Едва след атаката срещу Световния търговски център в САЩ политиците започват да разбират, че тероризмът не е дело на изолирани групи от фанатици, а на добре организирани и финансирани паравоенни формирования. В медиите започват да се прокрадват информации за терористични атаки и антитерористични действия, за официални и секретни операции на службите. Всичко това очертава матрицата на една необявена война, за която след 11 септември 2001 г. вече открито говорят всички. Война, която до този момент се обяснява с влошаващата се международна обстановка след края на Студената война, със сблъсъка на културите или със самоубийствените акции на отделни фанатизирани ислямисти. Никой обаче не споменава и дума за войната в Афганистан и за ролята, която разузнавателните служби и неофициалните тайни мрежи изиграват в събитията преди 11 септември 2001 г. А именно от там идва ударът, стоварил се върху Америка.
В началото на 1979 г. в Иран се завръща аятолах Рухолах Мусави Хомейни, а управляващият шах Мохамад Реза Пахлави абдикира. Хомейни прави уникална политическа трансплантация, като присажда ислямска теокрация върху тялото на модерната ислямска държава. Опитът на Хомейни, подкрепен от разширяващото се влияние на ислямския фундаментализъм, се оказва успешен, а смелото му постижение вдъхновява радикалните ислямисти. На 4 ноември 1979 г. студенти, изповядващи радикалния ислям, и части от иранските революционни милиции похищават 49 американци, затваряйки ги в американското посолство в Техеран. Същия ден терористите обявяват, че ще избият заложниците, като се самовзривят, ако бъде направен опит за тяхното освобождаване. Заложниците са освободени едва след 444 дни. Мотивът на терористите за тази акция е, че абдикиралият шах Реза Пахлави, който през това време е на лечение в САЩ, има намерение отново да се върне на власт с помощта на американците.
На 20 ноември 1979 г. шествие от опечалени хора с червени превръзки на ръцете носят ковчези към Голямата джамия в Мека, свещения град на мюсюлманите. Обичаят е на това свято място вярващите да отдадат последна почит на мъртвите. Мъжете поставят ковчезите на земята, отварят ги и вадят от тях цял арсенал автомати и гранати. Няколко от тях връзват с вериги вратите на Голямата джамия и в плен попадат хиляди изплашени богомолци. Лидерът на терористите е Джухайман ал-Утайби. Утайби е бивш войник от саудитската Национална гвардия. Той убеждава няколкостотин свои привърженици, че саудитският му зет Мохамед Абдула ал-Хатани, някога учил теология, е Махди (Месията), върнал се сред смъртните, за да избави мюсюлманите от произвола на нефтените принцове. А най-важната причина за връщането на Махди на Земята е „прочистването” на исляма и освобождаването на Саудитска Арабия от кралската фамилия. Няколко дни след нападението Арабската социалистическа работническа партия декларира своята подкрепа за нападателите. Целта на нападателите е Мохамед ал-Хатани да положи клетва като Махди между черния камък в ъгъла на Кааба и молитвеното място на Ибрахим, както е предсказано в хадисите за Махди. Имамът на джамията обаче отказва да признае новия Месия и групата на Джухайман открива стрелба по богомолците. Загиват десетки невинни хора. Местните радиостанции бързат да обявят, че САЩ и Израел стоят зад кървавата баня. Двете страни били решили да завладеят крепостта на мюсюлманската вяра, за да държат в подчинение ислямския свят. На място са изпратени войници от Националната гвардия, които обсаждат зданието. Резултатът от двуседмичната обсада са множество убити, чийто брой остава неуточнен и досега. Известно е само, че на третия ден след обсадата Махди е убит, което хвърля в паника терористите. На 4 декември 1979 г. саудитските власти възстановяват контрола над светинята с помощта на трима офицери от френските специални части, командвани от капитан Пол Барил. Моментът за атаката на джамията най-вероятно е избран така, че да съвпада с началото на новото столетие по ислямския календар и с вярата на Джухайман в сунитската концепция за „обновителя на века”, съгласно която в началото на всяко столетие се появява голям „учен обновител”. Вероятно поради слабото познаване на корана Джухайман е смесил двете концепции на исляма: за „обновителя на века” и пришествието на Махди, като е решил, че началото на ново столетие е подходящ момент мюсюлманите да се закълнат във вярност към новия Махди (Ал-Хатани). Много от привърженици на Джухайман се укриват в многобройните подземни тунели на джамията. Подробен план на подземните комуникации е предоставен на правителствените сили от архитекта на джамията, който работи за най-преуспялата строителна компания в Саудитска Арабия, това е Bin Laden Brothers for Contracting and Industry. В същото време в Кемп Дейвид президентът Джими Картър се подготвя за Деня на благодарността. Исламабадският ежедневник „Мюсюлманите” излиза с извънреден материал за „двете враждебни акции срещу мюсюлманския свят от страна на империалистическите страни и техните слуги”. Убийството на Джухайман и неговите последователи в Голямата джамия взривява арабския свят. Тълпи от мюсюлмани излизат по улиците на градовете, като обвиняват американците за това светотатство. В Триполи фанатизирана тълпа изгаря американското посолство. На 21 ноември 1979 г. в Исламабад американският посланик Артър Хюмел и началникът на резидентурата на ЦРУ там Джон Рейгън обядват в посолството. В същото това време пред главния вход на сградата започват да спират автобуси, от които се изсипват стотици млади демонстранти, които се нахвърлят върху оградата на посолството и правят опит да съборят изградената защитна стена. Група от тях, по-радикално настроени, носят пушки Lee-Enfield и няколко пистолета и стрелят в ключалката на входната врата. Куршумите обаче рикошират и нараняват няколко от нападателите. Те решават, че по тях стрелят американските морски пехотинци и отговарят на стрелбата. В последвалата престрелка е убит един американец. През това време в резидентурата на ЦРУ на третия етаж на посолството зам.-началникът Боб Лесард и оперативният служител Гари Шруън се готвят да унищожат секретните документи. Гари Шруън е приветлив човек с характерен за Средния запад акцент. Неговите познати твърдят, че има вид на зъболекар. Той е специалист по ръководене на секретни операции срещу чуждестранни правителства и терористични групировки. По-късно Шруън ще успее да осъществи контрол върху легендарния командир на ислямското партизанско движение Ахмад Шах Масуд, като му предоставя финансови средства за борба срещу съветските окупатори в Афганистан. Приблизително два часа след нападението върху посолството загиват 139 служители и пакистански офицери. Останалите живи служители успяват да се барикадират на покрива на посолството. Управляващият по това време пакистански военен диктатор генерал Мохамед Зия ул Хак, завзел властта през юли 1977 г. от социалиста Зулфикар Али Бхуто, решава, че е по-добре да остави бунта в посолството да заглъхне от само себе си, отколкото да поема риск от допълнително кръвопролитие и евентуален вътрешнополитически катаклизъм, ако армията се намеси. Около 18 часа бунтът най-после утихва. Чуват се само отделни изстрели в пелената от стелещ се дим. Останалите живи служители напускат сградата. В далечината виждат ярките пламъци, обхванали шестте жилищни сгради на посолството, където преди това са били техните домове. В Техеран аятолах Хомейни дава следната оценка на атентата: „Голяма радост за нас е да научим за бунта в Пакистан срещу САЩ. Това е добра новина за нашия потиснат народ. Границите не бива да разделят сърцата”. Според него „пропагандата създава супер сили, от които хората се страхуват, смятайки ги за недосегаеми”. Откъде изведнъж се появяват толкова много млади бунтовници, привърженици на крайния ислям, които атакуват посолствата и Голямата джамия?
