От Матю Иглесиас, vox.com

Доналд Тръмп изглежда готов да прегърне Путин за свой съюзник и това е поразителна промяна в политиката на САЩ по отношение на Русия. Тези  събития са източник на нарастваща тревога сред космополитно настроените либерали.  Путин е зло, заявяват те, лоши са и крайно десните европейски партии, които  го подкрепят – става дума за обединения мултиконтинентален съюз около  ислямофобската политика, който предизвиква притеснения у значителна  част от общественото мнение във всички западни държави. В средите на  политическите елити е налице консенсус, че това действително е лошо. Американските  военни лидери постоянно определят Русия като най-голямата заплаха за световния  ред, доминиран от САЩ. Това мнение споделят и онези сред републиканците, които  са съсредоточили вниманието си върху проблемите на националната сигурност  и оказват силна съпротива срещу Тръмп. Той понася по-голям натиск от страна  на сенаторите републиканци във връзка с руските хакерски атаки, отколкото по  която и да било друга тема. В хода на своята предизборна кампания Хилъри Клинтън  съвсем очевидно се опитваше да се възползва от това, като твърдеше, че Тръмп ще  бъде марионетка на Путин. Широката публика обаче е безразлична към въпросите на  външните работи и повечето от хората изобщо не се вълнуват от тях. Външната  политика е класическият вид проблем, който няма значение в политиката до момента,  когато не се случи нещо много лошо, и тогава тя става изключително важна. Лидерите  в областта на националната сигурност от целия политически спектър напълно  основателно се безпокоят, че този тип дружеско споразумение, което Тръмп, изглежда,  иска да осъществи с Русия, ще промени механизма и ще преустанови участието на САЩ  в непосредствените военни ангажименти в Европа. 

От друга страна, Студената  война отдавна е приключила и както отношенията между САЩ и Русия, така и  подходът на Русия към Европа са се променили, макар че повечето американци  не забелязват това. Настоящият текст представлява опит да се отговори на някои  от най-основните въпроси, засягащи руско-американските отношения, както и в какво  направление могат да се развият те в епохата на Тръмп.

1. КАКВО Е РУСИЯ? 

Както вероятно сте виждали на картата, Русия е изключително голяма страна,  която заема източната третина на Европа, както и цялата северна част на  Азия. И докато руската нация и култура са много древни и могат да бъдат  проследени назад във времето до приемането на православното християнство  от източнославянските племена през Х век, модерната руска държава е съвсем  млада – от правна гледна точка тя възниква през декември 1991 г., когато  юридически се прекратява съществуването на Съветския съюз. Самият  Съветски съюз е федеративна държава, състояща се от петнайсет съюзни републики,  създадени приблизително по етнически признак. Важно е обаче да се отбележи,  че това разделение по етнически признак е несъвършено, защото съществуват и  други значителни малцинства, особено в района на Кавказ и в Сибир. В същото  време големи руски малцинствени групи живеят в другите четиринайсет  съветски републики и тъй като руският е официалният език в СССР, се  наблюдават трайни тенденции към русификация на местното население  в републиките. В много случаи процесът на определяне на границите не отговаря  особено точно на езиковата действителност на терен. Съществува таджикско  малцинство в Узбекистан, по-многобройно узбекско малцинство в Таджикистан,  а както узбекски, така и таджикски малцинствени групи са налице в Казахстан.  СССР от самото начало се управлява от авторитарен режим, затова и същността  на съветския федерализъм няма голямо значение на практика. Републиките са  административни разделения, които не са истински полусуверенни  федеративни субекти с автономна власт и реални възможности да  възпират централното правителство. Но след като СССР се разпада,  съветският федерализъм става изключително важен, тъй като всяка от  петнайсетте съставни републики веднага се превръща в суверенна независима държава.  Модерната държава Русия от юридическа гледна точка е правоприемникът  на СССР, но тя в много отношения се явява и наследник на старата Руска  империя, съществувала до създаването на СССР (обстоятелството, че и  двете се наричат Русия, е достатъчно добър намек за това). В навечерието  на Първата световна война царската власт на практика се разпростира върху почти  цялата територия, която впоследствие влиза в пределите на Съветския съюз наред  със съвременна Финландия и голяма част от днешна Полша. Тази древна империя  има административно деление, но нейните съставни части не съответстват на  съветската схема и – нещо очевидно – не включват Русия като отделен субект, след  като цялото образувание се нарича Русия. Световната война, руската революция  и последвалата руска Гражданска война водят до загубата на Полша, Финландия,  Латвия, Литва и Естония, както и до трансформирането на останалата част от  империята в СССР. Както Съветският съюз, така и Руската империя, са големи  мултиетнически държави, като преобладаващото им население се състои от руснаци  и официалният език е руският. Поради загубата на европейската територия  и население СССР е в по-голяма степен държава на руснаците, отколкото  Руската империя. Но съветските ръководители избират да създадат  една нова, по-малка Русия в рамките на СССР, която въпреки това да се  простира на голяма площ и да има мултиетнически състав. Особено важно е,  че когато управлението на Комунистическата партия в СССР пада, то не се заменя с  нов режим на територията на целия Съветски съюз. Вместо това СССР се разпада,  превръщайки по-малката Русия в независима държава, заобиколена от бившите  съветски републики, които руските чиновници продължават да възприемат като  част от легитимната сфера на влияние на Москва – точно така, както е било и  когато са се намирали под властта на имперска и съветска Русия. 

