Две хилядолетия след разрушаването на Втория храм и окончателния крах на еврейската държавност се случва чудото: ИЗРАЕЛ ВЪЗКРЪСВА. Народът, който в продължение на столетия е преследван, унижаван и измъчван, народът, когото нацистките „унтерменши“ осъждат на унищожение, успява да възстанови държавата си. На 14 май 1948 г. се ражда съвременната държава Израел. Този факт променя не само картата на Близкия изток, но определя и бъдещето на света през следващите десетилетия. Давид Бен Гурион е човекът, който полага най-много усилия, за да бъде превърната в реалност хилядолетната еврейска мечта за своя държава.
Нищо в ранните години на създателя на еврейската държава не подсказва, че един той ще играе значителна роля не само в съвременната еврейска история, но и в световната политика. Давид Грин, каквото е истинското му име, е роден през 1886 г. в провинциалното полско градче Пльонск. По това време Полша е част от Руската империя, а в Пльонск живеят 7800 души, от които 4500 са евреи. Бащата Авигдор Грин е висок и елегантен мъж, който съчетава любовта си към еврейството с желанието да не изостава от модните тенденции както в обществения живот, така и в начина на обличане. Господин Грин, който е служител в общината, е един от първите евреи, отказали се от традиционното облекло и започнали да носят редингот, жилетка и папийонка. Той е сред основателите на местната структура на организацията „Обичащите Цион”, която предхожда създаването на ционисткото движение от Теодор Херцел няколко години по-късно. Съпругата му Шейндал се занимава с домакинството и с отглеждането на голямата челяд. Тя е особено привързана към малкия Давид, който расте слабичък и болнав. Страда от чести главоболия и припадъци. Освен това има непропорционално голяма за крехкото си телце глава, заради което бащата го води на лекар специалист в съседен на Пльонск град. Лекарят уверява загрижения Авигдор, че няма от какво да се притеснява. Той го успокоява допълнително, казвайки му, че Давид го чака голяма бъдеще. Когато чува това предсказание, силно набожната майка решава, че синът й ще стане или велик равин, или прочут адвокат. За съжаление Шейндал не живее достатъчно дълго, за да разбере какъв път ще поеме любимото й момче. Тя умира по време на раждането на поредното дете. Тогава Давид е на 11 години, а смъртта на майката оставя неизлечим отпечатък в душата му. В по-късните си спомени той пише, че я е сънувал всяка нощ и че е трябвало да минат много години, за да отшуми поне малко болката от загубата. Момчето, което по природа е неособено общително и мълчаливо, се затваря още повече в себе си. Единственото, което го кара да се оживява, са разказите на баща му за някогашното величие на еврейския народ. Той с удоволствие слуша и дядо си, който го научава да говори иврит, когато Давид е само тригодишен. Дядото Цви Ариел постоянно чете на момчето пасажи от Библията. Тя се превръща в една от любимите книги на Давид и до края на живота си той се връща към нея, за да черпи мъдрост и вдъхновение. Прехласва се по историите, разказани там, и особено по делата на старозаветните пророци. През дългия си живот Бен Гурион научава много езици, но любимият му език остава иврит, защото за него това е езикът на Библията. На пет години Давид започва официалното си обучение в местното еврейско религиозно училище, а по-късно и в руското училище. От всички прочетени в училище книги най-силно се запечатват в съзнанието му „Чичо Томовата колиба” на Хариет Бичър Стоу и „Възкресение” на Лев Толстой. Първата завинаги го отвращава от всякакви прояви на потисничество, а след прочитането на втората решава да стане вегетарианец. Само че, за да си приготвяш питателни и здравословни ястия, които да изключват месото, трябва да разполагаш със значителни средства. И понеже Давид не разполага с особено добри финансови възможности, зарязва вегетарианството. Пък и си има по-важни задачи от тази да следи строго за хранителния си режим. С всяка изминала година тийнейджърът се интересува все повече от всичко, свързано с еврейската история и култура. Когато е едва 15-годишен, заедно с няколко свои приятели основават клуба „Езра”, чиято основна задача е да пропагандира връщането на евреите в Светите земи и обучението на иврит. Успяват да съберат няколко десетки малки момченца, главно представители на градската беднота, и започват усилено да ги учат на древния език. Огромна е радостта на членовете на клуба „Езра”, когато след време все по-често срещат по улиците на Пльонск въпросните момчета, които весело си бъбрят на иврит.
Още преди да навърши 20 години, Давид вече е активен член на партията „Поалей Цион”. Тази организация е създадена в Русия в началото на XX век от смесването на двете основни идеологии, които привличат тогава болшинството политически активни евреи – ционизма и социализма. Някои от партийните теоретици и лидери се определят като марксисти, други като народници, но общото между всички тях е настояването за създаването на независима еврейска държава, изградена върху принципите на социализма. Заставайки начело на местната организация на „Поалей Цион” в Пльонск, Давид организира първите стачки на еврейските работници. Тези му действия бързо стават известни на руската полиция и не след дълго младежът е арестуван.
Пребивавайки известно време в затвора във Варшава, Давид има възможност да се сблъска с евреи, с които никога до онзи момент не е бил в контакт. Едва сега разбира, че сред неговите сънародници има не само идеалисти, мечтаещи за възстановяването на еврейската държава. Също толкова активни, а и атрактивни са и едни други евреи – мошеници, крадци, сутеньори. „Начинът, по който тези хора разговаряха, ме ужаси. Проституцията е изцяло в ръцете на евреи. Преди не можех и да си представя, че съществуват такива хора”, признава по-късно Давид. Благодарение на застъпничеството на баща си младежът скоро е освободен. Само че няма никакво намерение да се отказва от нелегалната дейност. Съвсем естествено следва още един арест. Този път Авигдор Грин трябва да извади една немалка сума, за да откупи свободата на сина си. А през 1905 г. избухва Първата руска революция. Много евреи свързват надеждите си за по-добро бъдеще с нейния успех. Вярват, че ако левите сили вземат властта и премахнат монархията, това ще означава край и на антисемитските закони в Русия, и на ежедневните притеснения, на които са подложени евреите. Царският режим обаче смазва революцията. Така надеждите на евреите за по-добро бъдеще в Руската империя изчезват. Ето защо много от тях решават, че по-добрият живот може да бъде създаден единствено на територията на древното им отечество – в Палестина. За кратко време натам се насочват големи еврейски групи. Това е т.нар. „втора алия”, или втора вълна заселници. Огромната част от тях са идеалисти. Те изобщо не мислят за това как да си намерят по-добра работа или как да получат по-висока заплата. Интересува ги единствено възможността да приложат на практика идеите си, които са обсъждали толкова дълго, докато са живели в Русия. Става дума за построяването на справедливо общество, в което евреите няма да бъдат притеснявани от никого, а и няма да притесняват никого. Голяма част от тези хора още не са навършили 20 и са пълни с мечти за светлото бъдеще. Трудностите изобщо не ги плащат. Поне в началото. Това са и най-странните работници, които светът е виждал. За тях тежкият физически труд не е проклятие, а благословия. Той е средство както за закаляване на характера, така и за тотално излекуване на целокупното еврейство от неговите натрупвани с векове недостатъци. Тези от заселниците, които поради обективни причини не са в състояние да се трудят на полето, се чувстват депресирани и непълноценни. Освен това смятат за чест да не получават повече пари от местните араби. Когато един еврейски земевладелец плаща на сънародниците си малко по-висока заплата, те моментално му я връщат. Съгласяват се да вземат парите едва тогава, когато той ги уверява, че им плаща повече не защото са евреи, а защото са се трудили извънредно.