На около пет километра от американското посолство в Исламабад в сенчеста долина е разположен университетът „Каид-и-Азам”. Той носи името на Мохамед Али Джинах, считан за „баща на нацията”. Когато се случват всички тези събития, университетската култура в голямата си част е прозападна. Студентите живеят в изолиран свят, който представлява възторжена смесица от ислямска традиция и прозападен стил на живот. През втората половина на 70-те години обаче в университета започва да се надига сянката на ислямския екстремизъм. В края на 1979 г. студентското крило на Джамиат-е Ислами (Ислямска партия) постепенно завзема контрола над студентския съюз в университета. Също като по-възрастните си политически лидери активистите на Джамиат пропагандират моралната трансформация на пакистанското общество чрез прилагане на законите на шериата. Обявяват се за чисто ислямско правителство. Парадоксално е, че основателят на Джамиат-е Ислами (1941 г.) е видният радикален писател Мулана Абу Ала Мувдуди, който е привърженик на ленинския революционен подход в ислямската политика. Той умира през септември 1979 г. малко преди избухналите бунтове, без да види променено държавното устройство на Пакистан според законите на шериата. Тъй като Джамиат-е Ислами са привърженици на радикалния ислям и създават връзки с нелегалните ислямски мрежи в Персийския залив, няма как да не привлекат вниманието на саудитското духовенство. Управлението на Саудитска Арабия се крепи на едно компромисно партньорство между кралската фамилия и полунезависимото крайно консервативно духовенство, което проповядва нетипичната за традиционния ислям доктрина, наречена на името на своя основател Мохамед ибн Абдул Уахаб – уахабизъм. В Пакистан Джамиат-е Ислами се оказват естествен съюзник на уахабитите. Поради отслабващата власт на корумпираните леви арабски националисти радикалните ислямски организации в университетите започват значително да увеличават своето влияние. В този процес се включват и транснационалните религиозни мрежи, каквато например е „Мюсюлманско братство”, които ускоряват обединението на ултраконсервативните религиозни партии. Вече е създадена хранителната среда, в която ще израснат бъдещите войни на исляма. В Пакистан нещата даже са още по-благоприятни, тъй като диктаторът Зия ул Хак на 21октомври 1979 г. обявява намерението си да установи „истински ислямски ред и закони” в страната. По-рано същата година той въвежда ислямските наказания като ампутиране на крайници на крадците и бичуване на фалшификаторите. Лидерите на Джамиат възторжено го подкрепят. През следващите години именно тази организация, финансирана предимно от Саудитска Арабия, се превръща в авангард както на официалните, така и на тайните ислямистки планове за намеса в Афганистан.
През март 1979 г. избухва първият сериозен антикомунистически бунт в Херат малко след като настаналите се в Кабул марксисти обявяват кампания за принудително ограмотяване на момичетата. Херат е град в пустинята с преобладаващо персийско влияние, напояван от водите на река Хари Ръд. Градът е древен център, свързан с Иран търговски и политически. Характерно за жителите, възпитани в духа на традиционната ислямска религия с известен мистичен уклон, е либералното отношение към жените. Въпреки своите умерени религиозни възгледи обаче ислямското население на града приема като кощунство опита на комунистите в Кабул да наложат съветския обществен модел, като проведат светски реформи. Положението става нетърпимо и през март 1979 г. харизматичният командир на афганистанската армия Исмаил Хан обявява джихад на комунистическите узурпатори, като повежда на бунт своя елитен гарнизон. Избити са около 20 руски съветници заедно с техните семейства. Бунтовниците набиват труповете им на колове и ги оставят за назидание да се разлагат по улиците на града. Ответният удар е незабавен. В Съветския съюз КГБ вече е обучило около 3700 военнослужещи за афганистанската армия в това число и военни пилоти. Руски изтребители излитат от Кабул и безмилостно бомбардират Херат. До приключване на нападенията, което съвпада с навечерието на първата годишнина от идването на власт на афганистанското комунистическо правителство, са избити общо 20 000 души цивилни и военни в Херат. Исмаил Хан успява да избяга и се укрива в източните провинции. По примера на Исмаил Хан обаче офицери от афганистанската армия в Джелалабад също започват да избиват съветниците, изпратени от Съветския съюз. Афганистанските офицери се качват на танковете си и се присъединяват към бунтовниците, обявявайки се за техни съюзници в джихада. На тайно заседание на Политбюро на ЦК на КПСС, проведено на 17 март 1979 г., Андропов заявява: „Наясно сме, че ще бъдем наречени агресори, но при никакви обстоятелства не можем да си позволим да загубим Афганистан”. В телефонен разговор Алексей Косигин раздразнено иска обяснение от премиер-министъра и генерален секретар на ЦК на Народнодемократичната партия на Афганистан (НДПА) Нур Мохаммад Тараки: „Стотици афганистански офицери са обучени в Съветския съюз. Къде са те сега?”. Тараки с горчивина в гласа отговаря: „Повечето от тях са мюсюлмански реакционери… или, както те самите се наричат, „Мюсюлманско братство”. Не можем да разчитаме на тях. Нямам им доверие”. Малко по-късно през септември 1979 г. Тараки е свален от власт и екзекутиран от един от своите партийни другари, Хафизула Амин, бивш студент от Колумбийския университет в Ню Йорк и организатор на афганистанската комунистическа революция през 1978 г. По времето на бунта в Херат ЦРУ изпраща на Джими Картър засекретен доклад с предложение за тайна поддръжка на афганистанските антикомунистически бунтовници. Збигнев Бжежински също препоръчва на президента Картър да окаже тайна подкрепа на афганистанските бунтовници. На 3 юли 1979 г. Картър подписва президентски указ, с който се дава разрешение на ЦРУ да използва малко повече от 500 000 долара за провеждане на пропаганда и специални психологически операции, а така също за закупуване на свързочна техника, медицинско оборудване и подпомагане с пари в брой на афганистанските бунтовници. Това е скромното начало, от което съветските комунисти (несъзнателно) и демократите от Вашингтон (съзнателно) започват да формират, обучават и въоръжават армиите от жестоки ислямски екстремисти. Тази, продължаваща и през XXI век безумна политика, акушира и раждането на чудовището ИДИЛ. Както руснаците, така и американците подценяват бунтовете в Иран и Пакистан. Потънали в идеологическа битка, САЩ и СССР не обръщат внимание на вируса на ислямската агресия, който бързо започва да се разпространява на север и изток от Техеран чрез изградените нелегални мрежи. Указът на Картър дава зелена светлина за действие на служителите от ЦРУ. Те обаче не могат да изпълнят мисията си, без да прибягнат до съдействието на разузнавателното управление на Пакистан (ISI). На ISI американците отреждат ролята на логистичен център за разпределяне на осигурените от ЦРУ пари и техника, които трябва да бъдат отправени към бунтовниците в Афганистан. През 1981 г. САЩ назначават Хауърд Харт за началник на резидентурата в Исламабад, който да следи за оперативното обезпечаване на операциите на ЦРУ. Харт е логичният избор на американците, изпълнен е със страст към оръжията и десантните практики. Той притежава една от най-богатите частни колекции на старинно и съвременно американско оръжие. В края на 30-те години семейството на Хауърд Харт живее в Манила, където баща му е банкер. След началото на Втората световна война семейство Харт е изпратено в японски концлагер. През 1945 г., когато японската военна система се разпада, семейството е освободено и се завръща в Манила. В детските си години, прекарани на Филипините, игрите на партизани за Харт са това, което за американските деца е бейзболът. През 1965 г. Харт получава диплома от американски университет, където е изучавал азиатска политика и езиците хинди и урду. С тези редки езици веднага е приет на работа в ЦРУ, като преминава стандартния двегодишен курс на обучение. Обучението включва водене на платени агенти, проследяване на обекти, работа с шифровани документи и скокове от самолет. Харт постъпва в дирекция „Операции” на ЦРУ и е изпратен в Калкута. По-късно служи в Бахрейн и Техеран. Хауърд Харт планира да достави огромен обем оръжие на муджахидините и след това да си стои в Исламабад и да наблюдава как ислямските бойци се бият с руснаците. Впечатленията на Харт за афганистанците са, че те са очарователни, войнствени, не много цивилизовани и неуправляеми. Или както той обича да казва: „Двама афганистанци правят три групировки”. От страна на ISI за връзките с ЦРУ отговаря самият директор на пакистанското разузнаване Ахтар Абдул Рахман. Ахтар установява следните две важни правила, които трябва да спазват неговите подчинени в съвместната работа с ЦРУ: първото е, че на нито един американец (включително и на служител от ЦРУ) не трябва да му се дава възможност да преминава границата с Афганистан и да установява директен контакт с афганистанските бунтовници; второто правило забранява на офицерите от ISI да поддържат социални контакти с партньорите си от ЦРУ. Ахтар е син на лекар от Пешавар. Кариерата си започва, като се включва в британската колониална армия в Пенджаб. В същото време там се намира и Зия ул Хак, бъдещият диктатор на Пакистан. Двамата се сприятеляват и впоследствие през 1979 г. Зия му дава чин генерал и го прави началник на разузнавателната служба. Ахтар ръководи службата цели осем години. Колегите му го описват като добре изглеждащ за годините си, здрав и набит човек (той е бивш шампион по бокс и борба), с безупречна униформа, украсена с три реда медали. Мрази да го снимат, няма истински приятели и не се доверява на никого. Строг и студен, той е сигурен, че освен него никой друг не знае кое е добро и кое – лошо. Малко по-друга е характеристиката, която Харт дава на Ахтар. Той го определя като инат без особено въображение, но сравнително приятен. Харт казва: „Генералът смята себе си за нещо средно между Чингис Хан и Александър Македонски”. Генерал Ахтар загива на 17 август 1988 г. в самолетна катастрофа близо до Бхавалпур заедно с президента Зия ул Хак и американския посланик в Пакистан Арнолд Рейфъл. По време на престоя на Харт в Исламабад тайните доставки на ЦРУ за афганистанските муджахидини достигат безпрецедентни размери. Трескавата дейност на ISI не остава незабелязана от Службата за общо разузнаване (GID) на Саудитска Арабия. Един ден генерал Ахтар посреща на летището в Исламабад едър мургав мъж с гъста брада. Мъжът веднага е отведен на среща с пакистанския президент Зия. Непознатият е Ахмед Бадиб, зам.