2. ЗАЩО ОТНОШЕНИЯТА  МЕЖДУ САЩ И РУСИЯ  СА ТОЛКОВА СЛОЖНИ? 

Естествено, отношенията между САЩ и Русия  невинаги са били лоши. Колониална Америка  има незначителни търговски връзки с Русия,  а когато избухва американската революция и  започва Войната за независимост, Русия заема  позицията на „въоръжен неутралитет”,  което на практика означава подкрепа за  американците и проваляне на усилията на  британците да ограничат американската  търговия. Според изследване на Франк Голдър,  посветено на Екатерина Велика и американската  революция, императрицата „никога нито за  миг не се е съмнявала, че пълното отделяне от  държавата майка е единственото решение” и  неведнъж е предлагала услугите си като медиатор,  който може да улесни постигането на мирно  споразумение за независимост. В началния  период на съществуването си американската  република запазва дружелюбното си отношение  към Русия. По време на мащабната криза,  породена от американската Гражданска  война, когато Великобритания и Франция  често изглеждат готови да се намесят  на страната на  Конфедерацията, руското  правителство подкрепя  юнионистите, а някои  изследователи (като  например биографът на  Линкълн и специалист  по американско-руските  отношения Бенджамин  Плат Томас) са убедени,  че руската дипломация  е изиграла важна роля  за предотвратяването  на англо-френската  интервенция. По това време Русия има много  обтегнати отношения с Великобритания  заради експанзията й на юг към различни  части на британската колониална система.  Руските владетели възприемат САЩ като  противотежест на Великобритания. Подобни  съображения водят и до продажбата на Аляска на  Америка през 1867 г. Руснаците стигат до извода,  че нямат реални възможности да защитят  Аляска от евентуална англо-канадска инвазия  в случай на война с Великобритания, и затова  решават, че могат да я продадат за известна  сума пари на държава, която може да я опази  от мераците на британците. В началото на ХХ  век Русия и САЩ подобряват своите отношения  с Великобритания и Франция – Русия дори воюва  на тяхна страна срещу Германия и Австрия в  Първата световна война. САЩ се включват във  войната на страната на съюзниците през 1917 г., в  момента, когато царският режим вече е престанал  да съществува под натиска, предизвикан от  неудачните военни действия. Новите стремежи  на Русия за установяване на републиканска форма  на управление сякаш елиминират основното  идеологическо препятствие за установяване на  приятелски отношения между САЩ и Русия, като  правят двете държави съюзници във войната. След  това под ръководството на Ленин се извършва  Октомврийската революция, болшевишката  фракция взема властта, изважда Русия от войната  и започва да формулира идеологическата концепция,  която по същество изисква свалянето на всяко  едно правителство по света. Революцията  предизвиква гражданска война, която продължава и  след победата на съюзниците в Първата световна  война и изправя новия болшевишки режим срещу  различни „бели” армии и етнически сепаратистки  групировки. САЩ осигуряват подкрепление за някои  от групировките на „белите”, като включително  изпращат военен контингент от 40 хиляди души в  руското тихоокеанско пристанище Владивосток,  докато по-малочислена военна част се присъединява  към френските, британските и италианските  войски в арктическото пристанище Архангелск.  Този епизод не е много известен на запад,  но силите на „белите” в определен момент  са доволно близо до победата, въпреки че в  крайна сметка надделяват болшевиките.  Американската армия се изтегля от Русия към  1920 г., отношенията между двете държави се  влошават и администрациите  на президентите Хардинг,  Кулидж и Хувър отказват  да признаят болшевишкия  режим. Едва в първата година  от президентския мандат  на Франклин Рузвелт САЩ  установяват дипломатически  отношения със СССР.  Няколко години по-късно  започва Втората световна  война, която прави Съветския  съюз и САЩ съюзници,  но краят на войната ги  превръща отново в яростни  противници в продължилата  десетилетия Студена война.  Прието е да се смята, че  Студената война приключва  в периода 1989-1991 г., когато  комунистическите режими  в Източна Европа рухват.  Студената война обаче е  многоаспектен конфликт,  а руската гледна точка  е, че САЩ по същество  никога не са спирали да я  водят и продължават със своите усилия да  противодействат на руското влияние, и то  дълго време, след като Русия се е отказала  от мечтите си за глобална комунистическа  революция. 