Точно такъв човек е и младият Давид Грин. Той пристига в палестинския град Яфо (сега квартал в Тел Авив) заедно с няколко свои приятели през 1906 г. Там групата остава съвсем малко и веднага се насочва към създаденото още през 1878 г. еврейско селище Петах Тиква. Когато късно вечерта наближават мястото, Давид чува непознат звук. Обясняват му, че това е магарешки рев. „Никога не бях виждал магаре, нямах представа как реве”, пише по-късно Бен Гурион. Още на следващия ден младежът започва работа на портокаловата плантация. Работата е крайно изнурителна, но Давид и приятелите му са твърдо решени да не се оставят на умората. Само че дори и огромният идеализъм е безсилен пред реалността. Съвсем скоро младият Грин се разболява от малария. Лекарят му препоръчва веднага след оздравяването да напусне Палестина, но не среща никакво разбиране. Давид няма намерение да се предава. Да, той постоянно боледува, много често си ляга гладен, но въпреки това връща всички пари, които баща му праща, с обяснението: „Много ти благодаря, но нямам нужда от пари. Имам си всичко”. Давид настоява за нещо съвсем друго. Специално моли баща си да пази всички писма, които младежът му пише. Защото още тогава той живее с мисълта, че участва в правенето на история. Независимо че се труди неуморно на полето, Давид не забравя и политиката. Само месец след пристигането си в Палестина е избран в централния комитет на местния клон на „Поалей Цион”. Той е убеден, че в основата както на ционизма, така и на социализма има една обща идея: ролята на работническата класа. Тя е ударната сила за възраждането на еврейската национална идея, която може да бъде постигната само чрез трудещите се на земята Израилева. През този период младият Давид споделя до голяма степен идеите на Бер Борохов (1881–1917), създател и водещ идеолог на „Поалей Цион”. Изключително умен и ерудиран човек, Борохов във всичките си творби се стреми да докаже, че ционизмът и марксизмът не са взаимно изключващи се идеи. Служейки си основно с марксистката методология, той пише, че масовото преселение на евреи в Палестина е закономерен резултат от стремежите на еврейския пролетариат, който живее все по-зле в традиционните си места на обитаване в Източна Европа.
Борохов е привърженик на социалистическия ционизъм, според чиито възгледи еврейската колонизация в Палестина трябва да се засилва, за да бъдат привличани още по-многобройни еврейски маси. Съчетаването на марксизма и ционизма е силно привлекателно за онези еврейски младежи, които искат едновременно да видят своя народ свободен от хилядолетните гонения и унижения, като в същото време мечтаят за справедливо общество. В опит да допринесе колкото се може повече за създаването на такова общество Давид обикаля различни еврейски поселения. Така стига и до колонията Сегера, изградена в центъра на арабски селища. Арабите не са особено дружелюбни към заселниците и често крадат от имуществото им. Сегера се охранява от платена охрана, нещо, което Давид категорично не приема. Убеждава останалите, че за сигурността си трябва да се грижат самите заселници. Според него това е също толкова важно, както и обработването на земята. В крайна сметка се случва това, което иска Давид – евреите започват сами да охраняват селището си. Стига се и до първите въоръжени сблъсъци с арабите. Загиват хора както от едната, така и от другата страна. Това кара Давид да преразгледа първоначалните си възгледи, според които евреи и араби биха могли да живеят мирно в Светите земи. През следващите години скептицизмът му относно подобна възможност се увеличава. Докато работи в различни еврейски селища, Давид не спира да се самообразова. Използва всяка свободна минута за четене и за учене на езици. През 1910 г. заминава за Йерусалим, защото е назначен за главен редактор на органа на „Поалей Цион” – „Единство”. Давид се превръща в журналист и избира за свой псевдоним името Бен Гурион. Така се наричал ръководителят на независимата еврейска власт по време на въстанието срещу римляните. Новоизпеченият журналист, който все повече потъва в местната еврейска политика, обаче няма намерение да се отказва и от ученето. Научава турски и през 1911 г. след блестящо взети изпити постъпва в Юридическия факултет на университета в Истанбул, столицата на все още съществуващата Османска империя. Само че избухването на Първата световна война слага край на мечтите му за висше образование. Османските власти решават да изкоренят всякакви прояви на сепаратизъм. Някои от най-активните ционистки водачи са арестувани и изгонени от пределите на империята. Сред тях е и Давид Бен Гурион. Изгнанието не го сломява. Тъкмо обратното, кара го да търси нови пътища, които да помогнат повече евреи да се заселят в Палестина. Затова Бен Гурион съвсем правилно преценява, че държавата, в която трябва да отиде, се нарича САЩ. Там вече има огромна еврейска диаспора, а освен това тъкмо там са евреите с много пари. В САЩ Бен Гурион посвещава цялото си време на обиколки и агитация в полза на заселването в Палестина. Не може да се каже, че постига някакви чутовни успехи, но пък се запознава с жената, която ще бъде негов верен спътник през следващите десетилетия, независимо че това ще й коства огромни усилия. Това е Полина (Паола) Монбаз, слабо момиче с очила. Не е красавица, но пък е много общителна, обича компаниите и развлеченията, изобщо тотална противоположност на интровертния Давид. Родена е в буржоазно семейство в Минск, а в Америка е медицинска сестра. Тъй като не е ционистка, фрази от типа „еврейска държава” и „връщане в Светите земи” не й говорят нищо. В един момент се определя като анархистка и с радост посещава лекциите на Лев Троцки в Ню Йорк. Ето какво казва тя по-късно за първите впечатления, които е оставил у нея Давид след запознанството им на едно събиране, където той говори: „Само да можехте да го видите. С опърпаното костюмче и затъмнения поглед. Но в момента, в който взе думата, веднага разбрах, че пред мен стои един изключителен човек”. Двамата започват да излизат, а след година Давид прави предложение на любимата си. При това съвсем откровено й казва, че ако се съгласи да се омъжи за него, ще трябва да напусне Ню Йорк и да се пресели в една малка бедна държава, където няма нито електричество, нито телефони. Паола се съгласява и на 7 декември 1917 г. двамата се женят. Още от самото начало е ясно, че младоженците няма да се радват дори и на краткотрайно лично щастие. Само месец преди сватбата излиза прочутата Декларация „Балфур. Това е открито писмо, написано от британския външен министър Артър Балфур и адресирано до еврейския лидер Уолтър Ротшилд. В нея присъства следното ключово изречение: „Правителството на Негово Величество гледа благосклонно на създаването на национален дом на еврейския народ в Палестина и ще положи всички усилия, за да улесни постигането на тази цел...”