-началник на саудитската разузнавателна служба. Багажът, който го придружава, са два сандъка, в които са подредени 1,8 милиона долара в брой. Това е визитната картичка на саудитското кралство, изпратена от шефа на GID принц Турки ал Фейсал до президента Зия. Разговорите на Бадиб със Зия ул Хак и Ахтар поставят началото на общите действия на двете разузнавателни служби в подкрепа на афганистанските бунтовници срещу съветската военна инвазия в Афганистан. Саудитската кралска фамилия смята съветския комунизъм за ерес, която трябва да бъде изтръгната от корен. Принц Турки оглавява GID от средата на 70-те и я ръководи повече от две десетилетия. Той е един от най-влиятелните разузнавачи с продължила най-дълго служба на световната сцена. Същевременно принцът е крайно противоречива личност. От една страна, той е поддръжник на крайния ислям, набожен човек, работохолик, интелектуалец, почтен принц и искрен приятел на американците. От друга страна, е защитник на правата на жените, интригант, любител на банановото дайкири, мултимилионер и много щедър спонсор на антиамерикански каузи. Принц Турки ибн Фейсал ал-Сауд е роден на 15 февруари 1945 г. в Мека ден след като саудитският крал Абдул Азиз се среща за първи път на американския военен кораб „Куинси” в Червено море с президента на САЩ Франклин Рузвелт, който се връща от срещата в Ялта. Бедуинският крал качва на кораба стадо овце, което е приготвил, за да даде вечеря на американския президент. Американците показват на краля филми за бойните действия на американската армия, като очакват той да бъде силно впечатлен от военната мощ на САЩ, но за тяхна голяма изненада, докато гледа филмите, кралят заспива. Когато младият принц Турки навършва 14 години, е изпратен в подготвителното училище на пансиона за синове на много богати родители „Лорънсвил”, Ню Джърси. След подготовката в американския пансион през 1964 г. Турни е приет в университета „Джордж Вашингтон”, където учи заедно с общителното и амбициозно момче от Хоуп, Арканзас, Бил Клинтън. Внезапно принцът напуска университета още преди да завърши последния курс, и няколко години по-късно довършва образованието си в Англия. След време в едно свое интервю той заявява, че е напуснал университета поради това, че е бил крайно депресиран и обезверен от победата на Израел в Шестдневната война с арабите през 1967 г. През 1973 г. принцът започва работа в родината си като съветник в кралския съд, след което заема поста, овакантен от чичо му, оглавявайки разузнавателната служба на Саудитска Арабия. В началото на септември 2001 г. принцът внезапно освобождава заеманата длъжност и заминава посланик на саудитското кралство в Англия, а от декември 2005 г. до февруари 2007 г. е посланик в САЩ. След това принцът твърде неочаквано заема и длъжността неофициален посланик на Саудитска Арабия в Москва.
За ислямския свят Саудитска Арабия е свято място, сърцето на исляма, където Аллах е изпратил своя пророк и последен посланик Мохамед Ибн Абдала да предаде неговото послание и религия на хората и да ги насочи по пътя на истинската вяра. Задачата, която е трябвало да изпълни пророкът, по това време вероятно ще е била доста трудна, тъй като територията е била населена от бедуини. В книгата си „История на едногодишното пътуване през Централна и Източна Арабия” английският дипломат Уилям Гифорд Палгрейв пише: „В голяма част от бедуинско население мохамеданството не е оказало никакъв ефект в продължение на дванайсет века. Богът за бедуините е вожд, чийто дом е Слънцето”. Ориентирайки се по Слънцето, Луната и звездите, бедуините създават култ към тези светила. В началото на XVII век (по Грегорианския календар) принц Сауд ибн Мухамад ибн Леокрин като управител на град Дерия (днес квартал на Рияд) основава Саудитското кралство (1765 г.). Принцът произхожда от племето ас-Сауди, което на свой ред е произлязло от арабското племе енизах, едно от най-големите племена на Арабския полуостров, заселено на териториите на днешен Ирак и Сирия. След смъртта на принца престола заема неговият син Мухаммад ибн Сауд. Окончателно саудитската държава придобива днешния си статут при краля Абд ал-Азиз ибн Сауд (управлявал от 1932 до 1953 г.). За родоначалник обаче на създаването на социалнополитическата система в Саудитска Арабия се счита принц Мухаммад ибн Сауд. Принцът дава подкрепата си на шейх Мухаммад ибн Абд ал-Уахаб, за да върне народа по пътя на истинския ислям. Неговата мисия се базира на два основни принципа: „единство на бога” и „очистване на религията до заемане на формата, в която тя е съществувала в първите три века на исляма”. Сърцевината на уахабитската догматика е свързана с единството на бога и осъждането на култа към светиите. Това всъщност е убеждението, че само Аллах е творец на този свят, негов господар и даващ на хората законите. Аллах не се нуждае от помощта на когото и да било, независимо колко близко той стои до него. Само в ръцете на Аллах е способността да извършва добро или зло. Никой не е достоен да му се покланят или величаят освен Аллах. По мнението на уахабитите обаче хората са се отклонили от тези принципи и са се предали на „бида” (забраненото от бога). Например те отиват на поклонение в мавзолеите на мюсюлманските светии, дават им обети, принасят жертви, молят ги за помощ, убедени са, че светиите могат да направят добро или да причинят зло. Особено е отношението на уахабитите и към пророка Мухаммад, основател на исляма. Те считат, че той е обикновен човек, който Аллах е избрал за пророческа мисия. Той не трябва да бъде обожествяван, не е редно да му се покланят и не могат да го призовават за помощ. Източници на исляма според мнението на уахабитите са само Коранът и Суната (сборник от избрани разкази или изказвания на Мухаммад, допълващи Корана). Уахабитите признават само четирите имама, основатели на правоверната школа на сунизма. В ислямската доктрина уахабизмът възражда линията на крайна непримиримост, отхвърляща всичко ново, и пледира за връщане към Корана и Суната в първоначалния им вид. В европейската и арабската литература широко е разпространено определението за уахабитите като „пуритани”, или „протестантите на исляма”. Това по чисто формален признак приравнява уахабизма с европейската реформация, т.е. по външния стремеж да се „изчисти” първоначалната истинска религия от последващите наслоения. Социалните догми на учението изискват безпрекословно подчинение на населението на властта за установяване на социална хармония и стабилност. В учението, естествено, са включени и ред морални норми. Уахабизмът учи хората да бъдат добри и внимателни, твърдо да изпълняват обещанията си, да бъдат търпеливи, да не лъжат, да не клеветят, да не сплетничат, да не бъдат бъбриви и да помагат на слепите. Учението осъжда проявите на алчност, завист, лъжесвидетелстване и страхливост. Едновременно с това то определя и някои светски правила на поведение, като дава съвети как да се смеем, да кихаме, да се прозяваме, да се прегръщаме, да се ръкуваме при среща и да се шегуваме. Включвайки в доктрината си „свещената война” срещу „слугите на дявола” и „идолопоклонниците”, уахабизмът от самото си зараждане се превръща в идеология, проповядваща военна агресия и насилие. Практическото прилагане на доктрината намира израз в създаването от крал Абдул Азиз бин Сауд на организацията „Ихуан” (Братя), крайно жестока, военизирана структура, членовете на която носят отличителни бели тюрбани и подрязват брадите и мустаците си, с което изразяват принадлежността си към уахабизма. Ихуаните са бойният авангард на Абдул Азиз, които завладяват села и градове, безмилостно избивайки мирното население. Между 1914 и 1926 г. „Братята” отново окупират Мека, Медина и Джеда. Обаче през 1920 г. Бин Сауд разбира, че за да получи дипломатическо признание от Англия и Америка, трябва да ограничи насилието на организацията. Опитът на Абдул Азиз да усмири „Братята” завършва с бунт и гражданска война, която продължава до 1930 г. Същата година армията на краля унищожава организацията като разстрелва почти всички нейни членове с картечници. През 1932 г. крал Абдул Азиз бин Сауд провъзгласява новата държава - Саудитска Арабия.
