Интервю на Юлия Владимирова с доц. Мая Иванова – преподавател по естетика в Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Доц. Иванова, нека поговорим за формирането на естетическия вкус в България, защото, освен всичко, се оказва, че се водят и естетически спорове. Мишел Фуко казва, че индивидът е продукт на властта. Днес той е продукт на пазара. Може ли  и естетическият вкус да е пазарно формиран?

Аз бих тръгнала оттук, че естетическото и изкуството всъщност са терористът в системата. Те са най-големият враг на всяка една система. Най-автентичният пример, това е модернизмът. Модернизмът е бунтът, отхвърлянето. Затова и всички модернисти са леви и между другото – марксисти, и всички те до един отхвърлят системата. Изкуството собствено трябва да е най-големият враг на всяка власт, защото то е в състояние да критикува и то чрез създаването на един условен, алтернативен свят, в който казва същността на нещата. Доколко използва езоповския език е съвсем отделен въпрос. Но то може да бъде и съвсем прозрачно, както е при сатирата. Тук бих си задала въпроса за двойното Г – Георги Господинов. Какво прави той във „Физика на тъгата”? Той се занимава с някакви псевдопроблеми, отдалечени, уж метафизически проблеми, някакво умиление, крайността, смъртта, но по много елементарен начин. А същинските проблеми чукат на вратата на всеки човек и всеки човек желае да види това, което става тук – например разврата във властовите позиции и безпризорността на индивида. Това никъде не можете да го видите. Надеждата ми е в младите хора като моя докторант Стефан Иванов например и пиеси като „Медея, майка ми”. Имаше едни пет истории, разказани от писателя и преводач Кирил Кадийски. Гвоздеят е следният. Българска писателска делегация е поканена в Париж и ще обговаря съвременното състояние на света и какво отразява то – знаете, французите са генетично леви. Идва ред да говори Георги Господинов и започва ни в клин, ни в ръкав да плюе комунизма. Ето това е гнусното и в изкуството – експлоатацията, правенето на ноари от соца, колко черно било, и то разказвано от млади хора, които не са го живели. Става Георги Господинов и започва да разказва как репресирали хората, как ги душели, колко било страшно и ги разстрелвали по улиците. Един от французите обаче го прекъсва и пита: „А вие къде бяхте по това време и какво правихте?” И той отговоря: „Аз бях малък.” Тогава Николай Кънчев става и казва: „Виж Жоро, и Гаврош е бил малък, но е бил на барикадата”. Всички тези противопоставяния между български интелектуалци са фиктивни, фикционални, изкуствени, симулакруми… Това не е същинско разцепление между тях. Основната причина е, че няма един основен идеал, някаква идея, която да даде надежди за бъдещето и да прокара някакъв път как да се излезе от настоящата криза. Обединителното може да бъде общ принцип на живеене, на човешко общежитие, решаване на всички тези кризисни моменти. Всяка една епоха си има някаква цел, а днес основното е липсата на цел. Намираме се в безвремие и абсолютно безпътие. Нямаме стабилни критерии за нищо. Дори не бих го нарекла махленско, котловинно, защото мисля, че не съществуват географски провинции, а само духовни. В естетическата сфера нещата се вляха в една безцветна и безлична супа, именно защото няма стабилни критерии. Хиляди награди, хиляди конкурси, същевременно във всяко жури си имаш свой човек. Трябва да има някакви критерии защо дадено нещо става и защо не става. Това, което е най-одиозното и ще откаже българите, които обичат да четат българска литература е, че всички с много малки изключения са захапали социализма – кой го живял, кой не го живял, кой роден тогава, кой не. Особено са ми ненавистни тези девойки, които говорят на диалект, но обясняват подробно как комунизмът е пречел на сексуалния живот. Важното е тази тема да се експлоатира. Затова тези разцепвания за мен са провизорни и изкуствени, защото те са безпринципни и са продиктувани от съвсем други интереси, не почиват на някакви същински ценности. Според мен главният проблем е, че в България няма същински интелектуалци. Плаща ти някой и ти ставаш русофоб. Плаща ти друг и ти ставаш русофил. Това са принципите. След това ставаш германофил. Това са несъщински оразличавания според мен. Един интелектуалец, където и да е по света, трябва да знае своята писта. А нашите интелектуалци са всезнайковци. За мен най-голямото им престъпление е, че дадоха възможност на примати като Боко и Цоко да завладеят цялата власт. Второто е, че те доведоха до това за толкова кратко време човекомасата да ненавижда мислещите, чувстващите хора. Затова ние нямаме никакъв хоризонт, никакво бъдеще. Едните се боядисали в синьо, другите в червено. Някои разбират и от ДСБ, и от въпросите на църквата, и от политика, и от геополитика. Някъде бях чела, че един народ, за да бъде субект в геополитиката, той трябва да е поне 50 милиона. Как България, в която са останали 7 милиона, ще определя геополитиката? Това трябва да се вземе под внимание – България никога не може да бъде суверенна, но поне може да се бори за това и да се опита по някакъв начин да държи балансирани позиции и да запази чувството си за достойнство. Видяхме какво се случи с Ирина Бокова и Кристалина Георгиева.

