Доктрината Обама

Петък, 30 август 2013 г., денят, в който безотговорният и безпомощният Барак Обама слага преждевременен край на господството на САЩ като единствената незаменима свръхсила на света. Или, алтернативно казано, денят, в който прозорливият и далновидният Барак Обама се взира в близкоизточната пропаст и се отдръпва и отстъпва от ръба на унищожителната бездна. Този ден започва с остра, силна и ярка реч на държавния секретар на САЩ Джон Кери от името на президента Обама във Вашингтон, окръг Колумбия. Темата на коментарите на Кери в нетипичнияза него чърчиловски стил, които са произнесени в Залата за преговори на Държавния департамент, е използването на химическо оръжиесрещу цивилни граждани, извършено от президента на Сирия Башар Асад. Самият Обама, в чието правителство Кери, макар и с известно раздразнение, почтено си изпълнява задълженията, също е склонен към твърде дръзко и самонадеяно говорене, но обичайно не чак във войнствения вариант на Чърчил. Обама вярва, че манихейството и красноречиво изразената агресивност на Чърчил се обясняват с възхода на Хитлер и са морално оправдани в някои моменти по време на войната срещу Съветския съюз. Но той също така смята, че реториката би трябвало умерено да се използва като оръжие в днешната все по-объркана и сложна сцена на международните отношения. Президентът е сигурен, че реториката на Чърчил и в още по-голяма степен начинът на мислене на Чърчил допринасят за въвличането на неговия предшественик Джордж Буш в разрушителната война в Ирак. Обама влиза в Белия дом, твърдо решен да изтегли американските военни части от Ирак иАфганистан; той не търси нови чудовища заубиване. И е особено внимателен по отношениена обещанията за победа в конфликти, за които не вярва, че могат да бъдат спечелени. „Ако се каже например, че ще освободим Афганистан от талибаните и в замяна ще изградим една просперираща демокрация, президентът е наясно, че седем години по-късно ще се появи някой, който ще ни застави да изпълним това обещание”, неотдавна сподели с мен Бен Роудс, заместник съветник по националната сигурност на Обама и негов външнополитически секретар. Но предизвикателните и тревожни коментари на Кери от онзи августовски ден, коитоотчасти са написани от Роудс, са изпълненисъс справедлив гняв и смели обещания, включително и с явната заплаха за предстоящо нападение. Кери подобно на самия Обама е ужасен от прегрешенията, извършени от сирийския режим в опитите му да потуши продължаващите вече две години бунтове. Девет дни по-рано в предградието на Дамаск Гута армията на Асад убива повече от хиляда и четиристотин цивилни граждани със снаряди с химическо оръжие, съдържащи отровния газ зарин. Администрацията на Обама е завладяна от чувството, че Асад заслужава ужасно наказание.На заседанията в Ситуационния център в Белия дом, проведени след химическите атакинад Гута, единствено началникът на кабинета Денис Макдона изрично предупреждава заопасностите, които крие евентуалната намеса. Джон Кери призовава гръмогласно къмдействие. „Както показват предишни бурни периоди в историята, винаги когато сме били в състояние да спрем дадени неописуеми и отвратителни престъпления, сме били предупреждавани да не се поддаваме на изкушението да си затворим очите”, казва Кери в речта си. „Историята е пълна с примери за лидери, които предупреждават срещу бездействието, безразличието и най-вече срещу мълчанието, когато е най-наложително да се реагира.” Кери причислява президента Обама към тези лидери. Година по-рано, когато администрацията подозира, че режимът на Асад планира използването на химически оръжия, Обама декларира: „Ние казахме съвсем ясно на режима на Асад мнението си… че червената линия за нас е, ако видим цял куп от химически оръжия, които се преместват или използват. Това ще промени преценката ми. Това ще промени уравнението”. Въпреки тази заплаха в очите на много от критиците Обама изглежда студен и резервиран към страданията на невинните сирийци. В края на лятото на 2011 г. той призовава Асад да напусне властта. „В името на сирийския народ – заявява Обама – дошъл е моментът за президента Асад да се оттегли от поста.” Но първоначално Обама не прави почтинищо, за да сложи край на управлението наАсад. Противопоставя се на исканията за намеса, отчасти защото предполага на базата на анализите на разузнаването на САЩ, че Асад ще падне от власт и без негова помощ. „Той смяташе, че Асад ще тръгне по пътя, по който мина Мубарак”, обясни ми Денис Рос, бивш съветник на Обама по въпросите на Близкия изток, имайки предвид бързото подаване на оставка на египетския президент Хосни Мубарак в началото на 2011 г. – момент, символизиращ кулминацията на Арабската пролет. И докато Асад упорито се държи за властта, съпротивата на Обама срещу пряката намеса постоянно нараства. След няколко месеца на разисквания той упълномощава Централното разузнавателно управление (ЦРУ) да обучава и финансира сирийските бунтовници, но също така споделя и становището на своя бивш министър на отбраната Робърт Гейтс, който на заседанията редовно пита: „Нетрябва ли най-напред да довършим двете войни, които водим, пък после да търсим другавойна?”.

Настоящият постоянен представител на САЩ в ООН Саманта Пауър, която сред старшите съветници на Обама е най-ревностният поддръжник на курса към военна намеса, отдавна привежда аргументи в полза на въоръжаването на сирийските бунтовници. Пауър по това време е в състава на Съвета по национална сигурност и е автор на една широко известна книга, критикуваща безпощадно последователността на президентите на САЩ да се провалят в предотвратяването на геноцид. Книгата „Проблем от ада. САЩ в епохата на геноцида”, публикувана през 2002 г., сближава Обама и Пауър, докато той е в Сената на САЩ, макар че двамата нямат очебийни съвпадения в идеологическите си възгледи. Пауър е привърженик на доктрината, известна като„отговорност за защита”, според която суверенитетът не трябва да се смята за ненарушим, когато дадена държава избива собствените си граждани. Агитира го да подкрепи публично тази доктрина в речта си, произнесена по повод получаването на Нобеловата награда за мир през 2009 г., но той отказва. По принцип Обама не вярва, че единпрезидент трябва да излага американските военнослужещи на големи опасности, за да предотвратяват хуманитарни катастрофи, освенако тези катастрофи не представляват непосредствена заплаха за Съединените щати. Понякога Пауър води толкова разгорещени спорове с Обама пред други длъжностни лица от Съвета по национална сигурност, че той трудно успява да прикрие своето чувство на безсилие. „Достатъчно, Саманта, вече съм прочел вашата книга”, отсича той веднъж. За разлика от либералните интервенционисти (привърженици на интервенцията)Обама е почитател на външнополитическияреализъм на президента Джордж Хърбърт Уокър Буш и особено на съветника по националнасигурност на Буш – Брент Скаукрофт. („Обичам го това момче”, ми каза Обама един ден.) Буш и Скаукрофт изтласкват армията на Саддам Хюсеин от Кувейт през 1991 г. и сръчно направляват разпадането на Съветския съюз; Скаукрофт също така вдига тост от името на Буш по време на тайно посещение в Пекин само месец след клането на площад „Тянанмън”, наричайки лидерите на Китай „приятели”. Когато Обама през 2006 г. пише манифеста за своята предстояща предизборна кампания „Дързостта на надеждата”, Сюзан Райс, неофициален негов съветник по онова време, намира за необходимо да му напомни да включи поне едно изречение на възхвала за външната политика на президента Бил Клинтън, за да балансира поне отчасти славословията, с които обсипва Буш и Скаукрофт. От самото начало на сирийския бунт през пролетта на 2011 г. Саманта Пауър твърди, че бунтовниците, идващи от редиците на обикновените граждани, заслужават ентусиазираната подкрепа на САЩ. Други висши служители отбелязват, че бунтовниците са земеделци, лекари и дърводелци, като сравняват тези революционери с мъжете, спечелили Войната за независимост на САЩ. Обама преобръща този довод с главата надолу. Веднъж започна да ми обяснява: „Когато е налице една професионалнаармия, добре въоръжена и финансирана от двеголеми държави (Иран и Русия), които имат сериозен интерес и воюват срещу земеделци, дърводелци, инженери, направили първите си крачки като протестиращи ... то идеята, че бихмемогли да постигнем там промяна на съотношението на силите без въвличането на армията на САЩ, никога не е отговаряла на истината”. Посланието, което Обама предава в свои речи и интервюта, е ясно: той няма да приключи като втория президент от фамилията Буш – президента, чиито решения и действия в Близкия изток имат трагични последствия и пълнят отделенията на военната болница „Уолтър Рийд” с тежко ранени войници, като президента, който е безсилен да спре унищожаването на репутацията си дори когато прекроява своите политики през втория си мандат. В личен разговор Обама ще каже, че първата задача на един американски президент на международната сцена след Буш е „да не се правят глупости”. Сдържаността на Обама разочарова Пауър и други хора от екипа му, свързани със сферата на националната сигурност,които имат предпочитание към курса надействие и намеса. Докато е държавен секретар в администрацията на Обама, Хилъри Клинтън се застъпва за твърд и агресивен отговор на насилието на Асад. През 2014 г., след като вече е напуснала поста си, Клинтън сподели пред мен, че „отказът да се помогне с изграждането на надеждна военна сила у хората, които са първоначалните организатори на протестите срещу Асад… доведе до създаването на вакуум, който се запълни от джихадистите”. Когато списаниеThe Atlantic публикува това твърдение, а същотака и оценката на Клинтън, че „световнитесили имат нужда от организационни принципи,а „да не се правят глупости” не е организационен принцип”, Обама „побеснява от яд” по думите на един от неговите старши съветници. Президентът не схваща как „да не се правят глупости” може да бъде възприемано като спорен призив. Бен Роудс припомня, че въпросите, които са си задавали в Белия дом тогава, са били: „Кой точно е в групата на тези (шибани) глупаци? Кой подкрепя тази (шибана) тъпотия?”. Обама е убеден, че инвазията в Ирак би следвало да е дала урок на демократите – интервенционисти, гласували за одобряването й (като Клинтън), за опасностите, които крие вършенето на глупости. (Скоро след това Клинтън се извинява на Обама за коментарите си, а представител на Клинтън съобщава, че двамата ще „го преодолеят с прегръдка”, когато се видят по-късно на остров Мартас Винярд.)

За Обама Сирия представлява наклонена плоскост толкова опасна, колкото и Ирак. През първия си мандат той е категоричен, че се броят на пръсти заплахите в Близкия изток, които могат да оправдаят пряка военна намеса на САЩ. Това е опасността от Ал Кайда, заплахите за по-нататъшното съществуване на Израел („За мен като президент на САЩ би било проява на липса на морал”, ако Израел не бъде защитен, каза ми той веднъж.) и заплахата (особено за Израел) от един Иран, притежаващ ядрено оръжие. Рисковете, които режимът на Асад крие за САЩ, не спадат към тези предизвикателства. Като се има предвид резервираното отношение на Обама към намесата в Сирия, изненадваща е яркочервената линия, която той поставя пред Асад през лятото на 2012 г. Дори собствените му съветници са удивени. „Нямах представа какво е намислил”, обясни ми тогавашният министър на отбраната Леон Панета. Казвали са ми, че вицепрезидентът Джо Байдън често е предупреждавал Обама да не поставя „червена линия” заизползването на химическо оръжие от Сирия,страхувайки се, че един ден, когато тази „червена линия” бъде прекрачена, ще трябва да севземат реципрочни мерки. В своите забележки от 30 август 2013 г. Кери заявява, че Асад трябва да бъде наказан, отчасти и защото на карта са заложени „бъдещите интереси на САЩ и съюзниците” им. „Това епряко обвързано с нашата надеждност и с въпроса, дали държавите продължават да вярватна САЩ, когато кажем нещо. Те изчакват да видят дали Сирия ще успее да се измъкне безнаказана, тъй като след това биха могли също дапоставят света в още по-голяма опасност.” Деветдесет минути по-късно в Белия дом Обама потвърждава посланието на Кери в публично изявление: „За нас е важно да признаем, че когато саубити повече от хиляда души, включителностотици невинни деца, чрез използването наоръжие, за което 98-99% от човечеството настояват да не бъде използвано дори по време навойна, и това не предизвиква никаква реакция,то ние всъщност изпращаме сигнал, че тазимеждународна норма няма особено значение. Атова застрашава нашата национална сигурност”. Изглежда, Обама си е направил извода, че намаляването на доверието в САЩ в един регион на света може да се прехвърли и към други региони и че възпиращата функция на доверието в САЩ наистина е изложена на опасност в Сирия. Асад сякаш е успял да избута президента някъде, където той никога не е предполагал, че може да попадне. Като цяло Обамавярва, че външнополитическата върхушка наВашингтон, която той тайно презира, издига„доверието” в култ, особено този вид доверие,извоювано с военна сила. Опазването на доверието е довело до войната във Виетнам, обяснява той. В Белия дом Обама ще заяви, че „употребата на бомби срещу някого само за да седокаже наличието на воля за употреба на бомби срещу някого, е просто най-лошата причиназа използване на сила”. Надеждността на американската национална сигурност, както традиционно се разбира в Пентагона, Държавният департамент и групата мозъчни тръстове със седалища близо до Белия дом, е една недосегаема все още могъща сила – такава сила, която, ако е подхранвана по подходящ начин, кара приятелите на САЩ да се чувстват сигурни и поддържа стабилен международен ред. На срещите в Белия дом през тази ключова августовска седмица Джо Байдън, който обикновено споделя тревогите на Обама относно „изхвърлянето” на САЩ (надценяването на американските възможности), пламенно защитава тезата, че „големите държави не блъфират”. Най-близките съюзници на САЩ в Европа и в целия Близък изток смятат, че Обама заплашва с военни действия, дори собствените му съветници са убедени в това. Няколко месеца по-рано британският министър-председател Дейвид Камерън на съвместна пресконференция с Обама в Белия дом заявява: „Историята на Сирия се пише с кръвта на нейния народ и това се случва пред очите ни”. Според един от неговите съветници изявлението на Камерън има за цел да насърчи Обама към по-решителни действия. „Несъмнено министър-председателят е имал впечатлението, че президентът ще реагира във връзка с нарушаването на „червената линия” от страна на Асад”, сподели пред мен съветникът. Посланикът на Саудитска Арабия във Вашингтон по това време Адел ал Жуберсъобщава на свои приятели и на началницитеси в Рияд, че президентът най-накрая е готовда нанесе военен удар. Обама „е преосмислилколко важно е това”, твърди Жубер, който понастоящем е външен министър на СаудитскаАрабия, пред свой събеседник. „Той определеноще нанесе удар.” Обама вече е наредил на Пентагона да изработят списъци с цели. В Средиземно море са разположени пет разрушителя от клас „Арли Бърк”, готови да изстрелят крилати ракети по обекти на сирийското правителство. Френският президент Франсоа Оланд, най-ентусиазираният поддръжник на интервенцията в Сирия сред европейските лидери, също се подготвя да атакува. Цяла седмица официални представители на Белия дом публично съобщават факти и доказателства, че Асад е извършил престъпление срещу човечеството. Речта на Кери отбелязва кулминацията на тази кампания. Но президентът започва да се колебае. В дните след химическатаатака на Гута Обама се чувства ужасен отидеята за нападение, което не е санкционираноот международното право или от Конгреса. Американският народ не изглежда във възторг от намесата в Сирия, същото се отнася и за един от малцината чуждестранни лидери, уважавани от Обама – германския канцлер Ангела Меркел. Тя му заявява, че страната й няма да се включи в кампанията в Сирия. А в зашеметяващия ход на събитията, в четвъртък на 29 август, британският парламент отказва да даде благословията си на Дейвид Камерън за удар срещу Сирия. След време Кери ми призна, че когато чул това, си казал: „Упс!”. Обама е объркан също така от изненадващото посещение в началото на седмицата на Джеймс Клапър, директор на националното разузнаване. Клапър прекъсва всекидневния брифинг на президента – доклада за евентуалните заплахи икризисни ситуации по света, който Обама получава всяка сутрин от анализаторите на Клапър, – за да поясни, че информацията на разузнаването във връзка с използвания отсирийското правителство отровен газ зарин,макар и добита след сериозни усилия, не е „абсолютно сигурна”. Той внимателно подбира израза си. Клапър като директор на една разузнавателна общност, която е травмирана от своите неуспехи по време на подготовката за войната в Ирак, не си позволява да се изхвърля в обещанията си по маниера на някогашния директор на ЦРУ Джордж Тенет, гарантирал на президента Джордж Уокър Буш „абсолютно сигурна” победа в Ирак. Докато системите за национална сигурност на Пентагона и Белия дом продължават да подтикват към война (Джон Кери сподели пред мен, че е очаквал да бъде нанесен удар в деня след неговата реч), президентът стига до убеждението, че влиза в капан, и то капан, поставен както от неговите съюзници, така и от неговите противници, а също така и от традиционните очаквания за това какво трябва да бъде поведението на един американски президент. Мнозина от съветниците на президента не проумяват дълбочината на опасенията му; членовете на кабинета и съюзниците му със сигурност не ги забелязват. Неговите съмнения обаче се увеличават. В къснияпетъчен следобед Обама установява, че простоне е готов да разреши нанасянето на удар срещу Сирия. Той моли началника на кабинета си Макдона да се поразходи с него по Южната морава на Белия дом. Обама не избира Макдона случайно: той е помощникът на Обама, най-малко желаещ да се стига до военна интервенция на САЩ, и е човек, който по думите на негов колега „мисли от гледна точка на възможните капани”. Обама, който обичайно е извънредно самоуверен мъж, търси потвърждение на мнението си и се опитва да открие начини да обясни промяната на решението си – както на членовете на своя екип, така и на обществеността. Той и Макдона разговарят на моравата около час. Обама му разказва за опасенията си, че Асад ще използва цивилни граждани като „живи щитове” около предполагаемите цели. Изтъква също така подразбиращия се проблем и дори пробойна на предложеното нападение: ракетите на САЩ няма да бъдат насочени срещу складовете за химическооръжие от страх да не се изпратят отровниоблаци във въздуха. Атаката ще удари военните части, които са доставили тези оръжия, но не и самите оръжия.

