«Имам информация, която може да измени съотношението на силите в полза на САЩ.» С тези думи започва шпионската кариера на найвредоносния агент на ЦРУ в СССР

Кръщават го Адолф. Адолф Толкачов. Годината е 1927-а и родителите, разбира се, не знаят какво причиняват на сина си. Когато войната избухва, той е на 14 и като адаш на фюрера се превръща в игленик, когото всички съученици пробождат със своята злъч, ирония или подигравчийство. Мнозина от връстниците му отиват на фронта, ненавършили 18. Той не се чувства призван за герой. Мисли практично. Учи усърдно. След войната в университетските аудитории има много жени и малко мъже. Герой е всеки, оцелял от фронта. Мнозина цяла петилетка износват униформите си, докато по магазините се появяват достъпни костюми. Момчетата, „пропуснали” войната, са обречени на безсрочен пубертет. Мъже втора категория. Адолф следва в Харковската политехника. Докато орденоносците гуляят и разказват спомени, той зубри учебниците по радиотехника. Откроява се като изключителен специалист, но в душата си се чувства пренебрегнат. Оженва се чак на 30. Скоро го назначават в строго секретен научен институт, московския „Фазотрон”. Там разработват радари за съветската авиация.

Дъщеря на „врагове на народа”

Съпругата му, Наталия, е истинската глава на семейство Толкачови. Тя дори не познава майка си, София Бамдас, високопоставена служителка в плановия отдел на Министерството на дърводобива. София имала неблагоразумието при една командировка да посети своя баща, дядото на Наталия, който офейкал след революцията в Дания и там развил успешен бизнес. Чудесен повод за следователите от Лубянка да й спретнат обвинение в шпионаж. В зловещата 1937-а те се съревновават в разобличаването на „врагове на народа”. Следствието обаче се спъва в бащата на Наталия, Иван Кузмин, невзрачен, но почтен човек, който отказва да свидетелства срещу жена си въпреки безсънните нощи в Бутирския изолатор. Майката разстрелват, а бащата изпращат в трудов лагер за 16 години. Невръстната Наталия е отгледана в приют за „деца на врагове на народа”. Това калява характера. През 1953 г. амнистията на Берия отваря вратите на лагерите, но Иван Кузмин вече е с разклатено здраве. Три години дъщерята Наталия обгрижва грохналия си баща, който умира от инсулт. Тъкмо тогава се запознава с Адолф Толкачов. След година се женят. По онова време той е възторжен поддръжник на Хрушчовото „размразяване”. Ходи по събрания, чете „Ново време”. Всички инженери във „Фазотрон” ликуват при звука от първия съветски спътник през 1957 г. Либерализацията, Космосът, Гагарин, сибирският нефт и Кубинската революция съживяват илюзията за „неизбежната победа на комунизма в световен мащаб”. Историята сякаш за кратко се колебае. По-късно, в момент на откровение, Толкачов споделя пред оперативния си ръководител от ЦРУ, че в младостта му политиката е играла важна роля, но сетне се е огорчил от „лицемерната демагогия на партията държава”. Спрял да ходи на театър, за да не слуша пустословните тиради на соцреализма. Наталия никога не прощава на режима, съсипал семейството й. В свободното си време разнася самиздатски бройки от творбите на Солженицин на свои приятели. В повестта „Един ден на Иван Денисович” разпознава съдбата на собствения си баща. Чете я шепнешком на съпруга си, който постепенно ръждясва идеологически и възприема възгледите на жена си. Брежневският пуч туря край на историческото междучасие, Хрушчов е детрониран, а през 1968 г. в Прага умира илюзията за „социализъм с човешко лице”. Трудовите колективи са призвани да гласуват на събранията декларации в подкрепа на военната операция на Варшавския договор в Чехословакия. Толкачов гласува „за”. Наталия единствена сред своите колеги се въздържа. „Просто не умея да бъда неискрена”, оправдава се тя пред началството.

