Това, което не може да се изрази в цифри, не е наука, а само мнение.

- Робърт Хайнлайн, американски писател

Светът се променя стремително. Със залеза на еднополярния свят и преди окончателното изгряване на многополюсния, в периода на здрач, в който живеем днес, отвсякъде започват да изпълзяват „чудовища”. Конфронтацията между Русия, Китай и САЩ нараства лавинообразно. Съзнателно не споменавам Европа. Публична тайна е, че 3М (Меркел, Макрон, Мей) в крайна сметка са разноцветни васали на Вашингтон, макар и в различна степен. Категорично, европейците не са съюзници, а са васали на САЩ. До този момент няма основание да се твърди обратното. Дали светът е във втора Студена война, или вече живеем в епохата на „криогенна война”, по думите на руския политолог Сергей Кургинян, е въпрос на предпочитание на етикет. Съдържанието е едно и също. След преизбирането на Владимир Путин продължава упоритата нагласа на руснаците да търсят възможности за намиране на общ език с прословутите „американски партньори”. Но без какъвто и да е успех. Всичко си остава в пространството на някакви причудливи надежди и прословутото стихотворение на Фьодор Тютчев: „Умом Россию не понять... В Россию можно только верить”. Но има очевидни факти. В англосаксонския свят всичко е „расставлено по полочкам” (в смисъл стриктно подредено). Американската държава периодично публикува документи, които много ясно определят стратегическите направления на външната политика на янките. От много години са известни два постулата. Първи: „Войната е крайна форма на политически конфликт”. Вторият е известен афоризъм на Ленин, към който днес няма еднозначно отношение, но никой не оспорва думите: „Политиката е концентриран израз на икономиката”. Ако обединим двата постулата, се получава: „Войната е крайна форма на икономически конфликт”. Енергетиката е сърцето на всяка една икономика. Като говорим за енергетика, всъщност говорим за икономика. А когато говорим за икономика, значи става дума за енергетика.

ОТКЪДЕ ДУХА ВЯТЪРЪТ?
Пазете се от тези, от които няма къде да се скриете

Документите, които определят Концепцията за национална сигурност на САЩ, са подредени в ясна йерархия по степен на важност и значимост. На самия връх на пирамидата се намира Стратегията за национална сигурност (National Security Strategy, NSS). Документът се подписва от американския президент. През декември 2017 г. Доналд Тръмп представи новата американска Стратегия за национална сигурност. В нея са разписани обобщените цели и приоритети на властта в САЩ с цел осигуряване на сигурността на страната. Едно стъпало по-ниско стои Националната стратегия за отбрана, която се подписва от военния министър. Тя дефинира ролята на отбраната в реализиране на Стратегията за национална сигурност. Следва Националната военна стратегия на САЩ (National Military Strategy, NMS). Тя се разработва от Обединения комитет на началник-щабовете на Въоръжените сили на САЩ, който ръководи Американските въоръжени сили. В NMS се формулира ролята на въоръжените сили в съответствие с поставените задачи във висшестоящите документи. В допълнение веднъж на четири години в САЩ се публикува обзор на отбраната (Quadrennial Defence Review, QDR). Последният е от 2014 г. След като Доналд Тръмп подписа Стратегията за национална сигурност на САЩ, въоръжените сили на страната я приемат като заповед и започват да съставят отбранителни и настъпателни планове, които да обезпечат по най-добрия начин поставените от президента задачи. Естествено, NSS освен официална част има и секретна такава. Но и официалната е достатъчна, за да се придобие ясна представа за нейните контури и акценти. Доналд Тръмп, макар и рядко, прави изказвания като това например: „Аз чувствам, че дружеските отношения с Русия в противовес на нашето постоянно противостоене се явяват ценна придобивка за мира и нашата страна, а не тежко задължение”. Като се имат предвид магистралните линии на новата американска Стратегия за национална сигурност, то тези благозвучни пожелания на Доналд Тръмп имат точно такава стойност, колкото и руските приказки за дългоочакваното договаряне с „американските партньори”.

