Полуостровът, на който Студената война никога няма да завърши
Какъв ще бъде светът, ако на картата внезапно се появи нова държава – ядрена сила с близо 80-милионно трудолюбиво население, космически технологии, могъща икономика в световния топ десет и армия, по-голяма от тази на САЩ? Разделената на две корейска нация разполага с всичко необходимо, за да се превърне в значим глобален фактор. В Южна Корея са високите технологии, мощната икономика с компании като Samsung, Hyundai Motor Company и LG, както и квалифицираните кадри. Режимът в Северна Корея пък разполага с една от най-големите армии в света, с ядрено оръжие и с междуконтинентални ракети, достигащи до САЩ (единствените други държави с подобен капацитет са страните – членки на Съвета за сигурност на ООН, Русия, Китай, Великобритания и Франция). Според изследване на международната банка Goldman Sachs една обединена Корея ще бъде сред най-динамично развиващите се глобални икономики и до 2050 г. може да задмине Япония. От десетилетия корейците мечтаят за светлото бъдеще, в което разделените Север и Юг ще се съберат, за да възродят корейската държавност такава, каквато е била преди разделението и японския колониализъм. За тях тази мечта вече се е сдобила с митологична стойност. Достигането до обетованата единна Корея сякаш е само на крачка разстояние, но неизменно нещо пречи решителната стъпка да бъде направена. През годините преговорите между Пхенян и Сеул често са били много близо до пробив. Съображения от геополитическо естество обаче винаги посичат още в зародиш всеки опит за сериозни междукорейски разговори. През последните седмици двете корейски държави за пореден път открито демонстрираха желание за обединение, кулминацията на което стана символичното явяване под общ флаг и с единен олимпийски отбор на зимните игри в Пьончан. Една обединена Корея разполага с потенциала да промени целия геополитически баланс в Източна Азия. Могъщата икономическа база на Юга, съчетана с военния капацитет на Севера, прави възможна появата на нов суверенен и независим играч на международната арена. Както може да се досетим обаче, подобен сюжет не влиза в плановете на глобалните политически играчи. Именно геополитическото противопоставя не и сложно преплетените интереси на страните в региона правят мечтаното обединение невъзможно вече седемдесет години. На Корейския полуостров са заложени ограничения върху политическата система още от първите дни след освобождението от японска окупация през лятото на 1945 г. Тези ограничения важат до ден днешен.Нещастната корейска участ е в нейната география. Корейският полуостров е крайна източна точка на евразийския материк и попада в геополитическия римленд – крайбрежната зона на континента. Това означава, че съдбата на региона е резултат от сблъсъка между евразийския и атлантическия геополитически полюс, които се съревновават за контрол над това ключово пространство. Борбата за влияние между СССР и САЩ в края на Втората световна война определя бъдещето на корейската нация. За атлантическите сили, доминирани от САЩ, влиянието над региона е ключово за проектиране на сила в Евразия и за сдържането на евразийските противници от излаз към Световния океан. Благодарение на Корея морската сила получава плацдарм, чрез който настъпва в Евразия и разполага с безценен лост за контрол над морските комуникации. Геополитическата архитектура на полуострова е начертана за броени дни. След края на войната Япония е победена и трябва да освободи полуострова от своя захват. Водещата морска сила САЩ окупират Южна Корея и постепенно я превръщат в стратегическа база за атлантизма в Евразия, а северните части попадат под контрола на евразийската свръхсила СССР. Така разделението на корейския народ в две отделни държави става директен резултат от голямата схватка за контрол над евразийския римленд. Корейската народнодемократична република (КНДР) от основаването си е геополитическа антитеза на Република Корея. Южна Корея е атлантистко образувание, в което постепенно се налагат либерализмът, капиталистическите отношения и отвореното общество, а КНДР е нейната геополитическа противоположност с всички особености на цивилизациите на сушата, както ги формулира големият германски теоретик Карл Шмит. Историята започва в горещото лято на 1945 година.
