Московедът Леонид Видгоф разказва за това как виждат Москва чуждестранните писатели през ХХ век

Съветският Съюз е  удивителна трансформация на царска Русия в социалистическа страна. Това явление привлича вниманието на много чужденци. През ХХ век в Москва пристигат няколко известни писатели, като се опитват да се запознаят с младата държава и нейните граждани. Свидетелства за своите посещения оставят Хърбърт Уелс, Андре Жид, Лион Фойхтвангер и Габриел Гарсия Маркес. Московедът и историк Леонид Видгоф разказва за техните впечатления. Lenta.ru публикува четвъртата част от тезите на неговите лекции.

Лион Фойхтвангер, книга „Москва 1937“

Тази книга е била издадена в Съветския съюз, но впоследствие е иззета от библиотеките, въпреки че в нея има положителна оценка за страната. Тогавашната власт се отнася изключително внимателно и предпазливо към пристигането на Фойхтвангер, тъй като са се опасявали да не се повтори случаят с Андре Жид и неговата книга „Завръщане от СССР“, тоест текстът да не е прекалено разобличаващ.

Подобно на Жид, Фойхтвангер свидетелства за това, че съветските хора (в частност и тези в Москва) са били доволни от своя живот и са гледали на бъдещето с оптимизъм: „Цялата огромна Москва диша с удовлетворение и съгласие и най-вече – щастие. Потреблението на продукти в СССР расте. Дрехите на хората са лоши, има огромна нужда от жилища, но въпреки това съществуват подобрения. В ход е реконструкция на Москва. Добре замислената столица ще бъде прекрасна.“

„Скоро ще започне война и всички в СССР знаят за това. За нея не говорят като за някакво събитие в далечното бъдеще, а като факт, който тепърва предстои. Войната се разглежда като жестока необходимост, чака се с досада, но и с огромна увереност, както се чака болезнена операция, която е нужно да се изтърпи и благоприятният изход не подлежи на съмнение.“ – продължава той. Подготовката за бъдещия конфликт се е определяла, в частност, и от жестоката цензура върху писателя. Той разказва за нейното съществуване, за това че хубавото в нея е малко, но всичко това е било подчинено на една цел – единство на  страната, възпитание в патриотизъм и твърдост.

Според Фойхтвангер в Москва и в целия Съветски съюз цари равенство: „Думата „другар“ – не е празна дума. Другар е обикновен строителен работник, който се издига от тунелите на метрото и наистина се чувства равен с другаря народен комисар.“

Сталин се среща с Фойхтвангер в Кремъл на 8 януари 1937 година. На следващия ден вестник „Правда“ съобщава за тази среща и нейната продължителност – повече от 3 часа. Самият писател отбелязва, че много е харесал вожда и специално подчертава неговата изключителна скромност.

Първото нещо, което може да забележи чужденецът, когато пътешества из Съветския съюз, е преклонението и безкрайния култ към ръководителя на държавата. „По всички ъгли и кръстовища на подходящи и неподходящи места се виждат гигантски бюстове и портрети на Сталин. Обаче е съвсем непонятно, какво отношение има колосалният и не особено красив бюст на Сталин към изложбата на Рембранд.“

Вождът се шегува по повод огромното количество негови портрети на улиците, но относно бюста на изложбата на Рембранд се изказва рязко – това е умисъл на вредители, които се опитват да го дискредитират. „Глупакът, който се подмазва, носи повече вреда, отколкото стотина врагове.“ – добавя Сталин. Според него тази шумотевица я търпи, защото поклонението пред образа на вожда ражда наивна радост в хората, но целият този символизъм не е в негова чест, а се явява само като олицетворение на социализма в СССР.

Също така Фойхтвангер отбелязва и прекрасния живот на селяните: „От всички хора в Съветския съюз най-голяма промяна се наблюдава при селяните. Това се дължи на рязкото противопоставяне на неукия селянин и щастливия такъв. Сега тези хора имат изобилна храна, управляват своето селско стопанство разумно и с растящ успех, имат дрехи, кино, радио, театри, вестници, научили са се да четат и пишат и техните деца са получили възможност да си изберат специалност, която ги привлича.“

По време на пътуването си писателят е зорко наблюдаван от съветското си обкръжение. Така преводачката Каравкина редовно праща своите отчети относно Фойхтвангер и неговите изказвания на началството. Например на 3 януари 1937 година, пет дена преди срещата му със Сталин, тя съобщава за вредното влияние върху писателя от някоя си Якимова, която се свързва с него и му разказва за жилищните трудности. Освен това Каравкина докладва, че литераторът се е оплаквал от съветската цензура и даже е разказал антисъветски виц.

