Бъдещето на Корея е заложник на историята на конфликтите в региона
Северна и Южна Корея влязоха в световното внимание с невероятния пробив в дипломацията, който се осъществи през последните месеци. Макар и много специалисти да смятат обединението на полуострова за невъзможно, рецепта за него съществува и тя вече е изпробвана. Това е принципът „една държава, две системи“, който китайският лидер Дън Сяопин през 80-те години предлага, за включването на бившите чужди колонии Хонг Конг и Макао в рамките на комунистически Китай. Огромните различия между политическите ръководства и икономическата реалност в държавите, водени от Пхенян и Сеул, ни карат да не приемаме възможността за тяхното общо съществуване. Това, което липсва в днешната геополитическа картина, често са историческите предпоставки за промените. А Корея, макар и разделена, всъщност има един народ, който е разкъсан по желание на великите сили.
В Европа малко хора помнят началото на дълбоките противоречия в Източна Азия. През 1910 г. Корея е анексирана от Японската империя и до края на Втората световна война е жестоко експлоатирана от агресорите. Администрацията на островната империя превръща обикновените корейци в роби, а територията на страната е разглеждана като трамплин за експанзията в Манджурия и централните части на Китай.
Европейците гледат на Източна Азия като на регион, лишен от политическа самостоятелност. Това се дължи на продължителната колониална политика на държави като Великобритания, Франция, Нидерландия, Португалия, Германия, а в последствие в края на 19 в. и началото на 20 в., Русия и дори САЩ. Така в края на глобалния конфликт Корея попада под вниманието на основните играчи, които определят бъдещето на света. Държавата подлежи на съвсем същите уговорки като тези, които са правени за страните от Източна Европа или за бъдещето на Германия. По време на Потсдамската конференция, през лятото на 1945 г. Великите сили вземат решението да разделят полуострова съвсем изкуствено по 38-я паралел. В северната част е създадено управление, което е с комунистическа ориентираност и водено от Ким Ир Сен. Южната част на страната става „демократична“, а властта е поета от И Сън Ман, който е президент от 1948 до 1960 г. Всъщност и двамата лидери още през 1949 г. обявяват, че са готови да обединят държавата чрез сила.
В плановете на САЩ и СССР в края на Втората световна война не фигурира идеята за разделяне на корейския народ, но Студената война променя изключително бързо реалностите в Източна Азия. През 1949 г. е създадена Китайската народна република, която разгромява националистическото правителство, водено от Чан Кайшъ. САЩ губят най-важния си съюзник на азиатския континент. Дори ООН е създадена с виждането, че една от силите, които управляват света, ще бъде Китай, но във Вашингтон не са смятали, че това ще е комунистически Китай. Така вниманието им се насочва към последната останала територия под техен контрол – Южна Корея.
В същото време Сталин е изправен пред все повече проблеми в Европа. Планът Маршал и опитът за парична реформа, диктувана от американските икономисти през 1948 г., го изправя пред реалността за разделяне на Германия. САЩ, без съгласието на съюзника си СССР, създават институциите на Федерална република Германия. Сталин иска да осигури кордон от държави, които да изолират Съветския съюз от капиталистическото влияние, за това му трябва време и отклоняване на вниманието от Европа.
В този момент Ким Ир Сен започва да прави дипломатически совалки, за да спечели подкрепата на Йосиф Сталин и другите комунистически лидери за превземането на Южна Корея. От Москва му отказват, защото намеса в един такъв конфликт би означавала начало на световна война. Съветското ръководство насочва корейците към подкрепа от страна на Китай. Мао Дзе Дун дава своето съгласие. Така на 25 юни 1950 г. севернокорейските войски преминават границата и помитат съпротивата. ООН обявява навлизането за агресия и по този начин дава възможност на САЩ да започнат операция, с която да обърнат хода на войната. В този случай интересна е позицията на СССР, които имат възможност да блокират решението на световната организация с „вето“, но не го правят.
Навлизането на американската армия напълно променя съотношението на силите. Когато сините каски излизат на корейско-китайската граница и Пекин се намесва Мао Дзедун изпраща 2 милиона „доброволци“. Те за пореден път обръщат хода на боевете и през 1952 г. конфликтът се стабилизира отново на линията на 38 паралел. Този кратък преглед ни представя и основните заинтересовани страни. Корейският народ желае обединението си. Цивилните жертви във войната са неизброими, защото всичките армии стрелят по бежанците. Американските войски дори имат специална заповед за такива действия, защото се притесняват от диверсии. Установените политически системи и от двете страни на новата граница малко се различават. Те са силно милитаризирани, отричат противниковата идеология и са практически тоталитарни, но с различен знак. Малко е известно, че демократизирането на Южна Корея започва едва през 1987 г. Дотогава армията е основният фактор в развитието на държавата, а репресиите срещу инакомислещите са точно толкова жестоки, колкото и на Север. Бързото икономическо развитие на страната също е свързано с периода на 90-те години на 20 в., като тук може да направим и пряка връзка с демократичното управление.