Обама споделя също така с Макдона едно свое отдавнашно възмущение: изморил се е да гледа как Вашингтон безразсъдно се хвърля да извършвавоенни действия в мюсюлмански държави. Четири години по-рано президентът усеща, че Пентагонът го „притиска” да изпрати допълнителни войски в Афганистан. В този момент той отново се чувства „притиснат” по отношение на Сирия. Когато двамата мъже се връщат в Овалния кабинет, президентът съобщава на своите сътрудници понационална сигурност, че планира да спре офанзивата. Няма да има атака на следващия ден;възнамерява да постави въпроса на гласуване вКонгреса. Намиращите се в помещението членове на екипа му са шокирани. Сюзан Райс, която понастоящем е съветник по националната сигурност на Обама, предупреждава, че доверието в САЩ ще бъде подронено сериозно и дългосрочно. Някои сред присъстващите трудно схващат как е възможнопрезидентът да се отметне от споразумението един ден преди планирания удар срещу Сирия. Обама обаче е напълно спокоен. „Човек, който го познава, разбира кога той се колебае поотношение на нещо, кога му е трудно да вземерешение”, каза ми Бен Роудс. „Но в този моменттой бе напълно спокоен.”

Неотдавна в пореден разговор поисках от Обама да опише мислите си през този ден. Той изброи практическите тревоги, които са го занимавали. „Имашеинспектори от ООН на място, които изпълняваха своите задачи, и ние не можехме да рискуваме да изстреляме и една ракета, докато сатам. Вторият важен фактор беше неуспехътна Камерън да получи съгласието на своя парламент.” Третият и най-важен фактор по думите му беше: „че макар и да можем да нанесем някаквищети на Асад, ние няма да можем с помощтана ракетни снаряди да унищожим самото химическо оръжие. И тогава аз ще се окажа изправен пред перспективата Асад да е оцелялслед атаката и да твърди, че е победил САЩ,че САЩ са действали незаконно при липсатана мандат на ООН, а това в крайна сметкае по-вероятно да укрепи властта му, вместода я отслаби”. Четвъртият фактор според него имаше по-дълбоко философско значение. „Той попада в категорията на нещата, които от известно време обмислям.” „Поех президентския пост със силното убеждение, че пълномощията на изпълнителната власт в сферата на националнатасигурност са много широки, но не и безгранични”, обясни ми той. Обама предполага, че неговото решение да не бомбардира Сирия най-вероятно ще разтревожи съюзниците на САЩ. И това се случва. Министър-председателят на Франция Манюел Валс ми разказа, че неговото правителство вече е било притеснено във връзка с последствията от първоначалното бездействие в Сирия, когато става ясно, че няма да се осъществи нападението. „С отказа си да сенамесим навреме ние създадохме едно чудовище. Бяхме абсолютно сигурни, че администрацията на САЩ ще каже „да”. В сътрудничествос американците вече бяхме набелязали целите.Беше огромна изненада. Ако бяхме извършилибомбените атаки, както бяха планирани, мисля, че ситуацията днес щеше да е различна”, категоричен е Валс. Престолонаследникът на Абу Даби шейх Мохамед бин Заид ал Нахаян, който от няколко години е настроен срещу Обама заради това, че „изоставя” Хосни Мубарак, бившия президент на Египет, гневно обяснява пред американски гости, че САЩ се ръководят от един „ненадежден и незаслужаващ доверие” президент. Кралят на Йордания Абдула ІІ,поразен от нелогичното желание на Обама дадистанцира САЩ от своите традиционни съюзници – сунитските араби, и да създаде новсъюз с Иран, шиитския поддръжник на Асад,изразява своето недоволство в частен разговор: „Убеден съм, че аз имам по-голяма вяра всилата на САЩ, отколкото Обама”. Саудитците също са ядосани. Те никога не са се доверявали на Обама – дълго време преди да заеме президентския пост, той ги е определял като „така нареченият съюзник” на САЩ. „Иран е новата велика сила на Близкияизток, а САЩ са старата”, казва посланикът на Саудитска Арабия във Вашингтон Жубер на своите началници в Рияд. Решението на Обама предизвиква трусове и във Вашингтон. Джон Маккейн и Линдзи Греъм, двамата водещи републикански „ястреби” в Сената, са се срещнали с Обама по-рано през седмицата в Белия дом и са получили обещанието за удар срещу Сирия. Те са бесни от резкия обрат в позицията на президента. Проблеми възникват дори и в редиците на администрацията. Нито Чък Хейгъл, тогавашният министър на отбраната, нито Джон Кери присъстват в Овалния кабинет, когато Обама информира екипа си за своето становище. Кери не научава за промяната на решението му до късните часове на същия ден. Вечерта малко след разговора си с президента той споделя със свой приятел: „Току-що бях предаден”. (Когато неотдавна попитах Кери за въпросната бурна вечер, той отговори: „Не съм спирал да анализирам случилото се. Смятам, че президентът имаше причина да промени решението си, и честно казано, разбирам мотива му”.) Следващите няколко дни преминават в хаос. Президентът иска от Конгресада одобри използването на сила – неудържимият Кери играе ролята на главния лобист – и вБелия дом бързо става ясно, че според Конгресананасянето на удар срещу Сирия не е полезенход. В мой разговор с Байдън за прилагането на „червената линия” той специално се спря на този факт с пояснението: „Важно е Конгресът да застане зад теб с оглед на възможността да поддържаш това, което си планирал да направиш”, каза той. „Обама не отива в Конгреса, за да спаси себе си от затруднената ситуация. Той има своите съмнения в онзи момент, но знае, че ако е тръгнал да предприема някакви действия, ще е много по-добре, ще е направо отлично да има подкрепата на обществеността, в противен случай би имал твърде краткосрочен успех.” Двойственото отношение на Конгреса убеждава Байдън, че Обама е прав да се страхува от тънкия лед, по който се движи. „Какво ще стане, когато свалят наш самолет? Няма ли да отидем на място за спасителна операция?”, попита Байдън и допълни: „Нуждаем се от подкрепата на американския народ”. В разгара на бъркотията руският президент Владимир Путин се явява като deus exmachina („бог от машината”). На срещата на върхана Г-20 в Санкт Петербург, която се провеждаседмица след обръщането на позицията спрямоСирия, Обама дръпва Путин настрана и казвана руския президент, „че ако той принуди Асадда се отърве от химическото оръжие, САЩняма да предприемат военен удар”. И в рамките на няколко седмици Кери и руският му колега Сергей Лавров уговарят премахването на сирийския химически арсенал – програмата, за чието съществуване Асад до този момент е отказвал дори да признае.

Договореният план спечелва похвала за президента не от някой друг, а от Бенямин Нетаняху, израелския министър-председател, с когото той има постоянни търкания и спорове. Унищожаването на сирийския арсенал от химически оръжия представлява „единственият лъч светлина в един извънредно мрачен регион”, обясни ми Нетаняху малко след обявяването на споразумението. Днес Джон Кери е нетърпим към всички, които твърдят, както той твърдеше някога, че Обама е трябвало да нареди да бъдат ударени обектите на режима на Асад, за да се укрепи възпиращата способност на САЩ. „В такъв случай още щяха да саналице оръжията в Сирия и вероятно щяхтеда се биете с ИДИЛ за контрол над тези оръжия”, заяви той. Обама разбира, че решението, което е взел за отказа от въздушните удари в Сирия, ще бъде безмилостно „разследвано” от историците. Но днес това решение е източник на дълбоко удовлетворение за него. Той ми сподели: „Много съм горд от тозимомент. Смазващата тежест на общоприетата мъдрост и машинациите на нашата система за национална сигурност бяха стигналидоста далеч. Мнението беше, че доверието вмен е заложено на карта, че доверието в Америка е заложено на карта. Така че аз знаех каквоще означава да натисна бутона за спиране – щеозначава да се превърна в политически труп.Tова, че бях в състояние да се отдръпна отнепосредствения натиск и да обмисля внимателно какво е в интерес на Америка не само поотношение на Сирия, но и с оглед на нашатадемокрация, беше толкова трудно, колкото ирешението, което взех. Но съм убеден, че товабеше правилното решение”. Това е моментът, когато според президента той окончателно скъсва с онова, което подигравателно нарича „Вашингтонски сценарий”. „В какво мога да бъда обвинен? Когато става дума за използването на военна сила.Съществува един сценарий във Вашингтон,който президентите едва ли не трябва да следват. Това е сценарий на външнополитическатавърхушка. И сценарият предписва отговори наразлични събития, а тенденцията е тези отговори да са милитаризирани. Там, където САЩса директно застрашени, сценарият работии е ефективен. Но този сценарий може същотака да се превърне в капан, който да доведедо лоши решения. В разгара на едно международно предизвикателство като това в Сирия,ако президентът не следва сценария, ще бъдесъден сурово, дори и да са налице причини, поради които този сценарий е неприложим”, обясни ми Обама. Стигнах до убеждението, че според Обама 30 август 2013 г. е денят на неговото освобождение, денят, в който той не се подчинява не само на външнополитическия елит и неговия сценарий за употреба на крилати ракети, но и на исканията на вечно неудовлетворените, капризни съюзници на САЩ в Близкия изток – държави, които, както той се оплаква в частни разговори с приятели и съветници, се стремят да експлоатират американските „мускули” и потенциал за своите собствени егоистични и сектантски цели. Към 2013 г. чувството на възмущение у Обама вече сериозно се надига. Той се възмущава от военните лидери, които считат, че могат да оправят всеки проблем, стига главнокомандващият да им даде каквото искат, негодува и срещу системата от външнополитически тинк-танкове (мозъчни тръстове). ВБелия дом е широко застъпено мнението, чемного от най-известните външнополитическитинк-танкове във Вашингтон изпълняват нарежданията на своите арабски и произраелскифинансови донори. Чувал съм длъжностно лице на администрацията да нарича Масачузетс Авеню, където се намират седалищата на голяма част от тези организации, „територия, окупирана от арабите”. За някои външнополитически експерти дори в рамките на собствената му администрация рязката промяна на позицията на Обама по отношение на Сирия е обезкуражаващ момент, в който той проявява нерешителност и наивност, и нанася трайни вреди на репутацията на САЩ в очите на света. „Щом като единглавнокомандващ е определил тази „червена линия”, то мисля, че доверието в главнокомандващия и в съответната държава е изложенона риск, ако той не реагира при нарушаванетой”, неотдавна ми обясни Леон Панета, бившият директор на ЦРУ и после министър на отбраната по време на първия мандат на Обама. Непосредствено след „обръщането” на Обама Хилъри Клинтън заявява в частен разговор: „Ако си казал, че ще извършишвоенно нападение, длъжен си да удариш. Нямашдруг избор”. Дори коментатори, които са в голяма степен благоразположени към политиките на Обама, оценяват този епизод като пагубен. Гидиън Роуз, редакторът на списание „Форин Афеърс”, неотдавна обяснява в своя статия, че действията на Обама за разрешаването на тази криза – „първо неочакваното обявяване на значителен ангажимент, послеколебанията дали да го изпълни и накрая френетичното прехвърляне на горещия картоф връцете на Конгреса – е учебен пример за смущаващо аматьорска импровизация”. Защитниците на Обама обаче твърдят, че той не е накърнил доверието в САЩ, като се позовават на последвалото споразумение, задължаващо Асад да унищожи химическото си оръжие. „Заплахата от употреба на военна сила е била достатъчна, за да се откажат от своите химически оръжия”, убеден е Тим Кейн, сенаторът демократ от Вирджиния. „Ние заплашихме да извършимвоенен удар и те реагираха. Това е сдържащатафункция на доверието.” Историята може да запише датата 30 август 2013 г. като деня, в който Барак Обама предпазва САЩ от влизане в още една разрушителна мюсюлманска гражданска война, и като деня, в който отстранява опасността от употреба на химическо оръжие срещу Израел, Турция или Йордания. Възможно е обаче да се запомни и като деня, вкойто той оставя Близкия изток да се измъкнеот контрола на САЩ и да попадне в хваткатана Русия и Иран.

