Типичният персонаж от администрацията
По времето, когато президентът Буш назначава Джоузеф Шмиц на поста генерален инспектор на Пентагона (това е официалното лице, което отговаря за частните военни подизпълнители в Ирак и Афганистан и контролира тяхната дейност), той вече отдавна има авторитета на строг идеологически борец за каузата на десните. Джо заема поста от 2002 до 2005 г. в атмосфера, изпълнена с перманентни скандали, но се показва като верен слуга на администрацията на Буш. В момента на оставката на Джо Шмиц и републиканците, и демократите с еднаква настоятелност го обвиняват, че защитава интересите на тези частни подизпълнители, чиято работа всъщност трябва да контролира. Той е упрекван и в безконтролен разгул на корупцията и насърчаване на връзкарството. Под бдителния надзор на Шмиц компаниите, разполагащи с добри връзки, като Halliburton, KBR, Bechtel, Fluor, Titan, CACI, Triple Canopy, DynCorp и Blackwater, удариха джакпота, обслужвайки окупацията в Ирак и Афганистан. През юни 2005 г. Министерството на отбраната има в Ирак 149 базови контрактори със 77 подизпълнители за общата сума от 42,1 милиарда долара. По данни на одиторите на Пентагона само компанията Halliburton е „сключила договори за около 52% от тази обща стойност”. Обвиненията в машинации с договорите и историята на обогатяване покрай военните поръчки могат да запълнят цели томове. Конгресът много пъти осъжда отсъствието на прозрачност в тази област, а също и сключването на договори без конкурс. Насред огромния скандал около печалбарството и корупцията на Halliburton в Ирак Джо Шмиц през юли 2004 г. заявява: „Аз не виждам случаи на преднамерена измама на американските данъкоплатци, но ние внимателно следим за това”. В правителствената система съществуват много нива, на които се поощрява такава противоправна дейност на корпорациите, но именно Шмиц трябва да решава задачата с контрола. Той разполага с щат от 1250 души и бюджет с размер от 200 милиона долара и за да поддържа ред в сферата на договорите с частните военни компании, за които плаща американският данъкоплатец. Три години Шмиц изпълнява ключова роля в добре смазаната система за обезпечаване на интересите на корпоративните спекуланти и полага постоянни усилия да демонстрира своята вярност към администрацията. И в крайна сметка главният полицай на Пентагона се оказва следствен. Могъщият сенатор Чък Грасли инициира разследване на Конгреса относно ролята на Шмиц за „отмяна или отклоняване по фалшива следа на разследването на две углавни дела”, свързани с високопоставени чиновници от администрацията на Буш. Грасли също така обвинява Шмиц във „фалшифициране на официално прессъобщение на Пентагона, в организиране на ултраскъп пикник в Германия и в укриване на информация от Конгреса”. Така Джо Шмиц се оказва както под огъня на демократите, така и под ударите на републиканците. И е принуден да напусне поста на генерален инспектор към Пентагона, макар че неговият апарат отрича, че тази оставка е свързана с резултатите от разследването. Непосредствено преди напускането си Шмиц заявява, че би искал да продължи своята кариера, работейки за Ерик Принс и Blackwater. В писмо от 15 юни 2005 г. той официално уведомява Министерството на отбраната и Белия дом: „Аз се отстранявам от всякакви официални дейности, които ще имат пряк и предсказуем ефект върху финансовото положение на фирмата Blackwater”. Шмиц съобщава, че има „финансови интереси в Blackwater”, доколкото има намерение да обсъди с тях възможността за бъдеща работа в компанията. Именно във времето, когато Шмиц се занимава в Пентагона с надзора върху договорите с частните военни компании, Blackwater израстват от скромен тренировъчен център за военни и служители от сектора по сигурността до компания за наемници от световен порядък, заработващи стотици милиони долари от договори с правителството на САЩ. Но интересът на Шмиц към Blackwater (или на Blackwater към Шмиц) не идва само от искрената му подкрепа за войната, която Буш води, нито от това, че Шмиц е работил още в администрацията на Рейгън или е участвал в тъмния и корумпиран свят на военните контрактори. Всичко това, разбира се, играе определена роля. Но най-съществената причина, свързваща Шмиц с Blackwater, е много по-дълбока. Джоузеф Шмиц, както и Ерик Принс и ръководството на Blackwater, е католик и християнски фундаменталист. Някои го определят като религиозен фанатик. В многобройни речи, произнесени на поста генерален инспектор на Пентагона, Шмиц изказва своите възгледи за „борба с тероризма” именно от гледна точка на доминиращата роля на християнството. Джоузеф е поклонник на един от най-известните чужди наемници, сражаващи се на страната на Джордж Вашингтон във Войната за независимост на Америка. Това е пруският военен Фридрих Вилхелм фон Щойбен. Шмиц го нарича „нашият първи същински генерален инспектор”. Фон Щойбен е един от четирите исторически персонажа, които сътрудниците на Blackwater често дават за пример, говорейки за наемници, които са дали своя принос в създаването на САЩ. Тримата други са генералите Лафайет, Рошамбо и Косцюшко.
