Изглежда, понятието политкоректност не е запазена марка на либералния модел, а е вредна форма за подмяна на историческите факти от времето на Първата световна война. Всички западни сили по това време предпочитат да не говорят за Османската империя, а да използват названието Турция. Трябваше да минат 100 години от тогава, за да им напомни Реджеп Ердоган, че е имало такава империя и че той възнамерява отново да я върне в предишните й граници. Това означава ли, че Сирия, Либия и Ирак отново ще бъдат османски провинции? Или това, което днес се случва в тези страни, е по-сложният начин за преразглеждане на договора „Сайкс-Пико”? Дали политиката на Германия в Близкия изток не е стремеж да се реализира идеята на Макс фон Опенхайм за пренареждане на политическата шахматна дъска чрез разпалване на свещения ислямски джихад срещу християнския свят? Отговорът на тези въпроси не е еднозначен, но за да можем поне отчасти да добием по-ясна представа за нещата, трябва да се върнем в първия ден на август 1914 година.

Тогава на европейския континент избухва Първата световна война, която поглъща шестнадесет милиона души на три континента и променя границите и съдбите на народите в Близкия изток. Както във всяка история, така и в тази, има главни герои, които движат събитията, има пълководци, има войски, има заговори, има шпиони, има и коварни дипломати. Безспорно обаче е, че Томас Едуард Лорънс, известен още като Лорънс Арабски, е най-загадъчната и противоречива личност, изиграла важна роля в създаването на днешния Близък изток. Изтънчен английски джентълмен, картограф, разузнавач, военен стратег, предводител на арабски бунтовници, яростен антисемит или защитник на еврейския народ? Лорънс е оставил огромен обем писмени материали, а възгледите му през годините се менят толкова радикално, че е напълно възможно да се подберат достатъчно аргументи, които да потвърждават или опровергават всяка похвала или всяко обвинение към него. Ролята на този ексцентричен англичанин като един от най-влиятелните агенти в арабския свят е предопределена от обстоятелството, че съвременният Близък изток в своята цялост е създаден от британците. Те са тези, които провеждат съюзническата кампания в региона по време на Първата световна война. След сключването на мира те определят парчето, което e отредено на всеки от победителите във войната. Сребролюбивите съюзници на Британия наричат този регион „Голямата плячка”. От тогава е изминал един век, но нещата не са се променили съществено. Близкият изток е вече в малко по-различен формат, но пак е „Голямата плячка”. Дошло е времето, когато почти същите съюзници в Първата световна война желаят отново да преразпределят плячката. Единствената разлика е, че днес групата вече е нараснала. Към основните играчи са се присъединили и арабски страни, готови да заемат полагащото им се място на трапезата. Сега апетитите на всички са големи. Но в огромната касапница на Първата световна война събитията в Близкия изток са от второстепенна важност. Или, както казва Лорънс, те са едно „периферно събитие на странично събитие”. В обстановката на Първата световна арабският бунт срещу Османската империя, към който Лорънс се присъединява и на моменти ръководи, не интересува особено британските военачалници. За тях е добре дошло, ако младият Лорънс успее да организира арабските племена да притесняват турския им противник. Разбира се, няма да мине много време и Близкият изток ще стане много по-важен за останалата част от света. Но по това време никой не мисли подобно нещо. Даже едва ли може да си го представи. Такова е отношението и на останалите воюващи сили. По същия начин те поверяват задачите за събиране на разузнавателна информация, инспирирането на бунтове и създаването на алианси на също такива млади хора като Лорънс. Както Лорънс, така и неговите противници, са млади и неопитни, без практика или обучение за мисиите, които ще изпълняват. Но за сметка на това пък имат пълна свобода на действие. В тази група освен Лорънс е и младият германски учен Курт Прюфер, който обича да се облича в арабски дрехи и е обсебен от идеята да предизвика ислямски джихад срещу западните колониални сили. Тази негова идея ще се възприеме по-късно от нацистите като „война чрез революция”. В днешно време тя се трансформира в Ал Кайда, „Ислямска държава” и множество други радикални ислямски групировки, които използват войнстващ „свещен джихад” срещу западния свят. Съдбата е запратила в Близкия изток и обеднелият 26-годишен американски аристократ Уилям Йейл. Той е единственият американски разузнавач в Близкия изток по време на Първата световна война, който има решаващо влияние в следвоенната политика на своята страна в региона. Едновременно с това като щатен служител на Standart Oil той поставя началото на петролната експанзия на американските корпорации в земите на Османската империя. Друг интересен субект там е и еврейският самоук земеделец Аарон Ааронсон, който, докато изпълнява задача, възложена му от единия от тримата управляващи Османската империя – Джемал паша, създава разклонена шпионска антиосманска мрежа и играе решаваща роля в създаването на еврейска държава в Палестина. В рамките на тази малка общност от много различни личности Лорънс безспорно заема централно място по мащаб на своята дейност.

Макар и да не са военни стратези, това са хората, които с водените от тях тайни игри пряко на терена са направили възможни следвоенните политики и са допринесли за създаването на съвременния Близък изток в границите, в които днес съществува. В биографиите и на четиримата няма нещо, от което да се предположи, че тези личности ще предопределят бъдещето на тази част от света. Лорънс е роден в семейството на Томас Робърт Тай Чапман, виден представител на английско-ирландската земеделска аристокрация, и Сара Джънър. Бащата Чапман получава образование в „Итън”, след което в началото на 70-те години на XIX век се връща в Ирландия. Тук той става известен като земевладелец във фамилното имение на семейството си в графство Уестмийт. Сключва брак с жена от друго богато англо-ирландско семейство, която набързо го дарява с четири дъщери. Но аристократичното битие на Чапман започва да се разпада, когато той се въвлича в любовна афера с гувернантката на малката си дъщеря, 24-годишната шотландка Сара Джънър. В началото на 1888 г. съпругата на Чапмън научава за аферата, но тогава Сара вече има един син от него, когото крие в апартамент под наем в Дъблин. Освен това за съжаление на мамената съпруга и друго дете вече е на път да се роди. След като получава отказ за развод от официалната си съпруга, Чапман трябва да избира между двете си семейства. Предвид законовите и моралните ограничения на Викторианската епоха най-разумният ход за аристократа е да върне Сара в родната й Шотландия с издръжка за нея и децата. Това е и обичайният начин за уреждане на нещата в онези времена, когато прислугата се е „забъркала в сексуални проблеми” със своите господари. Но Чапман, след като се отказва от претенциите си към семейното богатство, в средата на 1888 г. напуска Ирландия заедно със Сара и намира анонимност в малкото селце Тремадог в Северен Уелс. Там двойката приема моминската фамилия на майката на Сара, а именно Лорънс, и през август същата година Сара ражда второто им дете, също момче, което кръщават Томас Едуард (известният по-късно Лорънс Арабски). Но и в Уелс семейството не се чувства в безопасност. Те живеят в постоянен страх да не срещнат някой, който ги познава от предишния им живот, и историята им да стане обществено достояние. Затова скоро напускат Тремадог и започват да водят живот на бегълци под прикритие, които постоянно сменят местоживеенето си. През 1896 г. се установяват в Оксфорд и записват Лорънс в Оксфордската мъжка гимназия. До това време невръстният Томас Лорънс е сменил шест пъти дома си. В гимназията Лорънс е известен като изключително умен, но тих ученик, който няма склонност към отборните спортове, а предпочита компанията на братята си и някои близки приятели. Само една черта в характера на малкия Лорънс изглежда необичайна за дете на неговата възраст. Той развива навика постоянно да тества границите на своята издръжливост. Без значение дали това е колко бързо може да кара велосипед или пък колко дълго може да издържи без храна и вода. Но тези експерименти понякога водят до пълен физически срив. Когато е на 15 години, Томас престава да расте. Всичките му съученици го надминават по височина и той става силно чувствителен към ниския си ръст. Това, че е висок само метър и шейсет, задълбочава вече ясно изразената му срамежливост. През есента на 1907 г. Лорънс завършва гимназията и