Въпреки това Фойхтвангер пристигнал от Европа, където вече на власт били Хитлер и Мусолини, а в Испания Франко успешно се противопоставял на републиканците. Той разбирал, че предстои голяма война и оправдавал цензурата по отношение на литературата и изкуството: „Сега, непосредствено преди предстоящата война, добродушие не трябва да се позволява. Разколът и фракционерството, които нямат особено значение в мирно време, могат в условията на война да бъдат огромна опасност. Колко е приятно след всички несъвършенства на Запада да се види такова произведение (държава), на което от цялата си сърце и душа може да каже: да, да, да! И тъй като смятах, че е непорядъчно да се крие това „да“ в своите гърди, аз написах тази книга.“

Габриел Гарсия Маркес, 1957 година

Маркес пристига в СССР 20 години след Фойхтвангер през 1957 година и впоследствие пише есе „СССР: 22 400 000 квадратни километра без нито една реклама на Coca Cola!“. Не много голям откъс той посвещава на своите впечатления от столицата: „Москва – най-голямото село в света – не съответства на познатите човешки пропорции. Лишена от зеленина, тя уморява и потиска. Сградите в Москва са същите украински къщурки, но увеличени до титанични размери. В самия център се срещат провинциални дворчета – тук съхне на простора пране, а жените кърмят деца. Но и тези селски ъгли си имат своите пропорции.

Скромната московска триетажна къща на височина е колкото обществена пететажна сграда в един западен град и несъмнено е по-богата, по-внушителена и по-красива. Мраморът не оставя място за стъкло, почти няма търговски живот, има редки витрини на държавните магазини – оскъдни и скромни  – тази „сладкарска“ архитектура има потискащ ефект. Обширните пространства са предназначени за пешеходци, които се движат бавно, като свличащ се поток от лава, която размита всичко по пътя си към тълпата. Реших, че за да се запълни Москва, ще й трябват най-малко 20 милиона души, като преводачът сдържано ме увери, че в Москва има само 5 милиона и най-сложният проблем в града бил недостатъчният брой жилища.“

„Тук няма обикновени улици. Има единна система от проспекти, които се устремяват към географския, политическия и сантименталния център на града – Червения площад. Транспортът е без велосипеди – пъстър и невероятен. „Кадилак“ е най-новата марка на уругвайския посланик (а американският е със стар модел) и колата поразително се отличава от руските автомобили с неутрални цветове, копирани от американските следвоенни модели – руснаците ги карат все едно управляват файтон; може би е заради традицията да се управлява тройка. Едва когато ни обясниха организацията на движението, ние разбрахме, защо за да се стигне от едно място до друго, е нужен цял час. На някои им се налага да карат цял километър, за да обърнат колата и да се окажат на тротоара на противоположната страна“, – добавя той.

На писателя му прави впечатление, че в полунощ всички заведения се затварят, прекратява се движението и Москва става съвършенно безлюдна. В московското метро той забелязва необикновена чистота. В метрото няма тоалетна, тъй като не са предвидени естествените нужди на хората. Но все пак е красиво!

Една от ключовите фигури в недалечното минало е бил Сталин и Маркес разбира това много добре. Затова и се интересува от него. Той провежда срещи на тази тема и в частност пише: „На шофьорите, които обслужват фестивала, не им се позволява да возят делегати без преводачи. Една вечер, когато ние не намерихме нашите преводачи, нас ни спаси една лейди, която като картечница говореше на десетки езици. В колата тя веднага се обърна към прозореца и ни показа една безкрайна металическа ограда. На нея имаше селскостопанска изложба. „Това го дължим на вас. Направихме тази изложба, за да блеснем пред чужденците“– каза тя“. Жената добавила, че строителството на социализма в СССР е претърпяло поражение, и поради това били извикани нови правителствени таланти и въобще неглупави хора, на които, между другото, не би им стигнал животът, за да поправят старите грешки. А на въпроса, кой е отговорен за тези грешки, тя отговорила: Le moustachu („мустакатия“).

