По света има множество модели на управление, но всички те могат да бъдат разделени на две големи категории – „западна демокрация” и „национална демокрация”. Пример за първата са политическите системи в САЩ и по-голямата част от ЕС (като Унгария и във все по-голяма степен Полша са значими изключения), а втората е представена от страни като Русия, Китай и Иран, които Западът обикновено очерня като „диктатури”, заради сравнително голямата роля на националните им лидери на фона на останалата част от официалното им управление. Някои страни попадат по средата между тези два модела, но като цяло се приближават повече до единия или другия, затова в тази класификация са релевантни само две категории.

САЩ предпочитат страните да следват „западната демокрация” не само по чисто идеологически причини, но и по една много прагматична – за да могат по-лесно да влияят на поетапните преходи в управлението по време на предвидими изборни цикли. „Западната демокрация” също така не е просто механичен шаблон за периодично провеждане на избори, но и отличителна политическа култура, чиито особености включват и „лобисти” (легални подкупващи), „свободни медии” (политически индоктринатори, обикновено контролирани от шепа свързани с държавата субекти) и „активисти” (авангардът на цветните революции). От друга страна, „националните демокрации” може да притежават в различна степен всеки от тези три индикатора на „западната демокрация”, но те не следват сляпо максималистичния подход на копиране на всеки техен аспект без видима причина.

Ако тези характеристики съществуват в една „национална демокрация”, това е защото всяка от тях е настроена спрямо специфичните условия на страната, а не внася като оръжие системен подход за периодично провокиране на „легитимна” смяна на режима. С други думи, чуждестранното насърчаване и наложената практика на „западната демокрация” позволява на западните страни по-лесно да контролират държавите, които иначе биха били „национални демокрации”, чрез специфичния „политически код”, заложен в новите им системи на управление. Това обяснява защо  САЩ толкова ревностно „насърчават (западната) демокрация” от края на старата Студена война и защо твърдят, че тези усилия защитават интересите на страната в областта на „националната сигурност”.

В много случаи обаче САЩ нямаха успех с превръщането на независимите „национални демокрации” в подчинени „западни демокрации” и затова прибягнаха до цветни революции, неконвенционални войни и сливането им под формата на хибридни войни като начин да наложат на съперниците си „поправка на режима” (отстъпки), „смяна на режима” (сваляне от власт) и/или „рестартиране на режима” (конституционен ревизионизъм). „Националните демокрации” обикновено са структурирани по начин, който ги прави изключително уязвими по време на неизбежните преходи в управлението, случващи се с течение на времето, особено когато трябва да бъде заменен националният лидер. Независимо дали той или тя почине, подаде оставка или се оттегли в края на мандата си, в крайна сметка трябва да се реши кой ще го/я замести и точно тук „западната демокрация” се залавя за работа в търсене на средства за дестабилизиране на „националните” си опоненти.

Хибридните войни са установеният начин за постигане на тази цел, а решаващият фактор за това дали една „национална демокрация” ще оцелее след атаката е единството на апарата на „дълбоката държава”. Понятието „дълбока държава” (или „държава в държавата”, бел.пр.) се отнася до постоянния военен, разузнавателен и дипломатически бюрократичен апарат, който контролира фундаменталните механизми и на „западните”, и на „националните” демокрации, паралелно с академично-информационно-административния елит на „откритата държава” и техните икономически партньори. Взети заедно, тези 7 клона на властта дефинират съвременната държава, независимо от политическото й устройство. „Националните демокрации” обаче са по-предразположени към това да бъдат видимо засегнати всеки път, когато „дълбоката” и „откритата” държава са вкопчени в борба за власт, която има най-голяма вероятност да се случи по време на описания по-горе преход в управлението.

Туркменистан и в по-скорошно време Узбекистан са подходящи примери за „национални демокрации”, успешно издържали преходи в управлението, за които мнозина предполагаха, че ще бъдат изключително трудни. Очаква се скоро през този процес да преминат и други страни като Зимбабве, Камерун, Екваториална Гвинея и Алжир, макар при тях той да е с несигурен край. Когато те и други страни неминуемо преминат през процеса, последващият ход на събитията ще зависи от единството на военните и службите за сигурност и от това колко бързо елитът може да се обедини зад договорения наследник. Ако всичко мине по план, с леки сътресения и силно чувство за единство между „дълбоката” и „откритата” държава, може да бъде гарантиран плавен преход, както в споменатите случаи с Туркменистан и Узбекистан. Но ако сред управляващата класа и тази в сферата на сигурността надделеят личните амбиции и тези основани на идентичността, последствията може да бъдат катастрофални.

В почти всички примери за „национална демокрация” смъртта, оставката или оттеглянето на лидера на страната служи като потенциален катализатор на хибридна война и отприщва серия от предварително планирани дестабилизиращи действия. Променливите в това уравнение са разгледаното по-горе единство между военните и елита, както и доверието, което имат антиправителствените организатори в собствените си планове. В най-добрия сценарий „дълбоката държава” остава единна и провокаторите са хванати неподготвени от изгодното за тях събитие, а в най-лошия „дълбоката държава” страда от жестоко вътрешно разделение и „революционерите” са напълно готови за започване на хибридна война. Понякога обаче реалността е някъде по средата – „дълбоката държава” е разделена, но враждебно настроените организатори не са подготвени да се възползват от този развой на събитията, или военните и елитът са обединени въпреки смяната на режима, но прокситата така или иначе се чувстват достатъчно уверени да стартират инициативите си.

Към момента не е ясно как ще се развият събитията във всеки отделен случай, тъй като на изследователите им е трудно да намерят надеждна и обективна информация и за двата определящи фактора в разглежданите страни (единството между военните и елита и увереността на антиправителствените организатори), така че остава да видим как други „национални демокрации” ще се впишат в този модел. Това, което е сигурно обаче е, че изваждането на националните им лидери от политическото уравнение служи като тласък за усилването на вече съществуващата в държавата уязвимост към хибридна война и че САЩ и техните „пехотинци” в НПО/хибридната война веднага ще се опитат да се възползват от всеки реален или въображаем разрив във или между „дълбоката” и „откритата” държава през този изключително чувствителен период (ако вече не са породили такива разногласия), както и между тези 7 колони на държавния механизъм и населението.

Затова всички в държавата – от членовете на „дълбоката” и „откритата” й разновидности до средностатистическия гражданин, трябва да са предварително подготвени да издържат на американската асиметрична агресия и да осъзнаят, че защитават най-добре колективния интерес на обществото като стабилно поддържат курса колкото е възможно повече през този неопределен преходен период и отхвърлят неистовите усилия на САЩ да разделят и владеят страната чрез залагане на картата на политиката на идентичност и личната мотивация. Проактивните информационни кампании за опасностите от хибридната война и насърчаването на патриотизма и свързаните с него НПО, подкрепяни от държавата, могат да послужат за образоване на населението до степен, в която то става „ваксинирано” срещу тази заплаха. Въпреки, че за съжаление, няма такъв стратегически модел, който може да бъде приложен от всички „национални демокрации” за гарантиране на единството между „дълбоката” и „откритата” държава. Вместо това, търсеното решение ще варира в широки граници в зависимост от състава на „дълбоките” и „открити” държави и от характера на връзките между съответните им субекти, които по разбираеми причини са уникални за всяка страна и не следват фиксирани теоретични модели.

Автор: Андрю Корибко, американски политически коментатор, който в момента работи за агенция „Спутник”

Източник: Oriental Review
Превод: Свилен Георгиев