Неговият дух отдавна се възхищава на Ахмет Давутоглу и копнее да служи на доктрината на неоосманизма

26 ноември 2015 г. Точно в полунощ неспокойният дух на хаджи Иванчо Хаджипенчович поема на обичайната си разходка около парламента. Унесен в спомени за младостта си в Русчук, той дори не забелязва силния вятър. Първо си спомня деня, в който валията на Дунавския вилает Мидхат паша забеляза усърдието му в Общия вилаетски съвет, а по-късно и старанието му като председател на Търговския съд. „Той беше мъдър човек и ценеше дарованията”, мисли си Иванчо с носталгия за славните времена, когато Мидхат паша му възложи да работи по асимилаторската политика в областта. Вече не помнеше чия беше идеята да се открият смесени турско-български училища, които лека-полека да претопят българските, но пък съвестта му беше спокойна – той наистина даде всичко от себе си, залягайки старателно над проекта.

Духът се подсмихва под мустак, щом се сеща как неговата неуморна деятелност впечатли самия падишах и едва 2-3 години по-късно, през 1868 г., бе привикан в Цариград. Там моментално беше назначен в имперския Държавен съвет и Върховния съд, а на гърдите му светна първото отличие. „Хаджи Иванчо ефенди Пенчович, член от Държавния съвет, прие нишан Меджидие, трети клас”, съобщи по него време официозът вестник „Турция”.

Е, заболя го тогава от тоя пусти „трети клас”, някак несправедлив му се стори, но всяко зло за добро – това го амбицира да продължи с повече хъс. Тъкмо тъй му хрумна и гениалната идея да блесне пред двора, като напише донос лично до Великия везир Махмуд Недим паша, „касаещ тайната българска революционна организация“.

Ако имаше очи, Хаджипенчовият дух щеше да ги премрежи от удоволствие при мисълта ,че това донесение изигра решаваща роля за залавянето на Васил Левски, а сетне и за оказаната му висока чест лично да го осъди на смърт. И до ден днешен той не можа да забрави доклада на Великия везир до Негово Величество с дата 27 ноември 1872 г.: „Съгласно със султанската заповед комисията, която е решено да се изпрати в София, ще тръгне след един-два дена. В нея влизат техни превъзходителства дивизионният генерал Али Саиб паша, членът на Висшия съвет на правосъдието Иванчо ефенди и бившият помощник на валията в Багдад Шакир бей”. Дааа, точно преди 143 г. Иванчо ефенди не само влезе в съдебния състав, ами и лично подписа десетки присъди за доживотни тъмници и заточения. Пак той издаде смъртната присъда на Димитър Общи, отново той изредактира и текста „по изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174 споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване”.

Разбира се, за вярната си служба получи и немалко хули, но неговият дух не се пречупи дори когато някакъв фейлетонист го нарече „обершпион, накачен с всякакви ордени и храчки”.

ДА СЛУЖИ НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ БЕШЕ ПРИЗВАНИЕ И ВИСШЕ ПРИЗНАНИЕ

– това бе най-важното за хаджи Иванчо Хаджипенчович, който и след т.нар. Освобождение продължи да си мечтае за възраждането на империята.

В този момент улисаният в спомени дух неочаквано вижда една дата: 1453 г. Ако имаше сърце, то щеше да заблъска в гърдите му от радост, защото това е годината, в която султанът на Османската империя Мехмед II превзема Константинопол! Вълнението му се засилва, когато забелязва, че датата е вградена в емблемата на Истанбулския университет, а емблемата е положена върху огромен плакат баш срещу входа на Българската академия на науките. „Нима империята е била възродена, докато се шляя из софийските улици? Но как, кога, къде, защо без мен?!”

Неспокойният дух на Иванчо ефенди става още по-неспокоен и едвам успява да се промуши през заключените двери на академията. Навремето беше по-гъвкав, трябва да си признае, даже приживе по му се удаваше да се вре и постила навсякъде. Това му качество го издигна на гребена на вълната и след т.нар. Освобождение, когато през 1879 г. спечели изборите за Учредителното събрание в Русчушки окръг. В една книга преди години прочете: „Понеже огромна част от електората е неграмотна, вотът е проведен с бобени и царевични зърна. Бобът маркира „за”, царевицата „против”. Иванчо събира фасул за три казана чорба!”. За гордост си е, откъдето и да го погледнеш, дане говорим пък колко горд се почувства в мига, в който положи своя подпис и под Търновската конституция!

Мисълта, че е безсмъртен, макар и леко уморен, постепенно успокоява немирния Хаджипенчович и той кротко присяда в библиотеката на БАН. Разлиствайки вестниците от последните дни, той научава, че Турция е свалила руски самолет, и направо си примира от кеф. Най-много го радва обаче позицията на Движението за права и свободи – една партия с ориентация тъкмо по негов вкус, която

КАТЕГОРИЧНО ЗАСТАВА ЗАД ТУРЦИЯ

при тази разкошна нейна провокация.

„Евалла, машаллах!” – повтаря доволно духът на Иванчо ефенди, а следващите редове вече го потапят в блаженството на неземен рахат:

„В БАН ще се проведе двудневна конференция по балканистика, платена изцяло от Истанбулския университет. С нея Турция обикаля всяка година една държава на Балканите. Форумът ще бъде открит с премиерата на книгата на премиера Ахмет Давутоглу „Стратегическа дълбочина. Мястото на Турция в международните отношения”, която излиза у нас повече от 10 години след първото си издание на турски език”.