е приет в Джизъс Колидж на Оксфордския университет в специалността „История”. Запознава се с Близкия изток покрай темата за дипломната си работа, която е за архитектурата на средновековните замъци и крепости и по-точно за решаването на въпроса, дали нововъведенията в средновековните бойници са от западен или от източен произход и до каква степен християнските кръстоносци са ги заимствали от мюсюлманите? Това проучване Лорънс има намерение да направи на място, като сам обиколи Близкия изток. Мисията изглежда самоубийствена и археологът Дейвид Хогарт, с когото Лорънс споделя тази идея, напразно се опитва да го разубеди. По това време Хогарт е най-големият експерт по Близкия изток, тъй като е работил там и е пътувал от единия до другия му край. След като се връща в Англия, Хогарт е назначен на поста директор на музея „Ашмолиан” в центъра на Оксфорд. Все пак Лорънс заминава за Сирия през септември 1909 г. И това пътуване на изток променя живота му. В свое писмо до майка си той пише: „Ще имам големи трудности да стана отново англичанин”. След като се връща в Оксфорд, за да довърши следването си, под влияние на впечатленията, придобити от пътуването в Сирия, Лорънс усилено работи върху дипломната си работа. Резултатът от труда му е изненадващ. Професорите от Историческия факултет в Оксфорд са впечатлени от неговото изследване. Той е първият студент, който представя собствена разработка по темата, а не обичайната компилация от различни трудове, каквато е била практиката на студентите по това време. За своя оригинален труд Лорънс е удостоен с най-високото студентско отличие First-class honors. Тази награда стимулира младежа да мисли за следдипломна квалификация в областта на средновековната керамика. Това е неговата първа конкретна представа за живота, който мечтае да води в бъдеще. За негов късмет Дейвид Хогарт организира археологическа експедиция за проучване на древния град Каркемиш и той се включва в състава й. Руините на Каркемиш се намират на скалист нос над един завой на река Ефрат, деляща днешна Турция и Сирия. Носът е бил обитаван в продължение на около 5000 години, но става известен през 1100 г. пр.н.е. по време на късната Бронзова епоха. По това време Каркемиш е бил главен град на хетската цивилизация, разположена в най-северната част на Анадола, и е добре познат както на египетските фараони, така и на авторите на Стария завет. Именно в това отдалечено кътче на Османската империя пристига Лорънс с намерението да осъществи своите научни планове. Само на 113 километра на север от Ерусалим през същия месец януари един друг мъж също е на път да остане в историята на Близкия изток. Името му е Аарон Ааронсон. Аарон е еврейски емигрант от Румъния и на 38 години вече е признат за един от най-значимите селскостопански учени в Близкия изток. До голяма степен той дължи репутацията си на откритието на генетичния предшественик на пшеницата, което прави през 1906 г. Аарон Ааронсон e роден през 1876 г. в малък град в Централна Румъния и е най-голямото дете на еврейски търговец на зърно. Когато през 1878 г. след Руско-турската война Румъния получава независимостта си от Османската империя, положението на голямата еврейска общност в Румъния, което при управлението на османската администрация е лошо, но все пак поносимо, при християнската бюрокрация става непоносимо. Това принуждава родителите на Аарон през 1882 г. да емигрират. Но вместо да поемат към САЩ, накъдето се отправят всички изселници, семейството се присъединява към други 250 румънски евреи и заедно с тях отплават за Палестина, тогава част от Османска Сирия. Групата се установява в подножието на един скалист хълм в съседство с пристанището Хайфа, като мястото наричат Самарин. Там те бързо разбират, че земята, описана като „преливаща от мляко и мед” в Библията, е просто някаква мечта на автора. Групата изпада в такава мизерия заради сухия климат и бедната почва, в която нищо не вирее, че се принуждават да започнат да продават своите свещени свитъци на Тората. И когато положението наистина става безнадеждно, идва и спасението в лицето на френския еврейски банкер барон Едмон дьо Ротшилд. По това време за него вече се говори като за благодетел и поддръжник на еврейската имиграция в Палестина. През 1884 г. той се заема със спасяването на Самарин, преименувайки го в памет на починалия си баща Зихрон Яков (Паметник на Яков). Общността скоро разбира, че това покровителство ще им струва доста скъпо. При договарянето да им отпусне финансова помощ първото му условие е той да бъде едноличен господар на колонията и с всяко нещо на нейна територия да се разпорежда единствено той. Жителите на преименувания град бързо схващат, че това не са празни приказки. Ротшилд разпорежда какви култури могат да отглеждат, как трябва да се обличат и даже кой има право да се ожени. Независимо от това за младия Аарон тази феодална система се оказва полезна. Например на 16-годишна възраст той е избран от надзирателите на Ротшилд да бъде изпратен на обучение във Франция за сметка на барона. През следващите две години Аарон изучава ботаника и агрономство в Гроньонския агрономически институт близо до Париж, тогава една от най-престижните селскостопански академии в Европа. След завръщането си в Палестина Аарон отказва да работи за барона и поема по собствен път. Започва работа като консултант на крупни земевладелци, които са се преселили в чужбина и пряко не стопанисват земите си. Но заниманието, на което той всецяло е отдаден, е подробното изучаване и каталогизиране на флората, фауната и геологията на Палестина. Тази му дейност скоро го превръща в легенда. Само двадесет- годишен, Аарон говори свободно шест езика и публикува статии в европейските списания за агрономство. Истински пробив прави през 1906 г. с откритието, че лимецът (дивата пшеница), който дълго време са мислели за изчезнал, всъщност расте по склоновете на планината Хермон. По това време над 80% от населението в света обитава селата и откритието на Аарон става световна новина и му носи признанието на колегите от целия свят. Три години по-късно той приема поканата на Министерството на земеделието на САЩ да посети земите на Американския запад. По време на почти осеммесечния си престой в Америка Аарон получава множество покани за професорско място в различни колежи. Чете лекции пред препълнени аудитории и води дълги беседи с някои от най-важните лидери на ционисткото движение в САЩ. Впечатлителният младеж бързо попада под влиянието на еврейската политическа мисъл, което коренно променя представите, които е имал за своето бъдеще. Обратът настъпва, след като се запознава с книгата на Теодор Херцел „Еврейската държава”, издадена през 1896 г. Тезата на Херцел, че международното еврейство може да бъде истински свободно и в безопасност само като създаде своя държава в древната земя на Израел, всъщност от хилядолетия е крайъгълният камък на еврейската вяра и от хилядолетия всеки еврейски празник завършва с пожеланието „Следващата година в Ерусалим”. Аарон е толкова впечатлен от тезата на Херцел, че веднага привежда един пример от обиколката си в Америка в негова подкрепа. Примерът е от Калифорния, където почвените и климатичните условия са подобни на тези в Палестина. Обаче с водата, отклонена от Сиера Невада, централната долина в Калифорния се превръща в житницата на САЩ. По същия начин Палестина някога е имала милионно население, а водните източници и плодородната почва са изхранвали римляните, вавилонците и асирийците. С изчезването на тези цивилизации водните източници не са изчезнали, а са се изгубили във времето и могат за бъдат преоткрити. Ако това се направи, Палестина отново може да стане плодородна земя. Аарон приема, че каузата на неговия живот е именно той да направи това. Богатите американски евреи са въодушевени от идеите на Ааронсон. Преди той да напусне САЩ, група бизнесмени и филантропи събират 20 хиляди долара, с която сума да създаде и поеме ръководството на аграрноизпитателен център за научни изследвания в Палестина. Ааронсон уверява дарителите, че това ще стане най-добрата научна институция в региона на Близкия изток. През следващите няколко години той ще създаде експериментални разсадници и овощни градини, ще построи комплекс от оранжерии, лаборатории и библиотека. Османската империя вече е започнала своя разпад. Аарон предполага, че някоя европейска сила ще поеме контрола над Палестина и ционистите под нейна протекция ще могат да създадат своя еврейска държава. Като най-желан патрон той вижда Великобритания. Тези негови представи по-късно го превръщат в активен организатор на шпионски операции и кръстосват пътя му с пътищата на другите трима мъже.

