„Литературните вражди са полезни”, твърди писателят Димитър Шумналиев. Той е автор на книгите „Шивачката на очи”, „Феродо”„Соцроман”, „Храмът на осмицата”, „Бяло сладко” и др., а също така е бил репортер и редактор в „Народна младеж”, „Литературен фронт” и „Отечествен фронт”, коментатор в БНР, зам.-главен редактор на вестниците „Народна култура”, „Дума”, „Труд”, главен редактор на вестниците „Факс” и „Нощен труд”. Най-новият му роман е „Бяло сладко” (2016) – един съвременен прочит на Бялото братство с помощта на архиви и спомени за Петър Дънов, с които авторът е работил. Интервю на Юлия Владимирова.
Казвате, че днес няма литературна критика, защо и тя, заедно с всичко останало, се е разпаднала?
Няма обгрижване на литературната критика, няма поле за изява, няма как да оцелява самият литературен работник, кой ще му публикува рецензиите? Няма кой. Останаха малко места, където могат да се прочетат рецензии за книги и изобщо анализи.
Литературната критика не е ли част също така от малките литературни кръгове, в които се пишат рецензии и се удря едно рамо само „на приятел”?
Със сигурност това играе роля. Но пък и по света е така, в модерните литературни издания също има естетически отбори, пристрастия, които приемат един играч или обратно – отхвърлят друг. Ние захващаме за жалост една болна тема, чието решение за съжаление, ние, съвременните литературни творци, не знаем как може да се намери. До тук се е стигнало заради комерсиализирането на медиите и чисто финансовите съображения. Вестник „Труд” имаше литературна страница веднъж в седмицата с проза и поезия, закриха я. Вестник „Сега” имаше литературна страница. Вестник „Монитор” имаше литературна страница, закриха я. Имам познати в редакциите и отговорът е, че няма пари за това. Те казват, че за един разказ хонорарът е 50 лв., за поезия 50 лв., за една илюстрация още 50 лв. и т.н. Оказва се, че много по-безболезнено финансово е, ако пуснем един преводен текст – вземем го от интернет или от БТА и запълваме вестника. Тези аргументи играят, за да оцелее едно издание, друг е въпросът, че едно сериозно издание би трябвало да поддържа литературна страница, културна полоса. Затова няма и литературна критика. Да сте прочели скоро в някой централен вестник рецензия за книга? Има едни новинки за книги, които по-скоро са рекламни анотации.
Последната ви книга „Бяло сладко” е изследване за Петър Дънов, търсили сте достоверни източници за неговата биография и факти от живота му. С какво ви е интересен Дънов?
Всеки е чел нещо от Дънов или знае нещо за Дънов. За моя голяма радост преди десетина години се преместих да живея в квартал „Изгрев”, буквално на минути от гроба на Петър Дънов и всеки ден по няколко пъти минавам оттам. Съвсем наблизо е къщата на Бялото братство на ул. „Ген. Щерю Атанасов”, където има много голяма книжарница и вегански ресторант, на горния етаж има големи салони за съботно-неделни сказки, там синове и дъщери на Белите братя учат, свирят, танцуват. Няма да забравя, че преди 4 години седнах в градинката, която е много добре поддържана от Бялото братство, усетих някакво облекчение. Не можех да повярвам, че това ми се случи. Като че ли, ако човек намира време да изкара там по няколко минути в това енергийно поле, там има такава енергия, а дори да няма, човек си самоизгражда, бидейки там. Като че ли наистина човек леко облекчава грижите си, животът като че ли в някаква степен става по-хубав. Моят литературен интерес се роди преди три години и започна голямото ровене в архива, срещи с хора, които са го познавали, внуци като родова продължителност, срещнах се с наследници на някои от стенографките на Петър Дънов. Те са били изумителни дами, защото са пунктуални за онези години, защото записвали всяка една лекция на Петър Дънов, която съм виждал разчетена и виждам: „Учителят мълчи, Учителят поглежда, Учителят посочва прозореца”. Става дума за пунктуалност и сигурност на документите. Натъкнах се и на книги, които представят недостоверни и несъществуващи факти от живота на Учителя, както и лекции, които не е произнасял. Те са съчинени, измислени и нагласени в името на пазарния интерес. Между другото много хора забогатяха, повечето от тях пишат с псевдоними, за да не подлежат на съдебен иск. Тоест на гърба на Дънов някои хора си живеят много добре като предлагат на пазара категорично неверни факти.