3. НО ЗА КАКВО ПО-ТОЧНО Е СПОРЪТ? 

За да се отговори на този въпрос, е полезно да се върнем назад в 90-те години на ХХ век,  когато президент на САЩ е Бил Клинтън, а на Русия Борис Елцин. Русия е изключително  слаба в този момент заради икономиката си, която страда от наследството на комунизма,  няколко лошо осъществени приватизационни програми и рязкото спадане на цените на нефта  на глобално равнище. Варшавският договор – военният съюз, който държи Източна  Европа под контрола на СССР, е разпуснат. Но неговият противник от времето  на Студената война – НАТО, военният съюз, създаден през 1948 г. с изричната цел  да се противопоставя на съветската мощ, не е разпуснат. Точно обратното, той  се разширява, за да обхване Полша, Унгария и Чешката република, като се водят  преговори за присъединяването и на други посткомунистически държави в този  клуб. САЩ също така два пъти прилагат военна сила срещу традиционния съюзник на Русия  Сърбия, първия път заради поведението на Сърбия в гражданската война в Босна и втория път  заради отношението й към албаноезичните сепаратисти в Косово. При президента Джордж  Буш-младши НАТО се разширява още повече, включвайки в състава си Словакия,  Румъния, България, както и бившите съветски републики Латвия,  Литва и Естония, което е още по-голямо предизвикателство към  Русия. В същото време Русия значително възстановява силата си. Новият  президент Владимир Путин започва да изгражда политическа система, която,  макар и авторитарна, се отличава с компетентни и работещи държавни  институции, каквито в повечето случаи отсъстват при Елцин. Като  цяло цените на нефта са високи и руската икономика се преустройва като  износител на природни ресурси. В този период инвазията на САЩ в Ирак  нанася лош удар върху международния престиж на Америка и предизвиква  разногласия сред западните съюзници. Както пише Леон Арон, ръководител  на програмата за изследване на Русия в Американския предприемачески  институт, в същността си путинизмът е реакция на този преживян опит. 