Втората световна война в Азия е вече към края си и Япония очаква своя неизбежен разгром. Сложната обстановка убеждава Страната на изгряващото слънце, че трудно ще съумее да запази своите корейски колониални владения. Токио започва да прави следвоенните си планове, в които намира място нова самостоятелна държава на Корейския полуостров. Имперските власти работят за утвърждаването на местно правителство, което да гарантира сигурността на японския персонал и интересите на японските поданици върху стопански обекти на полуострова. С тази цел се учредяват комитети, които подготвят създаването на нова държава – Корейската народна република. Начело на политическите усилия застава наскоро освободеният от японски затвор кореец Лин Вон Хюн. Лин е определен за временен председател на политическото тяло и започва да организира комитети из целия полуостров. Според плановете на бъдещите корейски държавници основната външнополитическа задача е „установяване на близки отношения със САЩ, СССР, Англия и Китай и противопоставяне на всяко външно влияние, намесващо се във вътрешните работи на страната”. На практика обаче още с първите си програмни документи Корейската народна република дава заявка за изграждане на социалистическа държава. В манифеста на нововъзникващата държава влизат много от програмните цели на комунистите. Тук всеки левичар с трепет на сърцето може да види равенство между мъжете и жените, национализация на водещите индустрии, трудови реформи с 8-часов работен ден, минимална работна заплата и редица други социалистически достижения. В това няма нищо чудно. Самият Лин Вон Хюн е убеден комунист и дори се е запознал лично с Владимир Ленин при посещението си в Съветския съюз в началото на 20-те. Бъдещата държава се приема добре в Москва. Благодарение на неуморната работа на Лин и неговите другари скоро из целия полуостров се появяват първите протодържавни структури. На Корейската народна република обаче не й е отредено да заживее свой живот. През септември 1945 г. южната част на полуострова е окупирана от армията на САЩ. Местната власт се разпуска и Вашингтон създава свое военновременно правителство. Лин Вон Хюн се съпротивлява на новите бели нашественици, но без особен успех. След като осъзнава, че Корейската народна република няма как да просъществува под американска военна доминация, той създава своя партия. Политическата формация Народна партия на Корея се противопоставя на чуждата власт в страната. Мирните средства за борба нерядко са съпътствани със силови действия. Насилието ескалира. През юли 1947 г. Лин Вон Хюн е убит от 19-годишен младеж, член на крайнодясна корейска групировка, с което движението за независимост в южните провинции понася тежък удар. С помощта на своята добре екипирана армия Вашингтон потушава недоволството срещу властта си. Стига се до сериозни сблъсъци като тези на остров Чеджу, при които загива до една пета от населението. Местните комунисти навсякъде из корейските земи яростно оспорват американската окупация, но в крайна сметка Съединените щати затягат захвата си до 38-ия паралел северна ширина – границата, която и до днес разделя Корея на две части. Начело на американското марионетно правителство в Южна Корея застава Сингман Рий, кореец с американски паспорт, който пристига на полуострова на борда на американски самолетоносач. Сингман Рий е новопокръстен протестант. Дълги години живее в Съединените щати, където учи децата на американските дипломати на корейски. Управлението му се запомня с диктатура и зверства срещу левите политически противници, по време на които според различни източници са убити между 30 000 и 100 000 души.
На северните корейски провинции е отредена друга геополитическа съдба. В началото на август 1945 г. войските на Червената армия атакуват японските части и влизат триумфално на Корейския полуостров от север, за да установят контрол на евразийския полюс. В края на месеца те са вече в Пхенян, където заварват комитетите на Корейската народна република, водени от националистически настроения кореец Чо Ман Сик. Червената армия решава да действа по друг начин. За разлика от своите американски съюзници във войната съветските власти признават самопровъзгласената корейска администрация и съдействат за нейното установяване, с което си спечелват симпатиите на корейците. Национализмът в местните обаче е постоянна спънка пред разбирателството с Москва. Скоро настъпват разногласия с локалните власти. Чо Ман Сик и неговите поддръжници отхвърлят съветско-американския план за съвместно управление на Корея в двете обособени окупационни зони. Разделението е остро критикувано и Чо настоява за пълна независимост веднага. В тези размирни военни години подобна дързост срещу решенията на Йосиф Сталин е равносилна на самоубийство. Съветското ръководство е недоволно от Чо Ман Сик и скоро той е свален и арестуван. Така изгрява звездата на новия корейски лидер в северната част на полуострова, който е препоръчан на Сталин лично от Лаврентий Берия. През следващите