Мислещите хора отдавна са се простили с розовите илюзии за бъдещето на света. Но да влезем в някои съществени подробности на NSS като например раздела „Мир чрез сила” (Peace through Strength): „Необходима е модернизация на въоръжените сили, особено на ядреното оръжие и съответната инфраструктура, необходими са нови подходи към закупуване на въоръжения, към обезпечаване на боеготовността, необходимо е съхраняване на пълния спектър от сили за отразяване на всякакви заплахи – по суша, по вода, във въздуха, Космоса и киберпространството”. Против кого е насочено всичко това? Няма нищо неясно. Особено при американците. Всичко е разписано в детайли. Трите най-големи предизвикателства за американската световна хегемония започват, първо, с „ревизионистките режими на Китай и Русия”. Американците под „ревизионизъм” разбират принципния отказ от еднополярния свят и отхвърлянето на САЩ като глобален хегемон. По-ясно казано, всяка една страна, която застраши американската хегемония в света, се превръща в мишена на Вашингтон. Второ предизвикателство са страните „изгои” (от английския термин rogue states) като Иран и Северна Корея. И, трето, традиционните „джихадистки терористични групи”. С последното „предизвикателство” въпросът е доста по-сложен. Особено ако човек се задълбочи в това кой създава джихадистите, кой ги обучава, кой ги снабдява с оръжие и финанси. Че даже чии високопоставени държавни служители се снимат с тях? Да не говорим кой как ги използва в своите стратегии за национална сигурност! Няма никакъв шанс да спадне геополитическата конфронтация между глобалните фактори. Поне до следващата NSS. Защото днешна Русия, Китай, Иран и Северна Корея са обявени в едностранен порядък за заплаха за националната сигурност на САЩ. Това е логично, особено що се касае до Русия и Китай. Владимир Путин в своето обръщение към народа след присъединяването на Крим бе абсолютно ясен. Той призова своите „американски партньори” да се смирят с реалностите на многополюсния свят. А те му отговориха в типичния за тях овъртолен начин: „Днешните предизвикателства към свободните общества изглеждат също сериозни, но по-разнообразни, отколкото заплахите по време на Студената война при тоталитарната заплаха от страна на Съветския съюз... Китай и Русия се стремят да формират свят, който противоречи на американските ценности и интереси... Русия има за цел да отслаби влиянието на САЩ в света и да отдели Америка от нейните съюзници и партньори... Китай разпространява своята власт в ущърб на суверенитета на другите и строи най-съвършената военна система в света след американската... САЩ и Европа заедно ще противостоят на руската подривна дейност и агресия, също и на заплахите, които представляват Иран и Северна Корея”. Излиза, че руснаците, когато строят капитализъм, са много по-опасни от Съветския съюз, строящ комунизъм по време на Студената война. Така че Сергей Кургинян е прав. Добре дошли в новата „криогенна война”, въпреки че по горните етажи на властта в Москва е пълно с либерали от типа на Алексей Кудрин, Анатолий Чубайс, Елвира Набиулина и много други. Въобще става въпрос за целия икономически блок на правителството на Дмитрий Медведев, който е с прозападна ориентация. След речта на Владимир Путин пред Федералното събрание на 1 март и неговото преизбиране за президент на Руската федерация на 18 март 2018 г. рубиконът е преминат, маските са свалени, мостовете са изгорени. Аферата с отровения бивш полковник от ГРУ Сергей Скрипал, който е бил вербуван от британското MI6, изостри още повече и без това достатъчно сложната обстановка на международната сцена.

ПРИЗРАКЪТ НА ЕНЕРГЕТИКАТА БРОДИ ПО СВЕТА

В американската Стратегия за национална сигурност е написано черно на бяло: „Русия разпространява своето влияние в разни райони на Европа и Централна Азия чрез контрол над ключови енергийни ресурси”. Това е огромният проблем на Вашингтон, формулиран ясно и кратко. Русия е огромна пречка пред САЩ за реализиране на собствената им стратегия. В раздела „Доминиране в енергетиката” в американската Стратегия за национална сигурност е написано, че Вашингтон си поставя задача да превърне Америка в „енергийно доминираща държава, като й осигури централна позиция в глобалната енергийна система като водещ потребител, производител и иноватор”. Но преди няколко години Владимир Путин провъзгласи концепция за развитие на Руската федерация като енергийна свръхдържава. Така американската и руската концепция влизат в конфликт. Или само едната, или само другата може да се реализира. Двете заедно няма как.

Трудно човек може да не разбере, освен ако не иска или не може, каква е целта на американците в обозримо близко бъдеще, особено на Балканския полуостров. Цялата „вихрушка” около интегрирането на Западните Балкани и ролята на България като председателстваща ЕС се свежда до обслужване на американската стратегия за доминиране в енергетиката. Всички останали обяснения за дневния ред на Брюксел за първите шест месеца на 2018 г. могат без угризения на съвестта да се поставят в раздел „агитация и пропаганда” или с етикет „димна завеса”. За Вашингтон съществува само един чисто „технически” проблем. Необходимо е да се съгласуват интересите на транснационалните корпорации с действията на американската държава съгласно NSS. Както САЩ, така и Русия търсят „съюзници” за реализирането на своите стратегически цели. Към този момент Москва може да разчита предимно на своята армия, флот и хиперзвуково оръжие. Като се има предвид, че Русия, Иран, Китай и Северна Корея са определени от САЩ като страни „ревизионисти”, или „изгои”, то за Кремъл изборът на съюзници не е много богат. Още повече че Пхенян не подписа Договора за неразпространение на атомно оръжие и не се разглежда като евентуален руски съюзник. Остават Китай, Русия и Иран, които по обективни причини ще трябва да противодействат на реализирането на плановете за глобалната енергийна хегемония на САЩ. Вашингтон силово постави в една лодка Москва, Техеран и Пекин. Макар и твърде различни, руснаци, китайци и иранци са принудени да съгласуват помежду си редица свои външнополитически и икономически действия. Китай разполага с най-голямо население, най-мощна икономика, промишленост, финансови ресурси. Но има две ключови „подробности”. Иран живя дълго време под санкциите на САЩ и ЕС, които не са свалени напълно. Русия е с наложени санкции от 2014 г. И най-важното. Китай през последните години излезе на първо място по внос на енергийни ресурси. А на такива ресурси особено богати са тъкмо Иран и Русия. Съгласно Международната агенция по енергетика (MAE) доказаните запаси на нефт на иранска територия са 19 милиарда тона, или 140 милиарда барела, което поставя Техеран на трето място в света. По запаси на природен газ Иран с 27,6 трилиона кубически метра заема второ място след Русия. Руснаците притежават една трета от световните запаси на природен газ, не по-малко от 150 трилиона кубически метра. По оценки на МАЕ Русия разполага с 14,1 милиарда тона нефт, или със 103,2 милиарда барела. Всички тези цифри не включват геоложките изследвания на арктическия шелф и крайбрежието. А там се крият огромни изненади. Ето защо Русия изгражда с ускорени темпове своите полярни войски и разработва съответното оръжие за тях, което функционира при свръхниски температури. Чисто математически уравнението изглежда по този начин: Русия + Иран = Китай. Руснаците и иранците могат да осигурят необходимите на Китай енергийни ресурси. А търсенето от китайска страна нараства с 10% годишно. Шанхайската международна нефтена борса заработи на 26 март 2018 г.