Дискретният инженер

Толкачови обитават един от сталинските небостъргачи: здание номер 1 на площад „Въстание”. Островърхата кула на сградата е увенчана с рубинена петолъчка. Под високите тавани на стълбището стъпките отекват като в катедрала. В асансьора се срещат академици, професори, писатели. Апартаментите са обитавани от съветския елит. Униформеният портиер почтително отваря вратата на проф. Валентин Глушко, създателя на съветските ракетни двигатели, които впечатляват дори днес. В съседното жилище живее Василий Мишин, ръководителят на руския „лунен” проект, който ще загуби надпреварата с американците. На този космически фон инженер Толкачов е дребна риба. Малцина знаят името на този нисичък, слабоват мъж с белег от хокеен стик на носа, останал от детството. Адолф е притворен, темерут, заслушан в пулса си човек, който бори високото кръвно с кросове. Всеки ден будилникът го вдига точно в 5, Адолф глухо поздравява портиера и половин час бяга в близкия парк. Сетне се прибира и прави чай на съпругата и сина си. Докато закусват, през прозореца си гледат американското знаме. Посолството на САЩ се намира недалеч от дома им. Погледът на инженера често съзерцава с любопитство лимузината на посланика и морския пехотинец на портала на посолския комплекс. Експертното му око оглежда с интерес стърчащите антени. „Никога не съм зървал родината ви с очите си и нямам достатъчно фантазия, за да я обикна, без да съм я видял. Въпреки това поради някои факти развих усещането, че бих предпочел да живея точно в Америка. Тъкмо затова реших да ви предложа своето сътрудничество”, пише Толкачов години по-късно на своите куратори в ЦРУ.

Пречупването

Средата на 70-те сплита в съдбовен възел живота на трима мъже: американеца Едуард Лий Хауърд, руския пилот-изтребител Виктор Беленко и инженера Адолф Толкачов, който вече е напреднал в кариерата и ръководи авангардни военни разработки в своя институт. Едуард Лий Хауърд е млад идеалист, заминава в Южна Америка като доброволец от Корпуса на мира, но ЦРУ хвърля око на способния младеж и го вербува през 1976 г. Едуард говори руски, прелива от амбиции и мисълта, че все някога ще замине за Москва под дипломатическо прикритие, го кара да брои дните във „Фермата”, прословутата школа за супермени на ЦРУ.

Виктор Беленко за разлика от Едуард вече е сбъднал своята детска мечта. Пилотира свръхмодерния прехващач МиГ-25, чудото на съветската авиация, за чието съществуване Западът знае само от агентурата. В Ленгли дават мило и драго да получат поне снимка на самолета. При форсаж той лети три пъти по-бързо от звука и до ден-днешен държи световния рекорд за скорост сред изтребителите. При изпитанията успява да се издигне на 37 650 м над земната повърхност, което го прави недосегаем за тогавашната ПВО. Пилотите на МиГ-25 изпитват почти наркотично усещане от ускорението, а когато хулиганстват и форсират двигателите ниско над морето, гледката около тях наподобява плазмен тунел. Но веднъж слязъл от своята машина, лейтенант Беленко усеща смазващата съветска гравитация. Ден след ден се прибира в тъжните панелки на 513-и изтребителен авиополк, базиран в забравеното от Бога градче Чугуевка в Далечния изток. Макар да е пилот виртуоз, 29-годишният Беленко още е старши лейтенант заради горделивия си нрав. Често го наказват за дребни провинения. Виктор е обиден човек, който обмисля реванша си. На 6 септември 1976 г. той симулира повреда в самолета си и се качва на дежурния изтребител, който е с пълни резервоари. След 20 минути изчезва от радарите. Беленко е истински ас и слаломира ниско между хълмовете, там, където съветската ПВО не може да го засече. Излъгва и японските радари. Диспечерите на летище Хакодата, остров Хокайдо, изпадат в шок, когато над пистата захожда непознат изтребител с червени петолъчки. Прехващачите се появяват, когато той вече каца. Могъщата машина спира чак в тревата, извън пистата и помита антените. Същата вечер световните медии обявяват първото в историята бягство на съветски боен пилот. От САЩ долита екип от инженери за анализ на самолета. В Москва лансират версията, че Беленко е предварително вербуван, но това е само кризисен пиар. Бъдещият президент на САЩ Джордж Буш-баща (в онези години директор на ЦРУ) ще нарече бягството на Беленко „най-голямата шпионска плячка за Америка”. В ръцете на американските инженери попада не просто уникален самолет, но и цялото му електронно оборудване: радари, опознавателни кодове, системи за управление на огъня. Кремъл спешно разпорежда да бъде подменена системата за разпознаване свой/чужд на цялата руска авиация. Само тази операция се оценява на 2 милиарда долара по тогавашния курс. Във „Фазотрон” свикват най-способните инженери и спускат задачата: в кратки срокове да се разработят нови радари за изтребителите от 4-то поколение МиГ-29 и Су-27. Координатор на проекта: инженер Толкачов.