За първи път разговарях с Обама по външнополитически въпроси през 2006 г., когато беше американски сенатор. По това време бях запознат главно с текста на негова реч, произнесена четири години по-рано на антивоенен митинг в Чикаго. За такова събитие това е необичайна реч, защото съдържанието й не е антивоенно; Обама, сенатор от щата Илинойс, се обявява само срещу една специфична и в онзи период все още теоретична война. „Нямам илюзии по отношение на Саддам Хюсеин, той е жесток, безскрупулен човек. Но аз знам също така, че Саддамне представлява непосредствено предстояща идиректна заплаха за САЩ. Наясно съм, че еднаинвазия в Ирак без ясно основание и без солиднамеждународна подкрепа само ще разпали страстите в Близкия изток, ще насърчи по-скоронай-лошите, а не най-добрите импулси в арабския свят и ще засили рекрутирането на бойциза Ал Кайда”, заявява Обама. Тази реч събуди интереса ми към него. Исках да разбера как един сенатор от щата Илинойс, хоноруван преподавател по право, който е прекарвал времето си в пътуване между Чикаго и Спрингфийлд, е достигнал до по-далновидно разбиране на предстоящото тресавище, отколкото най-опитните външнополитически мислители от неговата партия тогава, включително такива фигури като Хилъри Клинтън, Джо Байдън и Джон Кери, да не говорим за повечето републиканци и външнополитически анализатори и автори, в това число и аз. След тази първа среща през 2006 г. периодично вземах интервюта от Обама най-вече по теми, свързани с Близкия изток. Но през последните няколко месеца прекарах доста часове в разговори с него по най-важните теми на неговата дългосрочна външнополитическа стратегия. „ИДИЛ не е екзистенциална заплаха за САЩ.Промяната на климата е потенциална екзистенциална заплаха за целия свят, ако не направим нищо срещу това”, каза ми той в един от тези разговори. Обама ми обясни, че промяната на климата го тревожи, защото „е политически проблем, използван по съвършен начин за избягване на намесата на правителството. Този проблем засяга всяка отделна държава, а сравнително бавното му развитие отлага изискването за спешна помощ, затова винаги се намира нещо в дневния ред, което е по-неотложно за решаване”. Понастоящем най-неотложният от „сякаш по-неотложните” въпроси е Сирия. Но във всеки един момент президентството на Обама би могло да бъде разсипано например от агресия на Северна Корея или от нападение на Русия над някоя държава – членка на НАТО, или от планирана от ИДИЛ терористична атака на територията на САЩ. Малцина са президентите, които са били изправяни пред толкова различни тестове на международната сцена, а предизвикателството за него, както и за всички останали президенти, е да различи не особено спешното от действително важното и да се фокусира върху важното. Моята цел в последните ни разговори беше да видя света през очите на Обама и да разбера каква според него трябва да е ролята на САЩ в света. Тази статия е вдъхновена от неотдавнашната поредица наши разговори, проведени в Овалния кабинет, по време на обяд в трапезарията му, на борда на Еър Форс 1 и в Куала Лумпур при посещението му в Азия през ноември 2015 г. В хода на разговорите ни аз видях Обама като един президент, който постоянно развива своите фаталистични нагласи относно възможностите на Америка да направлява глобалните събития. Макар че в края на своя президентски мандат той е натрупал цял куп от исторически външнополитически постижения – спорни, временни постижения със сигурност, но въпреки това постижения: отварянето към Куба, споразумението за климатичните промени в Париж, търговското споразумение за Транстихоокеанското партньорство и, естествено, сделката за Иранската ядрена програма. Каза ми обаче, че с течение на времето е научил, че много малко неща в сферата на международните отношения са постигнати без лидерството на САЩ. Обама подробно обсъди с мен това: „Факт е, че няма среща на върха, в която дасъм участвал, където да не сме определили ниедневния ред, където да не сме ние отговорни заключовите резултати. Това е вярно, независимо дали говорим за ядрена сигурност, дали говорим за спасяване на световната финансова система, дали говорим за климата”. Един ден, докато обядвахме в трапезарията на Овалния кабинет, попитах президента как мисли, че ще бъде оценена неговата външна политика от историците. Той започна да ми чертае една таблица с четири квадратчета, представляващи четирите школи на американската външнополитическа мисъл. Едната кутийка нарече „изолационизъм”, който, без много да му мисли, отхвърли. „Светът все повече се свива, оттеглянето енеоправдано”, каза той. На другите кутийки постави етикетите „реализъм”, „либерален интервенционизъм” и „интернационализъм”. „Предполагам, че бихте могли да ме наречете реалист зарадиубеждението, че не можем във всеки един момент да облекчаваме мъката по целия свят.Трябва да избираме къде наистина можем даповлияем.” Отбеляза също така, че съвсем очевидно е и интернационалист, след като е толкова отдаден на укрепването на многостранните организации и международните стандарти. Споделих с него впечатлението си, че разнообразните травми от последните седем години, ако не друго, поне са засилили неговата ангажираност към сдържането на реализма. А дали двата почти пълни мандата в Белия дом са го разочаровали от интервенционизма? „При всичките ни кусури САЩ определено са сила на доброто в света.Ако се сравним с други свръхсили от миналото,ние по-малко действаме, подтикнати от голакорист, и сме се ангажирали да установим норми, които облагодетелстват всеки. Ако е възможно да правим добро на поносима цена, даспасяваме човешки живот, ние ще го правим”, обясни Обама. Но дори ако една криза или една хуманитарна катастрофа не представляват пряка заплаха за националната сигурност на САЩ, Обама счита, че не може да бъде накаран да замълчи. Макар че до момента е изключил директната употреба на сила от САЩ за свалянето на Асад, Обама твърди, че е постъпил правилно, като е призовал Асад да си ходи: „Често, когато получаваме критики относно нашата политика спрямо Сирия, едно от нещата, коитоизтъкват, е: „Вие призовахте Асад да си ходи,но не го принудихте със сила да си тръгне. Неосъществихте инвазия”. Идеята е, че щом неси тръгнал да сваляш режима, то няма за каквода го критикуваш. Според мен това е неприемлива теза. Че след като сме използвали своетоморално право да кажем, че това е един брутален режим, след това сме задължени да нахлуемв страната и да инсталираме желаното от насправителство”. В следващ разговор Обама ми обясни: „Аз съм в много по-голяма степен интернационалист. Също съм и идеалист, доколкото вярвам, че ние трябва да популяризираме ценности, например демокрация, зачитане на човешките права, правила за поведение и морални стандарти. И то не само защото те обслужват нашия интерес възможно най-много хора да приемат ценностите, които ние споделяме – така, както от икономическа гледна точка за нас е изгодно хората да прилагат върховенството на закона, правото на собственост и така нататък, – но и защото това превръща света в едно по-добро място за живеене. И аз съм склонен да кажа това по доста изтъркан начин”. Но Обама продължи: „Казвайки го, аз съмубеден също така, че светът е едно жестоко,объркано, мръсно, подло място, изпълнено съсстрадания и трагедии. А за да отстоявамекакто нашите интереси в областта на сигурността, така и онези идеали, трябва да сме едновременно и здравомислещи, докато сме щедри и великодушни, да подбираме времето имястото за нашите действия и да признаем,че ще има моменти, когато най-доброто, което можем да направим, е да насочим прожекторите към някакъв ужасяващ проблем, но неи да вярваме, че можем автоматично да го разрешим. Ще има моменти, когато нашите интереси в областта на сигурността ще противоречат на загрижеността ни за спазването начовешките права. Ще има моменти, когато щеможем да направим нещо, за да не бъдат убивани невинни хора, но ще има и моменти, когатоняма да сме в състояние да помогнем”. Ако Обама някога се е питал дали САЩ наистина са единствената незаменима държава в света, вече не се съмнява. Но той е необикновеният президент, който от време на време, изглежда, се възмущава от нейната незаменимост, вместо да й се наслаждава. „Недобросъвестните участници (паразитиращитедържави, авантаджиите, бел.пр.) ме вбесяват”, каза ми той. Неотдавна Обама бе предупредил, че Великобритания няма да има вече основание да претендира за „специални отношения” със САЩ, ако не се ангажира да изразходва поне 2% от своя Брутен вътрешен продукт за отбрана. „Трябва да плащатесвоя справедлив дял”, категоричен бе Обама, обръщайки се към Камерън, който впоследствие изпълни това изискване на НАТО. Според обяснението на Обама част от мисията му на президент е да подтиква другите държави да предприемат самостоятелни действия, вместо да чакат САЩ да ги ръководят. Защитата на либералния международен ред срещу джихадисткия терор, руския авантюризъми китайския тормоз зависи отчасти, убеден етой, от волята на останалите държави да споделят отговорностите със Съединенитещати. Това е причината, поради която го е смутила полемиката около твърдението, направено от анонимен служител на администрацията пред „Ню Йоркър” по време на Либийската криза през 2011 г., че неговата политика се състои в „ръководене в сянка” (leading from behind). „Ние не трябва непрекъснато дасме онези, които стоят в предните редици.Понякога постигаме това, което искаме, именно защото сме поели да изпълним само нашиядял от дневния ред. Иронията е, че тогава (заЛибия) това се случи точно с цел да попречимна европейците и арабските страни да се скрият зад гърба ни, докато ние извършим всичкивоенни действия, които според плана трябваше те да ръководят по време на мисията засвалянето на Муамар Кадафи. Това беше частот кампанията срещу недобросъвестнитеучастници (гратисчиите, паразитиращитедържави, бел.пр.)”, пояснява ми Барак Обама. Изглежда, президентът също така вярва, че споделеното с други държави лидерство е начин да се обуздаят по-буйните амбиции на САЩ. „Една от причинитеда съм толкова фокусиран върху предприемането на действия с участието на много странитам, където нашите преки интереси не са застрашени, е, че мултилатерализмът регулирависокомерието ни”, обясни той. Обама непрекъснато се позовава на неуспехите на САЩ отвъд океана – така, както той ги вижда – като на инструмент за овладяване на американското самодоволство. „Ниеимаме история в Иран, имаме история в Индонезия и Централна Америка. Така че не трябвада забравяме нашата история, когато започваме да говорим за интервенция, и трябва да сменаясно с източника на подозренията на останалите народи.” В своите усилия да прехвърли някои от външнополитическите отговорности на САЩ към техните съюзници Обама се явява като класически президент на ограниченията от типа на Дуайт Айзенхауер и Ричард Никсън. В този контекст ограниченията включват „изтегляне на военни части, съкращаване на разходите, намаляване на рисковете и прехвърляне на задължения на съюзниците”, както ми обясни Стивън Сестанович, експерт по външната политика в Съвета за международни отношения. „Дори и Джон Маккейн да беше избран през 2008 г., пак щеше да има някаква степен на икономии”, продължава Сестанович. „Това е, което страната иска. Когаточовек встъпи в длъжност в разгара на еднавойна, която не върви добре, той е убеден, чеамериканският народ го е наел, за да намали активността.” Разликата между Айзенхауер и Никсън, от една страна, и Обама, от друга, според Сестанович е, че Обама „изглежда, е бил лично идеологически обвързан с представата, че външната политика е изразходвала твърде много от вниманието и ресурсите на нацията”. Попитах Обама за ограниченията. „Почти  всяка велика световна сила се пренапряга. Не  смятам обаче за умна идеята всеки път когато има някакъв проблем, ние да изпращаме  наши военни части, за да наложат ред. Просто  не можем да правим това”, отговори ми той. Но  щом веднъж е решил, че конкретно предизвикателство представлява директна заплаха за националната  сигурност на САЩ, той е показал волята си да действа едностранно. Това е една от големите иронии на  президентските мандати на Обама: той неумолимо  поставя под съмнение ефикасността на военната  сила, но също така се превръща в най-успешния „ловец”  на терористи в историята на президентството,  като ще остави на своя приемник множество инструменти, на които би завидял всеки завършен наемен  убиец. „Прилага различни методи спрямо директните заплахи срещу САЩ. Въпреки опасенията си за Сирия например той няма колебания по отношение на използването на дронове”,  ми каза Бен Роудс. Някои критици твърдят, че е трябвало да се замисли, за да не се стига до свръхупотреба  на дронове. Но Джон Бренън, назначеният от Обама  директор на ЦРУ, сподели с мен неотдавна, че той и  президентът имат близки възгледи. „Понякога се налага да отнемеш живота на един човек, за да  спасиш много повече хора. Имаме сходно виждане и по теорията за справедливата война.  Президентът изисква почти пълна сигурност,  че няма да има странични жертви. Но когато е  убеден, че е необходимо да се действа, той не се  колебае.” Хората, разговаряли с Обама за начина на мислене на джихадистите, казват, че той притежава напълно обективно разбиране за силите, които тласкат  радикалните мюсюлмани към ужасяващо насилие, но е  внимателен в публичното изразяване на мнението си,  защото се тревожи, че ще изостри антимюсюлманската ксенофобия. Той има разбирането за грях, страхливост и поквара на един трагичен реалист и Хобсовата оценка за това как страхът формира човешкото  поведение. И все пак с постоянство и несъмнена искреност изповядва оптимизма, че светът върви към  справедливост. По някакъв начин Обама е един Хобсов  тип оптимист.