Отначало Вашингтон беше в по-изгодна позиция. Но с времето тя започна да се срутва. Европа дълго време маршируваше „в единен строй” под командването на янките. Днес все още 3М продължават да бъдат в американската геостратегическа орбита. Но все по-ясно редица страни от Стария континент започват да развалят строя и да „не пеят и маршируват в крачка”. Каква е причината? Китай се управлява от комунистическа партия и Си Дзинпин стана на практика пожизнен ръководител на държавата. Но никой официално не се осмелява да нарече китайския ръководител „комунистически диктатор”, така както наричат севернокорейския лидер Ким Чен Ун. Пекин до този момент не е бил поставян под санкции. Защо? Невъзможно е „фабриката на света” да бъде подложена на санкции. Даже Вашингтон въпреки императивите в своята Стратегия за национална сигурност не се осмелява. А Европа въобще не иска да чуе за нещо подобно. Напротив, в последно време Европа се „натиска” да се включи в глобалния проект „Нов път на коприната”, който е съпроводен с обилни китайски инвестиции. Европейците се ослушват и по отношение на Иран. Не бързат да го зачислят в графата „страна-изгой”. Не че са загрижени по чисто хуманитарни съображения или копнеят строго да съблюдават условията на „атомната сделка” с Иран. Просто иранският пазар е огромен и платежоспособен, а освен това страната е много богата на въглеводороди. Евросъюзът е непредсказуем партньор. Един елементарен пример. Брюксел на базата на измисления от британците Трети енергиен пакет безкомпромисно провали в комбинация с българските управляващи проекта „Южен поток”, а аналогичният такъв германски „Северен поток” се реализира. Сега се говори и за „Северен поток 2”. Всички аргументи против българския газопровод „Южен поток” в София се оказа, че не важат за германската тръба в Берлин. Или това е израз на прословутата селективна „европейска солидарност” в действие? Иран потенциално може да стане необходимият доставчик на въглеводороди за ЕС. И сега европейците получават 27% от иранския износ на нефт и газ, като плащат на иранците в евро. Шумотевицата около Южния газов коридор и магистралния газопровод от Азербайджан моментално стихва, когато става ясно, че по него могат да текат годишно едва 10-15 милиарда кубически метра газ. Толкова. Повече няма. Единствената разумна алтернатива на руските въглеводороди за Европа са нефтът и природният газ от Иран в комплект с втечнения природен газ на Катар. Европейците имат предложения и от Африка за алтернативни доставки на нефт, не само от Персийския залив. А с природния газ положението е различно и по-сложно. Ако Катар се справи с наложените му санкции от арабските стни, то той ще може да предложи на европейците само втечнен природен газ (LNG, liquefied natural gas). Войната в Сирия сложи кръст на надеждата за евентуален магистрален газопровод, по който да върви катарски газ през сирийска територия. Нашият съсед Реджеп Ердоган се опита да играе паралелно в няколко посоки. В крайна сметка Анкара стана третият участник заедно с Иран и Русия в коалицията, която се зае с регулирането на сирийската криза. В медийното пространство битува цяла палитра от мнения, анализи и коментари, които разясняват дисциплинираното поведение на Турция. Отново математическото обяснение е следното: 80% Турция = Русия + Иран. По-ясно казано: Русия и Иран обезпечават 80% от нуждите на Турция от природен газ. На някои това може да не се харесва, но в този момент турският взор не вижда алтернатива от никъде. Доставки на LNG от САЩ са възможни. Но задокеанската стока е скъпа в сравнение с тръбопроводните руски и ирански доставки. Американският LNG се харесва по политически причини само на Полша, Естония, Латвия и Литва. Икономически това е най-бързият начин да умъртвиш собствената си икономика. В Норвегия положението с природния газ също не е много розово. Находищата в Северно море са изчерпани. Остава само находището „Трол”, което разполага с прилични запаси. Няма особена надежда за Европа за обемни и стабилни доставки на природен газ от Алжир и Тунис. По-интересен по отношение на природния газ е Египет и неговото крайбрежно газово находище „Зохр”. То може да реши всички растящи потребности на египтяните и да осигури големи количества природен газ за износ в Европа. Но... Игор Сечин, главен изпълнителен директор на „Роснефт”, успя да подпише договор с египтяните и да плати 30% от акциите на проекта „Зохр”. Раздухват се медийно откритите газови находища „Афродита” в шелфа на Кипър. Има проблем обаче с непризнатата (освен от Турция) Севернокипърска турска република. Преговорите с нея миналата година достигнаха до задънена улица. Хипотетичният тръбопровод, който трябва да се построи на огромна дълбочина, както и неговата цена, и който трябва да се свърже с израелските шелфови находища „Левиатан”, не вдъхва особени надежди. Въобще в теоретичен план „Афродита” и „Левиатан” звучат красиво, но като се направи сметка... нещата стават доста неизгодни. Европа в момента може съвсем демократично и икономически изгодно да избира между офертата на „ужасния кремълски режим” и тази на „ретроградните ирански аятоласи”. Става дума като доставчици на въглеводороди.

Ето и още един цитат от Стратегията за национална сигурност на Америка: „САЩ и Европа заедно ще противостоят на руската подривна дейност и агресия, а също на заплахите, които представляват Иран и Северна Корея”. На практика американците принуждават Русия и Иран да съгласуват своите експортни политики. Координацията между Москва и Техеран привлича в своята орбита Катар. Макар че Доха изнася предимно LNG и акцентира върху своите заводи за производство на втечнен газ, би трябвало да сме наясно със следната много важна подробност. Катар получава природен газ от находището „Северен Парс” (Северно поле), което в Иран се нарича „Южен Парс”. Образно казано, иранският и катарският „Парс” са нещо като скачени съдове. Природният газ и в двете находища е един и същ.