. Евреите по цял свят възприемат тези думи като тържествено обещание от страна на Великобритания да им помогне да изпълнят хилядолетната си мечта – възстановяването на държавата им. Това, което повечето от тези радващи се хора не знаят, е, че британските власти вече са се разбрали да си поделят Близкия изток с французите, а и са обещали независима държава и на арабите в Палестина. Не защото толкова харесват арабското население, а защото искат да го привлекат на своя страна, докато трае войната им с Османската империя. Бен Гурион също не е наясно с тези подробности, но е достатъчно далновиден, за да напише следното: „Великобритания не ни е върнала Палестина. Да, тя направи великолепен жест: призна нашето съществуване като народ и потвърди нашите права върху страната. Но единствено еврейският народ може да превърне тези права в действителен факт. Само той духом и телом, със своята сила и капитал трябва да изгради своето национално отечество и да осъществи националното си спасение”. Освен това Бен Гурион е убеден, че ако искат да заслужат земята си, евреите трябва да се сражават за нея. Ето защо той не само одобрява създаването на специален Еврейски легион в рамките на британската армия, но и се записва като доброволец в него. На 28 април 1918 г. той съобщава решението си на Паола. Тя моментално избухва в плач. Бременна е в четвъртия месец и перспективата да остане сама, докато съпругът й се подлага на смъртна опасност, никак не й се нрави. На сълзите й Давид отговаря с напомнянето, че я е предупредил за всички неудобства на брака с него още преди да се оженят. След това заминава на тренировъчен лагер в Канада, оттам частта му е прехвърлена в Англия, след което се отправя за Палестина. Легионът се задържа няколко седмици в Египет, където Бен Гурион научава за раждането на дъщеря им Геула. В писмата до жена си той постоянно свързва радостта от факта, че е станал баща, с щастието, че в скоро време евреите ще имат собствена държава, както са обещали британците. За разлика от него Паола никак не се вълнува от проблемите на бъдещата държава. Тя е сама в Ню Йорк, с бебе на ръце и почти без пари. Измъчва я и фактът, че съпругът й, изглежда, се вълнува повече от политиката, отколкото от такива „дребнави” теми като тази с изхранването на малката. А Еврейският легион така и не влиза в битка. Войната приключва още преди той да стигне до Палестина. В тези крайно напрегнати дни Бен Гурион прочита една статия, озаглавена „Към идните дни”. Изводите на автора Берл Кацнелсон му правят силно впечатление. Според автора на статията единствено еврейските трудещи се са в състояние да осъществят хилядолетната мечта за възстановяването на държавата. Скоро Берл и Давид се запознават лично и остават изключително доволни от факта, че на практика идеите им за бъдещето напълно съвпадат. Нещо повече, с годините Кацнелсон се превръща в изключително близък приятел на Бен Гурион, може да се каже дори в единствения му най-скъп приятел. Благодарение основно на техните съвместни усилия през 1920 г. се ражда синдикалната структура Хистадрут – Генералната федерация на еврейския труд. Давид и Берл са пълни противоположности. Бен Гурион се интересува преди всичко от политиката и в името на постигането на целите е готов да използва всякакви средства. А Кацнелсон държи преди всичко на моралните основания и никога не би се подписал под максимата, че целта оправдава средствата. Колкото Бен Гурион е саможив и почти няма близки хора, толкова Кацнелсон е отворен за другите и постоянно завързва нови приятелства.
През 20-те години Бен Гурион посвещава цялото си време на Хистадрут, за чийто генерален секретар е избран. Основната му цел е да превърне работническата класа в основна сила в Палестина, която да е толкова значима, че да диктува и правилата на световното ционистко движение. За да постигне това, Бен Гурион работи непрекъснато и благодарение на невероятната му активност през следващите години той се превръща в неоспоримия еврейски лидер. Единственото удоволствие, което си позволява извън работата, е четенето. Всяка седмица купува по няколко книги и записва всичко прочетено в специален тефтер. През 1922 г. чете много за юдаизма, в Йерусалимската библиотека си поръчва литература за географията на Палестина, за живота на Христос, учебници по латинска и арменска граматика. Успоредно с това чете трудовете на основоположниците на социализма и книги по политология. В личната му библиотека има книги на немски, английски, арабски, френски, иврит, латински. Започва да учи древногръцки, за да може да чете Платон в оригинал, и испански заради Сервантес. Бен Гурион следи много сериозно всичко, което се случва в световната политика. Особено силно го интересува ставащото в Съветския съюз. И няма как да бъде иначе, при положение че там се провежда най-дръзкият експеримент в съвременната история. Бен Гурион не приема съвсем безкритично ставащото в Съветска Русия. През 1923 г. той посещава страната на съветите и добросъвестно отбелязва както нещата, които му харесват, така и тези, които отказва да приеме. Независимо от всички критики, които отправя към съветския експеримент, Давид Бен Гурион продължава да се прекланя пред Владимир Ленин. Това е единственият чуждестранен политически деец, неевреин, по адрес на когото Бен Гурион отправя истински дитирамби. Ето как описва той „пророка на руската революция”: „Това е велик човек. Той е честен и открит, верен на своите идеи, не прави компромиси и не проявява снизходителност. Той е гениален тактик и знае кога трябва да се отстъпва, за да се подготви за новия щурм, и не се колебае да се бори днес срещу това, което е защитавал вчера”. От Владимир Илич Бен Гурион научава едно от най-важните неща в политиката: да организира и централизира властта, да дефинира основната цел и да не допусне замъгляването й. С течение на годините Бен показва, че отлично е усвоил урока по придобиване и консолидиране на политическата власт. През 20-те години той превръща работническото движение в Израел в политическа сила. През 30-те и началото на 40-те преформатира глобалното ционистко движение от полуфилантропска структура в действащ политически инструмент. А между 1948 и 1963 г. като премиер и военен министър концентрира огромна власт в ръцете си. В желанието си да подражава на съветските ръководители през 20-те години Бен Гурион дори започва да носи предпочитаната от тях полувоенна униформа. Той, разбира се, не е единственият еврейски лидер, който по това време изповядва ясни леви възгледи. Като цяло социалистическите идеи преобладават в цонисткото движение и най-вече в средите на живеещите в Палестина евреи. Затова съвсем закономерно идва и създаването през 1930 г. на партията Мапай, която обединява съществувалите там до този момент леви политически организации. За неин лидер е избран Давид Бен Гурион и тя ще играе основна роля в еврейския политически живот през следващите няколко десетилетия. Амбициозният Бен Гурион се стреми да превърне социалистическите идеи в основополагащи за цялото ционистко движение. Основната му цел е да създаде Световна социалистическо-ционистка организация, която да замени съществуващата ционистка. Той дори успява да организира Световен конгрес за създаването на социалистическа Палестина. Конгресът се провежда на 27 септември в Берлин и в него вземат участие всякакви хора – евреи и не-евреи, ционисти, социалисти, синдикалисти, представители на науката и изкуствата. На откриването делегатите изпяват на иврит химна на трудещите се и „Интернационалът”, а във встъпителното си слово Бен Гурион заявява: „Ние залагаме фундамента на световно движение, концентрирано около палестинското социалистическо движение”.
