John Bolton is, somewhat ironically, a quintessential creature of the Washington swamp.

 - The New Yorker


На 16 декември 2005 г., малко след като Джон Болтън е поел поста постоянен представител на САЩ в ООН през ноември 2005 г., президентът Буш отива на гости при него. „Забавляваш ли се?”, пита Буш, имайки предвид забавление в буквален смисъл. „Тук мишените са на всяка крачка”, сухо и невъзмутимо отговаря Болтън. Мишените са истинската страст на Болтън. В своята над 50-годишна кариера той е имал много такива мишени: най-вече ООН, Международния наказателен съд, Договора за ограничаване на системите за ракетна отбрана, Палестинската автономия, ЕС, Китай, Русия, Иран, Северна Корея. През 2012 и 2016 г. Джон Болтън си поставя за цел да атакува президентския пост и дори обявява намерението си да участва в първичните избори за номинацията на Републиканската партия. Но след това се отказва. И ето, че сега, на 9 април 2018 г., той влиза триумфално в Белия дом, като завоюва доверието на президента Доналд Тръмп. Така Болтън изпълнява и тази своя цел: да има кабинет в Западното крило на Пенсилвания Авеню 1600 макар и в противоположния на Овалния кабинет край. Всъщност защо Тръмп решава да избере точно Джон Болтън за съветник по националната сигурност? На този пост за една година вече има няколко рокади – Майкъл Флин, Хърбърт Макмастър... Казват, че Доналд Тръмп е президент, който вижда света през екрана на телевизора. Той предпочита да се информира предимно от емисиите на Fox News, а не от разузнавателните доклади, които получава всяка сутрин в 07:45 на бюрото си. Безспорно Джон Болтън е звезда на телевизията на Мърдок и е неизменен гост на аналитичните програми на медията още от 1998 г. Болтън е сред любимите политически фигури на Тръмп заради екстравагантните си политически импулси и периодичните си изяви най-вече в политико-саркастичното токшоу Red Eye до спирането му преди една година. Остава въпросът, дали Болтън ще успее да поддържа интереса на президента сега, когато ще трябва да му докладва лично всяка сутрин за заплахите за националната сигурност и да му представя най-адекватните решения. Болтън беше споменаван дори като потенциален кандидат за държавен секретар на САЩ. Но страховитият му външен вид с рошавия му мустак и агресивния му безкомпромисен дипломатически тон срещнаха доста противници във Вашингтон. Тръмп винаги се е възхищавал на безцеремонния непукизъм, с който Болтън защитава своето идеологическо заслепение. Но също така Тръмп е наясно, че една подобна кандидатура ще срещне яростна съпротива в Сената сред сивите кардинали в Републиканската партия като Кондолиза Райс. Затова президентът се осмелява да привлече Болтън към своя екип на длъжност, която не се нуждае от одобрение в Сената. Тръмп отдавна търсеше подходящ пост и най-вече подходящ момент. В този смисъл назначаването на Болтън е очаквано. Неговото любимо списание National Review пише, че още докато съставял кабинета си, Тръмп казал на Болтън: „Когато ти е удобно, ела да се видим в Белия дом”. Още преди оставката на Макмастър да бъде обявена на 23 март, Болтън е забелязан да „наминава” към Белия дом четири пъти от началото на март. Според шоумена Колбърт той отдавна трябваше да е на Пенсилвания Авеню 1600, но причината това да не се е случило досега е единствено естетическа. „Просто Тръмп не харесва мустака на Болтън! И това е всичко”, коментира комикът. „Доналд определено не харесва рошавия му мустак. Не се сещам за някой, който да е близо до президента и да има лицево окосмяване, което Тръмп да харесва”, казал анонимен източник от обкръжението на президента за шоуто на Колбърт.

Още през декември 2016 г., когато все още не е ясен съставът на новата администрация, Washington Post пръв пише (хем на шега, хем сериозно), че проблемът с окосмяването може да попречи на Болтън да стане част от първия екип на Белия дом. Може да се предположи, че на този мустак светът дължи мира и спокойствието през първата година от президентството на Тръмп: въпреки войнствената риторика нямаше война в Северна Корея… Но сега Болтън е съветник по националната сигурност, има директен достъп до президента, разполага с картбланш да влияе върху цялата маса от чиновници, ангажирани с националната сигурност, и много експерти са дълбоко загрижени какви последствия би могло да има това обстоятелство. Бившият коментатор на Newsweek и настоящ наблюдател на The Week Деймън Линкър категорично отбелязва: „Тръмп е податлив на импулсивни решения и има склонност да се вслушва в най-агресивното мнение в залата, особено когато то е подплатено с подходяща агресивна риторика”. Тази особеност на Тръмп отваря за Болтън огромен периметър за формиране на външнополитически решения в подкрепа на лозунга America First, които са на ръба на военни действия в най-взривоопасните региони на Близкия изток, Югоизточна Азия и Африка. Освен това Болтън е прекалено сприхав и недипломатичен в своите изказвания. Реално Белият дом има нужда от контрабаланс на тези качества, а не от още една риторично-агресивна политическа бомба. Всичко това накуп води до извода, че Болтън е възможно най-неподходящият избор на Тръмп за този пост.

ТРЕТИ МАНДАТ НА... БУШ

Президентът Тръмп не крие слабостта си да се заобикаля с познати лица от любимата си кабелна телевизия. Но много малко от тях успяват да се задържат за дълго. „На Тръмп може и да му харесва как Болтън говори и го защитава по Fox News. Но когато Джон е назначен да отговаря за външната политика, той ще демонстрира своите силни убеждения, някои от които определено няма да се харесат на президента. Освен това в личен план Болтън е също толкова необуздан като президента. Не знам как ще се сработят. Това ще е сериозно изпитание за Тръмп. САЩ още не са ударили дъното в международните отношения, но сега с Болтън със сигурност ще закопаем още по-надолу”, коментира Мийке Иоянг, директор на националната програма по сигурност в мозъчния тръст Third Way във Вашингтон. Мнозинството от републиканците се обявяват против Болтън и го наричат „неоконсерватор на стероиди”. Сенаторът Ранд Пол предупреждава още през декември 2016 г., че със своята позиция Болтън е „амбициран да повтори отново всички външнополитически грешки на Америка от последните 15 години”. На 22 март вестник New York Times пише, че появата на Джон Болтън и Майк Помпео и напускането на Рекс Тилърсън и генерал Макмастър означава формиране на „най-радикално агресивната външна политика в най-новата история на Америка”. Вестникът посочва, че този екип ще бъде много по-агресивен от тандема Дик Чейни–Доналд Ръмсфелд около президента Буш през 2001 г. Изборът на такъв безспорен ястреб като Джон Болтън ще внeсе много драматични корекции в заявените предизборни позиции на Тръмп. Болтън е доказан радикален политик, който никога не се учи от минали грешки. Но точно той е поставен на пост, който има решаваща роля при формирането на позицията на Белия дом по отношение на нови войни. Списание Atlantic подчертава: „Болтън е призовавал към водене на повече войни, отколкото Америка е водила реално, включително всички злополучни военни намеси”. Рисковете от подкрепа на някакви военни операции се увеличават при непостоянната и агресивна външнополитическа позиция на Тръмп, особено ако той реши да компенсира крехкия си рейтинг с допълнителна доза политически авантюризъм. Между 2006 и 2016 г. Тръмп неизменно и справедливо критикува Джордж Буш за разпалването на войната в Ирак, която хвърли Близкия изток и света в хаос. Но сега с назначаването на enfant terrible от администрацията на Буш за свой съветник по националната сигурност Тръмп превръща своето президентстване в трети мандат на Буш… (според сполучливото сравнение на New Yorker). Ако Болтън изиграе добре картите си, до края на годината той ще стане най-могъщият политик във Вашингтон след Тръмп. Още на 10 април целият персонал, който е в ресора около Болтън, се измете от Белия дом начело със съветника по вътрешната сигурност Том Босърт, както и досегашният говорител на Съвета за национална сигурност Майкъл Антон и зам.-съветниците по национална сигурност Рики Уодъл и Надя Шадлоу. В същото време Болтън назначи за свой заместник досегашния зам.-министър на външната търговия Мира Рикардъл, бивш вицепрезидент на Boeing, служител на Пентагона при Джордж Буш с ресор НАТО, Русия, Евразия, ядрени оръжия и контрол над въоръжаването. И най-важното качество на Рикардъл: тя е единственият член на екипа на Тръмп, която се осмели да влезе в пряк конфликт с министъра на отбраната Джеймс Матис по въпроса за „неадекватните кадрови назначения в Пентагона”. Рикардъл критикува Матис за забавянето на назначенията на ключовите постове в Министерството на отбраната, което пречи на „способността на Пентагона да взема важни решения и да формира силна политика”. Миналата година списание National Review публикува статия на Джон Болтън, озаглавена „Как да излезем от ядрената сделка с Иран”. Точно в деня на отравянето на Сергей и Юлия Скрипал CNN информира за среща между Тръмп и Болтън в Овалния кабинет. Проблемът не е само в това, че Болтън изобщо не е подходящ за ролята на съветник по националната сигурност. Той защитава позиции, които са диаметрално противоположни на политиката, с която Тръмп си осигури мандат в Белия дом. Милиардерът спечели именно с категорично негативната си позиция по отношение на войната в Ирак, която нарече „глупаво разхищение на американски животи и ресурси”. На 16 юни 2016 г. Тръмп казва: „Похарчихме 7 трилиона долара в усилията си да свалим от власт разни хора, които, честно казано, ако си бяха останали на власт, а ние бяхме похарчили тези 7 трилиона долара в САЩ за изграждане на пътища, мостове, летища, щяхме да сме много по-добре, отколкото сме сега. Това ви го гарантирам! Ние оказахме гигантска лоша услуга не само на Близкия изток, но и на цялото човечество. Заради хората, които бяха убити, заради прокудените хора, и то заради нищо!”. Някъде по същото време Джон Болтън казва пред Дейвид Дракър от Washington Examiner: „Продължавам да твърдя, че решението да свалим Саддам беше правилно. Мисля, че решенията, взети след това, бяха погрешни, дори считам, че най-лошото решение беше да изтеглим през 2011 г. силите на САЩ и коалицията от там”. Въпреки своята антивоенна риторика и кампанията Аmerica First Доналд Тръмп има доста дълга история на съзнателна подкрепа за войнствената политика и дори през 2011 г. записва видеоапел за военна намеса в Либия, за да бъде свален режимът на Кадафи. В същото време като бизнесмен, който никога не се е занимавал с политика, той е много по-неподготвен от своите предшественици Обама, Буш и Клинтън за ролята на главнокомандващ. Ето защо назначаването на краен и откровен апологет на военните решения като Болтън за съветник по националната сигурност е може би най-рискованото решение в досегашната му кадрова политика.