За 50-годишния Адолф, когото колегите учтиво наричат Адик, бягството на Беленко е откровение. Мирогледът му е в руини. Покрай съпругата си изживява болезнено гоненията срещу дисидентите. Писанията на академик Сахаров изострят терзанията на много учени. Техните познания са впрегнати в надпреварата на човечеството към апокалипсиса. Толкачов е отчужден от родината си, която затъва в блатото на брежневския застой. Търси спасителна илюзия, която да осмисли живота му. Или поне да подобри бита му. Ако може и двете. Адолф се самоуспокоява, че подхваща война със задушаващата система, но дяволът посява по пътя му други изкушения, които няма да го изведат на спасителен бряг. През 1976 г. той вече дисидентства посвоему: пише кратки, критични позиви, които разпраща анонимно на произволни адреси. Информира хората за съдбата на Сахаров и Солженицин, изобличава партията държава. Но когато чува новината за бягството на старши лейтенант Беленко по радиото, усеща някаква „гореща вълна вътре в себе си”. В МиГ осъзнава, че силата му не е в писането на позиви, а в секретните разработки, които лежат на чертожната му дъска.

„Искам среща!”

Януари 1977 г. в Москва е мразовит и хората по улиците са омотани в шалове. На главите си носят задължителната за Русия шапка. Само неопитните чужденци ходят гологлави. Един от тях, служител на американското посолство, зарежда гориво в една бензиностанция, когато внезапно някакъв непознат мъж на завален английски го моли за кратък разговор. Американецът се стъписва, тутакси решава, че това е някаква клопка на КГБ, и бърза да приключи разговора, но мъжът е настойчив и пуска лист хартия в спуснатия прозорец на автомобила му. Сетне с бърза крачка се отдалечава и потъва в многолюдната маса от шапки, кожуси и шалове. В посолството служителите на ЦРУ разчитат писмото, което моли за среща по „строго конфиденциални въпроси”. Приемат случая за провокация. Толкачов прави още два опита да влезе в контакт, също безрезултатни, но успява да привлече вниманието на американците. През 1978 г. поема голям риск, като причаква колата на Гас Хатауей, резидента на ЦРУ в Москва, на излизане от посолството и успява да пусне ново писмо през прозореца. В него пише, че разбира мнителността на американците, но настоява за лична среща. Оставил е номера на телефона си без последните две цифри с уточнението, че всеки ден от следващата седмица в определен час ще бъде на една от близките автобусни спирки, а в ръката си ще държи папка, на която ще са написани липсващите цифри. Така американците ще могат да ги запишат безопасно, да научат целия телефонен номер и да потърсят контакт с него. Подходът на Толкачов е едновременно аматьорски и находчив, което кара хората от ЦРУ да се замислят. Една посолска кола записва липсващите цифри. Звънят му два пъти, но попадат на съпругата, която още не е посветена в играта. На 1 януари Гас Хатауей, изумен, вижда самия Толкачов до колата си. Изрядно трезв навръх Нова година, „което в Русия не е съвсем обичайно”, спомня си Хатауей. „Адолф му връчва своето писмо визитка: „Казвам се Толкачов, Адолф Георгиевич. Роден съм през 1927 г. в