Уилям Йейл е пълна противоположност на американския стандарт за самостоятелно просперирал човек. Той е роден с огромни предимства и е загубил всичко катастрофално бързо. Семейство Йейл пристигат от Нова Англия в Америка в средата на XVII век. В продължение на 250 години трупат все повече и повече богатства от корабна търговия и експлоатация на всички видове ресурси, които Новият свят предлага. Така семейството се превръща в квинтесенция на една от малкото янки-фамилии със синя кръв. Освен това фамилията, възпитана в презвитериански дух, вярва в добрите дела и образованието. През 1701 г. Елиху Йейл, прапрачичо на Уилям, е един от основателите на Университета в Ню Хейвън, който и до днес носи неговото фамилно име. Още от раждането му през 1887 г. бъдещето на Уилям изглежда предопределено – да прекара живота си безметежно в духа на фамилните традиции. Той е трети син на индустриалеца и спекулант от Уолстрийт Уилям Хенри Йейл. Детството му преминава в имение на площ от шестнайсет декара в Спайтън Дайвъл, разположено в югозападния край на Бронкс. С внушителната си панорама към Манхатън и река Хъдсън имението е предпочитано от богатата нюйоркска класа, търсеща усамотение от шума и мръсотията на града. В ранното си детство Уилям и неговите четирима братя и две сестри се обучават от частни учители в семейния им дом. Както двама от братята му, така и Уилям по-късно е изпратен да се обучава в най-престижната гимназия „Лорънсвил” до Принстън. Бащата на Уилям е пламенен политически поддръжник на Теодор Рузвелт и подкрепя идеите му за „идеалния американец” и опасността от „свръхцивилизоваността” като еквивалент на женственост. Според този стереотип истинският мъж е твърд индивидуалист, физически силен, добре образован, еднакво владеещ воденето на войска в битка или голям лов на дивеч в прерията, но едновременно с това владее изкуството да води елегантен разговор с дамите в салона. Също както и Лорънс, Уилям Йейл се замисля за бъдещето си. Предначертаният фамилен път, който го очаква, предизвиква у младежа скрит ужас. По-късно по този повод самият той пише: „Обикновеният живот, който вече бях виждал да водят другите млади мъже, ми изглеждаше безвкусен и безсмислен. Мисълта, че ще правя отново и отново едно и също нещо, ден след ден, година след година, ме влудяваше. Така и не можех да разбера как другите живеят в същия град, в който са израснали, женят се за момичета, които са познавали през целия си живот, живеят в къщите, притежавани от техните семейства, и ходят ден след ден в предприятието на баща си”. И тогава съдбата му помага да реши дилемата си. През 1907 г. избухва паника на Уолстрийт, която предизвиква общонационален колапс на банките. Стойностите на Нюйоркската стокова борса само за няколко дни падат с 50%. Сред фатално засегнатите от паниката е и бащата на Уилям, дълбоко потънал в борсови операции. Неговото огромно състояние почти напълно изчезва. Когато Уилям се връща за Коледа, след като току-що е започнал първата си година в Йейл, баща му го сюрпризира с новината, че 19-годишният студент вече ще трябва да работи, за да помага за покриване на разходите за образованието си, което де факто означава, че той остава на собствена издръжка. Естествено, че Уилям се шокира от тази новина, но шокът му е примесен с чувство на освобождение. Сега може да следва авантюристичния живот, за който е мечтал. Той прекъсва образованието си и отплава за Панама като техник на строежа на Панамския канал. В Панама няма хайлайф, а недодялани мъже от най-долните слоеве на работническото съсловие. От тях научава две неща – как се работи и как се пие. Все пак Уилям се връща в Ню Хейвън и завършва образованието си. Но от тук нататък нещата стават още по-сложни, той няма и най-бегла идея как да печели пари. В крайна сметка отговорът на този въпрос идва от една обява за набиране на кандидати за Школата за задгранична служба на Standard Oil в Ню Йорк. Школата се намира в корпоративната централа на Standard Oil на Бродуей №26 и предлага четиримесечни курсове и семинари, предназначени да обучат кандидатите във всички аспекти на петролната индустрия. По това време името на Standard Oil е синоним на безмерна алчност. Стратегията на компанията, разработена от собственика Джон Рокфелер, я прави хегемон в сферата на петролната индустрия. В началото на ХХ век компанията контролира близо 90% от производството на нефт в САЩ. През 1911 г. Върховният съд на САЩ постановява, че Standard Oil има монополно положение в страната и я задължава да се преструктурира в 34 отделни компании. Сред най-агресивните в експортната сфера е новата Standard Oil Company of New York, известна с абревиатурата SOCONY. Тя е изключително експортно ориентирана компания и вижда как новото гориво с фантастични темпове се разпространява в Америка и на световните пазари. В предстоящата Първа световна война петролът ще бъде безценен военен актив. През 1912 г. Уинстън Чърчил прозорливо решава целият Кралски флот да смени горивото от въглища с петрол. Тази негова идея за модернизация на най-мощния флот в света предизвиква надпревара и много други държави да последват примера му. През 1870 г. са открити огромни петролни и газови залежи около Баку в района на Каспийско море. Още по-големи са откритите през 1908 г. петролни запаси в района на Персийския залив. Всички тези открития са окупирани от европейски компании. Между тях започва голямата надпревара за завладяване на поредното петролно находище и Standard Oil няма намерение да играе ролята на безучастен зрител. След като завършва школата, Йейл е изпратен да натрупа производствен опит в петролните полета на Средния запад. Но се оказва, че вместо в производството времето му е ангажирано в писането на доклади за това, което вижда. Тази дейност отегчава Уилям и по негова молба е изпратен като общ работник в едно ново петролно поле в Западна Оклахома. Шефовете на Standard Oil оценяват факта, че един възпитаник на Бръшляновата лига сам желае да започне работа от най-ниската възможна позиция, и един ден той е повикан от вицепрезидента на Standard Oil Уилям Бемис в щаба на корпорацията. Пред кабинета на Бемис има още двама души, които смутено мачкат шапките си. Бемис е прекалено зает да продава стоката си по целия свят, но най-накрая насочва вниманието си към тях и ги информира, че ще бъдат изпратени на конфиденциална мисия, легендирани като плейбои, като първо ще пътуват до Константинопол, а от там ще се отправят към арабските територии на Османската империя под предлог, че са тръгнали на голяма обиколка в Светите земи. Причината за тази секретност е, че клонът на SOCONY в Константинопол има шестмесечна опция да купи от трима живеещи в Ерусалим бизнесмени правата им върху мащабна концесия за проучване на запасите от нефт в три различни региона на Османската империя. Йейл и двамата му колеги ще трябва да направят необходимите проучвания, удостоверяващи нефтените запаси в зоните на концесиите. А секретността на тяхната мисия е предизвикана от необходимостта да отклонят вниманието на потенциалните конкуренти от териториите на концесиите. Така най-луксозният по това време пътнически кораб „Император” отвежда Уилям Йейл от Ню Йорк в земите, където съдбата ще го срещне с Томас Лорънс.

