Хонконг: 20 години след предаването му в ръцете на Китай

С наближаването на 20-годишнината от предаването на Хонконг обратно в ръцете на Китай, официалната политика на Пекин "една страна, две системи на управление" осезателно е подложена на идеологически натиск. Частичното законодателно потисничество едва ли е признак за силна и стабилна страна.

Хонконг преживя "повече от един век перипетии". Така се изрази Цян Дзъмин на 1 юли 1997 г., при предаването на колонията обратно на "родината". Двадесет години след предаването на британската колония, гражданите на Хонконг все повече изживяват превратностите на комунизма.

Определен като завоевание след Първата опиумна война през 1842, Хонконг беше последната значителна колониална територия предадена от британците. Зимбабве вече се беше отделила през 1980 г., когато през 1984 г. Маргарет Тачър се съгласи с условията на Дън Сяопин за предаването на Хонконг след тринадесет години на Народна република Китай.

Основен принцип на споразумението от 1984 г. е че до 2047 г. Хонконг ще може да се възползва от вече установените законодателни, икономически и административни разпореждания на британците. Съгласно Основния закон на Хонконг: "Социалистическата система на управление и политика няма да бъдат прилагани в специален административен район Хонконг. Досегашната капиталистическа система на управление и начин на живот няма да бъдат променяни в следващите 50 години."

Въпреки че не е съществувала изборна демокрация, хората които живяха в колонията имаха право на сдружения, свобода на словото и правото на съдебен процес, проведен в независим съд. Тази установена политика привличаше както имигранти така и бежанци, които търсеха пристан на либерализъм в една изключително нелиберална Азия, белязана от Студената война. Политиката на Хонконг също така беше основополагаща и за икономическата активност на този търговски и финансов център.

Вярата, която международни фирми, банки и предприемачи имаха във върховенството на търговското право - от договорите до правото на интелектуална собственост, превърна града в забележителна история за икономически успех.

Китай под управлението на Дън Сяопин бе категоричен, че въпреки развяващото се знаме на Народната република над Върха (Връх Виктория), гореспоменатите свободи ще продължат да съществуват. В действителност през 1984 г., по-малко от десетилетие след началото на програмата за "реформи и отваряне" и в началото на инициативата за специализирани икономически зони, тези убеждения бяха възприети като неизменна част от програмата за съживяване на китайската икономика. Хонконг обеща да бъде един от най-значимите двигатели на икономическо развитие. Нямаше причина да се възпрепятства началното развитие на този успех.

"Един Китай, две системи" беше лозунгът през 1997 г., но зад него се криеше и друго значение. Народна република Китай се отдръпваше от своето минало на планова икономика навлизаше в едно по-пазарно ориентирано бъдеще. В това време, характеризирано от неподправен либерален оптимизъм, някои смятаха, че споразумението за Хонконг може да бъде експеримент за политически плурализъм. Хонконг би могъл да е пример за Тайван и евентуално в бъдеще и за една по-отворена китайска система.

Две десетилетия след предаването на колониалната територия държавата-партия е несигурна относно последиците от изключителността на "една страна, две системи". Вместо да приеме плурализма, който е присъщ на споразумението с Великобритания, Китайската комунистическа партия (ККП) изглежда целеустремена в намерението си да покаже на Хонконг правилния път. Това обаче се оказва по-трудна задача отколкото партията е предполагала.

Пекин изглежда се е поддал на преекспонираното клише, че Хонконг се интересува повече от пари и пазаруване, отколкото от политически казуси. Китайският учен Греъм Смит наскоро коментира в Little Red Podcast, че Китай не е Сингапур. Там отдавна е изграден политически ангажирано население.

През 1967 г. повече от 50 човека загинаха по време на протести срещу британското управление. През 1970 г. недоволството от градския транспорт стигна до критична точка. ККП не би трябвало да се е изненадала когато през 2003 г. направи опит да хармонизира Основното право (квазиконституционно постановление прието през 1997 г.) с континенталната политическа агитация, както и с постановления за националната сигурност и хиляди граждани на Хонконг излязоха да протестират.

Значимите протести срещу промените в обществения транспорт, състояли се през 2007 г. и "Революцията на чадърите" от 2014 г., изкараха наяве продемократичното настроение в специалния административен район, особено сред младежта. В днешно време наблюдаваме създаването на "местното" политическо движение, чиято цел е да съхрани отличителните черти на Хонконг. Движението се стреми да осуети желанието на Пекин да превърне 1 юли (който уместно носи името Ден на създаването на специалния административен район) в празник, достоен за национална гордост и слава.

Хонконг винаги е бил изключителен. Като тръгнем от архитектурните му качества, минем през многобройните акценти и стигнем до нагласата на хората към техните житейски стремежи, Хонконг значително се отличава от всяко друго място по света. Имайки предвид всичко това, желанието на партията да превърне града в примерен комунистически анклав е до някъде разбираемо. Проблемът произлиза от факта, че качествата на Хонконг на жизнен, космополитен и глобално ориентиран град са в разрез с разбиранията на ККП.

Предприетото от страната развитие от среден към висок брутен национален доход ще се отрази на проблемите с Хонконг. Народ, който се е радвал на 150-годишна свобода няма да понесе потисничеството на своите свободомислещи възгледи. Именно тези възгледи трябва да са движещата сила зад амбицията на Китай да се превърне в една истински просперираща държава. В определен момент ККП трябва да се примири със свободата на възгледите и плурализма на убежденията. Именно Хонконг е мястото, където тази промяна трябва да започне. Въпреки всичко, 20 години след предаването на колониалната територия, вместо да служи за основоположник на плурализма в страната, Хонконг изглежда ще се превърне в следващия Синдзян-уйгурски автономен регион - поредния проблемен регион, който трябва да бъде подчинен. Потисничеството на установените през 1984 г. човешки свободи определено не е присъщо на една силна и стабилна страна, имаща за цел да е образец за лидерство в световен мащаб.

Автор: професор Ник Бисли

Източник: : internationalaffairs.org.au

Превод: Лилия Николова