Дневният ред и политическата привлекателност на Путин се  основават на „нещо, което продемократичните революции от  края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век предпочитат  да не забелязват: на дълбоката травма, предизвикана от  обстоятелството, че страната загубва изключителния си  статус и мисията, в която вярват милиони руснаци”. Путин  и много други руснаци, които наистина са щастливи да  видят, че комунизмът си отива, независимо от това са  съветски и руски патриоти и са огорчени, че влиянието  на Москва по света намалява при Горбачов и Елцин. Ако  говорим в глобален план, дневният ред на Путин е да  възстанови влиянието на Русия на световната сцена.  Това въвлича Русия в два остри конфликта с администрацията  на Обама. Единият е заради Украйна, където избраното през  2014 г. прозападно правителство става причина за руската  намеса в някои части от страната, които имат по-силни  езикови и културни връзки с Русия. Другият е в Сирия, където  Русия от есента на 2015 г. разполага свои изтребители и ударни  хеликоптери, за да помогне на сирийския режим да отблъсне  настъплението на бунтовническите сили. Освен това Русия  е принудена да предприеме широк спектър от информационни  операции – предавания на чужди езици, пропагандни уебсайтове,  хакерски атаки и т.н., целящи да разрушат политическия  консенсус на Запада във връзка с разширяването на НАТО и  противодействието на руската експанзия. 

4. КОЛКО МОЩНА Е РУСИЯ? 

Русия на Путин е значително по-силна страна от  нейната версия от ерата на Елцин, но същевременно  е далеч от всякакво сравнение със САЩ. В последната  си пресконференция президентът Обама подчертава  това обстоятелство, заявявайки че Русия „е по-малка  държава, тя е по-слаба държава, нейната икономика  не произвежда нищо, което някой би имал желание  да купи, с изключение на нефт, природен газ и  оръжия. Руснаците не правят иновации”. В споровете  с „ястребите” от Републиканската партия Обама все почесто придобива навика да използва този аргумент през  годините още преди появата на Тръмп. Това е начинът му  да се противопоставя на излишната паника. И до известна  степен е успешен, доколкото аргументът отговаря на  истината. Русия в териториално отношение е по-голяма  от САЩ, но населението й е наполовина по-малобройно от  американското население. По пазарните обменни курсове  Брутният вътрешен продукт на Русия е малко по-малък  от корейския и немного по-голям от австралийския Брутен  вътрешен продукт. С оглед на разходите за живот Русия  има по-добри резултати и се нарежда между Германия и  Бразилия. В настоящия момент обаче по всички показатели  е прекалено слаба и бедна, за да постави под контрол  Европа, а още по-малко е в състояние да всява страх у САЩ  в световен мащаб. Но въпреки че критичното мнение  на Обама за руската икономика е вярно, в тази пазарна  структура все пак има някаква сила. Типичната развита  икономика разчита до известна степен на добрите връзки  с останалите силни държави, за да поддържа веригите за  доставки работещи и експортните пазари отворени. Едно  прекъсване на отношенията между САЩ и Китай  например би имало разрушителни последствия за  големите компании и в двете държави. Доколкото  Русия по същество само продава заменими стоки на големия  световен пазар, тя има много по-голяма свобода да се  отнася с пренебрежение към международното мнение –  възможност, от която се възползват също така и някои  съмнителни режими в Саудитска Арабия, Иран и другаде  по света. Освен това Русия притежава ключовите  външни белези, характерни за статуса на велика сила,  включително постоянно място в Съвета за сигурност  на ООН, модерна космическа програма и, естествено,  голям арсенал от ядрени оръжия. Нито една от тези  характеристики не придава на Русия сила, сравнима с мощта  на САЩ, но те са показателни за това, че е трудно да й се  попречи да упражнява влиянието си навсякъде по света.  Русия може да налага вето на резолюциите на ООН,  относително неуязвима е за икономически натиск  и не може да бъде директно атакувана без риск от  последваща катастрофа. 

5. ЕТО, ВЕЧЕ НАПИСАХМЕ ПОВЕЧЕ ОТ  ДВЕ ХИЛЯДИ ДУМИ – КАКВО ЩЕ КАЖЕТЕ  ЗА ЕДНА ПЕСЕН, ЗА ДА РАЗВЕДРИМ  ОБСТАНОВКАТА? 