Курт Прюфер е единствен син на берлинския учител Карл Прюфер и съпругата му Агнес. Ражда се през 1881 г. Още от малък Курт вече е прекарал повечето заболявания от медицинската енциклопедия, включително туберкулоза, нефроза и дифтерит. Неуспешното лечение на дифтерита го оставя с тънък и слаб гласец. Крехкото здраве на момчето не предизвиква нежни чувства у родителите му. Бащата непрекъснато го обвинява, че е мързелив, а майката не само че не проявява никакви чувства на нежност към сина си, но въобще не му обръща внимание. Поради тънкия си глас той е обект на постоянни подигравки в училище, а баща му непрекъснато го обижда, като го квалифицира като хомосексуалист. Годините, през които протича детството на малкия Прюфер, са бурни и вълнуващи. След победата над Франция във Френско-пруската война Германия слага край на вековната си разпокъсаност на княжества и херцогства. Единна Германия бързо се превръща от аграрна страна в една от най-индустриализираните държави в света. Цялата страна е опасана от шосета, железопътни линии и канали. Първа в света въвежда национална система за социално подпомагане и трудовоправни закони, с което слага край на стриктното класово разделение в обществото. През 1888 г. 29-годишният Вилхелм II сяда на кралския престол. Емоционално неуравновесена и автократична натура, новият крал е привърженик на крайно националистическата митология, която произлиза от идеята, че другите държави постоянно заговорничат против Германия и винаги са й отказвали полагащото й се място под слънцето. Според краля тази фрапираща несправедливост трябва да се премахне, даже ако е необходимо с цената на оръжието. Когато през 1896 г. младият Курт започва да учи в гимназията, вече е въведена нова национална учебна програма, която скъсва с европейските стандарти и проповядва националистическа гордост и преклонение пред държавата и императора. Курт Прюфер може да се определи като човек от поколението на новите германци. Въпреки болнавия си вид той е интелигентен и силно мотивиран да започне нов живот, различен от учителската професия, която баща му счита като най-подходяща за него. Мястото, където неговите емоции го теглят, е Изтокът. Това привличане не се дължи на триумфалния тур на Вилхелм II в османския свят, където той търси съюзници, притиснат от заплахата да бъде смачкан от своите имперски съперници Франция, Англия и Русия. По-скоро Прюфер е привлечен от екзотиката и еуфорията около археологическите открития в Близкия изток, предизвикали голям интерес по това време в Европа и особено в Германия. Въпреки мечтите си Курт записва право в Берлинския университет, но едновременно с това поради феноменалната си способност да усвоява чужди езици той интензивно започва да изучава турски и арабски. През 1903 г. Прюфер заминава на пътешествие в Египет. Това е първото от трите последователни пътувания, които той прави през следващите три години в Египет. Времето, което прекарва там, му помага да овладее напълно разговорния арабски, много по-различен от този, който е учил в Германия. Това знание ще му бъде от голяма полза през идните години. В началото на 1906 г. той защитава докторска степен в университета в Ерланген и има възможност да заеме добре платено преподавателско място. Неговото желание обаче е колкото може по-скоро да се върне в източния свят. През същата зима късметът му се проявява в лицето на 38-годишната американка Франсис Етел Пинкам, изучаваща музика в Берлин. Тя произхожда от заможно семейство в Лин, Масачузетс, но по критериите на времето вече е престаряла мома, а Прюфер е с тринадесет години по-млад от нея. Въпреки протестите на родителите на Пинкам двамата се женят през април и Курт успява да убеди жена си, че трябва да се преместят в Египет, където той да продължи изследванията си. По време на предишните си престои в Кайро Прюфер се сближава с дипломатите от германското посолство, които са много впечатлени от владеенето му на литературен и разговорен арабски език. И този път Прюфер има късмет. Щатният преводач на посолството предстои да се пенсионира и постът му е предложен на Курт.

Заедно с поста новият преводач намира и своя ментор в лицето на граф Макс фон Опенхайм, един от най-колоритните (и най-опасни според англичаните) индивиди, пребиваващи по това време в Близкия изток. Опенхайм е общителен, винаги модно облечен бонвиван, любител на жените и конните надбягвания. Допълнителен чар му придава членството в берлинския Юнион клуб, достъпен само за германския политически и икономически елит. Той е назначен в германската дипломатическа служба през 1883 г. Като аматьор археолог и етнолог той скоро заминава за Сирия, където провежда археологически експедиции, които лично финансира от състоянието, натрупано от банкерското му семейство. Хобито на Опенхайм дава резултат, като през 1899 г. той открива Тел Халаф в Северна Сирия, едно от най-значимите селища от епохата на неолита. За това свое откритие Опенхайм е удостоен с изключителната чест на негово име да бъде кръстена писалка „Монблан”, нареждайки се по този начин до имената на епохални личности като Коперник, Александър Велики и Карл Велики в серията „Покровител на изкуствата”. В посолството на Германия в Кайро Макс заема не съвсем конкретно дефинирания пост на аташе към консулския отдел. Опенхайм в известен смисъл е ексцентрична личност, отличаваща се от другите германски дипломати. Той се разхожда по улиците на Кайро, облечен в арабски дрехи, и живее в квартал заедно с местното население. Предпочитаните му любовници са млади арабски момичета, които неговият слуга Сюлейман има грижата да му набавя. Но противниците на Германската империя съвсем не гледат на графа като на безобиден плейбой. Това се дължи на формулираната от него концепция, че ахилесовата пета на европейските противници на Германия са мюсюлманските народи в рамките на имперските им граници, които силно мразят поробителите си от християнските колониални държави. Опенхайм изтъква, че Германия е единствената голяма европейска сила, която никога не е правила опит да колонизира ислямския свят. Поради тази причина Германия има уникалната възможност да използва тази ситуация в своя полза, особено ако се съюзи с Османската империя. Тогава германците биха могли да убедят турците да обявят свещена война срещу християнските окупатори по бившите си земи, което ще създаде огромни проблеми за англичаните, окупирали Египет, за французите, окупирали Тунис, и за руснаците, окупирали Кавказ. Емоционалният германски император кайзер Вилхелм II силно е впечатлен от идеята за „война чрез революция” и става пламенен привърженик на идеята за джихада. Той разпорежда графът да стане главен юрисконсулт в дипломатическата мисия в Кайро, малко нестандартна за германската дипломатическа номенклатура длъжност. Опенхайм пристъпва към действие, като първата му работа е да започне да ухажва една голяма прослойка от египетския елит, настроена против британското управление. Другото нещо, което прави, е да привлече за каузата двадесет години по-младия от него Курт Прюфер. Неговата роля поради перфектното му владеене на арабски език ще е да бъде свързващо звено между посолството и разнородните групи бунтари в египетската столица. В началото на 1909 г. Опенхайм и Прюфер предприемат голяма обиколка на египетските и сирийските територии, дегизирани като бедуини, за да си осигурят подкрепа за каузата на панислямизма и антиколониализма сред местните племена. Следващата година Прюфер се опитва да убеди египетските муджахидини да се присъединят към своите либийски братя и да се противопоставят на нахлуването на италианската армия. С тази своя подстрекателска дейност Курт нарушава основното правило на позицията, която заема: винаги да стои на заден план. Британското разузнаване засича действията му на агент провокатор и му съставя дебело досие, като изчаква удобен момент, за да го използва. След тази обиколка Курт Прюфер става персона нон грата в Египет и заминава за Ерусалим. Той решава, че трябва да отмъсти на британците за съсипаната му кариера на дипломат, а за постигането на тази цел използва един неподозиран аспект на своята личност. Въпреки невзрачния си вид Курт е обаятелен чаровник и има репутацията на успешен съблазнител. След като пристига в Ерусалим, той започва любовна авантюра с млада лекарка, красива руска еврейска емигрантка на име Мина Вайцман, наричана галено Фани. Междувременно Прюфер вече работи за германското контраразузнаване в Сирия и любовната му връзка поражда идеята за вербовка на еврейски емигранти, които да се инфилтрират в Египет и да шпионират за Германия. Сред първите шпиони, които Курт изпраща на вражеска територия, е и любовницата му Фани Вайцман. Въпреки че са изключително интелигентни и образовани, Опенхайм и Прюфер имат един фатален за германските дипломати