Често страната играе ролята на красива маска, параван на мултинационални корпорации, на интересите на САЩ и дори на неясни капитали. Споразумението СЕТА е еманация на всичко това.

Интервю на Калин Първанов с проф. Гюс ван Хартен, канадски юрист и специалист по международно инвестиционно право

„Търговските споразумения от нов тип едностранно фаворизират големите корпорации чрез механизмите на международното право. В съвременния свят дори жертвите на изтезания не разполагат с такава юридическа закрила, освен ако не са били подложени на мъчения заради инвестициите си в друга държава”, така канадският изследовател Гюс ван Хартен илюстрира еволюцията на световното търговско право в действащи или подготвяни глобални споразумения като НАФТА, ТПП, ТПТИ, СЕТА и др. Преподавателят по административно и международно инвестиционно право в York University/Osgoode School of Law и бивш лектор в Юридическия факултет на London School of Economics е един от водещите световни експерти по търговски арбитражи. В редица свои изследвания проследява мутацията им от обичаен юридически механизъм през инструмент за защита на икономическите интереси на метрополиите в бившите им колонии до заплаха за демокрацията вече и в развития западен свят. В последните си разновидности от типа ISDS (механизъм, който позволява на чуждестранните инвеститори да предявяват искове за дискриминация) съвременните инвестиционни арбитражи все повече се превръщат в корпоративни трибунали, в които единственият подсъдим са държавите, а единственият ищец са мултинационалните корпорации. Поради огромната стойност на исковете подобни клаузи имат и все по-голяма сдържаща сила – превантивно отказват правителствата от политики на регулации и защита на обществения интерес. Изследванията на проф. Ван Хартен показват, че в 90-95% от случаите най-заинтересовани от въвеждане на механизми като ISDS са компании с над 10 милиарда долара оборот и лица, притежаващи активи за над 100 милиона. ISDS механизъм беше предвиден и във Всеобхватното икономическо и търговско споразумение между Европейския съюз и Канада (СЕТА), но в последния момент той беше реформиран под обществения натиск. Недостатъчно, твърди проф. Ван Хартен, според когото всички рискове остават и с новата, уж подобрена система ISS. 

На 21 септември СЕТА влезе предварително в сила, но без инвестиционните арбитражи. Те ще се конструират, когато споразумението бъде ратифицирано от парламентите на всички 28 държави – членки на ЕС. За решенията няма установен краен срок. Доскоро изглеждаше, че повечето европейски страни не кипят от ентусиазъм и тупат топката, но през юни депутатите в още две страни – Естония и Португалия, одобриха СЕТА. Така общият брой на ратифициралите стана шест заедно с Латвия, Дания, Испания и Хърватия. Достатъчно е обаче един парламент да отхвърли споразумението, за да отиде то в кошчето. Междувременно се чака и решението на Европейския съд, който е сезиран от Белгия, доколко СЕТА не нарушава основополагащите принципи и документи на съюза. Ако процесът на ратификациите зацикли, не е изключено Еврокомисията да подготви ново, много по-ограничено споразумение без инвестиционни трибунали, смята експертът по европейско право проф. Лорънс Анкерсмит, преподавател в Brussels School of International Studies of the University of Kent и редактор на специализирания блог European Law Blog. Двамата с проф. Ван Хартен бяха в София за конференцията „СЕТА: Сделка за гражданите или за едрия бизнес”, организирана от сдружение „За земята”.

Г-н Хартен, във вашите публикации казвате, че със споразумения като СЕТА най-силните в света пишат новите правила на глобализацията. Кои са те?

Ако имаме предвид държавите, най-силните играчи са САЩ и Великобритания. До голяма степен и Канада, тя е значима поради многото добивни компании, които са базирани там. Франция и Германия също са силни фактори. Към тях бих добавил и Холандия поради особения й статут, освен че е данъчен рай за чужди инвеститори, тя служи и за нещо като платформа за американските корпорации, които от там стъпват на европейския пазар.