АМЕРИКАНИСТЪТ ЗАСТАВА ЗАД АMERICA FIRST

Джон Болтън определя себе си като „отявлен американист”, който се е заклел да защитава винаги и преди всичко останало интересите на САЩ. Затова се чувства близък до философията на президента Тръмп, който стана президент със слогана America First. Не е тайна, че Доналд Тръмп не се чувстваше комфортно със своя съветник по национална сигурност генерал Хърбърт Макмастър. Слуховете за неговата смяна вървяха още от април миналата година. А от началото на 2018 г. се заговори за рокадата с юбернеоконсервативния Джон Болтън. И той започна все по-често да се появява в Белия дом. С Джон Болтън като съветник по националната сигурност, с Ники Хейли като постоянен представител в ООН, с фундаменталиста и бивш шеф на ЦРУ Майк Помпео в ролята на дипломат №1 крайно дясното неоконсервативно крило на американската външна политика укрепва здраво позициите си. Краткият, но впечатляващо запомнящ се мандат на Болтън в ООН преди повече от десет години е маркиран с шокиращите му антидипломатически проблясъци, които бяха допълвани от тогавашния говорител Ричард Гренъл, който сега е новият американски посланик в Германия. Заедно с Гренъл Болтън активно участва в създаването и написването през 1997 г. на хартата на неоконсервативното движение в САЩ – Проекта за новия американски век. В началото на мандата на своето президентстване Доналд Тръмп успя поне да пренесе част от предизборните си обещания от 2016 г. и да води „външна политика на незаплитане в нови конфликти”. Една седмица след като обяви официално за напускането на Макмастър, президентът Тръмп анонсира, че САЩ „много, много скоро ще се изтеглят от Сирия”. В странна реч в Охайо президентът каза: „Между другото ние разказваме играта на „Ислямска държава”. Ние напускаме Сирия, май много скоро. Скоро ще превземем 100% от халифата, както го наричат. Територията ще я отвоюваме бързо и ще се изтеглим от там наистина скоро. Ще се върнем в нашата страна, където искаме да бъдем”. Това обяви американският президент и предизвика удивление не само в собствения си екип. Тръмп повтори своите обещания от предизборната си кампания и отново каза, че досега САЩ са похарчили за войните в Близкия изток 7 трилиона долара и дори, че сумата е по-голяма. Обаче точно един ден преди Джон Болтън официално да встъпи в длъжност, Тръмп запя друга песен и повтори на практика почти дословно заплахите на новия си съветник по национална сигурност по отношение на ядрената сделка с Иран, политиката на САЩ спрямо Северна Корея, както и за нов ангажимент на американските сили срещу режима на Башар Асад. Показателен е самият факт, че Тръмп само за седмица, откакто Болтън зачести посещенията си в Белия дом, промени стила и заряда на своите външнополитически послания по отношение на тези три проблема. Забелязаха се тревожни нюанси и по други позабравени теми и проблеми. Но основният фокус в националната сигурност е фиксиран върху ядрената сделка с Иран и засилената активност по темата на близкия приятел на Болтън – израелския премиер Бенямин Нетаняху. Несъмнено предстоят още корекции в позициите на САЩ: Джон Болтън настоява САЩ да обявят „Мюсюлмански братя” за терористична организация и подкрепя позицията на Тръмп относно бойкота срещу Катар от страна на Саудитска Арабия и ОАЕ заради подкрепата му за „Мюсюлмански братя” и политиката на Техеран в региона. Освен това Болтън се застъпва за създаване на нова светска държава на сунитите в Ирак, която да бъде близка и дори да бъде на издръжката на Саудитска Арабия. Според плана на Болтън тази нова сунитска държава ще противодейства и ще пречи на „създаването на шиитска дъга за контрол от Иран през Ирак до Сирия и Ливан”. Що се отнася до палестинския проблем, Болтън категорично настоява за разпускане на Агенцията за хуманитарна помощ към ООН, която управлява програмите за помощи за палестинските бежанци. През май 2017 г., преди да приеме от Университета Бар-Илан в Йeрусалим наградата „Защитник на Цион”, Болтън казва в интервю за Jerusalem Post, че решението за две държави – Израел и независима палестинска държава, трябва да бъде зачеркнато, администрацията на Палестинската автономия да бъде разпусната заедно с „Хамас” и „Фатах”, Секторът Газа да бъде присъединен към Египет, а Йордания да приеме Западния бряг. Като постоянен представител в ООН Болтън и неговият говорител Гренъл стават известни с това, че координират всички гласувания по темата „Близък изток” с делегацията и представителите на Израел. Болтън е изявен ционист, личен приятел на Бенямин Нетаняху и автор на идеята за преместването на американското посолство от Тел Авив в Йерусалим. Още през януари 2009 г. Болтън предлага т.нар. „тристранно решение на арабско-израелския конфликт”, което фактически включва разделянето на палестинските територии между трите държави в региона. През 2010 г. за популяризиране и осъществяване на тези цели Болтън създава в сътрудничество с бившия испански премиер Хосе Мария Аснар инициатива, наречена „Приятели на Израел”, в която участват 12 видни личности от цял свят, сред които северноирландският лидер и носител на Нобелова награда за мир Дейвид Тримбъл, бившият перуански президент Алехандро Толедо, италианският философ Марчело Пера, британският историк Aндрю Робъртс. Целта на тяхната инициатива е да бъде гарантирано мирно и безконфликтно развитие на Израел в Близкия изток, като палестинският проблем бъде ликвидиран чрез разпределяне на палестинците из съседните държави и закриване на темата веднъж завинаги. През юли 2011 г. Болтън казва, че претенциите на палестинците за самостоятелна държава представляват „заговор срещу Израел”. За постигане на целите си Болтън предлага връщане назад в ерата на зората на Студената война от 50-те години и реанимиране на политиките на „възпиране” и „сдържане”, налагани от държавния секретар Джон Фостър Дълес. Първоначално известна като доктрината „Труман”, политиката на „сдържане” има за цел да спре разширяването на комунистическата система, наложена от Съветския съюз. А възпирането се отнася до ядрения потенциал на САЩ, който би трябвало да откаже противника да нанесе първия удар. Днес под „възпиране” Болтън разбира непрекъснато „боксиране” на Иран, за да не разширява своето шиитско влияние, съвместни действия с Турция за обуздаване на сирийските кюрди, които са в съюз с ПКК, търсене на всякакви съюзници с една цел: сваляне на режима на Асад в Сирия. Всъщност тъкмо Сирия е първото предизвикателство за Болтън на новия пост и в тази атака личи почеркът, който ще следва администрацията на Тръмп в региона. Възможността Болтън да влияе пряко и всекидневно на външнополитическите инициативи на Тръмп не вещае нищо добро освен нови конфликти в Близкия изток, Югоизточна Азия и отвъд тези територии.