Русия открай време е известна със своя принос към високата и елитарна световна  култура, най-вече от гледна точка на писателите и композиторите на класическа музика.  Но когато през лятото на 1998 г. живеех в Нижни Новгород, най-големият хит беше  „Песенка” (Ля Ля Ля) на руската група „Руки вверх”. В хода на това достатъчно  мрачно десетилетие особено потискащ момент за Русия е, когато управлението  на Елцин спира плащанията по външния дълг, което води до сриване на курса  на рублата. Инфлацията достига 87%, няколко банки фалират, а Елцин и  либералните реформатори губят политическа подкрепа и никога повече не  успяват да я възстановят. Няколко години по-късно германската попгрупа ATC (A  Touch of Class) прави кавърверсия на споменатата по-горе песен с английски текст (Around  the World) и превръща една неизвестна руска мелодия в международен мегахит. Приемете  това като метафора за комбинацията от вътрешна (скрита) сила и външно (видимо)  унижение, които Русия изпитва през последните години от управлението на Елцин. 

6. КАКВО НАПРАВИ РУСИЯ, ЗА ДА ПОМОГНЕ  НА ТРЪМП ДА СПЕЧЕЛИ ИЗБОРИТЕ, И ЗАЩО? 

Разузнавателната общност на САЩ – при отсъствието на явни възражения  от страна на чуждестранните разузнавателни служби – определя като  напълно вероятно обстоятелството, че руското правителство стои зад  хакерските атаки срещу Националния комитет на Демократическата партия  и ръководителя на предизборната кампания на Хилъри Клинтън Джон Подеста,  които водят до публикуването в „Уикилийкс” на вътрешна кореспонденция. Има  известни разногласия по въпроса, доколко огласяването на тези документи конкретно  е планирано, за да помогне на Тръмп да спечели изборите, или е имало по-общата цел да  предизвика хаос и да дискредитира Хилъри Клинтън. Едно нещо обаче е ясно от самото  начало на предизборната кампания, преди изобщо някой да прецени избирането на  Тръмп като реалистична възможност, и то е, че Русия е много разтревожена от  поведението на Клинтън. Още през 2015 г. Фьодор Лукянов, председател на Президиума  на Съвета по външна политика и отбрана, една полуофициална организация в Москва,  заявява пред Vox, че от гледна точка на руското държавно ръководство „Хилъри е найлошият вариант за президент, дори по-лош от който и да било републиканец”.  Лукянов е убеден, че Клинтън ще има още „по-ястребски” подход към Русия от  Обама, позовавайки се на факта, че когато се готви да  напусне поста държавен секретар в администрацията на  Обама, тя „прави поредица от изявления, преставайки да  спазва вече дипломатичния тон. Изявления, отнасящи  се за Русия, за тази ресъветизация на постсъветското  пространство, за Путин, които демонстрират нейните  истински чувства”. И действително в хода на предизборната  си кампания Клинтън потвърждава наличието на подобни  чувства, като призовава към увеличаване на подкрепата на САЩ за  бунтовниците, борещи се срещу режима на Асад в  Сирия. Всичко това дава на Русия предостатъчно  основания да изпитва антипатия към Клинтън  и да се стреми да й навреди или да я постави в  затруднено положение. От друга страна, почти  всички хора, въвлечени в политиката от страна  на Републиканската партия, години наред остро  критикуват Обама за меката му позиция по отношение  на Русия, настояват пред него за по-твърда намеса в  Сирия, за предоставяне на повече оръжия на украинското  правителство, а може би дори и за последващо  разширяване на НАТО. Тези обстоятелства не предлагат  на Русия почти никакви аргументи, за да обмисля някаква  конкретна намеса или подкрепа в полза на една от двете  страни, до момента, в който Тръмп излиза на сцената и  излага серия от благоприятни за Русия възгледи. Години  наред Москва се опитва да спечели благоразположението  на различни десни популистки движения в Европа –  френския Национален фронт, италианското Движение  „Пет звезди”, Австрийската партия на свободата и  други, така че включването на Тръмп в този отбор не  е чак толкова изненадващо. 

