ГЕРБ овладя всички власти – местна, законодателна, изпълнителна, президентска, а до голяма степен и съдебна. Свидетели сме на парадокса „пълзяща диктатура с подкрепата на демократичните сили“.

Местните избори най-неочаквано се оказаха съдбовни за България. Битката за избор на местни феодали се оказа вододелът между два исторически периода. С изборите свършва четвъртвековният период на потьомкинска демокрация, наречен преход, за да отстъпи място на непризната диктатура.

Първото, най-драстично проявление на победилата диктатура бе начинът, по който властта реагира на безумието след изборния ден, сътворено от самата нея. На фона на тоталния хаос в зала „Арена Армеец“, където 5000 души станаха заложници на управленския произвол, представителите на властта в стила на Мария-Антоанета уверяваха, че хаосът е нормалност, а десетките припаднали – симуланти. Безредието не беше плод на некадърност, нито на организационен дефицит, както ни открехват някои наблюдатели. Безредието бе търсен ефект, умишлена провокация. Още половин година преди изборите депутатите от ГЕРБ бяха наясно, че без промяна на Изборния кодекс и при сегашния капацитет на изборната администрация хаосът ще е неизбежен. Въпреки това не го промениха. Защото още преди 6 месеца някой герберски гений на пропагандата бе измислил защитната теза: създаваме невъобразима суматоха, а вината приписваме на закона, ерго на БСП и Мая Манолова, и на ЦИК, където все още се подвизават някои неправоверни кадри като председателя й, например. Как иначе да си обясним гласуването на представителите на ГЕРБ срещу разширяването на техническия капацитет на ОИК? Тази оправдателна схема бе монтирана много преди вота, но управляващите навярно са се притеснили  от заложническото „шоу“, което надмина дори собствените им режисьорски очаквания. Хаосът не им бе нужен само като обвинителен акт срещу опозицията, той трябваше да послужи като димна завеса на многобройните манипулации и откровени фалшификации на резултата. Подминаваме куп други неуредици, като лошата организация на пилотните автомобили и самото затваряне на „заложниците“ в залата, все неща, които не стават без МВР, и по които никой не даде обяснения.

Второто откровение за настанилият се по терлици авторитарен режим бе „изпълнението“ на Борисов в стил „Кръстникът“ след втория тур на изборите. Като в сцена от великия филм на Копола той раздаде правосъдие – на съюзниците си отпусна един-двама кметове да се радват, на враговете отне всичко, само за ДПС нищо не каза, както повелява традицията между влиятелни фамилии. Перифразирани, думите на премиера Корлеоне означават ни повече, ни по-малко, че оттук-нататък вече той ще разпределя порциите в държавата. Това не изглежда да скандализира някого. Абсолютната власт моментално задейства конформисткия рефлекс на дежурните политически наблюдатели, които се хвърлиха да я славословят по милкобалевски.

Местни избори’2015 ознаменуват краха на и бездруго крехката ни демокрация. Последният й инструмент – изборите, се оказаха игра с предизвестен победител. След 25 годишно лутане и всевъзможни демократични експерименти, се връщаме към партията-държава. Носталгиците да не прибързват с радостта си. Това не е онзи модел от живковски тип, по който тъгуват. Това ще е диктатура в условията на глобализация и неолиберален пазарен капитализъм, при която властта работи изцяло в интерес на големите пари, частната инициатива и свръхпечалбата за сметка на все по-обедняващото население, лишено от инструменти за съпротива.

В момента ставаме свидетели на отблъскващ политически парадокс: пълзяща диктатура със съучастието на „демократичните сили“, както обичат да се именуват партиите от Реформаторския блок. Ако тия „демократи“ бяха истински привързани към „европейските ценности“, трябваше веднага да поискат касиране на вота и да напуснат коалицията с ГЕРБ. Вместо това те се отдадоха на математически главоблъсканици, как да представят поражението си като победа, която им гарантира оставане във властта. След като се видя електоралната им немощ по места, реформаторите се снишиха в позата на кебапчийски котараци, умилкващи се за каквото Той дал. Тъкмо затова след втория тур хиперболизират подкрепата си за кметовете на ГЕРБ – за да не изпаднат от порциона. Да се очаква защита на демократични принципи от подобни люде би било проява на крайна наивност. Те са псевдо-морален гарант на пълзящата диктатура на гербериата.

В подобна ситуация опозицията се явява единствената организирана сила, на която гражданите би трябвало да разчитат. Спасението на демокрацията, колкото и да е парадоксално, сега е в ръцете на БСП. Един крайно ненадежден спасител. Със или без герберски манипулации БСП е в нокдаун. Освен да ражда заклинателни декларации, партията е неспособна на организирано действие – структурите й са в полуразпад, омаломощени от войната на левите клонинги, а и старци революция не правят. Соцгрупата в парламента дори не разполага с достатъчно подписи, за да поиска касиране на вота от Конституционния съд. Трябва да се моли на Местан, чиито отглаголни съществителни навяват на мисълта, че ДПС ще се бори по-скоро за сърцето на Борисов, нежели да му мъти водата . Мощната подкрепа на ДПС за герберски кметове на втория тур подпечатва този негласен пакт. С други думи, забравете за опозицията.

Остава последният рубеж – гражданското общество. Уличните протести и гражданското неподчинение са крайната форма на съпротива срещу всяка диктатура. Но и тук пътят е заварден. От професионалните платени протестъри, способни да опорочат всяка проява на недоволство. За последно ги гледахме в „Шоуто на Волен“, сякаш няма по-сериозни заплахи пред демокрацията. Тази креслива протестна мрежа обгръща всеки спонтанен бунт, за да го превърне в гротеска. А срещу нея са цъкащите с език неорганизирани жертви на диктатурата. Сега „ранобудните“ окупатори на морала се борят за отмяната на депутатския имунитет, обслужвайки угодливо интереса на ГЕРБ, както го направиха с протестите срещу Орешарски преди година. Този въпрос е прекалено сериозен, за да бъде разглеждан в контекста на нечия персонална лудост. Утре ще подхвърлят на някой по-ербап народен избраник дрога или незаконно оръжие, което няма да е прецедент, и инакомислието набързо ще секне. Същото важи и за вътрешнопартийната опозиция.

Луд или не, Сидеров на практика поднесе на тепсия повода за отваряне на този дебат. Да не излезе накрая, че от спектакъла му ще спечелят отново управляващите? Както вече се оказа, че професионалното протестърство е продължение на статуквото.

Преглътнем ли тези изцяло фалшифицирани избори и всички съпътстващи ги уродливости, други няма да има. Ще има пародия на избори, както има пародия на демокрация, пародия на пазар. Покажем ли безчувственост към подмяната, утре ще ни връхлетят и по-страшни изпитания. Впрочем те вече започнаха: нов дълг от 5.3 милиарда лева за изтребители и канонерки (демек, гответе се за война), с което България май поема по дълговата спирала и следва гръцкия сценарий (покриването на дълг с дълг), нови концесии и разпродажба на остатъчните държавни активи (наша обща собственост), изостряне на политическите екстремизми, гранометна разправа с неудобни лица… Жертва на новата партия-държава ще станат и хиляди дребни общински служители в заварените „вражески“ администрации, които герберската метла ще измете на улицата. В българската политика да нахраниш своята клиентела е най-висш приоритет на всяка нова власт.

Остава ни „утехата“, че абсолютната власт корумпира абсолютно. Оттук-нататък спира да важи лайтмотивът „виновен е Орешарски“. Но понякога, докато се пукне балонът, минават години.