недостатък. Те са от еврейски произход и това е достатъчно, за да бъдат осуетени усилията им за израстване. В цялата история на германската дипломатическа служба има само един евреин и това е Ротшилд. Самата идея, че може изведнъж да се появят още двама, предизвиква силна тревога сред дипломатите. Може би затова в края на 1910 г. граф Фон Опенхайм прави изненадващ ход. Той заявява, че напуска своя пост в посолството и се връща към археологията. Графът решава, че е време да започне разкопките на неолитните руини, които е открил в Северна Сирия. Оказва се, че неолитното селище е в съвсем близко съседство с планираното трасе на Багдадската железница. Железницата е гигантски инфраструктурен проект, предназначен да свърже Константинопол с най-източната и най-богата на петрол територия в Ирак. Въпреки яростните протести на Великобритания и Франция османското правителство дава щедрите концесионни права за строителство на железницата на Германия. По същото това време Лорънс разполага щаба си за разкопките в Каркемиш в един бивш склад на фирма за бонбони в покрайнините на селцето Джараблус, а разкопките на неолитното селище Тел Халаф са на около 160 км източно от Каркемиш. Един следобед през 1912 г. Опенхайм се отбива в щаба на Лорънс. Разговорът, който се води, е на тема археология, но това е първата среща лице в лице на двамата бъдещи противници на арената на Близкия изток. Междувременно Лорънс е уведомен от британското консулство в Ерусалим за странната група американски плейбои, които обикалят Светите земи, и той решава да импровизира случайна среща с американските туристи, за да разбере истинската цел на тяхната екскурзия. В началото на януари 1914 г. Лорънс с още двама млади британци пристигат в малкото селце Беер Шева, намиращо се в периферията на пустинята Цин. Тук ги застига пясъчна буря, която като огромна пясъчна стена засипва селцето. Бурята бушува през цялата нощ и постепенно до средата на следващия ден утихва. Именно тогава британците получават от местните жители информация за американците. Оказва се, че те лагеруват само на няколко мили източно от Беер Шева. Тримата британци оседлават камилите си и се отправят към американския лагер. Американците пребивават в разкошна база на фона на заобикалящата ги пустош. Те обясняват на британските гости, че пътуват из Южна Палестина, която е част от техния гранд тур по Светите земи. Но в американците има нещо, което не се връзва с разказа им. Те нямат вид и поведение на аристократи, пътуващи за удоволствие. Йейл е с широк гръден кош и грубо издялано лице на боксьор. Приятелят му Макгавърн е мърляво облечен, дребен и потаен. Освен това американците изглеждат объркани и малко смутени от появата на британците. Но ако американците изглеждат странно, то същото впечатление правят и британците на американските си домакини. Единствено най-младият англичанин говори, той е с грубовато лице и остри пронизващи сини очи. Непрекъснато бърбори и разказва за собствените си приключения в Близкия изток. Историите са толкова многословни и завладяващи, че на Йейл му отнема доста време да осъзнае, че всъщност е бил подложен на прикрит разпит. Или, както самият той казва: „Едва след като нашите посетители напуснаха, ние осъзнахме, че този привидно неопитен млад ентусиаст изключително успешно бе измъкнал информация от нас”. Ще мине още известно време преди Уилям Йейл да разбере, че той току-що е срещнал Томас Лорънс, чието име все по-често ще чува по тези земи. Йейл няма как да знае, че търсенето на библейски руини е параван на сложна секретна операция, ръководена от британската армия. Нито той, нито османските власти подозират, че изследователският екип от археолози, разпръснати из пустинята, тайно картографират югозападната граница на Османската империя.

В понеделник на 29 юни 1914 г. цялата световна преса излиза с новината, че сръбски терорист е извършил предния ден убийство в Сараево на наследника на австроунгарския престол, ерцхерцога Франц Фердинанд. Населението в Европа е обхванато от еуфорията на предстоящата война. Големи тълпи се събират на площадите в европейските столици, за да приветстват новината. Прогнозите са, че тази война ще бъде много кратка и работниците и селяните, доволни, че ще избягат от робията във фабриките и фермите, бързат да се влеят в редиците на формиращите се армии. По-друго е виждането на новоназначения през август 1914 г. военен министър на Великобритания лорд Хорейшо Хърбърт Кичънър. През това лято на 1914 г. европейските главнокомандващи не обръщат внимание на една важна подробност. Оръжията през последните четирийсет години са се променили толкова радикално, че установените преди начини за водене на война са тотално остарели. Една от причините имперските сили в Европа да пропуснат тази подробност е, че модерните оръжия са използвани досега изключително срещу тези, които не ги притежават. Иначе казано, срещу страни извън европейския континент. На тези оръжия се дължи и успешната експанзия на европейските империи в колонизирането на страните от Азия и Африка. Лорд Кичънър се досеща какво ще донесе новото лице на войната, защото самият той ръководи повечето от тези едностранни кланета по бойните полета. Например в битката при Омдурман в Судан през 1898 г. лорд Кичънър се упражнява на бойното поле със своята картечница срещу конници на противника, въоръжени с копия. С цената на 47 убити британски войници той избива 10 000 души от врага само за една сутрин. Но сега Кичънър си задава въпроса: „А какво ще се случи, когато и противникът също има картечница?”. Той напразно се опитва да накара британските военачалници да променят стратегията си. Никой не обръща внимание на неговите опасения. Резултатите по-късно надминават и най-мрачните прогнози. По времето преди Първата световна война Британската империя е участвала в около 40 военни конфликта в целия свят, основно водени за потушаване на колониални въстания, но така също и в Кримската и Бурската война. В тези битки тя губи около 40 000 души. През следващите четири години загиват 800 хиляди британци. В кървавата Френско-пруска война през 1870-1871 г. Франция загубва 270 хиляди свои войници. В Първата световна война обаче тази цифра е достигната още през първите три седмици. Германия се лишава от 13% от мъжкото си население, годно за военна служба. Сърбия губи 15% от цялото си население. А само за две години средната продължителност на живото на френските мъже пада от 50 на 27 години. Колективната европейска психика преминава от първоначална еуфория в шоково състояние, от там в ужас, а от ужаса във вцепенено отчаяние. В тази епохална битка за имперско господство четири от шестте велики империи изчезват напълно. А Франция и Великобритания, които оцеляват, са толкова опустошени, че никога не се възстановят напълно. В породилия се гигантски вакуум се раждат две чудовищни тоталитарни идеологии – комунизъм и фашизъм, и една нова имперска сила – Съединените щати. Докато войната набира сила, единствено Прюфер се активира веднага. Той става ключов оперативен агент в тайна разузнавателна мисия. Тази задача получава от своя ментор Макс фон Опенхайм, когото кайзерът е назначил за директор на новосъздаденото Бюро за разузнаване със седалище в Константинопол. Основна задача на Бюрото е провеждането на диверсионни операции в Близкия изток. Курт се среща с Омар Фавзи бей, един от помощниците на турския военен министър Енвер паша. Двамата разработват подробен план за нанасяне на удари по британците в Египет, като не пропускат да включат и основната идея на Опенхайм за ислямски джихад. В същото това време Лорънс довършва съставянето на картата на пустинята Цин в Оксфорд и умолява шефовете си да го върнат в Сирия. Йейл прекарва времето си в игра на тенис и карти в очакване на разпореждания от централата в САЩ. Ааронсон пък с тревога следи обявената от Константинопол обща мобилизация на въоръжените сили с абсурдния аргумент, че това е необходимо за „запазване на османския неутралитет”. Изправен пред тази несигурност, Аарон, както повечето еврейски жители в Палестина, се успокоява с надеждата, че войната ще бъде избегната. На 2 ноември, след като фракцията на Енвер паша надделява, Турция се включва във войната на страната на Германия и Австро-Унгария. Стюарт Нюкомб, който е определен да оглави част от военното разузнаване в Египет, веднага кани Лорънс и неговия колега Леонард Уули да се присъединят към неговия екип. Първата мисия на Лорънс в Кайро е да се срещне с Йейл, който междувременно е пристигнал там и чака инструкции от SOCONY. Срещата им протича под формата на разпит от страна на Лорънс, като предмет на неговия интерес е построената от Standard Oil пътна инфраструктура под Хеброн. Оказва се, че с хебронското шосе Standard Oil и Йейл, без да искат, са направили услуга на турците, като са им осигурили