Техните скулптури са разположени срещу Белия дом на място, което сътрудниците на Blackwater наричат „парка на наемниците”. В този смисъл Джоузеф Шмиц е идеалният кандидат за постъпване на работа в отряда на Ерик Принс в Prince Group. Там му предстои да стане дясната ръка на Ерик, заемайки поста главен директор по операциите и главен юрист на компанията. В прессъобщението на Blackwater относно назначаването му Принс го нарича „генерал Шмиц”. Джоузеф Шмиц представлява една от най-странните фигури сред десните политици за цялата политическа история на САЩ. Неговата дейност е съпроводена от безброй скандали. Баща му Джон Шмиц е ултраконсервативен политик от щата Калифорния. Той възпитава своето семейство в строг католически дух. Бидейки законодател, той активно се противопоставя на половото възпитание в училищата, обявява се срещу абортите и подоходното облагане и поддържа суверенните права на щата. Той системно предлага мерки за поддръжка на т.нар. Поправка на свободата, в съответствие с която федералното правителство не трябва да участва в тези сфери на дейности, където ще трябва да се конкурира с частния бизнес. Веднъж той дори предлага да се продаде Калифорнийският университет. В края на 60-те Джон Шмиц обвинява тогавашния губернатор на Калифорния, консервативния републиканец Роналд Рейгън, в това, че повишавайки данъците, иска „по-ефективен социализъм”. Година след убийството на Мартин Лутер Кинг през 1968 г. Джон Шмиц оглавява фракция в Общото събрание на щата, която се обявява срещу увековечаването на паметта на загиналия борец за граждански права. На президентските избори през 1972 г. бащата на Джоузеф Шмиц се конкурира с Ричард Никсън като кандидат от Американската независима партия, основана през 1968-а от политика сегрегационист Джордж Уолъс. Шмиц-старши също така е национален директор на антикомунистическото общество „Джон Бърч”, откъдето в един момент го изхвърлят заради екстремистки възгледи. Когато Никсън обявява, че ще посети Китай, Шмиц го обявява за „прокомунист” и добавя: „Тази визита означава капитулация пред международния комунизъм и изключва всякаква възможност за сваляне на пекинското правителство”. Шмиц казва: „Развалям всички дипломатически отношения с Белия дом. Аз не възразявам президентът Никсън да отиде в Китай. Възразявам той да се върне от там”. През 1981 г. Шмиц-страши председателства изслушванията към калифорнийския местен парламент, свързани с абортите, и нарича адвокатката феминистка Глория Олред „мерзка мъжеподобна адвокатка”, критикувайки я, че поддържа правото на аборт. Олред го дава под съд и на Шмиц му се налага да заплати 20 хиляди долара плюс неудобството да й поднесе своите публични извинения. Но неговата кариера на обществен деец, пропагандиращ традиционните семейни ценности, рухва с трясък, когато той признава, че има най-малко две извънбрачни деца. В крайна сметка Джон Шмиц се оттегля и се установява близо до Вашингтон, окръг Колумбия, като купува дома на своя герой, фанатика антикомунист Джоузеф Маккарти. Джон умира през 2001 г. По-големият му син Джон Патрик Шмиц (брат на Джоузеф Шмиц), е също юрист и от 1985 до 1993 г. е зам. главен юрисконсулт на Джордж Буш-страши, помагайки му както на поста вицепрезидент, така и на поста президент. Той изиграва ключова роля в защитата на Буш от разследване около скандала „Иран-контри”. През 1987 г. Буш е призован от прокуратурата да предостави всички документи, които имат отношение към разследването, включително всички лични и официални документи, свързани със сътрудниците около вицепрезидента. Буш поръчва на своя юридически консултант Бойдън Грей и на неговия заместник Джон Шмиц-син да се занимават с всичко това. Едва след 5 години, месец след избирането на Буш-старши за президент, Грей и Джон Патрик Шмиц съобщават, че по време на скандала Буш си е водил дневник , който очевидно се е отнасял към документите, които трябва да бъдат предадени. Предоставяйки дневника, Грей и Патрик Шмиц прекъсват предаването на документи и така или иначе не дават никакво обяснение защо дневникът не е бил предаден през тези пет години, които са били решаващи за разследването. Провеждащите разследването вземат показания от всички лица, имащи някакво отношение към представянето на документите от апарата на Буш, с изключение на Грей и Патрик Шмиц, които отказват да се подчинят. Самият Патрик Шмиц отказва да предостави своя дневник, в който има записки от 1987 до 1992 г., опирайки се на принципа за неразгласяване на професионалната тайна. Той прибягва до онази тактика на объркването, която по-късно става типична за изпълнителната власт при Буш. Дори когато на Грей и Шмиц им е гарантирана секретност, те пак отказват да дадат показания. Патрик Шмиц напуска администрацията през 1993 г. Преди да заеме позиция в Белия дом, Патрик Шмиц е адвокат лобист във вашингтонската фирма Mayer, Brown, Rowe & Maw. Сред неговите клиенти са компании като Lockheed Martin, Enron, General Electric, Pfizer, Bayer и Търговско-промишлената палата на САЩ.
Но безспорно най-известният член на семейство Шмиц е човек, който в най-малка степен е въвлечен в политиката – това е Мери-Кей Летурно, сестрата на Джоузеф Шмиц. През 1997 г. омъжената учителка Мери, майка на 4 деца, се появява в заглавията на вестниците, тъй като й е предявено обвинение за сексуални отношения с 13-годишен ученик. Четири месеца по-късно тя ражда дъщеря от него. В продължение на доста години това е любимата тема на жълтата преса. Мери прекарва 7 години в затвора, през които ражда още едно дете на същия ученик. През 2004 г. се омъжва за своя бивш шестокласник, който вече е пораснал малко. По същото време нейният баща, истеричният антикомунист, пазител на семейни ценности, изказващ се остро срещу хомосексуалистите и феминистките, Джон Шмиц, енергично я защитава. Другите членове на фамилията обаче запазват дистанция. Пък и всичко това се развива паралелно с растящото значение на Джоузеф Шмиц в администрацията на Буш-младши. Джоузеф Шмиц завършва Академията на Военноморските сили на САЩ и към момента на своето назначение за генерален секретар на Пентагона вече е прослужил във флота около 27 години, основно в резервните части. Неговият малък опит в работата за правителството включва кратко пребиваване като специален помощник на генералния прокурор Едуин Миз и служба като заместник старши инспектор в разузнавателната програма на Резерва на Военноморските сили. Непосредствено преди своето назначение в администрацията на Буш-младши Джоузеф Шмиц е партньор във влиятелната лобистка фирма Patton Boggs, където той се специализира във въздушното право и в международната търговия с високотехнологична продукция. По времето, когато Шмиц работи в Пентагона, Patton Boggs през юни 2003 г. започва да се занимава с дейности, свързани с Програмата за реконструкция на Ирак. „За компания, която претендира да сключи един от многото договори за реконструкцията на Ирак, е критически важно да има вътрешна информация”, пише на страницата на корпоративния сайт на фирмата. Компанията с гордост заявява, че разполага с голямо число „юристи, имащи огромен опит и връзки с Капитолийския хълм, а също много добри познания за ключовите федерални агентства, занимаващи се с реконструкцията на Ирак”. Това трябва да помогне на корпоративните клиенти да сключат изгодни сделки. Както и много други сътрудници в администрацията на Буш, Шмиц е класически връзкар и получава своето назначение на кланов принцип. Брат му е работил при Буш-старши, а той е логично да работи при Буш-младши. Джоузеф също като баща си има склонност към екстремистка или поне ексцентрична политика. От 1989 г. нататък той пуска серия от писма против абортите по всички вестници на окръг Колумбия. В едно от тях Шмиц пише: „За мен като мъж проблемът с една бременност в резултат на изнасилване или пък жертва на инцест имат хипотетичен характер. Но тъй като и аз някога съм бил ембрион, въпросът с прекъсването на невинен човешки живот за мен е повече от реален, какъвто за жените е проблемът с изнасилването”. В друго писмо Шмиц нарича резултатите от процеса Roe v. Wade (Eдно от основополагащите решения на Върховния съд на САЩ по въпросите за абортите. Съдът постановява, че жените имат право да правят аборт, докато плодът няма автономност, бел.