Макар че се слави като благоразумен човек, Обама също  така ревностно поставя под въпрос някои трайно вкоренени мнения, подкрепящи традиционното  външнополитическо мислене на САЩ. Той е склонен  да пита защо враговете на САЩ са врагове на САЩ  или защо приятелите им са техни приятели. Обама  разбива половинвековния двупартиен консенсус, за да  възстанови връзките с Куба. Пита защо САЩ трябва  да се въздържат от изпращане на свои военни части  в Пакистан, за да убиват лидери на Ал Кайда? А в лично качество допълва въпроса със „Защо изобщо тази  катастрофално зле функционираща държава Пакистан  трябва да бъде смятана за съюзник на Съединените  щати?”. Според Леон Панета президентът се  чудел също така защо САЩ трябва да запазят  военното превъзходство на Израел чрез достъп до по-усъвършенствани оръжейни системи, отколкото получават арабските съюзници  на САЩ?! От друга страна, разпитвал също така  – често остро – каква е ролята на сунитските арабски съюзници на САЩ в подстрекаването към антиамерикански тероризъм. Той очевидно е ядосан, че  ортодоксалната външна политика го принуждава да третира Саудитска Арабия като съюзник. И ето, че по тази логика Обама е решил  въпреки огромните критики да протегне ръка  на най-върлия враг на Америка в Близкия изток  – Иран. Сделката за ядрената програма, която сключва с Иран, доказва, ако не друго, поне това, че Обама не  обича рисковете. Той залага на глобалната сигурност и  на собственото си наследство, което ще остави, че  една от водещите държави, финансираща тероризъм,  ще се придържа към споразумението за ограничаване на  своята ядрена програма.

Предполага се, поне от страна на неговите критици,  че Обама е търсил сделката с Иран, защото има визията за едно историческо американско-персийско сближаване. Но желанието му за ядреното споразумение е родено от песимизъм точно толкова, колкото и от  оптимизъм. „Иранската сделка никога не е била  от първостепенно значение за опита да се отвори нова ера в отношенията между САЩ и  Иран. Тя е далеч по-прагматична и минималистична. Целта е много проста – да се направи  една опасна държава фактически по-малко  опасна. Никой няма никакви очаквания, че Иран  би могъл да бъде един по-безобиден политически актьор”, информира ме Сюзан Райс. Споменах  веднъж на Обама една сцена от третата част на  „Кръстникът”, в която Майкъл Корлеоне ядосано се  жалва, че не е успял да се изплъзне от хватката на организираната престъпност. Казах на Обама, че за неговия президентски мандат Близкият изток е това, което е мафията за Корлеоне, и започнах да цитирам репликата на Ал Пачино: „Точно когато си мислех,че съм се измъкнал…”, „... и те засмуква обратно”, каза Обама, довършвайки мисълта. Отношенията на Обама с Близкия изток са низ от разочарования. При първата си голяма обиколка за слава като кандидат-президент през 2008 г. Обама често говори с надежда за региона. През същото лято в Берлин в реч, произнесена пред 200 000 ентусиазирани от посещението му германци, той казва: „Това е моментът, вкойто трябва да отговорим на призива за поставяне на ново начало в Близкия изток”. През следващата година като президент държи реч в Кайро, целяща да изчисти отношенията на САЩ с мюсюлманите по целия свят. Говори за мюсюлманите в собственото му семейство и за детските си години в Индонезия и признава греховете на Америка дори докато критикува онези в мюсюлманския свят, които демонизират САЩ. При все че това, което привлича най-голямо внимание, е обещанието му за разрешаване на израелско-палестинския конфликт, възприеман тогава като главна грижа на арабските мюсюлмани. Неговата симпатия към палестинците трогвапубликата, но усложнява отношенията му сизраелския министър-председател БеняминНетаняху, най-вече защото Обама е решилсъщо така да заобиколи Йерусалим при първата си президентска визита в Близкия изток. Когато неотдавна попитах Обама какво се е надявал да постигне в Кайро със своята реч за политическа промяна, той отговори, че се е опитал – безуспешно, както призна, да убеди мюсюлманите по-внимателно да се вгледат в корените на своето нещастие. Обама ми обясни следното: „Аргументът ми беше даспрем всички да претендираме, че причинатаза проблемите в Близкия изток е Израел. Трябвада работим, за да постигнем държавност идостойнство за палестинците. Надявах се, черечта ми може да предизвика дискусия, да отвори пространство за мюсюлманите да се заловят с истинските проблеми, пред които саизправени – проблемите на управлението ифакта, че някои течения на исляма не са преминали през реформи, което би помогнало нахората да адаптират своите религиозни доктрини към модерността. Намерението мибеше да съобщя, че САЩ не препречват пътяна този напредък, че можем да помогнем повсички възможни начини да се тръгне напредкъм целите на един практичен, успешен дневенред за арабите, който да осигури по-добър живот на обикновените хора”. По време на първите вълни от протести на Арабската пролет през 2011 г. Обама продължава да говори оптимистично за бъдещето на Близкия изток, доближавайки се в най-голяма степен до т.нар. „дневен ред на свободата” на Джордж Уокър Буш, който се характеризира отчасти с убеждението, че демократичните ценности могат да бъдат насадени в Близкия изток. Той сравнява протестиращите в Тунис и на площад „Тахрир” с Роза Паркс и „патриотите от Бостън”. „След десетилетияна приемане на света такъв, какъвто е в тозирегион, сега имаме шанса да изградим света,какъвто трябва да бъде”, казва той в реч от онзи период. Но през следващите три години, когато Арабската пролет отстъпва от обещаващото си начало и Близкият изток е обхванат от жестокост и хаос, президентът изоставя илюзиите си. Някои от най-дълбоките му разочарования засягат самите близкоизточни лидери. Дълго време Обама вярва, чеБенямин Нетаняху би могъл да осъществи решението за две държави, което ще защитистатута на Израел като демокрация с еврейско мнозинство, но той се оказва прекаленострахлив и парализиран в политическо отношение, за да го направи. Обама също така не проявява особено търпение към Нетаняху и други близкоизточни лидери, които поставят под съмнение разбирането му за региона. При една от срещите му с Нетаняху израелският министър-председател започва да му чете нещо като лекция за опасностите на жестокия регион, където живее. Обама усеща, че Нетаняху се държи по снизходителен начин с негои освен това избягва актуалната тема: преговорите за мир. Накрая президентът прекъсва министър-председателя: „Биби, налага се да разберешедно нещо, аз съм афроамериканец, син на самотна майка и живея тук, в тази къща. Живеяв Белия дом. Постигнах това да бъда избран запрезидент на САЩ. Мислиш, че не разбирам закакво ми говориш, но аз разбирам”. И някои други лидери го разочароват извънредно много. Преди време Обама вижда в турския президент Реджеп Ердоган онзи тип умерен мюсюлмански лидер, който ще изглади различията между Изтока и Запада – но сега вече Обама го смята за провален и авторитарен политик, който отказва да използва огромната си армия, за да внесе стабилност в Сирия. Освен това като гост на срещата на върха на НАТО в Уелс през 2014 г. Обама дръпва настрана краля на Йордания Абдула ІІ, за да му каже, че е чул, че се е оплаквал на свои приятели в Конгреса на САЩ от лидерството му. Пояснява на краля, че ако има оплаквания и претенции, би трябвало да ги отправи директно към него. Кралят, разбира се, отрича да е злословил по негов адрес. През последнитедни президентът се шегува в частни разговори, че всичко, от което има нужда в Близкияизток, са „няколко умни диктатори”. Обамавинаги е имал слабост към прагматични, сдържани технократи, обяснявайки на сътрудниците си, че „ако всички са като скандинавците, няма да има никакви проблеми”. Поражението на Арабската пролет помрачава мнението на президента относно онова, което САЩ биха могли да постигнат в Близкия изток, и го кара да разбере до каква степен хаосът там отвлича САЩ от другите им приоритети. „Президентът призна по време на Арабската пролет, че Близкият изток ни унищожава, пропилява ресурсите ни”, неотдавна ми сподели Джон Бренън, който през първия мандат на Обама е главният му съветник по контратероризъм. Но фактът, който окончателно затвърждава фаталистичния възглед на Обама, е провалът на неговата администрация в Либия през 2011 г. Тази интервенция има за цел да попречи на тогавашния диктатор на страната Муамар Кадафи да избие населението на Бенгази, както заплашва, че ще направи. Обама няма желание да се включва в битката; посъветван е включително и от Джо Байдън и Робърт Гейтс, министър на отбраната от първия му мандат, да не се намесва. Но една силна фракция в рамките на екипа му по въпросите на националната сигурност – държавният секретар Хилъри Клинтън и Сюзан Райс, която тогава е посланик в Обединените нации, наред със Саманта Пауър, Бен Роудс и Антъни Блинкен, по това време съветник по националната сигурност на Байдън – твърдо лобират Бенгази да бъде защитен и вземат превес. (Байдън,който е хаплив към външнополитическатапреценка на Клинтън, споделя в частен разговор: „Хилъри просто иска да бъде Голда Меир”.) Американските бомби падат, жителите на Бенгази са спасени от евентуалното клане, а Кадафи е заловен и екзекутиран. Днес Обама казва за интервенцията: „Това не проработи”. САЩ са планирали внимателно операцията в Либия – той е убеден, че е така – и въпреки това страната продължава да е в катастрофално състояние. Защо въпреки явната резервираност на президента към употребата на военна сила там, където американската национална сигурност не е директно застрашена, той е приел препоръката на неговите съветници за намеса? „Социалният ред в Либия беше нарушен. Имаше масови протести срещу Кадафи. Имаше разделение между племената в рамките на страната. Бенгази е центърът на либийската опозиция. И Кадафи нареди на армията си да тръгне към Бенгази, като заяви, че ще ги избие като плъхове”, отговори ми Обама, обяснявайки разсъжденията си в онзи момент. „Едната опция беше да не се предприема нищо.Имаше хора в моя екип, които казаха, че колкото и да е трагична ситуацията в Либия, товане е наш проблем. Начинът, по който аз го възприемах, беше, че ще стане наш проблем, ако вЛибия наистина избухне гражданска война инастъпи пълен хаос. Но с оглед на интереситена САЩ за нас нямаше смисъл да осъществяваме едностранен военен удар срещу режима наКадафи. Към действие призоваваха Европа иняколко от страните от Залива, които презираха Кадафи или имаха притеснения от хуманитарно естество. Но през последните десетилетия беше станало навик на хората притакива обстоятелства да ни подтикват къмвоенни действия, а после да проявяват нежелание да поемат каквито и да било рискове (включително финансови).” „Авантаджии?”, прекъснах го аз. „Авантаджии”, отвърна той и продължи: „Така четова, което казах в онзи момент, беше, четрябва да действаме като част от международна коалиция. Но тъй като това не е частот нашите интереси, трябва да получим мандат от ООН. Европейците и страните от Залива трябва активно да участват в коалицията, ние ще използваме военните способности, скоито само ние разполагаме, но очакваме отостаналите да поемат своите отговорности.И заработихме с нашите екипи за отбрана, зада гарантираме, че ще изпълним стратегията,без да стъпи нито един ботуш на място и безда се ангажираме с дългосрочни военни действия в Либия. И така, ние действително изпълнихме този план толкова добре, колкото можехда очаквам. Получихме мандат от ООН, създадохме коалицията, разходите за нас бяха единмилиард щатски долара, което за военни операции е много евтино. Предотвратихме масовицивилни жертви, попречихме да се стигне допродължителен и кървав граждански конфликт.Но въпреки всичко това в Либия е хаос”. Хаос (бъркотия, каша) е дипломатическият термин на президента; в частни разговори той нарича Либия „лайняна работа”, отчасти защото впоследствие страната се превръща в убежище на ИДИЛ – убежище, срещу което той вече е извършвал въздушни удари. Обама е убеден, че Либия се е превърнала в „лайняна работа” по причини, които имат по-малко общо с американската некомпетентност, отколкото с пасивността на съюзниците на САЩ и с безсърдечната власт на трибализма. „Когато се връщам назад и се питам какво се обърка, има място за критики, защото азимах повече вяра на европейците, че зарадитяхната географска близост с Либия ще инвестират във втория етап – периода след военните удари”, продължава разсъжденията си Обама. Той отбеляза, че френският президент Никола Саркози губи поста си през следващата година. Казва, че британският министър-председател Дейвид Камерън бързо престава да обръща внимание, като „се разсейва от редица други неща”. По повод Франция допълва: „Саркози искаше да разтръби за полетите, които той поема във въздушната кампания, въпреки факта, че ние ликвидирахме системитеза въздушна отбрана и по същество създадохмецялата инфраструктура” за интервенцията. По мнението на Обама това перчене е добре дошло, защото е позволило на САЩ „да купят участието на Франция така, че да излезе по-евтино и по-безопасно” за Америка. С други думи предоставянето на допълнителен кредит на Франция срещу по-малко рискове и разходи за САЩ е било полезна сделка. Но „от гледна точка на голяма част от хората във външнополитическата върхушка на САЩ това беше ужасно. Когато правим нещо, очевидно трябва да сме само в челните редици и никой друг не трябва да привлича вниманието (да е в светлината на прожекторите)”. Обама също така обвинява вътрешната динамика на процесите в Либия. „Степента на разединение между племената беше по-голяма, отколкото нашите анализатори очакваха. А възможността да открием там каквато и да било структура, с която бихме могли да взаимодействаме, да обучаваме и да й предоставяме ресурси, много бързо се провали.” Либия доказва на президента, че е най-добре Близкият изток да бъде отбягван. „Няма начин, по който ние бихме се ангажирали с регулирането на Близкия изток и Северна Африка.Това би било основна фундаментална грешка”, споделя той неотдавна с бивш колега от Сената. Обама не встъпва в длъжност, загрижен за Близкия изток. Той е първото дете на Тихия океан, което става президент – роден на Хаваите, израснал там и живял после четири години в Индонезия, – и има огромното желание да насочи Америка към Азия. За Обама Азия представлява бъдещето. Африка и Латинска Америка според него заслужават много повече внимание от страна на САЩ, отколкото получават. Европа, към коятотой има прагматично отношение и не е романтично настроен, е източник на глобалнастабилност, но изисква от САЩ да я държатза ръка, а това понякога го дразни. Но Близкият изток е регионът, който трябва да бъде отбягван. И който благодарение на енергийната революция на САЩ скоро няма да има почти никакво значение за американската икономика. Не нефтът, а друга близкоизточна експортна стока – тероризмът, формира разбирането на Обама за отговорностите му там. В началото на 2014 г. съветниците на Обама в сферата на разузнаването му съобщават, че ИДИЛ има маргинална тежест. Според служители от администрацията тогавашният командващ Централното военно командване генерал Лойд Остин, който ръководи военните операции на САЩ в Близкия изток, информира Белия дом, че „Ислямска държава” е „неефективно и кратковременно явление”. Този анализ кара Обама да опише в едно интервю пред „Ню Йоркър” плеядата джихадистки групировки в Ирак и Сирия като „колежанският отбор” на тероризма. (Говорител на Остин сподели пред мен, че „в нито един момент генерал Остин не е смятал ИДИЛ за „неефективно и кратковременно явление”.)