Не по-малко опасна е риториката му и по отношение на НАТО и перспективата Северноатлантическият пакт да контролира процесите в целия Евразийски регион и извън него. Болтън е категорично за незабавно присъединяване на Украйна и Грузия към НАТО, той настоява кризата с полуостров Крим да бъде решена бързо и ефективно чрез, естествено, военна намеса! Всъщност кръгозорът на Болтън е застинал някъде в романтичното минало на Студената война и той мечтае да върне тогавашната романтика на силовите решения. От Дълес той е възприел в арсенала си и „Теорията за доминото” и сега ще се опита да я възроди в актуализиран вариант. Като лице от администрацията на Роналд Рейгън Джон Болтън е част от усилията на президента да убеди американците в риска от „разнасяне на комунистическата зараза из цяла Америка, ако не бъде спрян комунистическият режим на сандинистите в Никарагуа”. Рейгън твърдеше, че ако САЩ допуснат правителството на Даниел Ортега да продължи да управлява, то комунизмът като домино ще се разпространи и в съседен Салвадор, Гватемала, Хондурас и след това ще пламне и Мексико. Рейгън разказваше как комунистите ще превземат граничния град Харлинджън, щата Тексас, който е само на два дни с кола от Манагуа. Болтън се гордее, че той активно е участвал в писането на тази реч за Рейгън в качеството си на член на екипа на заместник държавния секретар Елиът Ейбрамс. И тъкмо той е автор на страховитата прогноза „Комунисти в Харлинджън”. Това, за което предупреждава Рейгън тогава, днес е реална заплаха във Венецуела и Болтън счита, че ако режимът на Мадуро не бъде свален, новата комунистическа заплаха ще се разпространи в Колумбия и после из цяла Латинска Америка. Той е убеден, че Венецуела, Куба и Никарагуа работят съвместно за възраждането на комунизма в Латинска Америка и на Карибите. Поради това Болтън е против нормализиране на отношенията на САЩ с Куба, докато в Хавана не бъде свален комунистическият режим на клана Кастро. Всъщност Болтън има заслуги за началото на процеса на дестабилизация на Венецуела, който започна тъкмо по време на администрацията на Буш и с активното участие на самия Болтън. Днешният съветник на Тръмп има своя формула за намиране на решение: сваляне на комунистическия режим по модела „Пиночет” и слагане начело на властта на десен автократ, както стана в Бразилия, Аржентина и Чили. През юли 2013 г. списание Mother Jones публикува сензационна тайна информация за секретната организация Groundswell, създадена от приятелите от студентството и съмишленици в консервативните възгледи Джон Болтън и Кларънс Томас, съдия от Върховния съд. Председател на организацията е Джини Томас, съпругата на Кларънс, а основната цел на групата е: „Да постигне фундаментална трансформация на нацията, като подкопава авторитета на политици като бившия стратег на Републиканската партия и постоянен анализатор на Fox News Карл Роув, и чрез разпалване на скандали като например „бомбардировката в Бенгази” или тайната полицейска операция в Аризона „Бързи и яростни”, чиято цел е да разкрие връзките на оръжейното лоби с мексиканските наркобосове”. Болтън не случайно се разпростира толкова нашироко в своите външнополитически аспирации – от Северна Корея и Иран до Венецуела. Защото е твърдо убеден, че Иран умишлено използва политическия хаос във Венецуела, тъй като преследва коварна цел: да сложи ръка върху урановите залежи на латиноамериканската държава. За да не бъде допуснато това, той отново предлага връщане назад във времето и реанимиране на доктрината „Монро”, тоест обявяване на Западното полукълбо за изключителна зона на американските интереси и недопускане на намеса на страни от Изтока – Русия и Иран. Бившият анализатор на ЦРУ Фред Флaйц коментира: „Мистър Болтън се различава от вашингтонския елит и дори от международния елит, които считат, че глобализмът, или мултилатерализмът, трябва да имат приоритет пред гарантирането на сигурността на САЩ. Точно тази позиция защитава и президентът Тръмп”. Най-притеснителното при Болтън е фактът, че той е твърд противник на международните организации и съюзи като ООН и ЕС. В книгата си „Капитулацията не е опция” критикува „безкрайния процес на дипломатическо дъвкодъвчене”, който не решава нито един проблем. Нарича чиновниците в Брюксел „ЕСроиди”. За него ядреното споразумение с Иран е „дипломатическо Ватерло”, призовава за „превантивен удар” срещу Северна Корея, а с Путин единствено може да се води политика, която „да му причинява болка”. Болтън настоява за активно въоръжаване на САЩ: „Искаме мир, но само чрез сила. Искаме една силна Америка на Доналд Тръмп”. По повод на тези негови думи руският депутат Алексей Пушков коментира: „Болтън е идеологът на новата Студена война, убеден противник на Русия. Той е голям специалист по интервенции и агресия, привърженик на използването на сила за решаване на всички проблеми”.

ДИПЛОМАЦИЯТА НА ТОЯГАТА

В света на дипломацията на моркова и тоягата Джон Болтън без съмнение се определя като „тоягата”. „Не си падам по морковите”, казва самият той в един коментар за Fox News. Опонентите го наричат „войнолюбец”, човек, който няма как да не намери решение чрез война. Той фанатично защитава правилността на решението за война срещу Саддам Хюсеин и Ирак. Сега също е убеден, че само война може да разубеди Иран и Северна Корея да се откажат от амбициите за разработване на ядрено оръжие. Самият Болтън твърди, че не превъзнася военните решения, и наскоро даже заяви публично и много патетично: „Дипломацията разполага с много повече оръжия. Вярвам, че 99,4% от дипломатическите кризи могат да се решат с публична дипломация. И това е моето убеждение. А на всички останали, които говорят, че ще разпаля нова война, бих казал: това си е тяхно мнение”. Днес най-отявлените критици на „стила Болтън” са хората, работили в миналото рамо до рамо с него. Те единодушно използват за него определения като „арогантен”, „подъл”, „нелоялен” или такива, които не са подходящи за изписване. Мнозинството са убедени, че неговото назначение в екипа на Тръмп е много тревожен сигнал за външнополитическите професионалисти. „Това е най-страховитото събитие, сполетяло ни през последните 50 години. Болтън е политик с много лица, но нито едно не е добро. Той е най-бруталният мениджър, който третира хората като боклук. Всички истории около него са верни, макар че не го разкриват докрай. И той е обладан от такива възгледи, които са направо отвратителни”, коментира Лорънс Уилкинсън, началникът на канцеларията на бившия държавен секретар Колин Пауъл. Отвратителни за опонентите му или окуражаващи за почитателите му? Истината е, че възгледите му са откровено безцеремонни и това прозира и от профила му в Twitter, и от изявите му във Fox News, където присъства неизменно през последните 25 години. Там, където другите политици, дори тези като Доналд Тръмп, демонстрират деликатно и мъдро поведение, Болтън е категоричен:

  • Китай се гаври с нас от 25 години!
  • Иранската ядрена сделка трябва да бъде развалена!
  • Севернокорейците са най-големите измамници на