прев.) „нелегитимно решение в областта на федералното законодателство, прието от съдии, които никой не е избирал”... като добавя, че политиците трябва да оставят въпросите, които не са засегнати в Конституцията, на решенията на отделните щати. Президентът Буш издига Джоузеф Шмиц на длъжността генерален инспектор на Пентагона през юни 2001 г. На този пост той трябва да отговаря за провеждането на независим и обективен одит на военните програми, а също така и безпристрастно да разследва обвиненията за извършване на различни постъпки от страна на висшите офицери и гражданските сътрудници на военното министерство. Трябва да отбележим, че утвърждаването на кандидатурата не минава безпроблемно. Назначението на Шмиц е задържано от сенатора демократ Карл Левин, председател на Комисията по дейността на въоръжените сили в Сената. В хода на изслушването пред сенатската комисия през октомври 2001 г. Левин задава на Шмиц въпрос относно последното писмо за 1992 г., което той е изпратил в консервативния вестник Washington Times. То пристига в редакцията три дни преди президентските избори, в които си съперничат Джордж Буш и Бил Клинтън. „Клинтън практически признава, че по време на войната във Виетнам той в буквалния смисъл на думите е представлявал заплаха за сигурността на страната. И сега този същият Бил Клинтън иска да заеме поста президент на САЩ и върховен главнокомандващ. При това той изобщо не иска да си спомня своята антивоенна дейност в Англия или пътуването си до Москва в разгара на войната във Виетнам. КГБ знае повече за тъмната дейност на Бил Клинтън, отколкото някога американският народ ще научи. Американците заслужават по-добра възможност за избор”, пише Шмиц във вестника и се подписва със своята официална длъжност тогава – зам.-командващ Резерва на Военноморските сили на САЩ. „Въпросът е в това, че писмото е подписано с Вашата длъжност в Резерва. Това вече не са просто Ваши възгледи”, подчертава Левин. Пред комисията Джоузеф Шмиц отговаря по следния начин: „Начинът, по който вестникът е публикувал моето писмо и е подчертал военната ми позиция, естествено, повдига определени въпроси. Съжалих за това тогава, съжалявам и сега. Получих хубав урок, който ме направи по-добър. И това, което е още по-важно, усвояването на този урок ще ми позволи днес да бъда по-добър генерален инспектор”. Така Джоузеф Шмиц става този високопоставен американски чиновник, който завежда политиката по усвояването на най-богатото „златно дъно” за цялата история на САЩ – частните военни поръчки в най-активния период на тази дейност. Според служебните си задължения Шмиц трябва да предотвратява мошеничества, неефективни разходи и злоупотреби в програмите и операциите на Пентагона. Само че генералният инспектор е на пряко подчинение на Ръмсфелд. И в лицето на Шмиц администрацията получава човек, който се възхищава на тези, които всъщност трябва да контролира. Един ден на конференцията на Асоциацията на треньорите по борба Шмиц прави следното забележително изказване относно Ръмсфелд: „Моят ръководител, министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд, също е бивш борец. Той е известен със своята издръжливост и дисциплинираност на тепиха. И досега споменават как Дон Ръмсфелд в хода на битката си изкълчва рамото. С една ръка успява три пъти подред да свали своя противник и да спечели схватката. Между стените на Пентагона също е много добре известна желязната дисциплина на Ръмсфелд. Той никога не позволява разни отвличащи неща, изменчивото обществено мнение или приемането на желаното за действително да пречупват неговите възгледи за ситуацията. Той е толкова съсредоточен в изпълнението на задачите, че изумява всички останали с това колко много може да свърши за един ден. Може да се каже, че този бивш борец побеждава сам себе си. И отговаря само пред Господ – ето това е ключът към добродетелния, почтен и целеустремен живот”. В джобчето до сърцето на Шмиц винаги стои листче със знаменитите 12 принципа на Ръмсфелд. Първият от тях е: „Не правете нищо, което може да подрони доверието към Министерството на отбраната!”. Под наблюдението на Шмиц обаче процъфтяват корпоративните спекуланти, повечето от които имат добри връзки с администрацията. Те с удоволствие харчат средствата, уж предназначени за възстановяването на Ирак и Афганистан. „Шмиц пречи и блокира разследването на дейността на високопоставените сътрудници от администрацията на Буш, харчи парите на данъкоплатците за проекти, към които той има особено разположение, а също така приема подаръци, което противоречи на етичните норми”, съобщава резултатите от свое разследване Кристиан Милър от Los Angeles Times. Милър добавя още, че следователите, работещи под началството на Шмиц, са толкова притеснени от „лоялността” на своя ръководител, че те престават да му съобщават с какви дела и по кои казуси работят към конкретния момент. На седмичните оперативки те заменят фамилиите с условни буквени съчетания, защото се опасяват, че Шмиц ще предупреди ръководството на Пентагона. „Той се занимаваше интензивно с политически разследвания, макар че това изобщо не беше негова работа”, споделя негов колега пред Los Angeles Times. „Бях свидетел на това как нашият апарат участваше в много съмнителни проекти, независимо от силната съпротива на някои високопоставени сътрудници. Струва ми се, че това подкопа доверието и уважението и доведе до неефективност на самата служба генерален инспектор”, казва Чарлс Гросли, републиканец, сенатор от Айова. През март 2003 г., година след като Шмиц е станал генерален инспектор, и точно когато започва нахлуването в Ирак, на него му се налага да оглави разследване, което разтърсва позициите на един от главните архитекти по иракската политика. Става дума за Ричард Пърл, водещ активист на неоконсервативното движение, основател на проекта „Новият американски век” и председател на Съвета по отбрана. Пърл е близък със зам.