При създаването на GID Турки копира детайлно модела на ЦРУ. Перфектното владеене на английски език, добрите обноски, чувството за хумор, елегантността, вкусът към лукса и най-важното изключителната му способност да бъде посредник между ислямския и западния свят помагат на принца да спечели доверието на американците. Турки става пълноправен делегат на годишните срещи на световния елит в Давос, Швейцария. Но същевременно служителите на ЦРУ са наясно, че принцът е един перфектен манипулатор. Размерът на богатството, което Турки натрупва за кратко време, шокира американските му колеги. Шефът на дирекция „Операции” в ЦРУ Клеър Джордж казва: „Няма човек от техните служби, който да е откраднал толкова пари”. Ахмед Бадиб и брат му Саид са двамата ключови помощници на Турки. Ахмед е негов заместник, а Саид е началник на дирекция „Разузнаване” в GID. Характерно и за тримата са тесните приятелски връзки с Осама бен Ладен. Създаденият между ЦРУ, ISI и GID триумвират има решаващ принос в създаването и обучението на боеспособни групи от муджахидини, принудили впоследствие съветските войски да се изтеглят от Афганистан. Така например през 1984 г. муджахидините раняват и убиват около 17 000 руски войници и вече контролират 62% от провинциалните райони в Афганистан. Бойните им действия са толкова ефективни, че руснаците са принудени да включват в боевете около три-четири пъти повече военни части, за да ги принудят да се оттеглят. През януари 1984 г. директорът на ЦРУ Уилям Кейси информира президента Рейгън, че руснаците за изминалите четири години са загубили около 400 самолета, 2800 танкове и бронетранспортьори и приблизително 8000 камиони, джипове и други превозни средства. Оценката на Кейси е, че цената на военните действия, която са платили руснаците до този момент, е около 12 милиарда долара, а американците са заплатили 200 милиона долара и още толкова са платени от разузнавателната служба на принц Турки. През 1985 г. американските средства по афганистанската програма достигат 250 милиона долара, приблизително толкова, колкото за всички предишни години, взети заедно. Шест години след началото на Афганистанската война ЦРУ, КГБ, ISI и GID усъвършенстват тактиките си, като всяка една от тези страни търси начин да саботира, деморализира и обърка врага без оглед на средствата, които използва, и броя на жертвите от страна на мирното население. По това време обаче грамотните афганистански командири започват да разбират, че вече разполагат с достатъчно опит, знания, оръжия и пари, за да започнат да се еманципират от своите покровители и да провеждат политика в собствен интерес. Засилване на афганистанската програма на ЦРУ настъпва с назначаването от президента Рейгън на ръководителя на избирателната му кампания Уилям Кейси за директор на ЦРУ, който остава на тази позиция от 1981 до 1987 г. Кейси е роден на 13 март 1913 г. в Ню Йорк. По онова време той е около 70-годишен мултимилионер, спечелил сам състоянието си. По убеждения е пламенен католик и яростен антикомунист. Кейси е католически рицар на Малта, възпитан от йезуитите. Резиденцията му в Лонг Айланд е изпълнена със статуи на Дева Мария. Ежедневно ходи на литургия и убеждава всеки, който види по пътя, да прегърне християнската вяра. През 1934 г. Кейси завършва университета „Фордхем” в Бронкс, където преподавателите йезуити успяват да направят католицизма негово житейско кредо. Във „Фордхем” Кейси и приятелите му се наливат с контрабандна бира и джин, а после, олюлявайки се на път за вкъщи, шумно пеят песни от репертоара на Ирландската републиканска армия. След назначаването му за шеф на ЦРУ той започва тайно чрез Католическата църква да изпраща средства на антикомунистите в Полша и Централна Америка. Кейси е един от най-запалените привърженици на джихад. За Кейси политическият ислям и Католическата църква са естествени съюзници. Според него чрез тайни операции, разработвани от ЦРУ по линията на исляма и католицизма, трябва да се попречи на разпространението на съветския империализъм. Повече от всеки друг директор преди него Кейси укрепва връзките между ЦРУ, саудитското разузнаване и армията на Зия ул Хак. Кейси има удебелено небце, а като по-малък на тренировка по бокс получава удар в гърлото, след което трудно му се разбира какво говори. В един от разговорите си с резидента на ЦРУ в Бейрут Рейгън споделя: „Проблемът ми с Бил е, че не го разбирам по време на срещите. Можеш да помолиш някого да повтори какво е казал веднъж, но не можеш да го караш да повтаря три пъти. Звучи грубо. Затова просто кимам с глава, но всъщност не знам какво казва”. Ахмед Бадиб, заместникът на Турки, го нарича „мрънкащото момче”. Кейси, разбираемо, е много чувствителен на тази тема и не пропуска да отбележи, че „има хора, които просто не желаят да чуят онова, което директорът на разузнаването вижда в този сложен и опасен свят”. Но освен говорния дефект и маниерите на Кейси са груби. Той не умее да води светски разговор и, както го описва един негов колега, „винаги се храни като гладен”. Генералите от ISI пък гледат на него като на всеопрощаващ съдружник, който винаги вижда нещата глобално и оставя на тях да вземат решения по детайлите, което не винаги е от полза за ЦРУ, но носи значителни облаги на самите тях. Кейси е запомнен от своите партньори с честите си пътувания (около 40 самолетни полета) за срещи с тях, целта на които според него е „развитие на контактите”. За целта той ползва персонален самолет модел С-141 Starlifter с пряка телефонна връзка с президента. От съображения за сигурност Кейси пътува нощем, и то по график, на който не би издържал и млад мъж. Пътуванията на Кейси, свързани с Афганистан, минават първо през Саудитска Арабия, после през Пакистан, където обикновено вечеря в Армейския дом в Равалпинди с президента Зия. Разговорите обикновено се въртят около голфа и геополитиката. Вечерите са приятни и разтоварващи за Кейси с изключение на моментите, когато сервитьорите пълнят чашата му за вино с кока-кола. Кейси периодично запознава Зия с военните ходове на Индия, а той иносказателно отбелязва, че „да бъдеш съюзник на САЩ е, като да живееш на брега на голяма река. Почвата е изключително плодородна, но на всеки четири или осем години реката променя течението си и ти можеш да се окажеш насред пустинята”. Периодът на управлението на Кейси е известен с безпрецедентното увеличаване на финансовите средства в подкрепа на муджахидините, което заплашва да дискредитира тайните операции на ЦРУ в региона. Но по-важни са другите процеси, които се развиват и остават встрани от полезрението на ЦРУ. Пакистанските и саудитските агенти, както и шейховете, все повече пряко в свой интерес координират действията си с афганистанските военачалници в регионалната война и тя вече започва да изглежда като обвита в постоянна мъгла. Някои от местните бойни групи и агенти са партньори на ЦРУ, други работят по конкурентни програми, а трети правят всичко това за този, който най-добре плаща. Помежду им се преплитат отделни фигури или мрежи от ислямски радикали с неустановена национална принадлежност, чието активизиране след 1979 г. създава терористичната мрежа „Ал Кайда”, а след 1987 г. метастазите от по-малки или по-големи терористични образувания обхващат почти всички ислямски страни. Мнозинството от тези групи или организации са преминали обучение в тренировъчните лагери, финансирани от ЦРУ и разузнавателните служби на Пакистан и Саудитска Арабия. Едва на 28 май 1993 г. държавният секретар на САЩ Уорън Кристофър пред репортер на CNN дава публичност на мнението на Държавния департамент, че тероризмът вече е извън контрол: „Дълбоко загрижени сме по повод обстановката в Афганистан, както и във връзка с факта, че страната е хранителна почва на терористична дейност по целия свят. Смятам, че ще обърнем специално внимание на въпроса. За съжаление някои държави спонсорират тероризма, който разпростира отвратителните си пипала и в другите страни”. Терористичните нападения през 1985 и 1986 г. започват да се случват едно след друго, като всички се излъчват на живо от телевизията и се гледат от милиони американци. През юни 1985 г. двама ливански терористи отвличат самолет на TWA, убиват водолаз от ВМС на САЩ, който се намира на борда му, и водят преговори, позирайки пред камерите на журналистите на пистата в Бейрут. През октомври палестинският терорист Абу Абас похищава екскурзионния кораб „Ахил Лауро” в Италия, убива американския турист от еврейски произход Леон Клингхофер, изхвърля тялото зад борда и избягва в Багдад. Същата година точно след Коледа палестински екстремисти от организацията „Абу Нидал” откриват огън срещу пътници, чакащи на гишетата за билети на авиокомпанията „Ел Ал” във Виена и Рим. Убити са 