Публикуваме текст, изпратен в редакцията на списание a-specto от нашия читател Борислав Боев.
Дълбокото разделение и „ЕС на две скорости”
Наскоро председателят на Европейската комисия Юнкер подкрепи своята идея за „Европа на две скорости”. Това негово действие подчертава твърдоглавието на европейския елит, който упорито отказва да се реформира. „Европа на две скорости” има за цел да консолидира богатото ядро на ЕС, което очевидно иска да продължи сегашния курс на управление. Големият противник на тази идея ще бъде Вишеградската четворка и страните около нея. Държава като Унгария например, никога не би си позволила да затрие националния си суверенитет и да се подчини на плановете на Юнкер. Политиката на унгарския премиер Виктор Орбан е в пълен разрез с идеите на твърдоглавата брюкселска администрация и съвсем естествено е да предизвиква нейните истерични пристъпи.
Брекзит беше голям удар върху Юнкер и неговите абсурдни идеи за бъдещето на ЕС. Британците показаха, че са прагматици. Пропагандата на закостенелия евроелит не успя да ги залъже. Англичанинът иска конкретни ползи и политики, а не трохи под формата на еврофондове за градинки, магистрали и бежански лагери. Той не иска етническа подмяна и безумни инвестиции в миграция с пагубно бъдеще. Напускането на Великобритания събуди невиждана ярост в Брюксел. Юнкер се сблъска в челен удар с влакчето на реалността. Но дали европейският елит си взе поуки? Очевидно не, щом тръгна да си отмъщава на Великобритания със заплахи за излизане от свободната зона на търговия и придвижване на хора.
В страните от ЕС споровете все повече ще се разгорещяват и изострят, с оглед на предстоящите избори в Холандия, Франция, Германия, а защо не и България. Всички избори през 2017 г. са важни. Въпросите за бъдещето на съюза, неговото реформиране и вредите от бежанската политика на Меркел трябва да стоят на централно място във всеки дебат.
Сегашният европейски „елит” в лицето на Юнкер и свитата около него години наред създаваше илюзията, че „Европа е твърде голяма, за да се реформира”. Европа не трябва да се променя, дори и да води самоубийствена политика. Системата беше ясна – Европейската комисия спуска решения, с които държавите са длъжни да се съобразяват. Ако все пак се появи политик като Орбан, който се противопоставя на политиката на отворени врати, срещу него се задейства целият арсенал на политкоректността. Същото се наблюдава и в България – ако някой се обяви срещу „твърде голямата, за да се реформира” Европа – веднага бива набеждаван за расист, ксенофоб и антиевропеец.
В пространството се наблюдава и друго интересно явление – воят на европейското статукво срещу „надигащия се популизъм”. Много „анализатори” се опитват да ни убедят, че хората са опиянени от ефекта „Тръмп”. Опитват се да насадят мнението, че слабоумни и прости хора са избрали Доналд Тръмп, а замаяните от неговия успех са готови да направят същото и в Европа. Това доказва само едно – тактиката на страха, насаждана от Брюксел работи. Тази тактика беше внедрена чрез езика на политкоректността, който припяваше като високоговорител, че всяка алтернатива на сегашния ЕС ще бъде пагубна. Но дали е така?
Един от знаковите икономисти на нашето време, Джоузеф Стиглиц, издаде новата си книга. Тя е озаглавена „Еврото. Как една обща валута застрашава бъдещето на Европа”. Други икономисти, като германеца Мартин Волф пък се обединяват около идеята, че Германия е големият проблем на Еврозоната, защото е най-големият кредитор в нея. Ако излезем извън икономическата дискусия и се върнем към бежанския проблем, ще видим, че в държавите от ЕС върви поход срещу сегашното статукво. Възходът на Марин Льо Пен във Франция и Герт Вилдерс в Холандия изобщо не е случаен. Той е резултат от крайно неефективната и очевидно грешна политика на ЕС. Въпреки това европейските лидери продължават да ни обясняват, че всичко е цветя и рози. Те искат да ни накарат да вярваме, че проблемите с миграцията, сътресенията в Еврозоната и засилващото се неравенство са просто лек дъждец в европейската градина. Дъждец, който леко ще ни напръска и ще отмине от само себе си. Истината обаче е, че сме изправени пред гръмотевична буря. Ако трябва да си послужим с метафора, ситуацията в Европа може да се сравни с ураганите в Америка, и ако не вземем мерки, Европа ще бъде пометена, така както ураганите помитат цели квартали.
Поглед към България
В страната предстоят важни избори. Голямата мантра на бранителите на ЕС, че България има само един-единствен път – този на послушанието. Ние трябва да следваме плътно курса на Юнкер, без значение колко самоубийствен е той. А дали има значение, че в плана „Европа на две скорости” България със сигурност ще бъде поставена в периферните държави? Не че досега не беше различно, но явно това не е проблем за либералите – те искат и така да си остане. Либералните политици у нас отказват да се адаптират към новите реалности, демонстрирайки безумно твърдоглавие и неадекватност. Всеки, дръзнал да постави реалните проблеми пред ЕС като въпрос, автоматично бива заклеймяван като враг на демокрацията и свободата.
У нас дебатът трябва да е свързан преди всичко с ползите ни от членството в ЕС. България трябва твърдо да се противопостави на политиките, които ощетяват нашата икономика. Послушанието обрича на бавна и мъчителна гибел. Крайно време е да се спре с пропагандата за еврофондовете. България трябва да изисква и да търси икономическа самоинициатива вътре в съюза. Ако искаме да сме силна страна трябва да браним националния интерес и открито да се противопоставяме на вредните идеи, дори когато идват от най-високо ниво.
Твърдоглавие по американски образец
Същото твърдоглавие се наблюдаваше и у американските банкери преди началото на кризата от 2008 г. – те отказваха да признаят собствения си провал и назряващата криза. Политиците в лицето на президента Буш и управителят на ФЕД говореха за „мъничка криза”, която не представлява никаква опасност. Всички видяхме какво се случи. В момента Европа се държи точно както американските елити преди кризата – отказва да признае собствените си грешки. Още по-лошото е, че европейският елит отказва да се реформира, въпреки ежедневните доказателства, че неговите политики във нито една сфера не дават справедлив резултат. Напротив, те засилват неравенството и пораждат още по-голямо социално напрежение. В ЕС се очертава барикада – от едната страна евроелитът брани абсурдните си идеи, а от другата стоят народите, които казват, че това повече не може да продължава така. Едно е сигурно – Европа не може да продължава да тлее в сегашния си абсурд.