света и преговорите им с Южна Корея са само пропаганден трик за печелене на време. На въпрос на телевизионния канал Fox News как само Болтън е разбрал, че севернокорейците лъжат, той отговаря невъзмутимо: „По мърдането на устните” (на Ким Чен Ун). Има наистина нещо знаменателно във факта, че Болтън беше определен за този пост от Тръмп с един туит точно в деня, когато се навършиха 15 години от началото на войната в Ирак. Естествено, Болтън в този ден беше отново събеседник в токшоуто на Тъкър Карлсън по Fox и на предизвикателството на водещия, че свалянето на Саддам е разрушило Ирак и е засилило Иран, отговори възмутено: „Не, това не е вярно. Защото Вашият анализ е прекалено едностранчив, честно!”. Стивън Хадли, бившият съветник по национална сигурност на президента Джордж Буш-младши, коментира: „Този човек е изключително провокативен и дразнещ. И точно заради това имаше такъв успех с коментарите си по Fox. Затова е интересен всеки път когато си отвори устата. Умира да провокира, не може да диша, ако не дразни някого”. Хадли е един от категоричните противници на Болтън и той е съветвал президента Буш и държавния секретар Кондолиза Райс „да се отърват от него елегантно”. Сега в частни разговори и тримата са предупреждавали Тръмп „да не си вкарва таралеж в гащите”. Макар че Хадли признава и неговите безспорни качества: „Болтън е много умен, отлично образован, с много опит и най-вече знае как да работи в системата отвътре”. Бившият държавен секретар Джеймс Бейкър III също не е фен на Болтън, но признава „някои негови качества”: „Като се абстрахираме от самохвалството на Джон и от консервативните му и войнствени забежки, той иначе е прагматик. Той е достатъчно прагматичен, за да върши работа. Това е най-важното, че си върши работата, а не философстването му”. Но най-близките му хора обръщат внимание на „личния му чар” и „неподправеното му чувство за хумор”. След като напуска правителството през 2006 г., той работи с различни политически фигури от много широк спектър, дори с откровени терористи. Много показателна в този аспект е връзката му с групировката „Муджахидин Халк”, включена в черния списък на терористичните организации, докато Хилъри Клинтън не я изважда от там. „Той е много мил и възпитан човек в личен аспект, но дори милите хора може да се изпуснат и да призоват за използване на ядрено оръжие, така както всеки сприхав и раздразнителен пиперлия би направил, като си изпусне нервите”, обяснява бившият губернатор на Пенсилвания Едуард Рандъл, демократ.

„ПОЗНАВАМ ДОСТА ХОРА, КОИТО СА МНОГО ВЪЗПИТАНИ, НО ИНАЧЕ СА МАЛКО ХАХО!”

Наистина има нещо много странно и озадачаващо в това боготворене на иранската радикална опозиционна групировка „Муджахидин Халк” (Народните муджахидини на Иран). Защото това е определено терористична организация, създадена през 70-те години, която смесва марксизма и исляма и така търси „нов път за Иран”. Членовете на групировката са поддържани от Комунистическата партия на СССР, подкрепят Ислямската революция на Хомейни и активно участват в окупирането на американското посолство в Техеран през 1979 г., убивайки американски дипломати и служители. Според директора на фондацията „Демокрация в Иран” Кенет Тимерман в докладите на ЦРУ главатарят на групировката Масуд Раджави е наричан „иранският Пол Пот”, защото открито защитава тезата, че всички врагове на „Муджахидин Халк” трябва да бъдат избити. Въпреки откровено антиамериканската политика на групировката сега, когато тя се обявява против настоящия режим в Техеран, Болтън веднага я определя като съюзник на Америка. На 25 януари 2011 г. той присъства на конференция на ръководството на „Муджахидин Халк” в Брюксел и приветства лидерите й със ставане на крака. След това произнася реч, в която хвали политиката на Масуд Раджави и апелира към правителството на Обама да извади групировката от списъка на терористичните организации. С активното лобиране на Джон Болтън „Муджахидин Халк” е извадена от списъка на терористичните организации в Европа (2009) и в САЩ (2012). През 2010 г. Болтън пише предговора към книгата на Памела Гелър и Робърт Спенсър за президентството на Обама (The Post-American Presidency), където лансира идеята за „мирно съвместно съществува с исляма” с цел реализиране на интересите на Запада. През 2016 г. Болтън е основен докладчик на конференция, организирана от „Американски алианс за свобода” (определян от мнозина като хейтърска група) и озаглавена „Могат ли Западът и ислямът да съществуват съвместно?”. На тази конференция той пуска „шегата”, че всъщност Барак Обама е мюсюлманин и крие това. Спомняме си какво последва после и как дори Доналд Тръмп тогава се увлече по тази фалшива следа и я включи в предизборния си маратон. Още през 2009 г. Болтън нарича Обама „Етелред Неразумни”, сравнявайки го с англосаксонския крал от Х век, който заради своята нерешителност и колебливост погубва кралството. Затова се е превърнал в синоним на „слаб лидер”. В интервю за Los Angeles Times от 2010 г. Болтън казва, че Обама не провежда външна политика, а всичките му усилия на международната сцена са само едно „политическо треперене”. На 30 септември 2011 г., след като американски дрон убива зрелищно американеца от йеменски произход Ануар ал Аулаки, високопоставен член на Ал Кайда, Болтън коментира (естествено, за Fox News), че му се повдига от това навсякъде да чете и да слуша за успеха на Обама в борбата с ислямския тероризъм. „Не мисля, че трябва да превъзнасяме този факт повече, отколкото той заслужава. Добре, умрял е и толкова! Защо трябва постоянно да говорим само за това!”. След което прави аналогия с комунизма: „Представете си, че сме в началото на 20-те години и някой казва: „Боже, Владимир Ленин умря! Болшевиките никога няма да понесат тази загуба!”... Е, понесоха я, и не само нея. Така че, окей, ликвидирането на Ал Аулаки е важно, но хайде да не си вадим от това космически заключения”.

От този период датира и още един „политически неологизъм”, който стана популярен с президентстването на Тръмп: фалшивата новина. На 17 септември 2012 г. в шоуто на Грета ван Састерън (Fox News) Болтън коментира неявяването на Хилъри Клинтън на изслушванията в Конгреса за въздушната атака в Бенгази, Либия, от 11 септември същата година. В резултат на това нападение на терористичната групировка „Ансар ал Шария”, за което се счита, че е виновна лично Хилъри, загиват американският посланик Кристофър Стивънс, още трима американски дипломати и 7 либийци. По този повод Болтън казва: „Когато не ти се иска да отидеш на някоя среща, конференция или събитие, тогава хващаш „дипломатическа болест”. Е, това е „дипломатическа болест”, фалшива новина парекселанс!”.