-министъра на отбраната Пол Улфовиц, а кабинетът му в Пентагона е разположен до кабинета на Ръмсфелд. Докато инвазията в Ирак върви с пълна сила, вестник New York Times и списанието New Yorker разкриват, че Пърл използва своето положение, за да оказва лобистки услуги на корпоративни клиенти при контактите им с Министерството на отбраната. „Човекът, работещ като съветник по военните въпроси в Пентагона и председател на влиятелния Съвет по отбрана, Ричард Пърл, е задвижен от телекомуникационната компания Global Crossing, за да преодолее възраженията на Пентагона относно нейната продажба на чуждестранен собственик”, съобщава New York Times. Отбелязвайки близостта на Пърл с много високопоставени служители, включително с министъра на отбраната Ръмсфелд, който го е назначил за ръководител на важния политически съвет, New York Times подчертава, че в случай, че правителството одобри сделката с Global Crossing, Пърл е разчитал да получи от компанията 725 хиляди долара. Пентагонът и ФБР възразяват срещу тази продажба, защото тя „предоставя световната оптоелектронна мрежа Global Crossing, която използва и правителството на САЩ, в ръцете на китайците”. В юридическите документи, на които попада New York Times, Пърл нагло заявява, че постът, който заема в Пентагона, му дава уникалната възможност да окаже съдействие на Global Crossing. Когато тези факти стават публично достояние, Пърл бързо подава оставка от поста председател на Съвета по отбрана, повтаряйки в същото време, че не е виновен в нищо. В молбата си за напускане Пърл съобщава на Ръмсфелд, че не желае скандалите да го отвличат „от важните въпроси, които Ви се налага да решавате в момента в Ирак”. Ръмсфелд моли Пърл да продължи да работи в Съвета по отбрана, с което той се съгласява. Конгресменът Джон Кониърс настоява делата на Пърл да бъдат разследвани и това е връчено на Джоузеф Шмиц. След шестмесечно „разследване” Шмиц напълно оправдава Пърл, като заявява: „Ние приключихме нашето разследване относно поведението на господин Пърл и не намерихме факти, потвърждаващи обвинението, че е имал неправилно поведение”. Независимо от разобличенията за многобройните случаи на конфликт на интереси у Пърл, които се появяват практически във всички водещи медии, докладът на генералния инспектор гласи, че с Пърл няма проблеми. Самият Пърл заявява, че е „много доволен” от изводите на Шмиц, а Ръмсфелд в същото време отбелязва: „Докладът на генералния инспектор потвърждава честността на Съвета по отбрана и това, че е справедливо Пърл да участва в неговата дейност”. Скоро след разобличенията на деловата активност на Ричард Пърл започва нова дискусия. Но този път в центъра й се оказва един друг високопоставен служител от близкия кръг на Ръмсфелд – генерал-лейтенант Уилям Бойкин, помощник на зам.-министъра на отбраната по въпросите за разузнаването. През октомври 2003 г. става известно за редица гръмки антиислямистки изказвания на Бойкин, направени в хода на публични изявления, при това не когато е облечен в граждански дрехи, а с униформата на армията. От януари 2002 г. Бойкин участва в 23 религиозни мероприятия. Говорейки за своята увереност в победата на САЩ над мюсюлманските противници в Сомалия, Бойкин заявява: „Аз знам, че нашият Бог е по-силен от техния. Аз знам, че нашият Бог е истински Бог. А техният е просто идол”. Бойкин обвинява ислямските радикали, че искат да разрушат Америка, защото „ние сме християнска страна”, която „никога няма да остави Израел в беда”. „Нашият духовен враг ще бъде разгромен само тогава, когато тръгнем към него с името Христово”, казва Бойкин. По повод на президента Буш той казва: „Защо този човек се намира в Белия дом? Нали мнозинството американци не гласуваха за него. Но защо той е там? Днес ще ви кажа, че сам Господ го отправи в Белия дом в тези нелеки времена”. Един път, изказвайки се в Орегон пред група енориаши, Бойкин подчертава: „Искам да ви подскажа мисълта, че битката, която ние сега водим, е духовна. Сатана иска да унищожи тази страна, той иска да ни унищожи като нация и като Христови воини”. Уилям Бойкин е професионален военен, един от първите командоси на отряда „Делта”. Той преминава всички стъпала на служебната стълбица и в крайна сметка заема поста ръководител на съвършено секретното Обединено командване на специалните операции. Той служи в ЦРУ, а в хода на „войната с тероризма” оглавява Силите със специално предназначение в армията на САЩ. След това влиза в много тесния кръг от ръководители около Ръмсфелд, където започва да отговаря за залавянето на „особено важни цели”. Бойкин е една от ключовите фигури в американската администрация, занимаваща се с организирането в Ирак на дейности, които много напомнят на латиноамериканските „ескадрони на смъртта”. По време на изслушванията на Бойкин в Конгреса му е зададен въпросът за приликите между операция „Феникс” във Виетнам (убийства на ключови фигури от партизанското движение в Южен Виетнам) и специалните операции в хода на „войната с тероризма”. Бойкин отговаря: „Вярвам, че ние провеждаме именно такава програма. Ние издирваме тези хора. Тяхното убийство или задържане е законната задача на министерството. Мисля, че правим точно това, което се правеше по програмата „Феникс”, но вече не е толкова секретно”. Военният аналитик Уилям Аркин обръща внимание на коментарите на Бойкин и пише: „Когато Бойкин е с униформата на генерал от армията на САЩ и развява такива заявления, които са далеч от толерантността, това ни кара да предположим, че имаме официално одобрение на неговите възгледи и че армията на САЩ е християнска. Бойкин заема в Пентагона висок пост и е един от създателите на политиката на ведомството. Да се позволява на този човек, вярващ в християнския джихад, да работи в Пентагона е сериозна грешка. Бойкин непрекъснато показва, че изпълнява заповедите не на своите началници, а на Господ... Подобна зависимост не може да не предизвиква безпокойство. От друга страна, неблагоразумно и опасно е един от старшите офицери, ръководещи войната с тероризма в Ирак и Афганистан, да бъде такъв, който вярва, че ислямът е кощунствено идолопоклонство и с него трябва да водим свещена война”. Когато Бойкин се оказва под ударите на мощна критика заради антимюсюлманските си изказвания, в негова защита решително застават Ръмсфелд и останалите от ръководството на Пентагона. Бившият съветник на Клинтън, Сидни Блументал, казва следното: „Бойкин не е уволнен или преместен на друга длъжност. По същото време той е в центъра на секретната операция по „гуантанамизацията” на затвора „Абу Грейб”. Той е бил в Гуантанамо, където се среща с генерал-майор Джефри Милър, началник на лагера със строг режим за военнопленници X Ray. Бойкин нарежда на Милър да замине за Ирак, за да въведе в тамошната затворническа система методите (мъченията) от X Ray, като добавя, че това е по заповед на Ръмсфелд”. Във вихъра на протестите срещу Бойкин от правозащитници, арабски и мюсюлмански организации Бойкин лично моли с казуса по неговите възможни погрешни изказвания и действия да се заеме департаментът на Джоузеф Шмиц в Пентагона. След десетмесечно разследване подчинените служители на Шмиц оправдават Бойкин напълно, като стигат до заключението, че генералът е нарушил три вътрешни разпореждания на Пентагона. „Въпреки че споровете възникнаха именно от възгледите на Бойкин, а не от неговото отношение към вътрешните правила на Пентагона, докладът се въздържа от оценки дали е уместна употребата на религиозен подход към контратерористичната дейност, включително и убеждението, че действията на мюсюлманските радикали се ръководят от дявола”, съобщава вестник Washington Post. Вестникът цитира високопоставен представител на Министерството на отбраната, който казва: „Докладът е всъщност пълно освобождаване от отговорност, тъй като според него Бойкин е виновен за незначителни нарушения, свързани с бюрократични и технически въпроси”.