19 души. Стрелците са момчета от палестинските бежански лагери, натъпкани с амфетамини. Истинският шок обаче идва през 1983 г., когато терористи взривяват американското посолство в Ливан, при което загиват някои от най-добрите агенти на ЦРУ в Близкия изток, и през 1984 г., когато са взривени 241 морски пехотинци в казармите на американските ВМС в Бейрут. Шиитската терористична организация „Хизбула” в началото на 1984 г. отвлича и измъчва резидента на ЦРУ в Бейрут Уилям Бъкли, както и много други. В началото на 1995 г. се забелязват признаци за нова вълна от ислямски тероризъм, която има опасност да залее САЩ. Атаките имат хаотичен характер, а организаторите често са неясни. Самоубийствените атентати зачестяват. Има доказателства, че ислямските терористи експериментират с оръжия за масово поразяване. Все по-често има информации, че един млад човек на име Осама бен Ладен стои в основата на атаките като вдъхновител, организатор и източник на финансиране. Периметърът на тероризма се разраства и вече обхваща Северна Африка, Египет, Судан и Пакистан. През август 1994 г. трима мароканци с качулки убиват двама испански туристи в хотел в Маракеш. Нападателите са обучавани в Афганистан. По-късно същата година алжирци, също обучавани в Афганистан, извършват серия от взривове в парижкото метро. През декември 1994 г. четирима, отново алжирски терористи от „Въоръжена ислямска групировка”, отвличат самолет на „Ер Франс”. Те имат намерение да разбият самолета върху Айфеловата кула. Френските специални служби успяват да ги отклонят към Марсилия, където и четиримата са застреляни от френски командоси. През април 1995 г. филипински мюсюлмани, заклели се във вярност на афганистанския муджахидински лидер Абдураб Рассул Саяф, подлагат на грабеж град Ипил на остров Минданао. Те избиват 63 души, ограбват четири банки и вземат 53 заложници, като убиват част от тях. На 26 юни 1995 г. египетски терористи заедно с членове на „Въоръжена ислямска групировка”, снабдени със судански паспорти, правят неуспешен опит за атентат срещу египетския президент Хосни Мубарак в Етиопия. На 13 ноември 1995 г. кола бомба, натъпкана със 113 кг експлозив, се взривява до офиса на шефа на националната охрана на Саудитска Арабия в Рияд. Убити са петима американци, а 34 са ранени. По-късно един от извършителите заявява пред саудитската телевизия, че е повлиян от Осама бен Ладен и че има опит с експлозивите от участието си в операциите по време на афганистанския джихад. През 1995 г. започват терористичните атаки и в САЩ. От целия букет терористични действия най-фрапантен като пробив в сигурността на САЩ е бомбеният атентат в Световния търговски център, извършен на 23 февруари 1993 г. Той, като че ли е генерална репетиция за терористичния акт, разрушил кулите близнаци през 2001-ва. В 12:18 часа на 23 февруари в подземния гараж на Световния търговски център избухва взрив. Бомбата убива шест души, обядващи в закусвалнята над гаража, ранява стотици, работещи няколко етажа по-нагоре, и нанася щети за 500 милиона долара. Отговорност за нападението поема „Армията за освобождение, пети батальон”, която отправя чрез медиите следните три политически искания: прекратяване на американската помощ за Израел, прекратяване на дипломатическите отношения с Израел и гаранции за прекратяване на намесата във вътрешните работи на страните от Близкия изток. Ако исканията им не бъдат удовлетворени, атентаторите заплашват, че ще разширят нападенията си извън границите на САЩ, включително и над ядрени обекти. В писмото се твърди, че „Армията” разполага със 150 бойци камикадзе, готови на всичко. Писмото завършва с изречението: „Израелският тероризъм, подпомаган от Америка, трябва да се изправи срещу нещо подобно на самия себе си. Американският народ трябва да знае, че неговите убити граждани не са по-добри от онези, които са избивани с американските оръжия и подкрепа”.
Браян Пар е специалист по транспортиране на опасни затворници в Съвместната оперативна група за борба с тероризма към ФБР. Денят е 8 февруари 1995 г. и той очаква пристигането на поредния си клиент на летището в Исламабад. Слънцето вече е залязло и в сумрака близо до пистата спира автомобил на пакистанското разузнаване. От задната врата на автомобила слиза младеж, облечен в жълто-кафяв военен гащеризон, с превръзка на очите и верига през кръста, обхванала ръцете и краката му. Пар се присъединява към агентите Брадли Гарет и Чарлс Стърн и тримата ескортират младежа до спрелия на пистата американски военен самолет. Предишния ден агенти на пакистанското разузнаване са арестували в стая №16 на хотел „Су Каса” в Исламабад лицето, известно под името Рамзи Юсуф, по искане на САЩ и във връзка с обвинение за взрива в Световния търговски център. Пакистанците отдавна не спазват официалната процедура по екстрадиране, а и предаването на престъпници без съдебни формалности също е предпочитана практика от ЦРУ. Тази практика не е законна в САЩ, но тя дава възможност на ЦРУ да превозва заподозрените за разпит в съюзнически страни и обратно в САЩ за провеждане на съдебни процеси, както си пожелае. Истинското име на Рамзи Юсуф е Абдул Басит Махмуд Абдел Карим. Той е роден в Кувейт на 27 април 1968 г. Корените на неговото семейство са в пакистанската провинция Балуджистан. Баща му, по професия инженер, се мести в Персийския залив, където по това време започва петролният бум. От малък Юсуф живее сред пребиваващите в Кувейт работници от Пакистан, Палестина, Египет, Балуджистан и Индия и може без проблем да говори арабски, балуджистански, урду и английски. След като завършва средното си образование в Кувейт през 1989 г., Юсуф е изпратен да учи електроинженерство и компютърна електроника в техническия институт в Суонзи, Южен Уелс, Англия. Неговият чичо Халид Шейх Мохамед е активист на „Мюсюлмански братя” и смята Запада за вражеска територия. Юсуф не е заинтригуван от инженерството, а от друга „многоуважавана професия” – да бъде боец в свещената война на афганистанските муджахидини срещу окупатора. В края на 1990 г. Юсуф отива в Афганистан и около половин година изучава оръжия и експлозиви в джихадисткия лагер за начинаещи „Халден”. По-късно се премества в лагер за напреднали в изработването на бомби, където има възможност да приложи наученото в института по електроника при подготвянето на дистанционно управляеми експлозиви. В началото на 1991 г. Юсуф се връща в Пакистан и се жени, като това не му пречи да е в постоянна връзка с приятелите си радикални ислямисти. През септември 1992 г. заминава за Ню Йорк с фалшив иракски паспорт, който е закупил за 100 долара. Първоначалният му план, както самият той обяснява, е да разгледа САЩ, да се сдобие с американски паспорт, да си набележи цели за взривяване и след това да се върне в Пакистан, за да събере средствата, които са му необходими за операцията. Агентите Гарет и Пар шест часа разпитват Юсуф по време на полета към САЩ, като особено се интересуват какво го е мотивирало, за да извърши този акт, и какви са връзките му с ислямските радикали. Юсуф обяснява, че първоначално е обмислял нападение над израелски обекти, но поради високото ниво на сигурност се отказва и насочва вниманието си към Световния търговски център. Решението си той обяснява така: „Ако е невъзможно да нападнеш врага директно, то следващото най-добро решение е да нападнеш приятел на твоя враг”. Първоначалният му замисъл е да конструира бомбата по такъв начин, че взривната вълна да разруши централната носеща конструкция на една от 110-етажните кули близнаци, която, падайки, да събори и втората кула. По негови изчисления това би трябвало да доведе до смъртта на около 250 000 души, което в най-общи линии отговаря на броя на жертвите от атомната бомбардировка на американците над Хирошима и Нагасаки през Втората световна война. Материалите за приготвяне на бомбата струват на Юсуф 400 долара. След като задейства таймера, Юсуф спокойно се качва в червен шевролет модел „Корсика” и изчезва от мястото на взрива. Същата нощ взема самолет до Карачи и от там следите му се губят до момента, в който е арестуван в хотел „Су Каса”. При разпитите на неговия съучастник Абдул Хаким Мурад ЦРУ установява, че атентаторите са планирали да реализират множество терористични нападения, като по-впечатляващи от тях са: замисляното покушение срещу президента Клинтън по време на негова визита във Филипините, покушение срещу папата по време на посещението му в Манила, отвличане на пътнически самолет и разбиването му върху сградата на ЦРУ. Интересен е фактът, че заговорът да се разбие самолет върху централата на ЦРУ е описан в кратък доклад на полицията в Манила и е изпратен на американските тайни служби. В него пише, че Мурад планира: „Да се качи на борда