Но в края на пролетта на 2014 г. ИДИЛ превзема град Мосул в северната част на Ирак и президентът започва да се убеждава, че разузнаването на САЩ е направило грешна преценка на заплахата, както и за неадекватността на иракската армия. Така неговото мнение се променя. След като бойци на „Ислямска държава” обезглавяват трима американски цивилни граждани в Сирия, за Обама става очевидно, че унищожаването на групировката е по-неотложна задача за САЩ, отколкото свалянето от власт на Башар Асад. Съветници припомнят, че Обама цитира основен момент от „Черният рицар”, филма за Батман от 2008 г., помагайки си да обясни не само как той разбира ролята на ИДИЛ, но и как разбира по-широката екосистема, в която групировката се развива. „В началото на филма има една сцена, в която се срещат лидерите на бандите от Готъм. Това са мъже, които са си поделили града. Те са злодеи, но се подчиняват на някакъв ред. Всеки има своята територия на действие. И после идва Джокера и подпалва целия град. ИДИЛ е Джокера. Има капацитета да възпламени целия регион. По тази причина сме длъжни да победим”, разказва президентът. Появата на „Ислямска държава” задълбочава убеждението на Обама, че Близкият изток не може да бъде помирен – не и по време на неговия мандат в президентството, не и в рамките на следващата генерация.

Една дъждовна сряда в средата на ноември президентът Обама се появява на един подиум на срещата на върха на Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество в Манила заедно с Джак Ма, основател на китайската компания за електронна търговия „Алибаба”, и трийсет и една годишната филипинка Айша Михено, която е изобретател. Балната зала е препълнена с азиатски главни изпълнителни директори, американски бизнес лидери и висши държавни служители от целия регион. Обама, който е посрещнат топло, най-напред говори неофициално иззад един подиум най-вече за опасностите, които крие промяната на климата. Обама не споменава нищо по темата, занимаваща основната част от останалия свят: терористичните атаки в Париж, извършени от „Ислямска държава” пет дни по-рано, при които 130 души намират смъртта си. Обама пристига в Манила предния ден, идвайки от срещата на върха на Г-20, осъществена в Анталия, където е провел една доста оспорвана пресконференция по темата. Пътуващият прескорпус на Белия дом е безпощаден: „Не е ли време за промяна на вашата стратегия?”, пита един репортер. Следващият въпрос гласи: „Мога ли да ви помоля да се обърнете към вашите критици, които казват, че съпротивата ви да влезете в още една близкоизточна война и това, че предпочитате дипломацията пред използването на военна сила, отслабва САЩ и насърчава нашите врагове?”. И тогава идва този безсмъртен въпрос от репортер на Си Ен Ен: „Ще ми проститеизраза, но защо не можем да унищожим тезикопелета?”. И после: „Мислите ли наистина, черазбирате този враг достатъчно добре, за даго победите и да защитите родината?”. Докато въпросите затихват, Обама все повече се ядосва. Той описва в детайли своята стратегия за борба срещу ИДИЛ, но единственият път, в който проявява емоция, различна от презрение, е, когато говори за политиката на САЩ към бежанците. Републиканските губернатори и кандидати за президент изведнъж са започнали да искат САЩ да блокират достъпа на сирийски бежанци до страната. Тед Круз е предложил да се приемат само сирийски християни. Крис Кристи е заявил, че всички бежанци, включително „сираците под петгодишна възраст”, трябва да получат забрана за влизане в САЩ, докато не бъдат въведени подходящи процедури за проучване за надеждност. Изглежда, че тази реторика сериозно смущава Обама: „Когаточувам хора да казват, ами добре, може би трябва да приемаме християните, но не и мюсюлманите; когато чувам политически лидери даискат хората, които бягат от раздирана отвойна държава, да бъдат допускани само следпроверка на религията, това не е американско.Това не сме ние. Ние нямаме религиозни тестове за нашето състрадание”.

Еър Форс 1 излита от Анталия и пристига десет часа по-късно в Манила. Това е моментът, когато президентските съветници разбират по думите на един служител, че „всички у дома са си изгубили ума”. Сюзан Райс, опитвайки се да проумее нарастващата тревога, напразно търси Си Ен Ен на хотелския си телевизор, намирайки само Би Би Си и „Фокс Нюз”. Тя превключва ту едната, ту другата в търсене на подлеца репортер, за когото е разказала на хората по време на пътуването. По-късно президентът казва, че не е успял да прецени страха в пълния му обем, който много американци изпитват от възможността в САЩ да бъдат осъществени терористични атаки от рода на атаките в Париж. Голямото разстояние, безумно натовареният график и изнервящата отпадналост от полета, съпътстваща президентската обиколка около земното кълбо, работят против него. Но той никога не е вярвал, че тероризмът представлява заплаха за Америка, пропорционална на породения от него страх. Дори през 2014 г., когато бойци от „Ислямска държава” обезглавяват американски заложници в Сирия, неговите емоции са сдържани. Валери Джарет, най-приближената сред съветниците на Обама, му обяснява, че хората се притесняват, че групировката скоро ще пренесе кампанията си по обезглавяване в САЩ. „Те няма дадойдат тук, за да отсекат главите ни”, убеждава я той. Обама често припомня на екипа си, че тероризмът отнема живота на далеч по-малко хора в Америка, отколкото ръчното огнестрелно оръжие, автомобилните катастрофи и паданията във ваната. Преди няколко години той изрази пред мен своето възхищение от „издръжливостта” на израелците в условията на постоянен тероризъм. Обама би искал да види как издръжливостта ще измести паниката в американското общество. Въпреки това неговите съветници водят непрекъсната ариергардна война, за да попречат на Обама да намести тероризма в това, което според него е „правилната” му перспектива. Тъй като са загрижени, че президентът ще изглежда нечувствителен към страховете на американския народ. Чувството за безсилие на съветниците наОбама се прехвърля в Пентагона и Държавниядепартамент. Джон Кери между другите изглежда по-разтревожен във връзка с „Ислямска държава”, отколкото е президентът. Неотдавна, когато зададох на държавния секретар един по-общ въпрос: дали Близкият изток продължава да е важен за САЩ, в отговора му изключително присъстваше ИДИЛ: „Това е заплаха срещу всички хора по света. Еднагрупировка открито е ангажирана да унищожава хората на запад и в Близкия изток. Представете си какво би станало, ако ние отстъпим ине воюваме срещу тях, ако не ръководим коалицията, както правим впрочем. Можеше да имазагинали съюзници и приятели. Можеше да имамасова миграция към Европа, която да унищожи Европа, да доведе до пълната разруха на Европа, до края на европейския проект и всеки датръгне да търси убежище и да се повторятотново 30-те години на миналия век с национализма и фашизма и всичко останало. Разбира се,че имаме интерес да правим това, огромен интерес”. Когато обърнах внимание на Кери, че реториката на президента не съвпада с неговата, той отвърна: „Президентът Обама вижда всичко това, но не го обсъжда толкова разпалено – мисли, че сме в график (че действаме по план). Той увеличи усилията си. Стреми се да не създава истерия. Смятам, че президентът винаги е бил склонен да се опитва да държи нещата в подходящо равновесие. Аз уважавам това”. Обама приспособява своята дискусия за тероризма по различни причини: той по природа е последовател на Спок (герой от „Стар Трек”) и вярва, че една неуместна дума или един изплашен поглед, или едно необмислено хиперболизирано твърдение могат да хвърля страната в паника. Най-много се притеснява паниката да не започне да се проявява в антимюсюлманска ксенофобия или да не се превърне в предизвикателство за американската откритост и за конституционния ред. Президентът също така е изнервен, че тероризмътпродължава да поглъща неговия по-широк дневен ред и особено връщането на баланса междуглобалните приоритети на Америка. В продължение на години „завоят към Азия” е неговиятнай-важен приоритет. Икономическото бъдеще на САЩ лежи в Азия, убеден е той, а заплахата, породена от възхода на Китай, заслужавапостоянно внимание. От първите му дни на президентския пост Обама се е фокусирал върху възстановяването на баналните връзки между САЩ и техните азиатски договорни партньори и непрекъснато дебне за подходящи възможности да привлече други азиатски държави в орбитата на САЩ. Неговото драматично отваряне към Бирма беше една такава възможност; Виетнам и цялата плеяда държави в Югоизточна Азия, изпълнени със страх от китайското господство, са друг пример. В Манила на срещата на върха на Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество Обама е решен да задържи разговора, съсредоточен върху този дневен ред, а не върху онова, което възприема като удържимо предизвикателство в лицето на ИДИЛ. Аштън Картър, министърът на отбраната, преди време ми каза, че Обама е запазвал своя фокус върху Азия дори когато сирийският и другите близкоизточни конфликти са продължавали да бушуват. Според Картър Обама е убеден, че Азия „е частта от света с най-голямо значение за американското бъдеще и че нито един президент не може да пренебрегне това”. И допълни: „Той настойчиво пита дори в разгара на всякакви други събития: „Къде сме ние в азиатско-тихоокеанското възстановяване на баланса на силите? Къде сме ние по отношение на ресурсите?”. Последователен е в това дори и по време на напрежението в Близкия изток”. След като Обама завършва своята презентация за климатичните промени, се присъединява към Ма и Михено, които са седнали в близките кресла. Обама се е подготвил да ги интервюира в стила на домакин на дневно токшоу – подход, който предизвиква краткотрайно замайване от смяната на позициите у една публика, непривикнала с такова поведение на собствените си лидери. Обама започва с въпрос към Ма за климатичните промени. Ма, очаквано, се съгласява с него, че това е много важен проблем. След това Обама се обръща към Михено. Дори лабораторията, работеща в потайните кътчета на Западното крило, не би могла така умело да оформи даден човек, че да се хареса на маниакалния ентусиазъм на Обама толкова, колкото Михено – младата инженерка, която заедно с брат си е изобретила лампа, захранвана по някакъв начин със солена вода. „Нека да поясним, Аиша, уредът, който сте създали, може да предоставя светлина в рамките на около осем часа само с помощта на известно количество солена вода, прав ли съм?”, пита Обама. „Да, осем часа светлина”, отвръща тя. Обама: „И лампата струва двайсет щатски долара?”. Михено: „Около двайсет долара – да”. „Мисля, че Аиша е съвършеният пример за явлението, което наблюдаваме в редица държави – млади предприемачи идват с иновативни технологии, позволяващи на хората да прескачат цяло поколение технологии по начина, по който например в големи части на Азия и Африка старите стационарни телефони никога не са били въвеждани”, обяснява Обама, защото в тези райони направо се преминава към мобилните телефони. Обама насърчава Джак Ма да финансира работата на Михено. „Между другото тя е спечелила редица награди и е привлякла огромно внимание, така че това не е нещо, показано в информационна реклама или телешопинг, което си поръчваш и то после никога не заработва”, казва той през смях. На следващия ден на борда на Еър Форс 1 на път за Куала Лумпур споменавам на Обама, че изглежда истински щастлив, че е бил заедно с Ма и Михено на подиума, след което обаче изоставих темата за Азия и го попитах дали нещо във връзка с Близкия изток го прави щастлив. „Точно в момента не мисля, че има човек, който може да се чувства добре от ситуацията в Близкия изток”, отвърна той. „Там има държави, които не успяват да осигурят благоденствие и възможности за развитие на своето население. Има насилствена екстремистка идеология или идеологии, които бързо се разпространяват през социалните медии. Има държави с незначителни граждански традиции, така че, когато автократичните режими започнат да всяват страх, единствените организационни принципи са сектантските.” И продължи: „За разлика отЮгоизточна Азия, която продължава да има сериозни проблеми – чудовищна бедност, корупция, но е пълна с устремени, амбициозни, енергични хора, които всеки Божи ден дращят съсзъби и нокти, за да създадат бизнес, да получатобразование, да намерят работа и да изградятинфраструктура. Контрастът е твърдеярък”. В Азия, както и в Латинска Америка и Африка, според Обама има млади хора, които копнеят за самоусъвършенстване, модерен начин на живот, образование и материално благосъстояние. „Те не мислят затова как да убиват американци. Онова, за което мислят, е как да получат по-добро образование и как да създадат нещо стойностно”, допълни той. После Обама направи забележка, която установих, че беше израз на неговите най-мрачни, най-интуитивни прозрения за Близкия изток днес – нямащи нищо общо с типа разбирания, които Белият дом би избрал да рекламира. „Ако ние не разговаряме с тях – обясни той, имайки предвид младите азиатци, латиноамериканци и африканци,– защото единственото нещо, което правим, еда обмисляме как да унищожим или да изолираме, или да контролираме злонамерените, нихилистични, брутални части на човечеството,то тогава ние изпускаме удобния случай и закъсняваме.” Критиците на Обама твърдят, че той е неефективен в изолирането на бруталните нихилисти на радикалния ислям, защото не разбира заплахата. Обама се съпротивлява срещу пречупването на радикалния ислям през призмата на „сблъсъка на цивилизациите”, популяризиран от Самюъл Хънтингтън. Но това е, защото според него и съветниците му той не иска да увеличава редиците на врага. „Целта не еда се наложи шаблонът на Хънтингтън върхутози конфликт”, каза ми директорът на ЦРУ Джон Бренън. Както Франсоа Оланд, така и Дейвид Камерън говорят за заплахата от радикален ислям по-скоро с терминологията на Хънтингтън, а аз съм чувал, че двамата мъже биха искали Обама да използва по-директен език при обсъждането на заплахата. Когато споменах за това пред Обама, той каза: „Оланд и Камерън използваха изрази като радикален ислям, коитоние не употребяваме редовно като начин дакритикуваме тероризма. Но те никога не са миказвали в разговор: „Човече, как се получаватака, че ти не използваш този израз по начина,по който чуваш републиканците да го казват?”