През юни 2004 г. Джоузеф Шмиц пътува до Ирак и Афганистан, а след завръщането си държи специална реч, озаглавена „Американските принципи като могъщо оръжие и възможните пострадали в глобалната война с тероризма”. По това време в САЩ все още всички помнят скандала, свързан с издевателствата над затворниците в „Абу Грейб”. Шмиц ръководи разследването на случилото се и прави всичко възможно по силите си, за да замаже положението на участниците в скандала. Той обвинява персонала на „Абу Грейб”, заявявайки, че „семейството не е без чудовище”. И добавя: „На мен не са ми известни каквито и да било незаконни заповеди, идващи от някакви началници”. А при посещение в Кливланд Шмиц казва: „Отделни дефекти в системата и порицанията на действията на някои наши хора, които сега са подведени под отговорност, не трябва да затъмняват жертвите и постиженията на хиляди американци, които продължават с чест да служат в най-добрите традиции на Американските въоръжени сили”. Шмиц също така подчертава, че е посетил затвора „Абу Грейб” и още едно място за задържани в Афганистан, за да се запознае по-добре с „правилата, методите и практиките, които използваме за задържаните терористи или заподозрени в тероризъм хора, заловени в хода на военни операции”. „Колкото повече стоях там и разговарях с офицерите и войниците, слушах техните разкази и наблюдавах работата им, толкова повече разбирах защо терористите така ни ненавиждат. Извън всякакво съмнение, ние трябва да сме дълбоко благодарни на нашите съграждани, които в момента карат службата си зад граница. Не мога да ви опиша каква удивителна и уважителна работа вършат американските войски в Ирак и в Афганистан”, подчертава Шмиц. Според него „терористите отказват да признаят тези стандарти на поведение, които отличават цивилизования човек от варварина”. И даже когато истината за системните мъчения в затвора „Абу Грейб” стават достояние за всички хора, той казва: „Ние все още, по Божията милост, сме надеждата на целия свят”. Спускайки се в пространни разсъждения за „върховенството на закона”, което е характерно за САЩ, Шмиц споделя с аудиторията своите схващания: „Ние не трябва да позволяваме на лошите новини, идващи от „Абу Грейб”, да затъмняват факта, че у нас има много достойни дъщери и синове, които изпълняват там много важна работа”. В заключение Шмиц подчертава: „В Афганистан и Ирак видях американски войници, които правеха това, което ние, янките, винаги сме правили навсякъде като приветливи освободители. Завързваха приятелство с местното население. Ние се дразним, когато подлият враг със своите заплахи и насилие ни пречи да се държим приятелски”. По време на своята работа в Пентагона Джоузеф Шмиц често по подобие на генерал Бойкин излиза с речи, обилно напоени с религиозни формулировки, унижаващи другите култури и традиции извън християнството. „Ние едва ли можем да говорим за някакво върховенство на закона в племенните култури такива, каквито съществуват на териториите на Ирак и Афганистан, където верността към рода стои по-високо от всичко – над честността, над закона, над справедливостта и даже над здравия смисъл”, казва Джоузеф в реч от март 2004 г. Друг път пък заявява: „Мъжете и жените в нашите въоръжени сили не се съмняват в тези стари принципи, които правят Америка велика, тези принципи, които бяха посочени от президента Рейгън в разгара на Студената война: индивидуална отговорност, представителна власт и правови норми, дадени ни от Бога”. Шмиц обича да цитира думите на Ръмсфелд, казани след 11 септември: „На този ден, Отче Небесни, ние се обръщаме към теб с молитва, с тази молитва, която ни беше дадена на нашата страна по времето, когато тя самата водеше справедлива борба за благородно дело – с вечната молитва на Америка: ние се молим не за това Бог да бъде на наша страна, а само за това Америка да бъде на твоята страна, Господи!”. Религиозната тема обикновено е толкова силна в изказванията на Шмиц, че веднъж един от присъстващите слушатели отбелязва: „Духът на Вашата реч малко ме обезпокои. Винаги съм вярвал в това, че Конституцията е светски документ, а правителството по мое мнение също трябва да бъде светско учреждение. Намирам, че понятието за отделяне на държавата от църквата малко се разминава с днешната администрация”. Тогава Джоузеф отговаря така: „Американците за разлика от всички други народи по света са дълбоко религиозни. Това е исторически факт и настояща реалност. Така че да претендираме, че не сме длъжни да признаваме съществуването на Всемогъщия Господ, това означава да игнорираме реалността, сър. Извинете, че съм принуден да Ви обясня това, но аз гледам на нещата именно по този начин”.
Една от най-удивителните истории от времената на пребиваването на Шмиц в Пентагона е неговата мания по барон Фон Щойбен, наемник, взел участие във Войната за независимост на САЩ. Както се твърди, Щойбен е бил принуден да избяга от Германия, научавайки, че му предстои да отговаря по обвинение в хомосексуализъм. Джордж Вашингтон го посреща с радост в Америка, считайки го за ключов военен инструктор сред няколкото наемници, воюващи против англичаните. Скоро след като Шмиц е назначен за генерален инспектор, както пише Los Angeles Times: „Той загубва три месеца, работейки лично над ескизите за новия герб на генералния инспектор, за да включи в него фамилния девиз на Фон Щойбен: „Винаги под защитата на Всевишния”. Внимателно обмисля количеството звезди и лавровите листенца, а също и цвета на герба. Шмиц поисква даже да се прерисува орелът, защото изобразеният на стария герб „изглежда като пиленце”. През юли 2004 г. той съпровожда Хенинг фон Щойбен, германски журналист и глава на семейната асоциация „Фон Щойбен”, на празненство, организирано от Корпуса на морската пехота на САЩ. Шмиц също така кани Фон Щойбен на обяд, чиято стойност е 800 долара, заплатени по данни на сенатор Гросли от държавната сметка. След това го взема на работа като стажант в офиса на генералния инспектор, напълно безплатна позиция. Само че на Шмиц му се налага да се откаже от екскурзия до Германия за тържествената церемония в памет на Вилхелм фон Щойбен. Пътуването трябвало да струва 200 хиляди долара, но е отменено, след като сенатор Гросли повдига въпроса и изисква отговори”. „Шмиц беше погълнат от страстта по всичко германско и по всичко, свързано с Фон Щойбен. Това беше просто мания”, разказва бивш сътрудник на Министерството на отбраната на Кристиан Милър, кореспондента на Los Angeles Times. Шмиц също така позовава много свои изказвания като генерален инспектор на цитати или факти от живота на Фон Щойбен, тоест отнася се към него като към месия. „Ние всички се осланяме на неговата история и мъдрост, за да получим верни ориентири в ръководството на Пентагона, за да ни помогне да намерим път в ситуация, когато окръжаващата среда е изкривена, както често се случва в големите бюрократични