на пътнически самолет като обикновен пътник. След това да отвлече самолета и да принуди пилотите да го разбият в централата на ЦРУ. Няма да използва нито бомба, нито експлозиви. Това ще бъде просто една самоубийствена мисия, която той с голямо желание би изпълнил”. ЦРУ се сеща за този доклад едва след като по подобен начин е взривен Световният търговски център през 2001 г. Изводите на ФБР от терористичния акт на Юсуф са включени в доклада върху световния тероризъм през 1995 г., където се казва, че от случая „Юсуф” може да се направи изводът, че през последните години на световната сцена се е появило ново поколение терористи. Юсуф и неговите съучастници имат достъп до световно разклонена мрежа, осигуряваща финансови средства, подготовка и безопасно убежище. Все повече ислямски екстремисти си сътрудничат в името на каузата. Две години по-късно през май 1997 г. по време на заседанието, на което Джордж Тенет трябва да бъде одобрен за директор на ЦРУ, сенаторът Джордж Кери го пита дали мисли, че заплахата от ислямски тероризъм е преувеличена. Ето какво отговаря Джордж Тенет: „Усъвършенстването на групировките, способни да организират терористични нападения срещу американски обекти, в момента е глобално явление. Те имат възможности да прехвърлят пари, хора и експлозиви, а нивото на дейността им продължава да е доста обезпокоително за американското разузнаване. Терористите са фанатици. Напълно мотивирани са да продължат да се занимават с това, с което са се занимавали досега. Глобалната им дейност в момента няма прецедент, а заплахата за американските интереси е изключително висока. Именно терористите, а не толкова правителствата на Русия или Китай, или дори тези на Ирак и Иран могат да се окажат най-вероятните извършители на опустошителни удари срещу Съединените щати”. Всички тези изводи остават на хартия и адекватни практически действия не се предприемат. Затова не е чудно, че впоследствие се стига до кървавата баня на 11 септември 2011 г., при която действията на терористите практически копират планове на Юсуф, известни отдавна на секретните служби. В същия секретен доклад на ЦРУ се споменава и името на Осама бен Ладен, който според Ленгли вече е поставил началото на една многонационална частна армия от ислямски екстремисти, или както анализаторите от ЦРУ образно описват щаба на Бен Ладен в Хартум, като „фондация „Форд” на сунитския ислямски тероризъм”. Въпреки че историята на най-опасния ислямски терорист Осама бен Ладен е почти толкова известна, колкото и биографиите на нашумелите рок певци, все пак остават някакви тъмни страни, някакви неясни движещи сили, които подтикват не само него, а и много други саудитци да се стичат в подкрепа на афганистанския джихад. Рядко се знае кой от тях е агент на разузнавателната служба на саудитското кралство и кой е доброволец, воден от религиозни подбуди. За пакистанските генерали от ISA и служителите на ЦРУ тази неяснота най-добре се олицетворява от Осама бен Ладен, най-способния ученик на Ахмед Бадиб, зам.-директор на саудитската разузнавателна служба – GID. Все пак интересно е какво променя живота на културния и възпитан младеж Осама бен Ладен, за да го превърне в най-опасния световен терорист. Какво се случва в младежките му години?
През 1931 г. отчаян от мизерията в една бедна долина на Йемен, където живее, Мохамед бен Ладен (бащата на Осама) емигрира в Джеда. Образованият и решителен емигрант се захваща със строителен бизнес. Саудитският кралски род забелязва талантливия строител и постепенно фирмата му става водеща, като кралската фамилия започва да му възлага деликатни в политически аспект проекти. Крал Фейсал назначава Мохамед бен Ладен за министър по държавните въпроси. Семейството вече е под покровителството на краля и получава уверението, че строителната му дейност ще бъде щедро възнаградена от изливащите се в кралството петродолари. Придържайки се към традициите на саудитските и йеменските шейхове, Бен Ладен има многобройни млади съпруги и става баща на 50 деца. През 1957 г. една от съпругите му от сирийски произход ражда седемнайсетия му син Осама. През 1967 г. Мохамед бен Ладен загива в самолетна катастрофа. За известно време синовете на Бен Ладен остават под опеката на саудитското кралство. По-големите синове, водени от Салем, полубрат на Осама, завършват елитни британски училища и американски университети. Вероятно поради факта, че майка му не е една от любимите съпруги на Мохамед, или поради личните си предпочитания, Осама не тръгва към западните университети. Той се записва в университета „Крал Абдул Азиз” в Джеда. Университетът е престижна школа, съобразена със саудитските традиции, но изолирана от света. Там преподават ислямски професори от Египет и Йордания, голям брой от които са членове на „Мюсюлмански братя”, а други са свързани с тайните мрежи на техните привърженици. Сред учителите на Осама в Джеда са и палестинецът Абдуллах Аззам, страстен последовател на джихад и духовен основател на Хамас, а така също Ахмед Бадиб, по-късно началник-щаб на саудитската разузнавателна служба GID. През 1981 г., когато завършва университета с диплома по икономика и публична администрация, Бен Ладен се среща в Мека по време на годишния хадж с лидерите на афганистанските муджахидини, след което посещава Пакистан и прави дарение на партията Джамиат-е Ислами в Лахор (пакистанското разклонение на „Мюсюлмански братя”). Малко по-късно Бен Ладен под влиянието на Ахмед Бадиб започва да сътрудничи на саудитското разузнаване, като постепенно това сътрудничество преминава в оперативно партньорство. Впечатленията на Бадиб за Осама от този период са, че той въобще не е екстремист, а по-скоро е добър и възпитан човек. Шефът на разузнавателната служба GID принц Турки, както и принц Наиф, саудитският министър на вътрешните работи, също харесват и ценят Бен Ладен. В този период Осама интензивно пътува до Афганистан и успява да изгради солидни връзки със саудитското разузнаване и посолството на Саудитска Арабия в Пакистан. Характерно за този период е, че Бен Ладен набира средства чрез ислямски благотворителни организации, които изпраща в Афганистан чрез личните си религиозни и политически мрежи, като не се доверява на пакистанската разузнавателна служба. В края на 1986 г. Пешавар изобилства от импровизирани складове и благотворителни организации, които преливат от пари, храна, медикаменти и техника. Хуманитарните операции растат също толкова бързо, колкото и военните операции. Офиси в Пешавар откриват саудитският Червен полумесец и Световната лига на мюсюлманите, кувейтският Червен полумесец и Международната ислямска служба за помощ и др. Европейската хуманитарна организация „Лекари без граница” изпраща на ротационен принцип хирурзи от Брюксел и Париж да лекуват ранените муджахидини. През юли 1986 г. ЦРУ изпраща нов резидент в Исламабад. Милтън Биърдън е едър тексасец и в дирекция „Операции” на ЦРУ е известна личност. Агентите го наричат чичо Милти, хитреца на хитреците. Обича да се шегува, но е много избухлив. Биърдън се увлича в писането на романи и има походка на участник в кастинг за филм. По същото време Осама бен Ладен се премества със семейството си от Саудитска Арабия в Пешавар. Той наема двуетажна къща в заможната част на града, наречена университетско градче, където в луксозни вили живеят дипломати, арабски проповедници и състоятелни афганистански емигранти. Съседите му го описват като млад, много сърдечен човек с добри обноски, немного добър оратор, но изключително богат покровител на ислямската кауза на джихад и приятел на радикалните араби в Пешавар. Бен Ладен обича да язди коне, но по-голямата част от времето си прекарва в пиене на чай, провеждане на срещи и разработване на хуманитарни проекти. Особено големи суми отделя младият Осама, за да подпомага разрастването на една нова групировка, нарекла себе си „Фронт за ислямско спасение”. Целта на групировката е да набира доброволци за участие в афганистанския джихад с подкрепата на ISI (пакистанската разузнавателна служба). Бен Ладен живо се интересува и посещава редовно тренировъчните лагери на новопостъпилите джихадисти. По това време вече в главата му се оформя идеята за създаване на собствена армия извън контрола на каквито и да било партии и групировки, подкрепяни от разузнавателните служби. В щабквартирата на Ленгли към този момент Осама бен Ладен не е нищо повече от едно име, но в Пешавар той вече е започнал създаването на собствената си организация. По същото време в Пешавар „Мюсюлмански братя” интензивно набират оръжие и доброволци за ислямистките афганистански лидери. Най-активната фигура на братството във вербуването на доброволци е Айман ал-Зуахири, млад лекар, произхождащ от заможен египетски род, със