През цялата вечер жената говорила за Сталин, като използвала прозвищетото му и нито един път не го наричала с името му. Говорила за него без почит и не признавала абсолютно никакви негови заслуги. Според нея решаващ аргумент против вожда се явявал фестивалът – в епохата на неговото управление нищо подобно не е могло да се случи.

Маркес забелязва, че въпреки по-голямото усещане за свобода, някъде дълбоко в душите на съветските хора съществува един страх, който си стои там и никога не ги е напускал. Писателят отбелязва: „На съветските хора им е присъщо да изпадат в екзалтация при израза на техните чувства. Те изразяват своята радост с огромен пламък, все едно танцуват казашки танц, готови да дадат и последната си риза и да се простят с приятелите, като плачат с истински сълзи. Но когато става дума за политика са изключително предпазливи и се затварят в себе си. Не е възможно да се правят опити да разберем нещо ново в тази област – всички отговори са публикувани и няма смисъл да се повтарят аргументи, написани във вестник „Правда“.

Маркес посещава и мавзолея на Ленин и Сталин. Това посещение му прави най-голямо впечатление. Той описва Йосиф Висарионович по следния начин: „Сталин спи своя последен сън без никакво угризение на съвестта. Изражението на лицето му е живо и изразително. И освен това има отенък на насмешка. За ускореното строителство на социализма той жертва цяло поколение. За да не достига западната пропаганда до гражданите, той затваря една цяла врата, като форсира този процес и постига несравним исторически скок.“

Впечатленията от посещението в мавзолея играят огромна роля в създаването на романа за латиноамериканския диктатор „Есента на патриарха“. Съветският съюз се запечатва в съзнанието на Габриел Гарсия Маркес като нещо фантастично, много ярко и контрастно: от една страна това е държава, която е способна на световната арена да се противопостави на Америка, а от друга, тя притежава архаични черти. Например, той с удивление разбира, че за броене в банките се използват сметала.

„Но един от най-запомнящите се епизоди беше в Подмосковието, като се връщахме от колхоза. Нуждата ни принуди да търсим тоалетна. Тя представляваше дълго дървено възвишение с половин дузина отвори, над който трябва да клекнеш и половин дозина солидни уважаеми граждани правеха това, което им е необходимо, като оживено си разговаряха – такъв колективизъм не е предвиден от никоя доктрина“, описва писателят без никакво злорадство.

Няколко неща го възхитили и поразили: „Това е народ, който отчаяно чака да има приятели. На нашия въпрос: „Каква е разликата между миналото и настоящето?“, достатъчно често се повтаряше знаменателният отговор: „Сега ние имаме много приятели“. И те искат да имат още повече приятели: да си пишат лично и да разговарят с хора от целия свят.“

По време на своето посещение в Москва, Маркес посещава Международния фестивал на младежите и студентите. Това всъщност е една от главните цели на неговото пътуване като кореспондент на вестник „Ел Еспектадор“. Въпреки цялото старание на властта да държи далеч делегатите от общуване със съветските граждани, цялостният контрол не се получава.

Както е писал джазовият музикант Алексей Козлов, един от феномените на фестивала става своебразната сексуална революция, която се провежда стихийно в Москва в онези дни. „Младите хора и особено момичетата, като че ли полудяха. Пуританското съветско общество изведнъж се превърна в „свидетел“ на такива събития, които никой не е очаквал“, отбелязва той.

Масови запознанства между чужденците и местните девойки се случват около хотелите. Без излишни церемонии новозапозналите се двойки веднага тръгват към някое усамотено място, като точно знаят какво ще правят. За спирането на такова поведение спешно били  организирани специални отряди. Те се возили на камиони, снабдени с осветителни тела, ножици и бръснарски машинки. Когато камионите с тези отряди, според плана пускат лампите и фаровете, тутакси се виждат мащабите на „оргиите“.  Любовните двойки били извънредно много. Чужденците не ги пипали, а се разправяли само с момичетата, като им подстригвали само част от косата. На тях не им оставало нищо друго освен да се подстрижат гола глава.“ – добавя Козлов.