ИРАН И РУСИЯ ДИВЕРСИФИЦИРАТ ГАЗОВИЯ ЕКСПОРТ

Москва и Техеран си дават ясно сметка, че европейците са американски васали, а не съюзници, и зависят много силно от политическата воля на Вашингтон. Естествено, Русия и Иран търсят начини да диверсифицират своя въглеводороден експорт. Защото както руският, така и иранският държавен бюджет зависят от износа на нефт и природен газ. Русия строи газопровода „Силата на Сибир”. Проектът стартира през 2014 г., а към края на 2017 г. „Газпром” е построил 1480 километра от газопровода „Силата на Сибир”. Това представлява около 2/3 от трасето, започващо от газовите находища в Якутия (Чаяндинското находище) до границата с Китай. През ноември 2017 г. е пусната в експлоатация първата линия на „Ямал СПГ” (проект за добив и втечняване на газ и експортиране през порта Сабетта), чиято продукция е договорирана в Югоизточна Азия. На 1 януари 2018 г. е пуснат втори нефтопровод към Китай, с което се укрепват позициите на Русия като основен доставчик на нефт в Поднебесната. С китайците се водят преговори за „Силата на Сибир 2”, чиято ресурсна база служи и за доставки на природен газ в Европа.

Персите също не спят. Въпреки че тяхната ситуация е далеч по-сложна. Много от иранските газови проекти бяха провалени от западните санкции. Редица съвместни проекти между Иран и Европа не бяха реализирани. Затова Техеран се преориентира към Китай, Пакистан, Индия и Оман. Като се има предвид, че иранците са наследници на Персийската империя и имат дълбока историческа памет, то те няма как да не си спомнят, че преди време СССР беше съюзник на Ирак в кръвопролитната иранско-иракска война. Затова Хомейни нарече Съветския съюз „малък Сатана”. А САЩ бяха обявени завинаги за „голям Сатана”. Но днес САЩ успяха с огромни усилия да превърнат Русия и Иран в стратегически съюзници. Военното сътрудничество между Москва и Техеран постоянно се задълбочава. Налице са първите доставки на комплексите ПВО С-300. На сирийска територия руснаците и иранците координираха своите действия срещу джихадистите. Иран поиска да закупи 100 руски пътнически самолета „Сухой Суперджет”, но не се получи. Самолетът е руски, но авиониката е изградена от 90% патентовани изделия на САЩ. А точно това оборудване е забранено да се доставя в Иран. Персите развиват своите отношения и с Индия. Но внимателно, защото Пекин и Делхи имат тежки противоречия. Китайският проект „Нов път на коприната” е съпроводен от сериозни китайски инвестиции и Иран не желае да се конфликтира с Китай.

Двустранните руско-ирански отношения се задълбочават. Между двете страни се разработват и реализират енергийни и транзитни проекти. По-важни от тях са:

  • АЕЦ „Бушер” и подписан меморандум за възможност за разширяване на числото на атомните реактори до осем.
  • Енергомост „Север-юг” с участието на Русия, Грузия, Армения и Иран. * Железопътен и морски транспортен коридор с участието на Индия, Иран, Азербайджан и Русия. На 8 февруари 2018 г. тестиращата влакова композиция от Русия отпътува към Азербайджан за Иран по маршрута Астара (Азербайджан)-Астара (Иран). Азербайджан предложи да се пусне пътнически железопътен състав от иранската Астара до Москва и обратно. * На 22 декември 2017 г. Загане, министър на нефта на Иран, покани „Газпром” да се присъедини към проекта за газопровод по трасето Иран-Оман. * На 12 декември 2017 г. „Газпром” и Иранската нефтена компания подписаха „пътна карта”. „Газпром” трябва да подготви изследване на възможностите за реализация на иранска територия на интегрирани проекти в областта на добива, транспортирането и преработката на въглеводороди, включително и газова химия. * На 20 февруари 2017 г. се постави началото на ТЕЦ „Сирик”, която е проектирана с 4 блока по 350 мегавата. За тази цел Русия отпусна 1,2 милиарда долара кредит на Иран.

С написаното по-горе не се изчерпват всички руско-ирански проекти, които имат връзка с енергетиката. Те се увеличават много бързо с времето.