Актюбинск, Казахстан. От 1929 г. живея в Москва. Имам диплома по оптика и механика от Харковската политехника, випуск 1954. Понастоящем работя като главен инженер в научен институт, разработващ радари. Телефонът ми е 254 8580. Работното ми време е от 8.00 ч до 17.00 ч, а обедната ми почивка е от 11.45 ч до 12.30 ч. Съпругата ми се казва Наталия Ивановна Кузмина, а синът ми – Олег Толкачов, на 12 години”. Писмото на инженера е съпроводено от цял тефтер (91 страници) с описания на професионалните му занимания. В Ленгли експерти от ВВС на САЩ не вярват на очите си. Главният конструктор на съветските радарни системи сам предлага услугите си! Текстът не оставя съмнения относно компетентността му. КГБ никога не би жертвал толкова чувствителна информация като стръв. В следващите месеци ЦРУ дава подробни инструкции на Толкачов, който разменя послания с агентите от посолството. Крият навитите бележки в стара изцапана ръкавица, хвърлена на пода на запуснат фургон на един изоставен строеж. Сведенията му са от капитално значение. Инженерът описва детайлно руските разработки на радари за проследяване и обстрел в долната полусфера (т.нар. look down shoot down). През лятото на 1978 г. ЦРУ изпраща свой агент на първата лична, оперативна среща с източника. Това е Джон Гилшър. В доклада си той описва Адолф Толкачов така: „Добре облечен, малко по-нисък от мен, с овално лице и доста издадена долна челюст. На пръв поглед изглежда груб, но всъщност е спокоен и овладян. С няколко златни зъба. Не изглежда напрегнат. Отговаря ясно на въпросите ми”. Инженерът се представя като „дисидент по душа”, но не забравя да попита за заплащането. Чул бил, че старши лейтенант Беленко получил голямо възнаграждение за отвлечения самолет. Настоява за същото. Гилшър му предлага оскърбителните 1000 рубли месечно. Адолф изисква поне 10 000 за досегашната си работа. В ЦРУ не са стиснати, а благоразумни. Редките агенти, които успяват да вербуват в СССР, обикновено са разкривани поради прекалените си харчове. Адолф успокоява Гилшър, че неотдавна е наследил влога на починалата си майка, пък и получава добра заплата, тъй че харчовете му няма да събудят подозрения. „Струва ми се, че парите, за които настояваше, му трябваха най-вече като признание за стойността на информацията, която ни подаваше”, пише години по-късно Гилшър. „Дисидентът” също като Беленко е един обиден човек, който не харесва живота и социалния си статус, макар по съветските стандарти той да е част от научната номенклатура. Скоро ЦРУ сдобива безценния си източник с микрофотоапарат „Моли”, истинско чудо на тогавашната шпионска техника. С него потокът от информация рязко нараства. В Ленгли научават за първите полети на нов изтребител, Су-27, за който дори не са чували. Получават подробни сведения за съветската совалка „Буран”. Толкачов има най-високото ниво на достъп до конфиденциална информация и взема всички интересуващи го папки от Първи отдел, най-засекретеният във „Фазотрон”. Действа доста дръзко, мушва папките под палтото си и по обед ги изнася от института, преснима ги вкъщи, докато синът и Наталия ги няма, а след обедната почивка ги връща в