НПО, чийто основни дарители според официалните отчети са физически лица, списъкът на които започва с видни дейци на „Протестна мрежа”.
Планираната от тях реформа в съдебната система преминава през два етапа – внасяне на промени в Конституцията и законодателни изменения. След бурни разисквания в края на 2015 г. голяма част от предложенията в проекта за съдебни реформи на неправителствения сектор и Реформаторския блок бяха подкрепени с конституционно мнозинство от Народното събрание, с което приключи първият етап. Една от поправките обаче срещна сериозна съпротива по пътя на прокарването си – тази за състава на прокурорската колегия във Висшия съдебен процес. Идеята нагледно демонстрира противоречията между декларираните цели и реалния резултат на реформата. Под мотото за гарантиране на независимостта на съдебната власт правосъдния министър Христо Иванов и подкрепящите поправката предложиха прокуратурата да бъде поставена под политически контрол. Въпреки становището на Венецианската комисия, според което европейски законодателен стандарт е политическата квота във висшия административен орган на съдебната власт да не бъде по-голяма от професионалната, българските реформатори имаха друг план. В прокурорската квота превес трябва да имат политическите назначения във Висшия съдебен съвет от парламента за сметка на пряко избраните от гилдията магистрати, твърдят от РБ. Още по-спорно бе отпадналото предложение за назначаване на независим заместник-главен прокурор, който на практика да създаде втори властови център в българската прокуратура. Отпадането на тези идеи от окончателния проект стана причина за остра криза в кабинета. Няколко депутати от Реформаторския блок моментално декларираха, че „минават в опозиция”, медиите, стоящи зад промотирането на реформата започнаха агресивна кампания, а пред вратите на Съдебната палата бе направено нещо подобно на опит за „цветна революция”, начело на която се очакваше да застане председателят на Върховния касационен съд Лозан Панов. Оставка подаде правосъдният министър Христо Иванов, според когото „с това гласуване стана важна голяма и символична стъпка към съмнението за това, че в България все повече може да се говори за върховенство на главния прокурор.”
На практика, твърдят експерти в областта, под девиза за независимост на съда реформата прави опит за подчиняване на другите две части на съдебната власт – прокуратурата и следствието на политически влияния. Подобна теза бе защитена от съсловната организация Асоциация на прокурорите в България, според която предложенията представляват законодателна репресия. От организацията определиха като „пряка интервенция от изпълнителната в съдебната власт” предложението министърът на правосъдието да има право да предлага ръководители в прокуратурата. На подобна позиция бе и бившият служебен министър-председател проф. Георги Близнашки, според когото предложенията на Христо Иванов ще доведат до увеличаване на политическото влияние върху независимостта на съдебната власт. „Когато дадеш възможност медиите да коментират, посланици да се изказват – с независимостта на съдебната власт е свършено. И когато скъсиш мандата на ВСС, тези хора ще робуват на силните на деня”, коментира той.
Какво в действителност цели лансираната от част от неправителствения сектор съдебна реформа? Това е основният въпрос, който си задават хората, които четейки предложенията отлично осъзнават, че целта не е гарантиране на справедлив процес и независимост на съдебната власт. Опитите за налагане на определени промени в съдебната система на България се явяват част от по-общ процес, който засяга държавите от Източна Европа. След старта на разширяването на НАТО и Европейския съюз на изток от началото на XXI век отчетливо се наблюдава провеждането на политика на поставяне под контрол на институциите в „новодемократизираните” общества. Под маската на реформи последователно бяха овладени ключови позиции в политическите партии, въоръжените сили и службите за сигурност на страните от Източна Европа.
Практиката показва, че с проведените в страни като Латвия, Румъния и Хърватия съдебни реформи не бяха решени никакви фундаментални проблеми пред справедливостта и развитието, а законодателните промени бяха използвани като лост за натиск. През миналата година бившият министър-председател на Румъния Адриан Нъстасе в открито писмо обвини посланика на САЩ Ханс Клем във вмешателство във вътрешните работи на страната. Според него борбата с корупцията в Румъния се е превърнала преди всичко в инструмент за елиминиране на неудобни политически противници. В медиите пък се появи информация, че румънските магистрати специализирани за борба с корупцията са в немалка част с двойно гражданство – румънско и американско.
Пресен пример за съдебна реформа е опитът в „демократизирана” Украйна. След преврата в страната наред с реформата в службите за сигурност във водещ акцент се превърна реформирането на съдебната система. В предложения проект от близкия до помощник-държавния секретар на САЩ Виктория Нюланд вътрешен министър Арсен Аваков се предвижда уволняване на най-малко 5000 съдии. Общият брой на съдиите в Украйна е около 7000, но това не пречи на украинските реформатори да планират целенасочено разбиване на съдебната власт под претекст (както може да се досетим) за „борба с корупцията”.