десетилетия Съветската зона е управлявана от майора от Червената армия Ким Ир Сен, верен човек на Москва. Като ветеран от партизанското движение срещу японските власти той дълги години живее в Съветския съюз. Ким прекарва повече от 20 години в лагер недалеч от Хабаровск, където Москва се грижи за корейските партизани комунисти. По думите на офицера от съветските служби Леонид Васин, очевидец на събитията, Ким дотолкова е изгубил връзка със своите корейски съотечественици, че дори не владее добре корейски език и се налага съветските служби да го обучават. В Хабаровск се раждат и първите деца на легендарния севернокорейски вожд. Така например според повечето източници бъдещият наследник на Ким Ир Сен начело на Северна Корея, Ким Чен Ир, е роден в хабаровското село Вятское с името Юрий Ирсенович Ким. Тази версия впоследствие се оспорва от севернокорейската историография, която твърди, че Ким Чен Ир е роден през зимата на 1942 г. (17 февруари) високо в планината Пекту, а при идването му на бял свят над връх Пектусан се появила двойна дъга и изгряла ярка звезда. Опитите да се отхвърли всяко чуждо влияние върху управляващата династия в Северна Корея впоследствие става трайна характеристика на режима. В действителност в първите години на своето управление Ким Ир Сен е ръководител на севернокорейското комунистическо правителство, но реално властта не е в неговите ръце, а се упражнява от съветския генерал Терентий Щиков. В този период бъдещето на Корейския полуостров за следващите десетилетия е окончателно предопределено. Корея е трайно разделена. Появяват се две отделни държави от двете страни на 38-ия паралел и всяка от тях попада в противниковия геополитически лагер.
Проектът за единна Корея е погребан в зародиш. Докато съществува разделение между евразийския и атлантическия полюс от двете страни на границата, за обединение не може да става и дума. Двете Кореи неотклонно следват стратегиите на своите геополитически покровители, но заедно наблягат на една особена тенденция – стремеж към самостоятелност. Хората в корейските държави осъждат разделението на нацията и се борят за своята независимост. В КНДР Ким Ир Сен плавно установява личната си власт и получава лоялността на партията и на партийния апарат. Вождът от Пхенян полага основите на дълъг и сложен процес – дистанциране от Съветския съюз и Китай. Поводът за еманципация скоро е намерен. След смъртта на Сталин през 1953 г. Съветският съюз е оглавен от Никита Хрушчов, който обявява процес на десталинизация. Ким Ир Сен възразява. Новият подход е отстъпление от комунистическите принципи, твърди Ким и се присъединява към „антиревизионисткия” лагер на китайския лидер Мао Дзъдун. Идеята на севернокорейския политик е да позиционира себе си като независим водач на международния комунизъм. Инициативата съвсем естествено среща острата реакция на Москва. През лятото на 1956 г. Ким Ир Сен е привикан в съветската столица, където Хрушчов разчита да го вкара в правия път на новите идеологически разбирания. Докато севернокорейският вожд е в имперската столица, лидерите на съветската фракция в Пхенян подготвят офанзива. Срещу диктатора е образуван широк фронт, в който влизат близките до Москва корейски комунисти, както и техните другари от фракцията Янан, поддържащи добри контакти с Китай. Според плана на следващия партиен пленум Ким Ир Сен трябва да бъде разобличен в духа на десталинизацията. Срещу него са повдигнати обвинения за отстъпване от истинските комунистически идеи, „изграждане на личен култ”, разрушаване на „ленинските принципи на колективното начало” и нарушения на социалистическите закони, в което влизат незаконните арести и разстрели срещу политически противници. Но опитът за детрониране на Ким Ир Сен се проваля. Критиците на севернокорейския вожд са арестувани и екзекутирани. Неколцина от лидерите на прокитайската фракция Янан успяват да избягат в Поднебесната. През септември 1956 г. съвместна съветско-китайска делегация посещава Пхенян, за да се опита да спре саморазправата. Временно делата са спрени, но през следващата година гоненията продължават. В крайна сметка скоро фракцията Янан практически изчезва, а привържениците на Москва са принудени да емигрират в Съветския съюз. До началото на 60-те години единствената политическа сила в Северна Корея са верните на Ким Ир Сен последователи. Севернокорейският вожд кривва от ученията на комунизма, за да установи личен авторитарен режим, който и до днес се контролира от неговото семейство в лицето на внука му Ким Чен Ун. На мястото на съветския комунизъм идва доктрината Чучхе, която дава идеологическата основа на появилата се антиколониална