Дипломацията позволява на държавите да защитават интересите си и да решават проблемите с чужденците, почти без да прибягва до употреба на сила. Дипломацията помага за намирането на взаимно приемливи варианти за достигането на временно, но действащо съгласие между различните култури. Дипломацията се използва за постигането на политически, икономически и военни преимущества без прилагането на сила. Дипломацията е изкуството да принудиш другите да играят твоята игра по твоите правила. Съдейки по сложната ситуация, в която се оказа светът след края на Студената война, САЩ малко разбират от дипломация и не са овладели това изкуство.
Откакто разпадът на СССР освободи американците от страха от ядрен Армагедон, във външната си политика Съединените щати разчитат почти само на икономическите санкции, военното сдържане и силата. А тези мерки съвсем не са единствените в арсенала на държавното управление. Обаче американците вече не се стараят да бъдат уважавани от другите страни, давайки личен пример или прилагайки вежливо убеждаване. Те не се стремят да убедят другите да следват техния курс, не ценят престижа си, не се грижат за слабите страни, не им помагат да изградят работещи институции и не дават достатъчно стимули за „добро“ поведение. Във Вашингтон заплахата за употреба на сила е станал първият, а не последният външнополитически инструмент.
Според повечето представители на нашия политически елит, смазващото военно и икономическо превъзходство на САЩ оправдава отказа от убеждаването на упоритите чужденци, както и принудата към подчинението им. В отговор на всяко предизвикателство ние обикновено почваме да дрънкаме с оръжие, вместо да се заемем с решаването на проблема. Подобен подход застрашава нашата безопасност. Използвайки такава тактика, ние нервираме съюзниците, но не сдържаме противниците, дестабилизираме цели региони, увеличаваме числото на враговете и отчуждаваме приятелите.
През последните години САЩ убиха много хора във водените от тях войни и с атаките с безпилотни самолети. Тази демонстрация на американската сила причини огромна болка и страдание на другите народи, но не ги подчини на волята ни. Сухопътните интервенции и атаките от въздуха не повишиха нашата и на съюзниците ни безопасност. Именно заради милитаризацията на съзнанието, заради това, че гледаме на света през прицела на ракетите, реакцията на по-голямата част от американския политически елит на многократно демонстрираната неефективност на силовите решения се свежда до заявлението, че успехът ще бъде възможен при положение, че се приложи още по-голяма сила. Само дето няма никакви основания да се предполага, че по-голямата войнственост би донесла по-добри резултати. Повечето американци разбират това. Обикновените хора се отнасят скептично към стремежите на военнопромишления комплекс и на агресивните конгресмени, да наложат на страната ни неоконсервативния дневен ред.
В последно време американците не се стремят да завършват войните посредством преговори с победената държава. Ние считаме за успех нанасянето на достатъчно големи щети на противника, за да можем, без нищо да рискуваме, да стъпчем достойнството му. Планираме войните си като кампании, преследващи чисто военни цели. В нашия случай, войната в по-малка степен е „продължение на политиката с други средства“ и в по-голяма степен е брутално наказание на враговете. Наказвайки ги, ние дори нямаме ясна представа за това, какви уроци биха могли да извлекат от погрома, който им устройваме.
Трябва да се отучим от навиците, придобити по времето на Студената война. Ние продължаваме да реагираме на враждебните действия със заплахи за употреба на сила, а не увеличавайки дипломатическите усилия, насочени към мирното уреждане на кризата. Въвеждаме санкции като символ на нашето недоволство и за да дадем възможност на политиците си да се чувстват достатъчно силни, макар че в действителност тези действия могат да бъдат безотговорни и да не водят до нищо. Успехът на санкциите се измерва с това колко неприятности и лишения сме причинили на противника, а не доколко се е променило поведението му. В много от случаите санкциите рикошират и удрят самите нас. Нерядко подобни мерки засилват политическия авторитет на лидерите на държавите, срещу които са насочени. Както свидетелстват примерите на Северна Корея, Китай при Мао и Куба, санкциите удължават властта на полумъртвите режими, които в противен случай биха били свалени. Съединените щати са единствената държава, която не е поставила дипломацията си на професионална основа. В другите развити държави дипломати стават хора, при които има уникално съчетание на специални знания и методи, както и богат опит в сферата на международните отношения. Тези хора постоянно повишават квалификацията си, усъвършенстват знанията и уменията си, анализирайки в критична светлина действията и грешките от миналото. Американците пък смятат, че провеждането на външно-политическата линия трябва да бъде оставено на разни мечтатели и теоретици с огромно самочувствие, които не са обременени със специални знания, практика и опит. Обикновените дипломатически служители в нашите посолства в чужбина се ползват с голямо уважение заради интелекта и доброто си междукултурно общуване. Но нашите посланици и високопоставени бюрократи от Държавния департамент, с много редки изключения, не получават възторжени отзиви.
Ако не успеем рязко да изменим системата за разпределяне на длъжностите, перспективите за повишаване качеството на дипломатически корпус ще бъдат плачевни. Посланиците и високопоставените дипломати-любители не са способни да бъдат професионални наставници на младите хора. А е крайно време отново да преоткрием дълбоката дипломация, създаваща обстоятелства, при които другите държави, преследвайки собствените си интереси, биха направили избор, отговаряйки на нашите цели, без да бъдат принуждавани със сила да правят това. Време е да си припомним инструментите на ненасилственото държавно управление, да убеждаваме другите, че могат да спечелят, ако работят с нас, а не против нас.
Източник: „Россия в глобальной политике“
Превод със съкращения: Петър Волгин