структури, особено в разгара на някаква битка”, заявява Шмиц през май 2004 г., когато открива паметник на Фон Щойбен в Ню Джърси. Докато се намира в Ирак, през юни 2004 г. Джоузеф казва: „Длъжни сме да бъдем верни на избрания път и да поддържаме нашата войска. От моя страна аз изпратих в Ирак своите най-добри „фонщойбеновци”, за да помагат при възпитаването на едно ново поколение генерални инспектори, двигатели на позитивните промени във всяко от новите иракски министерства”. Въпреки че още не е изминало много време от момента на назначаването на Шмиц, законодателите започват да отправят различни въпроси и да изискват отговор от него. Неговата дейност става обект на мащабно критично разследване, предприето от Милър, кореспондента на Los Angeles Times. Най-сериозните проблеми за Шмиц във връзка със скандалите, които се вихрят около него, му създава влиятелният сенатор републиканец Гросли. В центъра на един от скандалите е фигурата на Джон Шоу (по прозвище Джек). Той е един от подчинените на Ръмсфелд и по-точно Шоу е помощник на зам.-министъра на отбраната. Непоколебим привърженик на републиканците, работил във всяка президентска републиканска администрация от времената на Джералд Форд, Шоу е поставен от Белия дом да ръководи телекомуникационната система в Ирак. И това се случва, въпреки че Шоу няма опит нито в сключването на договори за отбраната, нито пък в областта на телекомуникациите. Хора, оглавяващи структурата, която е начело на временната коалиционна администрация на Ирак, обвиняват Шоу, че прави опит да се възползва от своето положение, като уреди изгодни договори за фирмите на своите приятели. Джон Шоу провежда задкулисна работа с редица влиятелни републикански конгресмени, за да уреди свои близки фирми със сключването на изгодни договори за разгръщането в Ирак на мобилна мрежа. През 2003 г. Шмиц като генерален инспектор подписва с Шоу документи, които му предоставят определени пълномощия по провеждане на разследване. Както става ясно по-късно, именно тези пълномощия са използвани от Шоу в опит да „пренапише” телекомуникационните договори в „нужното” направление. „В един от случаите Шоу се представя за сътрудник на Halliburton и получава достъп до един от южноиракските портове, след като американските военни са му забранили да отива там – пише Los Angeles Times, позовавайки се на официални лица от Пентагона. – Друг път той критикува конкурса, организиран от временната администрация, за разпределяне на лицензите, свързани с мобилната мрежа на Ирак. И в двата случая Шоу предлага да се излезе от настоящата ситуация, като фирми, близки до неговите приятели, получат многомилионните договори без конкурс. Това се знае от източници в Пентагона, а и се потвърждава от документи. Във вече описания случай с порта приятелската фирма на Шоу печели без конкурс договор за провеждане на дълбоководни дейности.” Когато обвиненията срещу Шоу пристигат на бюрото на Джоузеф Шмиц, той, вместо сам да се заеме с този проблем, го изпраща във ФБР, позовавайки се на евентуален конфликт на интереси, доколкото именно той е предоставил на Шоу функциите на свой заместник. „Да погребеш делото във ФБР е надеждно и сигурно. Те никога няма да имат време, че да се захванат с него внимателно”, казва високопоставен служител на Пентагона пред медиите. „ФБР се интересува предимно от тероризъм, а не от корупцията в органите на държавната власт. Старшите сътрудници в звеното на Шмиц протестират срещу такъв подход, виждайки в него добре премислена крачка, за да се помогне на приятелското политическо назначение. Както и очакват, разследването на ФБР не довежда до никакъв резултат и делото в края на краищата е закрито”, пише Милър в своята книга Blood Money. След като Los Angeles Times разкрива фактите за предполагаемата корупция на Шоу, Джоузеф Шмиц лично участва в съставянето на прессъобщението на Пентагона, с което трябва да се реабилитира Шоу. „Обвиненията срещу Шоу бяха проверени в Багдад от следователи на генералния инспектор към Министерството на отбраната. Не е прието решение за възбуждане на дело. Шоу не се намира под следствие на структурата на генералния инспектор”, гласи съобщението на Пентагона до медиите от 10 август 2004 г. Чък Бердал, заместникът на Шмиц, отправя електронно писмо до своя началник, в което пише: „Прессъобщението е абсолютно грешно и всъщност трябва Шоу незабавно да бъде отзован. Ако не го направим, това ще се отрази на авторитета и почтеността на Министерството на отбраната и на нас самите”. Обаче Шмиц казва на своя помощник Грег Бауър, че не желае да „буди спящото куче”. „Ние постъпихме правилно, като пуснахме версия на прессъобщението, която е по-малко вероятно да бъде тълкувана превратно”, отговаря Шмиц. По-късно сенатор Гросли се обръща писмено към Ръмсфелд: „В тази ситуация повече от всичко ме безпокои това, че генералният инспектор Шмиц е въвлечен и участва в нещата. Първо, съществуват много документи, които доказват, че господин Шмиц е участвал лично и непосредствено в изработването на това прессъобщение. Второ, доколкото разбирам, сътрудниците на господин Шмиц многократно са го съветвали да покрие този документ, тъй като е „напълно лъжлив”. Както разбрах, дори ФБР е проверявало прессъобщението този път”. Гросли също така съобщава на Ръмсфелд, че след като е казал на Шмиц за своето намерение да се захване с разследване на дейността на Шоу и изискал свързаните с делото документи „аз бях неофициално информиран от мои източници в апарата на генералния инспектор, че всички документи по делото „Шоу”, както и по друго, интересуващо ме дело, са преместени под гриф за секретност, което изключва моя достъп до тях”. Гросли обвинява още Шмиц в създаване на пречки при разследването на делото на високопоставен военен чиновник, който по мнение на сенатора е бил виновен, заради даването на лъжливи показания под клетва. От своя страна самият Шоу отхвърля обвиненията, че е извършил каквито и да било противоправни действия, като подчертава, че е станал жертва на „кампания по очерняне”. По времето на своята служба в Пентагона Шмиц произнася поредица от страстни речи, посветени на търговията с хора и специално на секс търговията, която е любимата тема на десните християни и администрацията на Буш. През септември 2004 г. Шмиц представя в Комисията по въоръжените сили на Конгреса документ, озаглавен „Разглеждане на секс търговията през мъглата на моралния релативизъм”. В него той заявява: „Моралният релативизъм представлява заплаха за Конституцията на САЩ като „особено зло от гледна точка на моралния закон, който стои над хората и държавата”. По-нататък документът гласи: „Изразяваното съгласие на всички страни срещу такива явления като секс търговията и проституцията не трябва да е оправдание за игнорирането на тези проблеми”. В заключение Шмиц призовава: „Дори, оказвайки отпор на новите асиметрични заплахи, с които ни се налага да се сблъскваме в XXI век, тези от нас, които са положили клетва да защитават Конституцията на САЩ трябва да противодействат и унищожават секс търговията и другите „развратни и аморални” практики, когато тези отвратителни образи се проявяват в мъглата на моралния релативизъм – да ни помогне Бог!”