От историческа гледна точка днешното размразяване на отношенията не е първото. Първите стъпки в тази посока са направени още през далечната 1972 г., след като президентът на САЩ Ричард Никсън започва подобряване на отношенията с комунистически Китай. Тогава, на 4 юли, двете корейски правителства излизат с обща декларация, която очертава стъпките за мирно обединение на страната. Безспорно водещи в тази посока са контактите между САЩ и Китай и опитът на Вашингтон да разклати допълнително позициите на Съветския съюз в Източна Азия. Външният натиск тогава не позволява декларацията да бъде приложена на практика.
Проблемите в Източния блок дават възможност през 1990 г. да се подновят преговорите. На този етап те изглеждат напълно възможни поради промяната на статуквото в почти всички региони по света. Въпреки че през декември е подписана нова договореност, тя не влиза в сила поради проблеми с инспектирането на Севернокорейските ядрени обекти. От този момент нататък програмата за атомно оръжие на Пхенян ще стане основен лост за натиск от страна на САЩ, които в този момент нямат интерес от обединяването на двете страни. Те очакват комунистическият режим да рухне от само себе си, под натиска на икономическите лишения и недостига на външно подпомагане. С тази идея половината от корейския народ е обречен на огромни трудности и мизерия. Днес, 30 години по-късно, ясно може да кажем, че този подход е абсолютно неуспешен.
Последното затопляне на отношенията беше през 2000 г., когато е подписана поредната обща декларация за мирно обединяване на страната. Тя отново бе минирана от външния натиск в региона. Това не означава, че и сега ще видим провал на преговорите. Политическата обстановка днес е много по-различна. Икономическият и политически сблъсък между САЩ и другите два основни играча в Източна Азия – Китай и Русия, създават нови предпоставки. В момента Пхенян разполага с ядрено оръжие и това също променя значително съотношението на силите. Южнокорейското правителство, водено от Мун Дже-Ин видя, че администрацията на Доналд Тръмп е в състояние да жертва всичките си съюзници в региона, за да постигне кратко отлагане на своите вътрешнополитически проблеми. Реалната опасност от горещ конфликт в Корея накара и дипломацията на Китай да задейства своите канали за натиск. За момента е ясно, че Пекин е дал гаранции за сигурността на Северна Корея, което отваря и пътя за преговорите. За това ни говорят и декларациите на Ким Чен-Ун от януари тази година, в която той предлага модела „една държава две системи“, който е китайски. При такъв вариант би се стигнало до обединяването на южнокорейското технологично предимство с големите човешки ресурси на севера. Пълното и открито икономическо сътрудничество е в състояние да създаде условия за необратимост на процеса по обединяване на страната. В същото време такава стъпка отговаря и на обещанията на Ким Чен-Ун за подобряване на благосъстоянието на севернокорейците. Мирните преговори ще създадат условия и за премахването на санкциите срещу Пхенян.
От големите политически играчи най-много дивиденти безспорно ще извлече Китай, който ще може да разчита на подкрепата на втората по големина икономика в Азия. Президентът Путин, който на икономическия форум във Владивосток през 2017 г. се опита да инициира преговорите между двете държави на полуострова, в сегашния момент няма да спечели много от сближаването. Важното за руската дипломация е премахването на опасността от конфликт в този регион.
Най-големият губещ се оказва Япония, която не само е в икономическа криза, но и с обединяването на Корея е в състояние да изпадне в политическа изолация. Обществените настроения на континента са силно обединени срещу Токио, заради спомена от политиката на империята през първата половина на 20 в. Промените в конституцията и милитаризацията на островната държава, започнала при управлението на Шиндзо Абе, не допринася за намаляване на напрежението с двете Кореи и Китай.
В така очертаната картина другият голям губещ, може да бъдат САЩ. За момента още не е ясна крайната позиция на президента Доналд Тръмп. При сегашната ситуация той просто няма как открито да се обяви срещу преговорите, защото това би означавало разрушаване на международния престиж на САЩ. Икономическата политика на Вашингтон обаче още от миналата година е насочена не само срещу Китай, но и срещу Южна Корея. На тази основа може да се очаква образуването, макар и неформално, на азиатски икономически блок, който де се конкурира със стопанствата на Съединените щати, Япония и Европа.
В момента за корейците политическата конюнктура изглежда изключително благоприятна, но още не всички от „великите“ са показали истинските си намерения. За нас остава да се надяваме, че ще бъде премахната една историческа несправедливост и един изкуствено разделен народ ще може отново да заживее заедно.