. Обама казва, че е настоявал мюсюлманските лидери да направят повече за елиминирането на заплахата от агресивен фундаментализъм. „Съвсем ясно е какво имах предвид – обясни ми той. – А именно, че съществува една брутална радикална, фанатична, нихилистична интерпретация на исляма – дело на една малка фракция в рамките на мюсюлманската общност, която е нашият враг, и тя трябва да бъде победена.” После той отправи една критика, която по-скоро звучеше в тон с реториката на Камерън и Оланд. „Налице е също така необходимостта ислямът като цяло да оспори тази своя интерпретация, да я изолира и да проведе убедителна дискусия в рамките на собствената си общност за това как ислямът функционира като част от едно мирно, съвременно общество”, каза, но след това добави: „Аз не бих убеждавал миролюбивите, толерантни мюсюлмани да се ангажират в този дебат, ако не бях чувствителен за тяхното притеснение, че всички те сабелязани и вкарани под общ знаменател”. В частни разговори с други световни лидери Обама заявява, че няма да има окончателно разрешаване на проблема с ислямисткия тероризъм, докато ислямът не се помири със съвременността и не бъде подложен на някои реформи, променили християнството. Макарче е изказвал спорното мнение, че конфликтите в Близкия изток „датират от хилядолетия”, той също е убеден, че засилената яростна мюсюлманите през последните години е поощрявана от държави, смятани за приятели наСАЩ. В един разговор с новия премиер на Австралия Малкълм Търнбул по време на срещата на върха на Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество Обама описва как е наблюдавал постепенното придвижване на Индонезия от гъвкавия синкретичен ислям към една по-фундаменталистка, непознаваща прошка, интерпретация; забелязал е, че голям брой индонезийски жени днес са възприели носенето на хиджаб – мюсюлманската забрадка или друг вид кърпа за глава. „Защо се случва това?”, пита го Търнбул. „Защотосаудитците и другите араби в Залива тайноизпращат пари и много имами и учители встраната. През 90-те години на миналия вексаудитците щедро са финансирали уахабисткимедресета, семинари, на които се преподавафундаменталистката версия на исляма, предпочитана от управляващата саудитска фамилия”, пояснява Обама на Търнбул. Днес ислямът в Индонезия е много повече арабски в ориентацията си, отколкото е бил по времето, когато е живял там, добавя той. „Саудитците не са ли ваши приятели?”, пита го Търнбул. Обама се усмихва. „Сложно е”, отвръща. Търпението на Обама към Саудитска Арабия винаги е било ограничено. В първия си важен външнополитически коментар – онази реч, произнесена на антивоенния митинг в Чикаго през 2002 г., той казва: „Искате да водите война, господин президент Буш? Нека започнем война, за да се убедим, че нашите така наречени съюзници в Близкия изток – саудитците и египтяните – ще спрат да потискат своите собствени народи, да потушават всякакви прояви на несъгласие и да толерират корупцията и неравенството”. Внаши дни в Белия дом човек случайно може дачуе служители от Съвета за национална сигурност на Обама многозначително да напомнятна посетителите, че по-голямата част от терористите от 11 септември 2001 г. не са билииранци, а саудитци. Самият Обама ругае санкционираното от държавата женомразство в Саудитска Арабия, аргументирайки се в частни разговори, че „в съвременния свят не може да функционира държава, която репресира половината от своето население”. На срещи с чуждестранни лидери Обама е потвърждавал това свое мнение с думите: „Успехът на едно общество може да се измери по начина, по който то третира жените”. Неудовлетвореността му от саудитците изпълва неговите анализи за близкоизточната силова политика. В един момент аз отбелязах пред него, че не прилича много на предишните президенти по отношение на аксиоматичната подкрепа за Саудитска Арабия в спора й със своя най-заклет съперник Иран. Той не оспори. „От 1979 г. Иран е враг наСАЩ и е ангажиран с държавно финансиран тероризъм, представлява автентична заплаха заИзраел и много други наши съюзници и участвав най-различни прояви на деструктивно поведение. Моята гледна точка никога не е била, четрябва да отхвърлим нашите традиционнисъюзници – саудитците, в полза на Иран”, каза президентът. Той продължи обаче, като подчерта, че саудитците трябва да „споделят” Близкия изток със своите ирански неприятели. „Това съревнованиемежду саудитците и иранците, което спомагада се подхранват опосредствани войни и хаос вСирия, Ирак и Йемен, ни принуждава да кажемна нашите приятели, както и на иранците, четрябва да намерят ефективен начин да живеят в съседство и да въведат нещо като студенмир”, категоричен бе Обама. Една от най-разрушителните сили в Близкия изток според Обама е трибализмът – сила, която нито един президент не може да неутрализира. Трибализмът, проявяващ се в насочването на отчаяните граждани на провалените държави към секти, вероизповедания, кланове и племенни групи, е източникът на голяма част от проблемите на мюсюлманите в Близкия изток. Обама изпитва дълбок респект към пагубната устойчивост на трибализма – част от неговите мемоари „Мечтите на моя баща” (Dreams From My Father) засягат начина, по който трибализмът в постколониална Кения спомага за съсипването на живота на баща му, което в някаква степен обяснява защо толкова държи да се избягва въвличането на САЩ в междуплеменни конфликти. „Буквално е заложено в моята ДНК да бъда подозрителен към трибализма”, каза ми. „Разбирам племенните импулси и признавам силата на племенното разделение. Цял живот съм управлявал племенни разделения. В края на краищата това е източникът на множество гибелни действия.” Докато летяхме с президента за Куала Лумпур, му припомних едно кратко обяснение, което ми даде веднъж относно разсъжденията на Хобс за силната държава като противоотрова на безмилостното състояние на природата. Когато Обама поглежда разслоението в Близкия изток, това, което вижда, е Хобсовата „война на всеки срещу всеки”. „Имам едно схващане, което ни служи, когато Левиатан затяга режима и подчинява някои от тези импулси”, беше казал тогава Обама. Така че се опитах да се върна отново към този разговор, за зла беда, с един многословен въпрос покрай другите неща и за „Хобсовата идея, че хората се организират в колективи, за да преодолеят своя най-висш страх, който е от смъртта”. Бен Роудс и Джошуа Ърнест, говорителят на Белия дом, които седяха на дивана до бюрото на Обама в Еър Форс 1, едва сдържаха смеха си по повод моето несвързано бръщолевене. Направих пауза и казах: „Обзалагам се, че ако бях задал този въпрос на пресконференция, моите колеги просто щяха да ме изхвърлят от залата”. „Аз бих отговорил – отвърна Обама, – но на всички останали ще им е досадно.” Роудс го прекъсна: „Защо не можем да унищожим тези копелета?”. Този въпрос, зададен на президента от репортер на Си Ен Ен на пресконференцията в Турция, беше станал тема за язвителни разговори по време на пътуването. Обърнах се към президента: „Е, добре, и защо не можем да унищожим тези копелета?”. Захвана се с първия въпрос. „Вижте, аз не споделям възгледа, че човешките същества по природа са зли – започна той, – и вярвам, че човешката природа е повече добра, отколкото лоша. Ако погледнем траекторията на историята, аз съм оптимист. Убеден съм, че навсякъде хората са станали по-малко жестоки, по-толерантни, по-здрави, по-добре нахранени, по-съпричастни, по-способни да контролират различията. Но разпределението е изключително неравномерно. И онова, което стана ясно през ХХ и ХХІ век, е, че постигнатият от нас напредък в обществения ред, в овладяването на нашите низки импулси и в надвиването на нашите страхове, може много бързо да тръгне в обратна посока. Общественият ред започва да се руши, ако хората са в дълбок стрес. Тогава по подразбиране се обръщат към племето (рода) – появява се разделение по признака „ние – те” и враждебност към чуждия или непознатия.” Той продължи: „Точно сегапо цялото земно кълбо има места, които преживяват огромен стрес заради глобализацията, заради сблъсъка на култури, заради недостига на ресурси, заради нарастването на брояна населението. И по тези места, Близкият изток е доказателство №1, поведението по подразбиране е хората да се организират стегнато в племето и да изтласкат или да атакуватонези, които са различни. Групировка катоИДИЛ отъждествява отделянето на всичкинай-лоши импулси по линията на това разделение. Идеята, че сме една малка група, самоопределяща се преди всичко по степента, в коятоможем да убиваме различните от нас, че сеопитваме да наложим една сурова правоверност, която не произвежда нищо, не възхваляванищо и действително противостои на всякакъв човешки напредък – това показва равнището, до което такъв тип манталитет все ощеможе да пусне корени и да печели привържениципрез ХХІ век”. „Излиза, че вашата оценка за силата на трибализма ви кара да не искате да се намесвате?”, попитах. „Или с други думи, когато хората кажат: „Защо просто не отидете да унищожите тези копелета?”, вие отстъпвате?” „Трябва да установим най-добрите инструменти, за да дадем отпор на този вид нагласи – отвърна той. – Ще дойдат времена, когато или защото не са пряка заплаха за нас, или просто защото не разполагаме с подходящите инструменти в нашия набор, за да осъществим огромно влияние, но ще трябва да се откажем да скочим вътре с двата крака.” Попитах Обама дали е щял да изпрати Военноморските сили в Руанда през 1994 г., за да спре геноцида още в зародиш, ако е бил президент тогава. „С оглед на скоростта, с която се извършваха убийствата, ина това колко време изисква да се завърти колелото на правителството на САЩ, разбирамзащо не сме реагирали достатъчно бързо. Сегатрябва да си вземем поука от тези събития.Наистина мисля, че именно Руанда е интересенслучай за тестване, защото е възможно – не гарантирано, но възможно – това да е била еднаситуация, в която бързото прилагане на военна сила може би е щяло да помогне”, отговори той. Обама свързва казаното със Сирия: „По ирония по-лесно е да се докаже, че една относително малка военна част, изпратена бързо с международна подкрепа, щеше да доведе до париране на геноцида в Руанда. За разлика от сега в Сирия. Защото в Сирия високата степен на въоръжение на различните групировки, закоравелите бойци, подпомагани от цяла тълпа външни актьори, разполагащи с разнообразни ресурси, всичко това изисква доста по-сериозно участие на военни части”. Служителите от администрацията на Обама твърдят, че той има понятен подход към борбата с тероризма: безпилотни самолети, набези на Специалните сили, тайна армия от 10 000 бойци, подпомагана от ЦРУ, която се бие в Сирия. Тогава защо Обама е неуверен, когато обяснява на американския народ, че и него също го е грижа за тероризма? Турската пресконференция, споделих с него, „беше подходящият момент, в който да отговорите като политик: „О, да, и аз мразя копелетата и между другото аз ги отстранявам копелетата”. Трябвало е да направи най-лесното нещо: категорично да убеди американците, че ще убие хората, които искат даубият тях. А страхува ли се от първосигнална реакция, ако се стигне евентуално до още една инвазия в Близкия изток? Или просто е неизменен последовател на Спок (от „Стар Трек”)? Обама отговори: „Всеки президент има своите силни и слаби страни. И няма съмнение, че има периоди, когато не съм бил достатъчно грижлив към чувствата, емоциите и политиките при комуникирането и съобщаването на това какво правим и как го правим”. Но за да бъде Америка успешна като водач на света, „съм убеден, че трябва да избягваме прекалено опростенческотоотношение. Мисля, че трябва да създавамеустойчивост и да сме сигурни, че нашите политически дебати се основават на реалността.Не че не оценявам стойността на театъра вполитическите комуникации, просто навиците, които ние – медиите и политиците, внесохме, и начинът ни на говорене за тези нещачесто са толкова далеч от това, което трябвада се прави, че за мен задоволяването на рекламната фиеста на кабелните новини ще нидоведе до вземането на все по-лоши и по-лоширешения във времето”. Когато Еър Форс 1 започна да се спуска над Куала Лумпур, президентът спомена за успешния, ръководен от САЩ, опит да се спре епидемията от ебола в Западна Африка като пример за стабилно неистерично управление на една ужасяваща криза. „През няколкото месеца, когато всички бяха сигурни, че ебола ще унищожи света, и медийното покритие на темата беше 24 часа на ден, 7 дни в седмицата, ако аз бях подхранил паниката или се бях отклонил по някакъв начин от формулата ето, това са фактите,това е необходимо да бъде направено, това правим, вероятността да се разболеете от ебола е много малка, а ето икакво трябва да свършим на местно ниво и в чужбина, за даликвидираме тази епидемия, тогава „хората може би щяха да си кажат: „Обама се отнася толкова сериозно към проблема, колкото трябва”. Но подхранването на паниката чрез прекомерни действия можеше да преустанови транспортните връзки с три африкански държави, които вече са парализиращо бедни, и така да разруши техните икономики, а това извън другите неща вероятно можеше да означава и повторение на епидемията от ебола.” И допълни: „Можеше също така да означава и че сме прахосали огромно количество ресурси от нашата здравна система, които е трябвало да бъдат изразходвани за ваксини срещу грип и други болести, действително убиващи хората” в големи мащаби в Америка. Самолетът се приземи. Президентът, облегнат назад в своя офис стол, с разкопчано сако и разхлабена вратовръзка, сякаш не забеляза. Навън на самолетната писта можех да видя една явно голяма част от Малайзийските въоръжени сили, строени да го посрещнат. Тъй като Обама продължи да говори, се притесних, че чакащите войници и висши служители ще се ядосат. „Мисля, че сме в Малайзия”, рекох. „Изглежда да е извън самолета.” Той призна, че е вярно, но сякаш не бързаше, така че аз го притиснах за неговата публична реакция, свързана с тероризма: ако той прояви повече емоции, дали това по-скоро ще успокои хората, отколкото да ги притесни? „Имам приятели, чиито деца в момента са в Париж. А вие и аз, и цяла плеяда от хора, които пишат за случилото се в Париж, сме се разхождали безцелно по същите улици, където хората бяха убити. И е нормално да се чувстваме ужасени. Важно за нас е обаче никога да не бъдем самодоволни и незаинтересовани. Има разлика между издръжливост и самодоволство”, отвърна Обама. Отбеляза и още една разлика – между вземането на обмислени решения и вземането на бързи емоционални решения. „Това всъщност означава, че толкова те е грижа и искаш да успееш, че няма да си позволиш прибързани или в някои случаи скалъпени реакции, които раждат ефектни изказвания, но не произвеждат резултати. Залозите са твърде високи, за да се играят такива игри.” С тези думи Обама се изправи и добави: „Окей, трябва да тръгваме”. Той излезе от кабинета си, слезе от самолета, мина по червения килим покрай почетния караул и насъбраните да го поздравят малайзийски официални лица и после се качи на бронираната си лимузина, която предварително бе превозена със самолет до Куала Лумпур. (В началото на първия му мандат, още ненавикнал със сериозната военна операция, съпътстваща придвижването на един президент от едно място на друго, той печално казва на своите сътрудници: „Аз имам най-големия в света въглероден отпечатък”.) Първата спирка на президента беше друго подобно събитие, предназначено да демонстрира неговия завой към Азия, този път среща в кметството със студенти и предприемачи, участващи в Инициативата на младите лидери от Югоизточна Азия към правителството. Обама влезе в аудиторията на „Тейлърс Юнивърсити”, съпроводен от бурни ръкопляскания. Каза няколко встъпителни думи и после очарова публиката с продължителна сесия от въпроси и отговори. Онези от нас обаче, които гледахме от пресцентъра, бяхме смущавани от новини, идващи по телефоните ни, за нова терористична атака на джихадистите – в Мали. Обама, който усърдно хипнотизираше възторжените азиатски предприемачи, нямаше представа какво се е случило. Едва когато се качи в лимузината си със Сюзан Райс, научи вестта. По-късно същата вечер посетих президента в неговия апартамент в хотел „Риц-Карлтън” в центъра наКуала Лумпур. Улиците около хотела бяха затворени. Бронирани коли обикаляха около сградата;лобито беше пълно със служители на