Казвате, че за Вас е било важно да представите Дънов преди всичко като човек, защото в средите на Бялото братство и поддръжниците му той се е превърнал в икона и идол, нещо, което няма общо с човешкото.
Аз се натъкнах на едно много странно и необяснимо за мен мислене в ръководството и не само в ръководството на Бялото братство, а именно, че те канонизират Петър Дънов. Те очистват от него всичките му човешки прояви, интереси, възходи и падения, като по този начин го лишават от биография. Аз трябваше доста да ровя, за да проверя например какво е учил в Америка. Учил е медицина, но е завършил и теологически факултет в Медисън, Ню Джърси. На мен ми беше интересно да науча как е живял по това време, къде е живял, кой му е плащал квартирата – това са били близо шест години. Рових и бърниках включително и в базата на университетите, в които той е учил, разпитвах братя и сестри дали знаят как да ми отговорят на тези въпроси и те все отказваха. Това от една страна – като го канонизират и като го превръщат в икона, те не желаят той да има човешки характеристики и човешки слабости, от което неговият образ губи харизмата на човека, завладял Европа през онези години тъкмо с необичайното, което предлага. От друга страна, съм виждал неведнъж как бели братя и сестри отблъскват любопитните, те не желаят да отговарят, те не желаят да влизат в разговор, не желаят да бъдат снимани и записвани, отказват телевизионни участия. В същото време не мога да понеса как православни свещеници отричат и ругаят делото на Петър Дънов, наричат го Антихриста макар и да не са прочели нито едно негово съчинение. С това искам да кажа, че и те излъчват отрицание без доводи, без факти и т.н. Бялото братство вероятно няма средствата като духовност да се противопостави на тези църковни канони и отци-войни на отрицанието.
Вероятно искат да бъдат отвъд този медиен свят.
Точно така. Но това ги затваря още повече, капсулира ги, изгражда граници. Вие нямате представа какви трудности имах, за да проникна в дома на Бялото братство. Вместо да разтворят природата, те я затварят. Не мога да си обясня тази странна практика. Вероятно, за да го съхранят, не е допускан интересът, не е допускан интерпретаторът, любознателният.
Според Вас това характерна черта на българите ли е, да си създават надземни образи, да има един авторитет високо горе, който да ги води?
Това е световна необходимост. Нека си припомним хитлеризма, тоталитаризма, да не говорим за още по-назад във времето. Всички знаем, че такива личности са необходими, за да поведат един народ, за да го облъчат със своята доктрина и идеология и този народ да им повярва. Без тази роля, без това полубожествено състояние, народът, който и да е той, няма как да повярва и да тръгне след този лидер. Какво обаче е особеното при Петър Дънов? Когато той се завръща от Америка и има право да бъде евангелистки пастор, отказва да се включи в религиозния ритуалитет и на католицизма, и на православието. Защото той знае, че след разделението през 1050 г. на католици и православни, православието изостава с едни вече омръзнали ритуали, ритуалност, която не печели, не тегли, не привлича. Той се противопоставя много елегантно без да хвърли и един камък върху църквата. Напротив, казва: „Аз не създавам религия”. Той създава една друга ниша на духовността, която включва всичко онова, което църквата не желае да включи в своята практика. Той неслучайно въвежда танца, езика на тялото, Паневритмията. Това са две системи – 28 упражнения, в които човек трябва да се взре поотделно, всяко упражнение има име. Всички те са невероятно красиви и смислени, защото изразяват философията на тялото. Не е нужна църква, не е нужен купол, небето е нашият купол. Това, между другото, е проповядвано векове назад първо от богомилите, второ от катарите. Знаете, катарите живеят в Южна Франция, в независимото тогава Тулузко кралство. Там отдавна се проповядва, че няма нужда от купол, небето е купол. Няма нужда да се плаща десятък на църквата. Те уважават Христос, но не и кръста, защото върху кръста Христос е изживял последните си агонии. Тоест, Дънов по някакъв начин заимства и от идеологията и практиката на богомилите и катарите. Друг пример е сексуалното постене. Тук той следва донякъде старата еврейска практика, че ако една жена роди дъщеря, мъжът й няма право да я докосне три години, ако тя роди момче, мъжът й няма право да я докосне шест години. Тоест, съвкуплението е част от една размножителна таблица и нищо друго. Същото е и с храната. Петър Дънов ни дава един прекрасен учебник с какво да се храним и с какво да не се храним. Нещо, което е много актуално днес у нас, тъй като знаете какви ментета съществуват и как българинът яде да речем кренвирши, салами и съмнителни млечни продукти.