ПОЛИТИЧЕСКИ ХИТРЕЦ

Джон Болтън е роден на 20 ноември 1948 г. в Балтимор в семейството на пожарникаря Едуард Джаксън (Джак) Болтън и домакинята Вирджиния Клара (Джини). Израства в работническия квартал, всичките му съседи са полицаи, строители и сервитьорки. Баща му е непрекъснато на работа и затова той расте основно с майка си. От нея наследява сприхавия си и раздразнителен характер. Тя никога не остава длъжна на никого и постоянно вдига скандали на съседите за щяло и нещяло. Джон завършва гимназия в Оуинг Милс през 1966 г., но още 15-годишен навлиза в политиката, участвайки като застъпник в президентската кампания на ултраконсервативния политик Бари Голдуотър през 1964 г. Болтън е напълно убеден, ще Голдуотър ще спечели и преживява първия си шок и политическо разочарование, след като той губи катастрофално. Записва се в Йейлския университет да учи право и завършва с пълно отличие. Започва активно да се занимава с консервативна политика и произнася първата си политическа реч през 1968 г., в която казва: „Консерватизмът е жив и ще пребъде. Ако не накараме другите да усетят нашето влияние, няма да доминираме върху останалия свят”. След това влиза като стажант в екипа на вицепрезидента Спиро Агню, където изкарва шест месеца, като се ползва с протекцията на своя по-голям приятел и колега от университета Дейвид Кийн, личен съветник на Агню. По-късно Кийн става част от предизборните екипи на президента Рейгън (1976 г.) и на Джордж Буш (1990 г.), съветник е на Робърт Доул в президентската му кампания през 1996 г., а през 2007 г. подкрепя и кандидатурата на Мит Ромни. През 1974 г. Болтън започва работа в престижната адвокатска кантора Covington & Burling и остава до 1981 г., а после се връща отново там между 1983 и 1985 г. Освен това става партньор в юридическата фирма Lerner, Reed, Bolton & McManus, където работи между 1993 и 1999 г. Преди да влезе отново в Белия дом, Болтън е назначаван на важни постове в администрацията на президентите Рейгън и Джордж Буш (баща и син), в Държавния департамент, в Министерството на правосъдието и в USAID, като през всичките тези години той е протеже на крайния антикомунист сенатора Джеси Хелмс. През 1978 г. се запознава с Джеймс Бейкър и когато по-късно Роналд Рейгън печели изборите през 1980 г., Болтън директно го моли да му намери място в администрацията. Назначават го за зам.-началник на Агенцията за чуждестранна помощ USAID, а тогавашният директор Питър Макфърсън си го спомня като „работяга, който отлично се справя с бюрокрацията и прави политика без конфликти”. През 1983 и 1984 г. е изпълнителен директор на Комитета за резолюциите към Републиканската партия. По време на втория мандат на Рейгън става заместник на генералния прокурор и тогава се запознава с конгресмена Дик Чейни, който по онова време е част от комисията, разследваща аферата „Иран-контри”. Когато Джордж Буш-старши става президент, държавният секретар Джеймс Бейкър се сеща за Болтън и го взема в екипа си, като го назначава за заместник държавен секретар по международните организации. На този пост той активно участва в кампанията за оказване на натиск върху ООН да отмени резолюцията си, която поставя на едно ниво расизма и ционизма. И след като инициативата се увенчава с успех, той става герой в очите на еврейското лоби и е обявен за приятел на Израел. През януари 1998 г. Джон Болтън става част от инициативната група, която подписва писмото до президента Бил Клинтън „Проект за Новия американски век”, в което се настоява за смяна на режима в Ирак, за сваляне на Саддам Хюсеин и се казва, че „американската политика не може да бъде осакатявана заради изискването за единодушие при приемането на решения в Съвета за сигурност на ООН”. Между 1999 и 2001 г. Болтън работи като член на Борда на Комитета за международни религиозни свободи. След като Джордж Буш-младши назначава Джеймс Бейкър да участва в преброяването на гласовете в спорния щат Флорида, Болтън се самопредлага и казва на Бейкър, че е готов да работи без пари, но в името на победата на републиканския кандидат. Когато Върховният съд обявява победата на Буш, Дик Чейни става вицепрезидент и ходатайства пред Колин Пауъл да назначи Болтън в Държавния департамент. Така той става заместник държавен секретар по контрола и неразпространението на оръжията. Остава на този пост до 2005 г., а при втория мандат на Буш е назначен за постоянен представител на САЩ в ООН (до 2006 г.). По онова време всички говорят, че Болтън е „човек на Чейни” и „агент на вицепрезидента в Държавния департамент”. Колин Пауъл смята, че е допуснал грешка с неговото назначаване, но Чейни се застъпва за своето протеже и не позволява да бъде сменен. Преди да влезе отново във властта, Болтън е вицепрезидент на ултраконсервативния Американски предприемачески институт, който разработва политически доктрини и прави прогнози за политическото развитие на света. Тъкмо от този институт се ражда концепцията за Новия американски век, която открива пътя към войната в Ирак. Той също така е активен автор в консервативното аналитично списание The Weekly Standard. Заради своята твърда антикомунистическа и милитаристична позиция Болтън по настояване на вицепрезидента Дик Чейни става заместник държавен секретар на Колин Пауъл с ресор „контрол над въоръжаването”. На този пост той предприема първата от две десетилетия стъпка срещу контрола над въоръжаването. Той убеждава президента Буш да оттегли САЩ от Договора за антибалистичните ракети. А след това подготвя новите преговори за мащабно съкращаване на ядрените арсенали на Русия и САЩ. Едновременно с това Джон Болтън ръководи кампанията на правителството на Буш за излизане от Договора за ограничаване на системите за противоракетна отбрана. Лично налага американската позиция за Международния наказателен съд, като пътува из цял свят и принуждава правителствата на съюзниците на САЩ да подписват споразумения, че никога няма да предават американски войници на съд за военни престъпления на тяхна територия. Разработва и текста на споразумението Инициатива за сигурност против разпространението на оръжия за масово унищожение (PSI). С този документ той успява да наложи на американското правителство своята позиция, че САЩ нямат нужда от международни организации, от свой персонал в тях, от нови институции, а трябва да работят със страните на двустранна основа. И да им налагат да приемат американската позиция. При провеждането на тази политика Болтън среща твърдата позиция на държавния секретар Колин Пауъл, който не приема агресивния подход на своя заместник. „Много е трудно да се спори с него, защото, когато защитава своята позиция, той е много упорит и държи на своето. Много хора започват да спорят с него, но не успяват да променят позицията му, защото той не дава аргументи, само твърдения. Но Болтън по никакъв начин не действа непочтено и подмолно”, казва заместник-съветникът по националната сигурност на Буш Елиът Ейбрамс. Крайната и неотстъпчива позиция на Болтън му създава много опоненти и дори врагове в администрацията, а дори и сред съюзниците. По-късно Колин Пауъл си спомня как през ноември 2003 г. тогавашният британски външен министър Джак Строу по време на посещението му в Лондон на четири очи го помолил „да озапти” Болтън и да укроти непримиримата му позиция спрямо Иран, която пречи на съюзниците да договорят ядрена сделка с Техеран. Пауъл специално се заема с казуса и разработва директива, в която подробно обяснява кога сътрудниците на Болтън могат и кога не могат да атакуват Иран в Съвета за сигурност и другите организации по отношение на ядрената програма и особено при усилията за търсене на допирни точки за нейното прекратяване. По същия начин съюзниците (отново най-вече Великобритания) настояват пред новия държавен секретар Кондолиза Райс да извади Болтън от екипа преговарящи, които се опитват да се договорят с либийския лидер Муамар Кадафи да се откаже от придобиването на оръжия за масово унищожение. По време на предварителните сондажи Болтън блокира всички усилия в тази посока с безкомпромисната си позиция и най-вече с настояването Кадафи да бъде свален или да се оттегли от поста, преди да има сделка. След като Болтън е отстранен, в крайна сметка е постигната сделка и Кадафи доброволно се отказва от опасните оръжейни арсенали.