спецчастите. Взех асансьора до етаж, където се тълпяхаагенти на тайните служби, които ме насочихакъм едно стълбище; асансьорът до апартамента на Обама беше спрян от движение по съображения за сигурност. Два реда стъпала, послеоще един коридор с агенти. Кратко изчакване и Обама ми отвори вратата. Двуетажният му апартамент беше необичаен. Дебели завеси, тапицирани кушетки. Беше огромен и уединен, и клаустрофобичен едновременно. Като фон вървеше спортният канал ESPN. Когато седнахме, посочих на президента едно основно предизвикателство, свързано със завъртането му към Азия. По-рано през деня, докато той се опитваше да окуражи една група талантливи и дейни индонезийски предприемачи, носещи хиджаби, и бирмански новатори, вниманието им беше отвлечено от последната ислямистка терористична атака. Писател в сърцето си, той предложи: „Може би това е най-лесният начин да започне тази история”, каза, имайки предвид настоящата статия. „Възможно е – отвърнах, – но това е някакъв вид евтин трик.” „Евтин е, но работи – заяви Обама. – Ние си говорим с тези младежи и изведнъж се случва тази атака.” Стана дума за две неотдавнашни негови срещи – едната породи големи международни спорове и гръмки вестникарски заглавия, другата не предизвика отзиви. Срещата, около която се вдигна толкова шум, според мен накрая ще бъде оценена като не толкова важна. Става дума за Срещата на върха на страните от Персийския залив през май 2015 г., чиято цел беше да бъдат успокоени една тълпа гостуващи шейхове и принцеси, уплашени от предстоящото сключване на сделката за Иранската ядрена програма. Другата среща се състоя два месеца по-късно в Овалния кабинет между Обама и генералния секретар на Виетнамската комунистическа партия Нгуйен Пу Тронг. Тя се проведе единствено защото Джон Кери натисна Белия дом да наруши протокола, тъй като генералният секретар не е държавен глава. Целите обаче наложиха благоприлично поведение. Обама искаше да агитира Нгуйен Пу Тронг за Транстихоокеанското партньорство – неговите преговарящи скоро изкопчиха обещание от виетнамеца, че ще узаконят независимите профсъюзи, а той искаше да задълбочат сътрудничеството по стратегически въпроси. Служители на администрацията многопъти са ми намеквали, че Виетнам може някойнедалечен ден да стане домакин на постоянното военно присъствие на САЩ, за да обуздае амбициите на страната, от която сега се страхува най-много – Китай. Завръщането на частина Военноморските сили на САЩ в залива КамРанх ще бъде възприето като едно от най-невероятните събития в най-новата история наСъединените щати. „Ние просто подтикнахме Виетнамската комунистическа партия да признае правата на работниците – нещо, което никога не бихме постигнали чрез принуда или заплаха”, обясни ми Обама, наричайки това ключова победа в своята кампания да замени размахването на тоягата с дипломатическа убедителност. Отбелязах, че онези около двеста младежи от Югоизточна Азия в залата по-рано през деня, включително и граждани на управлявани от комунистически партии държави, изглежда, обичат Америка. „Да, обичат я – заяви Обама. – Във Виетнам в момента рейтингът на Съединените щати е около 80%.” Увеличаващата се популярност на Америка в цяла Югоизточна Азия означава, че „можем да свършим наистина огромна, важна работа, която между другото ще има последици във всички области”, убеден е Обама, „защото ако Малайзия се включи в кампанията срещу ИДИЛ, това ще ни помогне да увеличим ресурсите и доверието в нашата борба срещу тероризма. Ако имаме солидни връзки с Индонезия, това е добре, когато отидем в Париж и се опитаме да договорим споразумението за климатичните промени, което Русия или някои от останалите държави могат да се изкушат да изопачат по безполезен начин”. После Обама се позова на нарастването на влиянието на САЩ в Латинска Америка. Влиянието е нараснало според него заради премахването на пречките, спъващи развитието на целия регион, става дума за възстановяването на връзките с Куба. Това е доказателство, че неговият основаващ се на дипломатични средства, разум и липса на заплахи подход към външнополитическите отношения работи. Позициите на движението „Боливарска алтернатива за Америка” – групата латиноамерикански държави, обединени около антиамериканизма, значително са отслабени по време на президентските му мандати. „Когато встъпих в длъжност, на първата среща на върха на двете Америки (на Северна и Южна Америка), в която участвах, Уго Чавес, покойният, антиамерикански настроен диктатор на Венецуела, все още беше доминиращата фигура в разговора”, разказа той. „На по-ранен етап бяхме взели едно много стратегическо решение, което целеше да вкара проблема в истинските му рамки, вместо да представя Чавес като някакъв триметров гигантски противник, и да кажем: „На нас не ни харесва случващото се във Венецуела, но това не е заплаха за САЩ”.” Обама обясни, че за възстановяването на баланса САЩ е трябвало да преглътнат обидите на престарелия Кастро. „Когато видях Чавес, се ръкувах с него, а той ми връчи една марксистка книга с критика на отношенията между САЩ и Латинска Америка”, спомня си Обама. „И аз трябваше да седя там и да слушам Ортега” – Даниел Ортега, радикалния ляв президент на Никарагуа, „който направи едночасова високопарна тирада срещу САЩ. Но фактът, че бяхме там, без да приемаме всичко това сериозно, защото то наистина не беше заплаха за нас”, помогна да се неутрализира антиамериканизмът в региона. Нежеланието на президента да отговаря на провокациите на противниците на САЩ може да изглежда незадоволително в емоционален план, казах му и допълних, че от време на време бих искал да го виждам да показва обидни жестове (среден пръст) на Владимир Путин. Атавистично е, поясних, имайки предвид пред каква аудитория говоря. „Така е”, отговори президентът хладно. „Това е, което те търсят.” Той описа едни взаимоотношения с Путин, които не съответстваха особено на публичните възприятия. Бях останал свпечатлението, че Обама вижда Путин катонеприятен, жесток и груб човек. Но Обама сподели, че Путин не е неприятен. „Истината евсъщност, че Путин при всички наши срещи епедантично учтив, много искрен. Нашите срещи са изцяло делови. Той никога не ме е карал даго чакам по два часа, докато ме приеме, кактопостъпва с цял куп други хора.” Според Обама Путин е убеден, че отношенията му със САЩ са по-важни, отколкото американците са склонни да мислят. „Той има постоянен интерес да бъде считан занаш равностоен партньор, който работи снас, защото не е съвсем глупав. Разбира, че позициите на Русия по света като цяло са значително отслабени. И фактите, че нахлу в Кримили че се опитва да подкрепя Асад, не го правятизведнъж играч. На нито една от тези срещитук няма да го видите да помага за изработването на дневния ред. Всъщност няма нитоедна среща на върха на Г-20, на която руснаците да са поставяли дневния ред във връзка снякой от важните проблеми.” Инвазията на Русия в Крим в началото на 2014 г. и нейното решение да използва военна сила, за да подкрепи управлението на своя довереник Башар ал Асад, бяха цитирани от критиците на Обама като доказателство, че светът след безнаказаното нарушаване на „червената линия” вече не се страхува от Америка. Така че, когато говорих с президента в Овалния кабинет в края на януари, отново повдигнах въпроса за сдържащата функция на доверието. „Изводът е направен – започнах, – че Владимир Путин ви наблюдаваше в Сирия и си мислеше: тойе прекалено логичен, той е прекалено рационален, той е прекалено затънал в икономии, ще го изтормозя още малко в Украйна.” На Обама не му хареса много насоката на въпросите ми. „Вижте, тази теория толкова лесносе опровергава от това как хората си правятизводите, което винаги ме е озадачавало. Несмятам, че някой е мислел, че Джордж УокърБуш е бил прекомерно рационален или предпазлив при вземането на решения да използва военна сила. Доколкото аз си спомням, защото очевидно никой във Вашингтон не го прави, Путиннахлу в Грузия, докато Буш беше президент,точно когато имахме над стохилядна войска,разположена в Ирак.” Обама се позоваваше на инвазията на Путин в бившата съветска република Грузия през 2008 г., предприета поради голяма част от същите причини, по които Путин по-късно нахлу и в Украйна – да запази една бивша съветска република в руската сфера на влияние. „Путин започнадействията си в Украйна в отговор на обстоятелството, че една зависима (клиентелитска)държава е на път да се изплъзне от контроламу. И той набързо се активизира, за да не годопусне”, обясни той. „Абсолютно същотонещо направи и в Сирия, и то в огромна степенза сметка на благоденствието на собственатаму страна. А представата, че Русия по някакъвначин сега е в по-силна позиция дали в Сирияили в Украйна, отколкото е била, преди да нахлуе в Украйна или преди да разположи военнисили в Сирия, се дължи на фундаментално погрешното разбиране за характера на силата вмеждународните работи или в света катоцяло. Истинската сила означава, че можеш даполучиш, каквото искаш, без да се налага да използваш насилие. Русия беше в много по-силнипозиции, когато Украйна създаваше впечатлението на независима държава, но беше еднаклептокрация, на която Путин спокойно можеше да дърпа конците.” Теорията на Обама в този случай е проста: Украйна е основен руски интерес, но не и американски, така че Русия винаги ще бъде в състояние да запази силното си влияние там. „Факте, че Украйна, която не е член на НАТО, ще продължи да бъде изложена на опасността да попадне под руско военно господство, каквото ида правим”, допълни той. Попитах Обама дали позицията му по Украйна е реалистична или фаталистична. „Реалистична е”, отвърна президентът. „Но е пример за това, че трябва абсолютно ясно да казваме кои са нашите основни интереси и за какво сме готови да воюваме. В крайна сметка обаче винаги остава някаква неяснота в позициите.” След това той цитира една критика, насочена срещу него, която бил чул, за да я обори. „Мисля, че най-добрият аргумент, който можете да приведете в полза на критиците на моята външна политика, е, че президентът не използва достатъчно възможностите на неясната (двусмислената, мъглявата) позиция. Президентът може би не реагира по начин, който би накарал хората да си помислят: Уау, този човек може и да е малко луд.” „Подходът на лудия Никсън”, отвърнах и продължих: „Трябва да объркваш и плашиш враговете си, като ги караш да мислят, че си способен да извършиш ирационални действия”. „Но нека да разгледаме теорията на Никсън”, каза той. „Ние изразходвахме повече боеприпаси в Камбоджа и Лаос, отколкото в Европа по време наВтората световна война, и все пак накрая Никсън се оттегли, Кисинджър отиде в Париж, авсичко, което остана след нас, беше хаос, кръвопролития и авторитарни правителства, изплували с течение на времето от този ад. Когато отида на посещение в тези държави, щесе опитам да разбера как можем да им помогнем днес да неутрализират бомбите, коитовсе още продължават да избухват, осакатявайки малки деца. По какъв начин тази стратегияподпомогна да защитим интересите си?” Но какво ще стане, ако Путин заплаши да тръгне срещу – да кажем – Молдова, още една уязвима постсъветска държава? Няма ли да е полезно, ако Путин бъде убеден по някакъв начин, че е възможно Обама да се ядоса и да реагира нерационално по такъв повод? „Няма даннив съвременната американска външна политика, че това е начинът, по който хората реагират. Реакциите на хората се основават натехните императиви и ако нещо е действително важно за някого, но не е толкова важно занас, те знаят това и ние го знаем”, обясни той. „Има начини за сдържане, но това изисква дасте абсолютно наясно предварително за каквоси струва да воювате и за какво не си струва.Сега, ако има хора във Вашингтон, които щетвърдят, че бихме тръгнали на война с Русиязаради Крим и Източна Украйна, нека да се изкажат открито, но и съвсем ясно да обяснятзащо. Идеята, че острото говорене или ангажирането с някакви военни действия, коитоса маргинални за конкретния регион, по някакъв начин може да повлияе на вземането на решения в Русия или Китай, противоречи навсички факти и събития, на които сме билисвидетели през последните петдесет години.” Обама продължи с думите, че вярата във възможностите на привидната грубост се корени в „митологиите” за външната политика на Роналд Рейгън. „Ако се замислите например за кризата с американските заложници в Иран, съществува разказ, който днес се лансира от някои от републиканските кандидати, че в деня на избирането на Рейгън за президент, понеже изглеждал решителен, иранците решили: „Я по-добре да освободим тези заложници”, посочи Обама. „А всъщност бяха проведени едни продължителни преговори с иранците и тъй като те изпитваха такава неприязън към Картър, макар и да бяха завършени преговорите, те задържаха заложниците до деня, в който Рейгън положи клетва като президент. Позата на Рейгън, неговата реторика и така нататък нямат нищо общо с тяхното освобождаване. Когато се замислите за военните действия, които Рейгън предприема, ще се сетите за Гренада – операция, за която е трудно да се твърди, че е помогнала на нашата способност да влияем на световните събития, макар че е оценена като добра политика. После – аферата „Иран-контри”, в която ние подкрепяме крайнодесните паравоенни организации и нищо не правим, за да засилим нашия имидж в Централна Америка, тя пък изобщо не беше успешна.” Президентът ми припомни още, че големият неприятел на Рейгън – Даниел Ортега, днес е непокаялият се президент на Никарагуа. Обама цитира също така и почти мигновеното решение на Рейгън да изтегли войските на САЩ от Ливан, след като 241 военнослужещи са убити при нападение на Хизбула през 1983 г. „Очевидно всички тези действия ни помагат да спечелим доверието на руснаците и китайците”, понеже „това е разказът, който се прави”, саркастично ми заяви той. „Днес аз действително мисля, че РоналдРейгън има един голям успех във външната политика, изразяващ се в разпознаването на възможността, която предостави Горбачов, и вангажирането с обхватни дипломатическидействия, критикувани яростно от някои отсъщите хора, използващи Роналд Рейгън сега, зада лансират идеята, че трябва да обикаляме наоколо и да бомбардираме хора.” В един разговор, проведен в края на януари, помолих президента да ми опише заплахите, които най-много го притесняват, докато се подготвя през следващите месеци да предаде властта в ръцете на своя приемник. „Тъй като се занимавам с проучвания на следващите двайсет години, климатичните промени дълбоко ме тревожат заради последствията, които ще се отразят върху всички останали наши проблеми”, заяви той. „Ако станем свидетели на по-тежка суша, по-голям глад, повече изселници от Индийския субконтинент и крайбрежните райони на Африка и Азия, продължаващите проблеми с недостига на ресурси, бежанците, бедността, болестите – всичко това задълбочава другите затруднения, пред които сме изправени. Това минава далеч извън рамките просто на екзистенциалните проблеми на една планета, която започва да навлиза в етапа на лошата обратна връзка.” Тероризмът също така според него е дългосрочен проблем, „когато е съчетан със съществуването на провалените държави”. Коя държава от негова гледна точка ще представлява най-голямото предизвикателство за САЩ през следващите десетилетия? „С оглед на традиционните отношения между големите държави