националистическа деспотия на династията Ким, съчетаваща предмодерната корейска култура с идеите на конфуцианството. Чучхе е коктейл от изолационизъм, корейски етнически национализъм, конфуцианство и милитаризация, който жителите на Северна Корея продължават да предозират и до днес. Въпреки автаркията и собствените си идеологически разбирания Пхенян продължава да разчита на съюза със СССР, а след рухването на съветската империя – на този с Китай. Северна Корея решава да върви по пътя на обединението на полуострова със собствени сили чрез оръжието на своята армия. Според Ким Ир Сен и неговите наследници единствено могъща корейска войска може да гарантира суверенитета на Корея. Подобна идея се проваля по време на Корейската война (1950-1953), в рамките на която Северът атакува Юга и прави опит да наложи своята политическа и икономическа система. Кулминацията на тази политика може да се види ясно в ракетната програма на Пхенян и придобиването на ядрено оръжие. През последните години режимът в КНДР се фокусира върху създаването на ефективно възпиращо оръжие срещу Съединените щати. Севернокорейските лидери вярват, че способността да нанесат ядрен удар върху цели в САЩ ще ги предпази от заплахата от атака с атомно оръжие и по този начин ще ги превърне в равностоен играч на американците. Ядреният статус на Северна Корея вече е скрепен в конституцията, а висшите дипломати на Пхенян обясняват, че са готови за разговор с Вашингтон „като една ядрена сила с друга”. Историята със севернокорейската ядрена програма е показателна за опитите на корейците да гарантират своя държавен суверенитет и да получат независимост от глобалните геополитически играчи. Колкото и да е странно, първите усилия за създаване на атомна бомба на Корейския полуостров не са дело на режима в Пхенян... а на правителството в Сеул. Южна Корея среща по-големи трудности в стремежите да води независима външна политика. Политическото пространство в страната и до днес е доминирано от либералния център. Десният либерализъм е представен от проамериканските кръгове около военните и финансовия сектор, а левият либерализъм включва прогресивните корейски сили, свързани с Демократическата партия в САЩ и структурите на Джордж Сорос. До 60- те години на миналия век страната е управлявана от свирепи политически режими, а икономиката е в плачевно състояние. Невероятно, но хиляди южнокорейски бежанци и икономически имигранти бягат в Северна Корея в търсене на сигурност и по-добър живот. Разбира се, това не продължава дълго. След 1960 г. икономическата ситуация на полуострова се променя кардинално. Под ръководството на южнокорейския президент Парк Чун Хе в страната са привлечени сериозни капитали. Сеул системно финансира частния бизнес, отпуска огромни кредити и съдейства за пласиране на южнокорейската продукция по целия свят. Южна Корея постига ръст на икономиката си от над 20% годишно и скоро се превръща в един от световните „икономически тигри” с безпрецедентна стопанска динамика. Върху тази база израстват политическите амбиции на страната. В средата на 70-те години президент на Република Корея все още е Парк Чун Хе, но вече въоръжен с мащабни планове. Южнокорейският лидер стартира работа върху програма за разработка на ядрено оръжие. Разсекретени през 2017 г. документи от американските архиви показват, че администрацията на президента Джералд Форд е силно обезпокоена от една „ядрена” Южна Корея. Според декласифициран таен доклад до държавния секретар Хенри Кисинджър южнокорейският президент е поставил срок до 1977 година на своите учени да създадат атомна бомба. По данни от изчисленията в доклада обаче Република Корея може да се сдобие с оръжието не по-рано от 1980 г. Намеренията са сериозни. Парк Чун Хе води преговори с Франция за доставка на технологии за обогатяване на плутоний и е решен да завърши успешно ядрената си програма. Американските стратези правилно оценяват този ход и са силно разтревожени. Южна Корея с атомна бомба може сама да обезпечава сигурността си срещу Севера и от американското присъствие на полуострова повече няма смисъл. Това означава, че американските военни в страната – лост за проектиране на сила от атлантическия полюс в Евразия, просто рано или късно ще бъдат учтиво помолени да напуснат континента. От щатските архиви става ясно, че Парк Чун Хе е бил подложен на колосален натиск да прекрати програмата. Под мощния американски натиск през 1976 г. той заявява, че преустановява разработките, но в действителност няма никак во намерение да постъпи по този начин. Документите на ЦРУ показват, че въпреки декларираните намерения програмата продължава и след 1976 година. Архивите