Това е перверзията на икономиката, на пазара, на света, в който живеем. Не са виновни самите хора, че купуват тези неща. Това им се предлага.
Така е, но те консумират отровата от икономическата търговска хитрост. Преди време разказах пред една телевизия за опита ми в модерната месарница на един приятел, която се намира извън София. Той ми показа новата си белгийска поточна линия за производство на кренвирши, а когато видях първоначалната смес и продукта след добавените оцветители, Е-та и вещества, а накрая за вкус – натриев глутамат, бях изумен. Трябва да ви кажа, че на тези години не ми липсва месото и съм някак горд от себе си. След като разказах за кренвиршите в предаването, в което говорихме за книгата, двайсет или трийсет души ме срещнаха по улиците и не ми честитиха книгата, а ми казваха „Браво за кренвиршите, няма да хапна повече от тях!” До ден-днешен ме срещат хора, които ме поздравяват не за книгата, а за кренвиршите.
Има ли някакъв път назад от този адски режим, който ние сами сме постигнали, от отровите, които поглъщаме и гаврата със Земята и нейната природа?
При тази икономика, при тези зависимости, връщане назад няма, защото няма управленска воля. Имаме някаква Агенция за контрол на храните, но тя е силно субективна и върху нея могат да бъдат хвърлени какви ли не обвинения за лобизъм и т.н. Имам и приятели фермери и с очите си съм виждал как дават пачки пари на чиновници. Всичко това е и в капана на подкупа, на рекета, на парите, които тайно се слагат в нечий джоб. Някога хамбургският салам и кренвиршите се правеха от месо. Хамбургският салам идваше топъл в бакалията в Лозенец, където съм израснал. Киселото мляко идваше в едни големи тави и се даваше с едни плоски лъжици, седеше като сирене. Луканката беше от месо, нямаше никакъв химикал и консервант.
Защо написахте „Соцроман”? Заради това да разкажете на по-младото поколение какво е било по онова време или от носталгия по младите години?