Как виждате тази случка от естетическа гледна точка?

Естетическата гледна точка е такава, че дори да хванем един човек, който не познава нито едната, нито другата, ще му стане ясно само по външните черти кой какъв е. Все пак още от Античността има дисциплина физиономика – още по лицето на един човек можем да разпознаваме определени черти. Много интересна е тази дихотомия око-ухо, съответно лице-глас на човека. Лицето на един човек говори за това какъв е той, какъв е станал, а гласът му говори за момента тук и сега. И ако вземем лицето на едната и лицето на другата, ще видим, че едното е като глиган в локва, напористо и надменно, да не говорим пък, че се казва и Сталинка. Да се казваш Сталинка и да си промениш името говори за абсолютен комплекс, за дефицит, за недоимък на нравствено чувство. Второто нещо е гласът: то звучи като дъскорезница, говори клиширано, в същото време нищо не казва. Ирина Бокова е фина, усмихва се, поведението ѝ е на ниво. България повече никога няма да има такъв шанс. Повече никога няма да видим български кандидат за ООН. И тук няма сини и червени. Всички хора с вкус и с някаква естетическа жилка бяха на страната на Бокова. Френските интелектуалци я боготворят.

Кой е обектът на политическото днес?

Обектът на политическото днес са суровините, капиталът, пазарът. Карл Шмит казва, че за да стигнем до пределното понятие и пределното противоречие в същинското политическо, се изправяме пред противоречието приятел-враг. Днес точно тази опозиция е изтърбушена. Всичко политическо се ситуира на тези опозиции: имаш приятел, тоест „ние”, което е идентичността ни, имаш и „те” – врагът. Цялата диалектика на историята се движи през тази призма, а сега това е изтърбушено. Този, който ти е бил приятел ти става враг. Това се случва и в световната глобална политика. Тази политика „приятел-враг” може да бъде екстраполирана във всяка друга сфера. Това деление става и в естетическото. Ако се погледне в историята на изкуството и там винаги е имало деление „стари-нови” – модернизъм-класицизъм. За мен опозицията „приятел-враг” е много добра опозиция. Иначе Европа вече тотално е отстъпила. Станали сме една периферия на света. И се задава нов конформизъм. Нарцистичният свръхкапитализъм е довел до това, че днес не е възможен никакъв бунт. Това е страшното – няма бунт, защото самият капитализъм е амбивалентен, той включва всички противоречия и ги кооптира, абсорбира ги в себе си. И ние сме в една фаза на тотална катастрофа и безвремие, защото няма нов идеал, няма нищо, няма перспектива. Другото, което е още по-страшно е, че днес човекът е безпризорен, изоставен. Защо това е така? Ако тръгнем още от Ренесанса най-важните неща са били антропоцентризъм, индивидуализъм, логоцентризъм, словото определя смисъла – днес всичко това е разрушено, човекът е напуснал историческата сцена и както казва Мишел Фуко, човекът в един момент става обект на биополитиката. Но днес той дори не е обект и на биополитиката. Държавата с всичките си институции, църква, неправителствени организации – за всички тях важен не е човекът. Той е изхвърлен и изоставен, той е безприютен и безпризорен като един сирак. Оттук идва тази унилост в хората, този конформизъм. Бидейки изоставен, той си търси някаква нова опора и това е медиалността, която обаче е абсолютно корумпирана и продажна. Това, което много пречи на развитието на политическото е премахването на границата между публичен и частен живот – оттук изплуват клюките, маловажното, кой бил с досие, кой не бил с досие и така нататък, кой какво казал в съблекалнята или в тоалетната.