мълчат за това как са се развили събитията до идването на власт на следващия президент. Очевидно върху създаването на атомна бомба се е работило активно, тъй като новият държавен лидер Чон Ду Хуан се отказва от програмата чак при идването си на власт през 1980 г. Броени месеци по-рано нищо не предвещава резкия обрат в плановете на Сеул. Тогава Южна Корея е разтърсена от шокиращо събитие, което променя цялата политическа картина. И до днес този инцидент озадачава историците и хвърля в размишления любителите на конспирациите. Вечерта на 26 октомври 1979 г. районът край Синята къща, южнокорейската президентска резиденция, е тих и спокоен. Президентът Парк Чун Хе вечеря с ръководството на Корейското централно разузнавателно управление в тайната квартира на агенцията вътре в комплекса. Малко преди 8 часа ведрата атмосфера се променя с чудовищна скорост. Директорът на южнокорейското разузнаване Ким Дже Кю, който е и шеф на президентската служба за сигурност, за всеобщо смайване вади огнестрелно оръжие и стреля срещу своя президент. Куршумите поразяват Парк Чун Хе смъртоносно в главата и в гърдите и скоро той умира от раните си. Убиецът прави опит да поеме контрол над страната чрез армията и специалните служби, но се проваля. Ким Дже Кю е заловен и след няколко месеца е екзекутиран. Признанията му, изтекли до обществеността по различни канали, са разтърсващи. Според директора на южнокорейското разузнаване в действията си той е срещал поддръжката на Съединените щати, а като една от причините за престъпното деяние посочва влошаването на отношенията между САЩ и Южна Корея. Зачестилите слухове за американска връзка в убийството принуждават посланика на Вашингтон в Сеул Уилям Глистийн скоростно да отрече всякаква американска намеса в заговора. Разсекретените дипломатически телеграми от посолството в Южна Корея показват, че Глистийн е бил притеснен от възможността Ким да обвини него и предшественика му Ричард Шнайдер като подбудители още преди да се заговори за американска връзка. Близките отношения на убиеца с американския посланик и с резидента на ЦРУ в Сеул засилват подозренията. Пет часа преди злополучната вечеря в деня на убийството е засвидетелствана среща на Ким Дже Кю с посланик Глистийн. И до днес смущаващият инцидент остава неразгадан, а предполагаемото американско участие е теза, упорито циркулираща в политическите среди. При всички положения става ясно, че убиецът е бил сигурен в подкрепата на САЩ за преврата, в случай че той бъде успешен. Малко преди смъртта си през 2002 г. посланик Уилям Глистийн заявява, че Съединените щати несъзнателно са станали съучастници в убийството на президента Парк, без да дава допълнителни разяснения. Семейството на Парк няма късмета да се наложи като управляваща династия подобно на своите севернокорейски сънародници от фамилията Ким. Няколко години преди разстрела на Парк Чун Хе при атентат е убита и неговата съпруга. През 2013 г. за президент на Южна Корея е избрана Пак Кън Хе, дъщерята на бившия държавен глава. Първата жена президент в историята на Корея поставя обединението на полуострова като централен елемент в своята политика. В преследване на тази цел тя не хаби усилия, стремейки се да привлече обществена подкрепа и международна поддръжка. Управлението й преминава през непрестанни атаки на ляволибералната опозиция и структурите, свързани с Джордж Сорос, които не спират и за миг да я обвиняват, че е дъщеря на свиреп диктатор. През март 2017 г. Пак Кън Хе е свалена от президентския пост след процедура по импийчмънт и очаква тежка присъда за търговия с влияние. Неуспехът в опитите за сдобиване с атомно оръжие води Сеул по пътя към изцяло нова стратегия. След като не може да постигне обединение и сигурност чрез военни средства, Южна Корея има възможност да опита чрез мека сила и икономически лостове. След рухването на Съветския съюз светът навлиза в период на сложна геополитическа трансформация, от която се възползва Република Корея. Пхенян вече не може да разчита на икономическата и военната поддръжка на Москва и се намира в уязвима ситуация. Според замисъла на южнокорейския елит двете Кореи трябва да се обединят по примера на Западна и Източна Германия, като богатият Юг просто погълне недоразвитата севернокорейска икономика, която е повече от 20 пъти по-слаба. Въз основа на тази идея в края на века в Сеул е изработена Политиката на слънчевите лъчи към Севера. Чрез засилена социална и стопанска интеграция и отваряне на границата за търговията Пхенян може постепенно да бъде обвързан икономически със Сеул, а в севернокорейското общество да бъде формирана влиятелна буржоазна прослойка, чиито интереси да