Хаджи Иванчо, или по-точно неговият дух, отдавна се възхищава на Давутоглу и копнее да служи на доктрината на неоосманизма, която повелява връщане на величието на някогашната Османска империя. Тъй като е убеден, че неин наследник и център се явява Турция, а Балканите просто й принадлежат по право, преди няколко месеца той ужасно се зарадва и на идеята на военния министър охраната на въздушното ни пространство да се поеме от Анкара. Това според него беше стъпка именно в посоката, за която пише Давутоглу: „При новата динамика на международната и регионалната конюнктура след Студената война Турция неизбежно ще се отвори към околния свят, започвайки от най-близката си зона, и затова страната трябва да предефинира ролята на близките зони като компоненти на стратегическата си дълбочина и обстойно да преразгледа геополитическите, геоикономическите и геокултурните измерения на тази дълбочина като параметри на външната политика”. Вярно, написано е доста засукано, мисли си Иванчо ефенди, но си е ясно, че целта на доктрината е турска хегемония в някогашните отомански предели. Ако беше жив, той със сигурност щеше да участва в конференцията, макар че организаторите, както схвана от прочетените материали, поставили и някои още по-сериозни спънки. Например в поканата към наши и чужди изследователи темите били строго фиксирани. Учените трябвало да изпратят докладите си поне два месеца по-рано, за да се види дали отговарят на целите на доктрината. „Таксата за участие от 150 евро също би ме затруднила и вероятно щеше да се наложи да продам най-малкото нишана Меджидие, трети клас…”

Първите лъчи на утрото обаче рязко слагат край на тези размисли и духът с писък се изнася в сумрака на централния салон на БАН. Тук той ще витае чак до вечерта, когато е насрочена премиерата на „Стратегическа дълбочина”. Хаджипенчович няма търпение да започне тържеството, но часовете се нижат много бавно и той потъва в любимия си сън:

На откриването на паметника на Левски Иванчо ефенди е в елегантен костюм, накачулен с всичките си ордени от паши и везири. Множеството ръкопляска, подканвайки го да произнесе реч. Словото си за героичното дело на Апостола той е подготвил отдавна, но сега леко театралничи и се суети, уж ще импровизира. След което прочиства гърло и начева да чете с апломб: „Жив е той, жив е!”, а множеството ръкопляска ли, ръкопляска…

За съжаление така и не успя да произнесе подготвеното слово, понеже смъртта го застигна година и половина по-рано. А за издигането на паметника хаджи Иванчо Хаджипенчович дори се включи в инициативния комитет и се бръкна с някой лев. „Как да не го е яд човек”, сърди се в просъница той, докато изведнъж се разбужда от гръмката фраза: „С кеф ще четем тази книга и ще чакаме втора от този велик човек!”.

Ей, замалко да изпусне тържеството! А там се наредил само елит –

ОТ ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА БАН ПРЕЗ ЛИДЕРА НА ДПС

и турския посланик, та чак до бившия цар. Този, който описва Давутоглу като велик човек, пък е министърът на просветата. Освен че прави детайлен анализ на книгата на турския премиер професорът сипе такива славословия, че чак на Иванчо му става неудобно. „Само народ, който то не е наметнат с бял чаршаф и не е тръгнал към Бакърена фабрика, може да следва стратегията“, разправя министърът, а духът вече се чуди дали на времето не беше прекалено сдържан в словата си за величието на султана… Впрочем и друго го тревожи – председателят на БАН му се струва страшно познат, но не може да се сети откъде. Дали не го срещна, когато оглавяваше комитета, сформиран по инициирания от БСП референдум за построяването на АЕЦ „Белене“? Или беше по-късно, когато стана министър на образованието и науката в кабинета на ГЕРБ? А може би това се случи в деня, когато духът се мотаеше по коридорите на „Дондуков“ 2 и президентът награждаваше с орден „Стара планина“ първа степен Вселенския патриарх? Не беше ли дошъл патриархът баш по покана на председателя на БАН, а след като Вартоломей нарече българите „грабители“, понеже ограбили български църковни ценности от българските църкви в Северна Гърция, отново председателят на БАН обяви, че ще се кандидатира за държавен глава? Паметта, изглежда, започва да изневерява на хаджи Иванчо Хаджипенчович и това няма как да не го тревожи. От друга страна обаче,

ПОВЕЧЕТО БЪЛГАРИ СЪЩО ИМАТ НАВИКА ДА ЗАБРАВЯТ,

което съвсем не е чак толкова лошо. Та те не помнят какво е станало вчера, пък какво остава за случилото се преди година,камо ли преди век или пет. Всяка подлост е забравена и ще бъде забравена, не ли?

„И без стратегическа дълбочина такива можеш да ги водиш в посоката, в която си пожелаеш“, засмива се с облекчение духът и с весел кикот полита към паметника на Левски. Там тази нощ той за хиляден път ще рецитира словото си за Апостола, което така и не можа да произнесе приживе.

А после дълго-дълго ще се кланя под аплодисментите на вятъра, изпълвайки се с гордост, че хаджи Иванчо-Хаджипенчовото дело не е пропиляно и никога няма да отиде напусто.