достъп до Средиземноморския бряг и възможност за придвижване към Суецкия канал. През ноември 1914 г. Ахмед Джемал паша, един от тримата паши в триумвирата, управлявал Османската империя, поема двойния пост на командир на Четвърта армия и управител на Сирия. Но неговата действителна власт е много по-голяма от това, което говорят титлите му. Фактически той е върховен политически и военен господар на всички османски земи южно от Анадола и на запад от Ирак. Това е област, която включва почти половината от териториите на Османската империя. Първата заповед на новия владетел е да се поведе турската армия към Суецкия канал и да удари в сърцето Британски Египет. За отбелязване е, че поради различни стечения на обстоятелствата новият лидер ползва услугите на Курт Прюфер, Уилям Йейл и Аарон Ааронсон. Джемал паша е роден през 1872 г. в семейството на османски офицер, но не е постигнал някакъв напредък във военната си кариера до момента, в който не обвързва съдбата си с реформистки настроените конспиратори от Комитета за единение и прогрес (КЕП). През 1913 г. реформаторите правят преврат, който им позволява да управляват с декрет. Джемал паша е назначен за военен губернатор на Константинопол. Американският посланик по това време в Турция му прави следната характеристика: „Очите му бяха черни и пронизващи, тяхната острота, бързина и сила, с които се стрелкат от един към друг обект, улавяйки всичко с няколко светкавични погледа, подсказваха хитрост, безпощадност и егоизъм във висша степен. Дори смехът му, който разкрива ослепително белите му зъби, беше неприятен и животински”. От друга страна, Джемал изпитва голяма любов към децата и проявява необичайна за ориенталците привързаност към съпругата си. Тези противоречиви личностни черти на пашата са огледален образ и на политическите му възгледи. И до някаква степен са олицетворение на противоречията, които съпътстват движението на младотурците. Тяхното колебание между модерността на Запада и традициите на Изтока, между възхитата от европейските държави и негодуванието срещу тяхната политика все пак накланят везните в полза на ислямските традиции. Джемал не прави изключение от тези колебливи настроения. От една страна, той е благочестив мюсюлманин, прегърнал кредото на панислямизма, а от друга, се застъпва за гражданските права и свободи на всички етнически и религиозни малцинства в империята. Своеобразен естет, той е любител на европейската музика и литература и с голямо удоволствие води разговори на френски в светските салони на Константинопол, което обаче не му пречи да увещава сънародниците си да освободят нацията от покварата на западното влияние. Ахмед Джемал мечтае за ислямски ренесанс, който да върне предишното великолепие на Османската империя. Но в разбиранията си той е и технократ, като мисли, че нацията може да стане съвременна, само като построи пътища, железопътни линии и училища. По този повод президентът на Сирийския протестантски колеж в Бейрут Хауърд Блис пише: „Той имаше амбицията да се създаде такава Сирия, която би могъл с гордост да показва на Европа, която да й се възхищава. Мисля, че не би било несправедливо да го наречем истински патриот. Той беше необикновено суетен. Искаше реформирана Турция, но преди всичко искаше той да бъде известен като главния реформатор”. Управленският стил на Джемал е, меко казано, непостоянен. Вечно колебаещ се между жестокост и великодушие, често пъти даже в рамките на един и същи разговор, той постоянно държи всички около себе си в напрежение, тъй като не могат да предскажат следващата му реакция по определена ситуация. В тази връзка Хауърд Блис си спомня една среща между Джемал и британски просител, на когото управителят безцеремонно отказва да удовлетвори молбата му, докато един от помощниците не му донася запечатан плик. След като прочита писмото, широка усмивка озарява лицето на Джемал и той казва: „Сега вече мога да удовлетворя всичките ви искания. Току-що получих орден от царя на България, а в такива моменти винаги удовлетворявам исканията на първия просител”. Резултатите от този управленски стил са, че проблемите никога не се решават напълно, имайки предвид, че всеки указ може да бъде отменен или обратно. През 1915 г. за Джемал настъпват тежки времена. Лавина от кризи се изсипва върху главата му, но първата от тях започва в средата на март и като че ли е най-опасната. На 22 март сутринта небето е затъмнено от милиони скакалци, които постепенно обхващат цялата територия на Палестина. Само след часове започват да валят съобщения за тотално опустошени ниви и овощни градини, за ослепени селскостопански животни и деца, на които скакалците са изсмукали очите. Тази напаст увеличава значително тежестта от войната. Десетки хиляди сирийски фермери са взети в армията заедно с храни, добитък и техника за военни нужди. Нашествието от скакалци поставя под въпрос пролетната сеитба и изхранването на населението. Като човек от новата реформаторка класа Джемал не прилага традиционната турска практика да създаде комитет за решаване на проблема, а незабавно извиква най-известния агроном на Сирия Аарон Ааронсон. Срещата им не започва много добре. Ааронсон с агресивен тон критикува огромните реквизиции за армията, довели региона до ръба на разрухата. А Джемал прекъсва тирадата му с един прост въпрос: „А какво ще стане, ако наредя да ви обесят?”. След тези реплики разговорът се успокоява и Ааронсон е назначен за главен инспектор на новата програма за ликвидиране на скакалците. Получава и направо диктаторска власт, за да изпълни програмата. Ахмед Джемал притежава безгранична политическа, административна и военна власт, но господар на религията е емирът Хюсеин, племенен вожд на огромния регион Хиджаз в Западна Арабия. Той е религиозният лидер на свещените мюсюлмански градове Мека и Медина и последният потомък на Хашемитската династия, която е пазител на свещената ислямска земя още от Х век. Макар че от военна гледна точка Хиджаз няма някакво стратегическо значение, както е Сирия, то от религиозна той е много важен, защото единствено хашемитският емир има правомощията да даде или да откаже благословия на действията на Константинопол. По този начин светската и религиозната страна се намират в патова ситуация. Естествено, младотурците искат емирът Хюсеин да се съобразява с тях или да се отърват от него. Но да тръгнат открито срещу него това би означавало свирепа реакция от страна на арабския свят. Хюсеин също знае, че търпението на младотурците има граници и ако злоупотреби с него, това ще е покана за нахлуване на войските в земите му. Затова политиката на младотурците към емир Хюсеин през последните години е някаква смес от внимателна загриженост и ласкателства, примесени с прикрити заплахи. Крехкият баланс между двете страни се поддържа от третия син на емира шейх Файсал ибн Хюсеин, който в един момент се оказва ключовата фигура както в плановете на Лорънс, така и в тези на Прюфер. Парадоксалното в случая е, че и двамата се стремят към едно и също нещо, но крайната им цел обаче е различна. В плановете си Прюфер и Лорънс залагат на организирането на масово арабско въстание. Но Прюфер вижда в Хюсеин ключовата фигура за стартиране на всеобхватен ислямски джихад срещу Централните сили, фиксидеята на неговия ментор Опенхайм. Докато Лорънс има намерение с помощта на емира да направи същото, но насочено срещу турците и техния съюзник Германия. На този етап успехът клони в полза на англичаните. Вторият син на емир Хюсеин, Абдуллах ибн Хюсеин, още през февруари 2014 г. провежда една кратка среща в Кайро с лорд Кичънър. Абдуллах се интересува каква би била реакцията на британците на всеобщ арабски бунт в Хиджаз. Кичънър се постарава деликатно да отклони този въпрос. Два месеца по-късно Абдуллах отново е в Кайро и се среща с Роналд Сторс, секретаря на Кичънър по близкоизточните въпроси. Този път въпросът е дали британците са готови да доставят на емир Хюсеин дузина картечници за защита от евентуална турска атака. Тъй като Британия все още не е във война с Турция, Сторс отговаря, че те „никога не биха се замесили в доставяне на оръжие, което да се използва срещу приятелска държава”. Но една година след тези срещи нещата изглеждат по съвсем друг начин. Кичънър оценява, че предложението на Абдуллах е уникална възможност, и той изпраща свой пратеник до Абдуллах с въпроса, дали баща му и арабите от Хиджаз ще бъдат с британците или против тях, ако Британия влезе във война с Турция. Отговорът на емира е обнадеждаващ. Макар и да пише, че стремежът му е да бъде неутрален, емирът намеква, че ако има достатъчна външна подкрепа и обещание от страна на Великобритания да не се намесва във вътрешните арабски дела, той може да поведе своите „преки последователи на бунт”. Кичънър бързо отговаря, като пише следното: „Ако арабите се