Разбира се, че носталгията работи, но аз не искам да се връща това време, нито да се измисля машина на времето. Много си ми е добре пътеката, по която съдбата ме буташе. Работех в един вестник и на едни млади хора започнах да им разказвам за бригадирското движение – как сме работили като луди, какви норми е имало и моите лични спомени от брането на домати в град Кулата, Втора гимназия цялата там. Ще берем домати и ще ги сортираме за Холандия (тогава изнасяхме тонове). Мерехме различните големини с малки окръжности и ги сортирахме в едни красиви щайги. Имало е и танци, и първи целувки… Те ме слушаха и накрая реагираха: „Работили сте по цял ден и не са ви плащали!?” Аз тогава си казах „Димитре, я сядай и пиши!” „Соцроман” всъщност е един документ – не съм вложил носталгия, не искам да се върне времето, още по-малко тази система. Аз съм кръстен на 4 години в „Св. Седмочисленици” и нашите ми пазеха кръщелното свидетелство на най-тайното място под паркета. Имаше и други факти, които ме накараха да напиша „Соцроман”. Тези факти не са само за вас, младите. Бях решил, че те трябва да останат във времето, за да маркират един исторически период, една идеологическа заблуда, рухването на надежди, това как пропагандата може да изгради вярата у стотици хора и те да работят за тази вяра и идеология, болките и вътрешните битки на тези хора, пред чиито очи и олтари рухна тази система. Ни най-малко не съм искал да направя паметник на онова време. Затова и не приемам взривяването на мавзолея. Това беше един варварски акт на четирима човека – Йордан Соколов, Иван Костов, Евгений Бакърджиев и няма как – кмета на София, Софиянски. Аз ги гледах как седнали отсреща в кафенето наблюдават как се взривява този мавлолей, а той не се и взриви веднага. Защо го взривиха? Защото такава беше политическата вълна, те бяха на гребена на тази вълна и разсъждаваха като ефемериди, насекоми, които живеят само няколко минути. Те не прогледаха в бъдещето. Към момента има хиляди чужденци, които чакат на опашка на Червения площад и плащат по 30 евро, за да видят Мавзолея. Словения, Чехия, Сърбия – възстановиха се музеи, натруфиха едни сбирки, от които печелят, а на туристите пък им е интересно.
Защо все още травмите от миналото не могат да бъдат преодолени, дори след 27 години? Хората все още са болезнено чувствителни, не са преживели онова време, продължават да говорят с едни и същи клишета за него.
Има и исторически причини. Много робство тегне над нас, много битки са водени. Винаги у българина играе и интересът – какъв е чорбаджията, богатият и можем ли да му откраднем овцете. Българинът завижда на богатия, той не е възпитан да уважава преуспелия. Защо стават революции? За да се замени богатството на богатите.
А какво мислите за старото за България делене на русофили и русофоби?
То също е нелечимо и не ме тревожи да ви кажа. Защото едната концепция, да речем поклон пред Русия, среща отпор. Тя така или иначе моделира възторга и напомня какво ни донесе така нареченият освободител. Аз не членувам в никаква партия, не съм член на Бялото братство, не съм дъновист, бягам от групите и техните нормативи и ритуали. Мисля, че и русофилите, и русофобите моделират една поносимост към фактите, защото бяхме стигнали до другата крайност, да величаем Сталин и сталинизма, великият Съветски съюз и всяка критика се наказваше, включително с трудови лагери. Тази битка на доктрините не ме притеснява, притеснява ме другата битка. Българинът продължава да подозира богатия. Има една поговорка, че във всяко имане има по една кървава пара. Българинът коментира начина, по който е забогатял някой, не коментира неговия принос и енергията да печели – това го кара да не се чувства добре. Разбира се, преходът донесе жестоки игри и престъпления, разграбването не се наказва, появи се неуважение към закона, т.е. има ред системи, които не работят като например съдебната. Да не говорим за Народното събрание, където всеки втори депутат е лобист. Цялата тази мръсотия на първоначално натрупване на капитала е като че ли естествена, когато рухва една система и се задава друга. Българинът продължава да се взира в кървавата пара, а това е минало, ние не уважаваме богатия, както не уважаваме победителя, получилия. Говоря за наука, за изкуство, за университетски битки. Българинът за това няма идоли, които да го издърпат от това море от комплекси. Ние нямаме примери, не знаем на какво и на кого се кланяме, на кой писател например. Кой е писателят днес? Коя е естетическата програма, в която да повярваме? И затова ще се лутаме.
Омразата към парите на другия не е ли свързана отново с идеологическите доктрини, за които споменахте – едните са рубладжиите, другите са стипендиантите на американски НПО-та.
Изходът от това не може да се намери, защото това са глобалните битки на едни велики сили, които работят за собствения си интерес, облъчвайки други малки страни и малкия човек. Битките са много надалеч и много на високо, милиарди се включват в шпионаж, разузнаване, контрашпионаж, в пропагандни явни и не толкова явни действия. Така че при тези глобални интереси няма как да се отървем от облъчването. Това не е само в България, други соцстрани също са арена на действия на великите сили.