Радвам се, че имам възможност да разговарям с канадски изследовател, тъй като отдавна търсех кого да попитам – тези мощни канадски добивни компании канадски ли са всъщност?

Канада е световен център на минната индустрия. Тя осигурява много добър достъп до капитал. Всяка година в Торонто се срещат финансови институции с добивни компании, на които се договаря финансиране на такива проекти. Да, в крайна сметка много от тези компании не са автентично канадски, капиталът им е от цял свят. Например венецуелец може да регистрира компания в Канада, за да добива суровини в Колумбия. Но това, което е важно в крайна сметка, е, че канадските минни компании са придобили ужасна репутация на много места по света…

В България също…

Именно поради това в Канада има и множество обществени движения, които се борят за реформи в законодателството и се опитват да ограничат негативните действия на тази индустрия. Или поне да я вкарат в режим на по-строга регулация както на национално, така и на международно ниво. Но минното лоби все още е много силно. Особено при консервативните правителства на Стивън Харпър от 2006 до 2015 г., когато това лоби се ползваше с максимална подкрепа и беше много видимо в политиката.

Дали да не предположим, че канадското правителство гостоприемно е разтворило чадър за „изпирането” на едни не много чисти капитали?

Да, определено може да се говори не само за пране на пари, но и за избягване на данъци и т.н. В добивната индустрия и в офшорните услуги Канада е просто една красива маска. В крайна сметка голяма част от тези капитали не са местни, но получават възможност да се етикетират като канадски. Тази правна маневра, този юридически трик, е просто една от характеристиките на глобализацията, която днес облагодетелства частни интереси и е за сметка на повечето хора, дори и в Канада.

На какво отдавате бума на клаузите за „защита на инвестициите” в т.нар. търговски споразумения като СЕТА? Казвате, че допреди 20 години механизмите на търговските арбитражи не са били чак толкова развити за разлика от сега, когато тези арбитражи все повече еволюират в извънредни трибунали за съдене на държави. Това част ли е от т.нар. Вашингтонски консенсус за налагане на неолиберални реформи и политики?

От 20 години насам е налице много засилен интерес на чуждестранните инвеститори да подават искове за арбитражна защита, макар че в САЩ и Канада тези механизми не се ползват с добро име в обществото. Основната движеща сила според мен са адвокатите и арбитрите, тоест големите глобални юридически кантори. Преди 20 години те видяха една отлична възможност за още по-високи печалби. Но трябва да се отбележи, че подобни законови механизми всъщност са създадени още през 60-те години в процеса на деколонизация, когато Западът се опитва да гарантира сигурност за компаниите си в своите вече бивши колонии. Механизмите от типа ISDS (или клаузите за защита на инвеститорите) са начин за контрол от страна на Запада над бившите колонии и за ограничаване на суверенитета им спрямо компаниите от бившата метрополия. Но макар и да се въвеждат тогава, тези правила не се използват до степента, в която се прилагат днес спрямо суверенни правителства. В Източна Европа и в бившия Съветски съюз подобни споразумения има още от края на 80-те и началото на 90-те години и те са част от процеса на икономически преход от самото му начало. Много от тези клаузи бяха въведени преди у чуждите инвеститори въобще да е възникнала необходимост да прибягнат до тях. Съответно и без достатъчно информация в обществата за рисковете, които носят.

Тоест това е някакъв елемент на постколониализъм. Колониализъм, но не толкова открит и провеждан с други средства?

Действително става дума за постколониално наследство. Но макар и създадени да „дисциплинират” бившите колонии, тези механизми днес се обръщат срещу абсолютно всички и дори срещу европейски държави. Създава се огромен потенциален конфликт между националното право, правото на Европейския съюз и особената процедура на клаузите за защита на инвестициите, които придобиват все по-голяма сила. В полето между националното и международното законодателство се образуват огромни зони, в които оперират неизбирани от никого невидими „правителства”. На мен ми се струва много странно защо например България, когато е станала член на Европейския съюз, не е отхвърлила всички вече подписани двустранни споразумения за защита на инвеститорите и по-конкретно споразумения, които са сключени с други европейски държави. И защо едни европейски инвеститори са имали нужда от по-голяма защита – отиваща отвъд предвидената в европейското право, спрямо други? И май отново стигаме до въпроса, с който започнахте – за силните в световната икономика и за начина, по който действат те.