7. ПРОЯВА НА ЛИЦЕМЕРИЕ ЛИ Е ЗА АМЕРИКАНЦИТЕ ДА  СЕ ОПЛАКВАТ ЗАРАДИ ВМЕШАТЕЛСТВОТО НА РУСИЯ? 

Със сигурност САЩ имат свой собствен списък със случаи на намеса в политиката на чужди  държави, някои от които стигат дори до пряко подстрекателство към извършване на държавен  преврат срещу изпаднали в немилост чуждестранни лидери. Една по-непосредствена аналогия с  настоящото поведение на Русия са американските усилия да попречат на левите коалиции в Западна Европа и  особено в Италия, да завоюват изборни победи в края на 40-те години на ХХ век. Новосъздаденото по това  време ЦРУ натрупва първоначалния си професионален опит в края на 40-те години в Западна Европа, работейки  срещу някои от най-влиятелните леви партии и профсъюзи на континента. През 1948 г. САЩ подкрепят  центристките християндемократи в Италия и им помагат да си осигурят победата в изборите срещу лявата  коалиция, основна роля в която играе една от най-мощните комунистически партии в Европа. Оперативните  работници на ЦРУ предоставят милиони щатски долари на своите италиански съюзници и  съдействат за организирането на тайна пропагандна кампания, която с основание може да бъде  определена като безпрецедентна. Тя включва фалшифициране на документи, за да бъдат компрометирани  комунистически лидери с помощта на изфабрикувани секс скандали, провеждане на акция по масово изпращане  на писма от американци от италиански произход до техните сънародници (роднини и приятели в Италия) и  всяване на паника, че Русия контролира страната и подкопава устоите на Католическата църква. „Имахме  чували с пари, които раздавахме на избрани политици, за да поемат своите политически разходи,  да заплатят предизборните си кампании, изработването на плакати, брошури”, разказва Марк  Уайът, служителят на ЦРУ, който ръководи мисията и по-късно организира в продължение на повече от  двайсет и пет години пряката подкрепа за християндемократите. Понастоящем американските политически  интервенции по правило са по-въздържани и по-прозрачни, като се осъществяват с помощта на организации  като Националния фонд за подкрепа на демокрацията и Американската агенция за международно развитие. И  официалната им цел е по-скоро да подпомагат развитието на демокрацията и изграждането на демократични  институции, отколкото някоя конкретна политическа партия. Но фактическата цел може да бъде  неясна. Джоел Бринкли съобщава през 2004 г. за „Ню Йорк Таймс”: „Руските лидери, много украинци и дори  някои членове на Конгреса задават въпроса, дали 58-те милиона долара, които САЩ изразходваха  за подпомагане на демокрацията в Украйна през последните две години, не са били всъщност  предназначени за сваляне на правителството там от власт”. Със сигурност от гледна точка на  Русия Революцията на розите в Грузия през 2003 г. и Оранжевата революция в Украйна през 2004  г., които отстраняват проруските лидери, за да доведат на власт пронатовски и прозападни  лидери, са се ползвали с подкрепата на САЩ. До известна степен по същата причина самият Путин  обвинява лично Хилъри Клинтън в подстрекаване на протести срещу правителството след парламентарните  избори в Русия през 2011 г. Съвременните авторитарни режими по принцип провеждат редовни избори, отчасти  за да се покрият с мантията на легитимността, осигурявана от електоралната политика. Това означава, че  политиката на противопоставяне често е организирана около избори и в следизборни протестни движения.  Русия наистина е авторитарна държава и е невъзможно да се прокара недвусмислена разделителна линия между  САЩ, „които се намесват в изборния процес на чужда държава”, и САЩ, „които подкрепят демократичните  институции и човешките права” в чужбина. Не е необходимо да се приема за чиста монета разказът  на руското правителство за тези събития, за да се установи, че на практика американската  външна политика винаги смесва геополитическите и хуманитарните интереси. Протестите  срещу сирийския режим се разглеждат по различен начин от протестите срещу режима в Бахрейн,  защото САЩ имат различни отношения с посочените режими. Усилията на САЩ да подкрепят  демокрацията в посткомунистическа Европа са искрени. Но това не означава, че не са също така  и част от съгласувана кампания, целяща да включи тези държави в системата за сигурност  и икономическата архитектура на НАТО и Европейския съюз, чието разширяване е изгодно  за Вашингтон, но вреди на Москва. Опитите на Русия да увеличи шансовете за успех на популистките  политици, които ще разбият съществуващия консенсус във външната политика на Запада, не са точното  огледално отражение на подхода на САЩ към Източна Европа, нито телевизията RT (Russia Today) е същото  като „Гласът на Америка” или BBC, но в крайна сметка е налице поне някаква далечна прилика. 