Какво мислите за коментара на писателя Милен Русков, че в България съществуват две литературни пирамиди - дясна и лява. Водещ представител на дясната е Георги Господинов, а на лявата Деян Енев. Има ли наистина такава йерархия в литературата?
Да, има. Трябва обаче да се върнем назад във времето и веднага ще дам един пример с Толстой. По времето на Толстой, в тогавашна Русия работят още 3000 писатели. 3000 човека се мъчат да пишат, издават книги. Но това е необходимата основа на пирамидата. На върха е Толстой, но за да се изкачи, той трябва да набере височина тъкмо върху труда на тези, които правят основата. Във всяка една литература има пирамида. По повод това, което ме питате, нямам конкретни наблюдения, затова нямам и мнение, малко пресилено ми стои това, Деян Енев да води лявата литература, а Георги Господинов да води дясната. Но дори да е вярно, то е полезно за литературния процес. Вие знаете, че в Европа е много силна лявата пирамида, там интелектуалците са леви. Не виждам нищо притеснително от съществуването на тези пирамиди с леви и десни настроения, аз обаче не знам те дали съществуват или са конструкция на Милен Русков, който аз безкрайно уважавам. Чета и препрочитам „Възвишение” все още и всеки път се убеждавам, че това е една велика книга за българската литература.
Тоест, според вас тази литературна вражда е полезна?
Тази вражда е полезна, иначе какво, ставаме един литературен кръжок и всички се тупаме по рамото колко сме велики. Тези литературни ежби вършат работа, най-малко разбиват отборите и ги оформят по някакъв начин, което също е вид информация. Аз ги чета с удоволствие без да се правя на съдник, защото информацията ми стига. Да, за съжаление много от участниците в тези отбори се правят на съдници. Те съдят някого. Да се върнем на Дънов. Много хора ме питаха трябва ли да прощаваме и какво е прошката. Докато не бях запознат с доктрината на Дънов, не можех да дам отговор. В началото мислех, че Дънов проповядва онова удобно добро, което те прави съзерцател, тоест ти бягаш от проблемите на деня, те не те докосват и наблюдаваш света от ашрама и манастира. Колкото повече се запознавах с внушенията на Петър Дънов, толкова повече стигах до нещо, до което той също стига късно, което не проповядва в първите си лекции във Варна. Той защитава доброто, което създава, доброто, което умее да воюва за себе си и да създаде друго добро. И оттук идва проблемът за прошката. Той дълги години внушава да прощаваме. Това облекчава нашия вътрешен свят, самите ние ставаме по-добри, когато прощаваме. Но какво значи прошката? Прошката е да извиниш някого за нещо. Но защо у мен се формира прошка? Защото виждам в теб вина, ти си направил нещо, изговорил нещо, хвърлил си камък срещу мен. Тоест, за да дам прошка аз предварително съм формирал вина в теб. Много сложен въпрос, дилемата е неразплитаема. Затова се отучих да използвам думата прошка, никога не казвам „прощавам ти”, защото, за да простиш, преди това трябва да си формирал вина в този, на когото прощаваш.
Споменахте за доброто, което създава. Всичките тези много разделения, които имаме днес, съзидателни ли са или по-скоро разрушаващи?