присъединят към британците, вместо да бъдат неутрални, Великобритания ще гарантира независимостта, правата и привилегиите на Хиджаз срещу всяка външна чужда агресия, по-специално тази на османците”. За Лорънс детайлите от тази кореспонденция идват като откровение. Един бунт, започнал в Хиджаз под ръководството на Хюсеин, ще получи одобрение на религиозна основа и ще обезсили пропагандата за исляма срещу кръстоносците, разпространяван от турците и Макс фон Опенхайм. Докато британците си разменят писма с Хюсеин, Прюфер създава шпионска мрежа в Египет. Замисълът е да бъдат вербувани руски евреи, понеже все още имат руски паспорти и изпитват омраза към антисемитския царски режим. За да докладват разузнавателната информация, без да бъдат заподозрени, Прюфер разработва следната схема: Тъй като Италия все още е неутрална държава и поддържа редовен корабен трафик с Египет, то шпионите ще пътуват до Италия и ще предават информацията на германското посолство в Рим, след което ще се връщат обратно в Египет. Схемата известно време работи добре, но с влизането на Италия във войната дейността на шпионите е прекратена. По същото време избиването на арменците в Анадола кара Ааронсон да направи заключение, че евреите в Палестина трябва да скъсат с Османската империя и да започнат да работят активно за нейния разгром. За тази цел той установява контакт с британското разузнаване в Кайро и създава еврейска шпионска мрежа под кодовото наименование NILY. Мрежата постепенно се разширява до около две дузини агенти в цяла Палестина, като много от агентите заемат високи позиции в местната власт. Англичаните са изумени от богатството и качеството на информацията, която получават посредством NILY. Безделието на Йейл вече е приключило. Той получава задача от централата на SOCONY да придобие 2000 квадратни километра концесия в Палестина, за което провежда среща с Джемал паша. Йейл получава съгласие за концесията, но при условие че SOCONY веднага започне проучванията. И ако бъде открит нефт, неговата експлоатация трябва да започне незабавно, защото поради британската военноморска блокада турската армия изпитва неотложна нужда от горива, които сега пак с помощта на Standard Oil внася контрабандно от България. Истината обаче е, че SOCONY въпреки обещанията си няма намерения да разработва нищо, а просто желае да купи концесии и да забие жалоните в региона за следвоенната ера. В същото време преговорите с Хюсеин приключват и подготовката на въстанието е в ход. Англичаните потвърждават на емира границите на новата арабска държава, макар и с условието, че споразумението ще действа, но без да уврежда интересите на техните френски съюзници. Британците в продължение на месеци изсипват злато и оръжие за бунтовниците на Хюсеин и след многократни отлагания през юни 2015 г. дългоочакваният бунт започва в околностите на Медина. Войната следва своя ход, но вече е ясно, че Централните сили ще загубят битката и страните от Антантата подготвят своя имперски списък от желания за разпределяне на плячката. За Великобритания, Франция и Русия войната в Близкия изток сега се превръща в борба за задоволяване на имперските им апетити. Освен това налице е и религиозен фактор. Дразнещо е, че християнските Свети земи са в ръцете на мюсюлманите. До края на ноември Франция е информирана за сделката на Великобритания с Хюсеин и няма търпение да постави своите искания. Към френските искания се присъединяват и тези на Русия. Великобритания забравя обещанията си към Хюсеин и се присъединява със своите искания към тези на алчните си съюзници. За свое място на трапезата претендира и Италия, дори и неутрална Гърция. По случайност човекът, който играе уникална роля в поделянето на Османската империя, пристига в Кайро на 17 ноември 1915 г. Неговото име е сър Таттон Бенвенуто Марк Сайкс, шести баронет на Следмър. На 36 години, възпълничък, Сайкс е въплъщение на тези богати британски аристократи, чието възпитание, образование и липса на необходимост да правят кариера, за да се препитават, им позволява да се бъркат в почти всичко и всички врати за тях са отворени. Британското правителство оставя в ръцете на този 36-годишен дилетант една от най-трънливите, а от историческа гледна точка най-важната задача на Първата световна война – да систематизира конкуриращите се териториални претенции на Великобритания и нейните съюзници в Близкия изток. Лорънс също се среща с младия аристократ и по-късно пише за него: „Сайкс беше изобретателен защитник на неубедителни световни движения… купчина от предразсъдъци, интуиции, полунауки. Неговите идеи бяха повърхностни и му липсваше търпение да тества материалите си, преди да избере стила си на градеж. Той ще вземе един аспект на истината, ще го отдели от обстоятелствата, ще го раздуе, ще го извърти и ще го моделира”. Резултатът от неговата работа е, че няма друга такава личност, която съвсем непреднамерено да е посяла толкова хаос през ХХ век. Само за няколко дни в началото на януари 1916 г. Марк Сайкс и бившият френски консул в Бейрут Франсоа Жорж Пико сглобяват пъзела на бъдещата карта на Близкия изток, която няма нищо общо с представите на емира Хюсеин. В този пъзел истински независима арабска държава до голяма степен заема пустините на Арабия, като французите получават пряк контрол над голяма Сирия, а британците вземат целия Ирак. Палестина попада под съвместното управление на Франция, Великобритания и Русия. По същество всички територии на север и във вътрешността на кралство Хиджаз на Хюсеин са косвено контролирани от Великобритания и Франция. Марк Сайкс има и друга идея за Палестина. Той обмисля създаването на еврейски анклав в Палестина. Ревностен католик, той гледа на завръщането на древното племе на Израил в Светите земи като на начин да се поправи грешката, съществуваща почти две хиляди години. За да избегне проблема с даденото на Хюсеин обещание за независима арабска държава с вече договорени граници, Сайкс организира делегация от сирийски изгнаници, които да представляват арабските интереси. Никой от тях няма представа за споразумението с Хюсеин и както Сайкс правилно предполага, те с благодарност приемат трохите на ограничено самостоятелно управление, както предвижда подготвеното от него споразумение. През април 1917 г. Америка влиза във войната на страната на Антантата. Президентът Уилсън през януари 2018 г. излиза с прокламация, озаглавена „Четиринадесет точки за мир”. Точка 12 от прокламацията е посветена на разпределянето на Османската империя. Американският президент пише, че турската част на империята трябва да остане като суверенна държава, „а на другите народности, които сега са под турска власт, трябва да бъдат обезпечени сигурност на живота и абсолютно необезпокоявана възможност за автономно развитие”. Според президента Уилсън ерата на империализма е свършила и за да се направи „светът безопасен за демокрацията”, означава самоопределение и независимост на потиснатите народи и „малките държави” в целия свят. Отначало европейските съюзници на САЩ мислят, че прокламацията е плод на някакви старомодни схващания на Уилсън, но за техен ужас приказките на президента Удроу Уилсън за изграждане на „свят, безопасен за демокрацията” не са празна риторика. Уилсън просто е назовал цената, която трябва да платят съюзниците за участието на САЩ във войната. Франция и Великобритания изпадат в отчаяние. Те са дали до момента около пет милиона жертви и сега желанието им за териториалните придобивки, които им се полагат, е трансформирано в някаква странна и непонятна дума „автономия”. Марк Сайкс обаче не е чак толкова впечатлен. С изключителна бързина той се префасонира в пламенен защитник на самоопределението. Сайкс намира удобно решение. Той съветва Военния кабинет от тук нататък всички споменавания на съглашението „Сайкс-Пико” да се променят, като се казва „Английско-френско-арабско споразумение”. Сутринта на 1 декември 1918 г. Дейвид Лойд Джордж на четири очи решават с Жорж Клемансо, че Великобритания ще вземе Ирак и Палестина, а Франция ще има пълен контрол над Сирия. По същество двамата лидери потвърждават базовата структура на съглашението „Сайкс-Пико”. На 18 януари 1919 г. започва Парижката мирна конференция. Американците не са достатъчно настоятелни, за да преодолеят заговора на Англия и Франция срещу тяхната идея за „самоопределение” и на 1 ноември 1919 г. британските войски, които са окупирали Сирия, започват да се изтеглят, а на тяхно място навлиза френската войска. Марк Сайкс, чието име става синоним на катастрофалните политики на Запада, прилагани в Близкия изток след Първата световна война, не доживява да види резултата. Една вечер през февруари 1919 г. той си ляга рано, оплаквайки се, че е уморен. Оказва се, че е заразен с испански грип, и на 16 февруари умира, само месец преди да е навършил 40 години.