КИТАЙ Е СТРАТЕГИЧЕСКИ КОНКУРЕНТ №1 НА САЩ .
Лицемерие в международните отношения

Да се заровим отново в американските документи: „Основното безпокойство в сферата на националната сигурност на САЩ сега е междудържавното стратегическо съперничество, а не тероризмът. Китай е стратегически конкурент, който използва хищническа икономическа тактика за заплаха на съседите и се занимава с милитаризация на Южнокитайско море. Русия наруши границите на съседни страни и търси да налага вето в икономическите, дипломатическите решения, както и в областта на сигурността на своите съседи”. По отношение на Китай и Русия американците използват термина „стратегическо съперничество”. Неговото разшифроване и в двата случая започва с думите „икономика” и „икономически”. Не става въпрос за преброяване на въоръжения, атомни бомби и техните носители. Защо Китай е заседнал като рибена кост в гърлото на САЩ? Всичко започва от 1979 г., когато Дън Сяопин провъзгласи курс на откритост на Поднебесната. След 40 години Китай е първата в света индустриална свръхдържава. В началото китайците предложиха невероятно евтина работна сила. И капиталистите „клъвнаха”. Те считаха, че китайците ще работят, а патентите, инженерните и конструкторските разработки ще си останат в САЩ. Но се оказа, че развойната дейност следва производството. Китайци с висококачествено американско образование и производствен опит станаха технолози, инженери, конструктори и промишлени дизайнери на свърхтехнологичните производства. Днес Доналд Тръмп постоянно призовава: „Да направим отново Америка велика!”. Добре. Кой да я направи? Юристи, мениджъри, журналисти, военни, консултанти, финансисти или зъболекари? Ако китайците отначало копираха изделия с най-висока технологична сложност, то днес разработките в Поднебесната са дело вече изцяло на китайци, започвайки от чертожната дъска, чак до масовото производство. За по-малко от половин век Китай се превърна във водеща икономическа сила в света. А сега малко игра на цифри. Днес единственият макропоказател за развитие на икономиката на една държава е БВП (Брутен вътрешен продукт). БВП е пазарната стойност на всички стоки и услуги, произведени за една година във всички отрасли на икономиката на територията на страната, извън националната принадлежност на използваните фактори за производство. Не е от значение фактът дали заводът принадлежи на национални или чужди юридически лица. Цялата негова продукция влиза в БВП. По данни на МВФ (Международен валутен фонд) през 2016 г. БВП на САЩ е 18,624 трилиона долара. Китайският БВП за същата година е 11,232 трилиона долара. Очевидно второ място за Пекин. Преднината на Вашингтон е прилична. Картината се променя рязко, ако говорим за паритет на покупателната способност (Purchasing Power Parity, РРР). По данни на МВФ паритетът на покупателната способност на САЩ е пак 18,624 трилиона долара. А за Китай той скача на 21,286 трилиона долара. По-ясно казано: за една и съща сума долари в Китай могат да се купят повече стоки и услуги, отколкото в САЩ. Някой съмнява ли се в това? Още една смущаваща аритметика за Вашингтон. Във времената на социализма често се използваше макроикономическият показател Съвкупен обществен продукт (СОП). Това е съвкупността от материални блага (средства за производство и потребителски предмети), създадени във всички отрасли на материалното производство. СОП представлява БВП без отчитане на услугите. Математически изглежда така: БВП – Услуги = СОП (всичко, което може да се „пипне с ръка”). Защо никой днес не иска да говори за СОП? Защото, ако от статистиката се извадят услугите, то икономическите показатели на „златния милиард” (САЩ, Канада, Западна Европа, Япония, Австралия и Израел) на фона на „изостаналите” страни, добиващи всякакви полезни изкопаеми, ще изглеждат, меко казано, трагикомично. А на фона на „световната фабрика” Китай... направо жалки. Ето защо Китай в американските документи е първият стратегически противник, въпреки че Русия вече надмина САЩ във военен план със своите свръхмодерни въоръжения. През 2016 г. износът на Китай възлиза на 2,06 трилиона долара, или това прави 13,6% от световния експорт. Обърнете внимание! От тях 554 милиарда долара е китайската високотехнологична продукция. През 2016 г. китайският експорт за САЩ възлиза на 385 милиарда долара. Американците за същата година са доставили на Поднебесната стоки и услуги за 115 милиарда долара. Сметката е: Китай – САЩ = 260 милиарда долара. Китайците са спечелили през 2016 г. от американците 260 милиарда долара. Това е естествено. Днес американците не могат да предложат нищо друго на Китай, освен да им продават някои от техните високи технологии. Китай отдавна вече си има своите собствени уникални високотехнологични разработки. Какво показва равносметката? Какво търси Китай да закупи? От какво има нужда? През 2016 г. Китай е закупил на световния пазар: нефт за 116 милиарда долара, желязна руда за 58 милиарда долара, тръбопроводен природен газ за 7,55 милиарда долара, LNG за 8,94 милиарда долара, въглища за 9,62 милиарда долара. Китайците купуват още дървен материал, злато, мед и други метали. САЩ имат два начина да си уравновесят търговския баланс с Китай. Първи: да се превърнат в доставчик на суровини за Поднебесната. Втори: американските компании, които са на китайска територия, да се завърнат на родна земя. Това е. На 7 декември 2017 г. агенция „Синхуа” съобщи, че златният резерв на Китай през месец ноември е достигнал 3 трилиона и 119 милиарда долара. Китайската държава е най-големият притежател на трежърис, държавни облигации на САЩ, на стойност 1,2 трилиона долара. На 22 март 2018 г. телевизионният канал MSNBS съобщи, че Доналд Тръмп е подписал меморандум „За борба с икономическата агресия на Китай”. Съгласно информация от телевизията, която показа на зрителите подписването на документа, едновременно става въпрос за повишаване на митата върху китайските стоки и съдебни искове в СТО (Световна търговска организация). Един ден преди това официалният представител на китайското външно министерство Хуа Чунин заяви, че в отговор на провокираните от САЩ търговски войни Китай има готовност да отговори по адекватен начин. Китайците отдавна са се подготвили за настоящите и бъдещи икономически атаки на Вашингтон. Китайската стратегия е дългосрочна. Повишаването на жизненото равнище в Китай е равносилно на повишаване на платежоспособността на 1,5 милиарда души. Отдавна в китайските заводи никой не работи за паничка ориз. Освен това Китай се стреми да повдигне жизненото равнище в региони по света, на които Западът не обръща сериозно внимание. В редица африкански държави се заражда средна класа, която счита за престижно децата й да получат образованието си в китайските университети. В Африка се реализират множество проекти, свързани с проекта „Нов път на коприната”. Навсякъде се планират нова инфраструктура, логистични схеми и развитие на транспорта. Младите африкански инженери и специалисти, получили образование в Китай, се завръщат по родните места. Започват да работят в местни фирми, които са включени като подизпълнители в Новия път на коприната. Така се повдига жизненото равнище на африканците и се повишава платежоспособното търсене. А това са нови направления на китайския експорт. Естествено, има една „деликатна” подробност. На местните фирми, подизпълнители на проектите, Китай не плаща в юани, евро или долари... а в трежърис. Високоликвидната хартия няма да се превръща в кеш в Китай, а сравнително в малки обеми някъде на други места по света. По този начин Пекин елегантно се освобождава и използва своите инвестиции в американски облигации. Реализирането на китайската стратегия води до унижение на САЩ. През ноември 2017 г. частната китайска нефтена компания Sinopec, държавният фонд China Investment Corp. (CIS) и Bank of China подписаха съглашение с властите на щата Аляска и компанията Alaska Gasline Development за реализация на проекти за втечняване на природен газ на обща стойност 43 милиарда долара. Но това не е всичко. China Energy Investment Corporation планира да инвестира 83,7 милиарда долара в разработването на шистов газ в щата Западна Вирджиния. Какво се получава в крайна сметка? Абсурдът е очевиден. САЩ се превръщат в суровинен придатък на първия свой „стратегически конкурент”. И влизат в открита конкуренция със своя втори руски „стратегически конкурент”. Още една подробност. Държавният фонд China Investment Corp. (CIS) участва в съглашението с щата Аляска. Той е не само газова компания, но и банка. По-ясно казано: притежател на китайски пакет трежърис (американски ценни книжа). Още по-ясно казано: Китай прибира природния газ на Аляска срещу дълговете на САЩ. През 2015 г. Китай закупи на външните пазари 330 милиона тона нефт, през 2016 г. – 381 милиона тона, или 7,5 милиона барела дневно. Увеличението е 13,6%. През 2017 г. Поднебесната задмина САЩ по внос на нефт и достигна до 8,5 милиона барела дневно. За две години делът на внесения нефт в Китай се увеличи от 65% на 70%. Големият проблем на китайците е, че стойността на долара и цената на барела се определят някъде, но не и в Китай. Пекин се стреми да избяга от търговията на нефт с долари. Преди време двама държавни мъже се опитаха да избягат от търговията на нефт с долари. Но и двамата приключиха своя жизнен път трагично. Става въпрос за Саддам Хюсеин и Муамар Кадафи. Либия и Ирак бяха сринати от „хуманитарни бомбардировки”. „Демокрацията” и „правата” на човека се „развилняха” в двете страни. В резултат на това много иракчани и либийци умряха от насилствена смърт. Китайците като наследници на хилядолетна и много мъдра цивилизация се заеха да решават същия въпрос, без да използват либийския и иракския подход. Руският енергиен експерт Борис Марцинкевич обръща внимание на факта, че през 2002 г. Централната банка на Китай създаде нетърговската организация Шанхайска златна борса. През 2016 г. на нея са продадени 569 тона злато срещу юани. Но Шанхайската златна борса не влияе върху формирането на световните цени на златото. Тъй като тя ползва готовата световна цена, която се определя на борсите в Ню Йорк и Лондон. В случая важното е, че златото се продава за юани. Не за британски лири или американски долари. А Шанхайската фючърсна борса наскоро учреди свое подразделение – Шанхайска международна енергийна борса. На нея чуждите доставчици и търговци могат да търгуват с физически нефт и фючърсни договори, но в юани. В нито един официален документ не се говори за злато. Просто двете борси се оказват случайно в един град. Случва се. Естествено, нефтените търговци могат да купуват злато срещу юани на всяко едно друго място. Очевидно е, че Китай започва да създава петроюан. Китайците на практика предлагат на всеки един доставчик на нефт разплащане в петроюани. В случай че те искат по една или друга причина да заобиколят петродолара. Юанът влезе във валутната кошница на МВФ, следователно юаните могат да станат част от златновалутните резерви на заинтересованите страни. Ангола и Иран вече продават нефт за юани на Китай. Водят се преговори към тях да се присъедини и Венецуела. През 2015 г. Пекин направи своето китайско предложение към Саудитска Арабия. Рияд обеща да обсъди китайската оферта да продава своя нефт за юани и „да си помисли”. Експертът Борис Марцинкевич заостря нашето внимание върху следните хронологични детайли. През 2015 г. Русия задмина Саудитска Арабия по продадени обеми нефт на Поднебесната. Рияд продължи „да си мисли”. През 2016 г. доставките на нефт от Ангола за Китай се оказаха на второ място. През 2017 г. най-вероятно Иран ще се окаже в ролята на трети доставчик на нефт на Китай. Саудитска Арабия продължава „да си мисли”. Прекалено много съвпадения не са само закономерност, но най-вероятно и стратегия. На 1 януари 2018 г. централната телевизия на Китай съобщи, че успешно е въведена в експлоатация втората тръба на руско-китайския нефтопровод „Сковородино-Мохе-Дацин”. От тази година Поднебесната ще получава от Русия допълнително 15 милиона тона нефт, или 110 милиона барела ежегодно.