бъдат преплетени с Южна Корея. „Слънчевата” политика напредва бавно поради незаинтересоваността на Севера. Въпреки десетилетните очаквания режимът в Пхенян всеки момент да колабира и да приеме либерални реформи подобно на бившия Източен блок, това така и не се случва. Управляващата фамилия Ким в Северна Корея предпочита да държи страната си в застой, но не и да застраши властта си. През 2010 г. Министерството на обединението на Южна Корея официално обяви провала на Политиката на слънчевите лъчи, като по този начин сложи нейния край. „Слънчевата” южнокорейска политика e обречена на неуспех поради същите геополитически съображения, които важат от Втората световна война насам. СССР вече го няма, но за Китай, другата сериозна евразийска сила с огромно влияние в Северна Корея, една обединена Корея, доминирана в икономически и политически план от Юга, е неприемлива. Интеграционната политика на Сеул спрямо КНДР е просто частен южнокорейски проект в голямата американска стратегия за сдържане на Китай и Русия. Чрез нея Съединените щати правят опит да разширят плацдарма си в римленда на Евразия до руските и китайските граници. Една обединена Корея под американски военнополитически контрол е мощен лост за оказване на натиск над страните в Азия в духа на Студената война. Видно от разширяването на НАТО в Източна Европа, противопоставянето още не е приключило за Щатите. В този план Вашингтон разполага на Корейския полуостров противоракетните системи THAAD, които подобно на американските комплекси за ПРО в Полша и Румъния също имат двойно предназначение – освен като отбранително съоръжение THAAD позволяват изстрелването на ракети „Томахоук”, т.е. представляват мощно нападателно оръжие. Към тях се прибавя радарната система TPY-2 TM с радиус на действие близо 2000 километра и по този начин се застрашава сериозно отбраната не само на Северна Корея, но и на Русия и Китай. С това въоръжение Пентагонът може не просто да засича и сваля изстреляните руски и китайски междуконтинентални балистични ракети, но и да нанася изпреварващ ядрен или конвенционален удар срещу техните стратегически обекти. През последните години Съединените щати подкрепят южнокорейската „слънчева” политика, като се надяват режимът на Ким Чен Ун да падне под тежестта на своите собствени вътрешни противоречия. Една подобна обединена Корея ще разшири контрола на атлантическите сили до границите на Русия и Китай. Тази американска концепция се оказа неработеща. „Стратегическото търпение” на администрацията на Барак Обама претърпя пълен провал, който заплашва цялата американска архитектура на сигурността в Източна Азия. Един прост факт преобърна цялата картина – КНДР вече разполага с ядрено оръжие, с което може да нанесе неприемлив за САЩ ответен удар. Съединените щати са поставени в сложна ситуация. Теоретично Ким Чен Ун може да тества американската решителност в Южна Корея, като постави Доналд Тръмп пред нерешима дилема. Ако Северът предприеме агресивни действия срещу властите в Сеул и настоява за изтегляне на американските войски от полуострова, то какво ще направи стопанинът на Белия дом? Готов ли е американският президент да рискува Калифорния, за да запази геополитическото влияние на Америка на Корейския полуостров? От друга страна, ако администрацията на президента се реши на превантивен удар срещу ядрените обекти на КНДР, това неминуемо ще предизвика остра ответна реакция и най-малкото смъртта на десетки хиляди южнокорейци и опустошителен ефект върху икономиката на Сеул. В такъв случай Вашингтон отново ще загуби позициите си на полуострова, тъй като трудно ще съумее да закрепи южнокорейско правителство, което още да се обявява за съюз със САЩ. Лошите новини за каузата за единство на полуострова продължават. Списъкът с великите сили, които нямат интерес от обединена Корея, се увеличава с още един важен играч – Китай. За Пекин поддържането на режима в Северна Корея е в интерес на сигурността на страната. Как става това? Много просто. КНДР служи като буфер срещу САЩ. За Поднебесната е истински кошмар едно обединение на полуострова под южнокорейски патронаж, което ще изведе американските войски на китайската граница. Вашингтон може и да уверява, че такъв развой на събитията не е насочен срещу Китай, но Си Дзинпин не е Михаил Горбачов. В Пекин помнят много добре Корейската война, когато за последен път кракът на американски войник пресича границата на 38-ия паралел. За да предотврати марша на американските войски към китайските граници, Китайската народна република тогава рискува всичко и влезе във война със САЩ. От тогава до днес малко неща са се променили и обединена Корея като съюзник