8. ЗАЩО ТРЪМП ХАРЕСВА ПУТИН? 

Първоначалните изказвания на Доналд Тръмп, съдържащи похвали по адрес на Владимир Путин,  се възприемат от мнозина като своего рода гаф в предизборната му кампания. През 2014 г. в  средите на републиканците е възприето да се хвали Путин като начин за критикуване на Обама  с твърденията, че американският президент е бил измамен или надхитрен. „Путин играе шах”,  заявява републиканецът от щата Мичиган Майк Роджърс, експредседател на Комисията  по разузнаване на Конгреса, „а ние според мен играем на топчета”. Междувременно  сенаторът републиканец от щата Аризона Джон Маккейн обяснява, че Путин „перфектно  е изиграл” американците във връзка с Украйна, сравнявайки неговото умело лидерство с  „наивността” на Обама. Тръмп няма голям реален опит в американското консервативно движение  и както пише Дара Линд, той често се оплита по време на предизборната си кампания, когато  се старае да използва партийния жаргон на място. Неведнъж Тръмп просто „се опитва да изрази  традиционни консервативни идеи”, а вместо това „казва неща, които за много американци звучат  грубо и крайно”. С времето обаче изявленията и действията на Тръмп по отношение  на руската политика стават прекалено емоционални и чести, за да бъдат обяснени с  липсата на опит. Той недвусмислено подкрепя руската интервенция в Сирия, поставя  под въпрос ангажиментите на САЩ към НАТО, не обръща внимание на разкритията  на разузнавателната общност за руските хакерски атаки и подчертава стремежа  си към подобряване на отношенията с Русия, а екипът му променя платформата  на Републиканската партия, за да се преустановят призивите за въоръжаване на  украинското правителство. Много либерали смятат, че в същността си това поведение  доказва авторитарните наклонности на Тръмп, естествения афинитет на един евентуален  диктатор към един вече съществуващ диктатор. Други застават на по-конспиративни позиции и  внушават, че Тръмп получава пари от Кремъл или най-малкото го изнудват с някакъв компромат.  Всичко това е възможно, но следва да се подчертае, че русофилството не е феномен, който е  специфичен само за Тръмп – той го споделя заедно с настроените срещу имиграцията популисти от  целия Запад, предлагайки една фундаментална обосновка на идеологията. Според Питър Бейнарт  това е разделителната линия между „идеологическите” и „цивилизационните” консерватори.  Казано по-малко учтиво, онова, което сближава Тръмп както с Путин, така и с крайно  десните европейски лидери, е, че те не обичат особено много мюсюлманите. Такова  отношение със сигурност отдавна съществува у редовите представители на твърдото ядро  избиратели на Републиканската партия, а, тъй да се каже, небрежното обединяване на всички в  един-единствен понятен ислямски враг помага да се обясни по какъв начин инвазията в Ирак е  лансирана пред публиката. Официалната идеология на консервативното движение обаче е доста  по-различна. В своята реторика Джордж Уокър Буш полага всички усилия да разграничи Ал Кайда  от ислямския мейнстрийм, докато Тръмп и съмишлениците му от десницата „описват самия  ислям като враждебна сила и вменяват вина на обикновените мюсюлмани за симпатии към  джихадистите, докато не се докаже невинността им”. В Русия има многобройно мюсюлманско  малцинство, което съставлява повече от десет процента от населението и продължава да се  увеличава. Както уточнява Денис Соколов от „Уилсън Сентър”, това малцинство е обект на  сурови мерки. Това са легитимни мерки, насочени срещу тероризма и екстремисткото  насилие, но в голяма степен те са и механизъм за социален контрол в рамките на поширокия контекст на политиката на Путин за контрол върху гражданското общество.  Ислямските групировки, независимо дали са в самата Русия или в свързаните с Русия бивши  съветски републики в Централна Азия, или се радват на подкрепа от страна на държавата, или  са подлагани на критика като терористи. Между Тръмп и Путин става дума за елемент на обща  идеологическа визия, основаваща се на ислямофобски предубеждения, която свързва тръмпизма,  путинизма и много европейски десни движения. 