Разбира се, социализмът и като цяло левите идеи не са единствените, които привличат евреите, стремящи се към възстановяването на своята държавност. В периода между двете световни войни в ционисткото движение започват да стават популярни десни и ярко националистически тенденции. Така се ражда ционисткият ревизионизъм, а негов най-популярен изразител става харизматичният Владимир (Зеев) Жаботински. Той е роден през 1880 г. в Одеса и още преди да навърши 20 години, започва да се занимава сериозно с журналистика. Скоро се захваща и с литературна дейност. Есетата, разказите и стиховете му правят много добро впечатление на някои от най-талантливите руски писатели. След време Александър Куприн ще каже, че ако Жаботински не се беше отдал на ционизма, със сигурност би се превърнал в „един от орлите на руската литература”. Младият Владимир обаче предпочита политиката пред литературата и по-специално борбата за възстановяването на еврейската държава. Той е убеден, че за да стане това, евреите трябва да разчитат преди всичко на собствените си сили. Ето защо трябва да са силни и готови за битки във всеки един момент. През 1903 г. той е един от организаторите на първия еврейски отряд за самоотбрана в Одеса, а по време на Първата световна война е основният вдъхновител за създаването на вече споменатия Еврейски легион. След края на войната се преселва в Палестина, но още през 1920 г. е арестуван от англичаните и осъден на 15 години затвор заради сформирането на нелегални въоръжени еврейски отряди. Освободен е след амнистия и е избран в ръководството на Световната ционистка организация. Твърде скоро обаче става ясно, че възгледите на Жаботински по отношение на това как да бъде създадена бъдещата държава доста се различават от тези на повечето останали ционистки лидери. Докато те се уповават изцяло на Декларацията „Балфур”, на добронамереността на британските власти и на дипломацията, Жаботински смята, че евреите трябва да действат твърдо както спрямо британците, така и спрямо арабското население в Палестина. Той смята за жизненоважно бързото създаване на еврейски военизирани структури, които да покажат и на британците, и на арабите, че връщане назад не може да има. Освен това Жаботински яростно критикува преобладаващите в ционисткото движение социалистически идеи, твърдейки, че класовата борба подкопава еврейското национално единство. Той определя съчетаването на социализма и ционизма като поклонение на два бога едновременно. Тъй като постоянно говори за необходимостта от ревизии на традиционния ционизъм, възглавяваното от него течение получава наименованието „ревизионизъм”. Идеите на Жаботински печелят голяма подкрепа най-вече в средите на по-заможните евреи и изобщо сред всички онези, които се опасяват, че ционизмът е отишъл „прекалено наляво”. В началото на 30-те години ревизионистите създават свой собствен профсъюз, чиято цел е да се противопостави на оглавявания от Бен Гурион Хистадрут. В Тел Авив дори се стига до юмручни схватки между членовете на двата синдиката. Заради крайния си национализъм и антисоциализъм левите започват да обвиняват Жаботински и последователите му в симпатии към фашизма. Любопитното е, че самият Мусолини ласкаво е наричал Жаботински „еврейски фашист”. Съвсем неласкаво Бен Гурион нарича основния си опонент „Владимир Хитлер”. Когато в началото на 30-те той прочита няколко статии на Хитлер, веднага заявява: „Струва ми се, че чета Жаботински – същите думи, същият стил, същите мисли”. Фактът, че членовете на вдъхновеното от идеите на главния ревизионист младежко движение „Бетар” носят кафяви ризи (цветът символизира земята на Израел), също подсилва аналогията с нацистките формации. В един момент изглежда, че евреите в Палестина са на ръба на братоубийствена война. Фактът, че тя не избухва, вероятно се дължи на започналия в Европа поход на хитлеристите към световно господство. А през 1933 г., когато Хитлер взема властта в Германия, Жаботински и неговите последователи официално напускат Световната ционистка организация и малко по-късно правят своя собствена структура. От една страна, Бен Гурион е доволен от този ход на нещата, защото смята, че критическото положение на евреите в Европа изисква тотално единство на световното ционистко движение. От друга страна обаче, не може да не си дава сметка, че ако острото противопоставяне между социалисти и ревизионисти продължи, това може да има непредсказуеми отрицателни последици за всички. Ето защо в крайна сметка Бен Гурион решава да прибегне към исторически компромис и да се разбере с Жаботински. Двамата се срещат през октомври 1934 г. в Лондон в обстановка на пълна секретност. Дори и най-близките им сътрудници не са информирани за продължилите близо месец срещи. В крайна сметка Бен Гурион и Жаботински подписват два официални документа, които регулират отношенията между социалистическия и ревизионисткия синдикат и постановяват край на насилието между членовете на двете организации. Остава да бъде подписан последният, решителен документ, в който ще бъде подробно разписано обединението между двете враждуващи до този момент еврейски сили. Преговорите обаче не могат да бъдат държани повече в тайна и Бен Гурион информира своите колеги за свършената до този момент работа. Жаботински няма нужда да прави това, защото той като едноличен лидер на ревизионистите има доста повече правомощия от новия си съмишленик. За огромна изненада на Бен Гурион повечето му съпартийци категорично отхвърлят възможността за единодействие с ревизионистите. На конгреса на Хистадрут Бен Гурион напомня за великите исторически компромиси, които е трябвало да прави Ленин, подписвайки Бресткия мир и въвеждайки НЕП-а. Независимо от всичките му аргументи неговото настояване за единодействие с ревизионистите е отхвърлено. Междувременно на конгреса на ревизионистите в Краков техният безспорен лидер също се сблъсква с яростна опозиция. Един от неговите млади последователи, Менахем Бегин, който през 1977 г. ще стане първият несоциалистически премиер на Израел, се обръща към Жаботински със следните думи: „Възможно е, господине, да сте забравили как Бен Гурион ви наричаше Владимир Хитлер, но нашата памет пази тези гнусни думи”. Ревизионисткият лидер веднага отговаря: „Никога няма да забравя, че хора като Бен Гурион носеха униформата на Еврейския легион. И съм сигурен, че ако се наложи, той отново ще облече униформата и ще влезе в бой”. В крайна сметка до споразумение между двете еврейски организации не се стига. За известен период от време Бен Гурион и Жаботински съхраняват цивилизовани и дори дружески отношения, но в един момент тази учтивост изчезва и двамата отново започват да се обвиняват и оскърбяват. Зеев Жаботински умира през 1940 г. в САЩ и така и не успява да види реализацията на своята мечта за еврейска държава. Ставайки министър-председател пък, Бен Гурион под различни предлози отказва да изпълни предсмъртната молба на ревизионисткия лидер тленните му останки да бъдат погребани в Израел. През 1956 г. той дори троснато казва: „На нашата страна й трябват живи евреи, а не мъртвешки кости”.