На 19 януари 2018 г. публично стана известна новата военна доктрина на САЩ. А седмица след това, на 26 януари 2018 г., беше подписан меморандум между Шанхайската международна енергийна борса и Петербургската международна стоково-суровинна борса (Spimex). Планира се разработване на нови борсови финансови инструменти и изработване на модели на търгове с видовете руски нефт за китайски компании и реда за допускане на тези компании до търгове на борсата Spimex (Saint Petersburg International Mercantile Exchange). Китайците изчакаха да видят как Доналд Тръмп ще започне да прави „Америка отново велика”. За чия сметка? Какво ще пише в новата американска военна доктрина? Пекин съзнателно не започна търговете на нефт с юани преди 19 януари 2018 г. Китайците „тупаха топката” поради „технически проблеми”, свързани с окончателното договаряне с Русия за видовете руски нефт. Но на 19 януари 2018 г. Вашингтон допълнително ускори задълбочаването на стратегическото сътрудничество между Москва и Пекин. В света има два еталонни вида нефт – северноморският Brent и северноамериканският WTI. Руският вид нефт Urals не е еталонен. Цената на руския нефт е производна от цената на WTI. Това е една от причините търговията на Петербургската борса да е минимална, на стойност едва 250 милиона долара годишно. Но ако Urals стане главен сорт на Шанхайската международна енергийна борса, то нещата ще се променят бързо. Urals ще стане още един еталонен вид нефт. Увеличаването на добива на шистов нефт в САЩ води до освобождаването на Вашингтон от зависимостта от страните в Персийския залив. Американците ще си имат свой собствен нефт. По този начин САЩ ще загубят ролята на главен вносител на нефт в света. Логично следва увеличаване на влиянието на Китай като консуматор на вносен нефт. А китайският нефтен пазар ще работи с юани. Видът Brent си отива, защото находищата в Северно море са изчерпани. През март 2018 г. Доналд Тръмп премахна ограниченията за добив на нефт и природен газ в САЩ. Над 312,8 хиляди квадратни километра в Мексиканския залив ще бъдат дадени под аренда за провеждане на геологопроучвателни работи и усвояване на енергоресурси. Първите аукциони за продажба на шелфови територии се състояха на 21 март 2018 г. Още в края на май 2016 г. по време на своята предизборна кампания Доналд Тръмп оповести своя мащабен план: „Доминирането на Америка в енергийния сектор ще бъде обявено за стратегическа, икономическа и външнополитическа цел на Съединените щати. Настъпи време!”.