отдела. Рискът е голям и Толкачов настоява кураторите да го сдобият с ампула цианкалий, за да може да се самоубие в случай на задържане. От ЦРУ се опасяват, че той може да посегне към отровата в пристъп на паника, а и намират идеята за компрометираща ведомството. Затова пък доставят на сина му винилови плочи с рок музика и няколко чифта дънки. За подобен подарък хомо совиетикус е готов да жертва какво ли не. Дори живота на сънародниците си. В ЦРУ получават подробна схема на радара РП-23. „Как се домогнахте до това съкровище?!”, не крият възторга си в Пентагона. Сведенията позволяват на американците да оборудват самолетите си съобразно съветския радар, да ги направят трудно разпознаваеми, да преосмислят тактиката на своята авиация, тъй че да намалят рисковете при среща във въздуха с новите руски изтребители. Междувременно финансовите претенции на Толкачов нарастват. Настоява за 6 милиона долара, колкото чул, че платили на Беленко. От ЦРУ му връчват 150 000 рубли, но му откриват задгранична сметка, в която за няколко години се натрупват 2 милиона долара. Жалка сума, като се има предвид цената на информацията, която агент Сфера (кодовото име на Толкачов) подава в Ленгли. Адолф пише до куратора си, че „последните финансови предложения не внушават ентусиазъм”. Американците решават да му отпуснат още 300 хил. рубли: колосална сума за социнженер със заплата от 350 рубли месечно, която впрочем минава за висока по тогавашния стандарт. „Ние не знаем какво точно мотивира агент Сфера да ни сътрудничи, но изглежда, че това е някакво желание за мъст”, разсъждава в един от докладите си шефът на руския отдел в ЦРУ Каларис. Междувременно Адолф Толкачов достига шпионския си апогей: изнася сведения за руския АУАКС (самолетът за далечно радиолокационно разузнаване А-50), предава 179 фотоленти с технически характеристики на радарите на МиГ-25. В ЦРУ получават дори перспективните конструкторски програми на руското авиостроене чак до средата на 90-те! На последната им среща оперативният ръководител на инженера, Джон Гилшър, го приканва към благоразумие. „Заемате от секретното деловодство прекалено много папки с най-разнопосочно съдържание. При проверка неизбежно ще попаднете под подозрение”, предупреждава го той. Но инженерът вече е зависим от адреналина на шпионската си дейност. На новия си куратор предава списък с плочи, които иска да подари на сина си. Младият Олег е артист по душа, обича Led Zeppelin, Pink Floyd, Genesis, The Who, Beatles, Alice Cooper. Момчето мечтае за уокмен. Срещу тези дребни радости Толкачов предава революционната система за целеуказване на МиГ-29. Години по-късно специалистите ще оценят пораженията, нанесени от дейността на Толкачов, на умопомрачителната сума от 20 милиарда долара. С отчитането на инфлацията тя възлиза на близо 100 милиарда долара днешни пари. Според авиационните експерти инженерът е спестил около 5 години на Пентагона, колкото щеше да отнеме разработването на нови технологии за неутрализиране на руската авиация. Неколцината посветени в ЦРУ тихо се шегуват помежду си, че са на издръжка на агент Сфера. Но на един от тях не му е до смях.