на Америка представлява червена линия. Китайските ръководители смятат, че Вашингтон използва кризата в Северна Корея като претекст за военно укрепване, а разполагането на системите THAAD за инструмент в американската стратегия за сдържане. Обединена Корея не е нужна на Китай и поради друга причина – структурата на корейската икономика е сходна с китайската. Единната държава ще бъде сериозен търговски конкурент на Поднебесната. Затова, въпреки че не одобрява ядрената програма на Пхенян, Пекин поддържа икономически и дипломатически КНДР и разчита на нейното запазване под една или друга форма. По изчисления на китайското списание „Цайсин” 40% от бюджета на китайската международна помощ и около 50 000 тона петрол месечно отиват за подкрепа на севернокорейския буфер. Днес Китай предлага запазване на статуквото чрез дипломатическата инициатива за „двойно замразяване” – преустановяване на ядрените и ракетните тестове на Пхенян в замяна на спиране на американските военни учения в региона, предложение, с което очевидно са съгласни и двете корейски държави. Единствената глобална сила с умерени симпатии към каузата на обединена Корея остава Русия. Москва лансира проекта за широка евразийска интеграция, който неминуемо трябва да включва и двете Кореи. Затова Кремъл избягва да се обвързва в тесни съюзи – било с КНДР или с Република Корея, и предпочита да поддържа балансирани отношения с всички евразийски страни. Русия разчита засиленото сътрудничество с Пхенян и Сеул да помогне за включването им в големи общоевразийски проекти като Азиатския енергиен пръстен, който да обедини енергийните системи на Русия, Япония, Корея и Китай. Противопоставянето между Пхенян и Сеул е неизгодно за руската държава, тъй като блокира всички значими инициативи в тази част на континента. За Москва една обединена Корея няма да бъде нито конкурент, нито заплаха, тъй като икономиките на Руската федерация и Южна Корея (севернокорейската икономика е неконкурентоспособна по дефиниция, бел.авт.) до голяма степен се допълват взаимно. През обединена Корея Русия може да продължи своята Транссибирска магистрала до южните незамръзващи пристанища, както и да прокара стратегически нефтопроводи и газопроводи, смятат руските стратези. Корейската работна сила (предимно от Северна Корея, бел.авт.) може спокойно да замени китайските работници в руския Далечен изток, за които традиционно има притеснения, че се превръщат в лост за демографска експанзия. Корея няма нито потенциала, нито плановете да изтласка демографски руснаците от източните райони на Азия. Поради тези факти Русия на официално ниво заявява, че поддържа корейското единство, при условие че обединената държава е демократична и мирна страна с приятелски отношения с Русия и съседните държави. Но в същото време подобно на Китай Москва няма как да толерира американски войски на своите граници. В тази сложна международна ситуация съдбата сякаш е определила на корейската нация да бъде разделена на две завинаги. През последните седмици обаче светът става свидетел на засилено сътрудничество от двете страни на границата. След като се сдоби с ядрено оръжие, способно да порази Америка, КНДР доби увереност и поде мощна мирна инициатива на Корейския полуостров. Съвместният отбор на Севера и Юга гордо дефилира с общ флаг на олимпийските игри в Пьончан под звуците на трогващата общокорейска фолклорна песен „Ариран”. Броени дни по-рано правителството на Северна Корея, цитирано от държавната информационна агенция, адресира рядко обръщение до „всички корейци у нас и зад граница”. В призива си Пхенян настоя за „пробив” в преговорите за обединение без помощта на други държави. За кратко време се появи цяла лавина от събития, след която не остана и помен от затишието на общокорейското преговорно поле. Между държавните лидери на двете страни започнаха интензив ни разговори. Стигна се до историческо посещение на формалния държавен глава на КНДР – 90-годишния Ким Йон Нам и сестрата на върховния лидер Ким Чен Ун в Южна Корея, по време на което родственицата на севернокорейския вожд се ръкува с президента на Южна Корея Мун Дже Ин. От Сеул също изпратиха положителни сигнали към Пхенян. Стана ясно, че Република Корея обмисля съвместно домакинство с КНДР на Азиатските зимни игри през 2021 г. Възстановена беше горещата военна линия между двата съседа, а Южна Корея дори предложи съживяване на военните преговори и временно вдигане на някои от санкциите срещу Пхенян. С последния развой на събитията става очевиден опитът на Пхенян да отслаби влиянието на Вашингтон в своята южна съседка. Странното е друго – южнокорейското правителство дава знаци, че няма нищо