На 9 май 1945 г. настъпва мира. Той идва след пет години най-ужасни жертви и страдания за човечеството. Истинските историци веднага ще ме поправят и ще кажат, че тогава свършва войната само в Европа, а Япония капитулира на 2 септември 1945 г. Още по-истинските ще кажат, че всъщност германското командване капитулира първо пред САЩ и Великобритания още на 8 май. Най-истинските ще отбележат, че дори след 9-ти май германските войски продължават да се сражават, в Латвия до 15 май и в Северна Италия до 18 май. Тези забележки нямат значение за хода на историята, защото официално краят на германската съпротива е сложен на Деня на победата. Тогава ликува цяла Европа и целият Западен свят.
Днес не е така. В Брюксел се отбелязва 8 май. Освен това не като ден, свързан с мира, а с идеята за обединението на континента. Наистина би било странно да видим как Ангела Меркел отбелязва залеза на Третия Райх. Така, Денят на победата, вместо обединяващ, се оказа празник, който се разпадна на две части. Едната е свързана с недомлъвки и увъртания, а другата се очертава все повече като дата, натоварена с обидата, че бившите съюзници вече не признават жертвите на СССР. В Москва имат право да са обидени. Поради това, 9 май в Русия все повече се превръща в ден на противопоставяне. Преди 2014 г. той все още беше празник. На честванията присъстваха европейски лидери и хора от цял свят, дошли да се преклонят пред жертвите на съветските народи. Днес на Червения площад отново ще се видят само политическите водачи на тези страни, които са участвали в състава на Червената армия.
Висши представители на нашата страна също няма да има, защото за огромно съжаление ние много успешно забравяме историята си. В търсенето на политически покровител България се разцепи. Наследството на партийната система от времето след Освобождението през 1878 г. ни гони и до днес. Русофили и русофоби се заравят в собственото си минало, за да покажат колко обичат своите чуждестранни покровители. България също има причина да празнува деня на мира в Европа, защото тя също воюва срещу Третия райх.
След като на 5 септември 1944 г. СССР обявява война на страната ни, а войските на Трети Украински фронт навлизат на българска територия, за управляващите остават вариантите да воюват срещу Съветския съюз или да участват във войната заедно със съюзниците. Правителството на Отечествения фронт получава възможността да се включи на страната на Антихитлеристката коалиция. Практически бойните действия с Германия са започнали още на 4 септември, когато немски войски пленяват щаба на българския корпус в Нишка баня и щабовете на три български дивизии в Сърбия. Въпреки това нашата армия остава в състояние на изчакване до 9 септември. Тогава български части отблъскват германците, които напредват по направленията Кула-Видин и Кюстендил-София. Фактически България е в състояние на примирие със СССР, Великобритания и САЩ от 9 септември, но то е подписано официално едва на 28 октомври 1944 г. С този документ се отваря възможността нашата армия да влезе във Втората световна война вече на страната на Антихитлеристката коалиция. Съпротивата срещу това идва както от Гърция, така и от Югославия, където до този момент българските войски са разглеждани от ръководителите на съпротивата като окупатори. Уинстън Чърчил също се противопоставя на идеята и практически осуетява получаването на статута на съвоюваща страна за България. Подписаната на 5 октомври 1944 г. с Йосип Броз Тито договореност от Крайова разрешава участието на българската армия на територията на Югославия, но само в строго определени райони и при контрола на комунистическото партизанско движение. Сформираните Първа, Втора и Четвърта армия започва операция срещу 350 хил. войници на Вермахта, които се намират на територията на балканските страни. В тази първа фаза от участието си във Втората световна война нашата армия успява да се справи с освобождаването на Македония и Сърбия от противника. Частите на Втора армия разбиват елитната 7-ма СС дивизия „Принц Ойген“, а знамето ѝ днес е изложено във Военноисторическия музей в София. След победоносното участие в тази фаза от войната, на 17 ноември 1944 г. е договорено между командващия на въоръжените сили на България ген. Иван Маринов и командващия Трети украински фронт маршал Толбухин в следващите операции да продължи участието си Първа българска армия, водена от ген. Владимир Стойчев. Във времето от декември 1944 г. до края на януари 1945 г. българските войници поддържат настъплението на съветските части към Будапеща. В началото на март Вермахтът изпраща 430 хил. души над 900 танка и 850 самолета срещу Трети украински фронт. Най-тежкият удар е поет от войските на ген. Владимир Стойчев. В боевете на река Драва българите се покриват със слава. Върховното командване на СССР заповядва в Москва да се дадат 20 залпа в чест на нашите войски.
Тези събития ще накарат на 27 май Йосиф Сталин да постави въпроса за признаването на България за съвоюваща за пореден път. Участието на нашите войски в разгрома на нацистите отново не е признато от западните съюзници, които се притесняват от промяна на статута на страната ни, най-вече заради геополитическата ситуация на Балканите. Великобритания е получила гаранции за влиянието си в Гърция и подкрепя желанието на гръцките политици границата им да мине северно от Родопите. От друга страна, Югославия претендира за всички територии, свързани с Македония. В тази ситуация участието на нашите войски носи възможността за отстояване на териториалната цялост на България. Въпреки че не получаваме статут, който да ни направи част от съюзниците, подкрепата ни за Червената армия издейства застъпничеството на съветските политици. Нашите войски дават 8337 убити, 9155 изчезнали и 22 958 ранени. Тези жертви са дадени не както днес се опитват да ни втълпят – за СССР и комунистическия режим, а в името на България и победата над идеологията на нацизма. Нашата държава е единствената, която влиза във Втората световна война на страната на Оста, а излиза от нея с разширени територии. Това дължим на българските войници, които са давали живота си по бойните полета в последната фаза на глобалния конфликт.
На 24 юни 1945 г. на Червения площад се състои Парада на победата. На него в състава на войските от Трети украински фронт марширува ген. Владимир Стойчев. Той посреща победата като част от Червената армия, която е победителка и ликува от настъпването на мира. Този мир коства на СССР 27 милиона жертви. Паметта на тези хора се чества на 9 май, ден, в който настъпва мирът в Европа. България също допринася за него с участието на нашите войници в състава на съветските войски. Сигурен съм, че и тази година за пореден път ще се повдигне въпросът за мястото на паметника на Червената армия в центъра на София. Когато поклонниците на Запада се борят срещу „окупацията“, наложена ни от комунистите, нека да си спомнят, че този паметник символизира победата във Втората световна война. Тази победа унищожава една антихуманна идеология и е извоювана и с кръвта на българските войници. Когато се стараят да забравят 9 май и да съборят паметника тези хора се борят срещу идеята за обединението на западните страни и СССР срещу Третия райх. Колкото и да е странно те се борят и срещу мира, в който са живели цял живот, защото аз и всички останали през последните седемдесет и три години не знаем какво е война, точно заради хората, дали живота си в редиците на Червената армия.
Заради това аз ще празнувам 9 май, който за мен символизира мира.