В средата на 30-те години нацисткият възход съвсем не е единствената смъртна заплаха за евреите. В самата Палестина ги дебне не по-малко страшен противник – антисемитски настроените араби. Колкото повече евреи пристигат в Светите заеми, толкова повече се увеличава броят на арабите, които се настройват негативно към новодошлите. В началото на XX век положението е съвсем различно. Тогава арабите нямат нищо против еврейските преселници от Европа. Дори напротив. Арабите се радват на новодошлите, най-малкото защото могат да им продават земята си твърде изгодно. Постепенно обаче успоредно с еврейския се развива и арабският национализъм. След разпада на Османската империя арабите в Палестина все повече настояват за създаването на своя държава. Еврейските заселници вече са пречка, която трябва да бъде премахната. Ето защо арабите настояват пред Великобритания, управляваща Палестина, да сведе до минимум еврейската имиграция в региона. С всяка изминала година британците, които още през 1917 г. са обещали на евреите да помагат за възстановяването на държавата им, стават все по-отстъпчиви към арабските настоявания и орязват мигрантските квоти. Независимо от тези отстъпки арабските националисти проявяват все по-голямо недоволство. Така се стига до април 1936 г., когато арабите в Палестина обявяват обща стачка с искане за тотална забрана на еврейската имиграция. Нещата съвсем не се ограничават само със стачката. На 15 април група въоръжени араби блокират един път в Самария, спират всички коли и настояват водачите да плащат пари, за да бъде финансирана „арабската кауза”. Когато спират камион, превозващ пилета за пазара в Тел Авив, и разбират, че двамата души в шофьорската кабина са евреи, без обяснения ги разстрелват от упор. Това е само началото на продължилите няколко месеца еврейско-арабски сблъсъци в Палестина, при които загиват десетки хора от двете страни. Да, насилие между двете общности е имало и преди. Първите сериозни сблъсъци между евреи и араби датират още от 1920 г. През 1929 г. в различни палестински градове арабите избиват 130 евреи, повечето невъоръжени хора. Насилието от 1936 г. обаче е различно. То не е внезапен резултат от ирационална неприязън. То е логична част от цялостната арабска стратегия за прогонването на евреите от Палестина. Ето защо ционистките лидери трябва да се изправят открито срещу този проблем. Трябва да решат какво да правят, при положение че имат срещу себе си един арабски национализъм, който желае елиминирането им със страст, подобна на нацистката. Възгледите на Давид Бен Гурион за това как да се процедира по отношение на арабите се променят с годините. В началото той смята, че евреите в никакъв случай не бива да влизат в конфликт с местното население на Палестина, а че, напротив, трябва да му оказват всякаква помощ. В съзвучие с марксистката концепция Бен Гурион настоява, че еврейските и арабските трудещи се принадлежат към една и съща класа, тази на експлоатираните маси, и затова трябва да се борят рамо до рамо за правата си. След насилието от 1929 г. той вярва, че е в състояние да постигне компромис с арабите, като ги убеди да съдействат за създаването на федерална държава. Само че арабите не искат това. Колкото повече се разгаря арабският национализъм, толкова по-силно неговите лидери настояват, че евреите са „нашественици, които трябва да бъдат принудени да се махнат, като за целта са позволени всички средства”. Ето така на Бен Гурион и на останалите леви еврейски лидери им се налага да се откажат от идеите за „съвместна класова борба с арабските трудещи се”. През втората половина на 30-те години на тях им става окончателно ясно, че единственото реалистично решение за бъдещето на Палестина е разделянето й на две държави – арабска и еврейска. До същия извод стига и специалната британска комисия, оглавявана от лорд Пийл, която пристига в Палестина, за да изучи причините за арабското насилие. Освен разделянето на страната на две комисията препоръчва арабите, които останат в еврейската част, да бъдат преместени. Същият подход се препоръчва и за евреите в арабската част. Арабската делегация, ръководена от пронацистки настроения главен мюфтия на Йерусалим Мухамед ал Хусейни, моментално отхвърля идеята за разделянето. Арабите просто искат всичко или нищо. Много от ционистките лидери също не са съгласни да възстановяват еврейската държава само върху половината от Обетована земя. Бен Гурион обаче е на друго мнение. „В историята, казва той, има възможности, които не бива да се пропускат. Сериозният човек и сериозната организация се познават по това, че са в състояние да се възползват от подобни шансове”. Само че с напредването на времето възможностите за евреите в Палестина да възстановят държавата си стават все по-малки. През 1939 г. британското правителство публикува официален документ, наречен Бяла книга. Евреите моментално преименуват книгата на Черна. С пълно основание. Въпросният документ драстично намалява еврейската миграция в Палестина, на практика забранява на евреите там да купуват земя от арабите и постановява, че бъдеща еврейска държава е възможна само със съгласието на местните араби. Сега вече не само Жаботински и неговите ревизионисти, но и левите ционистки лидери, както и най-важният от тях, Давид Бен Гурион, осъзнават, че е безсмислено да се уповаваш единствено на дипломацията. Ако искаш останалите да те уважават и да приемат исканията ти, трябва да покажеш сила. Бен Гурион забравя за призивите да се внимава, които често е отправял, и прегръща с две ръце нелегалната еврейска миграция към Палестина, както и засилване на ролята на нелегалната еврейска армия Хагана. А когато на 1 септември 1939 г. избухва Втората световна война, Бен Гурион произнася знаменитата си фраза: „Ще се борим срещу Бялата книга така, все едно няма война, и ще се бием във войната така, все едно няма Бяла книга”. На 19 септември 1939 г. е сформиран Генералният щаб на Хагана. Година и половина по-късно са създадени и специалните елитни армейски части Палмах. Девет години преди да възстановят държавата си, евреите в Палестина вече имат добре структурирана армия. Изправени пред смъртоносна двойна заплаха – арабите и нацистите, евреите прекрасно разбират, че ако нямат достатъчно сила, ще бъдат унищожени рано или късно. Когато на 28 ноември 1941 г. Адолф Хитлер приема радушно в Берлин главния мюфтия на Йерусалим, дори и на слепците става ясно, че арабските националисти и Третият райх вече са официални съюзници. На някои по-мистично настроени ционистки дейци започва да им се струва, че Апокалипсисът наближава. А събитията по фронтовете на Втората световна война