Аарон Ааронсон също не доживява да види плановете си за израелската държава осъществени. На 15 май 1919 г. след кратко посещение в Лондон Ааронсон се готви да се върне на Парижката мирна конференция. Поради мъгла полетът му е отложен и той се качва на един малък двуместен пощенски самолет. Около 13 часа капитанът на френски риболовен кораб чува двигателя на ниско летящ самолет, невидим в мъглата. След това чува и шума от катастрофата. Телата на пилота и на Аарон никога не са намерени. Йейл пък се отвращава от Парижката мирна конференция и я напуска. Окачествява великата визия на Удроу Уилсън за Нов световен ред като дълбоко невежество. Завръща се в САЩ и започва да преподава история. Първо в университета в Ню Хемпшир, а след това и в Бостънския университет до пенсионирането си през 1967 г. Умира в старчески дом през февруари 1975 г. на 87 години.

През 1919 г. Курт Прюфер се връща в Германия, като веднага се заема с възстановяване на алиансите и мрежите, които са помогнали на Германия да започне войната – например египетски националисти, лидери от младотурското движение, прогермански настроени араби и други от тази категория, с надеждата да ги премести в Германия и да разполага с голям запас от бунтари, готови да подклаждат размирици в бъдеще. След идването на хитлеристите на власт Прюфер става директор на Отдел човешки ресурси в Министерството на външните работи на Хитлер. Веднага след избухването на Втората световна война през 1939 г. Прюфер е изпратен като посланик на Хитлер в Бразилия, но след като тя влиза във войната на страната на съюзниците, Прюфер се връща в Германия. През октомври 1945 г. е съобщено, че Прюфер, който винаги е имал крехко здраве, е или мъртъв, или е починал от туберкулоза.

От всички шпиони и разузнавачи, които са били в Близкия изток през Първата световна война, може би този, който категорично е решил да се раздели с Изтока, е Томас Лорънс. През 1929 г. той си купува малка къща в провинция Дорсет, само на километър и половина от лагера Бовингтън, където е служил преди в танковата бригада, но продължава да се води на служба в Кралските военновъздушни сили. В началото на 1935 г. Лорънс решава да се пенсионира, макар и да изпитва страх от безсмисления живот, който се очертава да води в бъдеще. Само два месеца след пенсионирането си, в началото на май, той пише на своя приятел Хил следното: „В настоящия момент чувството е просто недоумение. Предполагам, че листата трябва да се чувстват по този начин, след като са паднали от дървото, докато умрат. Да се надявам, че това състояние няма да продължи дълго”. И то действително не продължава. Една седмица по-късно, сутринта на 13 май, Лорънс се качва на мотоциклета си, за да пусне телеграма от лагера Бовингтън. Връщайки се, само на няколкостотин метра от дома си той свива рязко, за да избегне двама колоездачи. Закачвайки задната гума на единия велосипед, Лорънс губи контрол над мотоциклета, пада и си удря главата в асфалта. От получените масивни мозъчни травми изпада в кома и на 19 май 1935 г. умира. Тогава Лорънс е на 46 години. Сред носачите на ковчега му е и Уинстън Чърчил, който казва: „Смятам го за един от най-великите човеци, живели в наши времена. Не виждам такива като него на други места. Страхувам се, че каквито и да са нуждите ни, никога няма да намерим такъв като него”. Все пак оценката на Удроу Уилсън, че ерата на империализма е приключила, се оказва вярна. След споразумението „Сайкс-Пико” нещата стават все по-лоши за Запада. До 1930 г. британците, които имат мандат в Палестина, са принудени да се справят с мащабен арабски бунт, запален от нарастващата еврейска имиграция в региона. През 1946 г. изтощените от войната французи са принудени да се откажат от сирийската си мечта. Преди това те са създали новата държава Ливан, отрязвайки от сирийската територия. След три години прозападното сирийско правителство е свалено с военен преврат и сложната структура на управление, наложена от французите в Ливан, води до гражданска война. През 1952 г. британският контрол над Египет приключва със свалянето на краля от Гамал Абдел Насър. Шест години по-късно следва военен преврат в Ирак. До края на 60-те години в Близкия изток е пълен хаос, който колониалните сили оставят след себе си, като паралелно се насочват към други точки на света. Но регионът е стратегически важно място заради петрола и Западът не може да го изостави въпреки бъркотията. Както виждаме, през последните 50 години Западът с нищо не е променил политиката си в Близкия изток от времето на Първата световна война. Четири войни между араби и израелци. Повече от десет години гражданска война в Ливан и двадесет години в Йемен. Кланета на етнически малцинства в Сирия и Ирак. Четири десетилетия държавно спонсориран тероризъм. Вълна от религиозен екстремизъм. Четири големи и множество по-малки военни интервенции на САЩ. Отровните семена, посети с договора „Сайкс-Пико”, създадоха следната тенденция: арабската общност се определя не толкова чрез това, което се стреми да стане, колкото чрез онова, на което се противопоставя. Днес отново Близкият изток е хвърлен в пламъците на гражданските войни. И отново там са бившите европейски империи и САЩ. Отново се преразпределят сферите на влияние. Отново великите сили налагат на арабските народи марионетни диктатори. Отново всичко е в хаос, в голяма или по-малка степен обмислено създаден. Но този път има и един допълнителен фактор: това са имперските амбиции на днешна Турция за възстановяване на Османската империя в предишните й граници. И дали арабите няма да предпочетат една нова мюсюлманска империя пред натрапената им демокрация, която им носи само беди, диктаторски режими и хаос, едва ли някой може да предскаже.