смятам, че отношенията между САЩ и Китай ще бъдат най-критичните”, отвърна той. „Акосме прави и Китай продължи своя мирен възход,тогава ще имаме партньор, който израствакато способности и споделя с нас тежестите иотговорностите за запазването на международния ред. Ако Китай се провали – ако не е способен да задържи траектория, която удовлетворява неговото население и трябва да прибегнедо национализма като организационен принцип;ако се чувства толкова затруднен, че никога непоема отговорностите на държава с такава голяма територия при поддържането на международния ред; ако разглежда света само каторегионални сфери на влияние, – то тогава несамо ще видим вероятността от конфликт сКитай, но ще се окаже, че е много по-трудно дасе справим и с останалите предизвикателства,които предстоят.” Много хора, отбелязах, искат президентът да бъде по-твърд в противопоставянето на Китай, особено в Южнокитайско море. Хилъри Клинтън например е била чута да казва в частен разговор: „Не искам внуците ми да живеят в свят,контролиран от китайците”. „Съвсем категоричен съм, като казвам, че повече трябва да сестрахуваме от един слаб и уплашен Китай, отколкото от един успешен и напредващ Китай”,„Смятам, че трябва да бъдем твърди там, където действията на Китай подкопават международните интереси, а ако се вгледате как смеоперирали в Южнокитайско море, бяхме в състояние да мобилизираме по-голямата част отАзия, за да изолираме Китай по начини, които гоизненадаха явно, а и послужиха много добре нанашите интереси да засилим съюзите си”, каза Обама. Една слаба и непредвидима Русия също представлява заплаха, макар и не първостепенна. Обама продължи: „За разлика от Китай те имат демографскипроблеми, структурни икономически проблеми,чието преодоляване изисква не само визия, но иоще едно поколение. Пътят, по който е поел Путин, няма да помогне да се справят с тезипредизвикателства. Но в тази обстановка изкушението да изграждат военни сили, за да демонстрират величие, е значително и именно това евлечението на Путин. Така че аз не подценявамопасностите и по отношение на Русия”. Обама се върна към въпрос, който неведнъж сме обсъждали, въпрос, който се надява, че ще бъде решен от държавата и следващия президент: „Знаете, че повечето хора смятат за глупаво мнението, че дипломацията, технократите и бюрократите по някакъв начин допринасят за сигурността и безопасността на Америка. Но това е вярно. И между другото точно това е елементът на американската мощ, който останалата част от света оценява единодушно. Защото, когато разполагаме някъде войски, винаги има държави, които остават с усещането, че дори и да са били необходими тези действия, суверенитетът е бил нарушен”. През последната година Джон Кери редовно посещава Белия дом, за да моли Обама да наруши суверенитета на Сирия. В няколко случая Кери е молил Обама да подложи на обстрел с ракети обекти със специален режим, под прикритието на нощта „да изпрати послание” до правителството. Според Кери целта не е да се свали от власт Асад, а да бъдат насърчени той, Иран и Русия да договорят мира. Когато съюзниците на Асад имат преимущество на бойното поле, каквато е ситуацията през последните няколко месеца, те не проявяват никаква склонност да възприемат сериозно настойчивите молби на Кери за добросъвестни преговори. Затова Кери е настоявал, че няколко крилати ракети е възможно даконцентрират вниманието на Асад и неговитеподдръжници. Висш служител на администрацията сподели с мен, че „Кери прилича на глупак с руснаците, тъй като няма въздействащи механизми”. Кери е информирал президента, че не е необходимо САЩ да поемат отговорност за атаките, но че Асад със сигурност знае адреса, на който да върне ракетите. Обама непоколебимо се противопоставяна исканията на Кери и, изглежда, проявява нетърпимост към неговото лобиране. Неотдавна, когато Кери връчва на Обама писмено изложение на новите стъпки, с които да упражнят повече натиск върху Асад, Обама възкликва: „О, поредното предложение?”. Служители от администрацията споделиха пред мен, че и вицепрезидентът Байдън също се е раздразнил от исканията на Кери за военни действия. В частен разговор бил казал на държавния секретар: „Джон, помниш ли Виетнам? Помниш ли как започна тогава войната?”. На заседание на Съвета за национална сигурност, проведено в Пентагона през декември, Обама обявява, че никой извън министъра на отбраната не трябва да му носи предложения за военни действия. Служители на Пентагона схващат изявлението на Обама като „предупредителен изстрел”, насочен към Кери. Един ден през януари в кабинета на Кери в Държавния департамент аз изразих с думи очевидното – че той (Кери) има по-голямо пристрастие към военни действия, отколкото президентът. „Да, имам вероятно”, призна Кери. „Вижте, последната дума по тези неща има той. Мисля, бих казал, че имахме симбиотични, синергийни, както искате ги наричайте, отношения, които работят много ефективно. Защото аз се включвах със същото желание в неговите предложения от типа „нека се опитаме да направим това, нека се опитаме да направим онова, нека да свършим работа”.” Предпазливостта на Обама по отношение на Сирия ядосва онези от администрацията, които са открили благоприятни възможности в различни моменти през последните четири години да обърнат бойното поле срещу Асад. Някои мислят, че решението на Путин да воюва на страната на Асад ще предизвика Обама да засили усилията да помогне на бунтовниците срещу режима. Но Обама поне до написването на тазистатия не се трогва, отчасти защото вярва,че не е негова работа да спира Русия да не извърши според него една ужасяваща грешка. „Тедалеч надхвърлят възможностите си. Те кървят”, заяви ми той. „И тяхната икономика сесвива драстично за трета поредна година.” На последните заседания на Съвета за национална сигурност стратегията на Обама понякога е оприличавана с „подхода на Том Сойер”. Мнението на Обама е, чещом Путин иска да изразходва ресурсите надържавата си, като „боядисва оградата” в Сирия, САЩ би следвало да го оставят. В края на зимата обаче, когато става ясно, че Русия напредва в кампанията си да закрепи управлението на Асад, Белият дом започва да обсъжда начини за увеличаване на подкрепата за бунтовниците, въпреки че неясната позиция на президента за по-обхватен ангажимент остава. От разговори, които водих със служители на Съвета за национална сигурност през последните няколко месеца, останах с лошо предчувствие, че събитие от типа на нападението в Сан Бернардино например ще притисне САЩ да предприемат нови и преки военни действия в Сирия. За Обама това би било кошмар. Ако ги нямаше случаите с Ирак, Афганистан и Либия, ми каза Обама, може би е щял да бъде по-склонен да поеме рискове в Сирия. „Един президент не взема решения във вакуум. Президентът не разполага с tabula rasa (чиста дъска). Смятам, че всеки президент, който е дълбокомислен, ще признае, че след повече от десетилетие на война, с ангажименти, изискващи до ден днешен големи количества ресурси и внимание в Афганистан, с опита от Ирак, с ограниченията, поставени на нашата армия – всеки разумен президент би се колебал да поеме нов ангажимент точно в същия регион на света при точно същата или поне отчасти същата динамика на събитията и същата вероятност за незадоволителен изход.” „Прекалено предпазлив ли сте?”, попитах. „Не”, отвърна той. „Питате ме дали мисля, че ако не бяхме нахлули в Ирак и не продължавахме да изпращаме милиарди долари и голям брой военни преподаватели и съветници в Афганистан, щях евентуално да разсъждавам за поемане на някакъв допълнителен риск, за да помогнем да се нормализира ситуацията в Сирия? Не знам.” Това, което ме поразява, е, чедори когато държавният му секретар го предупреждава за един злокобен европейски апокалипсис, подхранван от Сирия, Обама не прекатегоризира гражданската война в страната вграфата на първостепенните заплахи. Колебанията на Обама относно включването на САЩ във войната за Сирия се развяват от критиците му като доказателство за неговата прекалена наивност; решението му от 2013 г. да не изстрелва ракети според тях доказва, че е измамник. Тази критика огорчава президента. „Никой не помни вече Бин Ладен”, каза ми той. „Никой вече не споменава за това, че разпоредих повече от 30 000 военнослужещи да заминат за Афганистан.” Кризата около прокараната „червена линия”, допълва, „е върхът на обърнатата пирамида, върху която почиват всички други теории”. Един следобед в края на януари, тръгвайки си от Овалния кабинет, припомних на Обама един момент от интервю, направено през 2012 г., когато ми каза, че не би позволил на Иран да придобие ядрено оръжие. „Казахте ми: „Аз съм президентът на САЩ, не блъфирам”.” Той повтори: „He блъфирам”. Скоро след това интервю преди четири години Ехуд Барак, който тогава беше министър на отбраната на Израел, ме попита дали не приемам за блъф самото обещание на Обама, че не блъфира. Отговорих, че трудно мога да си представя, че лидерът на Съединените щати би блъфирал за нещо толкова важно. Но въпросът на Ехуд остана да виси в съзнанието ми. Така че, както стоях с президента на вратата, го попитах: „Блъф ли беше?”. Обясних му, че малцина сега вярват, че той наистина би нападнал Иран, за да му попречи да придобие ядрено оръжие. „Интересно”, каза той безучастно. Започнах да говоря: „Бихте ли…”. Той ме прекъсна. „Да, всъщност наистина бих”, отвърна, имайки предвид, че би ударил ядрените съоръжения на Иран. „Ако ги видя да се появяват.” И допълни: „Спорът, който не може да бъде разрешен, защото е изцяло ситуационен, е какво означава да „придобият” бомба. Това беше спорът, който водих с Биби Нетаняху”. Нетаняху е искал от Обама да попречат на Иран да придобие способности да изработи бомба, а не само да му попречат да притежава бомба. „Прав бяхте да повярвате”, каза президентът и след това направи ключовата си забележка: „Това беше в категорията на американските интереси”. После си припомних нещо, което бях чувал от Дерек Чолет, бивш служител на Съвета за национална сигурност: „Обама е комарджия, не блъфьор”. Президентът е направил няколко големи залога. През май миналата година, когато се опитваше да прокара сделката за Иранската ядрена програма през Конгреса, му казах, че споразумението ме прави нервен. Неговият отговор беше красноречив: „Вижте, през следващите двайсет години с Божията воля аз все още ще съм тук някъде. Ако Иран се сдобие с ядрено оръжие, моето име стои под документа. Мисля, че справедливостта изисква да кажа, че наред с нашите дълбоки интереси в областта на националната сигурност аз имам личен интерес да се доведе ядрената сделка до край”. По въпроса за сирийския режим и неговите ирански и руски поддръжници Обама се е обзаложил и изглежда готов да продължи да се обзалага, че цената на директната военна намеса на САЩ в Сирия би била по-висока от цената на бездействието. Той е достатъчно оптимистичен, за да живее с опасната неяснота на своите решения. Макар че в речта си по повод получаването на Нобеловата награда за мир през 2009 г. Обама казва: „Бездействието драска по нашата съвест и може да доведе до по-скъпоструваща интервенция по-късно”, днес мненията на хуманитарните интервенционисти сякаш не го трогват, поне не публично. Той несъмнено знае, че една Саманта Пауър от следващото поколение ще пише критично за неговото нежелание да направи повече, за да предотврати продължаващото кръвопролитие в Сирия. (Впрочем и Саманта Пауър ще бъде също така обект на критика от страна на следващата Саманта Пауър.) Към края на мандата си Обама е убеден, че е направил голяма услуга на държавата си, като не я е вкарал във водовъртежа, убеден е също – така подозирам, – че един ден историците ще оценят като мъдра тази негова постъпка. В Западното крило служителите говорят, че Обама като президент, наследил финансовата криза и две активни войни от своя предшественик, се стреми да остави „един чист обор” на своя приемник без значение кой ще е той. Това е причината, поради която борбата с ИДИЛ – групировката, смятана от него за директна, но не и екзистенциална заплаха за САЩ, е неговият най-спешен приоритет в остатъка от мандата му; убийството на така наречения халиф на „Ислямска държава” Абу Бакр ал Багдади е една от главните цели на органите за национална сигурност на САЩ през последната година на Обама като президент. Но по строгите критерии на Обама продължаващото управление на Асад за момента все още не е достигнало нивото на директна заплаха за националната сигурност на САЩ. Това е основното противоречие в подхода на президента и ще бъде оспорвано и през следващите години – стандартът, който дефинира какво точно представлява пряка заплаха за САЩ. Обама достига до редица точни изводи за света и за ролята на Америка в него. Първият е, че Близкият изток вече не е ужасяващо важен за интересите на САЩ. Вторият е, че дори ако Близкият изток е изключително важен, все още са твърде малко нещата, които един американски президент може да направи, за да го превърне в по-добро място. Третият е, че присъщото на американците желание да оправят видовете проблеми, които се проявяват най-драстично в Близкия изток, неизбежно води до война, до смъртта на американски военнослужещи и до евентуалното обезкървяване на надеждността и силата на Съединените щати. Четвъртият извод е, че светът не може да сипозволи да гледа отслабването на Америка.Точно както лидерите на няколко американски съюзнически страни смятат лидерствотона Обама за несъответстващо на задачите,които стоят за решаване, така той самиятсмята, че световното лидерство също страда от недостатъци. Това са глобалните партньори, които често нямат визията и волятада изразходват политически капитал в преследването на обхватни прогресивни цели. Ипротивниците, които според него не са толкова рационални колкото е той. Обама вярва, че историята има две страни и че противниците на САЩ и някои от техните предполагаеми съюзници са се разположили на грешната страна – мястото, където трибализмът, фундаментализмът, сектантството и милитаризмът продължават да процъфтяват. „Основният аргумент според външнополитическата върхушка е, че чрез предпазването на Америка от потопяване в кризите на Близкия изток президентът ускорява нашия упадък”, обясни ми Бен Роудс. „Президентът обаче твърди обратното, че поемането на прекалено голям ангажимент в Близкия изток в края на краищата ще навреди на нашата икономика, ще наруши способността ни да търсим други възможности и да се справяме с предизвикателствата и най-важното ще застраши живота на американските военнослужещи по причини, които не са сред преките американски интереси в областта на националната сигурност.” Ако човек е поддръжник на президента, неговата стратегия има голям смисъл: увеличаване на участието в тези части на света, където успехът е вероятен, и ограничаване на намесата на останалите места. Неговите критици са убедени обаче, че проблеми като тези в Близкия изток не се разрешават от само себе си и че без намесата на Америка те ще образуват метастази. Понастоящем Сирия, където историята, изглежда, се движи към по-голям хаос, представлява най-директната заплаха за светогледа на президента. Джордж Уокър Буш също е бил комарджия, но не и блъфьор. Той ще бъде запомнен ярко с нещата, които направи в Близкия изток. Барак Обама поема риска, че ще бъде оценен добре заради нещата, които не направи.