показват, че тези дейци никак не преувеличават тревожността на ситуацията. Германските войски под командването на Пустинната лисица Ервин Ромел напредват в Северна Африка и към юни 1942 г. са само на стотина километра от египетския град Александрия. Ционистите в Тел Авив предполагат, че ако Александрия падне, британците ще изоставят Близкия изток, за да се прегрупират в Индия. Според различни информации в офисите в Кайро вече горят документи, а елитните британски части се изтеглят от Египет. Из цяла Палестина масово се говори, че евреи разпродават имуществото си, че търсят спасение в манастири или при приятели християни и араби, че едни купуват чуждестранни паспорти, а други отрова. В Европа положението е още по-страшно. През януари 1941 г. Хитлер тържествено обявява, че в края на войната всички евреи ще бъдат унищожени. Точно година по-късно на специално заседание във Ванзее близо до Берлин нацисткото ръководство изработва детайлен план по унищожението на евреите. През март 1942 г. с пълна сила започва да действа лагерът на смъртта Аушвиц. Натам веднага потеглят влаковете с осъдените на анихилация евреи от Словакия, Франция и други държави. В Палестина има малко информация за лагерите на смъртта, но е ясно едно – в Европа се извършва мегапогром. Всеобщо е усещането, че ако британците загубят Египет, мегапогромът ще се случи и в Палестина. На секретни заседания ционистките лидери в Тел Авив обсъждат плана да съберат цялото еврейско население на свещената планина Кармел, защото така съпротивата срещу нахлуващите нацисти би могла да бъде по-продължителна. На прага на очаквания Апокалипсис в еврейските среди се възражда споменът за Масада. Това е трудно достъпна крепост, изградена на брега на Мъртво море от еврейския цар Ирод между 37 и 31 г. пр.н.е. По време на антиримското въстание от 66 г. от н.е. там се разполагат най-радикалните еврейски бунтовници, т.нар. сикарии. През 70 г. римляните най-после превземат Йерусалим и разрушават Втория храм. Масада обаче успява да издържи още три години. Когато падането й става неминуемо, намиращите се там близо 1000 еврейски бунтовници, както и техните жени и деца, се самоубиват. В изпълнените с трагични предчувствия дни, когато нацистката инвазия и арабското отмъщение изглеждат неизбежни, героизмът на защитниците на Масада става все по-актуален. Името на крепостта се превръща в символ на жертвоготовната съпротива. Всички говорят за това. Многобройни младежки групи правят поклонение на мястото и се заклеват да повторят подвига на предците си. През есента на 1942 г. събитията на фронта се обръщат. Изглеждащите непобедими части на фелдмаршал Ромел са отблъснати и така опасността от нацистка инвазия в Палестина отпада. В същото време обаче идващите от Европа новини са все по-зловещи. На 17 декември британският външен министър Антъни Идън официално съобщава, че нацистка Германия унищожава европейските евреи. Става ясно, че германците не извършват мегапогром. Те извършват холокост. Значението на това всеизгаряне на европейското еврейство има троен смисъл. Става дума за човешка катастрофа, невиждана от времето на средните векове, и за еврейска катастрофа, невиждана, откакто е разрушен Вторият храм. И на трето място Холокостът оказва разрушително въздействие върху ционизма. Още с възникването си това движение си поставя за цел да спаси огромните еврейски маси в Източна Европа, като ги доведе в Обетованата земя. Сега, когато тези хора са унищожавани по най-ужасяващ начин, ционистите усещат, че губят смисъла от своето съществуване. Те обаче не оставят катастрофичните чувства да овладеят съзнанието им. Предпочитат да говорят за отговорността, която ляга на раменете на живите в Палестина. Те призовават еврейските младежи да преодолеят всички възможни трудности, защото именно в техните ръце сега е възраждането на Израел. Трябва да са достатъчно смели и силни, за да изпълнят тази мисия. От момента, в който се разбира за трагичната съдба на европейските евреи, ционизмът в Палестина добива нов облик. Той вече не се олицетворява толкова с пресушаването на блатата или с превръщането на пустинята в плодородна градина, а със съпротивата. Дори понякога тази съпротива да изглежда безсмислена.
Новият дух на ционисткото движение намира своето практическо изражение в знаменитата програма „Билтмор”. Наречена е така по името на хотел в Ню Йорк, където през май 1942 г. се провежда конференция на ционистки лидери от цял свят. За огромна радост на присъстващия там Бен Гурион делегатите гласуват резолюция, която по своята радикалност надминава всички останали решения, приемани на всички ционистки конгреси от времето на първия, проведен в Базел под председателството на Херцел. Окончателно е отхвърлена толкова дълго подкрепяната идея, че основната цел на ционизма е бавното и постепенно усвояване на палестинската земя. Сега вече официално е написано, че главната задача е създаването колкото се може по-скоро на независима еврейска държава в Палестина. Бен Гурион пише: „Никога не съм се съмнявал, че тази програма ще замени приетата преди 45 години в Базел и ще стане цел на еврейския народ в следвоенния период”. Поставеният по такъв директен и недвусмислен начин въпрос за незабавно създаване на еврейска държава в Палестина представлява тотална победа на линията на Бен Гурион. Това обаче е едно предизвикателство не само към смъртните им врагове – нацистите, но и към съюзниците – британците. През последните години Лондон прави всичко възможно, за да задоволи исканията на арабските националисти, и всячески показва, че идеята за еврейска държава изобщо не е на дневен ред. Настоявайки за колкото се може по-радикална програма, Давид Бен Гурион челно се сблъсква с другия лидер на ционистите в онзи период, председателя на Световната ционистка организация Хаим Вайцман, който по-късно ще стане първият президент на държавата Израел. Двамата са ужасно различни. Роденият в Беларус Вайцман учи в Германия – най-напред в Дармщатския политехнически институт, а после и в Кралския технически колеж в Берлин. Завършва образованието си, получавайки докторска титла от университета във Фрибург в Швейцария. След това преподава биохимия в университетите в Женева и Манчестър. Бен Гурион така и не успява да завърши гимназия и през целия си живот се самообразова. Вайцман предпочита тихата дипломация и тайните договорки с европейските политици и най-вече с британските. До края на живота си той ще остане заклет англофил и ще се противопоставя на всеки опит на съратниците си в ционисткото движение да се конфронтират с Лондон. Бен Гурион пък никога не е разбирал необходимостта от продължителни дипломатически совалки, още повече, че голяма част от тях не водят до значителен напредък. Той предпочита силовите действия и именно тук се проявява сходството му с идеите на Жаботински, независимо че публично винаги се е разграничавал от него. Приемането на програмата „Билтмор” е голяма победа за линията, която Давид Бен Гурион води от дълго време. През следващите години обаче той ще търпи и загуби. При това далеч не само политически. През нощта на 15 август 1944 г. Бен Гурион е събуден от един свой сътрудник, който му съобщава за смъртта на Берл Кацнелсон, най-близкия му приятел и съратник. Ето как описва реакцията му приносителят на скръбната вест: „Той се зави презглава и зарида като ранено животно. Беше ужасно. Никога не съм виждал някой да страда толкова дълбоко. После започна да се върти на кревата и да проронва през сълзи: „Берл, как без Берл! Нима е възможно без него! Берл, как ще живея без теб!”