При втория мандат на Буш новият държавен секретар Кондолиза Райс заявява категорично, че не иска Болтън в екипа си, и тогава Дик Чейни й предлага тя да му намери друга работа. Така тя решава да го прати в ООН. Скандалът с това назначение и с всичко, свързано с поста му на постоянен представител на САЩ в световната организация, е цяла драма не само заради изказванията му по адрес на ООН. Всъщност цялата процедура по одобряване на кандидатурата му се превръща в проблем и създава прецедент след прецедент в политическата история на Америка. В своята мемоарна книга „Капитулацията не е опция” Болтън пише черно на бяло какво е отношението му към професионалистите в Държавния департамент, които търсят взаимно приемливи решения за постигане на договорености, а не налагат безпрекословно американските условия. „Кариеристите от Държавния департамент са обучавани на компромиси, куртоазия и добра воля при общуването с чужденци, вместо да ги учат да бъдат агресивни защитници на американските интереси, което би им развалило кефа от любезните дипломатически срещи, да не говорим за апетита по време на официални вечери и приеми”. Той нарича отдела на Държавния департамент за отношения с Източна Азия и Пасифика „EAPeacers” (помирители). Въпросните кариеристи от Държавния департамент също не се изказват особено ласкаво за Болтън. Кондолиза Райс, която наследява Колин Пауъл начело на външната дипломация, всъщност изпраща Болтън в ООН като лична обида и дори подигравка, тъй като е известна непримиримата му и крайно пренебрежителна оценка за организацията. През 1994 г. той предизвиква скандал с арогантното си и крайно агресивно изявление по адрес на ООН: „Сградата на Секретариата (на ООН) в Ню Йорк има 38 етажа. Даже да изгуби 10 етажа, няма да има никаква разлика”. Когато американски сенатори му задават въпроса, какво иска да каже с този коментар, той обяснява, че не бива да приемат думите му буквално, той няма предвид да „бутнат” десет етажа, а се изразява само образно, в смисъл „да бъде намалена бюрокрацията в световната организация, като съкратят персонала с приблизително десет етажа чиновници”. Но тази войнствена реплика мигновено му затръшва вратата пред Комисията по външна политика към Сената. А когато администрацията на Джордж Буш го определя като постоянен представител в ООН, това става с изричната уговорка, че това е „временно решение” и „подготовка за оставката на Болтън от държавна служба”. След една година той наистина се оттегля и излиза в пенсия. Но докато това се случи, Болтън вгорчава живота на не един и двама „кариеристи”. По време на изслушванията в Конгреса за одобряване на номинацията му Карл Форд, разузнавач от кариерата, шеф на Бюрото за разузнаване към Държавния департамент, директно се обявява против назначението на Болтън, като разказва как „направо разгонил фамилията на експерт от военното разузнаване, защото му представил доклад със заключение, че Куба не разработва и не разполага с опасни за САЩ оръжейни програми”. Наложило се да се намеси лично Колин Пауъл, за да бъде потушен скандалът. При това Форд засяга Болтън директно в най-слабото място: „Нагоре се гърчи, долу се пърчи!”, тоест на началниците се подмазва, а с подчинените се гаври. По-късно Джордж Буш признава, че съжалява за решението си да повери поста в ООН на Болтън, но наистина е вярвал, „че може да му има доверие”. Но след като не е одобрен, Болтън излива злобата си докрай. В Wall Street Journal той казва: „Нищо не е в състояние да заличи неописуемата горест на едно президентство, оказало се в пълен интелектуален колапс”. Всъщност не само Кондолиза Райс не го иска край себе си. Американските дипломатически служители също категорично отказват да го приемат като техен нов шеф. Сто служители на дипломатическата мисия изпращат до Буш отворено писмо и заявяват, че напускат, ако той бъде одобрен за поста. В Сената назначението му намира куп противници. След като бившият държавен секретар Колин Пауъл директно казва пред сенатската комисия: „Убеден съм, че той не е подходящ за тази работа”, кандидатурата му е категорично отхвърлена. Но президентът Буш предлага компромисен вариант и все пак изпраща Болтън в ООН, но „временно”. Много скоро става ясно, че опасенията са били напълно оправдани и Болтън непрекъснато сее скандали, блокирайки решения и резолюции с аргумента, че „нарушават и подкопават суверенитета на САЩ”. По повод на неговите позиции представителят на Северна Корея нарича Болтън „човешки боклук”, а Венецуела го определя като „най-зловещата фигура в ООН”. На свой ред Болтън отговоря в типичния си стил, че тези характеристики го правят горд, че изпълнява достойно задълженията си и гледа на тях като на „медал за храброст”. „Той е практичен политик, който залага на политиката на чука, привърженик е на безкомпромисната дипломация. Но дипломация не може да се прави само с тояга, натиск и сила”, казва за него Никълъс Бърнс, заместник държавен секретар при Кондолиза Райс. След като „временното назначение” на Болтън в ООН изтича, Сенатът остава непреклонен и отказва да продължи мандата му. Буш не му предлага друг пост и Болтън напуска обиден, като се превръща в агресивен критик на администрацията на Буш. Отива в адвокатската кантора Kirkland & Ellis, където работи от 2008 г., докато Тръмп го поканва за съветник по националната сигурност. Продължава дейността си и в Американския предприемачески институт като старши асистент, работи още и по външнополитически проекти, по-специално върху ядрената програма на Северна Корея и усилията за ликвидиране на ядрения арсенал на Ким Чен Ун. Естествено, не забравя и своята болна тема Иран. Бисер в инициативите му е коментар от юни 2008 г., в който той обяснява плана си за това как да бъде използван Израел за война срещу Иран. Точно преди да поеме поста в Белия дом, Болтън в последната си изява по Fox съветва президента Тръмп да не обещава нищо на Ким Чен Ун и да ограничи разговорите си с него „само до логистиката около процедурата за капитулация на севернокорейската ядрена програма пред САЩ”.

КРАТЪК НАРЪЧНИК ЗА ПОЛИТИЧЕСКАТА КАРИЕРА НА БОЛТЪН

Изборът назначението на Джон Болтън да бъде огласено точно в деня, в който се навършват 15 години от началото на войната в Ирак, изобщо не е случаен, а е по-скоро търсен ефект. Близкият изток е фикс идея в кариерата на Джон Болтън, като той винаги категорично защитава решението за съкрушителен удар срещу Иран и за нова намеса на САЩ в Ирак, така както в края на 90-те години съветва Джордж Буш-младши да „довърши онова, което не постигна баща му при първата война със Саддам през 1991 г.”. В качеството си на заместник държавен секретар по контрола върху въоръженията Болтън казва в едно интервю за BBC от ноември 2002 г. следното: „Убеден съм, че Саддам има скрити производствени мощности и оръжия за масово унищожение в Ирак”. След това става ясно как е действал Болтън. Според секретен доклад от 2005 г. на конгресмените демократи от Юридическата комисия към Камарата на представителите Джон Болтън е разпространил секретна информация за американския посланик в Габон и Сао Томе и Принсипи Джо Уилсън, който се съмнявал в информациите на администрацията на Джордж Буш за опитите на Ирак да купува уран от Нигер. Болтън също така изиграва активна роля за смяната (отново с компромати и секретна информация) на директора на Организацията за забрана на химическите оръжия Хосе Бустани, който според него бил прекалено „мек” и нямало да принуди своите инспектори да открият на всяка цена химическо и бактериологично оръжие в арсеналите на Саддам. Това пък би подкопало плановете за започване на война срещу Ирак. По този повод колумнистът на Washington Post Дейвид Игнейшъс пише: „Болтън олицетворява политизацията на разузнаването, която в крайна сметка доведе до фиаското с изфабрикуваните доказателства за наличие на оръжия за масово унищожение в Ирак”. Доказателствата и мотивите, с които навремето Джордж Буш и Тони Блеър оправдаха началото на иракската авантюра, може отдавна да са опровергани, разобличени и заклеймени като фалшиви, изфабрикувани и скалъпени. Но Болтън не отстъпва нито на милиметър от своята твърда убеденост в правилността на действията на администрацията на Буш.

КИСИНДЖЪР, БЖЕЖИНСКИ, БОЛТЪН…

Ако направим ретроспекция на личностите, заемали поста съветник по националната сигурност при президента на САЩ, откакто този пост е създаден в средата на миналия век, ще открием категорично две отличителни черти, които не са в полза на личността на Джон Болтън. Първата е неговата войнствена агресивност, неизменната, перманентна, безконечна защита на войната. Втората, която привлича по-малко внимание, но е дълбоко обвързана с първата, е провинциализмът на неговия жизнен опит. Много съветници по националната сигурност като Робърт Макфарлън, Джон Пойндекстър, Колин Пауъл, Джеймс Джоунс, Майкъл Флин и Хърбърт Макмастър са професионални военни. Дори онези, които са градили кариера в правото, университетите или властта като Макджордж Бънди, Хенри Кисинджър, Франк Карлучи, Брент Скоукрофт и Стивън Хадли, са служили в армията. Уолт Ростоу, Кисинджър, Бжежински, Скоукрофт, Антъни Лейк, Кондолиза Райс, Сюзън Райс и Макмастър имат академични титли. Предшествениците на Болтън, заемали този пост, са с доста сериозен външнополитически опит и са участвали във формирането на политиката на Вашингтон със солидна доза познания. Например Колин Пауъл като майор по време на Виетнамската война неведнъж се е сблъсквал лице в лице със смъртта и е наблюдавал „труповете на млади и здрави американски младежи, натъпкани като пънове в хеликоптерите”. А Кисинджър има докторска степен с дисертация за външния министър на Австро-Унгарската империя Клеменс фон Метерних, който се опитвал да провежда балансирана европейска политика на фона на Френската революция. Кисинджър признава, че е бил изправен пред подобни предизвикателства на фона на революционната политика на СССР. Естествено, военният или академичният опит сам по себе си не би могъл да предпази съветниците по национална сигурност от сериозни политически грешки. Но Кисинджър е прав в своите мемоари, че „високият пост учи на умения да се вземат решения, а не на същността на нещата” и че „отнема, а не създава интелектуален капитал”. В този смисъл ниското ниво на интелектуалния капитал, който Болтън е събирал през своя не особено впечатляващ политически опит, сега се оказва фатално съществен елемент. Той никога не е служил в армията, не познава историята и географията на друг район по света освен на Америка, а цялата му съзнателна кариера е преминала във войнствени мозъчни тръстове, вашингтонски юридически кантори или в политически структури на републиканците. Това прозира всеки път когато той демонстрира отново и отново своя ограничен и тесногръд мироглед. През последните две десетилетия Болтън е автор на десетки анализи и коментари, в които неизменно защитава идеологията на консервативната американска десница. В тези писания логическа фактология липсва за сметка на категорични твърдения за „чистотата на американските интереси”, за мотивацията на враговете и, разбира се, за „ефикасността на военните решения”.