А защо се е стигнало до безвремието на посредствеността и „опростяването” на света? Норберт Болц казва, че медиите представят един плосък свят.

Точно така, като в комиксите. Това е така, защото живеем в света на масовия човек, на посредствения човек, на човекомасата, на средното аритметично. Това е вторично инфантилизиране, но всъщност е и ситуация, която е съществувала и в Средновековието. Но за тогава си има оправдание – голяма част от хората са били невежи и са мислили в илюстрации и картинки. Това е опростяване. Днес вече имаме едно вторично оглупяване. Част от тези неща идват от медиите, от масовия човек, който не чете, а гледа илюстрациите. В нито една медиа например не е представено лявото. Вие разбирате ли, че това е трагедия? Гледаш Калфин, който е съвършеният бюрократ. Гледаш Татяна Дончева, речовита е, но няма финес в нея, не знае езици. Естетическото решава екзистенциални проблеми, ето в това е трагедията. Можем да разбираме естетическото като един вид прелъстяване на сетивата, то не търси убеждаване, защото да убедиш е много по-трудно. Прелъстяването обаче е стратегията на консуматорското общество и оттам идва новата глупост.

Защо медиите не могат да намерят талантливи журналисти?

Точно това е медиокрацията. В това общество вместо талантливите властват посредствените. Кадърните и талантливите хора са изтикани в периферията, те се маргинализират. Така идва трагедията на обществото. Няма кой да посочи пътя. Освен това, живеем в нарцистично общество. Това е егоистичният капитализъм. В медиокрацията, в посредствеността, всеки, който мисли и има чувството за чест и достойнство е изтикан в периферията. Медиалният левиатан е най-страшният, защото той е обсебил всичко и дава структурите на съзнанието на масата. Виждаме едни и същи хора по телевизиите и сутрешните блокове, които са завзели не само политическото, но и културата, предаванията за култура. Ето това е афирмативното мислене в съвремието ни – дори луната няма обратна страна. Давам пример, че след проекта на Кристо на италианското езеро никой не разбра, че мястото се е превърнало почти в екологичен ад – боклук, отпадъци, а властите искат да го съдят, защото на общината й трябват огромни средства, с които не разполага. Сега го съдят, за да изплати щетите. Каква е целта на неговото изкуство? Когато го попитат, самият Кристо не може да отговори. Гледката в планината по залез е много по-чудесна картина от неговите изкуственяци. Това, което прави Кристо е предизвикателство, но не бих го нарекла изкуство. По-скоро хепънинг. Това да предизвикаш внимание е ситуационизъм в лошия смисъл на думата. Аз питам къде е тук естетиката? Интересно беше и като наблюдавах реакциите на хората, които са се добрали до това „изкуство” – те не бяха впечатлени от видяното, а от това, че са там. Ето отново нарцисизма, за който говорим. Природата е красива, значи аз съм красив, защото съм част от природата. Ценността на едно произведение на изкуството винаги е релативна, тя е в съпоставка. С кого съпоставяме Кристо, че е толкова велик. Нека го съпоставим с един Йозеф Бойс и неговите акции и хепънинги, това обаче не може да стане, защото те имат социална и критична цел. Къде е Кристо? И какви са хората, които успяват да си позволят да отидат до Италия, за да походят на един оранжев мост? Как те са формирали вкуса си и на базата на какво?