Третият обиден

Беленко и Толкачов са обидени люде. Третият е американец. Едуард Лий Хауърд така и не дочаква мисията в Москва, за която го подготвят цели 3 години. Проваля се на детектора на лъжата. Отрича да е посягал към дрогата, макар да му се е случвало да пуши трева. В Перу дъвчел листа от кока, но там тя расте край пътя. Едуард е оскърбен от решението на ЦРУ да му отнеме пропуска. През 1984 г. заминава на свои разноски във Виена и влиза в контакт с местната агентура на КГБ. Предава на руснаците ключова информация: ЦРУ разполага с къртица на най-високо ниво в съветския научен истаблишмънт. Не знае името й, но дава насочващи детайли. В Москва започват тихи проверки във всички институти. Шефът на „Фазотрон” привиква Толкачов с въпроса, защо е изнасял толкова различни досиета от секретната секция? Адолф запазва хладнокръвие, а същия следобед натоварва цялото шпионско оборудване на ладата си и го изгаря на своята вила в Доронино. Запазва само капсулата с цианкалий, за всеки случай. Очаква да го арестуват, но засега му се разминава. КГБ вече е идентифицирал къртицата, но подхваща двойна игра. Подхвърля на Толкачов заблуждаващи документи, които карат американците да ревизират техническите параметри на своята стелт-програма, осигуряваща радарна „невидимост” на бомбардировачите F-117 и B-2. САЩ също ще похарчат няколко грешни милиарда за технология, която ще бъде развенчана през 1999 г., когато сръбската ПВО ще свали един F-117, а пресата в Белград ще пише: „Простете, не знаехме, че е невидим”.

Богат и обречен

През 1985 г. на Лубянка получават сигнал от своя агент в ЦРУ Олдрич Еймс, че в Ленгли вече са наясно: Толкачов е осветен и обречен. Дори са установили източника на теча: Едуард Лий Хауърд, чието задържане предстои. Двойната игра губи смисъл, но първо трябва да бъде ексфилтриран Хауърд. Операцията е достойна за шпионски филм. Семейство Хауърд живеят в Санта Фе, щата Ню Мексико, и отдавна са забелязали един странен бус с тъмни стъкла пред къщата им. Едуард сам влиза в контакт с копоите и заявява готовност да даде показания, но след като намери адвокат в рамките на седмица. На следната вечер излиза на семейна вечеря с жена си. Тя сяда зад волана, а на един остър завой той скача и заляга в канавката. Жена му тутакси поставя на мястото му предварително приготвено чучело. „Опашката” от ФБР късно усеща номера. Хауърд бяга през Албукърк и Ню Йорк в Хелзинки, където намира приют в съветското посолство. Междувременно в Москва залавянето на Толкачов е поверено на група „Алфа”. „В последните месеци Толкачов се напиваше всяка седмица на вилата си. На връщане шофираше жена му”, спомня си командирът на поделението генерал Зайцев. Двама командоси, преоблечени като милиционери, симулират пътна проверка. Спират колата на Толкачов, а когато той излиза да разбере причината, от паркиран камион скача групата по задържането и за броени секунди успява да го обездвижи и преоблече. Целта е да не посегне към отровата, скрита нейде в дрехите му. По-късно в ревера на сакото му откриват капсулата с цианкалий. След няколко дни КГБ открехва малкото прозорче в апартамента на Толкачови точно в 00:15 часа. Условен сигнал за среща с куратора. На следващия ден един гримиран двойник на Толкачов обикаля на уреченото място. Минути по-късно агентът на ЦРУ е заловен на явката. Обявяват го за персона нон грата. На 22 октомври 1986 г. агенция ТАСС съобщава за екзекуцията на Адолф Георгиевич Толкачов, осъден за държавна измама. Съпругата Наталия, която в последните години е посветена в дейността на инженера, получава 3 години затвор. Умира през 1991 г.

Епилог

През 90-те руските МиГ-29 изумяват всички авиолюбители с демонстрационните си полети в Бурже и Фарнбъроу, но се оказват необяснимо безпомощни срещу американската авиация в Ирак и Югославия. Малцина знаят, че обяснението на това е дейността на Толкачов. 20 години ще са необходими на Русия да ликвидира последствията от предателството на агент Сфера. Междувременно Студената война приключва, поне временно. Службите зарязват на произвола „заслужилите предатели”. През 2002 г. Едуард Лий Хауърд загива след съмнителен инцидент: пада от верандата на московската си вила и счупва врата си. Съдбата на Виктор Беленко тъне в мистерия. Според някои източници още е жив. Според други загива при пътен инцидент край Сан Франциско още през 1999 г. Някой срязал спирачките на колата му.