БОЛТЪН, ИРАНСКАТА СДЕЛКА И ТРЪМП

Особено драстичен пример в това отношение е позицията му за Иран. Преди сключването на ядрената сделка през 2015 г. Болтън разсъждава: „Тъй като иранските лидери са фанатично решени да развиват ядрената си програма, дипломацията, санкциите и инспекциите са чиста загуба на време. Истината е, че откакто подходът дипломация/санкции се превърна в декларирана политика на Обама, вече знаем как ще завърши историята: Иран ще има ядрено оръжие”. Болтън подкрепя твърденията си и с „железни” доказателства за иранската „неподатливост на петролни и финансови санкции”. През юли 2012 г. Болтън пише, че „иранските молли никога няма да се съгласят на настойчив механизъм за верификация, който би разкрил систематичните им шмекерии”. Откъде Болтън знае, че инспекциите няма да дадат резултат? Всеки сам да си отговори на въпроса. Той няма аргументи. И в това отношение напълно споделя логиката на Тръмп: с колкото по-малко доказателства разполагаш, толкова по-убедително трябва да ги представяш. Затова Болтън направо преминава към финалното заключение: войната срещу Иран няма алтернатива! При това Болтън убедено уверява читателя, че „войната не е толкова лоша”: в случай на израелска атака Иран едва ли ще отвърне по начин, който да предизвика директна конфронтация със САЩ. Той обаче отново не обяснява защо същите хора, обвинявани от него, че са религиозни фанатици, които ценят отвъдното повече, отколкото живота, в крайна сметка ще калиброват и дозират своя отговор, за да не навредят на САЩ. Болтън не привежда никакви исторически прецеденти, дори не цитира ирански лидери или експерти по Иран. Според неговата логика иранските лидери са точно това, което той би искал да са: безразсъдни, когато става въпрос за дипломация и преговори, и в същото време много предпазливи и рационални, когато се говори за необходимостта от използване на военна сила. И веднага ще схванат посланието на езика на силата.

БОЛТЪН И КРАЯТ НА СЕВЕРНА КОРЕЯ

На 10 октомври 2002 г. в интервю за New York Times Джон Болтън изиграва много професионално своята политическа позиция по отношение на Северна Корея. Вестникът пита заместник държавния секретар на САЩ каква е позицията на администрацията на президента Буш по отношение на Северна Корея. Болтън се обръща, взема от библиотеката си една книга, след това бавно я поставя на бюрото, без да каже нищо. Заглавието на книгата е „Краят на Северна Корея” на Никълъс Ибърстад, шеф на Американския предприемачески институт (разработил стратегията на Америка за войната в Ирак). След кратка пауза добавя: „Това е нашата политика”. От тогава до днес неговата позиция не се е променила. На 28 февруари 2018 г., близо месец преди да бъде назначен в Белия дом, Болтън пише в Wall Street Journal коментар, озаглавен „Законно основание за нанасяне на първи удар срещу Северна Корея”. Там той призовава американския президент на нанесе „превантивен удар” срещу режима на Ким Чен Ун. Въпреки че чрез дипломатически канали се подготвя среща между Вашингтон и Пхенян през юни. Полковникът от резерва Лорънс Уилкерсън, бивш съветник на държавния секретар Колин Пауъл, си спомня, че „агресивният милитаризъм” на Болтън буди загриженост в Държавния департамент. Веднъж след поредната тирада с призив за военна намеса срещу Северна Корея Уилкерсън го предупреждава: „Вашите призиви за война срещу Северна Корея ще ни донесат 100 000 жертви само през първите 30 дни, като повечето ще са американци”. На което Болтън отговоря: „Аз не правя война. Това е по Вашата част”. „А, да, Вие само подкрепяте войната, така ли?”, казва Уилкерсън. „С двете си ръце”, невъзмутимо отговаря Болтън. Тогавашният заместник държавен секретар Джеймс Кели, който търси решение на проблемите със Северна Корея, също си спомня, че позициите на Болтън объркват работата на екипа му. „Болтън и неговите помощници направо подлудяваха моите хора. Те оценяваха нашата работа, но през цялото време ни подливаха вода”, казва Кели. Болтън е категоричен, че не може да се постигне обединение на двете корейски държави, а това означава, че единственото решение е добрата негова стара формула – война. Той предлага преговорите на Тръмп с Ким да се проведат в Женева в същата зала, в която държавният секретар Джеймс Бейкър се е срещнал с иракския външен министър Тарик Азиз на 9 януари 1991 г. Тогава държавният секретар казва категорично: „Ако открием химическо или биологическо оръжие, нашата цел няма да е само освобождението на Кувейт, но и елиминирането на сегашния иракски режим”. Болтън препоръчва на Тръмп да използва същите категорични думи и спрямо Ким Чен Ун: „Искам Ким Чен Ун да седи в залата, да се оглежда неловко наоколо и да си мисли какво ще се случи, ако той предизвика един американски президент”. И още: „Мисля, че по-нататъшните дискусии със Северна Корея са чиста загуба на време. Единственият начин да бъде сложен край на ядрената програма е да теглим чертата на Севера”.

ДИПЛОМАЦИЯ НА ЧУКА

Езикът на Болтън винаги е назидателно-поучителен. Атаките, които той предлага, винаги са „преемптивни”, термин, който той употребява като синоним на „превантивни”, но не е едно и също. Звучи дипломатически приемливо, но не е вярно. Както посочва Ноам Чомски в книгата „Хегемония или оцеляване”, САЩ са си утвърдили правото да предприемат „превантивни войни” (възпиращи) по собствено усмотрение: превантивни, не преемптивни (изпреварващи). Преемптивната война попада под юрисдикцията на международното право. Основанията за „преемптивна война”, така както я разбира Джон Болтън, не се отнасят за превантивната война, тоест употреба на военна сила за елиминиране на въображаема или измислена заплаха. Според международното право „преемптивната война” е нападението срещу противник, който се подготвя да те нападне, геополитически еквивалент на използване на огнестрелно оръжие срещу някой, който вече е извадил оръжие и застрашава живота ти. Нападенията, за които Болтън настоява да бъдат предприети срещу Иран и Северна Корея (а преди 15 години по същия начин разсъждава и по отношение на Ирак), всъщност означават „превантивна война”. А това е нещо съвсем различно. Тези призиви се базират върху презумпцията, че враждебните на САЩ режими се готвят да атакуват и според тази логика, защитавана от Болтън, войните, които водят САЩ, винаги са „самоотбрана”. През 2015 г. той обвинява президента Обама за ядрената сделка с Иран и го „смъмря”, че е поставил знак на равенство между „сделката с Иран” и „войната”. Всъщност (според логиката на Болтън) „само преемптивен военен удар (изпреварващ) може да блокира аспирациите на Иран да се превърне в ядена държава”. На 27 януари 2014 г., още преди да бъде подписана сделката, Болтън прави две много съществени предсказания. В коментара си за National Review „Опасната сделка” той пише, първо, че Иран няма да се придържа към нея и „ще лъже” на своя територия (където не присъстват експертите на Международната агенция за атомна енергия) и ще прави това в сътрудничество със Северна Корея и, второ, че негативният пример на Иран ще вдъхнови други държави от Близкия изток да придобият ядрено оръжие. На 26 март 2015 г. в New York Times пък казва следното: „Надпреварата във въоръжаването е започнала. Съседните държави вървят напред, насърчавани от страховете, че дипломацията на Обама поощрява ядрен Иран”. И продължава: „Преговорите за ядрената сделка отприщват потенциална вълна от ядрени програми”. Три години по-късно нито едно от предсказанията не се сбъдва, но прогнозите продължават да се множат постоянно. Иран няма ядрено оръжие, няма ядрена програма, няма доказани „измами”, няма и съседни държави, които да са предприели ядрена авантюра. Дори нещо повече, Международната агенция за атомна енергия девет пъти (според признанията на Колин Кал и Джон Уолфстал от Foreign Policy) обявява, че „Иран спазва условията по ядрената сделка”. На 5 март 2018 г. директорът на агенцията Юкия Амано декларира, че „в момента МААЕ разполага с най-строгата система за контрол в Иран”. Инсталирани са 2000 пломби върху цялото ядрено оборудване на Техеран, посетени са 190 ядрени обекта, анализирани са стотици хиляди снимки от наблюдателни камери и са събрани над 1 милион единици информация от открити източници. Заключението на МААЕ е, че Иран спазва безпрекословно ядрената сделка. Това е потвърдено и от съюзниците на САЩ (Франция, Германия и Великобритания), както и от Русия и Китай. На 3 октомври 2017 г. министърът на отбраната на САЩ Джеймс Матис също официално прави констатацията, че „Иран фундаментално спазва ядрената сделка”. Дори израелските тайни служби в лицето на бившия директор на Съвета по национална сигурност на Израел и настоящ стратег от Института за изследвания на националната сигурност на Израел (INSS) Узи Арад твърдят, че ядрената сделка „е в интерес на Израел и убедително спира усилията на Иран да се сдобие с ядрено оръжие”. През януари 2018 г., докато Арад е в САЩ, дава интервю за журналистката Робин Райт, в което изразява скептицизма си по отношение на кампанията на Нетаняху срещу ядрената сделка. Арад разкрива свой разговор с близък съветник на Нетаняху. „Попитах го какво мисли за политиката на премиера към ядрената сделка и той ми каза лаконично: „Шигаон! Шигаон!” (лудост).