. Само че в същото това време, когато Джоузеф Шмиц с огромен патос громи моралния релативизъм и секс търговията, той е обвинен в това, че не може да проведе разследване по сериозни обвинения за търговия с хора, повдигнати срещу фирми, работещи по договори с Пентагона в Ирак. Обвиненията касят и американската инженерна, строителна и конструкторска компания KBR (Kellogg Brown & Root), в която в Ирак работят 35 хиляди „граждани на трети страни”. В своето разследване на Pipeline to Peril Кем Симпсън от Chicago Tribune открива нова тема и документално доказва, че през август 2004 г. в Ирак са отправени 12 граждани на Непал. След това те са похитени и екзекутирани. Вестникът разкрива факти, че „някои подизпълнители и търговски вериги участват в извършването точно на тези престъпления, които регулярно се осъждат от Държавния департамент като търговия с хора”. Chicago Tribune дори намира доказателства за това, че „обичайна практика на корпорациите – подизпълнители на Министерството на отбраната, е изземване на паспортите от работниците, измами при условията, описани в договорите, както и за мерките за безопасност, а има и случаи, когато хората се отправят в Ирак на работа насилствено под заплахата за лишаване от храна и вода”. Вестникът уточнява също, че KBR и военните позволяват на своите контрактори „да използват за работа в Ирак хора от държави, които са забранили на своите граждани да пребивават там. Това показва, че хиляди хора са попаднали в Ирак напълно незаконно”. Според изданието: „Още една подборка от документи показва, че подобни обвинения се отправят към военното министерство през септември 2004 г., за което е информиран и Джоузеф Шмиц като генерален инспектор на Пентагона”. Шмиц обаче не дава никакъв отговор почти цяла година до 25 август 2005 г., когато в писмо, отправено до конгресмена Кристофър Смит, той съобщава, че в резултат на предварителното разследване на обвинените военни чиновници, работещи в Ирак, е изискан „списък на коригиращите мерки”. В писмото нищо не се казва за изземване на паспорти или нарушаване на законите на САЩ, нито за предотвратяване на търговията с хора, единствено се упоменава необходимостта „да се отделя повече внимание” по въпросите за разполагането на работниците в Ирак, а също така и чиновниците да „осъществяват мониторинг на провежданите корекции”. Едва ли всичко това може да се оцени като осъждане на „моралния релативизъм”. За Шмиц очевидно „особеното зло” са друг вид аморални престъпления.
Един от най-големите скандали, в които е въвлечен Шмиц, започва през май 2003 г., когато Пентагонът се съгласява да вземе на лизинг 100 самолета, цистерни за зареждане във въздуха, за армейски нужди от фирмата Boeing. Сумата, дължима по сделката, е впечатляваща – 30 милиарда долара. Почти веднага това необичайно споразумение, най-крупното от подобен род за цялата история на САЩ, е подложено на резки критики от групи, наблюдаващи дейността на правителството. Те го наричат „разточителна поддръжка на корпоративното благосъстояние”, тъй като то идва в подкрепа на авиационната промишленост, която преживява нелеки времена. Сенаторът републиканец Джон Маккейн заклеймява сделката като „класически пример за лоша политика на доставките и фаворизиране на определена компания за военни държавни поръчки”. Той също така заявява, че анализът, направен от Сметната палата на САЩ, показва, че модернизацията на съществуващия парк от самолети, цистерни за зареждане, ще струва на правителството значително по-евтино от лизинга на допълнителни самолети от Boeing. „Никога не съм виждал задълженията на правителството по сигурността на страната така явно да се подчиняват на интересите на един производител на въоръжение”, заявява Маккейн. Както по-късно става ясно, цяла мрежа от могъщи покровители помага на компанията Boeing да получи този контракт, предизвикващ големи спорове. Сред тези покровители са Денис Хастерт, говорител на Конгреса, ключов съюзник на Белия дом, както и неговите високопоставени съветници Карл Роув и Анди Кард. „Необичайното при лобистката дейност на Boeing е това, че компанията получава пълен достъп до всяко ниво на правителството, започвайки със самия президент. Ключовите фигури в Палатата на представителите и десетки обикновени законодатели прокарват интереса на Boeing в този случай”, разказва Кит Ашдаун, директор на обществената организация „Данъкоплатци за здрав смисъл”. По данни на вестник Financial Times: „През изминалата година фирмата Boeing е вложила 20 милиона долара във венчърен фонд, свързан с производството на оръжие, който се оглавява от Ричард Пърл... един от най-големите защитници и съавтори на сделката за самолетите за 30 милиарда долара. Той нищо не е казал за парите, получени от Boeing”. В Пентагона контрактът с Boeing е одобрен от главния купувач на оръжия при президента Буш – Едуард Олдридж-младши (по прозвище Пит), който по съвършено „случайно” стечение на обстоятелствата преди е бил президент на подразделението по производство на електроника на компанията McDonnelDouglas, която по-късно влиза в състава на Boeing. Олдридж одобрява контракта в своя последен работен ден в Пентагона, след което отива в още една компания, производител на въоръжение – Lockheed Martin. Сделката с Boeing съвсем скоро влиза в историята като „най-екстремният случай на безстопанственост при провеждането на военни поръчки”. Така я характеризира и председателят на Комисията по въоръжените сили в Сената Джон Уорнър, който е републиканец. В резултат от скандала за корупция и скрит лобизъм сделката се анулира. Бившата сътрудничка на Управлението за поръчки към Военновъздушните сили Дарлин Дрюн отива в затвора, същата участ застига и представителя на Boeing, а министърът на Военновъздушните сили на САЩ Джеймс Рош подава оставка. В края на краищата и това дело трябва да бъде разследвано, поради което се оказва на масата на Джоузеф Шмиц в Пентагона. През юни 2005 г. той излиза с отчет за скандала, който е с обем 257 страници. По уверения на критиците той е прикрил добре възможната роля на високопоставени сътрудници от Белия дом в това дело. Изтрити са 45 позовавания и споменавания на тези сътрудници. Всъщност, преди да публикува доклада си, Шмиц го изпраща в Белия дом за одобрение, където документът му е окончателно изчистен от потенциално опасна информация. Сенатор Гросли заявява в свое писмо до генералния инспектор Шмиц следното: „В резултат на премахването от доклада на редица съществени доказателства някои потенциални виновници бяха защитени от отговорност”. Гросли добавя още, че: „Високопоставените служители на Пентагона са можели да действат единствено в съответствие и според указанията, получени от Белия дом. Но имената на хората от Белия дом са старателно заличени от Вас в окончателната версия на доклада. И тези официални лица не са привлечени към отговорност”. Шмиц например не е включил в доклада си никакви коментари по отношение на сделката с Boeing на Ръмсфелд и Улфовиц, защото по неговите думи „те не са казали нищо съществено”. В такъв случай, пише редакционният съвет на вестник Washington Post: „Разследващите може би не са задавали правилните въпроси. Да вземем още един пример: господин Рош разказва, че през юли 2003 г. му е позвънил Ръмсфелд, за да обсъди с него въпроса, който тогава се разглежда – кандидатурата на новия секретар на армията на САЩ. При това, той специално отбелязва, че Ръмсфелд не е искал Рош да променя своята гледна точка по отношение на лизинга на самолетите цистерни”. В една стенограма на разговор между сътрудници на Шмиц и Ръмсфелд, която попада в ръцете на Washington Post, разследващите питат министъра на отбраната дали е одобрил сделката с Boeing независимо от мащабните нарушения както правителствени, така и на редица ведомствени правила за провеждане на търгове за държавни поръчки. „Не помня да съм одобрявал тази сделка. Но ако това ви устройва повече, аз не си спомням и да не съм я одобрявал”, казва Ръмсфелд. След което разследващите му задават въпрос за това, че през 2002 г. президентът Буш дава указания на ръководителя на своята администрация Анди Кард да се намеси в преговорите на Пентагона с Boeing (компанията е един от крупните дарители на кампаниите на Буш). „Казвали са ми, че разговорите с президента и неговото близко обкръжение са секретна информация”, отговаря Ръмсфелд. Според Washington Post голяма част от последващия разговор е изтрита от стенограмата. В доклада на Шмиц не са включени никакви коментари на Доналд Ръмсфелд. Освен това групата на Джоузеф Шмиц не разпитва никой извън пределите на Министерството на отбраната, избягвайки участието в процеса на няколко високопоставени законодатели, сътрудници на администрацията и на самия президент, което е прекрасно потвърдено с документи. Генералният инспектор също така не успява да получи показанията на Едуард Олдридж, конкретния чиновник от Пентагона, одобрил сделката. В доклада се казва, че Олдридж не е могъл да съгласува решението си за сделката със съответните отговорни служители, преди да й даде ход, макар че се отбелязва, че някакво съгласуване все пак е имало. На изслушванията пред Сената, посветени на скандала, провеждащи се след оповестяването на доклада, Маккейн казва на Шмиц: „Получава се така, че г-н Олдридж е лъгал”. На което Шмиц отговаря: „Като цяло ние знаем, че той... и другите чиновници във Военновъздушните сили и в офиса на министъра на отбраната са се опитвали да водят нещата така, като че ли бюджетните средства отменят необходимостта от спазване на цял ред юридически процедури”. Маккейн се отнася скептично към този отговор. „Не Ви ли се струва, че показанията на Олдридж са важни?”, пита той Шмиц. „Моите сътрудници не успяха да го разпитат”, бързо го парира Шмиц и добавя, че е пратил на Олдридж писмо, за да го уведоми за призовката за разпит, а също така му е оставял няколко пъти съобщения на гласовата поща. „Нима не успяхте да го откриете в Lockheed Martin?”, продължава да пита смаяният Маккейн. Независимо от своите пълномощия да призове човека, който го интересува, генералният инспектор на Пентагона не се възползва от тях, за да застави Олдридж да даде показания. Сенатор Джон Уорнър се обръща към Шмиц: „Не мисля, че това да се открие Олдридж е голям проблем. Този човек влиза в Съвета на директорите на крупен военен подизпълнител и доставчик, така че да се открие ми изглежда достатъчно просто и лесно”. И наистина, много е трудно да се предположи, че Шмиц не би могъл да открие Олдридж в Lockheed Martin. Джон Шмиц, братът на Джоузеф Шмиц, бивш заместник на юридическия консултант на Джoрдж Буш-старши, е официален лобист на Lockheed Martin в периода от юли 2002 г. до януари 2005 г., което съвпада по време със сделката с Boeing и последващото разследване. Той е един от групата лобисти от фирмата Mayer, Brown, Rowe & Maw, който за това време получава не по-малко от 445 хиляди долара. Въпреки това няма основания да се счита, че Джон Шмиц има някакво отношение към сделката с Boeing. Обобщавайки резултатите, сенатор Гросли казва на Джоузеф Шмиц, че неговите действия по време на скандала „дават основания да се зададе въпросът за неговата независимост като генерален инспектор”. Ашдаун от „Данъкоплатци за здрав смисъл” казва: „Сега вече знаем, че по най-високите етажи на Пентагона и Белия дом има добре смазан механизъм за изпращане на милиарди за корпоративния разцвет на Boeing. Само че заради нежеланието на генералния инспектор да изгори министърът на отбраната докладът е усърдно редактиран и днес оставаме с повече въпроси, отколкото имаме отговори”.
На фона на многочислените скандали, в които се оказва въвлечено ведомството на Шмиц, през юни 2005 г. той подава официално уведомление, че се дистанцира от разглеждане на фактите, свързани с Blackwater, тъй като към онзи момент води преговори за възможно постъпване на работа в тази компания. Това кратко уведомление не съдържа причините, довели до разкриването на неговите контакти с Blackwater, но то се появява точно след година след връщането на Шмиц от Багдад, където посещението му трае девет дни. В Ирак генералният инспектор обсъжда с Пол Бремър, който е особено ценен клиент за Blackwater, перспективата за създаване на мрежа от 29 генерални инспектори (с помощта на най-добрите „фонщойбеновци”) за работа из министерствата на Ирак. И това трябва да бъде направено до момента на „предаването на суверенитета”. Някои наблюдатели отбелязват, че разработването на системата за надзор в Ирак от тези двама американски служители напомня на използването на две лисици при създаването на системата за охраняване на курника. През ноември 2004 г. Шмиц връчва на Бремър премията „Джоузеф Шерик”, която се дава ежегодно и носи името на първия генерален инспектор на Пентагона. Тя се присъжда на човека, спомогнал за решаване на задачите на генералния инспектор. Шмиц заявява, че Бремър е награден като човек, който „има перспективна визия и твърди принципи”. На 26 август 2005 г. Джоузеф Шмиц официално уведомява своите сътрудници, че напуска Пентагона и започва работа в Blackwater. През септември 2005 г., когато Шмиц все още е току-що постъпил на работа, компанията открива за себе си нова сфера от правителствени контракти и това е възможността да се използват въоръжените до зъби наемници вече на американска земя.
(СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ)
Jeremy Scahill, Blackwater: The rise of the World’s Most Powerful Mercenary Army