солидна биография в ислямисткото движение. През 80-те години Ал-Зуахири участва в заговор за убийството на египетския президент Ануар Садат и излежава присъда в затвор в Кайро. След като е освободен с помощта на „Братството”, той заминава през 1986 г. за Пешавар. Ал-Зуахири е своеобразен арабски сноб и е убеден, че сърцето на ислямския свят е Египет, където се води решаващата битка за истинския ислям. Но той също така смята, че семената на истинския ислям трябва да бъдат посети в целия арабски свят и това може да стане само чрез организирано движение от привърженици на уахабизма, които със силата на оръжието да изчистят лицето на исляма от натрупаната мърсотия. Пешавар изглежда на Ал-Зуахири перфектно място за постигането на тази цел. По времето, когато в Пешавар се заселват Осама бен Ладен и Айман ал-Зуахири, пристига и Абдуллах Аззам, най-известният ислямист в арабския свят и преподавател на Осама в университета. Аззам е роден в малко селце близо до град Дженин на Западния бряг. През 70-те години защитава докторат по ислямско право в университета „Ал Азнар” в Кайро. Там се сближава с египетския емигрант Мохамед Кутб, който го ориентира към доктрината на радикалния ислям. През 1984 г. се премества в Пешавар и същата година основава хуманитарната организация „Бюро за услуги”. Бен Ладен става основен източник на финансови средства за неговата организация и партньор в набирането на доброволци за джихада в Афганистан. Аззам обявява, че: „Бен Ладен ще даде по 300 долара месечно на всеки арабин, който желае да се сражава в Афганистан”. През 1986 г. двамата откриват първия си офис в Таксън, Аризона, САЩ. Проповедите на Абдуллах Аззам обаче изцяло са насочени срещу САЩ и едновременно с това той е идеолог на създаването на Хамас. За отбелязване е, че независимо от антиамериканските му действия той мощно е подкрепян от директора на саудитското разузнаване принц Турки ал-Фейсал. През лятото на 1986 г. вече са забележими първите признаци на разрив между Аззам и Бен Ладен. Докато Аззам е повече учен и проповедник на екстремисткия ислям, Бен Ладен е ориентиран към чисто практически действия. Той е силно привлечен от идеята да изгради собствен военен комплекс в малкото селце Джаи по подобие на лагерите, управлявани от пакистанското разузнаване. В него иска да привлече млади араби, привърженици на джихад, които да се учат да използват огнестрелно оръжие, да използват експлозиви и да водят партизанска война. Най-съблазнително за него е, че в този лагер той ще бъде абсолютен лидер. По непотвърдени сведения Бен Ладен нарича първия си лагер „Бърлогата на лъва”. Активността на Бен Ладен обаче не остава незабелязана от руснаците и на 17 април 1987 г. съветски вертолети и бомбардировачи нападат укреплението на Осама в Джаи, което представлява лабиринт от цепнатини и пещери в скалистите хълмове високо над селото. Битката продължава около седмица. Бен Ладен с петдесет арабски доброволци се отбранява срещу повече от 200 руски войници включително и елитни части на спецназа. Бен Ладен и войниците му издържат няколко дни на масирания огън и в крайна сметка се оттеглят. Повече от 12 араби са убити, а самият Бен Ладен е ранен в крака. Важното обаче е, че битката при Джаи отбелязва началото на възхода на Осама бен Ладен като истински воин на джихада. След тази битка Осама се посвещава на пропагандна кампания с цел да спечели нови доброволци за каузата си, да се наложи като военен лидер и да разясни новите цели пред джихад. По време на тази кампания за първи път се среща и с Айман ал-Зуахири. Бащата на Айман е университетски професор и племенник на великия имам на джамията Ал Азхар в университета в Кайро. В рода му има лекари, химици, фармацевти, съдии и политици. Подобно на Бен Ладен той прегръща идеите на исляма още в младежка възраст. По сведенията на негови семейни приятели Ал-Зуахири е странен, дръпнат и постоянно склонен да спори човек. Почти е лишен от милосърдие и е склонен към агресия и насилие. Близо две десетилетия той контролира терористичните операции от Кайро до Исламабад. През 1996 г. Ал-Зуахири е арестуван от руските власти в Дагестан и лежи няколко месеца в затвор. Понеже пътува с фалшив паспорт, руснаците така и не разбират кого са арестували и го освобождават. В началото на 1998 г. Ал-Зуахири е изгонен от Афганистан и изоставен от повечето си египетски съмишленици. Също като Бен Ладен той пренасочва своя гняв от „близкия противник” в Кайро към „далечния противник” – Америка, затова през 1998 г. двамата обединяват своите действия, подписвайки на 23 февруари 1998 г. общ манифест за създаването на нова организация, наречена „Ислямски фронт за джихад срещу евреите и кръстоносците”. Бен Ладен посещава болницата, в която е базиран Ал-Зуахири, и обсъжда с него необходимостта от всеобщ джихад. Не само срещу Съветския съюз, но и срещу покварените правителства в Близкия изток, САЩ и Израел. Ал-Зуахири внимателно го изслушва и му казва: „Засега трябва да промениш начина, по който гарантираш своята сигурност. Трябва да промениш изцяло системата си за сигурност, тъй като не само комунистите и руснаците, а и американците и евреите желаят смъртта ти. Това е така, защото ти атакуваш змията право в главата”. Тази среща слага началото на медийната стратегия на Бен Ладен. Той започва да търси арабски журналисти и дава дълги интервюта пред тях, снима се как язди коне, как говори с арабски доброволци, как стреля с оръжие и как проповядва. Вярно е, че някои от тези медийни тактики са използвани от палестинските терористи още през 70-те години, но в Афганистан, където медийното присъствие е нищожно, неговите изяви имат впечатляващ ефект. В края на зимата на 1989 г., когато и последните съветски войски се изтеглят от Афганистан, в страната се разгаря гражданска война между радикалния ислямски лидер, подкрепян от пакистанското разузнаване, Гулбуддин Хекматияр, и бунтовническия командир Ахмад Шах Масуд, който практически контролира Северен Афганистан и по-късно оглавява антиталибанската опозиция. Бен Ладен не може да остане настрани от тази конфронтация и застава на страната на Хекматияр, с което отчуждава от себе си своя бивш наставник Абдуллах Аззам, който подкрепя Масуд. Аззам споделя пред зет си своето безпокойство от обвързването на Осама с „арабските радикали, които въобще не се вълнуват от афганистанската кауза”. Всъщност той не е наясно, че би трябвало да се безпокои повече за собственото си бъдеще. По обяд на 24 ноември 1989 г., когато пристига в джамията „Саба-и Лейл” в Пешавар, за да води петъчната молитва, той и двама от синовете му са убити от избухнала до входа на джамията кола бомба. Извършителите не са открити. Има множество заподозрени, но няма факти. От смъртта на Аззам, без да се бави, се възползва Осама бен Ладен. Той и неговите съюзници екстремисти налагат контрол върху създадената от Аззам мрежа за набиране на доброволци и подпомагане на джихада. Бен Ладен преименува мрежата в „Ал Кайда” и решава, че вече е настъпило времето за глобална война срещу неверниците и корумпираните управници. Бен Ладен се връща в дома си в Джеда и прибира семейството си в Саудитска Арабия. Той вече прекарва все по-малко време на афганистанската граница. Умът му е зает с планове за война с новите врагове. В края на 1990 г. Осама се завръща към семейния бизнес. Вече е започнала войната на Ирак в Кувейт. Кралската фамилия на Саудитска Арабия има намерение да поиска закрила от САЩ срещу евентуално нахлуване на Ирак в кралството. Запознат с тези намерения на крал Фахд, Бен Ладен остро се противопоставя, като обвинява саудитската кралска фамилия в отстъпление от исляма и съглашателство с американските неверници. Нещо повече, на среща с принц Султан, министър на отбраната на Саудитска Арабия, Осама заявява: „Аз искам да се бия срещу Садам, който е безбожник. Искам да организирам партизанска война срещу Ирак. Разполагам с шейсет хиляди доброволци и двайсет хиляди саудитци. Не се нуждая от оръжие, имам достатъчно”. Отношенията между Бен Ладен и саудитския кралски двор бързо се влошават. За началника на саудитското разузнаване принц Турки срещата в Министерството на отбраната е повратната точка в тези отношения. По този повод той казва: „От спокоен, кротък и благ човек, обзет от желание да помага на мюсюлманите, той се превърна в субект, който смята, че е в състояние да набере цяла армия и под свое командване да я поведе да освобождава Кувейт. Арогантността и високомерието му излязоха наяве”. Отношенията между кралската фамилия и Бен Ладен стават толкова непоносими, че един ден саудитски полицаи нахлуват в къщата му в Джеда и му съобщават, че трябва да напусне кралството. Между другото един от полицаите неофициално му съобщава, че американците