Довчера го демонизираха като пета колона на Турция и американски агент, от днес го демонизират като мрачен руски петоколонник.

1.

За избирателите си е бог.
За съпартийците е култ.
За партньорите (бивши, настоящи и бъдещи) е необходимото зло (макар да не си го признават).
За противниците е кошмар.
Неговият образ в общественото съзнание се движи от висините на апологетиката до бездните на отрицанието:

  • от „най-голям български политик” до „най-безскрупулен политически въжеиграч”;
  • от „най-мъдър държавник” до „най-хитър хищник в българската политическа фауна”;
  • от „най-добър политически стратег” до „най-безпринципен комбинатор”;
  • от „най-интелектуален типаж в българската политика” до „най-крупен политически търгаш”;
  • от „най-доказал се политик” до „най-обикновен политически брокер”;
  • от „най-голям дисидент” до „агент на ДС”;
  • от „архитект на етническия модел” до „спекулант и рекетьор с измислени опасности от етнически размирици”;
  • от „спасител на България” до „проклятие за България”.

Всичко за него е в превъзходна степен. И най-черното, и най-бялото. Няма нюанси. Тези два изключващи се образа по парадоксален начин се допълват и преливат един в друг, за да се появи една амалгама – нещо трето, по-близко до митологията, до избраната роля. А само режисьорите в политиката могат да избират своите роли. И този трети образ вече има свой живот, своя логика, той се самотиражира и самовъзпроизвежда до степен, в която може да се размине с личността или да я подчини.

В партията си е абсолютен сюзерен. Той е партията. И партията е Той. Казва, че това не му харесва. Но не го променя.

Измежду българските политици се отличава с най-нисък рейтинг, с най-силно влияние и с най-дълъг политически живот. И най-успешен.

Той се появи най-напред като обстоятелство. После се превърна в балансьор между двата полюса, но никога в техен помирител. Въпреки твърдението, че „политикът по даденост е един помирител. Политикът трябва да произвежда съгласие, да продуцира съгласие и условие за диалог”. Досега войната между полюсите винаги завършва по един и същи начин: за тях – с поражение и падане от власт, за него – с победа и повече власт.

Сега е фактор непреодолим. И лично, с нескрито удоволствие и неприкрито чувство за превъзходство обявява кога може да започне наддаването за спечелване на неговото внимание. Върволицата от партийни лидери така и не е спряла да го ухажва. И да му благодари. Едни – затова, че вече са управлявали заедно, други – затова, че управляват заедно, трети – затова, че ще управляват заедно…

Той е единственият лидер, който има привилегията сам да избира и сам да решава най-важния въпрос за една партия – дали и кога ДПС да бъде в управлението, дали и кога ДПС да мине в опозиция. Всички останали партии зависят от някакъв неясен и аморфен образ, наречен електорат, разтрисан периодично от нервни амплитуди и обрати. Докато неговият електорат зависи от него. Персонално. Защото разбира политиката като „способност да наложиш своята воля” и „ако нямаш силно его, ти не можеш да представляваш и другите” .

Всички останали партии и лидери познават и шампанското на победата, и отровата на поражението, и горчивата чаша на отговорността след провала. Той неизменно е част от успеха, негов съавтор и гарант. Но никога досега не е бил част нито от провала, нито от отговорността след него, нито от вината за него.

Притежава способността да бъде едновременно част от проблема и от неговото решение. И никога не пропуска да се възползва както от проблема (който обикновено сам е създал), така и от неговото решение (което обикновено сам предлага като спасение).

Изживява се като самец в политиката, едновременно „бохем и субект на своя избор”, който не познава и не признава никакви ограничения от обстоятелства, статут и авторитет. Убеден е, че има кучешки нюх за обстоятелствата и винаги намира адекватните за момента решения. Този детайл – за момента – е особено важен. Защото моментите се сменят и това, което е било адекватно вчера, днес вече е неадекватно, а утре – може да се окаже поза или фатална грешка.

Докато всички останали партии се изкатерват до властта, за да се срутят оттам позорно и с грохот, ДПС неизменно пребивава във властта. Той превърна ДПС в партия на властта. В едно постоянно присъствие във властта.

Сигурно защото е убеден, че „властта е другото Аз на свободата. Който има повече власт, има повече свобода”. За него властта е задължително условие за свободата. Така мисли един политик. Един философ обаче мисли точно обратното – че свободата изобщо не е другото Аз на властта, че свободата няма нищо общо с властта, че е нейно отрицание. Защото свободата е свръхценност. А властта – не.

Всъщност винаги е отреждал за себе си друга роля, винаги е искал да се занимава с наука, винаги е предпочитал метафизиката пред политиката. Винаги е имал високото самочувствие на човек, който се мисли за наследник на имперско историческо самосъзнание. Винаги е имал усещането, че ще бъде значима личност. И че ще се занимава „с принципите на Бога, и то не гледайки през ключалката, а директно, око в око”. И докато се гледат с Бога „око в око”, произнася своята сакрална молитва:

„О, Боже, Ти, който си вътре в мен и едновременно вън от мен, помогни ми или ме остави на мира. Постъпи, както Ти е угодно, аз няма да Те моля!”.

2.

Напоследък Доган има друга молитва: „Господи, не ми давай повече, отколкото мога да понеса”. Повече какво? Повече отговорности, повече задължения, повече победи?

Изминаха 26 години от създаването на ДПС. Оттогава много вода изтече, много думи се изговориха и още по-много останаха нечути.