Обяснението на опитите за овладяване на съдебната власт е просто и бе показано по художествен начин в излезлия наскоро документален филм „Сноудън”. Разкритията на бившия сътрудник на американските разузнавателни служби ЦРУ и АНС Едуард Сноудън преди няколко години шокираха света. Посредством секретни програми като „Призма” властите в САЩ осъществяват глобално наблюдение над стотици милиони хора на планетата. За това как функционира системата за контрол на „глобалния полицай” разказа в своя документален филм трикратният носител на „Оскар” – режисьорът Оливър Стоун. От изнесената информация от бившия сътрудник на американското разузнаване става ясно, че събраните данни за бизнесмени, политици или лица в правоохранителните органи надлежно се записват. Когато стане необходимо се извършва вербовка от тайните служби на основата на компрометиращите материали под страх от съд и лицето започва да изпълнява указанията на съответната служба. Както показва документалният филм с помощта на информацията, събрана чрез интернет и цифровите технологии Съединените щати изграждат могъща система за тотален контрол. Системата действа като добре смазана машина между два компонента – специална служба и съд. Съществува обаче един проблем. Тя действа безупречно до границите на юрисдикцията на американския съд, но извън пределите на Съединените щати тайните служби трудно биха могли да заплашат чужд гражданин да сътрудничи под страх от съдебно преследване. Тази матрица не действа и в България. С разбиването на висшия административен орган на съдебната власт – ВСС и овладяването на прокуратурата ще се освободи властови вакуум, който бързо ще бъде запълнен със спуснати от медии или неправителствени организации магистрати с „правилна” ориентация.
Едва ли някои изпитва съмнение каква ще бъде съдбата на всеки български политик, опитал се да отстоява независима национална политика, ако съдебната власт премине под външен контрол. Благодарение на разкритията на Едуард Сноудън днес най-различни хора от елита – бизнесмени, банкери, общественици, журналисти, военни или служите на органите за сигурност знаят, че за тях или за техни близки специалните служби на САЩ лесно могат да съберат компрометираща информация. Това, което сигурно се досещат е, че при наличието на една контролирана от същите служби българска прокуратура може във всеки един момент те да бъдат привикани на подсъдимата скамейка в случай, че са „кривнали от правия път”. Добре дошли в антиутопията на Джордж Оруел!
Румъния наистина може да ни бъде за пример. Освен бившият министър-председател Адриан Нъстасе, който престоя за кратко в затвора и дори направи опит за самоубийство, друг румънски премиер отскоро е клиент на реформираната съдебна система. Виктор Понта, който по време на управлението си бе привърженик на тезата, че румънската икономика трябва да се ориентира на изток към Русия и Китай, днес е обвиняем. Според Понта продължаващата рецесия в Еврозоната принуждава Букурещ да разнообрази търговските си партньори. Малко преди да бъде привлечен като обвиняем в средата на септември 2015 г. румънският премиер направи ключово изказване. Понта се обявява срещу приема не бежанци в страната съгласно плановете за разселване и заяви, че „Румъния не може да приеме нещо, за което не е подготвена”. Три дни по-късно Виктор Понта вече бе клиент на прокуратурата по дело за корупция. Обвиненията гласят, че през 2012 г. бившият лидер на румънската Социалдемократическата партия е получил 220 хиляди евро от бизнесмена Себастиан Гица, за да му бъде осигурена избираема позиция в листата на партията. Според антикорупционните румънски прокурори „корупционерът” Понта не се е възползвал от парите. Направил е нещо още по-чудовищно - използвал е средствата за привличане на популярно лице от чуждестранната политика в предизборната кампания на своята партия. На всеки е ясно, че подобни повърхностни обвинения заплашват всички, дръзналите да противоречат на официалната политическа линия. От Демократическата партия на САЩ могат само да бъдат спокойни, че строгите румънски антикорупционни прокурори не следят за дейността на Фондация „Клинтън”.
Днес българската съдебна система се намира във втория етап на реформата – приемането на законодателните мерки от Народното събрание. Промените в правосъдната система са задължително условия за гарантиране на върховенството на закона, справедливостта и правата на гражданите в Република България. Голямата опасност на деня обаче е заплахата реформаторският плам да вземе превес над здравия разум и страната ни с разтворени обятия да приеме външното вмешателство в съдебния процес. В случай, че това се стане, България ще забие още един гвоздей в стената на неуспешните експерименти на прехода – този на съдебната реформа.