. Сега вече Бен Гурион е наистина сам, защото си е отишъл последният човек, който е разбирал всичките му мечти и всичките му съмнения. Ционисткият лидер е самотен не само в политиката, а и в личния си живот независимо от присъствието в него на съпругата Паола и трите деца. Последното, което може да се каже за Бен Гурион, е, че е добър съпруг и баща. През повечето време отсъства от къщи, а дори когато е там, мислите му са изцяло заети с политическите проблеми. Паола стоически понася всичко това включително и финансовите проблеми. Често пъти дори когато сядат на масата вечер, казва, че не е гладна, за да могат съпругът и децата й да се нахранят. По-късно лекарите ще установят, че страда от хроническо недояждане. Съпругът й изобщо не забелязва това. Не забелязва и децата си. Грижите по възпитанието на сина и двете дъщери е оставил изцяло на Паола. Писмата му до тях приличат повече на политически прокламации, тъй като бащината загриженост в тях напълно отсъства. Колкото и да уважават баща си, няма как децата му да не страдат от тази липса на внимание. Това, от което пък страда Бен Гурион, е пълната липса на интерес от страна на съпругата му към неговата обществено-политическа дейност. И понеже не получава нужната женска съпричастност у дома, той започва да я търси другаде. Колкото и да изглежда невероятно за човек, посветил целия си живот на една-единствена политическа цел, Бен Гурион има и личен живот извън семейството. През различните години има няколко интимни връзки, но голямата му любов си остава англичанката Дорис Мей. Двамата се запознават в средата на 30-те години, когато Дорис работи като секретарка на Хаим Вайцман в лондонското представителство на Световната ционистка организация. Независимо от прекрасното си образование, учила е езици и английска литература в Оксфорд, тя е напълно доволна от работата си на секретарка и машинописка. Дорис, в чиито вени не тече нито капка еврейска кръв, се е посветила на ционизма и смята за чест да помогне с каквото може за възстановяването на Израел. През 1940 и 1941 г. Бен Гурион прекарва много време в Лондон, включително и в офисите на ционистката организация, където Дорис Мей го учи на древногръцки. Той е на 53 години, а тя на 41. Дорис е жена, чието физическо обаяние и висок интелект не оставят мъжете равнодушни и затова няма нищо чудно, че отношенията с Бен Гурион бързо навлизат във фазата на интимното. Следващите лични срещи между двамата се случват през няколко години. Затова пък кореспонденцията им е изключително оживена. Той й пише за всичко, включително за политиката и за непрекъснатите си духовни търсения. Тя го насърчава да чете свети Августин, Франсоа Вийон, Рабле и Шекспир. След създаването на Израел Дорис става секретарка на израелския посланик в Лондон. Независимо от поредната скромна позиция, която заема, всички я наричат „първата дама на посолството”. Срещите с премиера Бен Гурион продължават да се случват през няколко години, докато най-накрая през 1956 г. тя се пенсионира и отива да работи при него в Израел. Тази най-накрая постигната близост обаче й носи само разочарование. Бен Гурион е прекалено зает с делата на младата държава, за да й обърне вниманието, за което тя копнее. Няколко месеца след пристигането си Дорис се връща в Англия. Виждат се отново чак след десет години, когато тя идва в Израел заради издаването на писмата на Вайцман. Дорис Мей умира две години по-късно в английския си дом, заобиколена от книги и котки.
Колкото повече наближава краят на Втората световна война, толкова по-ясно става, че Великобритания няма намерение да помага на евреите да възстановят държавата си. Бен Гурион е бесен на тази британска позиция, но много по-гневни са едни други евреи. Това са ръководителите и членовете на военизираната формация Иргун, които са се отделили от Хагана и се вдъхновяват от идеите на Жаботински. През 1944 г. те прекратяват примирието с британските власти и организират серия от терористични актове както срещу тях, така и срещу свои сънародници, които обвиняват в предателство. С организирането на най-смелите операции се нагърбва Менахем Бегин. Бен Гурион също е крайно негативно настроен към британската политика, но смята, че действията на Иргун само вредят на крайната цел. След като не успява да ги накара да сложат оръжие, той заповядва на Хагана да започне операция „Сезон”. Операцията с това невинно име включва разоръжаването на членовете на Иргун, а понякога дори и предаването им на англичаните. Така еврейската общност в Палестина се оказва на крачка от братоубийствената война. В тази ситуация Менахем Бегин проявява неочаквано спокойствие и призовава последователите си да не вдигат оръжие срещу бойците от Хагана. „Това са наши братя, които са излъгани, казва той, а между братята не бива да има война.” И тя за щастие не избухва. Само че на 22 юли 1946 г. избухва южното крило на хотел „Цар Давид” в Йерусалим, където се намират офисите на управляващите Палестина британци. Бомбата е поставена от бойци на Иргун и в резултат на взрива загиват близо 100 души – британци, араби и евреи. Атентатът е извършен в отговор на проведената от Лондон операция „Агата”, или „Черна събота”, при която са арестувани основните лидери на ционисткото движение в Палестина. Самият Бен Гурион не е арестуван само защото по това време се намира в Париж, където негов съсед в хотела се оказва Хо Ши Мин! Лидерът на виетнамските комунисти предлага на своя именит съсед да му помогне да създаде правителство в изгнание във Виетнам. Бен Гурион обаче е убеден, че еврейско правителство може да има само когато има еврейска държава в Палестина. (Повече за създаването на Израел, за позициите на САЩ и СССР по въпроса виж в а-specto, бр. 5.)