БАЛКАНСКИЯТ РЕГИОН В АМЕРИКАНСКОТО ДОМИНИРАНЕ В ЕНЕРГЕТИКАТА

Днес контролът на маршрутите за транспортиране на енергоресурси е ключов аспект в геополитическото съперничество между глобалните фактори на Балканския полуостров. За да се осмислят последните политически ажиотажи в Западните Балкани, е необходимо да ги ситуираме като част от американските енергийни игри в балканското пространство. Битката на Балканите между държавите с глобален и регионален геополитически код навлиза в остра фаза. Контурите на сегашните сблъсъци бяха заложени още през април 2007 г. в публикувания от Държавния департамент на САЩ документ с название „Стратегически план 2007-2012 финансови години”. В него за първи път след формалното приключване на Студената война американската администрация си постави за своя приоритетна задача противодействие на „негативното поведение” на Русия. В това число и противодействие на руското влияние на световния енергиен пазар. Още по това време основна задача на правителството на САЩ беше: „Да не се допусне енергиен съюз между Русия и Европа!”. Това е причината Америка да блокира перманентно реализирането на руските проекти за транспортиране на енергоресурси през Балканите. За тази цел Вашингтон използва широк спектър от средства. Мобилизирани са организации като НАТО, ЕС, впрегнати са американските двустранни отношения с балканските страни. Активно се използват мрежите от НПО-та на Джордж Сорос, които играят ролята на „гражданско общество” в балканските страни. След Маастрихтския договор, подписан на 7 февруари 1992 г., редица западни експерти написаха, че „ЕС се натовизира”. В този план не би трябвало да правим особена разлика между НАТО и Европейския съюз. И двете организации служат на САЩ като мобилизационни площадки за американските васали. НАТО и ЕС са ефикасни „инструменти” за провеждане на американската външна политика. В този план интегрирането на Западните Балкани в НАТО и ЕС като приоритет на българското председателство на ЕС е елемент от американското противодействие на Русия и „недопускането на енергиен съюз между Русия и Европа”. За да решат своите задачи в областта на енергетиката, САЩ се опират на ръководството на Европейския съюз. И преди всичко на тези кръгове от него, които са заинтересовани „да изхвърлят” Русия от европейския енергиен пазар. Въпреки че водещи страни – членки на ЕС, са зависими от руските нефт и природен газ. Американците се стремят да изтласкат руснаците от европейския пазар. Тяхната цел е в обозримо бъдеще американски компании да задоволяват европейските нужди с LNG. Това, че втечненият американски природен газ е по-скъп от тръбопроводния руски газ, си е проблем на европейците.