против разговорите по темата за обединение в този контекст. Съвсем естествено Вашингтон е изнервен до краен предел и се опитва да попречи на мирната инициатива. Целта на Ким Чен Ун е да „вбие клин” между САЩ и Южна Корея, но Вашингтон няма да допусне това, заяви на брифинг говорителят на Държавния департамент Хезър Науърт. В крайна сметка Съединените щати са напълно прави в опасенията си, че маневрата на Пхенян не е свързана толкова с мирните преговори, колкото с усилията на Северна Корея (и вероятно на Китай) да изтласка САЩ от Корейския полуостров. Реагирайки нервно на взаимните корейски преговори, американската дипломация призна, че едва ли би могла да има сериозна роля в процеса, но предупреди Сеул, че САЩ не вярват, че „Ким Чен Ун е честен и може да му се има доверие”. „САЩ имат намерение да сложат край на очертаващия се процес на подобряване на междукорейските отношения”, репликират пък от Пхенян, като изтъкват, че в стратегическите планове на Съединените щати е да „нагнетяват напрежението” чрез провокации и мащабни военни учения така, че да провалят диалога между двете корейски държави. В този план влизат и последните санкции срещу КНДР, наложени от Доналд Тръмп, както и инцидентът със севернокорейската делегация за закриването на игрите в Пьончан, при който кортежът беше атакуван от протестиращи. Въпреки желанието за сближаване между КНДР и Република Корея реалността е сурова. В действителност за всички е ясно, че без сериозно геополитическо земетресение САЩ няма да изтеглят войските си от Корейския полуостров, за чиято издръжка Сеул плаща годишно над 800 млн. долара. Нищо, дори и ядрените ракети на Ким Чен Ун не са в състояние да отклонят Вашингтон от стратегическите му замисли за сдържане на Китай и Русия в източната част на евразийския континент. Опасната ядрена игра на Ким Чен Ун няма да доведе до възраждането на обединена Корея, но... може би и никога не е целяла това. От последните разговори между двете корейски правителства става ясно, че основното желание на Северна Корея е да получи основни гаранции за сигурност от Америка, нещо, което страната опитва да си осигури още след разпада на Съветския съюз. За никого няма да прозвучи странно твърдението на сериозни западни анализатори, че зародишът на днешната криза на полуострова е пореден договор, който САЩ грубо погазват в опитите си да шантажират своите партньори, за да разширят властта си в Евразия. През 1994 г. САЩ и КНДР подписват Рамково споразумение, с което Вашингтон се ангажира да даде „формални гаранции” на Пхенян, че няма да го заплашва. В замяна севернокорейците обещават да преустановят обогатяването на уран. Със споразумението американските държавници се съгласяват да доставят енергоносители за закъсалата КНДР, както и да построят два съвременни атомни реактора с мощност по 1000 мегавата всеки за граждански нужди. По време на първите години след краха на Съветския съюз Америка се чувства като безапелационен световен господар. Поради възражения на републиканците в Конгреса Съединените щати не изпълняват задълженията си съгласно Рамковото споразумение и не доставят обещаните горива и реактори. Пхенян предупреждава, че ако САЩ не следват ангажиментите си в споразумението, и Северна Корея няма да го стори. От американска страна няма реакция. С идването в Белия дом на Джордж Буш отношенията между двете страни се изострят и през 2003 г. КНДР официално излиза от Договора за неразпространение на ядрените оръжия. Америка се доказва като недоговороспособна страна. Отново и отново Пхенян наблюдава как противниците на САЩ, които се договарят с американците и се отказват от своите ядрени програми, завършват трагично живота си. Докато гледа зверското убийство на Муамар Кадафи или обесването на Саддам Хюсеин, вероятно Ким Чен Ун си задава въпроса, дали неговият скалп няма да бъде следващият трофей в американската колекция. Как режимът в Пхенян може да разчита на договор със САЩ, при положение че Вашингтон не спазва дори споразумението си със свръхсилата Москва да не разширява НАТО към руските граници? Династията Ким е готова да понесе дори най-жестоките санкции и да търпи заплахи за пълно унищожение от Доналд Тръмп, но няма да се откаже от атомното си оръжие, което разглежда като гарант за своята сигурност. Съединените щати пък вероятно няма да приемат една „ядрена” Северна Корея, която разрушава целия режим на неразпространение на оръжия за масово поразяване и пречи на американските експанзионистични планове. В резултат на това Корейският полуостров ще продължи да бъде едно несигурно място, в което обединението изглежда просто като носталгия по безвъзвратно загубеното минало.