С решението си да обяви създаването на държавата на 14 май 1948 г. Давид Бен Гурион престава да бъде просто един много влиятелен ционистки лидер и се превръща в „баща на нацията”. Между другото никак не му е лесно да прокара това решение. Когато поставя въпроса на заседание на ръководителите на еврейската общност, се оказва, че четирима от тях са против и петима го подкрепят. Тази минимална преднина е достатъчна, за да бъде изпълнена хилядолетната еврейска мечта. Само че арабите, не само тези в Палестина, но и в околните страни веднага атакуват новосъздадената държава. Очакванията са, че само за няколко дни тя ще бъде унищожена, толкова голямо е арабското превъзходство в жива сила. Реалността обаче се оказва доста по-различна от прогнозите. Еврейската държава, чийто пръв премиер и министър на отбраната става Давид Бен Гурион, не само оцелява, но и при сключването на примирието е много по-голяма, отколкото е предвиждал първоначалният план за границите на Израел, гласуван от ООН. Радостта от победата е помрачена от едно печално събитие, свързано с това, че докато трае войната с арабите, евреи стрелят срещу евреи. Как се стига дотук? Бен Гурион знае, че ако иска да оцелее, новата държава има нужда от една-единствена строго централизирана армия. Структурите на Хагана се превръщат в основата на израелската армия, а ръководството на Иргун обещава, че скоро ще се разпусне, като междувременно бойците му ще се присъединят към официалните въоръжени сили. В средата на юни 1948 г. става ясно, че към израелския бряг се приближава корабът „Алталена”. Това е един от псевдонимите на Зеев Жаботински, а на борда и в трюмовете освен евреи емигранти от Европа има 5000 пушки, 250 картечници, 3000 бомби, стотици тонове взривно вещество. Товарът е предназначен за бойците на Иргун, но Бен Гурион, който ясно е заявил, че няма да търпи в армията да има различни фракции, нарежда оръжието да бъде предадено на централното армейско командване. Менахем Бегин категорично отказва, заявявайки, че оръжието ще попадне единствено при бойците от Иргун. „Алталена” се приближава към Тел Авив, а на брега чакат верните на Бен Гурион части. Менахем Бегин, който е успял да се качи на кораба, казва по уредбата, че израелският премиер лично е издал заповед за убийството му. Бен Гурион прави официално заявление, в което казва: „Това, което Иргун прави, е опит да се унищожи армията и да се погуби държавата. Ако армията и държавата отстъпят пред една независима сила, тогава правителството да си събира багажа и да си ходи”. В крайна сметка между членовете на Иргун на кораба и войниците на брега се завързва престрелка. Загиват 32-ма членове на Иргун и трима войници. От този момент нататък Израел има само една армия и това се превръща в поредната победа на Бен Гурион. Разбира се, победата над арабите във Войната за независимост е само началото на дългата битка по утвърждаването на Израел. Бен Гурион е убеден, че ако това малко еврейско островче не иска да бъде залято от враждебния арабски океан, то трябва да бъде населено с колкото се може повече хора. Ето защо премиерът прави всичко възможно, за да привлече колкото се може повече евреи към новата държава. Постига забележителен успех в това отношение. За три години и половина в Израел пристигат 685 000 души. Това е по-голям брой хора, отколкото са били евреите в Палестина преди идването на новите заселници. Естествено, на всички тези хора трябва да бъде намерено място за живеене, да им се осигури възможност за обучение и работа. Това е огромно предизвикателство пред младата държава. Тя има нужда не само от хора, но и от пари. От много пари. Бен Гурион смята, че трябва да се използва и най-малката възможност, за да се осигурят свежи финансови постъпления. И така стига до едно решение, което ще предизвика ожесточени спорове в израелското общество и за пореден път ще раздели страната на две. Става дума за договорката от 1951 г. между израелския премиер и канцлера на ФРГ Конрад Аденауер, според което правителството на Западна Германия ще изплати на новата държава репарации на стойност един милиард долара заради извършения от германците Холокост. Много евреи одобряват това споразумение, но и много са категорично против приемането на тези „мръсни пари, напоени с кръвта на шест милиона наши братя”. На възмутените от действията му Бен Гурион отговаря по следния начин: „Причината да сключим това споразумение се крие в немия призив на избитите шест милиона евреи да направим Израел силен и процъфтяващ, да направим така, че подобно действие никога да не връхлети еврейския народ”. Тези думи обаче не успяват да разубедят несъгласните. Колкото повече наближава датата, на която Кнесетът трябва да одобри споразумението, толкова повече напрежението в обществото расте. Особено критични са десните партии и има сериозни опасения, че техни членове могат да прибягнат до терористични атаки. Гласуването е насрочено за 7 януари 1952 г. Парламентът е ограден с телени мрежи, военни и полицейски части. Най-яростният противник на подготвяното споразумение, разбира се, е лидерът на десницата Менахем Бегин. Емоционалната му реч пред демонстрантите само засилва техния гняв: „Току-що разбрах, че изпратените от Бен Гурион полицаи ще използват срещу нас сълзотворен газ, изготвен в Германия. Значи отново ще ни тровят с германски газ, както по време на Холокоста... А днес еврейският премиер ще обяви, че отива в Германия, за да получи пари, че заради някаква финансова изгода ще предаде честта на еврейския народ... Няма нито един германец, който да не е убивал наши близки. Всеки германец е нацист, всеки германец е убиец. Аденауер също е убиец. И всичките му съратници са убийци. Сега ще дадат пари, за да изкупят престъпленията си”. Демонстрантите пробиват полицейските кордони и се устремяват към парламента. Прозорците на Кнесета сa строшени от хвърлените камъни, депутатите усещат миризмата от сълзотворния газ. В крайна сметка редът навън е възстановен, а споразумението е одобрено с 60 срещу 50 гласа. Германските пари, повишените данъци, продажбата на облигации на еврейската общност в САЩ скоро дават положителни резултати: инфлацията и безработицата намаляват, а растежът на БВП е 10% годишно. В страната непрекъснато се строи и произвежда. И тъй като през всичкото това време страната се управлява от левицата на Бен Гурион (с изключение на периода 1953–1955 г., когато Старецът доброволно напуска властта и се оттегля в кибуца Сде Бокер), икономическият възход изобщо не е съпроводен с нарастване на социалното неравенство. Тъкмо обратното. Израел е една от най-егалитарните демокрации в света. Правителството осигурява пълна трудова заетост и полага огромни усилия, за да може всеки човек да има достъп до жилище, образование, работа и медицински грижи. Още от създаването на Израел обаче Давид Бен Гурион знае, че всички тези успехи ще имат смисъл само ако държавата е в състояние да защити своите граждани. Да, засега еврейската армия печели войните, но колко може да продължи това и няма ли да дойде момент, когато обединените арабски държави все пак ще постигнат своето? А за да не се случи това, убеден е Бен Гурион, има само една възможност – Израел да стане ядрена държава. През 1956 г. само три държави в света притежават ядрено оръжие – САЩ, СССР и Великобритания. За разлика от тях Израел е миниатюрна държавица с население под 2 милиона души. Дори мисълта, че една такава страна може да мечтае за ядрено оръжие, граничи с лудостта. И въпреки това Бен Гурион смята това за възможно напук на нормалната човешка логика и напук на мнението на повечето си колеги в управлението. За целта през лятото на 1956 г. той изпраща един от най-доверените си хора, Шимон Перес, в Париж. Израел и Франция вече имат отлично военно сътрудничество и израелският премиер се надява, че французите ще им помогнат и при подготовката за сдобиване с ядрено оръжие. Шимон Перес се справя блестящо с поставената задача. При всичките си срещи той апелира към антиарабските чувства, много на мода около Суецката криза, и към френския комплекс по отношение на евреите заради Виши. В крайна сметка Перес получава всичко, което иска. Французите се ангажират да изпратят инженери, техници, да осигурят ноу-хау, ядрен реактор и ракети. Проучванията за създаването на ядрено оръжие се извършват в Центъра, разположен близо до град Димона. Смята се, че първата бомба е произведена в края на 1966 г. и началото на 1967 г. И това се случва, въпреки че през 1958 г. Шарл дьо Гол става президент на Франция. Той ясно заявява, че е противник на ядреното сътрудничество с Израел, и през 1960 г. официално го прекратява. Само че произраелски настроените френски министри позволяват завършването на Центъра в Димона. Дори през 1965 г., когато Дьо Гол е вече силно антиизраелски настроен, френско-израелското ядрено сътрудничество не спира. Както споделят редица експерти, без френското ноу-хау, френската технология и френските суровини Центърът в Димона не би заработил. Когато това се случва, Давид Бен Гурион вече не е премиер. Той напуска окончателно министърпредседателския пост през 1963 г. и прекарва останалите десет години от живота си в любимия си кибуц в Сде Бокер. През 1968 г. умира Паола. През октомври 1973 г. Давид Бен Гурион получава мозъчен кръвоизлив. Умира на 1 декември. Погребан е редом до съпругата си в Сде Бокер. Съгласно последното му желание траурната церемония е проведена в пълно мълчание.