Отговорът предполага две концепции. Едната е на хейтъра, който вижда само черното, ругае, раздава политически оценки, иска нови избори, нови личности и т.н. Това е едната част на отговора. Другата част е позитивната и нека се вгледаме. Първо у нас не се водят етнически и други битки, България не е бойно поле. Какъвто и да е, Бойко Борисов не създава само магистрали, България не е във война и е една спокойна страна, в която можеш да развиеш бизнес и творчество, нищо, че сме на крайно място по свобода на словото, аз не вярвам много на такива изследвания, защото се правят по остаряла методика. Имаме редкия шанс да живеем в една държава, независимо от нейните партийни и управленски полипи, която се развива добре на фона на тревожния живот, в който живее Франция и Германия, или Близкия Изток и за охраната на това място има значение и партийният елит, какъвто и да е той. Бойко Борисов вероятно ще остане с магистралите, но той ще остане и с нещо, което българският народ недооцени и недовидя. Да вземем идеята да организираме българска черноморска флотилия с Румъния и Турция срещу Русия. Вие чухте за тази идея, споделена от президента Плевнелиев, разработена от министъра на отбраната. Вие знаете, че подобни съглашения не стават на една маса, на едно кафе, това са тайни разговори, експерти, пътувания. Проблемът е бил решен организационно. Представяте ли си малка смешна във военно отношение България се опълчва на Русия? Както каза един експерт, руските кораби от Севастопол могат да унищожат нашия флот с двайсет ракети за час-два без корабите дори да напускат пристанището на Севастопол. Аз му вярвам, защото имам някаква технологична култура и се интересувам. Бойко Борисов, научавайки за тази свирепа идея, взе фалкона, отиде във Варна и разпердушини всички, които участваха в тази идея. Това е усетът на Бойко Борисов, футболистът, който стана политик. Не съм негов апологет и не си пия кафето с него. Той идваше между другото в редакцията на „Труд”, спомням си за рождения ден на една колежка, която по този повод правеше три вида баници и два вида сарми. Цялата редакция ядеше с удоволствие. Няма да забравя Бойко Борисов, който има гладно детство, как ядеше. Първо, не обичаше зелето на сармите, отделяше го, но това, което ме впечатли е как обграждаше чинията си с ръка. Какво е това? Това е страхът на подсъзнателно равнище някой да не му вземе чинията. Той си я пази, охранява си я, тъй като в съзнанието му съществува и работи гладът, когато е консумирал филията, намазана с мас. Впрочем детството оформя нашия живот, често пъти без и да съзнаваме. Аз например загубих майка си, когато бях на 9 години и баща ми се ожени за втори път. В живота ми се появи мащеха. Аз знам какво е мащехата. Аз и сестра ми от една страна, и мащехата с двете си деца от първия си брак. И всеки ден виждах нейните престъпления – как сипва месо на двете си дъщери, а на мен със сестра ми някакво фасулче, как идва с пълна торба, привиква двете си деца и се заключват в спалнята, половин час нещо правят вътре, после със сестра ми заничаме под масата, под спалнята, и виждаме какво са яли – корички от портокали, на луканката люспите и т.н. Това са само малките, битови примери. Една психоложка ми каза: „Димитре, тази мащеха те е направила писател, да знаеш.” Вярно или не, това работи, създава и комплекси, създава и усещането, че си успял. Аз започнах работа на 16 години, извадих си паспорт на 3 март, а на 16 март започнах да работя в железопътния завод „Георги Димитров” до Централна гара, тежък физически труд, вечерна гимназия, за да мога да имам какво да ям. Завърших вечерна гимназия, а после влязох българска филология в Софийския университет. Да ви кажа, съзирам това като някакъв дар на съдбата, не се оплаквам. Защото това е голям шанс. Както голям шанс беше рухването на комунизма. Много писатели идват в редакцията, носят стари есета в стилистиката на 60-те години и казват: „Ние сме нещастно поколение, ние сме отблъснато поколение, няма за какво да пишем!”. Аз им казвам, че е точно обратното, ние сме невероятно надарено от историята поколение. 45 години живяхме в една щампа, ние сме деца на социализма, той рухна, после заживяхме в една неясна и недефинирана система, а това е невероятен творчески шанс. Какво искаш, 500 години да живееш с едно и също нещо. Имахме невероятния шанс една система да ни е възпитала, да ни е програмирала, а сега да се освободим от нейните капризи, болести и вируси, да видим как се срутва и да заживеем в нещо, което още не е ясно. Аз чета много българска литература, уча се от младите. Според мен вече има десетина автори, чиито книги вече спокойно могат да отидат на европейските рафтове.