възнамеряват да го убият и затова кралското семейство му прави услуга, като, за да запази личната му сигурност, го извежда от страната. Полицаите качват Бен Ладен на правителствен самолет и той напуска страната, за да не се завърне повече никога там. През 1993 г. Осама бен Ладен се установява в Судан и започва да се занимава с бизнес. Купува ферма северно от Хартум за 250 000 долара и солна мина в близост до пристанището за 180 000 долара. Базира своя офис на улица „Мак Нимър” в Хартум, а по-късно купува цяла сграда в скъпия квартал на Рияд Сити. В сътрудничество със судански генерали и правителствени служители, които щедро подкупва, налага монопол върху суданския износ на царевица и слънчоглед. Закупува стотици акра земя близо до Хартум и в Източен Судан. Инвестира 50 милиона долара в суданска банка. Резидентът на ЦРУ в Хартум Кофър Блек и неговите агенти обаче установяват, че под привидната делова дейност Бен Ладен пътува до три военни тренировъчни лагера в Северен Судан. Става ясно, че той финансира лагерите и ги използва като база за въоръжени алжирски, египетски и палестински джихадисти. Става известно също така, че той работи съвместно със суданската разузнавателна служба, която ръководи паравоенни формирования и извършва терористични операции. Ленгли започва да получава доказателства, които неоспоримо показват, че Бен Ладен вече е заплаха за американската сигурност. Кофър Блек достига до това заключение от личен опит, когато хората на Бен Ладен правят опит да го убият. Но въпреки това Вашингтон и Ленгли все още подценяват опасността, която представляват за тях Осама и „Ал Кайда”. На 23 януари 1995 г. президентът Бил Клинтън подписва Изпълнителна наредба №12 947, с която се налагат наказателни мерки на дванайсет терористични групировки, възпрепятстващи мирния процес в Близкия изток. „Ал Кайда” и Осама бен Ладен не фигурират в този списък. Въпреки това американците решават да действат твърдо и уведомяват външния министър на Судан, че САЩ са взели решение да се изтеглят от Судан заради терористични заплахи. Това на практика означава, че Судан не е безопасно място за инвестиции, а правителството му е извън закона. На 6 февруари 1996 г. американският посланик Тимоти Карни присъства на прощална вечеря в дома на суданския вицепремиер Али Осман Таха. На вечерята Карни деликатно намеква, че един от най-значимите източници на проблемите, които Судан има с Вашингтон, се нарича Бен Ладен. Следователно Судан трябва незабавно да го експулсира и да предостави на САЩ информация за неговото финансово състояние и за подкрепата, която той оказва на северноафриканските терористи. За президента на Судан Омар ал-Башир е напълно ясно, че никога няма да може да върне доверието на Вашингтон или американските инвестиции в страната, докато щабквартирата на Бен Ладен е в Хартум. Затова той, без да се бави, изпраща посредник, който да уведоми Бен Ладен незабавно да напусне страната. Според посредника отговорът на Бен Ладен е: „Ако смятате, че така ще е по-добре за вас, ще си тръгна. Но нека ви кажа едно нещо. Независимо дали ще остана, или ще си тръгна, американците няма да ви оставят на мира”. Бен Ладен се свързва с афганистанците в Джелалабад с искане да го приемат. За тях той е светец и според суданския посредник те му казват: „Ти си добре дошъл при нас”. Суданското правителство му дава под наем джет на авиокомпанията Ariana Afghan и подпомага заминаването му. С два полета са превозени до Джелалабад Бен Ладен, трите му жени, децата му, мебелите и обкръжението му. Една седмица след пристигането в Джелалабад, в планински лагер в Източен Афганистан, Бен Ладен дава интервю на британски журналист, в което между другото казва: „Американците са основният враг на мюсюлманите по света. Саудитските власти са само второстепенен враг. Светът е на прага на свещена война между мюсюлманите и Съединените щати”. След това негово изказване може да се счита, че войната вече е обявена. Така при администрацията на Клинтън се поставя началото на тайната война на Америка срещу Осама бен Ладен и ислямската му мрежа, която с всяка изминала година ще се задълбочава все повече. Бен Ладен вече е враг номер 1 за САЩ. В края на 1996 г. Бен Ладен прехвърля операциите си към Кандахар, където е центърът на властта на талибаните. В една пещера близо до Кандахар, която Бен Ладен е оборудвал като офис, той дава интервю на палестинския журналист Абделхари Атуан, в което съобщава: „Тук се чувствам отново у дома си. За мен целият ислямски свят е родина на мюсюлманите. След като в продължение на десет години свикнахме да воюваме с руснаците, мисля, че битката ни с американците ще бъде значително по-лесна, и затова сме много по-убедени, че ще продължим дотогава, докато не видим лицето на Бога”. По-нататък терористичните планове на Бен Ладен до убийството му на 2 май 2011 г. (по пакистанския календар) в Абботабад, Пакистан, остават мистерия както за ЦРУ, така и за Центъра за борба с тероризма към Белия дом. Те също така не знаят, че Осама бен Ладен вече е изпратил своите агенти в Африка и на други места, за да подготвят терористичните нападения срещу обекти на САЩ. За тях се разбира едва след като са извършени от новинарските емисии. Смъртта на Бен Ладен възражда надеждата, че вълната от ислямски тероризъм ще затихне и ако има терористични актове, то те ще са инцидентни. Затова много неприятна е изненадата, когато от нищото се появява една паравоенна ислямска армия, добре организирана и въоръжена, наричаща себе си „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ). Още по-учудващо е, че тя за броени дни успява да разгроми иракската армия, окупира почти една трета от Ирак и завладява територии в Сирия. Изглежда, разузнавателните служби, не само американските, са проспали и този път зараждащата се опасност и нямат готов отговор на възникналата опасност. Доколкото става ясно от посланията на самопровъзгласилия се водач на ИДИЛ Абу Бакр ал Багдади, бойците от ИДИЛ са мюсюлмани, уахабити, които се самоопределят като салафити, т.е. привърженици на една много стриктна, опростена интерпретация на уахабизма. Целта на Ал Багдади е възраждането на позабравената след разпадането на Османската империя в хаоса на Първата световна война идея за „глобален халифат”. Титлата халиф се използва от османските султани в продължение на 400 години и превръща нейния носител във „владетел на всички правоверни” и „наследник на пророка Мухаммад”. Халифатът просъществува до 1924 г., след което Кемал Ататюрк го отменя. Фокусирайки се върху военните действия на ИДИЛ, в сянка остава вълнението, което тяхната поява предизвиква в управляващия елит на Саудитска Арабия. Някои от управляващите в Саудитска Арабия приветстват действията на ИДИЛ, която според тях громи иранските шиити, изправяйки срещу тях правоверните сунитски бойци. В техните представи добива очертания новата сунитска държава, която е в самото сърце на това, което те считат за исторически сунитско наследство. За тях е привлекателна строгата салафитска идеология на ИДИЛ. Другата група от управляващия елит е разтревожена, спомняйки си историята с въстанията на „Ихуаните” (Братята) срещу крал Абд ал-Азиз и възможността ИДИЛ да се окаже техен аналог. Същевременно голяма част от саудитците са сериозно разтревожени от радикалната доктрина на ИДИЛ и вече поставят под въпрос определени страни от официалната и тайната политика на Саудитска Арабия. От една страна, действията на ИДИЛ се вписват в представата за чист уахабизъм. От друга страна, това е краен радикализъм от нетрадиционен вид. В зависимост от гледната точка ИДИЛ може да се разглежда и като корелационно движение на съвременния уахабизъм. Макар и от оскъдната информация за теологичната доктрина на ИДИЛ, от декларациите на водача им може да се каже, че това движение развива уахабитските схващания, като отхвърля пророка и вижда образец за подражание на първите два халифа, Абу Бакр и Омар. И същевременно яростно се оспорва правото на саудитската кралска фамилия да управлява. Този подход всъщност копира идеологията на бунтовните „Братя”. И до ден днешен все още се ползва с поддръжката на част от високопоставените шейхове в Саудитска Арабия. Осама бен Ладен е също такъв представител на късния разцвет на този подход в духа на „Братята”. Днес ИДИЛ все още не заплашва сериозно легитимността на кралската власт в Саудитска Арабия. Техните действия изглеждат по-скоро като връщане към източниците на саудитско-уахабитския проект. Но утре? Трудно можем да си представим, че радикалният уахабизъм ще създаде умерени държавници. Как можем да си представим, че следвайки доктрината „Един господар, една власт, една джамия: покорете се или умрете”, може някой да се възпита в умереност или търпимост.