9. КАК БИ ИЗГЛЕЖДАЛ ЕДИН СЪЮЗ  МЕЖДУ РУСИЯ И САЩ? 

До момента Тръмп не е изложил по същество визията си за външнополитическите  отношения между САЩ и Русия отвъд неопределената забележка, че „би било  наистина чудесно”, ако САЩ и Русия се погаждат по-добре. Но избраникът на  Тръмп за поста държавен секретар Рекс Тилърсън е официален носител  на Путиновия Орден на дружбата, а като главен изпълнителен директор  на „Ексън Мобил” е лобирал настоятелно за отмяна на американските  санкции, наложени на Русия. Тилърсън лично ще извлече огромна изгода,  ако САЩ пристъпят към едностранни отстъпки на този фронт. Тръмп  също така изглежда склонен да прекрати подкрепата, която САЩ оказват  на бунтовниците срещу режима в Сирия. От гледна точка на американското  ръководство в сферата на националната сигурност големият проблем във връзка с  тези идеи е, че Русия няма да даде нищо в замяна на едностранните отстъпки, които  биха направили САЩ. Истина е, че прекратяването на санкциите спрямо  Русия ще бъде изгодно за някои американски банки и компании, занимаващи  се с добив на изкопаеми горива, които биха могли да печелят повече  пари, ако могат отново да правят бизнес с Путин. Американски военни  представители и дипломати обаче се тревожат, че подобни едностранни отстъпки  могат да предизвикат последващи агресивни ходове на Русия в Източна Европа,  включително срещу държави като Естония и Полша, които САЩ са задължени  да защитават съгласно Член 5 от Северноатлантическия договор. В миналото  Тръмп е намеквал, че може и да не поиска да изпълнява точно тези задължения на  американците, така че той навярно не се притеснява от възможните последици от  политиката на отстъпки във връзка с Украйна. От друга страна, е доста трудно  да се предположи как точно би изглеждало американско-руското партньорство.  Широката антиислямистка коалиция придава определено количество  емоционален и идеологически смисъл, но е лишена от ясни практически  резултати. Тръмп е обещал например, че ще бъде безкомпромисен с Иран,  който е ключовият съюзник на Русия в гражданската война в Сирия. А ако  Тръмп помогне на Асад да постигне категорична победа в Сирия, военните  формирования на „Хизбула”, които в момента участват във войната там,  ще бъдат свободни да се върнат в Ливан и да възобновят конфликта с  Израел. Макар че Путин по принцип несъмнено се стреми да получи отстъпки  от страна на САЩ, едно трайно партньорство е по-вероятно да му попречи да  постигне целите си. Още с встъпването си в длъжност както Буш, така и Обама  демонстрират желание за подобряване на отношенията с Русия само за да осъзнаят  впоследствие, че във важни направления Путин не иска по-добри отношения  със САЩ. Да се върне величието на Русия означава тя да бъде възстановена до  състоянието й от разгара на Студената война, когато е почти равностойна на  САЩ. Но докато Русия продължава да е очевидно по-малка, по-бедна и по-слаба от  САЩ – което е самата истина, партньорството би било неравностойно и в някои  важни аспекти би подкопало целите на руската външна политика. 

Превод Мария Дерменджиева