Изследвали ли сте въпроса, какви са съдиите в тези арбитражи? Можете ли да направите портрет на типичния арбитър в корпоративните съдилища?

О, да, занимавам се повече от десет години с тази проблематика, поради което съм доста непопулярен в арбитражните среди. Става въпрос за една неголяма прослойка от хора, чиито имена се появяват отново и отново в арбитражните дела. Това са предимно мъже от богатите западни държави, които са получили образование в най-скъпите университети. Ядрото им се състои от 40-50 души, свързани с големите компании и най-едрия бизнес. Макар и да се представят за прагматици, това са хора със силна идеологическа окраска. Сред тях преобладават изключително силни антиинституционални и дори антидържавни възгледи. Започнах да ги изследвам, защото бях ужасен от това какви решения вземат, каква власт са съсредоточили в ръцете си и как я използват, за да „дисциплинират” по-малките държави съгласно своите собствени възгледи. По същество тези арбитражи могат да се използват и за ограничаване на демокрацията, защото разполагат с мощта да налагат огромни глоби на правителствата за провеждана от тях политика. За да добиете още по-ясна представа на какви хора е дадена такава власт, веднага ми хрумва един пример. Един от малкото арбитри, които не идват от развитите страни, е чилиец и през 80-те години е бил посланик на режима на Пиночет във Великобритания. Тоест тогава е представлявал една диктатура, а малко по-късно през 90- те, както и сега, той изведнъж се оказва в позицията да преразглежда демократичните решения на страни като Канада! Важно е да се отбележи, че обикновените арбитражни системи са двустранни, тоест всяка от страните може да предявява иск към другата. И поради това, поне на теория, те са обективни, тъй като се приема, че съдиите са свободни да отсъждат както в едната, така и в другата посока. В търговските споразумения, за които говорим, нещата не стоят по този начин. Арбитрите получават възнаграждението си, когато производството бъде започнато, и тъй като това може да става само по иск на инвеститора, интересът им е тясно преплетен с този на корпорациите. Колкото повече дела, толкова повече хонорари! Тоест няма никаква причина арбитърът да иска да се ползва с доверието и на ответната страна. Още на базово ниво е заложена огромна неравнопоставеност. Друго обстоятелство, в което е налице очевиден конфликт на интереси, е, че един и същи човек може да бъде арбитър по делото на една компания, а в същото време да бъде и неин адвокат по друго дело. Така арбитрите имат интерес държавите да бъдат осъждани и те да печелят от това.

Как си обяснявате политиката на инат, демонстрирана от Еврокомисията по въпроса за СЕТА? Въпреки огромната съпротива Брюксел продължава да тика споразумението напред. Още в етапа на обсъждането имаше възражения от Австрия и други страни, после белгийската провинция Валония временно го стопира, заведено е дело и в Европейския съд, доколко СЕТА не противоречи на основополагащите принципи и документи на ЕС, състояха се големи протести главно в Западна Европа, а в момента повечето държави си правят оглушки и не бързат да ратифицират споразумението… Има ли въобще нещо, което може да го спре, или Еврокомисията е решила да го наложи на всяка цена, ако ще и с валяк?