Той писал, че веднага след края на фестивала, у московчани се появил изключителен интерес към всички девойки с кърпа на главата, което било подозрително и навеждало на мисълта за липса на коса. Много трагедии станали в семейства, в учебни заведения, в предприятия, където да се скрие този факт било много трудно. Още по-сложно било да се скрият от обществото появяващите се след девет месеца бебета, които често не приличали на руски деца.

В своето есе Маркес отделя голямо внимание на това събитие, а също така дава своите впечатления от наблюденията си върху тълпата и общуването с хората: „Чувството на гигантизъм и навикът за масова организираност са важна част от психологията на съветските хора. Фойерверките, подготвени за 11 хиляди гости в Кремълската градина, продължават два часа. От залповете земята се тресе. Опашката пред мавзолея в един часа през деня, когато се отварят вратите, е дълга два километра. В същото време, съветските хора се объркват в дребни житейски проблеми. Когато попадаме в кръговрата на чужд и непознат живот, намираме страна, която е затънала в дребен бюрократизъм, объркана, шашната, с комплекси за малоценност към САЩ.

По време на престоя писателят споделя, че не е било особено лесно да се запознае с истинската същност на съветския живот на гражданите – хората много неохотно са се съгласявали да приемат чужденци в своите домове. Маркес предполагал, че такава несъобразителност може да е свързана с това, че преди фестивала московчани са инструктирани по определен начин. И все пак тези, които се решавали да го поканят на гости, се съобразили с неговия начин на живот, но по негово мнение самите те имат прекалено лош начин за живот.

Той смята, че едно от предимставата на фестивала е самата суматоха, която отслабва строгия милиционерски контрол и позволява на съвестките хора да общуват по-свободно. Така по време на разговора си с тях писателят с удивление разбира, че кучетата, които били много малко по градските улици, не са били изядени.

Освен това Маркес е поразен от факта, че гражданите не са добре информирани относно събитията, които се случват по света: „Работата е там, че тяхното радио има само една програма, а вестниците принадлежат на държавата – настроени са само на вълните на „Правда“. Представянето на новини е абсолютно примитивно – печатат се съобщения само за важните събития в чужбина и те са винаги вече филтрирани и коментирани. Чуждестранна преса не се продава, с изключение на няколко вестника, които са издавани от европейски комунистически партии. Невъзможно е да се определи впечатлението, което би се получило от виц за Мерилин Монро – никой не би го разбрал: нито един руснак не знае коя е тя. Веднъж видях павилион, претрупан с купища „Правда“, като на първата страница се отличаваше статия от осем колони със заглавие, което имаше огромни букви. Помислих си, че е започнала война. А заглавието гласеше: „Пълен текстови доклад относно селското стопанство.“

В същото време той остава с много добро впечатление от съветските граждани: „Скромността, добротата и искреността присъстваха у хората, които ходиха по улиците с остарелите си боти и нямаше как да бъдат следствие от фестивалните разпоредби.  Много пъти задавах един и същи въпрос, който преди това бях обмислил добре, с цел да узная съответната реакция: „Наистина ли Сталин е бил престъпник?“. Те ми отговаряха невъзмутимо с цитати от доклада на Хрушчов. Но нито един път не забелязах агресивност. Напротив, осъзнато се стараеха да оставят у нас приятен спомен за тяхната страна. И това ме кара да мисля, че тези хора са предани на своето правителство.“

Поразителната щедрост на съветските хора по отношение на чужденците учудва Маркес. По негово признание руснаците упорито дарявали всичко, което могли да дадат: „Даряваха ценни и негодни вещи. Ако някой спираше да си купи сладолед в Москва, то тогава беше принуден да изяде двайсет порции и още сладки и бонбони. В обществените заведения беше невъзможно сам да си платиш сметката – докато успееш да си извадиш парите, тя вече беше платена от съседната маса. Една вечер някакъв човек спрял моя спътник Франко, стиснал му ръката и се оказало, че на дланта на ръката си минувачът оставил ценна монета от царско време. В тълпата пред входа на един театър някакво момиче пък, което никога не бяхме виждали, пъхна на делегата в джоба на ризата му двайсет рубли. Аз не мисля, че тази всеобща и прекалена щедрост е била следствие от някакви заповеди на властта, които са желаели да впечатлят делегатите. Но даже и ако това е вярно, е все едно, тъй като съветското правителство може да се гордее с дисциплината и предаността на своя народ.“

Източник: Lenta.ru
Превод: Анна Владимирова