Как се формира обществено мнение?

Първо мнението не е знание, то е докса и именно заради това то може да бъде манипулирано и се формира съобразно конюнктурата, съобразно силния на деня, в зависимост от това кого обслужва. То може да бъде абсолютно различно от същината на нещата.

Как може съвременният безпризорен човек да бъде интегриран, така нареченият от Жил Липовецки дезориентиран и безценностен „хипермодерен индивид” да бъде избавен от чувството за тревожност и самота?

Днешният индивид е обект на манипулиране и бива насочван в „правилната” и нужната за пазара и икономиката посока, като в същото време става все по-безпризорен. Ако тръгнем от Ален Бадиу и идеята му, че живеещото животно става човек, когато преживее четири истини, то последната му истина е политическото, което е в тълпата и ентусиазма. Кризата за мен идва оттам, че са разстреляни първите истини: истината в изкуството, истината в науката. За да се осмисли възможността за някаква алтернатива, за нещо различно спрямо досегашното, трябва да схванеш недостатъчността на сегашното. Да можеш да го погледнеш отстрани и да си кажеш, че така повече не можеш. За човекът-маса или както казва моят колега философ Андрей Лешков, човекожелето, това проглеждане е невъзможно, защото той трябва да надскочи собствените си предразсъдъци. Това означава да можеш да помислиш със собствения си ум, а не да си подвластен на онова, с което те манипулират медии и продажни политици, уж заможни и влиятелни господа, които са бивши отговорни другари в наши условия. Това налага някакъв вид самоирония. Водачите на масата, която „приготвя желето” се отнасят към себе си обаче убийствено на сериозно. Със създаването на полуидиоти, те смятат, че свещенодействат. Човекът-маса обаче, дори да изключим ускореното време, забързания живот, преживяванията, най-трагичното е, че той няма време да мисли. Той е сведен до човека-бебе, до инфантилния, до нееволюиралия човек-американец, на който ние се дивяхме, че се прибира след 12 часа работа, вдига си краката на масата и пие биричка. Човекът-желе обаче беше тенденциозно направен, за да се сведе човекът до една биомаса. Този казал едно, онзи казал друго, ускорена информация, няма време да я смели, пие три ракии и е бетон, какво да смилаш повече? Много любопитна среща имах с един младеж, който срещнах докато се разхождах на Витоша. Случайно се заговорихме и всъщност тази среща ми беше като една фотографска снимка на младото поколение. Говоря за поколението „микс”, което е и тук, и там. Младежът каза, че се интересува от философия и чете Епикур – днес четеш Епикур, утре четеш Фройд – няма систематичност. Той си записа някои автори, за които му говорих аз. След това отвори темата за Лао Дзъ и дзен будизма. Тоест днес наистина наблюдаваме смъртта на Запада по Шпенглер. Хората са привлечени от дзен будизма открай време – знам, че в САЩ е така от доста време, но нека се запитаме защо? Живеем в едно хиперускорено, хиперневротично общество и в един момент на 30 години си душевен, нравствен и физически парцал. Обръщаш се към по-забавеното, към дзен будизма. Младежът, когото срещнах следва в Германия фармация, преди това е учил в Белгия. Каза ми, че се интересува от проблемите на волята, има ли такава, може ли да я дисциплинира и да се накара да прави това, което „трябва”. Започнал да става сутрин в 6 часа, но като се върнал в България, престанал. Тоест той е насочен към това как да управлява волята си, тялото си и т.н. Но по-интересното е, че изведнъж го попитах какво мисли по отношение на любовта и той каза, че не вярва в романтичната любов. Ето това е прагматичното поколение – то е стреснато. Тъй като следва фармация, го попитах и каква е целта в живота му, защото дали ще си дисциплинираш волята е средство. С наполеонов блясък в очите той ми отговори, че целта в живота му е да разруши „Байер”. Тогава заобичах този люшкащ се между Епикур и Лао Дзъ човек и му казах „Браво!”