Може да не Ви се вярва, но те също губят, макар и сигурно не в такава степен, в каквато ни се иска. Самата реформа на механизма за уреждане на спорове инвеститор-държава (ISDS) в СЕТА и замяната му с нов – ISS, беше голяма загуба за някои, накърнени бяха силни интереси. Но, да, все пак трябва да се съглася, че продължава да стои въпросът, защо, след като имаме толкова сбъркана система, тя продължава да се прокарва? Преди време имах разговор с министър-председателя на Валония Пол Маниет, който ми сподели, че в преговорите миналата есен, когато белгийската провинция временно блокира споразумението, той е останал с впечатление, че канадските представители са били по-склонни да се откажат от този механизъм. Така че в действителност по-големият натиск за запазването му се е усещал от Брюксел. Как да си обясним това? Струва ми се, че тук става въпрос за една комбинация от заинтересовани – на първо място администрациите, особено от богатите държави в Европа, които работят в областта на търговията и които са силно идеологически подковани да защитават бизнесите от своите страни. Към тях се прибавя лобито на арбитражните съдии в големите страни, които имат много силни връзки с правителството на Великобритания, с френското, с германското и с холандското правителство. Защитниците на подобни арбитражни системи много лесно могат да заблудят публиката, пробутвайки по елементарен начин силно манипулативни твърдения. Една такава манипулация може да се пробута в медиите за няколко секунди, а на мен после ми трябват пет минути, за да обясня защо това не е вярно. Но все пак ми се струва, че в съпротивата срещу подобни споразумения в Европа се постигнаха важни успехи.

Възможно ли е да пробутват СЕТА с такова настървение, за да демонстрират пред президента Тръмп, че остава в изолация по този въпрос, и да го принудят да извади от „фризера” и преговорите за Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестиции (ТПТИ)?

Мисля, че СЕТА още в самото си начало бе създадена така, че да прокара пътя на ТПТИ. Канада често е поставена в ролята на по-малкия партньор на САЩ, който се използва, за да трасира подобни неща поради това, че страната няма негативен образ на международно ниво. Канада се възприема доста по-приятелски навсякъде, а конкретно в Европа не изглежда толкова заплашителен търговски партньор. Така че това скрито предназначение на СЕТА съществува доста отпреди Тръмп. Освен това споразумението може спокойно да бъде използвано и от американски корпорации, които са регистрирали клонове в Канада. Това, което се случи след изборите в САЩ, е, че лобито на т.нар. „свободна търговия” падна доста ниско, използвайки Тръмп като удобен инструмент, за да внушава: ако сте критични към подобни споразумения, следователно сте в неговия лагер. Подобен аргумент, разбира се, е абсурден, защото много от противниците на тези споразумения имат коренно противоположни възгледи с новия американски президент по редица въпроси. Но този аргумент се използваше, за да ви поставят в един кюп с него: ако не сте с нас, значи сте с Тръмп!

В Канада има приемственост в политиката между консерватора Харпър и либерала Трюдо в тази област. При вас липсваха големи протести, каквито се състояха в Европа. Информирано ли е канадското общество за какво става въпрос?

Публичният дебат при нас не е на особено високо ниво. Ако някой е казал нещо против СЕТА, може да се чуе, че той, видите ли, всъщност бил против търговията изобщо. Медиите от своя страна са предимно бизнес медии и насърчават тази линия. Двете големи партии в Канада – либералите и консерваторите, също са бизнес партии. Е, има и известни разлики помежду им. Либералите са по-склонни да признаят, че има определени проблеми, например с ISDS. Ако преговорите бяха водени от тях, СЕТА може би щеше да бъде по-умерено споразумение. Но те постъпиха по идентичен начин с НАФТА – северноамериканския аналог на СЕТА. НАФТА беше договорена от консерваторите и подписана от либералите. В крайна сметка, както често се случва, тази по-голяма умереност на Либералната партия спомага за прокарването на подобни споразумения, прави ги да изглеждат по-приемливи. Ето сега, ако Трюдо не беше толкова отворен и добре приет в ЕС и ако на негово място беше налице една по-агресивна канадска позиция, защитавана от консерваторите, споразумението нямаше да има това симпатично лице, което да го направи приемливо за част от общественото мнение. Трюдо успя да направи СЕТА да изглежда така, сякаш това е едва ли не някакъв договор за приятелство на Европа с Канада, а не споразумение, облагодетелстващо най-силните от двете страни на Атлантика.