На Балканите обаче освен САЩ и Русия все по-релефно се откроява и присъствието на Китай. До този момент пряко съперничество между Пекин и Москва в нашия регион не се забелязва. Срещите на високо равнище „16+1”, на които Китай обсъжда своето сътрудничество с лидерите на Източна Европа, все повече безпокоят както Вашингтон, така и Брюксел. ЕС се страхува не само от това, че Пекин може да вбие клин между Изтока и Запада в Европейския съюз. Брюксел откровено се притеснява от китайския устрем и успехи в Западните Балкани. Контурите на целите на Поднебесната в стратегически план са очертани. Пекин вижда Западните Балкани като част от китайския „Нов път на коприната”. Става въпрос за магистралата между гръцкото пристанище Пирея и Централна Европа. По-конкретно това е развитието на паневропейския Транспортен коридор №10, който от началото на 2018 г. се трансформира в Товарен железопътен коридор „Алпи-Западни Балкани”. Той е създаден по условията на Регламент (ЕС) 913/2010. Основното трасе на коридора е по направление Вилах (Aвстрия)-Любляна-Загреб-Белград-Ниш-София-Свиленград, както и Грац (Австрия)-Марибор (Словения). Бъдещият Товарен жп коридор „Алпи-Западни Балкани” е на пътя на сухоземния „мост”, който свързва Европа с Азия, като същевременно обхваща в максимална степен товаропотоците в направления север-юг и юг-север. Той е и най-късият път между Турция и Западна Европа. Разклонение на Коридор №10 се спуска от град Ниш през Южна Сърбия към Атина. Значението на този железопътен коридор нараства значително и след проведената през 2017 г. в Триест, Италия, конференция за развитието и свързаността на страните от Западните Балкани с ЕС. Чрез него се осъществява и връзка с Товарен железопътен коридор №7 в София, а оттам и с българските черноморски пристанища Бургас и Варна. Изграждането на военна база в Джибути (държава в Източна Африка), арендоването на пристанището в Пирея, терминалът във Валенсия, инвестициите в литовското пристанище Клайпеда и плановете за закупуване на белгийския порт Зебрюге показват, че китайската държава има сериозни намерения да се укрепи както в Средиземно море, така и в други европейски морета. Някои експерти считат, че в Западните Балкани, където все още работната сила е евтина, Пекин може да изгради „транзитен пункт” за производство на някои видове стоки за реекспорт към съседни пазари. Но е грешно да се счита, че Китай няма интереси в енергетиката на Балканите. Пекин е готов да инвестира големи и „евтини” пари в нашия регион. При това, без да поставя политически условия пред местните правителства. Китай инвестира в разнообразни проекти в Западните Балкани. В Сърбия това са възобновяеми източници на енергия, строителство на електростанции, които работят чрез преработка на отпадъци, строителство на завод за утилизация на медицински отпадъци и пътнотранспортна инфраструктура. В сферата на сръбската енергетика Китай е вложил над 600 милиона евро в реконструкцията на ТЕЦ „Костолац” и увеличаване на мощностите на въглищната мина Дрмно. До този момент Китай не се бърка в нефто-газовата и атомната енергетика на Балканите. Но предвид развитието на технологиите в Поднебесната и бъдещите директиви на ЕС Китай може по-късно да се окаже една от енергийните алтернативи на руския природен газ в региона. През последната година съвсем ясно бе „форсиран” процесът на интеграция на страните от Западните Балкани в НАТО и ЕС. По този начин САЩ се опитват да хомогенизират всички балкански държави във военнополитически план. Така те ще трябва да се съобразяват с натовските и европейските директиви, които в крайна сметка обслужват американската стратегия. По този начин се изгражда „легитимна” формула за блокиране на всички руски енергийни проекти на Балканския полуостров, както и на китайския проект „Нов път на коприната”. В този план дневният ред на българското европредседателство през първите шест месеца на 2018 г. се явява дейност, еквивалентна на подизпълнител на американската Стратегия за национална сигурност. За широката публика действията на управляващите се представят като мъдри ходове, което предизвиква усмивка сред експертната общност, която не живее от грантове на Сорос или от проекти на чужди НПО-та.

В КАКЪВ СВЯТ НИ ПРЕДСТОИ ДА ЖИВЕЕМ

В началото на 90-те Тиери дьо Монбриал, основател и генерален директор на Френския институт за международни отношения (IFRI), категорично твърдеше в неговото ежегодно обзорно издание RAMSES (Le Rapport annuel mondial sur le système économique et les stratégies), че настъпващият XXI век ще бъде „векът на Америка”. Само след четвърт век прогнозите вече са тотално променени. Нищо от предсказаното не се сбъдна. Бъдещето днес изглежда съвсем друго. В броя RAMSES 2018 Доминик Давид, съветник на президента на Френския институт за международни отношения, твърди: „Светът се начупва (натрошава), Русия се окопитва (в смисъл отново изплува), информацията броди”. Според него маргинализираната от международните организации и НПО-та държава се завръща с пълна сила на международната сцена. Отново държавата е в центъра на всички сериозни анализи. Доминиращата идея е, че държавата се завръща под формата на „сила” и се налага по отношение на другите международни актьори, тъй като в системата липсва регулираща логика: няма биполярност, липсва абсолютното доминиране на Вашингтон, мултилатералните процеси, за които се мислеше, че са детерминиращи близо 20 години (например ООН), са маргинализирани. Според Доминик Давид се оформя „свят, който е многополюсен, но без да има в него установен ред”. Френският експерт е категоричен, че Русия се завръща на международната сцена. Макар и по един двусмислен начин. Според французина руското сome back в силовата политика и завръщането на Москва на дипломатическата сцена впечатляват. Доминик Давид счита, че: „Западните страни са допуснали множество грешки в своите оценки за Русия. Допуснали са стратегически грешки в ситуациите в Украйна, Сирия и Либия”. Според него „руската икономика е показала изненадваща устойчивост, а Русия като бивша стара сила днес символизира в света точно новата сила”. Доминик Давид предупреждава: „Трябва да се има предвид тежестта на Русия, това днес е необходимо спешно да се направи, след като дълго време е било пренебрегвано”. За него е неизвестно още кой ще бъде основният събеседник на Москва. Дали ще бъде Вашингтон, дали ще бъде Европа, Европейският съюз или просто европейците? Доминик Давид счита, че в света започва гигантска битка за информация. Митологията, наречена интернет, е подкопала централната роля на държавата. Светът-интернет се превръща в поле на действие, на което се води битка между страните. Това е пространство за преговори между държавите и гражданските общества. Модифицират се дипломатическите практики, мненията и информациите си разменят местата. Мрежите се манипулират от държавни стратегии, атакуват се обществени мнения и технически системи за разпространяване на информация. Кибервойната е започнала! Но така или иначе енергетиката е основно бойно поле между глобалните фактори. Битката започва да навлиза в своята финална фаза. Няма да е далеч моментът, в който светът ще стане свидетел на окончателната развръзка в гигантската схватка, която се води с всички средства и във всяко едно кътче на нашата планета. А иначе, както казва Мохамед Али: „Има и занимания, по-приятни от избиването на хора”.