България не стана Косово. А беше планирано. От скъпите ни бъдещи (тогава) сюзници. България изглеждаше най-удобният терен за етнически конфликт на Балканите. Бомбите трябваше да падат не върху Белград, а върху София. И сега щяхме да говорим не за Косово, а за Кърджали. Не стана. Дължим го на Доган и ДПС.

ДПС не стана пета колона на Турция. А това беше целта. Не на ДПС. Повече от 20 години Доган държеше ДПС на стратегическо разстояние от Турция и не допусна покровителство, още по-малко – сговор с Анкара. Двете „К” – Касим и Корман, допуснаха недопустимото – станаха доверени, обгрижвани и отглеждани лица на Ердоган и Давутоглу. Беше време, когато Касим горделиво съобщаваше за поредното си чаепитие край Босфора, позираше, разтопен с Ердоган (при специалното съучастие на Борисов, тоест – на държавно равнище), и гледаше отвисоко Доган, демек:  „Аз спечелих сърцето на султана!”.

По-късно не друг, а приемникът на Доган ( когото той лично посочи ) вече позираше, разтопен с Ердоган – беше спечелил сърцето на султана много по-успешно, защото между двете „К” и ДПС разликата е съществена. До един момент Турция контролираше една българска партия, след това започна да контролира две – НПСД и ДПС. Дал и Местан заприличаха на двама Шехзаде, които се конкурират за любовта на падишаха. Доган мълчеше.

Турция свали руския самолет, а Местан с обнажен наратив се хвърли да брани „евроатлантизма”, а всъщност – Ердоган. И се скри зад фикуса на посланик Гьокче. Падишахът го обгрижи, както се полага на верен васал, но едва ли се полага на провален агент за влияние. Обгрижи го не заради митичните „евроатлантически ценности”. А заради амбициите и претенциите на неоосманизма.

Какво правят неоосманистите (yeni osmanlicilik)?

  • Възкресяват и реабилитират Османската империя.
  • Приписват нейните злодеяния на нейните жертви.
  • Натрапват я като „най-успешен” мултикултурен модел, „изпитан” в продължение на 500 години.
  • Искат си обратно Балканите, Кавказ, Близкия изток и Северна Африка, над които да наложат „с Божията воля реда и справедливостта на османците”.
  • Претендират за исторически права над онези 40 държави, върху които се е разпростирала отровната сянка на падишаха.
  • Включват в своя Hinterland (според откровенията на Давутоглу) още 32 държави в радиус 3000 км от Анкара. В този радиус се намират всички европейски столици. Без изключение.
  • Съобщават ни най-откровено, че стратегията на Stratejik derinlik не е нищо друго освен стратегия за превземане на чужди територии – под чадъра на изнудена международноправна легитимност и за „благото” на мюсюлманските малцинства.

„Турция трябва непрекъснато да се стреми към получаване на гаранции, които ще й предоставят правото на намеса по въпросите на мюсюлманските малцинства на Балканите… Наложително е да се разтворят защитни чадъри в региона и извън него, които да неутрализират руския фактор… Красноречив пример е Кипърската военна операция, която придоби легитимност с подобна юридическа рамка”, казва Давутоглу.

  • И най-сетне – с нацистко простосърдечие обявяват „мюсюлманския човек”, „хомо исламикус” за Übermensch (свръхчовек) , а „християнския човек” за Untermensch (подчовек) . От тук до стремежите на крайните неоосманисти (ако изобщо има умерени) има една стъпка. А техните стремежи са Турция да стане център на „новия халифат” (yeni halifelik) за целия мюсюлмански свят.

И когато Местан обслужва неоосманистката доктрина, знае ли какви ги върши? И някой представя ли си как Доган си мълчи кротко и дистанцирано пред това „политическо бедствие”, пред опасността „да бъдем жертва, като пушечно месо” на „потенциалния конфликт между Русия и Турция”?

За Давутоглу България е територия за заграбване, а българските турци и мюсюлмани – безгласен инструмент. На стратегическата дълбочина на Давутоглу може да отговори само стратегическата височина на Доган: „Ами ако пламне пожар, какво правим?! Ние сме в периметъра на потенциални военни действия. Аз не искам България да се превърне в жертва, не желая нашият електорат да бъде разменна монета за каквото и да е. Не искам!… Аз не искам да бъда нито пета, нито шеста колона. Моята философия е в България и в региона да има сигурност, и то независимо от външните обстоятелства”.

Заради тази философия неговият довчерашен приемник ( когото той лично посочи) го обяви за тоталитарист, сталинист, путинист, проруски олигархичен тиранин, антиевропеец и антинатовец. Даже – за руска мина, върху която Местан, тоз „романтичен сапьор”, добрува 19 години. Горкият! Какви мъки е преживял, какви терзания е претърпял! Предстои му още по-голямо терзание – да открие, че има стойност само като председател на ДПС.

Доган продължава да живее между „Осанна!” и „Разпни го!”, но тези викове не го смущават. Приема ги като „прояви на една същност”, но с различен знак. „Аз съм философ по природа, либерал по душа и боец демократ по характер. И никой не може да ме стресне”, казва. Довчера го демонизираха като пета колона на Турция и американски агент, от днес го демонизират като мрачен руски петоколонник. Това могат „мишоците в политиката”, това правят. Забравят, че „доган” означава „сокол”. Не знам дали е Falko cherrug (ловен сокол), който ловува еднакво успешно и на земята, и във въздуха, или е Falko peregrinus (сокол скитник), най-бързото същество на земята, което лети с 400 км в час. Но и в двата случая мишоците нямат време да си кажат молитвите.