КАКВО ДА ОЧАКВАМЕ ОТ НОВАТА СИМБИОЗА?

Списание Foreign Policy констатира: „Ако Белият дом на Тръмп е пълна каша, то сферата на националната сигурност е каша на квадрат”. Съдбоносни и важни решения за срещи на най-високо равнище се вземат като на шега и според настроението. Тръмп налага или заплашва с мита съюзници като Южна Корея и ЕС, след което очаква от същите тези сконфузени и раздразнени съюзници да го подкрепят безрезервно във всичките му инициативи, свързани с мира и войната. Но как да се ориентират, когато от Вашингтон чуват десетки обещания, но никакви приоритети, уверения за „умни решения”, но никакви действия за съгласуване на целите и средствата. От началото на април Тръмп се надява този хаос да бъде овладян с усилията на Джон Болтън, известен като „политик на твърдата и безкомпромисна позиция”, но не и на умението „да постига разбирателство”, „да поддържа приятели”, „да увещава съмняващите се”, „да примирява опонентите”, „да увещава чуждестранните лидери” или „да обуздава бюрокрацията”. Назначаването на Болтън е най-странното кадрово решение на Тръмп, който по време на предизборните обещания охотно се представяше за убеден антиинтервенционист и обещаваше мир в Ирак, Сирия, Афганистан. Така Тръмп спечели привърженици, които не приемаха милитаристичните инициативи на непосредствените му съперници от Републиканската партия Джеб Буш, Марко Рубио и Тед Круз. „Аз дори не ги наричам ястреби. Наричам ги глупаци”, казва Тръмп в интервю за Washington Post от септември 2015 г. Любопитен детайл. Всъщност точно преди това интервю Тръмп черпи вдъхновение от Джон Болтън и реално това е неговата оценка за останалите републикански кандидати. Тръмп категорично се обявява против войната в Ирак и още през 2006 г. казва: „За САЩ щеше да бъде по-добре, ако Саддам Хюсеин беше останал на власт в Ирак”. На 15 февруари 2018 г. по време на пресконференция в Северна Каролина Тръмп казва: „Той (Саддам) беше лош човек, но при него беше много по-добре, отколкото е сега”. На което Джон Болтън практически му е отвърнал в статия за Guardian още през февруари 2013 г.: „Че Ирак днес е по-зле, отколкото при Саддам… Подобни твърдения могат да дойдат само от хора със склонност да се възхищават на тоталитаризма... Във всеки случай никога не сме казвали, че правим това, за да живеят иракчаните по-добре, а защото искаме да гарантираме по-сигурен свят за Америка и нейните съюзници”. Реално още преди Тръмп да влезе в ролята на мирен кандидат, неговите привърженици започнаха да пускат в социалните мрежи слогана „Гласът за Хилъри е глас за войната”. След което този слоган бе подет от медиите и известни колумнисти като Морийн Дауд от New York Times сложиха окончателен етикет на двамата кандидати за Белия дом: „Доналд – гълъб, Хилъри – ястреб”. Що се отнася до Болтън, той винаги е настоявал за „преемптивни военни акции” срещу Иран и Северна Корея. Докато Тръмп презира съюзниците от НАТО, защото не си плащат сметките за отбрана, и се примирява с Путин, то Болтън демонстрира точно противоположните инстинкти. В радиошоу от 26 юли 2016 г. Болтън категорично се обявява против „възхищението” на Тръмп от Путин и срещу „злепоставянето на НАТО”. Той казва: „Смисълът на силния алианс НАТО (и това беше вярно по време на Студената война, това е вярно и днес пред лицето на войнствената Русия) не е в това да се ангажира с военни конфликти, а да възпира военни конфликти чрез силата. Подобни твърдения, че Доналд Тръмп ще реши какво да прави, след като Русия нападне, на практика са покана за атака. Ако съм на мястото на Путин и чуя такова нещо, ще си кажа, че пътят ми е отворен”. Но откакто е президент, Тръмп постоянно втвърдява позицията си и става все по-войнствен. Миналата година той за два дни взе решение и изстреля 56 ракети срещу Сирия, точно както беше казал, че ще постъпи. След това заплаши и Северна Корея с „огън и жупел”, а в Twitter се похвали, че червеният му бутон е по-голям от този на Ким Чен Ун. После се забавлява със закана за военна операция срещу Венецуела. Заповяда на Пентагона да организира „грандиозен” военен парад на Пенсилвания Авеню, за да отбележи победите, които все още не е постигнал. След втората ракетна атака срещу Сирия стана ясно, че всъщност той не е отхвърлял външната политика на Буш „употреба на сила в служба на демократичните идеали”. Болтън е пределно откровен, че това какво прави Асад със своя народ не е грижа на Америка. В статия за National Review той пише: „Истинският интерес на Америка в Сирия е покрай ликвидирането на „Ислямска държава” всъщност да отслаби позициите на Русия и Иран. Затова единствената оправдана военна операция срещу Асад е тази, която не се ограничава само със Сирия, а неизбежно ще замеси в играта Иран и евентуално Русия. Сега, когато „Ислямска държава” до голяма степен е на колене, американската политика в Сирия трябва да намалява постигнатите от Русия и Иран победи. Това трябва да е част от по-големите усилия за постепенно изтласкване на Русия напълно и ликвидиране на нейното влияние в Близкия изток”. Изхождайки от тази презумпция, Болтън съветва Тръмп да извърши ракетния удар срещу Асад на 9 април с цел да удари интересите на Иран и Русия. Това означава да бъдат избегнати максимално жертви от сирийска страна, но да бъде показано на света, че „Америка е все още господарят на положението в Близкия изток”. Тръмп също така извади САЩ от Споразумението за ядрената програма на Иран тъкмо по заръките на Болтън. Лорънс Уилкерсън, бившият съветник на държавния секретар Колин Пауъл, нарича Болтън „най-опасният американец”, а министърът на отбраната ген. Джеймс Матис, който досега беше обявяван за „най-големия ястреб” в администрацията на Тръмп, при първата си среща с Болтън по време на заседание в Пентагона го посреща с уж шеговитата реплика: „Чух, че сте самото въплъщение на дявола”...